Ейбрахам Креси Морисън

Първата глава на Битие (от Библията) съдържа същината на повестта за съз­даването на света и в основата си тя не е оборена от науката. Това твърде­ние ще предизвика у някой учен усмивка и недоверчив поглед, а у искрено вяр­ващия – задоволство. Разногласията се отнасят повече до подробностите, за които не заслужава да се спори. Нека разгледаме фактите, както те са пре­дадени в тази забележителна първа глава на Библията:

„В начало Бог сътвори небето и земята.

А земята беше безвидна и пуста“.

Това е първоначалният хаос над една неоформена земя.

„Тъмнина се разстилаше над безд­ната“.

Океаните тогава са се намирали най-вече на небето във вид на непро­ницаеми облаци, и никаква светлина не е могла да проникне до земята.

„И рече Бог: да бъде светлина И биде светлина.“

Облаците се изчистват, земята поизстива, въртенето ѝ отбелязва нощ и ден.

„И рече Бог: да има твърд по­сред водата“.

От водите, които покривали цялата земя, се издигат материци, и се явява сухата земя, а над земята атмосфера.

„И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе“…

Забележете, че растителността е спо­мената преди животните!

„И създаде Бог две големи све­тила… Създаде и звездите“.

Слънцето и луната стават видими през облаците, а когато облаците се изчистват напълно, появяват се и зве­здите.

И рече Бог: да произведе водата влечуги, живи души; и птици да поле­тят над земята по небесната твърд“.

Всичко живо, което има свойство да се движи, започва във водата, а небесната твърд – това е атмосферата.

„И рече Бог: да произведе земята живи души според рода им, доби­тък и гадини, и земни зверове според рода им“.

Явяват се животните на земята, след като биват населени моретата.

„След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше по­добие… и да господарува над всичко живо… И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се“.

Всичко това се е изпълнило, и човекът владее.

„И дадох за храна всичкия злак тревист“.

Ето едно твърдение в областта на биологията, което ни изненадва, като имаме предвид времето, когато е изказано. То е вярно и в пълно съгласие с научното знание. Истинността на твърдението за зелената трева бе доказана едва, след като бе открит синтезът на хлорофила и така в нау­ката стана известно, че животът на всичко живо зависи от „всичкия злак тревист“. Така се очертава развитието от хаоса до човека и до неговото владичество. Може ли науката да по­сочи нещо невярно в тази така къса повест, изказана някога на света? Цялата световна история, предадена в няколко реда! Всичко останало е под­робност. Трябва да отдадем почит на писателя… и с пълно смирение да се преклоним пред неговата мъдрост и да признаем вдъхновението му. Пред факта на една просто изказана мисъл няма защо да спорим върху подроб­ности, които се обуславят от човеш­кия фактор; или пък върху въпроса, как Бог е извършил Своята работа, или пък колко време е отнело това. Кой може да знае? Фактите, тъй както са предадени и преминали през вековете, са факти.

Ние можем да развиваме теории, как всяко нещо, което е получило живот, се е развило от първичната клетка, но науката спира дотук. Мо­жем да се съгласим с най-големите умове, които с неуморните си изслед­вания са ни дали истинска картина на физическите факти в материалния свят, но ние не сме длъжни да спрем там, където те спират, без да могат да съзрат ръката на Бога. Ученият нито доказва, нито може да отрече съще­ствуването на Дух или на Висш разум, но вътре дълбоко в себе си той чув­ства присъствието на съвест, мисъл, памет и идеи, които се излъчват от една същина, която наричаме душа. Той съзнава, че вдъхновението му не идва от материята. Науката няма пре­тенция, нито пък право на последна дума по въпроса за Върховния разум дотогава, докато не стигне до състоя­ние да може да произнесе такава дума окончателно и завинаги.

Фактът, че човек навсякъде и през всички времена, от начало и до днес е чувствал подтик да се обръща към Същество, което вярвал, че представ­лява нещо по-висше и по-силно от самия него, показва, че религията е вродена и трябва да се признае като даден факт. Дали човекът е влагал в някакъв изваян образ своите представи за съществуващата вън от него Сила за добро и зло, не важи в този случай. От значение е фактът, че той има съз­нание за Небесен баща. И ние, които имаме достъп до науката за света, не бива да гледаме с укор на грубите вярвания на онези, които в миналото или пък които и сега не са се издиг­нали още до истините, които ние познаваме. По-уместно е да стоим с бла­гоговение, удивление и почит пред всеобщия стремеж на човечеството да дири и вярва в едно Висше Същество. Всъщност човешката душа се чув­ства подобна на Висшия разум. От­тук е религиозното чувство, което е присъщо само на човека. Съществува­нето на това чувство е също така едно доказателство за целта на Върховния разум, както е и материалният по естество, но удивителен по своята служба човешки мозък, в който оби­тава съзнанието.

Никой атом или молекула никога не са притежавали мисъл, никое съче­тание от елементи никога не е раждало идея, никой природен закон никога не е изграждал една катедрала; но под­чинен на известни жизнени стремежи, един жив организъм е бил създаден така, че е бил надарен с нещо, на което на свой ред материални частици са се подчинявали, и плод на това са чудесата на цивилизацията. Кое е това живо същество? Атоми и молекули ли е то? Да! Но и нещо повече от това. Нещо неведомо и толкова по­-висше от материята, че владее над всичко, и толкова различно от мате­риалното, от което е съставен светът, че не може нито да се вижда, нито тежи, нито се измерва. Доколкото се простират знанията ни… душата на човека е „господар на своята съдба“, но съзнава своето отношение към Върховния извор на своето съществу­ване. Душата съществува и се проя­вява чрез делата си, чрез саможертвите, чрез господството си над материята и най-вече чрез силата си да издига ма­териалния човек над човешките сла­бости и заблуждения и да го поставя в хармония с волята на Висшето Съще­ство. Това всъщност е и Божията цел. Към това е насочен вроденият копнеж на човека да общува с нещо по-висше от самия себе си. В това се разкрива същината на религиозното чувство. Това, именно, е религия.

Науката признава и отдава голямо значение на човешкия стремеж към възвишени цели… В догмите на многочислените вероизповедания вижда пъ­теки, които водят към Бога. Това, което науката признава и което всички хора виждат, е голямото значение, което всеобщата вяра в едно Висше Същество има за човечеството.

Напредъкът на човека в областта на морала и развитието на чувството на дълг е плод на вярата в Бога и убеждението в безсмъртието на душата. Окриляна от религиозни вдъхновения, душата на човека се издига стъпка по стъпка, докато почувства Божието присъствие. Вроденият вик на човека: „Боже, помогни ми!“ е естествен, и най-простата молитва дори издига чо­века по-близо до Създателя.

Благоговейното чувство, велико­душието, благородството на характе­ра, нравственото съзнание и всичко онова, което може да се окачестви като божествена добродетел, не може да се извлече от безбожието и от­рицанието, които представляват стран­на форма на самопоклонение, което поставя човека на мястото на Бога. Без вяра цивилизацията би пропаднала, редът би се превърнал в безредие, себевъздържанието и себевладението биха изчезнали и злото би надделяло. Нека, следователно, държим здраво вярата си в един Върховен Разум, лю­бовта към Бога и братството между човеците, като се стремим да се изди­гаме по-близо до Него, като изпълня­ваме Неговата воля, както я познаваме като укрепяваме своето съзнание за отговорност и като вярваме, че сме Божии създания и сме под Неговата грижа.

Квасът на нравствения напредък бавно, но сигурно издига човека до по-съвършено съзнание за отношенията му към ближния и поставя идеали, към които човечеството най-после ще се приближи.

Сравнено с вечността, човешкото съществуване на земята е много краткотрайно. Сегашните несъвършенства на човека са само епизод в развитието му. Висшето Същество ще даде на човека време, а в нашия път, отправени все напред и напред, ние можем да възнесем най-искрената молитва, която е по силите ни:

О, Боже, води ни по пътя, начертан от Твоя велик план. Издигни ни да бъдем в духовна хармония един с друг. Дай ни сила да участваме в напредъка към духовно съвършенство. Посвети ни да служим на Тебе и ни направи оръдия за изпълнение на Твоята воля!

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 2-3, с. 19-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e7Y