Отец Петко Вълов

По темата е писано много, защото и важността ѝ е голяма. Катехизисът на  католическата църква, точка 2346, започва с думите: „Любовта е образец на всички добродетели”. А точка 2331 продължава: „Бог е Любов. Той самият преживява тайната на общение и любов. Създавайки човечеството в мъжа и жената по свой образ и подобие, Бог вписа в него призванието и следователно способността и отговорността, които съответстват на любовта и общението”. Но и без много цитати за всички е ясно, че в основата на християнския живот е самият Бог, Отец, Син и Свети Дух – Троица единосъщна и неразделна, Бог, чиято същност, както сам Той ни я откри в Христа, е любовта. Доколкото притежаваме тази любов, дотолкова ще сме и морални, праведни, свети, с една дума – богоподобни, защото който обича, той не допуска грях.

Неслучайно и папа Бенедикт ХVI избира любовта като тема за своята първа енциклика Deus Caritas est. Ето какво той казва пред участниците на една международна среща, организирана от папския съвет Cor unum във Ватикана на 23.01.2006 година: „Още Аристотел вижда в любовта (ерос) силата, която движи света. Но любовта Божия не е само първопричинна космическа сила, тя е любов, която кара Бог да приеме човешки образ, да приеме цялата човешка същност. Тя е любов, която създава човека и се навежда над него, така както се навежда Добрият Самарянин над изпоранения и окраден човек, зарязан на пътя между Иерусалим и Иерихон. Думата „любов” днес е така изтощена, така злоупотребена, че почти се страхуваш да я изговориш, при все че изразява изначалната реалност, при все че е дума от първостепенно значение. Ние не можем просто да я изоставим, но трябва отново да я вземем, пречистим и възвърнем към първоначалния ѝ блясък, за да може да осветлява нашия живот и да го води по правия път.

Това бе осъзнаването, което ме накара да избера любовта като тема на моята първа енциклика. В нея темите „Бог” „Христос” и „Любов” се сливат в едно, като водеща линия в християнската вяра и морал. Исках да покажа човечността на вярата, част от която е „еросът”, това „да”, казано от човека на своята телесност, създадена от Бога, едно „да”, което в неразтрогваемия брак между мъжа и жената намира своята форма, вкоренена в сътворението. Точно там е, където се случва преобразуването на „ероса” в „агапе”, където любовта към другия не търси повече себе си, но се превръща в загриженост за другия, склонност към жертва за другия, към дара на един нов човешки живот”.

И така, нека се спрем върху този ключов за християнина термин – „Любовта”.

Латинският термин „каритас” превежда гръцкия „агапе”. В гръцкия език има три думи, които на български се превеждат еднозначно като любов. Това са ерос, филия, агапе. К. С. Люис в своята книга Четири пъти любов добавя и четвърти термин – „сторге” (στοργή), преведен от него като „привързаност”.

Ерос е любов, която се характеризира с желанието да притежаваш обичания обект, който привлича поради неговите естетически качества, заради това, което той притежава като красота, младост, и пр. Еротичната любов е нежна, ревнива и изключваща другите. Присъща ѝ е тенденцията да се изчерпва, след като е задоволено желанието за притежание. Ерос (Ε̉́ρως), богът на любовта, е роден от богинята Пения (бедност) и пияния бог Порос (богатство), срещнали се по време на един пир. Този вид любов се стреми да притежава това, което е в недостатъчност.

Вторият вид любов е филия (φιλία). Това е любов, която се поражда между група от хора. Филия е любов между приятели, между баща и син, между синове и дъщери, любов към родината или някакъв идеал. Лицето е обичано за това, което то представя или представлява. Тази любов предполага винаги взаимност, но тя все още не е съвършената, безусловната любов. Майката обича детето си, защото в него вижда себе си. Детето е като средство против смъртта. В синовете продължава да живее част от родителите – те виждат, че оставят нещо след себе си, продължават да живеят в паметта на децата си. Богословът Соловьов в своята книга Смисълът на любовта казва, че този тип любов лесно може да се превърне във форма на егоизъм, оцветен с духовна гордост. Човек може да пожертва собствения си живот за родината, синовете, човечеството, но не е възможно чрез този вид любов да се преобрази в нов човек, да реализира своята истинска индивидуалност.

Третият термин за любов – „агапе“ (α̉γα̃πη), с неговия латински еквивалент „каритас”, на български обичайно се превежда като милосърдие. Агапе означава да желаеш доброто на другия, безкористно да го обичаш като личност, като образ и подобие Божие. Другият е обичан безусловно, защото е, защото съществува. Това е любов, която в своето християнско измерение достига до любов към неприятелите. Ако сторге, ерос и филия са любов – нужда, то агапе е любов – дар.

Любовта означава да отхвърлиш идеята за собствена абсолютност, типична за всеки индивид, за да разпознаеш в лицето на другия същинската абсолютност. Любовта е екстаз (кенозис), излизане от самия себе си, откриване на истинския център в другия. Това излизане не е разрушително, а напротив – празнично, защото е максимален израз на една същност, наречена Любов.

В своето Първо послание евангелистът Иоан ни описва Бог като Любов. Любовта се състои в това, че Бог ни даде Собствения Си Син. Синът умря за нас от любов към нас, но в тази Пасха, в преминаването от смърт във възкресение, Христос не разруши божествеността Си, не навреди на Божествената Си Личност, а напротив – триумфално ни откри Бог като Господ на живота. Отказвайки се от Своята абсолютност и божествена апатия (в смисъла на перфектност), която не се нуждае от нищо и от никого, Бог ни се откри като Любов, способна да снизи Себе Си, способна да пожертва Себе Си заради другия, обичания. И ако Бог пожертва Своята абсолютност заради човека, заради другия, за да му каже, че е обичан, колко по-малко би ни коствало на нас да видим в себеподобния истинския център на живота.

Соловьов казва, че да пожертваш егоизма, да се оставиш да бъдеш носен от любовта, е за човека начин да реализира своето призвание, индивидуално и универсално, това е неговата възможност за живот във времето и отвъд времето. Любовта не е само жива сила, тя е и живителна сила, която дарява живот на личността. Ако съществува сила, способна да изкорени егоизма отвътре и до дъно, тази сила е любовта.

Любовта не е средство за, нито метод за, тя е нещо повече, тя е цел, защото нашата цел е Бог, Който е Любов. Любовта е онтологичен принцип, който определя същността на личността като такава. Когато се обича една конкретна личност с този ѝ външен вид, характер и име, любовта открива важността, която тази личност има сама по себе си заради това, което тя е. Точно заради това обичащият я смята за единствена, незаменима, цел сама по себе си, а не средство за задоволяване на потребности.

Така любовта е видяна от Соловьов в смисъла на откровение на истинската стойност на личността. Любовта не само не превръща човек в инструмент на една сляпа сила, но преобразява личността, одухотворява я, и така превръща творението в царство на любовта. Ролята на човека в Сътворението, неговите образ и подобие Божие го правят родител, сътворец, на есхатологичното единство чрез любовта. Постигането на съвършенството от човека отговаря на развитието на неговите способности да единява чрез любовта това, което грехът бе разделил. Грехът бе поставил човека в ситуация на разединение, раздвоение в самия себе си и в отношенията му с хората, Бога и света. Разпънат между злото, което привлича, и доброто, което е трудно достъпно, човекът се бе откъснал от Бога, бе в разпра с другите, в криза със себе си и несправедлив със света, който го заобикаляше. Но ето, Божията любов чрез прошката го съедини в едно. Така терминът „каритас” идва да изрази именно тази милосърдна любов на Бог, Който слезе на земята, за да подари изгубеното, да утеши и излекува обременените. Божият Син дойде, за да съедини в Себе Си всичко божествено и човешко (Ефесяни 1:10).

Християнската любов е като тази на Христос, в Него тя става възможност, от Него тя се учи, с Неговата любов тя се оприличава. Да вярваш в Бог за християните не означава да се подчиниш на определена доктрина или да заемеш определени морални позиции, а означава да познаеш Бог като Любов и да ориентираш в Него целия си живот. Да срещнеш Христос означава да познаеш Божията любов към теб, да я приемеш като дар и смисъл на собственото си съществуване. Да живееш общението си с Божията любов предизвиква същевременно зрялост, усъвършенстване на твоята индивидуалност, на твоята личност. Любовта е единствената жива сила, способна да ориентира към истината и да освободи човек от неговото фалшиво самоутвърждаване, наречено егоизъм. В любовта индивидуалността е въздигната, защото в другия се обича това, което е негово, изключително лично, незаменимо, единствено, такъв, какъвто той е, а не такъв, какъвто бихме искали да бъде.

Националният егоизъм често ни кара да признаем само подобния на нас за ближен. Ближен често става лицеприятният, благодарният, възпитаният, правоверният, лоялният. Но истинската любов трябва да приеме другия в неговата различност – това е смисълът на алтруизма. Не трябва да искаме да направим другия подобен на нас, а да го приемем, запазвайки неговата самобитност и утвърждавайки неговата индивидуалност. Както казва Екзюпери, за другия никога не трябва да съдим по неговата карикатура. Дори и в най-изкривения образ трябва да виждаме нещо божествено, нещо със стойност само по себе си, защото всеки човек е един друг Христос (Alter Christus). Това, което сте направили на този най-малък Мой брат (най-нищожен), на Мене сте го направили, се казва в Евангелието. Ако за евреите ближен беше преди всичко сънародникът, то за християните ближен е и чужденецът, и неприятелят. Всички сме чужденци на земята, защото, както се казва в Посланието на свети Павел до филипяните (3:20), „Нашето отечество е на небето”. Ние трябва да живеем в света, но да не сме от света, това е смисълът на монашеството, пример за истински божи човек. Показателна е и гръцката дума за поместна църковна общност – „парохия”, която означава „място в чужда земя”. Енориашите са странници, чийто живот е едно пътуване към обещаната земя, към царството небесно.

И ако латинската дума за чужденец, hostis, означава същевременно неприятел, когото трябва да победиш или от когото да избягаш, то гръцката дума xenos означава гост, когото трябва да опознаеш, да направиш свой приятел. Ксенофобията е отречена още в Стария Завет – Бог казва на Своя народ: и вие бяхте чужденци в Египет, затова трябва да се отнасяте с тях така, както искате и с вас да се отнасят.

Любовта въздига индивидуалността и изкоренява от човека егоизма и субективността. Тя е, както казва Соловьов, едновременно оправдание и спасение за личността. Да познаеш Бог като любящ Баща означава същевременно да познаеш в другия своя обичан брат. Не можеш да обичаш Бог като свой Баща, ако не обичаш другия като свой брат. Друг един богослов, Бултман, казва, че двете заповеди – за любов към Бога и за любов към ближния, няма да бъдат в противоречие само ако видим в ближния нещо божествено, нещо със стойност само по себе си.

Да поставиш любовта като основа на собствения си морален живот не означава да правиш извънредни жестове на героичен алтруизъм. По-скоро означава да направиш от любовта ежедневно измерение за всяко твое действие, означава да я направиш критерий за разбирането на самия ти живот.

Любовта предшества морала, защото го прави възможен, но също и го превъзмогва, защото където има любов, там няма необходимост от предписания. Свети апостол Павел в Първото послание до коринтяните ни показва нищожността на всяка една християнска величина без любовта – пророкуването, говоренето на непознати езици, дарбата на лечителство, даряването на всичките притежания, геройството от саможертвата на живота, те не струват нищо без любовта. Не се касае само да бъдем добри или лоши християни, а въобще да бъдем или да не бъдем християни, защото любовта определя същността на християнина. Любовта е и начинът, по който Христовото спасение влезе в човешката история. Ако любовта е съдържанието на Благата вест, Евангелието, то това Евангелие е написано за нас, грешниците, а не за ангелите. Затова основно изискване за тези, които искат да приемат Христовата любов като критерий за собствения им живот, е очевидната необходимост от обръщането им. Самите ученици на Христос станаха апостоли не изведнъж, а в резултат на съвместния живот с Иисус, Който доведе постепенно до обръщането им към Него. И така, нашето конкретно действие ще бъде израз на мярката на нашето обръщане, на нашето следване Христово и най-вече на нашата любов.

Типично за човека е да търси смисъла на нещата. Не да им дава смисъл, а да търси, да открива тяхното значение. Руският богослов Вячеслав Иванов ще каже, че трябва да бъдем като акушерката, която с ръцете си помага на живота да излезе на бял свят. Трябва да можем да разкрием в действителността, която ни заобикаля, затворената в нея истина. Знаем, че същност и действие в Бог съвпадат, и понеже Той ни се открива най-вече в Христа като Любов, ние казваме: „Бог е Любов”. Бог, Който е вечен, живее извън човешките „категории” нa време и пространство. Неговият живот е пълнота, изразяваща се в любов и единство между трите Лица на Пресветата Троица. В този им живот няма хронологичност, нито някаква градация на развитие, защото Светата Троица е един-единствен, вечен акт на Любов. Сътворение, Изкупление, Спасение за Бога са един и същи акт на откъсване от Себе Си, на себеотрицание, наречено кенозис, вечно жертвопринасяне, даряващо себе си на другия, на света, на човека. Любовта е единственият смисъл и причина за този акт, който не носи нищо в повече за Бога, който е съвършен (непринуден от нищо и от никого), но този акт е дар на живот и със значение единствено за човека. И понеже Сътворение, Изкупление и Спасение са за човека, то те са ни открити от Бога и по човешки, тоест разгърнати в пространството и времето.

По силата на Божия промисъл, въплътен в творението и преди всичко в Христа, това, което Бог е, Неговата същност, става достъпна за човешкото познание. Разбира се, това познание е непълно, недостатъчно, но именно благодарение на тази Негова неизчерпателност човек може да развива и да задълбочава до безкрайност познанието си за Бога. Както ще каже Булгаков, Бог в Своето естество недостижимо чрез Христа ни се открива, за да не е повече едно чисто „не” – недостижимо. За християнската вяра остава да открие това, което е написано в сърцето на творението, но най-вече в Христа, там, където Триединната Любов стана факт, стана история. Именно в Него, реализирано в Неговата Личност, ни се открива крайната съдба на човека – единството между Бог и човечеството. Единство, възможно само в любовта, чрез Любовта. Тя е единствената сила, способна да уедини дори това, което е невъзможно за човешката логика – двете крайности Бог и човек. Любовта е силна, защото, както казва св. Павел, Светият Дух е който дарява Божията любов в сърцето на човека, осигурявайки му същата обединителна сила. Само любовта е, която обединява, но не обезличава. Само тя е способна да извлече мелодия, хармонизирайки толкова различни тонове от акорди.

Любовта е като една прегръдка, която обгръща цялото съществуване, но нежно и без да го задушава, защото тя се основава на свободата. Никой не може да обича истински, насила, по принуда или по необходимост. Без свобода не може да има любов. Между Бог и човек е любовта Божия – действителна връзка и действителна свобода. Божията любов не е любов абстрактна или въображаема, а любов въплътена и реализирана. Самият Бог в Своя еднороден Син ни открива епитетите на Своята необятна любов. Той ни се самооткрива като любов бащина, синовна, братска, безкористна и не на последно място, като любов съпружеска, брачна. Божията любов не може да бъде ограничена, дефинирана, затворена в рамка, защото любовта е динамичен, релационален, комуникативен и преди всичко персонален принцип. Само който обича е способен да познае любовта, само който е влюбен има думата по въпроса. Когато говорим за Бог, Който е неизказуем, безкраен, абсолютен, необхватен, ние говорим за Него по човешки, разпростираме върху Него нашите възгледи, но на една най-висша степен. Например, ако за човека казваме, че е могъщ, за Бога използваме думата всемогъщ.

Така, когато говорим за Божията любов, ние я съпоставяме с най-висшия образ на човешката любов, именно съпружеската любов. Образът на любовта между мъжа и жената ни открива Божията любов като любов вярна. За да бъде верен съпругът, той не поставя верността на съпругата като предварително условие за това. Той е верен, защото свободно дарява своята любов и себе си на другия. Не може да се говори за дар, когато се поставят условия. Тогава дарът се превръща автоматически във възнаграждение – цена платена. Говорейки за Божията любов като брачна, се подчертава именно този неин характер на дар и безвъзмездност. Вярната любов е любов неразтрогваема, защото тя не се отмята дори когато другата страна не отговаря с взаимност. Верността не се основава на взаимната договореност, а върху неразривната любов, която живее в пространството на свободата. Само на външен вид неразривността на брачната връзка съвпада с тази на верността, защото верността е категория много по-дълбока и същевременно проявяваща по-голямо разбиране от юридическия термин „неразтрогваемост”. Верността е повече от неразтрогваемост. Цялата Библия е изпъстрена с примери за верността Божия към своя съюз с човека, вярност към Завета за спасение, въпреки слабостите и идолопоклонството, в което падаше избраният народ. Църквата, която е продължение на Божия народ и неговия съюз с Бога, ни е представена в посланието на св. Павел до ефесяните като Невеста, венчана за своя Небесен жених – Иисус Христос.

Конституцията на Втория Ватикански събор Gaudium et Spes (Радост и надежда) казва, че брачният съюз намира своя извор, своята изначалност в Божията любов и е структуриран по модела на съюза между Христос и Църквата. Брачният съюз между Христос и Църквата, както този между Бог и еврейския народ, са базирани преди всичко върху Bepнocттa на Божествения Жених, вярност, която не отдръпва своята любов дори когато Невестата не го заслужава. Нейната вярност бива постепенно възпитавана, ръководена, формирана, пречиствана от Жениха, за да може вepнocттa ѝ да достигне до пълнотата и безгрешността в края на времената.

От какво трябва да бъде пречистена любовта? Враговете ѝ имат различни имена, но едно ги обобщава – егоизмът. Егоизмът е в центъра на първородния грях, той затваря човека и не му позволява да отговори на неспирната Божия Любов. Затворен в себе си, човек губи връзката си с всичко, с Бога, с другите, със себе си, със света, дори със собственото си тяло. Тялото, вместо да бъде материя, одухотворена от Светия Дух за служение на любовта, се превръща в материя на страстта, плът, изолирана от общата цел на личността, насочена към любовта, единението с другия, с Бога, със света. Егоизмът свежда другия до инструмент за собственото си задоволяване.

Знаем, че Ева бе създадена от реброто Адамово и oттогава Адам ще търси винаги своето ребро. Без него Адам няма да бъде цялостен. Ева пък е създадена още със създанието Адамово, на нея животът не е вдъхнат по същия начин, както на Адам. Евиният живот се появява в Адам като кост от кocттa му, тя присъства в духа и тялото Адамови – това е, което основава тайнството на брака, двамата правят една и съща плът, едно цяло, едно създание. „Мъж и жена го създаде”, се казва за сътворението на човека от Бога в Книгата Битие. Тогава помощта, която Ева дава на Адам, не се състои в това да му прислужва, а е помощ духовна, онтологична. Ева ще напомня на Адам за Бога, за връзката им с Него. Тя ще му пречи да се затваря в себе си, да се изолира. Така ще започне пътят към Спасението, на излизането извън егоизма и смъртта. Мъжът и жената ще се търсят взаимно, в това се състои образът и подобието Божии, по който те са създадени. И понеже Бог е Любов, общение на Три Лица в едно, то и Неговият образ в човека не може да бъде представен само от едно лице – само мъжа или само жената – в тяхното единство в любовта е истинската икона на Пресветата Троица. И така, Адам излезе, за да търси реброто си, Ева пък, за да намери мястото, откъдето бе откъсната. Можем да кажем, че първият смисъл на съпружеската любов е излизането от себе си, от своя егоизъм, за да откриеш другия. Любовта е сила, която се успокоява само когато достигне общението, единството.

Единствената възможност човекът да живее е като изкорени егоизма. Според Соловьов, като се жертва егоизмът, се спасява индивидуалността на личността, която е обичана. Но любовта, която уважава индивидуалността на обичания, предполага също уважение към себе си, защото в любовта не трябва да се анулира собствената личност за сметка на другата, обичаната, нито двете да се смесват, абсорбирайки се една друга. Няма по-добър пример за това от отношението между двете естества – Божествено и човешко – в единствената Личност Христова. Любовта трябва по същия начин и със същата интензивност да насърчава всеки и всички към общение с другите, с Бога. Защото в общението е бъдещето на човека, неговото спасение. Само чрез връзката на любовта, която спасява, ние участваме във вечния живот. Цялото първо послание на Иоан развива тази тема. Който обича, е в Бога и животът изобилства в него. Който не обича, лежи в сянката на смъртта, на смъртния грях, защото това е грях против Светия Дух, против живота, чийто принцип е Той. Егоизмът е отричането на любовта, на спасението, на Спасителя. Егоизмът е Антихристът.

Любовта премахва егоизма и така спасява личността. Човек cи мисли, че за да спаси, трябва да пази – ако иска да запази нещо скъпоценно, той го заключва в най-скришното място на стаята си. Но спомнете си притчата за талантите, дадени на слугите преди заминаването на Господаря – този от тях, който ги зарови на сигурно място, накрая ги изгуби. Нещата се спасяват само ако са обвити в любовта. Любовта е като вечна памет, която съхранява дори най-малкия жест на любов. И така, за да спасиш нещо, не трябва да го затваряш в сейфа, а да го обгърнеш с любов, защото, както е писано в Първото послание до коринтяни (13:8), любовта е единствената реалност, която остава, дори вярата и надеждата изчезват, когато застанем пред Бога. Любовта е преминаването от смърт към живот. В Евангелието от Марк (8:35) четем: „Който иска да спаси собствения си живот, ще го изгуби, а който гo изгуби (тоест който го дари с любовта), той ще го спаси”. Чрез любовта в другия се разпознава абсолютната стойност, която всеки приписва на себе си. Така съпружеската любов, повече от всяка друга, е форма на победата над егоизма. В нея всеки се отдава на другия безрезервно, безвъзмездно и безусловно, дарява се, без да търси сигурност и гаранция. И така реализира своето призвание към общението. Чрез животворната сила на любовта от количествената категория – индивид, се преминава към качествената – личност. И понеже любовта спасява конкретната личност, а не вида, то според Соловьов съпружеската любов не може да бъде разглеждана само като условие за запазването на вида. Тя не може да бъде инструментализирана и редуцирана до биологизъм. Съпружеската любов има смисъл, духовност, която е по-дълбока. В нея има нещо пророческо, нещо, което ни открива съдбата на човека като общение с Бога, като участие в Божията любов чрез брачната любов, образ и подобие на Божествената. Соловьов казва, че брачната любов ще бъде неморална, ако бъде видяна само в светлината на изискването за продължението на вида, ако бъде сведена до чисто физиологична функция. Призванието на любовта е безспорно по-висше, то ни свързва с Бога, с другия, със света. Любовта има силата да преобразява човека, да го извисява. Влюбеният вижда другия красив, добър, защото вижда с очите на любовта, така както другият е в сърцето му.

Ще завърша с думите на Соловьов, който казва, че добре вижда само влюбеният. Само чрез любовта е възможно да познаеш напълно другия, защото само любовта обхваща личността на другия изцяло. Когато влюбеният гледа обичания човек, той го вижда така, както го вижда Бог, защото го гледа с очите на Любовта.

_________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Отец Петко Вълов е свещеник от Католическа апостолическа екзархия в България, роден на 08.01.1966 година в град София. Завършва медицинския колеж „Й. Филаретова” в столицата, а от 1990 до 1997 година следва в Рим: философия в папския университет „Урбанина”; богословие в папския Григориански университет и специализира етика към папския Латерански университет. Ръкоположен е за свещеник през 1997 година и назначен за енорийски свещеник в село Ново Делчево, Благоевградска област. Възпитаник е на папския Гръцки колеж (семинария). Има публикувани статии във вестник Истина – Veritas, издаван от Католическата епископска конференция в България.

Изображение – авторът, отец Петко Вълов. Източник – http://www.kae-bg.org.