Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
Когато казвам, че ние стоим още отвън, не мисля просто за радикално пребиваване вън или вътре. По-скоро мисля за постепенно възрастване от дълбочина в дълбочина, от висота във висота. Всяка степен в това духовно възрастване има собствено богатство, собствена дълбочина. Обаче копнежът ни подтиква да постигнем по-голямо богатство, по-съкровена глъбина. Трябва да имаме предвид, че и «вън» сме много богати. Бог ни дарява толкова много дарове на духа и сърцето; животът ни е толкова пълен, че си казваме: няма нищо друго. Ние смятаме, че притежаваме пълнотата и спасението и че сме в края на нашето търсене. При това би трябвало, да се научим все повече да намираме. Да се радваме, че въпреки бедността ни сме толкова богати! Все пак ние трябва да копнеем за истинските богатства на Царството Божие, като помним, че нашето притежание би могло да ни измами. Иначе ни заплашва опасност да загубим бъдещето.
Нищо не притежаваме изцяло, нищо не владеем напълно, тъй като всичко по-рано или по-късно се изплъзва от ръцете ни. Това познание би могло да ни доведе до отчаяние и да ни попречи да бъдем весели чеда на Царството Божие. Макар нещата да ни принадлежат и да могат по всяко време да ни бъдат отнети, отрадна е мисълта, че все пак ги притежаваме. Това е вторият аспект на първото блаженство. Ние сме богати, но всичко, което притежаваме, е дар, знак на божествената и човешката обич. Докогато не наричаме нищо свое, ние узнаваме любовта Божия в богата мярка. Щом обаче пожелаем да задържим нещо в ръцете си, ние се лишаваме от любовта. Тогава наистина притежаваме нещо, обаче любовта вече я няма. Само онези, които отдават всичко, постигат истинската, пълната, необходимата бедност на духа. За тях всички неща стават Божии дарове. Един от нашите богослови е казал: “Всичката храна на този свят е божествената любов”. Аз съм убеден, че това е истина. Докогато здраво държим в ръцете си нещо, за да бъдем богати, дотогава загубваме. Ако обаче нямаме вече нищо в ръцете си, тогава можем да вземаме или да даваме и да вършим всичко, което желаем. Царството Божие означава да бъдем свободни от притежаване. Тази свобода ни привежда в състояние, в което всичко е обич – човешка и божествена любов. Ако обмислим всичко това, ние можем да приложим тези мисли към казаното по-рано. Да, ние сме богати. Обаче не бива чрез нашето притежание да се измамваме и да мислим, че е добре да съборим старите житници, за да напълним нови с нашите богатства. Нищо не трябва да бъде натрупвано, съвсем нищо. Единствено Царството Божие е истинското ни съкровище. Ако отдадем всичкото си притежание, ние ще сме свободни за пътя в бъдещето. Нима никога не сме забелязали, че притежаването на богатство предизвиква обедняване в друга област? Ако станем роби на богатството и заключим сърцето си, за да запазим нещо на сигурно място, тогава сърцето ни ще стане малко като вещта, върху която сме го съсредоточили и стеснили.
Веднъж преживях това по твърде осезателен, неромантичен начин. В оскъдните години трябваше да отида в един град. Така бях подредил пътуването си, че се надявах за обяд да бъда у мои познати. ”Ако пристигнеш навреме – мислех си, – те не ще те оставят да чакаш в съседната стая, без да ти предложат нещо за ядене”. Но влакът ми пристигна със закъснение и аз отидох у познатите си прегладнял след обяда. Аз бях с приятел. Тъй като действително бяхме много гладни, за да можем да продължим пътя си, запитахме познатите дали биха могли да ни дадат нещо за ядене. „Останала е само половин краставица” – казаха те. Погледнахме краставицата, спогледахме се и помислихме: „Няма ли Бог нещо повече за нас?” След това приятелят ми каза: „Да прочетем молитвата преди ядене”. Помислих: „Боже, заради една краставица!” Приятелят ми беше повече вярващ и благочестив, отколкото аз. Ние прочетохме заедно няколко молитви и благословихме трапезата. През цялото време трябваше да полагам усилия да не мисля за половината краставица, от която при това ми се падаше само едно парче. Разделихме краставицата и почнахме да ядем. В живота си досега никога не съм бил така благодарен за каквото и да е ядене. Аз ядех краставицата, като че ли е свята. Полагах голямо старание да не ми убегне и най-малката наслада от тази прясна краставица. Като приключихме с яденето, не беше ми трудно да кажа: „Да благодарим на Господа” и ние прочетохме благодарствената молитва.
Същото важи и за постенето. Под това понятие аз не разбирам просто постене или въздържане от неща, които се отнасят само до стомаха. Всъщност аз мисля за една духовна трезвост, която ни подтиква да отбегнем робството на предметите. Тук става дума за цялото ни разбиране за живота, което въздейства на първо място върху въображението. Грехът може лесно да проникне през вратата на въображението. Един от нашите православни писатели от ХIX век е казал, че греховете на плътта са грехове, които духът ни извършва по отношение на плътта. Но плътта не носи отговорност, поради което ние трябва да бдим над въображението си. Докато не ни овладява въображението, предметите остават вън от нас. Обаче щом въображението ни се уплете в предметите, ние започваме да се привързваме към тях. Вие знаете, че има месо, зеленчук, пудинг и други подобни. Това е просто факт. Но ако вие седнете и се запитате: ”Не съм ли гладен? Нима няма толкова добри неща, които мога да ям? Какво бих пожелал сега?” Тогава само след пет минути желанията ни като пипала на полип ще връхлетят върху безброй неща. Ще се случи с нас като с Гъливер. Ние ще лежим на пода, завързани с един единствен косъм. Тогава идва втори, трети и така нататък. Отделните косми наистина не означават нищо. Обаче всички заедно ще ни държат здраво за земята. Работата става още по-трудна, ако се даде на въображението ни повече простор. Затова трябва трезво да се борим за свободата си. Има голяма разлика между привързаност и любов, между глад и ламтеж, между жив интерес и любопитство и така нататък. Естествените ни наклонности имат винаги недобри противоположности, които ни правят роби. Ние трябва да се отдръпнем от пипалата на полипа и веднага да кажем „не”. Не сторим ли това навреме, ще бъдем въвлечени в борба. Да бъдем немилостиви към себе си! Много по-добре е спокойствие и разум, отколкото робство в името на удоволствието.
Щом сме постигнали това, ние сме там, където може да се похлопа. Обаче тук възникват сериозни проблеми. Ако се касае до похлопване на вратата на Църквата, тогава работата е проста. Ние отиваме и похлопваме на портата. Но трудността се състои в това, че ние най-често не знаем къде трябва да похлопаме. Колко често хората искат да се молят и се питат: „Къде е центърът на моето молене? Накъде трябва да насоча очите и сърцето си?” За мюсюлманина това е много просто. Той се обръща към Мека. Дори ако сме се обърнали на Изток, какво да правим по-нататък? Не следва да се насочваме към предмети, които са по-незначителни от Бога. В момента, в който се вдълбочим в един въображаем бог, в един бог, когото можем да си представим, ние сме в голяма опасност да издигнем между нас и живия Бог един идол. Тази мисъл бе изказал още св. Григорий Богослов в IV век. Той казва: Ако поставиш пред себе си някой видим знак, бил той кръст, дарохранителница, икона или невидим образ, като си представяме Бога или Христа, и се съсредоточим върху него, ние издигаме между Бога и нас преграда. Именно тогава смесваме образа с лицето, към което отправяме молитвата си. За да достигнем до присъствието на Бога, ние трябва да съберем всичките си знания за Бога. След това трябва отново да забравим тези знания, да ги оставим зад нас и да застанем лице с лице пред непонятния и същевременно непосредно почувстван, пред съвсем близкия и все пак непознат Бог. Само когато напълно се разтворим за Неведомия, Той може да ни се разкрие като Бог, Който е свободен да ни се открие съответно на нашата готовност да Го приемем. Ако стоим пред Бога в такава отвореност и чистосърдечност, без да искаме да Му дадем един образ или да Го ограждаме в нашите понятия и образи, тогава ние можем да похлопаме. Обаче къде?
В началото на молитвата трябва да вземем под внимание две гледища: първо, вървенето навътре; второ, употребата на молитвени слова, както и насоката, в която ги отправяме.
Има една стара интересна легенда за един епизод от живота на пророк Моисей. Пророкът среща в пустинята един пастир. Той прекарва с него цял ден и му помага при доенето на овцете. Той забелязва как пастирът вечер излива най-доброто мляко в дървена копанка и я поставя далеч върху един плосък камък. Моисей го пита какво означава това; пастирът отговаря: «Това е мляко за Бога.» Моисей е изумен и моли за обяснение. Пастирът казва: «Аз винаги вземам най-доброто мляко, което имам, и го принасям на Бога в жертва.» Моисей, който е много по-просветѐн, отколкото пастирът с неговата наивна вяра, пита: «И Бог ли пие мляко?» «О, да» – отговаря пастирът. Моисей се чувства задължен да просвети бедния пастир и му обяснява, че Бог е чист дух и не пие мляко. Пастирът обаче не е съгласен и се повежда кратък спор. Те завършват спора, като Моисей предлага на пастира да се скрие зад храста, за да види дали Бог идва, за да изпие млякото. Междувременно Моисей отива в пустинята, за да се моли. Пастирът се скрива зад храста. Нощта настъпва и пастирът вижда на лунната светлина тромаво да се приближава една малка лисица от пустинята. Лисицата се озърта надясно и наляво, после се отправя направо към млякото, излочва го и пак се отдалечава в пустинята. На следната сутрин Моисей намира пастира напълно съкрушен. «Какво се е случило с тебе?» – пита той. Пастирът отвръща: «Ти имаш право. Бог е чист дух, Той не се нуждае от мляко». Моисей е изненадан и казва: «Ти трябва да си щастлив за това; сега знаеш повече за Бога, отколкото преди!» «Това е вярно – отвръща пастирът, – обаче ти ми отне единственото, с което можех да проявя любовта си към Бога.» Моисей разбира. Оттегля се в пустинята и се моли усърдно. През нощта му се явява Бог и му казва: «Моисее, ти постъпи несправедливо. Аз действително съм чист дух; въпреки, това винаги приемах на драго сърце млякото на пастира като знак за неговата обич. Понеже като чист дух не се нуждая от мляко, разделях го с малката лисица, която много обича мляко».
С тази легенда исках да направя понятно, че при моленето трябва най-напред да се обърнем навътре, не към един бог, който е на небето или много далеч. Бог е по-близко до нас, отколкото мислим. Второ, ние трябва да избираме такива слова за молитвата, от които не ще се срамуваме, и които ще изразяват това, което сме. Всичко това трябва да поднесем на Бога с разбиране. Нашето дело и преданост трябва да идват от сърцето. С всичко, което правим, да изповядваме Бога, да Му разкриваме душата и сърцето си, да му отдаваме цялото си същество! Всъщност това означава да обичаме Бога.
Второто, по-фино сравнение, се състои в следното: когато изживяваме голяма радост, болка или грижа, ние не я забравяме през целия ден. Слушаме хората, работим, четем или извършваме нещо, което се изисква от нас; все пак болката за загубата, радостта от нещо или добрата вест не излизат от ума ни. Същото трябва да бъде и със съзнанието за близостта на Бога. Ако чувстваме близостта на Бога напълно ясно, тогава можем да се молим дори ако същевременно бихме извършвали и нещо друго. Можем да се молим при физическа работа или когато сме заедно с хора. Можем да се молим при слушане, при разговор или при някакъв личен контакт. Разбира се, това не се постига отведнъж. Отначало трябва да потърсим благоприятните условия, за да се издигаме към внимание, към смирено поведение на сърцето. Колко лесно ставаме невнимателни и вместо да бъдем будни, ние се разсейваме по време на молитва! Затова трябва да се научим на будност в молитвата, на спокойствие, благоговейно почитане и преданост към Бога в миговете, в които можем неразполовени да пребъдваме в Господа. Само тогава моленето ще ни се удава и при други условия.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.