Начало на конфликта между св. Кирил и Несторий

На 6.І.429 година в своето ХVІІ Пасхално послание „Οι την ευφια” св. Кирил открито се обявил против Несторий, като изложил към какви вредни за християнството последствия води неговото учение[93]. Междувременно Несторий осъдил учението на противниците си на поместен събор в Константинопол (429 г.) като засилил и репресиите срещу тях. Сред народа бил разпространяван сборник с проповедите на Несторий по въпроса за Θεοτóκος, който скоро попаднал в Египет. Това дало основание на св. Кирил да напише посланието „Άφίκοντο”[94] (април 429 година) до египетските монаси, в което, без да споменава името на Несторий, осъждал строго неговото учение и предупреждавал монасите да се пазят от новата ерес[95]. След това, през юли 429 г. написал първото си послание „Άνδρες αιδέσιμοι”[96] до Несторий, на което последният отговорил кротко и с голяма сдържаност, възхвалявайки християнската добродетел – кротостта. На 26.І.430 година св. Кирил изпратил на Несторий второ послание „Καταφλυαρουσι μέν” („Мене ме клеветят”)[97], наречено още Догматическо послание, в което въз основа на Св. Писание и Св. Предание изяснявал църковното учение за Боговъплъщението и Божественото достойнство на Иисус Христос[98]. Несторий отговорил на това с посланието си „Τασ μεν καθ’ ημων υβρεις” („Прощавам ти твоите обиди”)[99] от 15.VІ.430 година, в което изтъквал, че е езическо, аполинарианско и арианско учение да се говори, че Бог е роден, страдал и умрял,като фактически показал, че с това оставал верен на заблужденията си. Той използвал благоволението на императора, за да разпространява различни обвинения срещу св. Кирил толкова активно, че дори и св. Исидор Пелусиот им повярвал. Няколко лишени от сан александрийски духовници се явили пред Несторий с жалби против св. Кирил и били приети благосклонно от него[100]. Тогава св. Кирил написал три послания: до императора, до жена му Евдокия и до сестра му Пулхерия, които обаче не постигнали желания от него ефект. Пред двора Несторий представял работата само като лична вражда. Предубеден, императорът отговорил на св. Кирил с укор, че със своите послания внася смут в Църквата и в двора. Подобно послание св. Кирил изпратил и на папа Целестин І (422-432), като тук резултатът бил изцяло в негова полза. В Рим не били доволни от Несторий по няколко причини: 1. Римската катедра не искала да признае трето правило на Втория Вселенски събор, с което била въздигната в ранг Константинополската катедра на основание, че е в престолния град; 2. Между двете църкви съществувала мълчалива вражда по въпроса за Източния Илирик (Солунския викариат), който в гражданско отношение бил подвластен на Константинопол, а в църковно – на Рим; 3. Опитът на Несторий да преразгледа делото на пелагианите, след като Рим вече ги осъдил; 4. Отношението на Несторий към Целестин като към равен – обръщението на Несторий в посланието му по повод пелагианите било: „До брата Целестин”. Подобно послание св. Кирил изпратил и до Иоан Антиохийски, от чийто диоцез произхождал Несторий. Така спорът се изострил още повече и навлязъл в решителната си фаза.

Римският събор (430 година) и резултатите от преговорите

Св. Кирил Александрийски, след консултации с всички епископи на Изток и най-вече с тези на Македония, се обърнал към Рим чрез александрийския дякон Посидоний, като изпратил на Целестин своите послания до Несторий, неговите отговори, както и проповедите му в Константинопол, всички преведени на латински. Той помолил папата да се произнесе но въпроса: дали трябва Кирил да продължава общението си с Несторий, или да го прекрати с изискване и от другите епископи да сторят същото[101]. Целестин свикал събор в Рим (11.VІІІ.430 година) с участието на много епископи, който внимателно разгледал делото и единодушно осъдил Несториевите заблуди[102]. Тъй като в догматическите въпроси папата не бил много вещ, той наредил на преп. Иоан Касиан да напише опровержение на Несториевото учение[103]. Формулата за осъждането била изготвена от канцлера Лъв[104]. Тя гласяла, че „в десетдневен срок от получаването й Несторий трябва да изповяда неправотата на проповядваното от него учение, да произнесе проклятие върху него и искрено да обещае, че ще изповядва тази вяра за Христос и Бога нашего…, каквато изповядва цялата Света Вселенска Църква. Ако той не стори това, да знае, че ще бъде окончателно отлъчен от нас”…[105]. Тази присъда на Римския събор Целестин съобщил на св. Кирил в послание до него от 11.VІІІ.430 година[106]. Подобни послания Целестин изпратил и на Иоан Антиохийски, Руф Тесалоникийски, Ювенал Иерусалимски и Флавиан Филипийски[107], а също и до Несторий, и до народа и клира на Константинопол. В тях той високо оценявал доблестта и ревността на св. Кирил за православната вяра и го назначавал за изпълнител на присъдата над Несторий. Между другото той се произнася и по въпроса за възстановяването в сан на отлъчените от Несторий клирици. Така св. Кирил постигнал това, към което се стремил. На негова страна застанал целия Запад и Македония. Когато получил чрез Посидоний писмата от Рим, той побързал да ги препрати на Иоан, Ювенал, Руф и Флавиан, като ги придружил със свои писма. Това принудило Иоан Антиохийски най-после да излезе с официално становище по спора. През есента на 430 година[108] в Антиохия бил свикан специален събор и в Константинопол било изпратено обширно увещателно послание, не оставящо място за съмнение в неразположението на авторите му към заблужденията на Несторий. Те съветвали да се запази употребата на термина Богородица, като пишели: „…тогава, когато Св. Писание повече от всичко утвърждава Божието човеколюбие към нас, когато говори, че Единородният Син на Бога, вечен и винаги с Него пребиваващ, безсрастно се е родил от Девата… Ако заради това рождение отците са нарекли Девата Богородица, както и ние сега я наричаме с това име, то не знаем за какво ни е необходимо да се заемаме още със съвършено ненужно изследване на този догмат”[109]. Такаво решение било предложено на Несторий от членовете на Антиохийския събор и ако той не беше пренебрегнал този глас на увещаване, движението естествено не би се разраснало до колосалните размери на ерес.

В посланието си до Ювенал Иерусалимски, съпровождащо писмото на папа Целестин, св. Кирил му препоръчвал да пише на императора и двора и да ги призове „да не предпочитат човека (Несторий – скоби мои) пред благочестието в Христа”[110]. Ювенал се съобразил с тези указания на св. Кирил с надеждата, че Несторий може би ще се поправи при този общ натиск. В това писмо св. Кирил подчертавал, че сам той не е успял да убеди Несторий, но се надявал, че с общите усилия на всички може би ще сполучи. „И ако Несторий се убеди – добавял св. Кирил, – той ще се спаси, иначе ще пожъне плодовете на своите трудове”. За съжаление Несторий продължил да упорства в своите заблуждения и със своите речи разпалвал страстите на константинополското население, показвайки в същото време своята решителна непоправимост. В защита на Несторий се обявил 110-годишният епископ Акакий Верийски (Алепски), който от името на Иоан и лично от свое име молел св. Кирил да действа възможно най-предпазливо, изразявайки мнението, че в случая става въпрос не за действителна ерес, а за увлечение на Несторий и различие в думите[111], както и подчертавал факта, че след посланието на Иоан до Несторий последният бил склонен да допусне употребата на израза Θεοτóκος. В крайна сметка оживените преговори не довели до никакъв положителен резултат.

Съборът в Александрия (430 година) и неговото послание до Несторий

Междувременно, докато посланието на Несторий до Целестин, в което той пишел, че е склонен да понесе омразната дума Θεοτóκος само в името на църковния мир, пътувало към Рим, св. Кирил свикал през октомври 430 година поместен събор в Александрия, на който били прочетени писмата и проповедите на Несторий, в които ясно личали неговите заблуди. Съборът приел решението на Римския събор и го допълнил с подробна вероизповедна формула, която Несторий под клетва трябвало да приеме в знак, че се отказва от своите заблуди. Към това решение Кирил прибавил и прочутото си послание „Τοũ Σωτήρος ημων”[112] с 12-те анатематизми, които Несторий трябвало да подпише и да прокълне еретиците. Към тези писма било приложено и посланието на Целестин Римски с решението на Римския събор. За решението на Александрийския събор Кирил веднага уведомил и Ювенал Иерусалимски, и Иоан Антиохийски. Освен това съборът изпратил и послания до клира и народа на Константинопол и до монасите в столицата[113]. Последните две, заедно с посланието и документите до Несторий, били изпратени по четирима александрийски клирици – епископите Теопемт Каваски и Даниил Дарниески и презвитерите Поматон и Макарий, които трябвало лично да му предадат документите и в беседата с него да се опитат да го вразумят. Несторий обаче се отнесъл към тях с презрение, като на проклятията отвръщал с проклятия. Монасите, които най-твърдо му се противопоставяли, той подложил на мъчения и задържал под стража, а и към останалите си противници се отнесъл с крайна жестокост[114]. Като видели, че няма да бъдат приети, египетските пратеници в неделята (30.ХІ.430 година) прочели в катедралата откъси от посланията от Рим и Александрия и ги оставили, за да бъдат предадени на Несторий, който използвал това, за да настрои двора срещу св. Кирил. Вместо отговор Несторий произнесъл на 6-ти и 7.ХІІ.430 година проповеди, в които потвърждавал своите заблуди[115]. В тях той се опитвал да представи делото си като аналогично с това на св. Иоан Златоуст, като в проповедта си на 6 декември на всеослушание заявил, че срещу него е започнало „египетско гонение”, както преди срещу Мелетий и Иоан Константинополски. На 12-те анатематизми на св. Кирил Несторий отговорил с 12 контраанатематизми, на които, на свой ред, бил даден подобаващ отговор от Макарий Меркатор, ревностен западен мирянин, който по това време се намирал в Константинопол и вече се бил изявил в борбата срещу пелагианите[116]. Анатематизмите на св. Кирил предизвикали бурно възмущение на Изток, където те били разбрани в аполинариански смисъл. Иоан Антиохийски искал те тържествено да бъдат осъдени като такива. С тази задача се заели двама от най-видните епископи на Сирийския диоцез – Андрей Самосатски и блажени Теодорит Кирски[117].

Анатематизмите на св. Кирил и контраанатематизмите на Несторий

Да проследим съдържанието на тези две кратки христологически вероизложения на главните противници в спора, като се опитаме да анализираме тяхното догматико-богословско и философско съдържание.

Анатематизми на св. Кирил:

„1. Който не изповядва Емануил за истински Бог и от това светата Дева за Богородица, тъй като тя по плът е родила Словото, Което, бидейки от Бога, станало плът – да бъде анатема;

2. Който не изповядва, че Словото, бидейки от Бога Отца, Се е съединило с плътта ипостасно, и че от това Христос е един със Своята плът, тоест един и същ е Бог и заедно с това човек – анатема;

3. Който в единия Христос, след съединението на природите, разделя лицата, съединявайки ги само със съюза на достойнството, тоест във волята и силата, а не, по-добре, със съюз, състоящ се в единението на природите – анатема;

4. Който отнася изреченията на евангелистите и апостолските книги, употребявани от светците за Христа или от Самия Него за Себе Си, разделно към две лица или ипостаси и едни от тях прилага към човека, когото представя различен от Бог Слово, а други, като богоприлични, към едното само Слово на Бог Отец – анатема;

5. Който дръзне да нарича Христос човек Богоносец, а не, по-добре, Бог истинен, като Син единен (с Отца) по естество, тъй като Словото е станало плът и Се е приближило до нас, възприемайки нашата плът и кръв (Евр. 2:14) – анатема;

6. Който дръзне да говори, че Словото на Бог Отец е Бог или Владика, а не изповядва, по-добре, Него Самия за Бог и заедно с това за човек, тъй като според Писанията (Иоан 1:14) „Словото стана плът” – анатема;

7. Който говори, че Иисус като човек е бил оръдие на действието на Бог Слово и окръжен от славата на Единородния, като съществуващ отделно от Него – анатема;

8. Който дръзне да говори, че на възприетия (от Бога) човек трябва да се поклланят заедно с Бог Слово, трябва да го прославят заедно с Него и заедно да го наричат Бог, като един в друг (тъй като мислят да поставят постоянно прибавяната частица – заедно със), а не почитат Емануил с единно поклонение и не Му възнасят единно славословие, тъй като Словото станало плът – анатема;

9. Който говори, че Единният Господ Иисус Христос е прославен от Духа в този смисъл, че Се е ползвал чрез Него като че ли от чужда сила и от Него е получил сила да побеждава нечистите духове и да извършва сред хората Божествени знамения, а не почита собствения Му Дух, чрез Който Той е извършвал чудеса – анатема;

10. Божественото Писание говори, че Христос е бил Първосвещеник и Ходатай на нашето изповедание, че Той е принесъл Себе Си заради нас в приятно благоухание на Бога и Отца. И така, ако някой говори, че Първосвещеникът и Ходатаят наш е бил не Самият Бог Слово, когато е станал плът и подобен на нас човек, а като че ли някой различен от него човек, произлязъл от жена; или който говори, че Той е принесъл Себе Си в приношение и за Самия Себе си, а не само за нас самите, тъй като не знаейки грях, Той не е имал нужда от приношение за Себе Си – анатема;

11. Който не изповядва плътта на Господа за животворяща и собствено за принадлежаща на Самото Слово на Бог Отец, но за принадлежаща като че ли на някой друг, различен от Него, и съединен с Него по достойнство, тоест придобил (у себе си) само Божествено обитание, а не изповядва, както казахме, плътта Му за животворяща, тъй като тя е станала собствена на Словото, можещо всичко да оживотворява – анатема;

12. Който не изповядва Бог Слово за пострадал по плът, за разпнат по плът, за приел смъртта по плът и накрая станал първороден от мъртвите, тъй като като Бог Той е живот и животворящ – анатема”.

Контраанатематизми на Несторий:

„1. Който говори, че Емануил е истинен Бог, а не: с нас е Бог, тоест че Той е обитавал в подобно на нашето естество, така че Се е съединил с нашето естество, възприето от Дева Мария, който би я наричал също Майка на Бог Слово, а не на Емануил, и би говорил, че Самото Слово Божие Се е превърнало в плът, която То е възприело за показване на Своето Божество, така че на вид да стане като човек – анатема;

2. Който говори, че в съединението на Бог Слово с плътта, по Божие намерение, е устроено местно прилагане на природите, че плътта е станала причастна на Божествената природа и Той е станал единен с плътта във всички отношения, или също, че (Христос) трябва да Го признаем за Бог, разпростирайки плътта в безкрайността на неописуемата природа, че един и същи Христос е по природа Бог и човек – анатема;

3. Който признава Христос, Който по Своето същество е Емануил, за единен не вследствие съюза на лицата, и не Го изповядва за състоящ Се от две лица, Бог Слово и възприетият от Него човек, съчетани в едно у Сина, при което с единението им у нас се съхраняват без смесване на природите – анатема;

4. Който приема изреченията на евангелските и апостолските книги, употребени за Христа, като за състоящ се от една и друга природи, като че ли за една природа, и се опитва да припише страдания на Бог Слово, както по плът, така и по Божество – анатема;

5. Който дръзне да говори, че след възприемането на човека Син Божи е един по същество, тогава, когато Той е Емануил – анатема;

6. Който след въплъщението би признавал Бог Слово за нещо друго, а не за Христос; който се осмели да говори, че и образът на раба заедно с Бог Слово няма начало, и, както Той Самият е несътворен, който не би го признавал (раба) за сътворен от Него като Господ, Творец и Бог по природа, както Той е и обещал да го въздигне със собствена сила, казвайки: „Разрушете този храм, и в три дни ще го въздигна” (Иоан 2:19) – анатема;

7. Който говори, че сътвореният у Девата човек е Самият Единороден, Който преди дните е роден от утробата на Отца (Пс. 109:3), а не изповядва, че Той е получил наименование на Единороден от Отца чрез съединение с Единородния по природа: който също нарича Иисус другояче, а не Емануил – анатема;

8. Който говори, че образът на раба е достоен за почитане сам по себе си, тоест по достойнството на своята природа, макар и да не е Владика на всичко, а не затова се почита, че е приет в общение с блажената природа на Единородния и по самата природа на Господа – анатема;

9. Който говори, че образът на раба е съществуващ със Светия Дух, не влиза в общение с Него чрез посредничеството на Бог Слово и че от самото зачатие е имал съюз с него, вследствие на което някога е извършил чудесни лечения сред хората и с власт е изгонвал духове – анатема;

10. Който говори, че Самото съществуващо в начало Слово е станало Първосвещеник и Пратеник на нашето изповедание (Евр. 3:1)  и е принесло Самото Себе Си в жертва за нас, а не признава за пратеник Емануил, поради което приписва приношението на (Самия) Този, Който е приел (човека) в единение, като отнася (всичко) към едното лице на Сина и Му приписва това, което като на Бог принадлежи на Бога, и това, което като на човек е свойствено на човека – анатема;

11. Който говори, че приетата в единение плът по силата на своята природа е животворяща, тогава, когато Сам Господ и Бог възвестява: „Духът е, Който животвори; плътта нищо не ползва” (Иоан 6:63) – анатема. „Бог е Дух” (Иоан 4:24), е казано още. И така, който говори, че Бог Слово е станал плът ипостасно, тогава, когато плътта съхранява свойствения на себе си вид у Господа Христа, особено когато след възкресението Той Сам говори на своите ученици: „попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам” (Лука 24:39) – анатема;

12. Който, като използва страданието по плът, но без да различава достойнствата на природите, приписва тези страдания на Бог Слово, както и плът, която Той е възприел – анатема”[118].

От цитираните текстове става видно, че слабите пунктове в анатематизмите на св. Кирил се дължат, както споменахме, на неуточнената терминология, докато Несторий не е виждал в посланието на св. Кирил вярно изложение на своето учение и затова се е стремил не да отговори по същество на въпроса, а да уличи св. Кирил в неточности и да изведе от неговите думи каквото и да е лъжеучение[119]. Най-много, и то от всички източни епископи, св. Кирил е бил критикуван за израза в третия анатематизъм ενωσις σχετική, като го обвинявали (особено блажени Теодорит Кирски и Андрей Самосатски) в аполинарианство, манихейство, гностицизъм, арианство и монофизитство[120]. Самият Иоан Антиохийски, в послание до Фирм, епископ на Кесария Кападокийска, писал, че той не знае чии са тези 12 глави, но че учението в тях е неправославно. Въобще, такова е било мнението по този въпрос на всички епископи от Изтока. И тук основната причина за това трябва да се търси в разликата във възгледите и методите на тълкуване на Св. Писание на двете големи богословски школи – Александрийската и Антиохийската. За антиохийския рационализъм мислите на св. Кирил, в които той стои на позицията на дълбоката вяра и на тайнствеността на догмата за въплъщението, не звучали убедително. Разбира се, не всички били така крайни, както Несторий; напротив, повечето от тях били съвсем православни, но разликата в методите и терминологията често пъти ги карали да говорят и мислят за едно и също нещо по различен начин. От своя страна, св. Кирил, след като получил обвиненията от Андрей и Теодорит, написал съчение в защита на 12-те анатематизми, наречено „Апология на 12-те глави против източните епископи” (Деяния, т. ІІ, стр. 23-53; 55-81), в което подробно разяснявал своето православно становище против изопаченото му тълкуване от страна на източните епископи. Той препратил цялата кореспонденция по въпроса на епископ Евоптий Птолемаидски за справедлива оценка и присъда. Така поставен, спорът вече можел да бъде решен единствено от Вселенски събор, към какъвто се стремели с всички сили и уверени в правотата си и двете страни.

Свикване на Третия Вселенски събор

След като спорът достигнал връхната си точка, за неговото разрешаване било най-правилно да се свика Вселенски събор като най-авторитетен форум на Църквата, на който да бъде разгледан спорният въпрос. Към такъв събор се стремили и двете страни, предварително убедени в своята правота и надяващи се, че тяхната кауза ще възтържествува. Молен от всички страни за това, император Теодосий ІІ, съгласувано със западния император Валентиниан ІІІ и папа Целестин, на 19.ХІ.430 година издал сакра (указ), с която на Петдесетница (7.VІ.431 година) свиквал в град Ефес представители на всички църкви на събор, като дотогава всичко оставало в предишния си вид и фактически обявеното от Римския и Александрийския събори отлъчване на Несторий не влизало в сила. Всеки митрополит бил длъжен да вземе със себе си толкова, но „не много” от подчинените си епископи, колкото намирал за добре, като трябвало да останат достатъчно и по места, за да обгрижват паството. Такива покани били разпратени до всички митрополити и лично до блажени Августин Ипонски, но той починал няколко месеца преди откриването на събора (28.VІІІ.430 година). Поканата, изпратена до св. Кирил, била съпроводена със специално писмо на Теодосий ІІ, в което св. Кирил бил обвинен в гордост, неуважение и присвояване на права, принадлежащи единствено на Вселенския събор[121]. На поканата за събора папа Целестин отговорил с писмо от 15.V.431 година, че лично няма да може да присъства, но е определил за свой представител презвитер Филип, а за представители на Римския събор – епископите Аркадий и Проект[122]. Така се оформили и двете опониращи си партии – на страната на св. Кирил били следните центрове със съответните административни диоцези: Александрия с Египет, Рим с Италия, Иерусалим с Палестина, Ефес с Азиана (Мала Азия), Тесалоники с Илирик, а на страната на Несторий: Антиохия с Ориент, Тракия и императорският двор в Константинопол. До голяма степен вина за последвалото разцепление носел лично императорът, който, макар и движен от най-добри намерения (искал църковен съд без намесата на светската власт), нямал разбиране за важността на делото и за собствената си роля на върховен посредник в спора, което довело до нови усложнения. Освен това в своята сакра той не доуточнил няколко много важни за хода на събора условия: 1. личната си позиция; 2. отношението си към постановленията на Римския и Александрийския събори и произнесената от тях присъда над Несторий; 3. кому принадлежи ръководството на външния ход на събора; 4. точния състав на събора. Друга грешка на императора била, че въпреки мъдрия съвет на св. Исидор Пелусиот лично да ръководи събора, той отказал и за свой пълномощник назначил един от началниците на своята свита, командира на гвардейския корпус комит (сomes domesticorum) Флавий Кандидиан, чийто авторитет пред отците на събора в никакъв случай не би могъл да се сравни с този на самия император. С Кандидиан дошъл и комит Ириней, воден само от приятелски чувства към Несторий[123].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 4″, който трябва да се активира).

_____________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[93]. Смирнов. Евграф, История христианской церкви, с. 260.

[94]. Болотов. Op. cit., с. 175.

[95]. Текста на посланието вж. в Деяния Вселенских соборов, т. І, с. 122.

[96]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 132-133.

[97]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 134-136.

[98]. Цоневски. Op. cit., с. 226.

[99]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 136-139.

[100]. Болотов. Op. cit., с. 191.

[101]. Софоний. еп. Op. cit., с. 6.

[102]. Деяния. т. І, с. 122.

[103]. Поснов. Op. cit., с. 399.

[104]. Бъдещият папа Лъв І Велики (440-461 година).

[105]. Деяния. т. І, с. 149-150.

[106]. Глубоковский. Op. cit., с. 66.

[107]. Хрисостом, архиеп. Третият Вселенски събор и първенството на Римския епископ, с. 26.

[108]. Глубоковский. Op. cit., с. 66.

[109]. Глубоковский. Op. cit., с. 66-67; текста на писмото вж. у Migne, PG, t. 77, col. 1449-1457.

[110]. Хрисостом, архиеп. Op. cit., с. 29; тексат на писмото вж. у Migne, PG, t. 77, col. 103-105.

[111]. Болотов. Op. cit., с. 193.

[112]. Текста на посланието вж. в Деяния, т. І, с. 175.

[113]. Текста на тези послания вж. в Деяния, т. І, с. 182.

[114]. Марен, абат. Константинопольское монашество от основания города до кончиньІ патриарха Фотия (330-898 г.), с. 122-123.

[115].Болотов. Op. cit., с. 193.ср. Цоневски, Болотов, Op. cit., с. 227.

[116]. Робертсон. Op. cit., с. 414.

[117]. Глубоковский. Op. cit., с. 68.

[118]. Текста вж. в Деяния, т. І, с. 181-182; 185-187;

[119]. Болотов. Op. cit., с. 194.

[120]. Лебедев. Op. cit., с. 167-168.

[121]. Робертсон. Op. cit., с. 415-416.

[122]. Хрисостом. архиеп. Op. cit., с. 33.

[123]. Смирнов, Е., Op. cit., с. 261.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1z