Проф. д-р Иван Панчовски

В най-ново време екологията направи безспорна истината за взаимната зависимост между човек и природа, респективно творение. Въз основа на тази зависимост съдбата на творението е обусловена от отношението на човека към него. Но и съдбата на човека не е независима от творението. Поради нарушаването на правилното отношение между човек и природа в наши дни възникна екологическата криза, която заплашва да се превърне в екологическа катастрофа, ако отношението на човека към природата не престане да бъде безогледно и подчинено само на потребителски принципи и на експлоататорски интереси.

В противоположност на съвременното технократическо разбиране за творението, според което последното се използва само като средство от страна на човека, библейският възглед придава на творението по-голяма ценност и предпазва човека да злоупотребява с по-високото си положение в Космоса и с владетелското си право над творението. В светлината на Свещеното Писание отношението на човека към творението трябва да бъде проникнато от моменти на богопочитане, богобоязливост и свещена отговорност за нето не само пред сегашните и идните поколения, но и пред Бога. Такъв извод може да се направи от някои текстове на Свещеното Писание. Например според повествованието на книга Иов Бог праща дъжд върху безлюдна земя, за да насища пустинята и да подбужда да изникнат злачни зародиши (Иов 38:26-27). Следователно Бог се грижи за природата, за растителния и животински свят, понеже последният, независимо от отношението му към човека, притежава ценност в себе си и по свой начин Му служи. Не само човеците, но и всички други създания са призовани да славословят и прославят Бога на свой език (Псалом 148). А според някои пророчески обещания Бог ще сключи не само Завет с човеците, но и „съюз с полските зверове, с птиците небесни и с влечугите по Земята“ (Осия 2:18).

Според богословието на някои отци и учители на Църквата всяко създание има свой „логос“, своя „идея”, свой „същностен смисъл“. В Четвъртото си слово за богословието св. Григорий Богослов обуславя логоса на създанията от Божествения Логос, на Когото те дължат произхода, съществуването и назначението си. Няма нищо – казва този светител, – което да не се основава върху „Смисъла на всеки смисъл“ – Логоса[1]. Всяко създание е получило битие и живот, цел и назначение от Божествения Логос, а също така и устременост към Твореца. Във вложения във всяко създание логос се съдържат не само идеята и смисълът му, но и нормата на неговото съществуване и пътят на неговото преображение[2].

Все пак за Свещеното Писание и за православното богословие основоположна е свързаността между човек и творение и предназначеното отношение на творението към човека, без да се изключва отговорността на човека за творението. Затова както грехопадението на човека, така и неговото изкупление и спасение се отразяват върху творението. Вследствие на това творението е включено в божественото домостроителство на спасението, в сотириологията и есхатологията.

Първият грях предизвикал съдбоносни последици не само за човека, но и за цялото творение. Грехът на човека станал причина за проклеването на Земята, тоест за лишаването ѝ от някои съвършенства, дадени ѝ при сътворяването и благославянето ѝ от Бога. Вследствие на това намаляло нейното плодородие (Битие 3:18). За разбиране настъпилото изменение в творението, вследствие на грехопадението, от най-голямо значение са думите на св. апостол Павел: „Тварите се покориха на суетата не доброволно“ (Римл. 8:20). От този текст следва: 1. че тварите са били подхвърлени на суета, тоест да водят съществуване, което не отговаря на божественото им назначение и следователно са обречени на тление, и 2. че тварите са се подчинили на суетата не доброволно, тоест не по собствено желание и вина. Според православното разбиране това подхвърляне на суетата е станало, защото човекът вследствие на греха не е могъл да осъществи предвечната цел на битието си, тоест да изпълни изцяло с разум, смисъл, правда и обич личното си съществуване и отношението си към Бога и ближните, да води пълноценен живот и да върви неотклонно и несмутимо по пътя на богоуподобяването и усъвършенстването. Щом човекът не е могъл да води пълноценно съществуване и да постигне целта си, то същото се отнася и до подвластното му творение. В онтологически и логически аспект целта на творението може да се постигне само чрез човека и в него, тъй като той е негов венец и владетел. Съответно на това св. Иоан Златоуст отбелязва въз основа на Свещеното Писание (Римл. 8:20), че тварите се покорили на суетата и станали тленни по вина на човека[3].

По силата на логосното си начало и на вложената в тях устременост да осъществят предназначението си и да вградят себе си в творческия и промислителен план, земните създания по някакъв непонятен за нас начин се измъчват от състоянието си на покореност на суетата и копнеят за бъдещото си освобождение, като с нетърпение очакват прославянето на синовете Божии с надежда, че и те ще бъдат освободени от робството на тлението при славно освобождение на синовете Божии (Римл. 8:19-21). Св. Иоан Златоуст обяснява, че „за да бъде речта му по-изразителна, апостол Павел олицетворява целия свят, всички създания… но не с цел да ги считаме одушевени и да им приписваме някаква мисъл, а за да заключим за преизобилието на благата, които се простират и върху безчувствените създания… Апостолът олицетворява творението и казва, че то стене и се мъчи не затова, че той действително е чул стенене на Земята и Небето, но с цел да представи изобилието на бъдещите блага и желанието за освобождение от сегашните злини[4]„.

В домостроителния план на Бога за изкуплението на човечеството от греха е било включено също избавянето на създанията от сполетелите ги последици от грехопадението поради тяхната свързаност и обусловеност от състоянието на човеците и от отношението им към тях. Бог е Творец не само на човека, но и на всички създания. Той е сложил върху тях печата на безопределената Си мъдрост и благост: всичко е направил премъдро (Псалом 103:24) и е благ във всичките Си дела (Псалом 144:9 и 17). Според отците и учителите на Църквата и „Православното изповедание на вселенската и апостолската Източна църква[5]„, Бог е създал тварите по силата на Своята любов с цел те да участват в Неговата благост и блаженство. Православната догматика изрично твърди, че целта, която си е поставила Божията творческа благост, е „блаженството на тварите и славата Божия“. Съответно на това всички Божии действия по отношение към света – промисъл, изкупление и спасение – имат също за цел блаженството на тварите[6].

Във всичките си съчинения и особено в „Сокровище духовное, от мира собираемое“ св. Тихон Задонски (1724-1783) дава израз на православно-мистическото отношение към творението. Според него тварите са създадени за непосредствено пребиваване на Твореца в тях. Първосъздаденият свят е бил рай, в който е ходил Бог[7].

Грехът на човека наистина сложил препънка на творението да постигне своята богопоставена цел, но той не е в състояние да обезсили Божия замисъл за него и да унищожи безостатъчно дадените му при сътворяването положителни свойства. По силата на безопределената Си любов Бог поставил в действие предвечния Си план за домостроителството на човешкото спасение. В него е предвидено освобождение и прославяне не само на синовете Божии – човеците, но и на всички създания, които са свързани в своето битие, съществуване и осъществяване със съдбата на човека. Както чрез падението на човека те са се покорили на предизвиканите от неговия грях суета и тление, така и чрез неговото изкупление и прославяне те ще се освободят от робството на суетата и тлението. Свещеното Писание изрично свидетелства, че въплътилият се Бог Слово е Спасител не само на човешкия род, а и на целия свят – σωτήρ του κόσμου (Иоан 4:42; 1 Иоан 4:14). Той е изпратен в света – κόσμος (Иоан 3:17; ср. 10:36; 17:18; 1 Иоан. 4:9), понеже Бог обикна света – κόσμος (Иоан 3:16). Спасителят е светлина на света – φώς του κόσμου (Иоан 8:12) и чрез Него ще бъде изгонен князът на този свят – άρχων του κόσμου (Иоан 12:31; 14:30; 16:11; ср. 1 Иоан. 5:4-5). Чрез Него Отец благоволи да примири със Себе Си всичко (τα πάντα), било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта на кръста Му (Кол. 1:19-20).

В самия акт на боговъплъщението се съдържа определена насоченост на изкуплението не само към човешкия род, но и към цялото творение. Тук е в сила принципът: всичко, което е възприето, също е изкупено и ще се радва от плодовете на изкуплението. Когато „станал плът“ (Иоан 1:14), приел човешка природа, Бог Слово се съединил заедно с това с елементите на цялото творение, понеже и от научно, и от философско, и от богословско гледище човекът е микрокосмос, тоест в целостта на своето телесно-душевно-духовно битие той съчетава в себе си от елементите и силите на целия Космос. От св. Григорий Богослов[8], св. Григорий Нисийски[9] и св. Иоан Дамаскин[10] обозначаването на човека като микрокосмос е влязло в „Православното изповедание на вселенската и апостолска Източна Църква“[11] и е станало достояние на цялото Православие. Още чрез участието Си в сътворяването на света и чрез промислителната Си грижа за него, а след това и чрез въплъщението Си, Бог Слово има непосредно отношение към целия свят. Според думите на св. Ириней Лионски, „макар да е в света, нашият Господ обхваща по невидим начин всичко, което, е сътворено, и Той е тясно свързан с цялото творение, понеже Словото Божие ръководи и урежда всичко“[12]. При осветляването на този проблем св. Григорий Богослов е още по-конкретен. Според него Бог Слово „се съединил с това, което е било осъдено, за да освободи всичко от осъждането. Той е станал за всички всичко, което сме ние, с изключение на греха, следователно тяло, душа, дух, всички създания, които са подвластни на смъртта”[13]. Съвременното Православно догматическо богословие изцяло поддържа тази светоотеческа теза в лицето на такъв свой либерален представител като протоиерей Сергий Булгаков. Той твърди, че щом Христос е възприел цялата човешка природа без никакво изключение, разбира се без греха, то тази идея следва да се разшири в смисъл, че в човешката Си природа Христос е възприел цялото космическо битие, доколкото човекът е микрокосмос, тоест малък свят[14].

Чрез възприемането на човешката природа в богочовешката на Спасителя е започнало един вид освещаване и обожествяване на цялото творение. Това става въз основа на едно разширение на принципа за περιχώρησις, communicatio idiomatum, тоест за общение на свойствата, който се изгражда върху библейски основания (вж. Лука 1:35; Иоан 1:14; Деян. 3:15; 1 Иоан. 3:16; Римл. 1:3; 9:5; 1 Кор. 2:8; Филип. 2:6 и сл.), бил е използван в решенията на Втория, Третия и Четвъртия вселенски събори и е обоснован oт св. Григорий Нисийски[15] и св. Иоан Дамаскин[16].

За осъществяване величествения замисъл за Своето творение и за постигане великата му цел, въплътилият се Бог Слово е Изкупител, Спасител, Обновител и Осветител не само на човешкия род, но и на целия свят, на всички създания. По силата на боговъплъщението и на универсалната изкупителна жертва на Спасителя, на нейната обновителна и освещаваща благодат, Земята ще бъде преобразена и обновена и нейните обитатели ще участват в благато на бъдещото прославяне на синовете Божии. Затова според пророчеството цялата природа ще възхвалява Бога при установяването и възтържествуването на Неговото Царство: тогава Небето ще се развесели и Земята ще тържествува; ще шуми морето и онова, което го изпълва; ще се радва полето и всичко, което е в него; ще ликуват всички дървета пред лицето на идващия на света Господ (Псалом 95:11-13). Иконографската традиция от дълбока древност включва в рождественските сцени вол и осел – очевидно като представители на целия животински свят в започващото спасение, в чийто универсален обсег влиза и той.

Отците и учителите на Църквата вграждат в домостроителния план на спасението целия свят. Според тях светлината и благодатта от Христовата изкупителна жертва се изливат върху всяко създание, разбира се, с оглед на неговото място в иерархията на битието и ценностите, на неговото положение в Космоса и на неговото отношение към човека – венеца на творението. Особено внимание в това отношение заслужават разсъжденията на бл. Августин. Въз основа на думите от Псалом 35:7-8 „Човеци и добитъци пазиш Ти, Господи. Колко е драгоценна Твоята милост, Боже!“ бл. Августин развива учение за избавлението на всички създания. Според него Бог простира изобилието на Своята милост не само върху човеците, но и върху животните. От Когото идва избавлението на човека, от Него идва избавлението и на безсловестното. Който избавя човека, Той избавя също коня, овцата и дори най-незначителното създание. Тук бл. Августин отново се позовава на Псалмопевеца, именно на думите му „От Господа е спасението“ (Псалом 3:8) и продължава: „От Господа идва спасението на ангелите, човеците и животните. Както никой не създава сам себе си, така никой сам не се спасява. Бог създава – Бог спасява; Той дава битие – Той дарява здраве!“[17].

Светила на Православието като св. Тихон Задонски учат, че чрез въплъщението и жертвата Си Иисус Христос отново е въдворил Царството Божие на Земята. В Христа Господа се открива възможност „и на Земята да се води небесен живот“, понеже за душата, омита с Христовата кръв, и за очистеното християнско съзнание всичко на Земята е чисто, свято и спасително. Земята е „книга“ за небесното, която имащият Христов ум умее да чете. „Духовното съкровище“, тоест начатъкът на обожествяването в нас, „се събира от света“. Тук в света е „посевът“, а там в Славата небесна е „жътвата“. „Новото небе“ и „Новата земя“ се създават чрез християнски подвиг: освещава и обожествява се не само духът, но и плътта. А плътта е това общо, което съединява човека с Космоса и цялото творение. Като се спасява в Христа и в Църквата, християнинът спасява и цялото творение[18].

Според православното разбиране една от главните задачи на Църквата като продължителка на Христовото дело на Земята е обожествяването (θείωσις) на сътворения свят. Волоколамският архиепископ Питирим се изразява още по-категорично, като казва: „Главната задача на Църквата на Земята е обожествяването на тварите“[19]. Тук се има предвид не само човекът въз основа на думите на св. Ириней Лионски[20], св. Атанасий Велики[21] и св. Григорий Богослов[22]: „Бог стана човек, та човекът да стане Бог“. Извършеното чрез боговъплъщението и изкуплението освещаване и обожествяване на човека се простира в някаква форма и степен върху цялото творение. Споменатият съвременен виден иерарх и богослов на Руската православна църква архиепископ Питирим отбелязва, че „приобщаването с Божеството, което безпрепятствено прониквало във всичко сътворено в рая, стана до голяма степен отново възможно след въплъщението на Божия Син“. Христовата църква като истинско царство на Божията освещаваща благодат „присъства свободно във всички части на сътвореното битие“[23]. Господ Иисус Христос каза на учениците Си, че са в света (Иоан 17:11 и 15). А в притчите Си за Царството Небесно, което трябва да расте и възраства, Иисус Христос уподобява силата на благодатта на квас, който заквасва цялото тесто (Матей 13:33; Лука 13:20-21). Разбира се, възсъединението на сътворения свят с Бога и неговото освещаване, което се постига частично от Църквата в земното и временното ѝ измерение, ще намерят пълно разкритие и окончателно осъществяване при Второто пришествие на прославения Син Човешки.

За православното богословие характерно е учението за Божествената светлина, която преобразява природата на човека. То е разкрито в съчиненията на преподобни Симеон Нови Богослов (949-1022) и св. Григорий Палама (1296-1359). В Средновековна България то е поддържано във формата на модифициран исихазъм от преподобни Теодосий Търновски (1363 г.), от св. патриарх Евтимий Търновски (около 1327 – около 1402) и от тяхната образователна и книжовна школа. Разпространението на исихасткото направление в православна Русия е свързано с дейността на преподобни Сергий Радонежски (1314-1392) и неговата школа. Според разказа на житието му преподобни Сергий общувал със зверове и птици, с цялото Божие създание. В про-тивоположност на някои еретически и сектантски тенденции, които противопоставили човека на света и внушавали очистване и бягство от него, Православната църква изисква от вярващите да служат дейно на света и да подкрепят процеса на постепенното му обожествяване. Обобщително може да се каже, че „положителното и изпълнено с благодарност към Бога възприемане на сътворения свят“[24] е винаги присъщо на православното религиозно съзнание.

Православната аскетика и агиология, които посочват пътища за освещаване и обожествяване, се опират върху онтологическите основи на възможността за общение на сътворения свят с Бога, тоест върху неговата богосъздаденост и върху новата действителност, възникнала вследствие на благодатното освещаване на създанията по силата на Христовото изкупително дело[25] .

Поради богосъздадената ценност и красота на творението, поради включването му в предвечния Божи план за домостроителството на човешкото спасение и поради Божието общение да го обнови и направи участник във вечните блага на прославените синове Божии, отците и учителите на Църквата изискват от християните да го обграждат с внимание и грижа. Св. Иоан Златоуст простира християнското милосърдие и милост и към животинския свят: християните се трогват при вида на лъвче и милват и зверове[26]. На въпроса какво е милващо сърце, преподобни Исаак Сирин (VII век) отговаря: „Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение: за човеците, за птиците, за животните, за демоните и за всяко създание. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето му. И от голямо търпение сърцето му се свива и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявана от създанията. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога[27]„.

Православният аскетизъм е проникнат от любов към природата и въздейства за нейното преобразяване и обновяване. Православни светци като преподобни Пафнутий Боровски (+ 1478), преподобни Нил Сорски (около 1433-1508), преподобни Иосиф Волоколамски (1439-1515), св. Димитрий Ростовски (1651-1709) и св. Тихон Задонски поучавали да обичаме природата и всички създания, като съглеждаме с „умни очи“ преобразената плът на обещаното царство на Славата[28]. За превъзмогване греховните съблазни и за цялостно устремяване към висшите духовни ценности, към Царството Божие и неговата правда (Матей 6:33), православни подвижници скъсвали със света и се отричали от него, но никога не преставали да се възхищават на природата и на нейната дивна красота, да се доближават с духа си все по-близко до нейния Творец, понеже, както се изразява св. Тихон Задонски, ”всички създадени вещи са свидетелство за Божието всемогъщество, благост и премъдрост[29]“ и чрез молитвеното си застъпничество, чрез въздействието на светия си живот и чрез примера на безпределното си боголюбие и човеколюбие допринасяли за очистването и обновата на света и за утвърждаването му в доброто и правдата. Православните подвижници и праведници се чувствали в природата като в храм, в който непосредствено усещали Божието присъствие и дори Самия Христос. В нея – според израза на стареца Зосима от „Братя Карамазови“ от Ф. М. Достоевски – „всичко е тихо, благолепно, всичко се моли на Бога… Всяка тревичка, всяка буболечка, мравка, златна пчеличка, всички, за чудене, знаят своя път, без да имат ум, за тайната Божия свидетелстват, непрекъснато я извършват“[30]. Всеки православен християнин, на първо място подвижникът и праведникът, обича гората и горските птички, защото всичко е добро, хубаво и великолепно. „Погледни коня, голямо животно, което стои близко около човека, или вола, който го храни и му работи, наведен и замислен, погледни образите им: каква кротост, каква привързаност към човека, който често пъти го бие безжалостно, какво незлобие, каква доверчивост и каква красота има в неговия образ. Трогателно е дори да се знае и това, че той няма никакъв грях, защото всичко е свършено, всичко освен човека е безгрешно, и Христос е с тях, преди да бъде с нас.“ На въпроса „Че мигар и те имат Христос“, се дава изумителният отговор: „Ta как може да бъде инак, защото за всичко е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче пред Христа, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това. Ето… скита се из гората страшната мечка, ужасна и свирепа, и съвсем не е виновна за това… Отишла веднъж мечката при един велик светец, който се спасявал в гората, в малка килийка, и се умилил над нея великият светец, излязъл безстрашно при нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си – казва, – Христос да бъде с тебе“. И отминал свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост… Ах, колко е хубаво това, колко е хубаво и чудесно всичко Божие!“[31].

„Руските манастири от каквото и да е направление – деятелно или исихастко – са имали образцови стопанства. На безплодните северни острови на Ладожското езеро и Бялото море цъфтяли градини и зреели плодове от южните страни. Диви зверове са приемали храна от ръцете на отшелниците и приветливо посрещали техните благоговейни посетители”[32]. Примери на такова отношение към природата от страна на светци и подвижници има и в другите поместни православни църкви, както и в западното християнство. Сред южните славяни такова отношение към природата насаждал св. Климент Охридски (около 840-916), който облагородявал плодни дръвчета и превърнал епархията си в цветуща овощна градина.