Споровете за осъждането на Теодор Мопсуестийски и тържество на единението

На Изток, почти успоредно с несторианския спор са развивал и спорът за чистотата на учението на Теодор Мопсуестийски. Той бил повдигнат от латинеца Марий Меркатор още по времето на Ефеския събор, където на VІ заседание (22 юли) било осъдено неправомислието му, без обаче Теодор да бъде назован по име. В Ефес на страната на източните епископи бил и Равула, Едески митрополит, който след това изведнъж преминал на страната на св. Кирил. Като се завърнал в Едеса, преди още да били започнали примирителните преговори между св. Кирил и Иоан, Равула изведнъж открил в съчиненията на особено тачения на Изток Теодор корена на несторианството и, след като обсъдил това със св. Кирил, съвсем неочаквано на Пасха 432 година  предал на анатема Теодор и тези, които учат като него и четат неговите съчинения, повдигнал гонение срещу неговите последователи и закрил прословутата Едеска богословска школа, която била център на несторианството и където били преписвани и разпространявани трудовете на Диодор, Теодор и Несторий. До смъртта на Равула (починал 435 година) и във връзка с примирителния процес между двете партии в спора се наблюдавало затишие. Той се разгорял с нова сила, когато на Едеската катедра застанал Ива (август 435 година), преди това ръководител на Едеската школа и ревностен привърженик на Теодор. Ива отново възстановил почитта към паметта му[210], което послужило като повод за нови конфликти. В Армения, където сред монасите имало не малко аполинариански настроения, виждали в писанията на Теодор възмутителна ерес. Като подбрали най-хапливите места от съчиненията му, те ги осъдили на един събор в Армения и чрез двама презвитери (Леонтий и Аверий) ги пратили в Константинопол на архиепископ Прокъл, като искали от него категорично да се произнесе по въпроса. Кроткият столичен първоиерарх, с оглед да не се внася нов смут в Църквата, отказал да анатемоса Теодор, а за вразумяване на крайните антинесториани съставил своя знаменит „Τομος πρός αρμενιους περί πίστεως” (около 437 година), който бил изпратен на събора в Антиохия по специален пратеник. Тук томосът бил приет с радост, защото скъпата на всички източни епископи памет на Теодор не била засегната. Не така обаче реагирал на това св. Кирил, който държал на осъждането на личността на Теодор, уверен, че неговите книги „съдържат в себе си хули, по-лоши от несториевите, тъй като той бил отец на зломислието на Несторий”[211]. С тази цел той написал през 437-438 година съчинение в три книги против Диодор и Теодор, което било посрещнато на Изток с неприязън. Отново в полемика с него влязъл блажени Теодорит (в 439 година). Този спор вече бил по-сдържан, без груби нападки, като Теодорит се стремял, признавайки голямото си уважение към св. Кирил, да го предпази от крайности, за да не се стигне до ново разделение, което мнение споделяли и всички източни епископи. В същото време св. Кирил съзнавал, че някои крайни негови съмишленици (особено бъдещият монофизит Акакий Мелитински) умишлено раздухвали този спор. Съобразявайки се с това, св. Кирил, който смятал, че Теодор заслужава анатема, писал на Прокъл Константинополски, като го молел за снизхождение към „името на мъжа, умрял в общение с Църквата”. На Иоан пък писал, че предлагайки му за обсъждане известни извадки, той желаел само източните епископи да се изкажат против това, което било неправилно в учението, а не да оскърбява с анатема паметта на епископ, починал в общение с Църквата. Така с предпазливост и умереност бил предотвратен един нов спор, чиито последици никой не би могъл да предвиди, ако той би се разгорял със силата на несторианския. Този спор намерил своя окончателен завършек едва на Петия Вселенски събор (553 година), на който личността и учението на Теодор били осъдени и предадени на анатема.

От своя страна, източните епископи изпратили чрез Иоан Антиохийски молба до императора да се прекрати пропагандата против Теодор, която някои монаси провеждали, прикривайки се зад името на св. Кирил. Император Теодосий издал специален указ[212], с който заповядал да се прекрати делото срещу Теодор, и така мирът бил вече окончателно възстановен.

Значение на Третия Вселенски събор

Третият Вселенски събор представлява сблъсък на двете древни богословски школи (Александрийската и Антиохийската) по така важния за църковното учение христологически въпрос, поставен за разглеждане поради появилото се еретическо учение на Константинополския архиепископ Несторий. За съжаление, по много обективни и субективни причини двете партии не могли да намерят общ език и отказали да заседават заедно при обсъждането на спорните въпроси, които те разглеждали на два едновременно провеждащи се събора. Макар и разделени, те старателно разгледали проблема, и, което е най-характерно, достигнали до почти едни и същи резултати, като и двете партии постоянно и неотклонно се придържали към Никейския символ на вярата. Благодарение на невидимото ръководство на Светия Дух, двете враждуващи крила, съставени от законни еапископи, са действали като един всеобщ и единомислещ събор. Затова и твърде скоро бил намерен пътят към споразумението. В основата на Антиохийската уния (433 година) е залегнала не някаква компромисна формула, а съставеното и съвсем малко видоизменено вероопределение на източните епископи в Ефес. Постепенното, но трайно присъединяване към сключената уния доказвало безспорната догматическа приемливост на вероопределението, която е един от най-характерните признаци на съборността в Църквата. В него се утвърждава истината, че Иисус Христос е истински Бог и истински човек, като тези две природи са тясно съединени у единната личност на Богочовека. Разбира се, това вероопределение не е съвсем пълно, защото в него не се посочва начинът на това съединение, който впоследствие бил формулиран на ІV Вселенски събор в борбата срещу монофизитството, но въпреки това то се смята за плод на догматическата дейност на Ефеския събор, като с това утвърждава неговото значение на Вселенски форум. Освен това на този събор категорично бил потвърден непреходният авторитет на Никейския символ и била призната независимостта на Кипърската църква.

Безспорно най-голямата заслуга на този събор е, че с осъждането на несторианството е опазил православното паство от зловредните му влияния и е подготвил пътя на Четвъртия Вселенски събор.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Приложение″, който трябва да се активира)

_______________________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[210]. Поснов. Op. cit., c. 248.

[211]. Глубоковский. Op. cit., c. 153-154.

[212]. Снегаров, Иван. Op. cit., c. 134.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1A