Архимандрит Серафим Алексиев

Не спасява ли новия догмат и другото средство, към което прибягват имакулатистите – търсенето му по околни пътища в други истини, в които той уж имплицитно се съдържал. Според поддръжниците на непорочното зачатие, у светите отци имало многобройни и превъзходни похвали за св. Дева Мария, които ú приписват една „светост съвършена, постоянна и неограничена“, мисъл, изказвана от Пасалия, епископ Малу и други. От тези похвали трябвало да се заключи, че никоя привилегия не може да бъде отказвана на св. Дева Мария, следователно, не може да ú бъде отказвана и привилегията на непорочното зачатие. Такъв път на косвени умозаключения, които са по-скоро софизми, отколкото правилни логически изводи, защитниците на непорочното зачатие са принудени да правят по простата причина, че им липсват преки доказателства и преки, недвусмислени изказвания на светите отци в полза на непорочното зачатие. За да си помогнат в тази липса, те измислят теорията за имплицитно съдържащите се неясни истини в други, ясно изразени истини и догмати. Според тази теория, не е необходимо учението за непорочното зачатие да е изразено – било в Свещеното Предание, било в Свещеното Писание, било у светите отци – експлицитно, тоест съвършено ясно, изрично, положително, щом то се съдържа имплицитно, тоест щом е подразбирано в други догмати на вярата и в други изказвания.Епископ Малу, който ревностно поддържа тази изкуствена теория, за да я онагледи, дава като пример на имплицитна, подразбирана истина от историята на догматите вероопределението за двете воли в Иисуса Христа, което учение се е съдържало така да се каже имплицитно в догмата за Боговъплъщението. Но както справедливо му възразява авторът на „Le nouveau dogme en présence de l’Écriture Sainte et de la tradition catholique“, епископ Малу смесва неформулираните още, но съществуващи и вярвани открай време в Църквата догматически истини с тези, които сам той, епископ Малу, нарича подразбирани и неясни. Визираният автор направо му казва:

„От това, че догматът за двете воли в Иисуса Христа е бил дефиниран едва в VІІ-ти век, Вие нямате право да заключавате, че вярата на Църквата по този въпрос не е била определена. Църквата не прибягва към официално дефиниране на този или онзи догмат освен тогава, когато този догмат е атакуван; но от това, че тя не дефинира, не трябва да се вади заключението, че тя не притежава експлицитно (тоест съвършено ясно) истината, която тя дефинира, когато е принудена да защити вярата си. Дефинирането на Църквата е само констатиране на вселенската вяра; не може да се констатира това, което не съществува. Между това една имплицитна истина не е нищо друго освен една непозната истина. Църквата никога не върви от непознатото към познатото както отделният човек; тя няма нужда да проявява досетливост като отделния индивид; тя утвърждава това, което е получила от Преданието, това, което е вярвала всякога“ (p. 21).Цитираният анонимен богослов, сам католик, с явна болка за все повече отдалечаващото се от древнохристиянската вяра модерно римокатоличество, продължава: „Чрез такова процедиране с имплицитните истини, открити по един неясен начин и предавани чрез живото предание, без писмени паметници, лесно е… да се промени цялото откровение и да се замени християнството с една нова религия. Но позволено ли е, заради един мним догмат от ново време, да се измислят толкова опасни системи (теории ск. м.)?“ (p. 22). По-нататък, изтъквайки здравия църковно-вселенски принцип на св. Викентий Лерински да се приема за неоспорима истина на вярата само онова, „quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est“, авторът изтъква, че този здрав принцип влиза в явно противоречие с теорията на имплицитните истини, като разтваря широко вратите на произвола и новаторството в областта на догматическата вяра на Църквата, и заключава: „Ако този принцип (на св. Викентий Лерински, ск. м.) не се прилага към всички боготкровени истини, човек може да измисля нови такива; човек може да създава нови догмати; религията става тогава една човешка система и не е вече божествено дело; всеки логично разсъждаващ човек, следвайки… тези нови теории, ще отхвърли не само непорочното зачатие…, той ще отхвърли цялото откровение и ще стане рационалист“ (p. 23). Такъв е резултатът от създаването на нови теории за оправдаването на произволните нововъведения в догматическата област на Римокатолическата църква.Ние, православните, не можем по никакъв начин да се съгласим с метода на римокатолиците да се извеждат нови догмати по пътя на издирването на имплицитно съдържащи се истини в други истини. Ние не можем да се съгласим с чудноватия метод – от признаването пълната светост на св. Деава Мария да се прави изводът за нейното непорочно зачатие. Сами римокатолически трезви богослови не са били съгласни с този съвсем произволен и странен метод.Щом Бог не е казал никъде нищо в Св. Писание за непорочното зачатие на св. Дева Мария, щом това учение не се съдържа и в Св. Предание, не може да се вади заключението за него нито от факта, че майката Божия е наречена „благодатна“ и „благословена между жените“ в Словото Божие, нито от всички онези напълно оправдани сами по себе си венцехваления, с които светите отци величаят Приснодевата като най-света между светците. Венцехваления могат да се отправят към св. Дева Мария не само като към непорочно зачената, но и като към осветена Дева, която, макар и зачената в грях като всички хора, което е ясното учение на Свещеното Писание (Римляни 5:12), е била очистена от грехове чрез действието на преизобилната Божия благодат, изляла се върху нея, и чрез личния неин подвиг, който има предназначението да привлича и преумножава тази благодат. Ако е така, как може от венцехваленията да се вади заключение за непорочното зачатие на св. Дева Мария!

Знае се, че светата Православна църква повече от Римокатолическата възпява с най-високите мислими суперлативи майката Божия, наричайки я в нейния акатист глъбина, в която и ангелските очи не могат да проникнат, и носителка на Онзи, Който носи всичко, и мост, по който онези, които са на земята отиват на небето, и ключ за райските двери, и покров за света по-широк от облаците, и вместилище на невместимия Бог, и пресвета колесница на Онзи, Който седи върху херувимите, и преславно селение на Онзи, Който се носи от серафимите, и съкровище на Божия промисъл, и кораб на спасението, и непоколебим стълб на Църквата, а в песента „Достойно есть“ я величае като „по-досточтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите“, и въпреки това не учи за никакво нейно непорочно зачатие.

Не е тайна, че св. Православна църква, без да вярва в непорочното зачатие на св. Дева Мария, я нарича „непорочна“ и дори „пренепорочна“. Обаче приписването непорочност и пренепорочност на св. Дева Мария не значи, че ú се приписва непорочно зачеване от страна на нейните родители, а значи само, че ú се признава превелика и непостигната от никого другиго светост.

В Свещеното Писание се наричат непорочни (във Вулгата – immaculati) онези, които ходят по Закона Господен (Псалом 118:1). Иов свидетелства за себе си: „Чист съм, без порок, невинен съм (във Вулгата – immculatus) и в мене няма неправда“ (33:9). А св. апостол Павел пише до „намиращите се в Ефес светии и вярващи в Христа Иисуса“: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който… ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни (във Вулгата – immaculati) пред Него“ (Ефесяни 1:1-4).

Значи ли всичко това, че окачествените в посочените места като непорочни са непорочно заченати? Съвсем не! То значи само това, че те – чрез подвиг и добра воля с помощта на всесилната Божия благодат – са стигнали до светост и непорочност. Оттук следва, че и назоваването на св. Дева Мария от страна на Църквата и на светите отци „непорочна“ и „пренепорочна“ не води към извода, че тя е и зачената непорочно. Иначе трябва по логиката на римокатолическите имакулатисти да приемем, че и окачествените от св. апостол Павел ефесяни като „непорочни“ трябва да се сметнат за непорочно заченати!

Какво следва да кажем в заключение към тази глава? Според теорията за имплицитно съдържащите се в Свещеното Писание и в светоотеческите творения истини трябвало да се вярва в непорочното зачатие на св. Дева Мария като в несъмнена истина, понеже това учение било изявено прикрито в Словото Божие и у светите отци. Но – ще възразим ние – според здравото православно богословие, онова пък, което се изявява съвършено открито и ясно, било в Свещеното Писание, било у светите отци, ни принуждава да отхвърлим решително новия римокатолически догмат като заблуда. Защото извори на вярата не могат да бъдат човешки теории, та били те и най-гениални, а само Божественото откровение – Свещеното Писание и Свещеното Предание.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „15.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c