Проф. д-р Славчо Вълчанов

Според богослужебния календар на светата Пра- вославна църква Осмата неделя след Пасха (десетият ден след Възнесение Христово) е отредена за празнуване на новозаветното събитие Слизане на Светия Дух над апостолите (Деяния апостолски, глава 2). Тъй като това е петдесетият ден след Пасха Господня, съвпадащ със старозаветния празник Петдесетница, още от дълбока древност Църквата е установила и тържествено празнува през вековете новата, духовна, християнска Петдесетница. За християнството от всички изповедания – православие, римокатоличество и протестантство – Петдесетница е рожденият ден на „едната света, съборна и апостолска Църква“ (член ІХ от Никео-Цариградския символ на вярата – 325/381 година). От православно догматическо гледище със слизането на Светия Дух над апостолите се ознаменува завършекът на изкуплението на човешкия род от Богочовека Господа Иисуса Христа.

***

Новозаветното Божествено Откровение, както и непосредственият религиозен опит на вярващото сърце свидетелстват, че първоизвор на християнската религия, която заема първостепенно историческо място в целокупния живот на човечеството, е богочовешката личност на Иисус Христос. Именно Той е Основоположник и невидим Глава на Църквата. Живецът на християнството се състои в жива вяра в Христа и в благодатно общение с Него: то е живот в Христа, чрез Христа и за Христа. Никой не дохожда при Бога Отца, освен чрез Него (Иоан 14:6, 14:26; 15:26); никой не може да постигне венеца на вечния живот, който Христос е обещал на ония, които са възлюбили Неговото явяване (срв. 2 Тим. 4:8; Откр. 2:10), ако не пребъдва в Него, защото без Неговото свръхестествено съдействие на можем да постигнем нищо (Иоан 15:5). Учението на св. Православна църква за Иисус от Назарет се свежда до догматичната истина за Богочовешкото достойнство на Христовата личност. Той е въплъщение на предвечния Бог Слово, чрез Когото всичко е станало и без Когото не е станало нито едно от онова, което е станало (Иоан 1:3). Православната църква въз основа на Свещеното Писание, на древната църковна традиция и на благодатно-религиозния опит на св. Отци, нарича Иисуса Христа Богочовек – тоест в Неговата личност тя вижда неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно (според вероопределението на ІV Вселенски събор) съединение на пълна човешка със съвършена Божествена природа. Иисус Христос е човек и Бог едновременно: Той вмества в едното Си Лице Син Човешки и Син Божи. Старозаветното пророческо название на св. пророк Исаия (7:14) „Емануил“ (на еврейски „иммануел“ – „заедно с нас е Елохим“ – Бог) най-добре изразява богочовешкия характер на Неговата личност. В нея Бог се е облякъл в човешки образ (срв. Иоан 14:9; Матей 16:16), приел е човешка природа, станал е човек, та (както се изразява св. Атанасий Велики) ние човеците да станем синове Божии. Тъкмо на този безспорен факт се гради и православното догматическо учение за пророческо-учителната мисия на Христа. Той вещае не човешка, а божествена мъдрост (срв. Иоан 8:12; 13:13; 18:37; Матей 4:23; 21:11; Марк 6:15; Лука 7:16-17). Само в Христовото учение има „думи за вечен живот“ (Иоан 6:68), думи, които са „дух и живот“ (Иоан 6:63).В края на Своето обществено служение, непосредствено преди изкупителните Си страдания, в Своята прощална беседа Богочовекът Христос отправя към апостолите знаменателно обещание: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме“ (Иоан 14:16-17). Изключителната важност на Христовото обетование за изпращане на Дух Свети Утешител (Πνεύμα Άγιον, ο Παράκλητος) на св. апостоли е подчертана с ново потвърждение: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене“ (Иоан 15:26). Според Божия план за спасение на човека Дух Свети е бил необходим за апостолите, за да се утвърди у тях вярата в богочовешкото достойнство на техния Учител, та, изменени благодатно, да станат жертвени строители на Христовата църква. Тази идея е залегнала в съдържанието на празничния тропар: „Благословен си, Христе Боже наш, Който направи премъдри риболовците (апостоли), като им изпрати Светия Дух, и чрез тях улови вселената: Човеколюбче, слава Тебе.“

„Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно“ (Деяния апостолски 2:1). След Голготската смърт, погребение, възкресение и възнесение на Иисуса Христа, Неговите последователи (12-те и 70-те апостоли, заедно с някои жени, пресвета Богородица и братята Господни) били събрани в свещения град Иерусалим, „в горницата“ (1:13), намираща се на възвишението Сион. Тук, те, събрани в молитвено единомислие, очаквали сбъдването на Христовото обещание-заръка при възнесението: „Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре” (Лука 24:49). Това промислително съвпаднало с големия юдейски празник Петдесетница – един от трите велики годишни празници от старозаветната епоха (Пасха, Петдесетница и Шатри). Петдесетница (еврейски hag sabucot – „празник на седмиците“, Изход 34:22 hag haqqasir bikure – „празник на жетвата на първите плодове“, Изход 23:16; yom habikurim – „ден на първите плодове“, Числа 28:26) като празник първоначално имал земеделски характер – завършване на ечмяната жетва и начало на пшеничната жетва. Тогава, на петдесетия ден (седем седмици след Пасха – Второзаконие 16:9), според Моисеевия Закон се принасяла Богу благодарствена жертва от земни плодове (Изход 23:16; Числа 28:26) и два хляба като пръв плод (Левит 23:7), а при синагогалното богослужение се е чел свитъкът с книга Рут. Впоследствие юдейството свързало празника Петдесетница с възпоминанието за поверяването на Израил на Синайското законодателство през ХІІІ ек преди Христа (Изход глава 19 и 20; Второзаконие 5:2-22; ср. 2 Пар. 15:9-15).

Но след приключването на Стария Завет (ХІІІ век-І век преди Хрписта) със спасителната мисия на Богочовека Христа настъпва нова месианска „благоприятна Господня година“ (Исаия 61:2) – времената на новозаветната Църква. Този „нов завет“ (съюз – berit) е предсказан от св. пророк Иеремия (VІ век преди Христа): „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудов нов завет, – не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя… Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след оня дни…: ще вложа Моя закон вътре в тях и ще го напиша в сърцата им“ (Иеремия 31:31-33). Старата юдейска Петдесетница се заменя с нова, християнска Петдесетница, тъй като със слизането на Божествения Дух над апостолите се запечатва новият Христов закон на учението за любовта. „Сега от Сиона излезе закон – благодатта на Духа във вид на огнени езици“ – така в православното богослужение[1] се възпява духовното величие на християнската Петдесетница в Иерусалимската горница на възвишението Сион. Тогава слезлият над апостолите и всички вярващи Дух Свети със силата на Божията благодат начертал върху сърцата им повелите на закона на любовта. Това е ясно разкрито  от св. апостол Павел с думите: „Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Свети“ (Римл. 5:5). А „любовта е изпълнение на закона“ (Римл. 13:10).Според описанието на дееписателя св. евангелист Лука слизането на Светия Дух над апостолите и вярващите в Иерусалим се съпровождало с „шум от небето, като че идеше силен вятър… И всички се изпълниха с Дух Свети“ (Деяния апостолски 2:2, 4). Правилното разбиране на съотношението между термините „силен вятър“ и „Дух Свети“ трябва да се основава на тяхната словоупотреба в Стария Завет (еврейски ruah – дъх, дух, вятър, буря). Още повече, че авторът на книга Деяния апостолски е познавал в пълнота старозаветните свещени книги и се влияел от тях, когато се изразявал писмено по гръцки език, общоприет през първото следхристиянско столетие. Старозаветното Божествено Откровение, в което поради духовното несъвършенство на подзаконните човеци тайната на Св. Троица е прикрита с намеци (Битие 1:26; 11:7; Исаия 6:3; 63:9-10), все пак съдържа „свидетелства за Духа[2]„. Новозаветният термин „Дух Свети“ (Матей 28:19; Иоан 20:22), влязъл и в общоцърковна употреба (член VІІІ от Никео-Цариградския символ на вярата, в богослужебната, патристическа и богословска литература), се корени в старозаветното обозначение ruah haggados (Свят Дух – Псалом 50:13). Това се отнася и за християнския термин Πνεύμα Κυρίου (Дух Господен), изхождащ от старозаветното обозначение ruah YHWH (ruah Adonay YHWH), засвидетелствано в редица пасажи (3 Цар. 18:12; 4 Цар. 2:16; Иезекиил 3:12,14; 8:3; 11:1; 43:5; 37:1; Исаия 61:1; 42:1; 44:3; 59:21; Иезекиил 36:27; 37:14; 39:29; Иоил 3:1; Агей 2:5; Псалми 139:7; 143:10; Неемия 9:20, 30; Числа 11:29; Исаия 48:16[3]). Честата употреба на това основно понятие в старозаветната литература (389 пъти) е подчертано многозначна. Това обстоятелство е предмет на размишления у св. Атанасий Велики[4], св. Василий Велики[5] и св. Кирил Иерусалимски[6], за да се дойде до конкретното обозначение на Светия Дух като Бог (Исаия 11:1-3; 34:15-16; 57:16; Псалом 103:30; Иов 27:2-3; 32:8; 33:4[7]).

Например: „Но те се възбунтуваха и огорчиха Светия Негов Дух… Де е Оня, Който вложи в сърцето му Свeтия Свой Дух?… Както стадо влиза в долина, – Духът Господен ги води към покой“ (Исаия 63:10-11, 14[8]). Духът Божи в светлината на Стария Завет има творческо и промислително отношение към света и човека (Битие 1:2; Исаия 42:5; Псалом 103:29-30).

Пророческият дар през старозаветната епоха е най-вече изява на въздействието на Светия Дух (Захария 7:12; 3 Ездра, глава 14). Така малката, състояща се от 3 глави книга на св. пророк Наум започва със знаменателния надпис: „Пророчество за Ниневия“ (1:1). В еврейския оригинал този наслов гласи: massa nineweh – „Тежко пророчество, възвестено за Ниневия“. Думата massa (от глагола nasa – вдигам, нося) съдържа идеята за нещо, което се издига: било „тежест“ в смисъл на проклятие срещу някого, било „глас“ (на Бога) – qol YHWH – като предсказание за нещо. В случая предложената „маса“ на вдъхновения от Светия Дух пророк Наум се отнася за Ниневия и означава: предвъзвестено в името Божие пророческо слово – отсъда, съдържащо предсказание – угроза за неизбежна тежка участ – нещо, което буквално се е сбъднало с падането на Ниневия през 612 година. Срещу massa в Septuaginta стои λήμμα (от глагола λαμβάνω – вземам, получавам, приемам) – тоест нещо, което е получено чрез Дух Свети) – вдъхновение, пророческо дело, предсказание[9]). Пророческото призвание в Стария Завет, дължащо се на въздействието на Светия Дух, наистина е било „бреме“, тежест в собствения смисъл на думата – както за обекта, така и за проводника на справедливата Божия отсъда. Св. пророк Иеремия, бидейки в състояние на пророческо вдъхновение, изповядва: „Утробо моя! Утробо моя! Скърбя вдън сърце си, вълнува се в мене сърцето ми, не мога да мълча (Иеремия 4:19). И още: „Ти, Господи, ме увличаше, – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мене – и надви, и аз всеки ден съм за присмех, всеки се гаври с мене. И си казах: няма да напомням на Него, нито ще говоря вече в Негово име; но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и – не можах“ (Иеремия 20:7, 9; срв. 1 Кор. 9:16-17). На свой ред св. пророк Иезекиил отбелязва: „И духът ме подигна и ме взе. И вървях огорчен, с развълнуван дух; и ръката Господня беше мощно върху мене“ (Иезекиил 3:14; ср. Даниил 7:15). Това състояние на пророческо призвание същият пророк определя като особено бреме: И биде върху мене там ръката на Господа“ (3:22; срв. 8:1; 33:22; 37:1); „и слезе върху мене Дух Господен“ (11:5). Тежестта на пророческото служение се усилва още повече от обстоятелството, че словото на глашатая на Божията правда много често е отправено към нечестивци, езичници, врагове на Яхве (Исаия 13:1; 15:1; 17:1; 19:1; Иезекиил 28:1; Иоан 1:1; 3:1). А при наслова на книга Наум (1:1) – към жестоката езическа столица на Асирия, Ниневия.В това отношение силно впечатлява възгледът на св. Иоан Златоуст (347-407) за ролята на Светия Дух при преподаване на Божественото Откровение. Според него писмената на старозаветните книги се отличават с небесен произход и съдържат в себе си изобилие от дарове на Светия Дух[10]. Старозаветните писатели са особени проводници на Божия Дух, тъй като чрез тях Сам Бог беседва с човеците[11]. Дух Свети е този, Който говори чрез устата на свещените автори[12]. Чрез откровение Моисей получил своите познания, отразени в книгите му, тъй като в него е действал Дух Свети[13], „Моисей не говори от себе си, но онова, което му е внушила благодатта на Духа[14]„. Мислите, изразени чрез вдъхновения псалмопевец и пророк Давид, са мисли на Самия Бог[15]. Особено характерни в това отношение са разсъжденията при изяснението на Псалом 44:1 („Из сърцето ми се изля блага дума;… езикът ми е перо на бързописец“): „Този, който говори от себе си, той се спира и забавя като обмисля, съчинява, затруднява се и поради незнание, и поради неувереност, и поради мнителност и в много неща бързината на неговата реч среща спънки. А когато Духът движи ума, тогава нищо не представлява пречка, но както водният поток, изливайки се, тече с буйна стремителност, така и благодатта на Духа се носи с голяма бързина, като всички ражда леко,… удобно[16]„.

Но най-характерно през старозаветната епоха Дух Свети се изявява чрез месианските пророчества, които, „когато се изпълни времето“ (Галатяни 4:4), намерили пълно потвърждение и изпълнение в редица новозаветни събития. Например размислите на св. Василий Велики[17] в тази насока ни отвеждат към предреченото чрез Светия Дух от пророците Исаия (6:1, 9; 63:10) и Михей (2:7) ожесточение на юдейството към благовестието за Месия – Иисус от Назарет, Който е Богочовекът Христос (Деяния апостолски 7:41; 28:25). Чрез редица пророчества Дух Свети разкрива месианските времена като епоха на вътрешни преобразования за целия човешки род. Тази обнова е чисто нравствена и се състои преди всичко в познание на собствената греховност, в очакване и освобождаване на човека от греха. Идеята за греха, който предизвиква нравствено разстройство в човешката природа, представлява важна съставка от месианските възгледи на вдъхновените от Светия Дух пророци. „Умийте се, очистете се… Престанете да правите зло“ – говори пророк Исаия, стремейки се да подготви народ, достоен за появата на Месия (Исаия 1:16). Това вътрешно, нравствено преобразяване е обнова на моралната същност на човека, то е действие творческо, спасяващо. На човеците ще бъдат дадени „ново сърце и нов дух“, като предишно „каменно“, жестоко, греховно сърце се заменя с друго „сърце“ меко „от плът“. Духът на Яхве ще се всели всред людете (Иезекиил 36:26, 27). Тогава ще бъде снето от всички народи „покривалото“ на неразумието, което досега е лежало върху всички земни племена (Исаия 25:7). „Земята ще се изпълни с познаване Славата Господня, както водите изпълнят морето“ (Авакум 2:14). От това море на знание потоци от познания за Бога ще облеят всички човеци без изключение. Според св. пророк Иоил (около ІV век преди Христа) благодатта на Духа Божи ще се излее „върху всяка плът“ (тоест човек), без разлика на пол, възраст и състояние; синове и дъщери, старци и юноши, роби и робини ще имат непосредствено познание за духовните истини, защото ще получат от Бога пророчески дар (Иоил 2:28-29; срв. Деяния апостолски 2:17-18). Славата Господня ще се яви в новия Иерусалим, тоест Христовата Църква, към светлината на която ще се затекат всички народи (Исаия 60:3, 5; срв. Деяния апостолски 2:1-11). В този смисъл Светият Дух през новозаветни племена придава благодатна динамика на месианската пълнота[18]. Следва тук да се отбележи обстоятелството, че св. Атанасий Велики[19] и св. Григорий Богослов[20] подчертават в успореден план буквалното изпълнение на предсказаното от порок Иоил (2:28) изобилно изливане на Духа Господен през новозаветните времена в Сионската горница на празника Петдесетница (Деяния апостолски 2:7).На Петдесетница се ражда Църквата Христова, понеже тогава тя получава в изобилие благодатните дарове на Светия Дух, които съставляват нейната тайнствена същност като догматическа даденост. На този ден над събраните апостоли слиза Дух Свети – обещаният Утешител – силата Божия, която преобразява дванадесетте Христови ученици, просвещава ги, вдъхва им сили, подпомага ги в бъдещата мисионерска дейност чрез свръхестествения дар за говорене на чужди езици, необходим за разпространението на Христовото учение из обширната Римска империя (Pax Romana) и дори извън границите ѝ: „И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деяния апостолски 2:3-4). Присъстващите тук за празник Петдесетница поклонници в свещения град ортодоксални юдеи и прозелити (езичници, преминали в юдейството) от Източната (вавилонска) и Западната (средиземноморска) диаспора (тоест разсеяние) били поразени. Всеки от тях чувал благовестие за Христа Богочовека и за Неговото изкупително дело на свой матерен език. „А в Иерусалим се намираха иудеи, човеци набожни, от всеки народ под небето. Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор. И всички се чудеха и маеха, думайки помежду си: тия, които говорят, не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор? Ние – партяни и мидяни, еламити и жители на Месопотамия, Иудея и Кападокия, на Понт и Асия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските страни, съседни на Кириния, и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и прозелити, критяни и араби, – как слушаме тях да говорят на наши езици за великите Божии дела?“ (2:5-11). Богослужебната химнография на Православната църква предава тази новозаветна сцена по следния начин: „Много славни неща видяха днес всички народи в града Давидов, когато Дух Свети слезе във вид на огнени езици, както пише богоглаголивият Лука. Защото той говори: Когато Христовите ученици бяха събрани, чу се шум, като че идеше силен вятър и изпълни дома, където седяха. И всички започнаха да изговарят необикновени слова, необикновени поучения, необикновени повеления на Светата Троица[21]„.

В отговор на общата почуда св. апостол Петър произнася първата апостолска мисионерска реч. В нея е налице позоваване на пророчеството на св. пророк Иоил („Ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват“ – Деяния апостолски 2:17-18; срв. Иоил 2:28-29).Във връзка с това месианско предсказание следва да се подчертае, че Божият Дух („Моят Дух“) има основоположно значение през старозаветната епоха. Със Своя Дух Бог създава, оживява (Битие 1:2; 2:7; Иов 33:4; Псалом 103:29-30), придава творческа сила (Изход 31:3), издига избрани личности на ръководно положение (Съдии 3:10; 6:39; 1 Цар. 16:13; Исаия 61:1) и подбужда религиозния ентусиазъм (Числа 11:25; 1 Цар. 10:10). Не е за учудване обстоятелството, че Моисей желаел всички израилтяни да бъдат изпълнени с този Дух (руах) на Яхве (Числа 11:29). И ето, тук Иоил вещае изпълнение на Моисеевото желание. Всеобщо и многостранно изливане на Духа (харизматични дарования) се предсказва също така и в Исаия 32:15; 44:3-5; Иезекиил 11:19; 36:26-27; Захария 12:10. Указанието „след това“ от Иоил 2:28 посочва далечно бъдеще и е характерно за месианските предсказания (Исаия 2:2; Михей 4:1). При израза „ще излея от Моя Дух“ е налице сравнението с изобилен дъжд, който съживява природата. По такъв начин и изпращането на Светия Дух служи за оживяване на цялото човечество (Исаия 32:15; Захария 12:10). Употребената в пророчеството на Иоил дума „плът“ (еврейски basar) не трябва да се разбира в широкото ѝ богословско значение – всички живи същества (Битие 6:13; 9:11; 15). Св. пророк Иоил употребява тази дума в тесен смисъл само по отношение на човеците – всяко човешко същество[22]. Тук е мястото отново да се подчертае, че привеждането на старозаветното пророчество от книгата на св. пророк Иоил (2:28-29) в новозаветната книга Деяния на светите апостоли (2:16-21) свидетелства за месианския, христоцентричния характер на старозаветното Откровение. Налице е връзка и приемственост между двата Завета – Стария (до появата на Месия) и Новия (започнал от боговъплъщението на Сина Божи) – истина, богоозарено изразена от св. апостол Павел с думите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко“ (Евреи 1:1-2). Това, което е обещание в Стария Завет, намира своето изпълнение в Новия; Старият Завет е насочен към Новия и Новият Завет се разкрива, доказва чрез предсказанията и предобразите на Стария Завет.

Сърцевината на речта на св. апостол Петър на Петдесетница е свидетелството за месианското достойнство на Иисус от Назарет – Неговата богочовешка Личност. „Иисуса Назорея, Мъж, засвидетелстван пред вас от Бога със сили, чудеса и личби, що ги Бог стори чрез Него между вас, както и сами знаете, Него, по определената воля и предведение Божие предаден, вие хванахте и, след като приковахте с ръце на беззаконници, Го убихте; но Бог Го възкреси, като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи“ (2:22-24).В отговор на отправения към множеството юдеи-свидетели на първата християнска Петдесетница в Иерусалим призив за покаяние и кръщение („А Петър им рече: покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приеме дара на Светаго Духа. Защото за вас е обещанието, за вашите деца и за всички далечни, които би призовал Господ, Бог наш“ – 2:38-39), новооснованата Църква Христова започва благоуспешно да действа чрез тайнствата Покаяние и Кръщение: „И тъй, които приеха на драго сърце думите му, кръстиха се; и се присъединиха в оня ден около три хиляди души“ (2:4). Това ще рече, че Петдесетница е началото на разрастването на Църквата – първоначално чрез присъединяване на новообръщенци изсред юдейството (юдеохристияни), а след това – изсред езичниците. Потърсим ли тайната на знаменателно бързото и непреодолимо разпространение на Църквата във и извън Палестина през апостолско време, отново трябва да се възвърнем към първата християнска Петдесетница. Тогава първоначалните последователи на Господа Иисуса съзрели и възраснали духовно, тъй като върху тях се изляла пълнотата на дарбите на Божия Дух[23]. Именно тогава Дух Свети облагодати простите, боязливи, неучени и никому незнайни Христови ученици-апостоли и ги превърна в проводници на Божия план за спасение на човечеството чрез Църквата – в духовни победители над езическия свят с неговите сурови властители, прославени антични градове и блестящи философски школи. Св. Иоан Златоуст предлага в това отношение следните светоотечески размисли: „Ако дванадесетте човека, които били неопитни във военното дело, не само безоръжни, но и слаби по тяло, като встъпили в борба с многочислен отряд въоръжени воини, не претърпели от тях никаква вреда, като били обсипани с безбройно множество стрели, останали незасегнати, като приемали стрелите с открито тяло, сами поражавали всички, без да употребяват оръжие, но, като отблъсквали с ръка, едни били, а други взимали в плен, – кой тогава би могъл да каже, че това е човешко дело? Но победата на апостолите е много по-удивителна. Не толкова чудно е това, когато откритият не получава рани, колкото чудно е това, когато простият, неучен рибар побеждава толкова силни, въпреки своята незнатост и бедност, въпреки опасностите и вкоренилите се привички, строгостта на предлаганите правила, всекидневно заплашващата смърт[24]„.Изпратеният от Отца на Петдесетница Дух Свети винаги действа в историческия живот на Църквата Христова. На нейните членове Той чрез св. тайнства преподава духовни дарове: дух на страх Божи, дух на знание, дух на сила, дух на съвет, дух на разум, дух на мъдрост и дух Господен или дар благочестие (срв. Исаия 11:1-3[25]). Дух Свети е постоянен източник на благодатен живот. Именно чрез седемте църковни тайнства (Кръщение, Миропомазване, Евхаристия-Причащение, Покаяние, Свещенство, Брак и Елеосвещение) неизменно се преподава многообразието на благодатта на Светия Дух, макар че тя различно се възприема от отделните вярващи. „Петдесетницата, еднократно извършена над апостолския лик, всякога се извършва в Църквата в тайнствата, посредством апостолското приемство, чрез иерархията[26].“Св. Православна църква чрез богослужебния чин, отреден за двата последователни следпасхални празника Петдесетница и Свети Дух равнодостойно прославя духовното величие на празненството, като неподражаемо разкрива светоотческото учение за Светия Дух[27] и за Неговото благодатно въздействие върху сърцата на вярващите. Имаме предвид класическите по догматическото си съдържание богослужебни песни, предназначени за празник Петдесетница: „Дух Свети всякога е бил, е и ще бъде. Той нито има начало, нито край, но винаги е съединен и единяващ се с Отца и Сина. Той Сам е живот и излъчва живот; Той е светлина и източник на светлина; Сам по Себе Си е благ и извор на блага; чрез Него Отец става познаваем, а Син се прославя и става познаваем за всички (люде) – една сила, едно съчетание, едно поклонение пред Света Троица!“ „Дух Свети е светлина и живот. Той е и жив духовен източник: дух на премъдрост, дух на разум, благ е, справедлив, свръхестествен; има власт и очиства грехове; Бог е и обожествява. Той е огън, който непрестанно произхожда от огън. Чрез Него – вещаещият, действащият, разпределящият дарбите, се увенчават всички пророци и божествените апостоли заедно с мъчениците. Необикновено е това, което (днес) се чува; необикновено е това, което се вижда – огънят се разделя в раздаване на дарбите[28].“Благодарение на църковно-поетичните дарования на редица св. Отци – песнописци от патристическата епоха (св. Григорий Богослов – ІV век, преподобни Роман Сладкопевец – VІ век, св. Козма Маюмски и св. Иоан Дамаскин – VІІІ век), в чест на празника са съставени и с вдъхновение се изпълняват много богослужебни песнопения. Всички те са наситени с дълбоки догматически истини на православното богословие и съдържат възвишен нравствен смисъл. Например: „Дойдете, люде, да се поклоним на триипостасния Бог – на Сина в Отца, заедно със Светия Дух; защото Отец извън времето роди съприсносъщния и съпрестолен Син, а Дух Свети беше в Отца, прославян заедно със Сина – една сила, едно същество, един Бог. Нему като се покланяме, всички ние казваме: Светий Боже, Който всичко си сътворил чрез Сина, със съдействието на Светия Дух! Светий Крепки, чрез Когото познахме Отца и Дух Свети дойде в света! Светий Безсмъртни, Дух-Утешител, Който изхождаш от Отца и почиваш в Сина! Света Троице, слава на Тебе![29]“ Друга централна идея в богослужебните химни е, че Светият Дух осъществява „непрекъснато творение“, тоест Той промишлява като Жизнеподател: „Чрез Светия Дух всяка душа (човек) се обогатява с живот, извисява се с чистота и тайнствено се изпълва със светлина от едната Троица.“ „Чрез Светия Дух се изливат благодатни струи, като всяко творение се напоява и съживява[30].“Трогателни по своето мистично съдържание са специалните вечерни молитви на св. Василий Велики (330-379), които по изначална традиция св. Църква е установила да се четат и до днес коленопреклонно, на всеослушание след св. Литургия на празник Петдесетница. Всъщност касае се за истинска молитвена школа за православния християнин, видно от следните откъси: „Във великия и спасителен ден на празник Петдесетница Ти, Боже Спасителю наш, показа пред нас тайната на Света, единосъщна, съвечна, неразделима и несливана Троица. Ти изля слизането и присъствието на Твоя Свет и Животворящ Дух във вид на огнени езици върху светите Си апостоли, които постави благовестници на благочестивата наша вяра и ги провъзгласи изповедници и проповедници на истинското богословие“ (Трета молитва). „Господи Иисусе Христе, Боже наш! Ти си дал на човеците Твоя мир и още през земния си живот, бидейки с нас, винаги си подавал на верните дара на пресветия Дух като неотемлимо наследие. А по-явно тая благодат си изпратил на Петдесетница на Твоите ученици и апостоли, като си утвърдил устните им с огнени езици. Чрез тях ние – целият човешки род, – след като чухме на свой език и получихме богопознание, просветихме се със светлината на Духа, избавихме се от заблуждението като от тъмнина, научихме са да вярваме в Тебе по свръхестествено въздействие – чрез раздаване истински огнени езици, и се озарихме да богословстваме, че Ти с Отца и Светия Дух си едно божество, една сила и власт“ (Втора молитва). „Сам Ти, многомилостивий и човеколюбче, Господи, послушай ни в който ден и да Те призовем, а особено с тоя ден Петдесетница, в който Господ наш Иисус Христос, след като се възнесе на небесата и седна отдясно на Тебе Бога и Отца, прати на светите Свои ученици и апостоли Светия Дух, Който застана върху всекиго едного от тях и те всички се изпълниха с неизтощимата Негова благодат и говореха на различни езици за Твоите велики дела и пророкуваха“ (Първа молитва). „Духа на Твоята премъдрост подай на моите помисли, духа на разума дарувай на моето неразумие, с дух на страх пред Тебе осени моите дела, дух прав обнови във вътрешността ми и с владичествен дух утвърди попълзновението на мислите ми, та, наставляван всеки ден от Твоя благ Дух към полезни неща, да се удостоя да изпълнявам Твоите заповеди и винаги да помня Твоето славно пришествие“ (Втора молитва[31]).В наши дни – краят на второто следхристиянско хилядолетие, – когато като никога досега християнският свят се стреми да разпознае и осмисли „личбите на времената“ (Матей 16:3), възниква въпросът: Реално ли е присъствието, осезаемо ли е въздействието на Светия Дух в личния живот на отделния християнин? Отговор можем да намерим в бележитата беседа на св. Серафим Саровски (1759-1832) с Н. А. Мотовилов (зимата на 1831 година), изградена въз основа на православната мистична традиция от изминалите столетия, проверена и от собствен аскетичен опит. Относно целта на християнския живот в тази беседа св. Серафим Саровски изказва следните богоозарени размисли: „Истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух… Придобиването на Духа Божи е капитал, само че благодатен и вечен[32].“ Ангелът на Саровската св. обител сочи тъй също благодатния източник за Светия Дух в Църквата: „В деня на Петдесетница Господ Иисус Христос тържествено изпратил на апостолите Светия Дух в бурен вихър под вид на огнени езици, които се спрели над всекиго едного от тях, пронизали ги и ги изпълнили със силата на огнеобразната Божествена благодат, която росоносно ухаела и радостотворно действала в душите на приобщилите се към нейната сила и прояви“. В личния си духовен живот вярващият получава „огневдъхновителна благодат на Духа Свети при тайнството Кръщение, която се запечатва върху нас чрез свещеното миропомазване, при което се произнасят думите: „Печать дара Духа Святаго“. В хода на тази душеполезна беседа Мотовилов сам изживял плодовете на благодатното присъствие на Светия Дух: тишина и мир в душата, необикновена сладост, радост и топлина. Но тук, за пълнота, следва да бъде приведено и още едно неизвестно у нас, но автентично по характер разсъждение на св. Серафим Саровски от същата беседа за границите на действието на Светия Дух в човешката история и култура: „Макар и не с такава сила, както сред Божия народ, (тоест сред богоизбрания до Христа юдейски народ – ск. С. В.), но проявите на Божия Дух действали и сред езичниците, непознаващи истинския Бог, защото също и сред тях Бог откривал избрани за Себе Си люде. Такива са били девствениците – пророчици, сивилите, които своето девство обричали макар и на Незнайния Бог, но все пак на Бога-Творец на вселената, Вседържител и Светоуправител, какъвто го осъзнавали и езичниците. Тъй също и езическите философи, които макар и да блуждаели в тъмнината на незнанието за Божественото, но, търсейки обичната за Бога истина, поради самия този богоугоден търсеж не могли да не бъдат непричастни към Божия Дух[33]„. Или – както казва Спасителят Христос в беседата си с Никодим: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива: тъй бива с всекиго, роден от Духа“ (Иоан 3:8).Дух Свети, Който пребъдва незримо, но реално действа в светата Православна църква, е истинско духовно „съкровище на благата„. Това важи за цялата двадесетвековна история на християнството. Но се отнася с пълна сила тъй също и за всяко вярващо сърце поотделно, доказано и непрекъснато проявявано от личния духовен опит. Убедително свидетелство за това откриваме в следната „Молитва към Светия Дух„, плод на молитвеното богосъзерцание на св. Симеон Нови Богослов (ХІ век):„Дойди (о, Дух Свети, Ти, Който си) истинска светлина! Дойди, вечен живот. Дойди, съкровена тайна. Дойди, несравнимо съкровище… Дойди, истинска надежда на всички, които се спасяват. Дойди Ти, чрез Когото мъртвите възкръсват. Дойди, могъщи: Ти всякога всичко извършваш, преобразяваш и променяш само с едно движение. Дойди Ти, Който си напълно невидим, недостижим, неосезаем… Дойди, вечна радост… Дойди, непревземаемо убежище… Дойди: от Тебе моята бедна душа се нуждаеше и сега се нуждае… Дойди Ти, Който за мене си дишане и живот. Дойди, утеха за моята презряна душа. Дойди, моя радост, слава и непрестанна утеха. Отправям благодарност към Тебе, защото тук, сред (земния) смут и промени Ти стана духом едно с мене; и макар че си Бог, надвишаващ всичко – заради мене Ти стана всичко във всичко. Питие необяснимо!… Ти непрестанно вливаш в душата ми и превръщаш сърцето ми в изобилен извор. Ти си за мене одежда, изпълнена със сияние и обгаряща демоните! Очистително жертвоприношение! Ти ме умиваш с непрестанни и свети сълзи, обилно проливани поради Твоето присъствие. Възнасям към Тебе благодарност, защото Ти стана за мене незалязващ ден и слънце… От Тебе никъде не мога да се скрия, и със Своята слава Ти изпълваш вселената… А сега, изпълнен с кротост Господи, устрой в мене скиния за Твоето присъствие, живот в мене и до самата ми смърт не се отделяй от мене, Твоя раб, тъй че при моята кончина и след нея аз да съм в Тебе и да царувам с Тебе – Бога, Който владееш над всичко. Остани, Господи (у мене) и не ме оставяй самотен, та когато дойдат враговете ми, които постоянно търсят да погубят моята душа, да намерят, че Ти пребиваваш у мене и напълно да се отстранят. И нека те не удържат победа над мене поради Тебе, по-силния от всичко, Който си се поселил в жилището на моята унижена душа. Наистина, Сам Ти, Господи, без мое знание ме избра в този свят, отдели ме от него и ме постави пред Своята слава. Тъй и сега, като пребиваваш у мене, запази ме непоколебим…, та аз, смъртният, да живея като Те съзерцавам всекидневно; като Те притежавам аз, бедният, всякога да бъда богат. Така аз ще бъда по-силен от всякакви царе. А като вкусвам и пия (от Твоите дарове) и ежечасно се обличам в Тебе, ще се наслаждавам на неизразима утеха от блага. Защото Ти си източник на всяко благо, красота и наслада, и на Тебе слава подобава – слава на светата и единосъщна Троица, Която се прославя в Отца, Сина и Светия Дух и се… почита от цялата общност от верни сега и всякога и във вечните векове. Амин[34].„

***

В нашето кризисно време на всеобща бездуховност,  когато оскъдява вярата (Лука 18:8), беззаконието се умножава и любовта изстива (Матей 24:12), спасителният зов на нашата духовна Майка – св. Православна църква, е отправен към всички нас за вглъбяване и вживяване в религиозните истини и нравствените ценности на словото Божие от Стария и Новия Завет. А то е плод на въздействието на Светия Дух върху богоизбрани и богоозарени мъже (ХІІІ век преди Христа). Църковният призив е насочен тъй също и към благодатно изживяване на една лична Петдесетница, за да разберем от собствен опит „колко голяма е благостта на Господа Бога и каква е красотата Му!“ (Захария 9:17).

_____________________________

*Източници – http://bg-patriarshia.bg и списание „Духовна култура“, кн. 6/1990 г. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ирмос на V песен от канона на Петдесетница (пентикостарион).

[2]. Gregorii Theologi Oratio XXXI (5). – J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, series graecam t. 36, col. 137; S. Syrilli, Arhiepiscopi Hierosolymitani Catechesis XVI. De Spiritu Sancto I (32). – Migne, Pg, t. 33, col. 964.

[3]. R. Albertz, C. Westermann Ruah, Geist. – Theologisches Handworterbuch zum Alten Testament, hrsg. Von E. Jenni-C. Westermann, Munchen, 1976, Bd. 2 Kol. 734, 742, 743; Lexicon in Veteris Testamenti libros, ed. L. Koehler et W. Baumgartner, Leiden, 1958, s. v.; W. Gesenius, Hebroisches and aramaisches Handwarterbuch uber das Alte Testament, bearbetet von Dr. Er. Buhl. 17. Aufl., Leipzig, 1921, s. v.; A. Покровский, Дух Божий. – Православная Богословская Энциклопедия, ред. А. П. Лопухин, т. V, Петроград, 1904, кол. 71

[4]. S. Atanasii, Arshiepiscopi Alexandrini Epistola I ad Separionem (4)q – Migne PG, t. 26, col. 537.

[5]. S. Basilii, Caesariae Archiepiscopi Adversus Eunomium, lib. III (7). – Migne, PG. t. 29, col. 668-669; Adv. Eunomium, lib. V, col. 748.

[6]. S. Cirilli, Arch. Hier. Catechesis XVI (Migne, t. 33, col. 936, 937, 940).

[7]. S. Basilii Adv. Eunomium, lib. V (PG. t. 29, col. 761).

[8]. S. Gregorii Theologi Oratio XLI (PG, t. 36, col. 445).

[9]. M. A. Baillya Dictonaire gres-francais, Paris, 1935, p. 1187, s. v.

[10]. De utilitate lectionis scripturarum (PG, LI, 88).

[11]. De utilitate… (PG, LI, 90).

[12]. In Genesim, homilia XV (PG. LIII, 120).

[13]. Творения св. Иоанна Златоуста, т. VІ, кн. 1, С-Петербург, 1900 (руският превод е направен въз основа на латинския превод от арменски – Венеция, 1887), с. 376; ср. ст. асист. Сл. Вълчанов, Ценност и красота на Стария завет според св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1977, книга 3.

[14]. In Gen., Hom., IV (PG, LIII, 41).

[15]. Exp. in ps. VII (PG, LV, 91).

[16]. Exp. in ps. XLIV (PG, LV, 184-185).

[17]. S. Basilii Caesariae Archiepiscopi Adversus Euno,ium, V, (PG, t. 29, col. 72, 724); Liber de Spiritu Sancto (PG, t. 32, col. 160).

[18].J. McKenzie, Aspects of Oid Testament Thougt. – The Jerome Biblical Commentary, Vol. I, The Old Testament, London, 1968 p. 743.

[19]. S. Athanasii Epistola I ad Serapionem (PG, t. 26, col. 604).

[20]. S. Gregorii Theol. Oratio XLI In Pentecosten (PG, t. 36, col. 445). Ср. Доц. к.б.н. Сл. Вълчанов, Старозаветни основания за изработване вероопределението на ІІ Вселенски събор за Св. Дух. – Духовна култура, 1981, кн. 9.

[21]. І стихира на Всякое дыхание на Петдесетница (Пентикостарион).

[22]. H. W. Wolff, Der Prophed Joel (Biblischer Kommentar, AT, Hrsg. V. M. Noth – H. W. Wolff). Neukirchen-Vluyn, 1963, S. 17, 78 sqq; G. v. Rad, Theologie des Alten Testaments, Bd. II, Munchen, 1960, S. 133-136; Th. Robinson, Joel. – Die Zwolf Kleinen Propheten (Handbuch zum AT, hrsg. V. O. Eissfeldt), Tubingen, 1964, S. 55-57; Dictionary of the Bible, ed. By J. Hastings (rev. ed. By F. Grant – H. H. Rowley), New York, 1963, s. v. Joel; G. Fohrer, Einleitung in das Alte Teatament, 12. Auflage, Heidelberg, 1979, S. 467, sqq.; D. Deben-Joel (Buch). – Bibel-Lexikon, hrsg, v. A. Haag, Koln, 1968, Kol. 851-2; A. S. Kapelrud, Joelbuch. – Biblisch-historisches Handworterbuch, 2. Bd., Gottingen, 1964, Kol. 869-870; С. Вълчанов, Тълкуване на Дванадесетте пророци, София, 1977, с. 37-38.

[23]. С. В. Булгаков. Настольная книга двя священно-церковнослужителей, изд. второе, Харков, 1900, с. 611.

[24]. Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на Първото послание до Коринтяни, беседа ІІІ (5). Библиотека Творения на св. Отци, под ред. На проф. Хр. Гяуров, г. V, кн. І и ІІ, София, 1938, с. 30-31.

[25]. Православен катехизис, ІІ изд., прераб., доп. и ред. от проф. к.б. Тотю Коев, Синодално издателство, София, 1985, с. 83.

[26]. Прот. С. Булгаков, Православие. Очерки учения Православной Церкви, Париж, с. 244.

[27]. Епископ Вениамин (Милов), Чтения по литургическому богословию, Брюссель, 1977, с. 75-80.

[28]. ІІ и ІІІ стихира на Всякое дыхание на Петдесетница (Пентикостарион).

[29]. Слава и нине на стиховните стихири от вечернята на Петдесетница (Пентикостарион).

[30]. Празнични антифони, гл. 4.

[31]. Молитви на св. Петдесетница. – Паримийник, София, 1935, с. 253-268.

[32]. Архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, ІІ изд., София, 1984, с. 237-255.

[33]. Вечное. Пятый сборник. Преп. Серафим Саровский, Париж, 1982, с. 77.

[34]. Молитва Симеона Новаго Богослова к Духа Святому (Migne, PG, t. 120, col. 507-510). – П. Флоренский, Радость на всеки, Сергиев Посад, 1907, с. 201-203.

Първо изображение: авторът на статията, проф. д-р Славчо Вълчанов (1940-2013). Източник – Гугъл Бг.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

 изображение: