Венцислав Каравълчев

През отминалите дни едно решение на Светия Синод на Българската православна църква разбуни духовете в българското общество и стана предмет на остра полемика, която доведе до поредното обществено разделение. Става въпрос за решението на Светия Синод от 29 април тази година „да се споменава името на Негово Величество Симеон Втори, Цар на българите” по време на богослуженията. Настоящата статия няма за цел да разглежда самото решение, за което се изписа достатъчно много (макар и мотивите за него да не станаха известни), а да се опита от църковно-историческа гледна точка да изясни произхода, съдържанието и развитието през вековете на приеманото днес от мнозина като тайнство на Църквата „венчание за царството” на монарсите-християни. Тази необходимост се налага както от факта, че в българската историография липсва подобно изяснение, така и от многобройните спекулации върху това какво всъщност представлява това „венчание” и задълженията, правомощията и най-вече отговорностите, които то поставя пред всеки един монарх.

Идеята за божествения произход, за сакрализацията и деификацията на върховната власт има дълбоки корени в историята. В древен Египет фараоните, от една страна, осъществяват връзката между боговете и хората, а от друга, се явяват земно въплъщение на бог Хор и небесно на Озирис. Римските императори издигат своя култ, чиято кулминация е Октавиановото обожествяване на императора. Паралелно в древната история на човечеството се развиват два модела на управление – първото легитимира властта чрез сакралността на земния владетел, а при второто е налице теокрация от чист вид, при която „управлението на Бога” е „пряко”, без посредничеството на царете. Такава е била теокрацията, която народът на Израил от времето на неговия изход от Египет до времето на св. пророк Самуил познава (срв. 1 Царства 8:8). Този силно харизматичен модел на управление на израилския народ приключва с разделянето на властите при пророк Самуил и първия цар на Израил Саул:

Тогава се събраха всички старейшини Израилеви, дойдоха при Самуила в храма и му рекоха: ето, ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища, затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи (1 Царства 8:4-5).

Отговорът, който Сам Господ дава на Самуил, показва, че царската власт се ражда, първо, като народно волеизявление и второ, като компромис заради неспособността на избрания народ да живее в общество, ръководено пряко от Бога като негов Цар.

И Господ рече на Самуила: чуй народния глас във всичко, що ти говорят; защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха Мене, за да не царувам над тях (1 Царства 8:7).

Бог, Който в Своята безпределна доброта винаги е готов на снизхождение само и единствено, за да събере чедата Си, казва: Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте (Матей 23:37).

Прочетете още „Венчание за царството – исторически обзор*“ →

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

„В дните на цар Ирод“, 4-та година преди нашата ера

Да се пренесем сега мислено в Юдея през последните месеци от Иродовото управление.

Иерусалимските жители, свикнали, че в техния град често пристигат поклонници от далечни страни, навярно не са обърнали внимание на кервана с чужденци, който през зимата на седемстотин и петдесета година от основаването на Рим, се движел по улиците му. Но скоро за тях започнали да говорят, тъй като се разбрало, че пътешествениците търсят Юдейския цар, и то съвсем не Ирод, а друг, роден преди дни. „Видяхме как изгря неговата звезда и дойдохме да му се поклоним“ – обясняват те. Оказало се, че това са източни магове, открили в небето знака на великия Властелин[1]. Това, че те дошли да го търсят в Иерусалим, не могло да изненада никого. Всички са чували пророчеството за тайнствения Човек от Юдея, Комуто предстояло да покори света[2].

„Къде е родилият се Цар Юдейски?“ – питат влъхвите, но вместо отговор изплашените хора бързат да минат покрай тях. Трябва да се знае поне малко за състоянието на нещата в Иерусалим от онова време, за да се разбере колко предизвикателен и опасен изглеждал самият въпрос. Но пътниците, дошли отдалеч, едва ли се досещали за своята непредпазливост. Вероятно те са били в пълно неведение за всичко, ставащо в Юдея по времето на Ирод.

Животът на този монарх, наречен от подмазвачите Велик, би могъл да послужи за сюжет на няколко трагедии в духа на „Макбет“. След като завзема властта чрез поддръжката на римляните и против волята на народа, той напразно се опитва да завоюва популярност. За трийсет и три години царуване, външно блестящо, враждебността към Ирод само нарастнала[3].Жесток и честолюбив, непрекъснато измъчван от страсти, Ирод е далеч от религиозните проблеми, които тогава вълнуват юдеите. Дворцовите интриги и жените, войните и строителството поглъщат цялото му внимание. По негово време страната отново получава автономия. Ирод я покрива с десетки крепости и издига в градовете множество здания в западен стил. Той с еднакво усърдие се занимава с построяването на театри, хиподруми, светилища в чест на покровителя си Август и с ремонта на Иерусалимския храм. Наистина последният е предмет на особените грижи на царя. В тщеславието си Ирод искал да затъмни древния Соломон. Той се гордеел с Храма, в който вложил огромни средства и който превръща в едно от чудесата на света. Но дори и с това не успял да завоюва доверието на поданиците си.

Бащата на Ирод е идумейски сановник, а майка му е от арабски произход, затова той няма законно право върху короната. Като всички узурпатори царят страда от болезнена мнителност и навсякъде му се привижда измяна. Хасмонеите, потомци на съборената от него династия, предизвикват най-големите опасения на Ирод; затова той използва всеки повод, за да се избави от тях.

Съдбовна роля в участта на царя изиграва обстоятелството, че жена му Мариамна (изглежда единственото същество, което той искрено обичал) била княгиня от хасмонейски род. В тази горда и смела красавица живеел духът на воините, борещи се за независимостта на страната. Тя не умеела да прикрива презрението към мъжа си, а майка ѝ Александра, която често се намесвала в живота им, предизвиквала тревога у бездруго подозрителния Ирод.Когато Александра, използвайки влиянието на египетската царица Клеопатра, успяла да извоюва за седемнадесетгодишния си син званието първосвещеник, тя неволно го тласнала към гибел. Ирод забелязал, че юношата започва да става любимец в Иерусалим, и не могъл да го понесе. През тридесет и пета година преди нашата ера по време на празненствата, през нощта, удавили брата на Мариамна пред очите на царя. Краят му бил представен като нещастен случай, но и сестрата, и майката прекрасно разбирали какво се е случило в действителност.

През тридесета година положението на Ирод е устойчиво като никога. След Актийската битка, която донася на Октавиан неограничена власт, юдейският цар получава надежден политически ориентир. Доверието и поддръжката на Август обезпечават непоклатимостта на неговия трон. Но колкото по-успешни са дипломатическите ходове на Ирод, толкова по-непоносим става животът в собствения му дом.

През двадесет и девета година семейната трагедия достига до катастрофалната точка. Ненавистта на Мариамна вече е толкова явна, че царят започва да подозира и нея в съучастие в заговор. И веднъж, подтикван от роднини, в изблик на ярост, Ирод осъжда на смърт онази, която му била по-скъпа от всичко. Послушните съдии бързо се съгласяват с волята на царя.

Мариамна вървяла към лобното място, без да проси милост, държала се с удивително достойнство. От страх за собствената си участ майка ѝ публично я обсипала с упреци. Всички свидетели на последните минути на царицата изтръпнали от тази сцена.Ирод трудно преживява съдбовния ден. Когато всичко свършило, той едва не загубил разсъдъка си. Преследвал го образът на убитата, той непрекъснато викал Мариамна по име, крещял да я доведат при него, напивал се до безчувственост, прекарвал нощите в оргии, организирал бесни конни надбягвания, но призраците не го оставяли. Здравето на царя било толкова разклатено, та изглеждало, че той е на прага на смъртта.

Но Ирод се оправил и с удвоена енергия продължил вакханалията от убийства. Той умъртвил Александра, убил мъжа на сестра си и много други близки и царедворци.

Ирод първоначално приел радушно синовете от Мариамна, Александър и Аристобул, пристигнали от Рим след дълго отсъствие, но скоро и те предизвикали неговото недоверие. Фалшиви писма, доноси, показания, изтръгнати от слугите чрез мъчения, – всичко било пуснато в ход в отвратителната игра, завършила с обесването на двамата князе в Самария.

Последните години от живота на Ирод са особено мрачни. Въпреки че партията на „иродианите“ виждала в него идеалния монарх, едва ли не Месия, той знаел, че омразата на народа непрекъснато нараства. В страната тези настроения се поддържали от фарисеите, които бойкотирали всяко начинание на царя. Много от тях били убити, защото предричали скорошния залез на престъпното управление.

Лесно можем да си представим колко силно се смутил седемдесетгодишният цар, когато научил, че някакви източни пратеници разпитват из града за „родилия се Цар Юдейски“. Кой е този пореден претендент за престола? Кои сили стоят зад него? За Ирод най-неприятното в известието било това, че той за пръв път чувал за този пореден заговор.След като се среща с чужденците, Ирод си изяснява, че най-вероятно става дума за Дете, Което смятат за бъдещ Месия. Царят неведнъж се натъквал на подобни посегателства над своята власт и разбирал, че в случая са необходими бързина и решителност. Той взел да разпитва свещениците къде се очаква раждането на Месия и когато му споменали за Витлеем, пратил там влъхвите, като ги помолил да му дадат подробни сведения за новопоявилия се Цар Юдейски. Ирод ни най-малко не се вълнувал от изпълнението на библейското пророчество. Размътеният старчески мозък кроял планове за нова разправа.

Витлеем е разположен недалеч от столицата. Когато чужденците пристигат в градчето, там вече отдавна знаят за тайнствения Младенец, роден в заслон за овце. Местните овчари – първите, които Го видели, – разказвали за необикновените знамения, довели ги в пещерата.

Дърводелецът Иосиф и Мария, родителите на Младенеца, били пришълци от Галилея; те се появили във Витлеем преди половин година, по време на преброяването във връзка с клетвата на Август[4].

Разказват, че когато Мария отишла с Младенеца в Иерусалим, за да изпълни очистителните обреди и посвещаването на първородния, на нейния Син предсказали велико бъдеще. Прозорливият старец Симеон, поемайки от ръцете на младата Майка Детето, благодарил на Бога и казал, че сега може да умре спокойно, защото е видял Спасението, което Бог „е приготвил за просвета на езичниците и за спасението на Израиля“. Праведникът благословил изумените родители и добавил, обръщайки се към Мария: „ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и като предмет на противоречия, – и на самата тебе меч ще прониже душата[5]„.За това пророчество чули много хора, които се намирали в храма. Онези, които очаквали „утехата Израилева“, го предавали от уста на уста. То, естествено, стигнало и до Витлеем. Ето защо влъхвите без усилие могли да намерят Иосиф и Мария. Влизайки в техния дом, те положили в краката на Детето даровете си и след като Му се поклонили, си заминали.

Ирод напразно чакал вести: маговете предпочели да се завърнат в родината си по друг път, заобикаляйки Иерусалим.

Като се убедил, че планът му се е провалил, царят решава отведнъж да приключи с предполагаемата опасност. Във Витлеем е изпратен отряд войници с нареждането да избият там всички младенци до две години.

Не се знае доколко тази заповед е изпълнена. Ирод безспорно я е издал в най-дълбока тайна. Дори Иосиф Флавий, описал тези времена, не споменава за Витлеемската трагедия. Впрочем, в неговите очи тя е твърде незначителна, в сравнение с неизброимите зверства на Ирод.

Независимо от случилото се, Онзи, Когото търсели убийците, е вече далеч от града. Скоро след отпътуването на влъхвите, галилейското семейство се скрива. Иосиф знае, че е най-разумно изобщо да напуснат пределите на Иродовите владения, и се насочва към Египет – един от най-близките центрове, където живеят разпръснати евреи.

Както виждаме, още от първите дни светът посреща Месията с ненавист и заплахи. Но това не е целият свят.

Онези, които вярват и чакат, които са чисти по сърце и изпълнени с надежди, посрещат Христа по друг начин. Витлеемските пастири, старецът Симеон и източните мъдреци признават в Него бъдещия Цар.През пролетта на същата година тежка болест приковава Ирод на легло. Продължават да го измъчват страхове, той час по час изслушва доносниците, няколко пъти променя завещанието си. Мисълта, че народът с нетърпение очаква краят му, непрекъснато преследва царя. Като научил, че някакви си младоци, подтикнати от равините, счупили в храма позлатения орел – емблемата на Рим, той заповядва незабавно да ги арестуват и да ги съдят с цялата строгост. Пренебрегвайки слабостта си, Ирод намира сили дори да присъства на процеса. Осъдили обвиняемите на смърт чрез изгаряне на клада, което предизвиква буря от недоволство в Иерусалим.

Завеждат умиращия цар в Иерихон, където се опитват да го лекуват с минерална вода. Имало момент, когато Ирод едва не се самоубил от болка; по чудо успяват да го спасят. Шумът и виковете на слугите достигат до най-големия царски син, който бил затворен, той решил, че баща му е умрял, и помолил пазачът да го освободи. Но пазачът съобщава за това на Ирод и в яростта си той веднага заповядва да умъртвят княза. А след пет дни смъртта настига и самия монарх.

Агонията му е ужасна, той сипе проклятия, бълнува за нови екзекуции. Разправят, че заповядал да прережат гърлата на група знатни заложници, за да може поне по този начин да лиши народа от радостта и да го накара да лее сълзи. Денят на смъртта на Ирод по-късно става национален празник за евреите.Царското семейство му направило пищно погребение. Облеченото в пурпур тяло носели на златна носилка. След него, съпроводени от гвардейците, вървели синовете му: Архелай, Антипа, Филип и останалите, родени от многобройните жени на Ирод. Но още не замлъкнали воплите на наетите оплаквачки, започнала борбата за власт между наследниците[6]. Според завещанието Иорданската област и Галилея се падали на Антипа, земите северно от тях – на Филип, а Иерусалимският трон, Юдея и Самария – на Архелай. Но за да се утвърди разделянето, трябвало да се отиде в Рим. Преди отпътуването на царското семейство в града избухнали безредици; народът искал да се накажат съучастниците в Иродовите престъпления. Архелай отхвърля всички петиции и заминава, след като поверява Иерусалим на римското командване, което жестоко се разправя с въстаниците. Въпреки това страната продължава да клокочи, а към императора се отправят делегати с молба напълно да се отстрани ненавистната династия.

Август одобрява завещанието на Ирод. Всеки от тримата му синове получава своя дял от наследството. Но Архелай, въпреки очакванията, се връща вкъщи без царска титла. Цезар му дал само званието „етнарх“, управител на народа, въпреки че обещава да го направи цар по-късно, ако той докаже лоялността си към сената.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Матей 2:1 сл. Относительно „звезды волхвов“ существуют следующие мнения: 1) это был сверхъестественный феномен, 2) комета, 3) так наз. „сверхновая“ звезда, о появлении которой сообщали в те годы китайские астрономы; 4) волхвы увидели вещий знак в сближении „царских“ планет Юпитера и Сатурна, которое имело место за 7 лет до н. э. Последняя гипотеза, впервые выдвинутая в XVII века астрономом И. Кеплером, до сих пор остается наиболее популярной. Некоторые экзегеты считают весь рассказ о волхвах аллегорией, призванной показать участие язычников в рождественских событиях. Но бесспорных аргументов у сторонников этого взгляда нет. В греческом тексте Евангелия волхвы названы магами (μάγοι). Таково было наименование жрецов иранского культа. При Ироде существовали частые контакты между Иудеей и Парфией, которая в ту эпоху владела Ираном. Смотри Флавий И., Арх. XVII, 2,1.

[2]. Смотри Тацит, История, V, 13; Светоний, Веспасиан, 4; Флавий, И., Иудейская война, VI, 5, 4.

[3]. Основные данные о жизни Ирода содержатся в кн.: Флавий, И., Арх. XIV-XVII и Иудейская война, кн. 1.

[4]. Лука 21:2. И. Флавий указывает на 6000 фарисеев, которые отказались присягать Августу в последние годы правления Ирода (Арх. XVII, 2, 3). Следовательно, в это время производилась какая-то перепись населения под контролем римлян. Ее и мог иметь в виду евангелиста Лука. Относительно способа переписи, указанного им, см. ниже. Лука говорит, что Рождество совпало с правлением Квириния в Сирии. Квириний был легатом Сирии в первые годы н. э.; однако надписи из Тиволи и Антиохии Писидийской свидетельствуют, что он контролировал Сирию также и за несколько лет до н. э. Ввиду отсутствия в древнем мире общего календаря точная дата Рождества не была известна. В VI веке монах Дионисий Малый сделал расчеты, согласно которым Рождество приходилось на 754 года от основания Рима. Эта дата и принята для установления „новой эры“. Однако дальнейшие исследования показали, что Дионисий ошибся на несколько лет. Согласно Матей 2:1; Лука 1:5 Иисус родился незадолго до смерти Ирода Великого. Между тем астрономические вычисления показали, что затмение луны, имевшее место перед смертью этого царя, произошло в марте 4 года до н. э. В Иоан 2:20 противники Иисуса говорят Ему, что Храм строился 46 лет. Начало же его перестройки относится к 20 года до н. э. Следовательно, эти слова могли быть сказаны не ранее 26-27 гг. н.э. Лук (3:23) говорит, что в это время Иисусу было „лет тридцать“, а император Тиберий правил уже 15 лет (3:1). Согласно восточному счету 15 год Тиберия падал на промежуток между осенью 27 года и осенью 28 года. По Луке 3:2 в 15 год Тиберия тетрархом Авилы, или Авилинеи, был Лисаний. Этого правителя Штраус и другие критики спутали с другим Лисанием, современником Ирода Великого. Лука же имеет в виду Лисания, правившего при Тиберии (смотри Флавий, И., Арх. XIX, 5, 1). Надпись, найденная Р. Пококком, свидетельствует, что он был тетрархом между 14 и 29 годами. Все эти косвенные данные приводят историков к выводу, что Иисус родился ок.7-6 г. до н.э.

[5]. Лука 2:22 сл. Слова „падение и восстание“ указывают на тех, кто примет или отвергнет Мессию. „Знамение пререкаемое“ означает чудо, явление, которое вызовет пререкания и споры.

[6]. Флавий, И., Арх. XVII, 7-13.

Изображения: Ирод Велики и книги за него

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4xm