Магдалена Крайчева

Хана Аренд: „Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ – поведение, уникално в пояса от примесени етнически групи[1]”

Една от най-характерните черти на нашето време е, че то е „преди всичко време на груби и на често пъти сурови думи, време на говоренето-монолог, а не на разговора-диалог[2]”. Реално е усещането за „експанзия на езика на силата, принудата и насилието, езика на манипулацията, пропагандата, демагогията, езика на безплодния морализъм, лъжата и лицемерието[3]”. Това е „време на материален възход и морално падение[4]”. Време, в което „пред очите ни стават потресаващи събития, свързани с нашия живот, с живота на близки и далечни[5]”. Макар и животът на човека да е много кратък, въпреки това той има своята вечна стойност, която е голяма, защото човекът е образ Божи (Битие 1:27[6]).

Епохата, в която живеем, обичайно е наричана от някои постмодерна[7], от други – постхристиянска, а трети я определят като постистория и постполитическо време[8]. „В нея умират големите идеи и идеологиите на миналите два века…Човекът все повече се задъхва от изолацията и се превръща в самозатворена монада, в груб конформист и суров професионалист”. Откъсването на погледа от свещеността на живота, обезценяването на светостта на личността[9] превръщат човека в индивид (неразличим особено от безсловесните животни[10]), зад който често стои една „бройка” повече или по-малко.

Но ако душата „не е независимо и самоуправляващо се същество, а именно творение, и дължи самото си битие на Бога, на своя Творец”, то си заслужава да се отговори на въпроса: как оценяваме човешкия живот и дали е без значение в каква позиция заставаме и с какво отношение приемаме събития като спасяването на българските евреи.

Тази проблематика – спасяването на българските евреи, спекулациите,на които е подложено историческото събитие от 1943 година,динамиката им във времето и опасностите, стоящи зад тях, ще бъде предмет на изследване в този текст.

Целта е да се покаже как едно идеологическо изкривяване на действителността и една незадълбоченост и повърхностност в отношението към събития като спасяването на българските евреи от страна на съвременното общество могат да доведат до изкривяването и дори изличаването им от паметта на българина и да го направят уязвим за грешки в бъдеще. И не на последно място – да притъпят духовния му устрем в защита и утвърждаване на живота и стойността му като дадени от Бога.

Ще бъде обърнато внимание на това как „подмяната” на понятията, „размиването” на истината, „изгубването” на ценноста на живота на личността, твърде характерни за постмодерните времена, могат да доведат не просто до физическо робство и смърт, но до цялостно помрачаване и духовна смърт.

Тук трябва да се направи следната много важна забележка. В контекста на българската действителност, говорейки за постмодерност, обичайно всъщност се говори за привижданото постхристиянство в нея. И точно тук можем да видим ясно цялата фалшификация, демагогия и лицемерие на опитите да се тълкува едно събитие като спасяването на българските евреи с „мерките” на една постхристиянска действителност. Ето защо в тази статия ще бъде предпочетено условно използването на понятията „постхристиянство”, „постхристиянин” и прочее. С тази уговорка, че това са понятия само условни и относителни, защото знаем, че и днес има хора, които живеят вярата си, дори на фона на упадъка на ценностите на всички около тях.

За хората е важно да помнят своята история. Важно е поради две причини. Първо, оценявайки миналото с грешките, да се учат да не ги повтарят. И второ, да не губят онзи порив на духа, който дава сили да се погледне напред с надежда за сила за опазване на най-ценното – дара на живота. Както е поучавал Иисус Христос, Божият Син: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?”(Марк 8:36-37).

Събитие и въпроси

Събитието и неговата интерпретация са две различни неща. Събитието е нещо, което се случва в даден момент и в даден контекст, но интерпретацията му, особено отдалечена във времето, крие опасности и възможност за поредица от грешки. Докато интерпретацията може да се ограничи до чисто разумно изследване на фактите и проучване, с последстващо „възстановяване” и интерпретиране в автентичността, и в това може да претърпи корекции (при наличието на нови източници на информация например), то отношението към тази интерпретация не засяга само интелекта, засяга цялата личност с всичката сложност на личностния, социалния и духовния опит. Ето защо човекът или хората, които си служат с думите, като спекулират, представяйки фактите в желана от тях светлина, внушавайки определени нагласи, носят много голяма отговорност. Всяка манипулативна спекулация, изкривяваща действителността и макар оправдаваща се с духа на времето („да ядем и да пием, защото утре ще умрем”), засяга дълбоко човешката личност, насилвайки я да приеме идеология или парадигма, която може да унищожи и душа, и тяло.

Спасяването на българските евреи поставя една голяма удивителна в нашата и в световната история. От една страна, поради значението си, а от друга, поради удивлението и почудата, предизвикани от името на България в списъка на държавите, правили опити да спасят еврейските си сънародници от хватката на жестокия нацистки режим.

Тук мнозина задават въпроси. И колкото повече обществото ни се „потапя” в „новата епоха”, въпросите вместо да намаляват, се увеличават.

Протоиерей Георги Флоровски казва, че „всяко историческо изследване, както и всяко истинско изследване въобще, винаги е „пристрастно”, тъй като от самото начало се движи в определена посока.” Това отправя изследователя към важността на задаването на въпроси, към факта, че „само въпроси, отправени към някаква цел, могат да помогнат на извора да заговори[11]”.

Как съвременният българин, европеец и гражданин на света гледа към това събитие?

Неминуемо, макар и период от седемдесет години[12] да се равнява само на един човешки живот, динамика в отношението има. Самото отпразнуване на събитието предизвиква много дискусии, изписани са много доклади, проведени са научни конференции в национален и международен мащаб.

Как се обръща към своето минало съвременното българско постхристиянско общество? Дали прагматизмът и грубият конформизъм не надделяват над „връзката с живата личност”, заслужаваща достойна почит тук и във вечността[13]?

Разнообразието на публикации и разнопосочни мнения, издаването на книги и създаването на филми за „недадените[14]” показват, че времето, в което живеем в пълния смисъл на своята постхристиянска осанка, се отразява и върху възприемането на това толкова значимо по тежестта си събитие в българската и световна история.

Спекулации

Това изследване се връща назад към времето и събитията от периода 1940-1944 година, като извежда основните спекулации и тяхната динамика в условията на съпътстващата постхристиянска среда.

За яснота периодът от 1943 година досега ще бъде разделен на три подпериода, заедно с динамиката на спекулациите по спасяването:

Периодът 1943-2013 година условно може да се раздели по следния начин:

– Времето преди 1943 година: законова рамка (ЗЗН – Закон за защита на нацията, пет антиеврейски закона); „антисемитска” политика; последни години на модернизъм;

– Времето от 1943 до 1989 година: падане на режима на Хитлер; начало на комунистическа пропаганда и режим в България;

– Времето от 1989 година досега: спекулациите стават все по-интензивни и целенасочени, в стил „Дан Браун[15]”.

Ето и основните спекулативни „ядра”, върху които ще бъде построена картината на спасяването на българските евреи в „постхристиянското” време.

С първия подпериод, до 1943 година, свързваме управлението на монарха цар Борис III и правителството на Богдан Филов в България. За спекулации в този период по еврейския въпрос не може още да се говори. Но тук е важно да бъде отразена една интересна предистория, която касае последващите спекулации. Тя е свързана с издадена книга от 1937 година, представляваща анкета между видни представители на българската общественост, наука, литература, изкуство[16]. На анкетираните са зададени три въпроса: 1.Какво мислите за расизма като теория и практика?; 2.Как обяснявате антисемитизма? 3.Мнението Ви за еврейството въобще и частно за еврейството в България[17]? Резултатите от анкетата са категорични. И „леви”, и „десни” са противници както на антисемитизма, така и на расизма. Нищо не оправдава антисемитизма, той е несъвместим с демократичния по дух и бит български народ, отличаващ се със своята веротърпимост. Всички виждат в лицето на българските евреи добри граждани, които наред с българите живеят с болките и стремежите на държавата и народа, участват редом с тях във войните. Повечето анкетирани изразяват дълбока признателност и уважение към евреите. Единствен е случаят с бившия министър Стефан Савов Бобчев, който споменава Хитлер като „смел и богат по широки замисли, размахвания и реформи, опитал се да повърне Германия към нейното положение на велика държава”. Но в крайна сметка той също заключава, че „практическото приспособление на расизма с насилствени мерки едва ли би могло да бъде одобрено от кой и да е човек…[18]”.

В една такава атмосфера се развива политиката и се дава отговор на натиска от нацистка Германия за депортацията на българските евреи от България към лагерите на смъртта в Аушвиц и Треблинка. За почуда на нациите малка България на своя територия спасява своите евреи до един, без изключение.

Вторият период е известен с активността на комунистическата пропаганда и опитите спасението от „държавния антисемитизъм” да се припише на „комунистите-спасители”. По определени причини, които могат да бъдат дискутирани, през този период усилено се работи в посока на подценяване, дори пълно отхвърляне на ключовата роля на тогавашното правителство и монарха в спасението на българските евреи от лагерите на смъртта. За жалост, след падането на комунистическия режим на 10.11.1989 година този дискурс, макар и за известно време потушен, много скоро преживява „възраждане”, особено около седемдесетгодишнината от спасяването, но в по-различна форма, съответстваща на духа на „постхристиянската” ни действителност. Стига се до обвинение в „държавен антисемитизъм” и работа против българското и Вардаро-македонското еврейство.

Ясно е, че в този период политическият фактор със своите интереси и цели заменя чрез информационно затъмнение и явна пропаганда истината за това кой спасява българските евреи. В интервю за вестник „24 часа” Михаел Бар-Зоар[19] споделя лични наблюдения за това, че когато комунистите дошли на власт, се сблъскали с проблема как да обяснят на обществото спасяването на евреите. Той казва: „За тях беше крайно неудобно да представят църквата, българските профашисти и монархията като спасители на българските евреи, каквато бе реалността. А това бяха три основни противника на комунистите. И те стигнаха до несъстоятелния аргумент, че то е дело на комунистическата партия[20].”

Демографът Спас Ташев[21] споделя един малко известен факт за Димитър Пешев[22]. На Парижката мирна конференция правят запитване кои от личностите и организациите в България са работили по въпроса за спасяване на евреите. Писмото-отговор от българска страна е от 1945 година и там на първо място е посочен Димитър Пешев. По същото време той е съден от Народния съд[23] и има издадена петнадесетгодишна присъда[24]. Тогавашната власт използва неговото име да защити името на България пред света. Но след това се налага информационно затъмнение и подвигът на този българин за дълго време се забравя. „Това показва двуличния подход на режима, който се мъчеше да фалшифицира историята за спасяването на българските евреи”, са думите на Спас Ташев в дискусия по телевизия „Европа[25]”.

За този период няма съмнение, че по отношение на събитието по спасяването на българските евреи действа антиправителствена и прокомунистическа пропаганда.

На третия период е нужно да се отдели най-голямо внимание по причина на това, че тук е и най-широко разгърната картината на спекулациите по спасяването на българските евреи и че в своята демагогия те стигат до изкривяване на самите събития почти на 180 градуса.

Най-основните спекулации се откриват в три направления: имало ли е „държавен антисемитизъм” в България в периода 1940-1944 година; спасени или „оцелели” са българските евреи; България „принася ли в жертва” над единадесет хиляди евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини?

Идеята за така наречения „държавен антисемитизъм” по време на Втората световна война се прокарва от някои автори, може би най-дискутираният от които е Борислав Дичев[26]. В своя доклад той засяга и въпроса за „виновността” на България (в лицето на българската законодателна и изпълнителна власт) за депортацията на евреите от така наречените „нови” земи.

В заключителната част на доклада му на тема „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989)” откриваме следното: „Антисемитската политика на българската законодателна и изпълнителна власт, независимо от причините, които са я наложили и степента, в която тя е прилагана, съставлява мрачен период в живота на българското общество по време на Втората световна война и принася в жертва на тази политика единадесет хиляди триста четиридесет и трима евреи от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини. Светъл лъч в тези трагични дни е нравственият подвиг на българското общество, вдигнало се в защита на човечността и солидарността, спасили четиридесет и осем хиляди човешки живота. Този морален подвиг е основание за заслужена национална гордост, а паметта на невинно погубените ни задължава да поискаме прошка за причинените им страдания. Тази прошка ни е необходима – в името на загиналите, в името на оцелелите и техните спасители, в името на настоящите и идните поколения[27]”.

Тук, на пръв поглед невидимо, вниманието на читателя се измества от събитието по самото спасяване към „антисемитската политика” на държавата в този период. Изрази като „антисемитската политика на българската законодателна и изпълнителна власт”, „съставлява мрачен период в живота на българското общество”, „принася в жертва”, „светъл лъч”, „нравственият подвиг на българското общество”, „в защита на човечността и солидарността”, „морален подвиг”, „заслужена национална гордост”, „невинно погубените”, „в името на” и така нататък, са все изрази, които са натоварени с определени внушения. Те не звучат особено исторически. По-скоро се опитват да внушат определена нагласа и са пропагандни в същността си.

Като „отговор” на този доклад е докладът от същата конференция на демографа и автор на книгата „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове“, Спас Ташев. Той говори за направена фалшификация през 2011 година при откриването на Музея на холокоста в Скопие. Пред обществеността е прокарано твърдението, че македонските евреи са депортирани с български, а не с германски влакове. Фалшификацията с товарния вагон с надпис БДЖ (какъвто стандарт през 1943 година не е съществувал) според Ташев нагледно показва как в БЮР Македония се преиначава историческата истина. Според Ташев „в случая с депортацията на македонските евреи обаче това фалшифициране е съчетано с премълчаване ролята на Хитлер и е в услуга на силите, които отричат Холокоста и работят за реабилитирането на националсоциализма[28]”.

Според този доклад има реална антибългарска пропаганда, която цели защита на определени интереси и внушаване на определени ценности.

Даниела Горчева[29] се занимава с въпроса дали е възможен антисемитизъм в България през 1940-1944 година. Според нея самият израз „държавен антисемитизъм“ съдържа две понятия, които взаимно си противоречат и взаимно се изключват: „антисемитизъм означава омраза към евреите, а омразата, както знаем, е чувство. Държавата обаче чувства не изпитва, тя не е човек[30]”.

За да се избегне манипулативността на така зададения въпрос – „имало ли е държавен антисемитизъм в България”, – Даниела Горчева предлага следните два въпроса: „Имало ли е в България антиеврейско законодателство през 1941-1944 година?“ и „Имало ли е в България през този и предшестващия го период омраза към евреите?“ Отговорът на първия въпрос е ясен. Да, в периода 1941-1944 година в България е действало антиеврейско законодателство. Този факт е използван от мнозина, които се опитват да докажат, че в България е имало антисемитизъм през 1940-1944 година. Но както и по-горе беше отбелязано с направената анкета от 1937 година, така и през 1940 година „не откриваме и помен от изявена по един или друг начин в България неприязън към евреите[31]”.

Другата спекулация, доста агресивно налагаща се в последно време, е дали може да се говори за спасяване на българските евреи или само за тяхното „оцеляване”. Ярко отражение на тази спекулативна теория откриваме в статия на Стивън Сейдж[32], който твърди, че е запознат подробно със записите от така наречения Народен съд. Ето част от негова публикация по въпроса: „Записите от заседанията на VII състав на Народния съд са от огромно значение за изследването на процеса на оцеляване на българските евреи. Може ли да се каже, че те всъщност бяха спасени? Подобна интерпретация е предизвикателство, достойно за бъдещо из¬следване на базата на тези записи[33].”

Много ясно авторът поставя въпроса: „Дали българските евреи бяха спасени, или просто оцеляват?” Нещо, което дори представителите на комунистическия режим не са прокарвали като идея в първите години след спасението.

Динамика

Динамиката на спекулациите, съпътстваща спасяването на българските евреи, може да бъде изложена накратко по следния начин.

През периода на комунистическия режим тя е придружена с умишлено информационно затъмнение и приписване на заслугите на тогавашната власт в България. Тук пропагандата е тотална. Тя игнорира изцяло и се опитва да изличи от съзнанието на българина отговора на въпроса: кой в действителност спаси българските евреи?

Следващият период, характеризиращ прехода към демокрация, е период, в който наблюдаваме използване на събитие като спасяването на българските евреи за възстановяване на историческата памет. Този период може да се нарече период на патетично издигане на моменти от българската история с цел обединение на народа. Говори се за спасение, като то се определя като общо дело на целия български народ, различни обществени групи, Българската православна църква, правителството и не на последно място – държавния глава цар Борис III.

През този период за масивни спекулации не можем да говорим.

В последния етап избликват множество „оценки” и „преоценки” на миналото. В самия дух на времето се случва така, че хората започват да приемат твърде различни и дори противоречащи си твърдения и позиции, които не са съществували в близкото минало.

Духът на плурализъм, на хипериндивидуализъм, на игра с езика чрез подмяна на понятията, на непрекъсната преоценка на миналото с категориите на настоящето и критикуването му, описват една „постхристиянска” епоха. Явно е, че за различни групи хора, дори за отделни хора със собствено различни възгледи, мотиви, нагласи и служещи на определени интереси, не е важна толкова „истината”, колкото „истините” за това какво се е случило. И духът на времето, често определян като „толерантност” към всичко и всички (която издига едни, но поставя в изолация други), напълно подкрепя, насърчава подобен род спекулации.

Разговорите с хора, преживели събитията, както от еврейски произход, така и българи, дават яснота за истинската картина на спасяването на евреите в България. Съзнанието на тези хора е различно, не просто защото са преживели нещо, но и защото са живели в друго време, в което не няколко отделни личности с определени възгледи, а цялото българско общество, което тогава в голямата си част е било християнско, е било готово на този подвиг. Във всяко време има предатели, има хора с лични интереси и цели. Това не може да принуди, обаче, никой очевидец да си затвори очите за истината, особено що се отнася до собственото му спасение или рискуване на собствения му живот. Българите евреи са били спасени не от държавата като институция, но от хората, за разлика от всички други, и при все формално приетите антисемитски закони – никой, от администрация до обикновения човек, не ги привежда в изпълнение и те остават просто нацапана с мастило хартия.

Днешното отношение към спасяването на българските евреи

Със сигурност при такива диаметрално противоположни „възстановки” на историята би било логично да се породи въпросът: кой всъщност говори истината? Коя е истината в случая? Спасени ли бяха българските евреи или само оцеляха? Кой ги спаси? Обикновените граждани, комунистите, правителството, царят или будното „гражданско” общество? Вероятно спекулациите биха продължили, споровете и дискусиите също.

В това отношeние към събитието прозират ясно очертани следните характерни черти на времето.

1.Оцелели или спасени са били българските евреи? Наблюдаваме подмяна на понятията „спасени” с „оцелели”. Смисълът е изместен. Играта с езика, преразглеждането и критиката на миналото присъстват ясно тук.

2.Държавен антисемитизъм ли е „царувал” в България през 1940-¬1944 година, или целенасочена правителствена и царска политика, която спаси българските евреи? Използването на оксиморона „държавен антисемитизъм” като мъгляво, неточно и вътрешно противоречиво се понятие създава впечатлението за манипулиране на очаквания отговор. То говори за плурализъм.

3.В жертва ли е принесла България евреите от „новите” земи или реално не е могла да направи нищо? „Принасянето в жертва” е понятие, идващо да внуши определена настройка, да покаже вина, да уличи в престъпление. То отклонява от фактите и събитията, случили се в цялата им сложност и пъстрота, и води читателя към определени нагласи и убеждения. Призмата, през която се гледат двете събития – по спасяването на българските евреи и по невъзможността за спиране на депортацията на евреите от „новите” земи, е толкова изкривена, че едното събитие (това по спасяването) започва силно да избледнява пред „вината”, която се хвърля върху българското правителство и държавния глава за депортирането (това от „новите земи”). Тук личи ясно една прикрита форма на „индивидуализъм”, където „малкото зло” „измества” (парадоксално) голямото добро. Частното измества общото.

Наблюдава се тенденция на негативизъм спрямо това да се приеме, че някога някъде е било действително възможно, реално и случаемо един народ да се обедини, воден от своите държавници, и да успее с нелеки, но последователни, единни и мъдри ходове да направи това, което нито един друг народ не е успял в почти същите обстоятелства. Така се пренебрегва нещо от изключителна важност – намесата на Божия промисъл в историята. Един пример: дали е случаен фактът, че Борис III Кобургготски е имал силно влияние върху Хитлер по простата, но често пренебрегвана причина, че Хитлер дълбоко е вярвал в теорията за „арийската”, „чистата” раса, един от видните представители на която е бил монархът на българската държава? Можем ли да кажем, че това е една от „тайните” за успеха на Борис като държавник, дълбоко уважаван от съвременниците си? И дали е просто случайност, че в това време на историята България има за държавен глава цар Борис III, който с изключителна проницателност и далновидност на монарх изпълнява вярно службата си, за което рискува, а според някои заплаща с живота си.

Един друг прочит

В допълнение към горните въпроси, в отношението на съвременния човек към събитието по спасяване на българските евреи, е важно да бъдат зададени и следните „екзистенциални” въпроси:

1.Кое променя истината, че зад четиридесет и девет хиляди спасени стоят точно толкова безсмъртни човешки души? И че всяка душа е личност, създадена по образ Божи и имаща безкрайно висока цена, определена от самия Създател?

2.Може ли да промени нещо фактът, че много повече от тези четиридесет и девет хиляди са изгубили живота си в лагерите на смъртта като жертва на една лъжа, на една лъжлива идеология, водеща началото си от университетските среди[34]? И че зад тези милиони стоят други, също толкова скъпоценни души?

3.Не е ли разумно да се остави време за мълчание, за размисъл над случилото се, за отдаване почит на всички – спасени или не, оцелели или не. И в продължението на живота, не като че ли нищо не е било, но обратното, да се утвърди и утвърждава ценността на ближния не само на думи, но в действителност, защото тя (личността) е незаменим подарък, най-висш дар от Бога, без значение на произход, принадлежност и убеждения. Историята помни много примери на геноцид. И всички те имат един източник. Омразата към човека. Злото в света.

„Самият стремеж към злото е ирационален порив, роден в свобода”, казва протоиерей Александър Мен. И „ако свободата е била дадена на човека от Бога, то той е трябвало да получи и възможността да въстава против Бога, да върви по друг път”. Лошите неща, които се случват в този свят, не са случайни. „Ако хората разгърнеха Свещеното Писание, то биха видели докъде водят пренебрегването на човечността, бездуховността, материализмът… Онова, което се е случвало (и в Берлин, и в Москва), е било предизвестено от Бога[35].” Хората винаги питат: а къде е бил Бог? Отговорът е прост: „Там, където е всякога. Той винаги е предупреждавал човека[36].” Невежеството, заблудата, свободата, употребена против Бога, довеждат до ужасите на лагерите на смъртта на нацизма. За съжаление историята показва, че това не е изолиран случай. Самите комунисти, които опитват да изкарат себе си спасители, правят лагери на смъртта по модела на тези на Сталин. Ясно е, че там, където Бог е низвергнат и отхвърлен, злото е неизбежно.

Ето защо, по думите на архиепископ Ан. Янулатос, „важни сегменти в обществото, обикновено състоящи се от егоистични индивиди, които използват своята сила по произволен и арогантен начин, са способни да доведат света до трагични обстоятелства”. Единственото „лекарство”, което той препоръчва и което е в състояние да неутрализира този смъртен вирус на себичността, е „искреният религиозен опит”. Нужни са хора на нивото на вземащите решения, които имат сериозни и честни преценки и чиста съвест, които жадуват за мир в света и които уважават свободата и индивидуалността на всяка човешка личност и на всяка нация.

Истинският проблем обаче е, че „арогантността, властолюбието и лицемерието са черти не само на големите и мощни държави, а проблясват в душите на всички нас[37]”. Може ли да се намери обективно основание да се съди човекът, създаден по образ Божи, с човешки мерки? Думите на Спасителя Христос звучат все така актуално и днес: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брат си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, пък ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти, а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брат си “ (Матей 7:1-5).

Спекулативният „съд” е един от най-разпространените в настоящето време. Пише се лесно, говори се необмислено, съди се произволно. Всичко изглежда „невинно”. Но плодът на това дърво, макар и невидим веднага, е горчив. Ако днес се говори за „оцеляване” на всъщност спасените евреи, утре вероятно могат да се чуят определения за Втората световна война като за „игра на стражари и апаши”, а за лагерите на смъртта като за „метод за евтаназия на група неудобни сегменти”. Тези изрази са твърде пресилени, но илюстрират, че единственият резултат от подобно мислене е, че „кръгът” на злото се затваря. А „хватката” му приема все по-лукави измерения на духовна смърт и безчуственост.

Това, че някой е човек, явно не означава все още, че живее според това, за което е създаден. Ето защо „християнската религия не призовава човека да остане това, което е – относително съвършен и добродетелен; тя не иска човек да остане просто човек или свръхчовек, който стои отвъд добро и зло. Всичко това е нищожно и недостатъчно за човека като образ Божи и син на Всевишния[38]”. Св. Василий Велики говори за това, че „ние сме душа и ум, доколкото сме сътворени по образа на Създателя”, „имаме и разум и слово, които образуват съвършенството на нашата природа”. Но ако образът Божи се получава от човека в момента на сътворяването му, подобието Божие той е длъжен да придобие сам[39].

Залисани в ежедневието си, безпокоящи се за куп неща, от насъщния до липсата на сигурност и мир в света, или втурнали се да печелят и да трупат неща от този свят, хората забравят за това кои са, губят своята идентичност, живеят като сираци, не осъзнавайки своето истинско наследство в Бога. Загубата на идентичност е може би най-голямото объркване, плашещо човека в това постмодерно време. За съвремения човек дори „другият – независимо дали става дума за Бога, за другия човек или за природата – е противник, съперник, партньор, неприятел, „ад” (Сартр), заплаха за собственото съществуване или необходимо зло, което по определени причини трябва да се търпи, най-често заради егоистичен интерес”.

Ето защо можем да наблюдаваме не съвсем адекватно отношение към събития като спасяването на българските евреи. От една страна, се множат спекулации, които дори нямат за цел да утвърдят, а дори точно обратното, да обезценят спасението на четиридесет и девет хиляди човешки живота. Включително всички те в голямата си степен са монологични, изказани със силна „окончателна” категоричност. От друга страна, в объркването си някои хора са станали апатични към подобен род дискусии и не се интересуват особено. Повърхностността е неслучайно определяна като проклятието на нашия век от мнозина. Все повече млади хора се отказват да мислят надълбоко и нямат желание да се върнат към историята и да се поучат от опита на предишните поколения. Връзката между поколенията е сякаш невъзвратимо низвергната. Има и немалко случаи, когато под влияние на различни групи с определени националсоциалистически настроения, или просто от лекомислие и за „забавление”, могат да бъдат чути хулни думи срещу евреите или да бъдат видени нацистки пречупени кръстове, незаконно изписани с боя по сгради. Това обаче не прави един народ антисемитски. По-скоро говори за нихилизма и бунта в духа на времето, в което живеем.

Това сякаш отново идва да ни напомни, колко много хората жадуват любов, но не просто на думи, а истинска, нелицемерна, такава, която не се спира дори пред лицето на смъртта, но в името не на идеология, а на спасение на живот, такава, каквато познаваме и виждаме в живота на Спасителя Христос. Ето защо спасяването на българските евреи не е просто събитие, с което да се похвалим пред света, но много повече то е душеспасително и може да ни върне, стига да искаме, в изконните основи на нашата вяра.

Ясно се вижда как една лъжа, една манипулация може да доведе до последствия, които да са непредвидими не само за тялото, но и за душата. Историята многократно говори в потвърждение на това. Товарите на вината, на болката, на смъртта, на осъждението не са по-силни за човешкото сърце. Те разрушават истинските взаимоотношения и водят до изкушението да се говори за другия лошо, осъдително, оскърбително. Как можем да преодолеем този дефицит тогава?

Радован Бигович разисква две възможности, но само един изход. Единият подход е моралистичен, другият – екзистенциален. „В морализма няма любов и свобода. Той е лицемерен и винаги разделя хората на добри и лоши. Морализмът отъждествява едните с абсолютното добро, а другите с абсолютното зло. Морализмът презира другия човек[40].” И наистина, светът е страдал най-много от морално възвишени идеи, идеали и убеждения, от добро, наложено насила. Моралистите и моралните фанатици са завършвали винаги като палачи. Сега съществуват многобройни кодекси и наръчници за красива реч и поведение, за уважение към чуждите становища и убеждения. Но помагат ли те наистина[41]?

Вторият начин, който условно е наречен екзистенциален, предполага да се отговори на въпроса кой е другият, преди да се продължи с въпроса как да говорим за него. „От една страна, човек е лично и неповторимо битие, но също така и битие за другия, човекът е и става това, което е – личност, като се отразява в другия и стои срещу другия, бидейки с онзи, който самият той не е… За човека осъждането на другия означава смърт[42].” Единственият изход тук е християнската любов, постижима чрез искрения религиозен опит, воден от благодатта на Светия Дух.

Историята може да се погледне от два аспекта. По хоризонтала виждаме низ от събития като резултат от човешки решения. По вертикала виждаме „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете и Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко с мощното Си слово, след като чрез Себе Си очисти греховете ни, седна отдясно на престола на величието във висините и стана толкова по-горен от Ангелите, колкото по-славно от тях име е наследил. ”(Евреи 1:1-4)

Разумно ли е да се позволи „днешната история” да заглуши примера, предаден от предишните поколения? А духът на времето, забравата или осъждението да направят сляп един народ за подвизите на предците му, колкото и невероятни да звучат за днешното време? Възможно ли е чрез вяра да бъдат посрещнати днешните и бъдещи предизвикателства за борба със злото във всичките му аспекти, имайки примера на светиите и спасителите на един или повече човешки животи? Филмът „Списъкът на Шиндлер” на Спилбърг на¬помни за старата мъдрост от Талмуда: „Този, който спасява един живот, все едно спасява целия свят.”

Дали днес да се прости на ближния и да се прави добро на врага не е „по-справедливият” начин за спасение по думите на Христос: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. ” (Матей 5:44-45).

И всъщност не е ли това единственият разумен начин, по който да се победи смъртта и омразата към човека, преди злото отново да се е изляло с всичката си сила, без да пита за произход и убеждения?

Истината няма нужда от защита. Тя изпитва всичко, а нея никой не изпитва. Човек или я приема, или я отхвърля. Не може да се пресъздаде опитът, но може днес да се избере да се ходи в опитване на Истината (вж. Иоан 14:6).

Използвана литература

Бигович, Р., протоиерей, Църква и общество, С., 2003.

Брек, Дж., Свещеният дар на живота, С., 2002.

Влахос, Й., митрополит, Православна психотерапия, В.Т., 2009.

Дичев, Б., Законодателната рамка на антисемитската политика в България през 1941-1943 година, Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война (1939-1989), сборник доклади от Международна научна конференция,
С., 2013.

Коев, Т., Въведение в християнството, С., 2000.

Мен, Александър, протоиерей, Да бъдеш християнин, С., 2010.

Нешев, К., Що е постмодерн?, списание Философия, С., 3, 1996.

Панчовски, Ив. Г., Въведение в нравственото богословие, С., 1958.

Сейдж, Ст. Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз в годините на Втората Световна Война и Студената Война (1939-1989)”, сборник доклади, С., 2013.

Петев И., Коев, Т., Киров Д., Вяра и живот (сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), В.Т., 1994.

Ташев, С., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората Световна Война и Студената Война (1939-1989)”, сборник доклади. С., 2013.

Флоровски, Г., протоиерей, Творение и изкупление, С., 2008.

Флоровски, Г., протоиерей, Християнство и култура, С., 2006.

Янулатос, Ан., архиепископ, Православието и глобализацията, Силистра, 2005.

сп. Български месечник, бр. 12, рубрика Отново на еврейска тема, С., 2000.

http://www.ihist.bas.bg/archiv_doc_info/20130627_Seminar-Stanovishte.pdf.

http://www.24chasa.bg/Artide.asp?ArticleId=1735041.

http://www.tvevropa.com/bg/news/interviews/view/83718.

http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/borislav-dichev/2012-11/za-nespasenite-evrei-ili-cenata-na-dlgoto-mlchanie/.

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/01/12/1978474_prochit_na_istoriiata_zashto_v_bulgariia_imashe/.

_______________________________________

*Публикувано в Християнство и философия, том втори, издателство Парадигма, С., 2014. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Хана Аренд (1906-1975) – един от най-големите изследователи на Холокоста.

[2]. Бигович, Р., протоиерей, Църква и общество, С., 2003, с. 42.

[3]. Пак там.

[4]. Коев, Т., Въведение в християнството, С., 2000, с. 127.

[5]. Пак там.

[6]. Срв. Коев, Т., пос.съч., с. 127-128.

[7]. В статията „Що е постмодерн?” от Кирил Нешев четем, че „постмодернът диагнозира условията на модерността, като по правило критикува миналото, несъстоялото се и различните наследства, отречени от опита”. В списание „Философия”. С., 3, 1996, с. 4.

[8]. Срв. Бигович, Р, протоиерей, пос. съч., с. 304.

[9]. Срв. Брек, Дж., Свещеният дар на живота, С., 2002, с. 17: „Термините „свещеност” и „светост” често се използват синонимно за обозначаване на Божествения произход и целта на човешкото съществуване. … Животът на всеки човек е „свещен” дотолкова, доколкото е създаден от Бога, с цел да участва в Неговата светост…”Светостта”, от друга страна, се отнася към личностните, „ипостасните” качества…”

[10]. Срв. Влахос, Й., митрополит, Православна психотерапия, В.Т., 2009, с. 113.

[11]. Пак там.

[12]. На 10 март 2013 година се навършиха седемдесет години от деня, в който депортацията на българските евреи е спряна.

[13]. Срв. Бигович, Р, протоиерей, пос. съч., с. 304-305.

[14]. Асоциация по филма „Недадените”.

[15]. Нешев, К., Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно, том 3, „Българският постмодернизъм: контекст, генезис, специфика, С., 2010, с. 9-13.

[16]. Срв. списание „Български месечник”, бр. 12, С., 2000, с. 51.

[17]. Пак там.

[18]. Пак там, с. 52-53.

[19]. Михаел Бар-Зоар е роден през 1938 година в София. През 1948 година семейството му се изселва в Израел. Учи политически науки в университета в Иерусалим. Магистър и доктор по политически науки и международни отношения от университета в Париж. Бил е депутат в Кнесета (парламента), съветник и личен приятел на видни израелски държавници. Изнася лекции за историята на Израел и евреите по цял свят, почетен доктор на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на биографии на Давид Бен Гурион и Шимон Перес, на книги за Мосад и за спасяването на българските евреи.

[20]. http://www.24chasa.bg/Artide.asp?ArtideId=1735041 .

[21]. Спас Ташев е демограф, автор на книгата „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове.”

[22]. Димитър Пешев е подпредседател на Народното събрание при министър-председателя Богдан Филов. Той пише писмо до Богдан Филов, подписано още от 43-ма народни представители срещу депортацията на българските евреи.

[23]. На 1 февруари 1945 година Първи и Втори върховен състав на така наречения Народен съд осъжда на смърт 67 депутати от XXV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 година до 3 септември 1944 година начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици). Смъртна присъда е дадена и на тримата регенти: на малолетния Симеон II – княз Кирил Преславски (брата на покойния цар Борис ІІІ), професор Богдан Филов и генерал Никола Михов, деветима секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор. Единственият оцелял премиер е Константин Муравиев и неговият кабинет, който е бил начело на страната от 3 до 9 септември 1944 година и е свален с деветосептемврийския преврат.

[24]. Димитър Пешев е осъден от Народния съд за фашистка и антисемитска дейност.

[25]. Спас Ташев в дискусия по http://www.tvevropa.com/bg/news/interviews/view/83718.

[26]. Борислав Дичев е историк и филолог. Автор е на книгите „Генерал Георги Тановски“ (2003) и „Говори Лондон“ (2004) и на множество публикации. Акцент в работата му са войните за национално обединение 1912-1918 и Втората световна война. Виж повече на http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/borislav-dichev/2012-11/za-nespasenite-evrei-ili-cenata-na-dlgoto-mlchanie/.

[27]. Дичев, Б., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989). Сборник доклади. С., 2013, с. 96.

[28]. Ташев, С., Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз…, с. 134.

[29]. Даниела Горчева завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1990 г. живее в Холандия. Издател и редактор на „Диалог“ – списание за политика, култура, история, което излиза от декември 2003 г. и е ориентирано най-вече към българите в Холандия и Белгия, но се получава и от българи в почти всички европейски страни, както и в САЩ и Канада.

[30]. http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/01/12/1978474_prochit_na_istoriiata_zashto_v_bulgariia_imashe/.

[31]. Пак там.

[32]. Стивън Сейдж е изследовател в Музея на Холокоста във Вашингтон.

[33]. Сейдж, Ст., „VII състав на Народния съд в София, март-април 1945 година: първият в света Холокост-процес в собствения и в нашия контекст”. Международна научна конференция „Евреите в Източна Европа и Съветския Съюз…, с. 163.

[34]. Теорията за „чистата” раса възниква като такава в някои научни публикации.

[35]. Мен, Александър, протоиерей, Да бъдеш християнин, С., 2010, с. 17, 18.

[36]. Пак там.

[37]. Пак там, с. 188-189.

[38]. Панчовски, Ив. Г., Въведение в нравственото богословие, С., 1958, с. 133.

[39]. Цит по Петев, Иван, Вяра и живот (сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), В.Т., 1994, с. 61.

[40]. Бигович, Р., протоиерей, пос. съч., с. 44.

[41]. Срв. Бигович, Р., протоиерей, пак там.

[42]. Пак там, с. 45.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5f3

Робите лъжат, а свободните казват истината (Аполоний Тиански)

Архимандрит Павел Стефанов

Един натрапчив мит, който все още е присъщ на официалната българска историография и масовата психика, твърди, че българите, за разлика от своите съседи, не са способни на шовинизъм и расизъм[1]. Тази едностранчива нагласа, която негласно обявява българския народ за уникален и необикновен, явно се дължи на комплекс за малоценност. Тя беше опровергана за сетен път на 3 октомври 2002 година, когато водещият български футболен отбор ЦСКА игра с “Блекбърн”. След мача УЕФА реши да накаже строго ЦСКА, защото българските запалянковци хвърляха бутилки на терена и наричаха един от британските играчи “черна маймуна”.

Друга страна на този мит е българското отношение към евреите изобщо и към местното еврейско население в частност. Като вземаха повод от цивилизованото поведение на мнозина българи по време на Втората световна война, донеотдавна историците предпочитаха да пренебрегват или подценяват проявите на локален антисемитизъм. Но подобен подход означава съзнателно изопачаване на истината. В този смисъл Оскар Уайлд е прав, когато твърди, че единственото ни задължение към историята е да я пренапишем.

Етническото име “българи” се споменава за първи път през ІV век. Те са конгломерат от племена с ирански произход, които са тюркизирани на втори етап като хуните, аварите и маджарите. Прабългарите са номади, които се заселват и основават първата си държава, известна като “Велика България”, в степите между Азовско море и река Кубан през VІ век. Едно от прабългарските племена, възглавявано от хан Аспарух, напуска този регион поради силния натиск на хазарите и изгражда нова държава на Балканите през 681 година. Тук новодошлите попадат на многобройни колонии от евреи “ромелиоти”, които са част от диаспората след разрушаването на Иерусалим през 69-70 година. Разкрити са основите на богато украсени синагоги от ІІ век във Филипополис (днешен Пловдив[2]), Никопол, Улпия Ескус (до село Гиген, Плевенско[3]), Стоби (сега в Македония[4]) и други. През VІ век византийският историк Прокопий споменава кула, назована “При евреите”, на Дунав в днешна Северозападна България[5]. Когато юдейството става окончателно официална религия на Хазария между 800 и 809 година, някои от подчинените народи в каганата, включително така наречените “черни българи”, се разбунтуват. Те повикват на помощ балканските българи и маджарите, а каганатът търси като съюзници печенезите. Българската армия, водена от хан Омуртаг (814-831), загубва войната и този факт е отразен в един запазен лапидарен надпис[6].

Вторият случай на антисемитизъм в българската история датира от есента на 866 година. Българският княз Борис І, приел християнството година преди това, моли папа Николай І да даде отговори на редица негови въпроси. Сто и четвъртият въпрос засяга някакъв евреин, който, без да е ръкоположен, успява да покръсти мнозина българи, преди да бъде изобличен. В отговора си папата казва, че решението на тази странна травестия зависи от това, дали евреинът е християнин или езичник[7]. Възможността евреинът да е езичник е изключена, но остава неясно дали той не е всъщност хазар или член на някоя неправославна християнска секта. Тъй като неговите кръщения дълго време не предизвикват съмнение, той явно е много добре обучен литургически и владее отлично гръцкия език. След 885 година учениците на византийските мисионери св. св. Кирил и Методий, които водят богословски диспути в Хазария, бягат от Моравия в България. На основата на новосъздадената славянска азбука възниква нова литература и култура в два основни старобългарски центъра – Велики Преслав и Охрид[8]. Запазените проповеди на книжовника Иоан Екзарх съдържат силни елементи на антисемитизъм. Други автори, като Презвитер Козма и епископ Константин Преславски, твърдят, че евреите са по-лоши от езичници. Това идейно предубеждение идва от византийската полемическа традиция, в която те са обучени[9].

През Средновековието евреите често са дворцови палачи, което не им създава положителна репутация сред населението. През 1230 година, когато българският цар Иван Асен ІІ разгромява епирския деспот Теодор Комнин, той заповядва на двама свои служители-евреи да го ослепят. По неизвестни причини те отказват и са екзекутирани в столицата Търново[10].Липсват данни, че юдейските вярвания се натъкват на нещо повече от словесно противопоставяне в средновековна България. В средата на ХІV век внезапно настъпва трагедия. Цар Иван Александър се развежда със съпругата си Теодора и се жени за красивата млада еврейка Сара. Тя се покръства и става щедра ктиторка на църковната архитектура и изкуство. Царят свиква събор срещу евреите и наказва редица от тях с бичуване и заточение. Тази антисемитска вълна се смята за реакция на засилена юдейска пропаганда, но обяснението е съвсем неубедително[11]. Според моята хипотеза, която тук предлагам за първи път, датировката на събора (1360 година) е погрешна. Много по-вероятно е, че той е свикан в края на 1349 или началото на 1350 година, когато бушува “черната чума” на Балканите и в Европа, и измира една трета от населението. Епидемията е пряко свързана със слуховете, че за нея са виновни евреите, които отравят кладенците на християните. Навсякъде кладенците се запечатват и християните започват да пият от реки и блата, което още повече засилва разпространението на чумата. Под влиянието на масовата психоза християните нападат еврейските гета и избиват хиляди техни обитатели[12]. Друга, по-прозаична причина за преследването вероятно е намерението на българската аристокрация да се освободи от големите натрупани дългове към кредиторите, които по принцип са евреи. Това преследване съвсем не е случайно, защото е съпроводено от идеологическа офанзива. Още в началото на тридесетте години преписвачите на “Песнивеца”, подарен на цар Иван Александър, рисуват по-големи и по-сложни инициали пред тълкуванията на псалмите, които нападат юдейството[13]. Новите изследвания на руски преписи на византийски антисемитски трактати установяват, че техните оригинали са преведени в България през ХІV век[14].

Между 1393 и 1396 година България пада под османска власт в продължение на почти петстотин години. Слухът, разпространяван и в наши дни, че евреин отворил портите на търновската крепост за завоевателите, се дължи на легендата за гроб на “жид” в околността. Но в късната фолклорна традиция “жид” не означава евреин, а митологичен исполин, който обитава земята преди хората[15]. След 1492 година броят на българските евреи се увеличава поради пристигането на хиляди сефарадски евреи, прогонени от Испания[16]. През следващите векове настъпва миграцията в българските земи на евреите ашкеназим главно от Германия, чиито потомци днес са около 10% от българските евреи. Евреите са предимно търговци, събирачи на данъци, сарафи, банкери, лекари и също понасят теглото на османското потисничество, въпреки че са освободени от някои данъци като харадж и девширме, налагани само на християните. В някои случаи те дори имат възможността да секат свои собствени златни и сребърни монети и такива, датирани от ХІV-ХVІ век са намерени до миньорския град Етрополе[17]. Тези привилегии отчуждават християните от евреите, чийто образ в масовата представа се налага като сътрудници и дори агенти на турците. Стереотипът се засилва от битовата близост между юдейската и ислямската религия, които са твърде различни от православното християнство[18]. Мнозина еврейски търговци са ограбвани или убивани от разбойници по пътищата. В други случаи евреите стават лесна плячка на искане за откуп особено по време на войни, какъвто е случаят в Скопие през 1688 година[19]. Корумпирани османски чиновници често искат големи суми пари за разрешения да бъдат построени или ремонтирани синагоги.

Тъй като повечето българи са неграмотни по време на османското господство, основно тяхно средство за комуникация е фолклорът. Образът на евреина в него е противоречив[20]. Признават се някои очевидни качества на евреите като пестеливост, предприемчивост, трудолюбие, но същевременно продължават да виреят стари пейоративни определения и се изобретяват нови. Евреите обикновено се наричат “чифути”, “базиргяни” или в Цариград през ХVІ век дори “хаврут” (нощни гърнета[21]). Мъжете-евреи са задължени да носят жълти шапки, поради което те често се окачествяват от народа като “жълти евреи”. На първо място, те се смятат за физически грозни, миризливи и нечисти. На второ място, мотивите за отчуждение и омраза към евреите са икономически. Тъй като ценностите на църквите и манастирите често остават залог в кредитори-евреи в продължение на десетилетия, докато бъдат откупени, евреите се рисуват като скъперници, жадни само за печалба. В някои народни песни те се хващат на бас с българин дали ще достигне или не дадена цел и само чудо или магия го спасява да загуби жената и имота си. Българският епос познава еврейския етнически персонаж с пейоративното име Жълта Базиргяна, чиято сила се обяснява с природни, а не метафизични причини – пиене на вода от бяла чешма до Солун: “…Рано рани, пред сълнце излази,/ там си мие тия жълти нодзе/ и на гладно сърце вода пие,/ затова е юнак над юнаци…[22]” Българите, които се занимават предимно със земеделие и животновъдство, изразяват в редица поговорки презрението си към евреите, които са градски жители и никога не се отдават на селски труд. На трето място, религията остава много силен дирефенциращ фактор. По традиция евреите се обвиняват като “богоубийци” и като хора, чието коварно намерение е да унищожат Църквата и нейния клир. Многобройни раннохристиянски и византийски разкази, в които хората биват спасени чудодейно от еврейското коварство и жестокост, се разпространяват от български преписвачи до ХІХ век[23]. След връщането на кръстника от църквата с току-що кръстеното дете се разиграва обред на прехода, при който детето се предава и приема трикратно през прага между кръстника и майката и се произнася формулата: “Еврейче го взех, християнче ти го давам”. Долавят се следи от прословутото кръвно обвинение в песни и проповеди, които увещават християните да избягват еврейски ястия и пития, защото са смесени с кръв. Чинът на изповедта в българския Зайков ръкописен молитвеник от ХІV век завършва с въпроса дали мирянинът е извършил ужасния грях да яде заедно с евреи “и други езичници[24]”. Такива идеи пораждат нетолерантност и страх, чиито размери днес е трудно да си представим. Те достигат своето кресчендо в една народна песен, според която една мома е заставена да се омъжи насила за евреин. Тя разкъсва девет була и девет вериги и когато се успокоява, иска нож да разреже ябълка. С ножа извършва самоубийство – върховния грях за един християнин, вместо да възприеме “нечестивата” юдейска вяра[25].През ХІХ век антисемитските настроения се разпространяват сред българския народ вече чрез книги и вестници. В това отношение появата на отявлено антисемитския пасквил “Служение еврейско”, написан от бившия равин Неофит (Солун, 1838 година), е знаменателна. Той е преведен от гръцки и е отпечатан от българския монах Теодосий Синаит[26]. Често напролет през Страстната седмица се разпространяват клевети, че евреите отвличат християнчета и извличат кръвта им за свои ритуали (Скопие – 1852 година, Самоков – 1859 година, Кюстендил – 1875 година и други), въпреки че православните духовници и османските власти правят всичко възможно да ги опровергаят. В някои случаи гръцките владици поддържат градуса на антисемитското напрежение до довеждат нещата до гротеска. През 1864 година видинският митрополит изнудва селяните от Макреш да му дадат хиляда и петстотингроша за повторно освещаване на местната църква, защото боята, с която е измазана, била купена от еврейски търговци[27]. Революционерите са също раздвоени. В своята визия за свободна България Васил Левски предвижда всички народности да са равнопоставени, докато Христо Ботев и Любен Каравелов сипят обвинения срещу “великите еврейски царе на капитала”, които според тях са извор на всяко зло в света. В своята оцветена от хумор класификация на нациите-мошеници писателят Петко Славейков поставя евреите на второ място след българите и преди циганите и гърците[28].

По време на Априлското въстание през 1876 година в някои селища революционната екзалтация преминава в религиозна. В Панагюрище един евреин е покръстен насила и след идването на башибозуците си отмъщава, като става техен водач[29]. Друг евреин от Одрин – Розенберг, който е не само покръстен, но и протестантски проповедник, посещава тамошния затвор и помага на затворниците. Той успява да убеди един българин-протестант да оттегли показанията си, дадени в Пазарджик, за да бъдат освободени всички[30]. Малко известен факт е, че по време на Освободителната война през 1877-1878 година социалното напрежение в българските земи кулминира в ексцеси срещу евреите. Упражнява се насилие често пъти с участието или при бездействието на руските войски, които включват хиляди казаци. Много евреи са пребити, имотите им са ограбени, а синагогите им са опожарени. Хиляди евреи бягат в други градове или в чужбина[31]. Берлинският договор от юли 1878 година разпокъсва българските територии на пет части. За това обикновено е обвиняван британският министър-председател Бенджамин Дизраели, който е покръстен евреин, настроен антируски. Иван Вазов, който му посвещава остро критично стихотворение, го квалифицира с руското расистко определение “жид”.

Освободена България ражда такива световни личности като Жюл Паскен, роден във Видин, и нобеловият лауреат за литература Елиас Канети, роден в Русе. Антисемитската психоза се подбужда от бедността и конкуренцията на евреите. Един църковен епитроп на име Трайко Божидаров превежда от руски и издава серия от злобни брошури срещу евреите през осемдесетте години на ХІХ век. Неговият “пример” се следва от Георги Г. Димитров (1894 година), Стоян Шангов (1899 година), митрополитите Серафим Сливенски (1889 година) и особено Методий Старозагорски (1894-1903 година). Булевардни вестници като “България без евреи”, собственост на предприемача Никола Митаков (София, 1893-1894 година), “Голгота” (Бургас, 1889-1900 година), “Отбрана” (Стара Загора, 1899 година), “Странджа” (Бургас, 1896-1899 година), “Родопски куриер” (Хасково, 1899-1900 година) и други се специализират в ругаенето и демонизирането на всички евреи без изключение. Техните “доказателства” са сензационни, а публиката им – ограничена и невежа. Възбуждат се съдебни преследвания на евреи по подозрение, че отвличали християнски деца, във Враца (1891 година) и Ямбол (1898 година), но в крайна сметка обвиненията са отхвърлени като недоказуеми[32].По време на Балканската война български войници изнасилват еврейки, убиват евреи и ограбват еврейски къщи в Одрин. Такива случаи остават по-скоро изключение[33]. През Първата световна война двеста и единадесет български войници от еврейски произход дават живота си за Родината. През следващите две десетилетия антисемитизмът остава като сянка в националната психика въпреки напредъка на образованието и е стимулиран от имиграцията на хиляди белогвардейци от Русия, които са преследвани от болшевиките. След десния преврат на 9 юни 1923 година достъпът на евреи до военните школи, банките, държавните служби постепенно се ограничава. Художникът Давид Перец си спомня, че като дете е принуждаван да яде свинско и е смазван от бой, защото отказва[34]. Когато писателят Ангел Каралийчев публикува през 1930 година художествен разказ за еврейското “предателство” в Търновград през 1393 година и когато се организира пътуваща изложба срещу “юдоболшевизма”, Централната консистория отправя протест до властите.

В началото на 1939 година младежи-националисти изпочупват и обират редица еврейски магазини в София, като имитират нацистката Kristalnacht. Въпреки противопоставянето на различни обществени слоеве, през 1940 година българското Народно събрание гласува “Закон за защита на нацията”, който имитира Нюрнберговите закони на нацистка Германия. Той влиза в сила на 23 януари 1941 година. Законът предвижда данък върху еврейските имоти, лишаването на евреите от политически, граждански и стопански права, вкарването на евреите-мъже в трудови лагери, въвеждането на жълта звезда и накрая отправянето на евреите в полските газови камери. През март 1943 година повече от единадесет хиляди евреи от Беломорска Тракия и Македония, завзети от българската армия, потеглят към нацистките концлагери, за да не се върнат никога. Те нямат българско гражданство. Вторият етап, депортирането на четиридесет и осем хиляди евреи от самата България, никога не се осъществява поради силните протести на четиридесет и двама депутати начело с Димитър Пешев, Св. Синод на Българската православна църква начело с митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, лявата интелигенция, повечето политически партии. Известна роля изиграва немският провал на източния фронт. Окончателното решение принадлежи на цар Борис ІІІ. Стотици евреи решават да приемат кръщение и асимилация, включително семейството на по-късно световно известния пианист Алексис Вайсенберг, което е лично покровителствано от царица Иоанна. “Мълчаливото мнозинство” от народа наблюдава пасивно развитието на събитията. В Кюстендил редица български учители отказват да рискуват репутацията си и да преподават в еврейското училище. Единствената, която се осмелява, е майката на поетесата Екатерина Йосифова[35]. Стотици евреи влизат в редовете на антифашистката съпротива и сто от тях са убити в нелегалната борба. Евреите в трудовите лагери са освободени от Червената армия, когато тя нахлува в България на 9 септември 1944 година[36]. Петдесет и девет години след спасението на българските евреи Джаки и Лиза Комфорти, роднини на известния български артист Лео Комфорти, създават филм със заглавие “Оптимистите: Разказ за спасяването на българските евреи от холокоста”. Той е получил няколко сериозни награди и беше прожектиран в кинотеатъра “Уилмит” в Чикаго на 18 октомври 2002 година.

Българските евреи приветстват ликвидирането на фашизма и немалко от тях постъпват в Комунистическата партия и Държавна сигурност. Много други остават безработни и очакват напразно връщането на техните имоти. След посещението на Бен Гурион в София през декември 1945 година и промяната на съветската позиция, тридесет и две хиляди и сто и шест български евреи емигрират в Израел през 1948-1949 година[37]. До 1951 година в България остават седем хиляди шестстотин седемдесет и шест евреи, а до 1956 година броят им намалява на шест хиляди четиристотин тридесет и един. Те са главно интелигенти и чиновници[38]. Комунистите забраняват почти всички довоенни еврейски дружества и съюзи и ограничават с квоти достъпа на евреи до висшето образование и армията. Синагогите и други сгради са национализирани или затворени[39]. През 1985-1989 година, когато българските турци са подложени на насилствено побългаряване, смолянският окръжен комитет на БКП предлага да бъдат сменени имената и на евреите у нас. Опасявайки се от нежелани последствия в международен план, диктаторът Живков отказва[40].

Зараждането на демокрацията след 1989 година довежда до нов “изход” на българските евреи към Израел и други западни страни. Според преброяването от 1992 година в България живеят само три хиляди четиристотин шестдесет и един евреи. Бившият министър-председател Андрей Луканов, застрелян от наемни руски убийци през есента на 1996 година и няколко министри, включително днешния външен министър Соломон Паси, са евреи. На 4 септември 2002 година Паси получи наградата на Американския еврейски комитет, давана на заслужили държавници[41]. В началото на деветдесетте години са правени опити за подпалване на софийската синагога и оскверняване на еврейските гробища. През март 2001 година са откраднати най-ценните свитъци на Тората от същата синагога. Ярък спорен проблем през последните години е реституцията на еврейските имоти, която е вече в последната си фаза[42]. Например в Плевен евреи притежават училище и част от улица, които през шейсетте години на ХХ век “подаряват” на общината. За реституцията тя иска обезщетение на стойност петдесет милиона лева[43]. Все още се отказва достъп на евреите до някои техни имоти, заети от военни поделения, но тази ситуация скоро се очаква да бъде разрешена положително[44].Понастоящем всички малцинства притежават пълни права в България, в която владее атмосфера на религиозна толерантност и откритост, характерни за така наречения български етнически модел. Този факт се признава от многобройни еврейски делегации, които посещават страната през последните години[45]. Крайно десните и шовинистични партии получават слаба подкрепа на избори. Но обезпокоителна особеност на социалния живот в страната напоследък е координираното издаване на голям брой нацистки и фашистки книги. Това нашествие беше започнато в началото на деветдесетте години от българския емигрант в САЩ Никола Николов, чиито антисемитски книги, написани на псевдонаучен жаргон, са издадени в десетки хиляди екземпляра. Като се позовават на прословути фалшификати като “Сионските протоколи”, те запознават българските читатели с мита за “юдеомасонската конспирация” срещу невинното човечество[46]. След любителските напъни на Николов са основани две издателства “Жар птица” и “Жарава 2002”, които са специализирани в публикуването на нацистка, фашистка и ревизионистка литература. Заглавия от Хитлер, Мусолини, Гьобелс, Хенри Форд се разпространяват из цялата страна в много големи тиражи. Журналистът Волен Сидеров от националистическия вестник “Монитор”, собственост на руския магнат Денис Ершов, издаде широко рекламираната книга “Бумерангът на злото”, чиято тенденция е антисемитска и консервативно-православна. Въпреки че някои интелектуални кръгове, фондации за човешки права и протестантски пастори излязоха с протести, властите в България не предприеха мерки срещу този тип издания, които са забранени от Конституцията (1990 година). Футболните запалянковци често си служат с нацистки поздрави и крещят фашистки лозунги по време на мачове. През май 1995 година русенският доморасъл “фюрер” Антон Рачев, студент по право, оскверни със свастики и събори плочи в гробището на Червената армия в Русе[47]. Чужди журналисти остават смаяни, когато виждат паметника на Червената армия в Пловдив обсипан от графити, от които много са свастики[48]. Надеждата е, че малката еврейска общност в България ще излезе от изолацията си и ще се противопостави много по-активно на съвременната вълна от расистка и антисемитска пропаганда. Нека зададем вечния въпрос: “Quid bono?” Един от възможните отговори може би е, че една бивша суперсила е заинтересована да разпространява недемократични идеи в България в критичен етап на нейната история, когато тя очаква да влезе в НАТО и обединена Европа.
_____________________

*Източник – http://synpress-classic.dveri.bg. Същата статия е писана и публикувана през 2002 година, а тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. заглавието на немската книга от Oschlies, W., Bulgarien – Land ohne Antisemitismus, Erlangen, 1976.

[2]. Kesiakova, E., Антична синагога във Филипопол, Археология, 1989, № 1, 20-33.

[3]. Кочев, Н., Към въпроса за надписа от Ескус за така наречения архисинагогус, Векове, 1978, № 2, 71-74.

[4]. Kraabel, A. T., The Excavated Synagogues of Late Antiquity from Asia Minor to Italy. – In: XVI. Internationaler Byzantinistenkongress. Akten, Bd. II, Teil. 2 (Wien, 1982), 227-236.

[5]. Бешевлиев, В., Едно сведение за евреи на Дунав в VІ в. – Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в България. Централно ръководство. Т. 3, 1968, № 1, 125-126.

[6]. Boûilov, I., One of Omurtag’s Memorial Inscriptions. – Bulgarian Historical Review, 1973, № 1, 72-76; Димитров, Хр., Болгария и хазары в VІІ-VІІІ веках. – Пак там, 1989, № 2, с. 66.

[7]. Латински извори за българската история. Т. ІІ. Съст. и ред. Ив. Дуйчев. С., 1960, 122-123, № 104.

[8].Трендафилов, Хр., Хазарската полемика на Константин-Кирил, С., 1999.

[9]. A. Kuelzer, Disputationes Graecae contra Iudaeos. Untersuchungen zur byzantinischen Dialogliteratur und ihrem Judenbild. Muenchen, 1999 (Byzantinisches Archiv, 18).

[10]. Ешкенази, Е., А. Хананел, Един еврейски документ за Иван Асен ІІ. – Известия на Института за българска история. Т. 6, 1956, 577-587.

[11]. Цвятков, Н., Към въпроса за така наречените юдействащи на Балканите през Средните векове. – Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в България. Централно ръководство. Т. 21, 1986, 45-59.

[12]. Marcus, J., The Jew in the Medieval World: A Sourcebook, 315-1791. New York, 1978, 43-48.

[13]. Мусакова, Е., Кодикологически особености на Песнивеца на цар Иван Александър. – Palaeobulgarica/Старобългаристика, 2002, № 2, с. 24, 32.

[14].Pereswetoff-Morath, A., ’And was Jerusalem Builded here..?’: On the Textual History of the Slavonic Jerusalem Disputation. – Scando-Slavica. T. 47, 2001, 19-38; Idem, A Grin without a Cat. Т. I. ‘Adversus Iudaeos’ texts in the literature of medieval Russia (988-1504) Lund, 2002 (Lund Slavonic Monographs, 4).

[15]. Birnbaum, H., Some Problems with the Etymology and the Semantics of Slavic ¦id ‘Jew’. – Slavica Hierosolymitana. T. 7, 1985, 1-12.

[16].Levy, A., The Sephardim in the Ottoman Empire. Princeton, N.J., 1992.

[17]. Гичев, С., Еврейские монеты на Балканах в ХІV-ХVІ веках. – В: Восточные источники по истории Юговосточной и Центральной Европы. Т. ІІ. Ред. А. С. Тверитинова, М., 1969, 275-284.

[18]. Cutler, A. and H., The Jew as Ally of the Muslim: Medieval roots of anti-semitism. Notre Dame, 1986.

[19].Bashan, E., Те’udah ‘al yehudei Sqopiah le-ahar kibiëah biyadei haosterim be-1688. – Michael: On the history of the Jews in the diaspora. Т. 7, 1981, 227-243 (на еврейски).

[20]. Тодорова, О., Образът на “нечестивия евреин” в българската книжнина от ХVІІІ – началото на ХІХ век и във фолклора. – Български фолклор, 1994, № 3, 10-21. Срв. Ангелов, Д. С., Представа за “другия” в българския песенен фолклор. – Българска етнология, 1997, № 1-2, 109-121.

[21]. Дневник на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553-1555 година. Прев. М. Киселинчева. Ред. Н. Кехлибарова. С., 1970, с. 144.

[22]. Българско народно творчество. Т. С., 1961, с. 294; Теодоров, Е., Български народен героичен епос, С., 1981, 123-154.

[23]. Николова, С., Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, 291-294, № 104; 315-317, № 139; 346-347, № 164; 368-370, № 174; Славов, Ат., Клуцохорската книга-муска от 1859 година, С., 2000, 81-82.

[24]. Фолклорен еротикон. Т. 6. Старобългарски текстове. Изповедни чинове. Съст. М. А. Шнитер. С., 1998, 64-65.

[25]. Попиванов, Г., Народни песни от Шуменско. – Сборник за народни умотворения. Т. XLII, 1936, 202-202, № 239.

[26].Todorova, O., The Nineteenth-Century Bulgarians’ Perception of the Jews. – ‹tudes balkaniques, 1995, 3-4, 30-51.

[27]. Макреш. – Гайда, ІІ, № 9, 19 септември 1864; Славейков, П. Р., Съчинения в осем тома. Т. 5. Публицистика. С., 1980, с. 280.

[28]. Пак там, Т. 2. Хумор и сатира. С., 1978, с. 137.

[29]. Макгахан, Дж., Американският свидетел. Ненадминатите репортажи за турските зверства в България от кореспондента на лондонския вестник “Дейли нюс”, С., 2002, с. 105.

[30]. Величков, К., В тъмница. Спомени от 1876 година, С., б. г., 142-143.

[31]. Neuburger, M., The Russo-Turkish War and the „Eastern Jewish Question“: Encounters between Victims and Victors in Ottoman Bulgaria, 1877-78. – East European Jewish Affairs, 1996, № 2, Winter, 53-66.

[32]. Ардити, Б., Антисемитическата литература в България, Тел Авив, 1972, 3-60; Топенчаров, Вл., Българската журналистика 1885-1903. 2 изд. С., 1983, 611-613.

[33]. Другите балкански войни. Изследване на фондация “Карнеги” от 1913 година в историческа перспектива. С нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Кенън. Прев. Г. и Д. Чакалов, С., 1995, 307-311.

[34]. Стефанова, Н., Книга за Давид Перец, Пловдив, 1981, 125-126, бел. 6.

[35]. Роканов, Б., Екатерина Йосифова, Литературна анкета, С., 1985, p. 76.

[36]. Boyadjieff, C., Saving the Bulgarian Jews in World War II. Ottawa, 1991; Chary, F. B., The Bulgarian Jews and the “Final Solution. Pittsburgh, 1970/1991; The Fragility of Goodness: Why Bulgaria’s Jews Survived the Holocaust. Еd. T. Todorov. Tr. A. Denner. Princeton, NJ, 2001.

[37]. Haskell, G. H., From Sofia to Jaffa: The Jews of Bulgaria and Israel. Detroit, 1994.

[38]. Василева, Б., Евреите в България (1944-1952), С., 1992, с. 123.

[39]. Fejtö, F., Les juifs et l’antisémitisme dans les pays communistes. Entre l’intégration et la sécession, suivi de documents et de témoignages. Paris, 1960 (Les documents de tribune libre, 7).

[40]. Иванова, Е., Отхвърлените “приобщени” или процеса, наречен “възродителен” (1912-1989), С., 2002, с. 184.

[41]. http://www.focus-news.net, 5 септември 2002.

[42]. Дневник, 29 август 2002.

[43]. Евреи си искат имоти със съд в Плевен, 24 часа, № 143, 29 май 1995.

[44]. Не пускат собственици в секретно поделение, Труд, № 275, 5 октомври 2002.

[45]. Anderson, J., The Treatment of Religious Minorities in South-Eastern Europe: Greece and Bulgaria Compared, Religion, State & Society, 2002, № 1, March, 9-31.

[46]. Срв. Ancel, J., The Image of the Jew in the View of Romanian Anti-Semitic Movements: Continuity and change, Shvut [Israel], 16, 1993, 39-57.

[47]. Варадинов, Н., Нашенски фюрер нападна гробище в Русе за 30 000 DM. – 24 часа, № 133, 18 май 1995.

[48]. http://www.focus-news.net, 18 септември 2002.

Изображения: авторът, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4p1

Точно в това отношение се заблуждават много християни, които полагат много усилия, за да видят колкото се може по-скоро цял Израел като християнска страна. Такива благочестиви мечтания нямат нищо общо с Божия план за тази страна. Цитирам Дорон Шнайдер – евреин-християнин и автор на книги: „Аз не мога да разбера, защо между християните особено в Западна Европа, на евреите-християни се гледа с такава голяма почит и са на такова уважение. Изглежда, че в Европа се радват много повече, когато един евреин стане християнин, отколкото ако един езичник се обърне към Иисуса. Библейски погледнато, трябва да бъде точно обратното. Защото едва след като се изпълни числото на езичниците, които са приели Христа, чак тогава е узряло времето за спасението на евреите, когато ще приветстват Господ Иисус с поздравителния възглас: „Барух хаба бешем Адонай“ (Благословен, Който идва в името Господне)… Тогава Израел ще бъде спасен като цяло… Който иска спасението на Израел да стане по-бързо, той трябва да полага всичките си усилия за евангелизиране на езическия свят, за да се изпълни числото на спасените езичници.“

Разбира се, че християните са задължени да се молят за този народ, да го обичат, да го благославят, както и да полагат всички усилия да му помагат, за да преодолява трудностите, на които е подложен. Задължение е на всеки християнин да показва на дело пред този народ своята вяра.

Светът не иска да знае за много от особеностите на еврейския народ – нито за страданията, нито за горчивата съдба, нито за тяхната интелигентност, нито за неописуемата любов, която евреинът има към страната си, нито за призванието или пък от обещанията на Всевишния към този народ, нито за ежедневната борба за оцеляване или пък за завидния икономически възход на Израел. За всички тези неща светът съзнателно остава глух и сляп.

Но въпреки това жестокосърдечно безразличие, светът безогледно приема и консумира всичко, което този народ в продължение на хилядолетия му е давал и днес още му дава.

И сега отново към въпроса: Какво е дал Израел на света?

Този народ даде едно ново направление за развитието на света през последните 2000 години, и то в най-важната област на човешкото битие. Ще започна с най-великия принос за всички времена, който Бог чрез еврейския народ дари на света:

1. Личността и делото на Иисус Христос

Добре зная, че голяма част от евреите не обичат да слушат тази тема. Но никой не трябва да забравя – никоя личност през цялата световна история не е променила човечеството така, както личността на Господ Иисус Христос. А Той беше евреин, както при Своето първо идване преди 2000 години, такъв ще бъде и при Своето Второ идване. Той беше роден в Израел, живя в Израел, беше разпънат на кръст в Израел, възкръсна и се възнесе на небето и когато втори път дойде – в слава и величие – отново ще дойде в Израел.

Какво донесе евреинът Иисус Христос на света?

По тази тема са написани томове книги и такива се пишат непрекъснато. Най-важното ще обобщя в следните пет точки:

Първо: Господ Иисус Сам дава отговор, като казва: „Аз затова се родих и затова дойдох в този свят, за да свидетелствувам за истината“ (Иоан 18, 37).

И тъй, първото, което Иисус даде на света, е истината. Истината е най-ценното, което човек изобщо може да притежава. За истината човек се бори и е готов да даде живота си за нея. Всичко в този свят се върти около истината. Тя най-често бива нападана, манипулирана, презирана, премълчавана и т. н.

Коя истина? Истината за Бога, за човека и за света – истината за вечността и как човек може да достигне тази вечност. По-важно от това за човека няма!

Второ: Христос извести на света една напълно нова ценностна система. Основата на тази система е Божията любов, пътят за нейното постигане е вярата в Иисуса Христа, а нейната цел – вечният живот. Тази ценностна система може да направи от един престъпник – светия, от един грешник – праведник, от един гонител на християнството – мисионер и от дивите човекоядци – миролюбиви и благочестиви народи. Ние добре знаем, че има други религии и ценностни системи, които от един почтен човек могат да направят терорист-самоубиец.

Трето: Иисус Христос е най-големият социален реформатор в света. Човечеството дължи на Него премахването на робството, както и възстановяване достойнството на жената. Представете си само какво е представлявала жената в другите религии и обществени системи и това още в много от тях не е преодоляно: обект за страстолюбива консумация и инструмент за биологическа репродукция на Хомо сапиенс.

Четвърто: Наука и право, религия и изкуство, история и философия, както и всички останали клонове на човешката цивилизация единодушно свидетелстват за огромното влияние, което Иисус Христос е имал върху света и продължава да има. Чрез Неговото идване историята на човечеството бе разделена на два периода – преди и след Христа.

Пето: Пред личността на Иисуса Христа са се прекланяли велики хора на света: сър Франсис Бейкън, Нютон, Пастьор, Карл фон Линей, Фарадей, Паскал, лорд Келвин, Максуел, Кеплер, както и много велики изследователи, които направиха пролом в науката, бяха истински последователи на Иисуса. Когато световно известната картина „Тайната вечеря“ била готова, Леонардо да Винчи поканил един свой приятел и го попитал: „Кое ти харесва най-много в тази картина?“ Приятелят му веднага отговорил: „Чашата, учителю, чашата. Тя е просто фантастична!“ „Така ли?“- отговорил художникът, взел четката и задраскал чашата върху картината. „Какво направихте, учителю! Та тя беше чудно хубава.“ Леонардо отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител!“

Как можем да си обясним това завладяващо влияние на Иисус Христос в живота и мисленето на този велик гений на всички времена?

2. Чрез евреите светът получи Словото Божие – Библията, чрез която ние, езичниците, можахме да познаем Бога и да дойдем близо до Него. Много суперлативи отличават тази прастара Книга. Библията е най-често превежданата Книга на света: преведена е на повече от 4000 езици, наречия и диалекти, както и на системата Брайл за незрящи. Библията е най-издаваната Книга в света: всяка година цялата Библия или части от нея се отпечатват в тиража около 60 милиона екземпляра – по този начин тя е ненадминат бестселър на всички времена. Библията не противоречи на науката. Тя е основа на човешката култура. Библията променя човека из основи към добро, както и социалния и морален облик на цялото човечество. Един баща подарил Библия на сина си със следното посвещение: „Синко! Или тази книга ще те държи далеч от греха, или грехът ще те държи далеч от тази книга.“

3. В продължение на 4000-годишната си история Израел е дал на човечеството велики имена, които са допринесли твърде много в световната съкровищница на науката и културата. Аз ще назова само някои от тези имена:

а) В областта на вярата и религията: Какво би представлявало християнството без Павел от Тарс, без учениците на Христа, без Моисей и Давид, без пророците на Стария Завет? Всички те бяха евреи и бяха използвани като инструменти в Божията ръка, чрез които Бог се откри на света. Чрез тези святи мъже бяха положени основите на християнската вяра. Чрез тях християни и евреи станаха две носещи колони на новия месиански организъм. Всеки християнин е длъжен да има и да поддържа една библейско ориентирана връзка към корена на своята вяра.

б) Повече от 52% от носителите на Нобелова награда в областта на медицината са евреи. Тук ще спомена само няколко малко познати имена, на които човечеството дължи твърде много:

Паул Ерлих – основателят на имунологията и хематологията. Той е откривател на т. н. „магическо топче“ – активното срещу сифилис лекарство неосалварзан.

Селман Уексман – един от водещите микробиолози в света и основоположник на изследванията в областта на антибиотиците.

Грегори Пинкас – откривател на антибейби-хапчетата и основоположник на семейното планиране.

Ионас Солк – създател на ваксината срещу детския паралич (т. н. полимиелит).

Аугуст фон Васерман – водещ микробиолог и серолог. Има значителен принос в развитието на съвременната имунология. Той е откривател на кръстената на негово име кръвна проба за сифилис (т. н. Васерманова проба) и има значителен принос в областта на туберкулозата и изследванията на рака.

Нострадамус – много известен лекар и аптекар в Средновековието. За съжаление е много по-познат в историята с неговите небиблейски предсказания.

в) Петте водещи ядрени физици в света са били евреи. Те създадоха една нова епоха в световната история, т. н. век на атомната енергия. 36% от носителите на Нобелова награда в областта на физиката са евреи. Ще спомена само шест имена:

Алберт Айнщайн – най-големият физик на ХХ век. Той създаде и разви голямото епохално откритие – теория за относителността. По-късно откри закона за всеобщата еквивалентност между маса и енергия, нанасяйки чрез това смъртоносен удар върху еволюционната теория на Дарвин. Разви квантовата теория. През 1939 година той информира президента на САЩ Рузвелт относно възможността за използването на атомната енергия за военни цели, като чрез това полага основите за развитието на атомната бомба.

Нилс Бор – вторият по значение физик на ХХ век. В световната наука е признат като бащата на модерната квантова теория. Той разви т. н. капчест модел на атомното ядро, както и теорията за разцеплението на ядрото на атома. За научните си изследвания в областта на атомната структура той получава през 1922 година Нобелова награда за физика. През 1943 година участва при проекта за създаване на атомната бомба в САЩ.

Джон фон Нойман – полага основите на модерната математика и нейното приложение. Чрез своите изследвания върху теорията на вероятностите той става основоположник на икономическата математика. През Втората световна война Нойман има значителен принос за създаването и развитието на атомната бомба в САЩ.

Лео Сцилард – един от водещите ядрени физици в света. От 1939 година той участва активно в американския проект за атомната бомба, както и в развитието на ядрените реактори. Участва в работната група, която през 1942 година пуска в действие първият ядрен реактор в света.

Роберт Опенхаймер е продължител на делото на Айнщайн в Института по приложни изследвания в Принстън (САЩ). В 1943 година под ръководството на Опенхаймер е създадена лаборатория в Лос Аламос (САЩ), в която в рамките на т. н. проект „Манхатън“ е произведена първата атомна бомба в света. Така Опенхаймер е известен като „бащата на атомната бомба“. След като видял последствията от атомната бомба над японските градове Хирошима и Нагазаки, той се обявява против по-нататъшното развитие и приложение на този проект. Опенхаймер добива голямо влияние върху американското правителство, особено в областта на сигурността и отбраната. Бил е председател на Комитета за атомна енергия. По-късно той участва в създаването на водородната бомба в САЩ. Две от неговите книги добиват световна популярност – „Наука и общо мислене“ и втората „Атомната енергия и свободата на човека“.

Макс Борн оставя значителна следа в областта на модерната теоретична физика със своите 20 научни книги и 300 публикации в специализирани списания. Той развива решетъчната теория на кристала и има големи приноси в областта на оптиката и електромагнетичната вълнова теория на светлината. През 1954 година получава Нобелова награда за физика.

г) 40% от Нобеловите лауреати в областта на икономиката, 19,5% в областта на химията, 12% от наградите за мир и 10% за литература са евреи. Процентно погледнато, няма друг народ в света с толкова Нобелови лауреати както евреите – факт, който достатъчно ясно говори за приноса на този народ за цялото човечество.

А ето и някои известни имена в областта на културата, идеологията, политиката, науката и изкуството, които са допринесли твърде много както за формирането на мисленето, така и за политическото и социално развитие на човечеството:

Философия. Ще спомена само две имена, които коренно промениха историята на човечеството:

Карл Маркс по майчина и бащина линия произхожда от семейство на равини. Той е най-значителният философ и политик на XIX век. Днес все още процент от света носи последствията от неговата философия и политическо мислене. Да припомня само Китай, Куба, Виетнам и т. н. Страните от Източна Европа, както и републиките на бившия Съветски съюз още дълги години ще трябва да се борят, за да преодолеят последствията от една политическа система, която се нарича комунизъм. Създател на тази идеология е Карл Маркс, който начерта нейните основни линии в т. н. „Комунистически манифест“ и по-късно в своето основно произведение „Капиталът“. Всеки, който е живял в тази система от личен опит може да каже, че освобождаването от марксическия начин на мислене и действие ще продължава десетилетия и ще струва твърде много на няколко генерации.

Барух Спиноза е вторият по значение философ, който със своето атеистично мислене и критика на Библията стана предшественик на един мироглед, който по-късно прерастна в рационализъм и пантеизъм (идентифициране на Бога с природата), а днес завладява западния свят с т. н. либерално богословие – голямата язва на двете големи християнски религии – католицизма и протестантството.

Ако Айнщайн, Бор, фон Нойман, Сцилард и Опенхаймер допринесоха значително много за създаването, развитето и приложението на атомната бомба, то Карл Маркс и Барух Спиноза създадоха, развиха и оставиха като наследство на поколенията една много по-страшна идеологическа атомна бомба, която се нарича със зловещите имена „комунизъм“ „атеизъм“ и „либерализъм“. Нейното разрушаващо действие ще продължава столетия и ще праща милиарди човеци във вечна смърт – един ужасяващ принос към човечеството, който няма равен на себе си!

Политика. На политическата сцена са се появявали много известни евреи, които са оставили дълбоки следи в световната политика и са определяли съдбата на цели народи и континенти. Нека да спомена само няколко ключови личности в областта на политиката.

Бенджамин Дизраели е бил избиран два пъти за министър-председател на Великобритания. На Берлинския конгрес през 1878 година Дизраели се обявява против преследването на турците от руските войски в рамките на Руско-турската освободителна война, което води подписване на мирния договор в Сан Стефано. Така с подкрепата на Дизраели турците са останали в Югоизточна Европа (днешна европейска Турция), откъдето по-късно започва процеса на ислямизация на Европа. Днес този процес намира отражение в претенциите на Турция за членство в Европейския съюз, които претенции щедро се аплодират от високоплатени депутати в Брюксел и Страсбург.

Дизраели има значителен принос при прехода на Европа от аграрно към индустриално развитие на обществото. Дизраели е принадлежал към онези евреи, които не са се срамували от своя етнически произход, а са били горди с това. На подигравателна забележка относно неговия произход, Дизраели отговаря на един високопоставен политик така: „Сър, когато Вашите предшественици са били езически племена, моите прадеди са служели като свещеници в храма на живия Бог.“

Лев Троцки е бил най-близък сътрудник на Ленин. Като журналист в Цюрих, Виена и Париж, той е отворил пътя на Ленин в Западна Европа. В Русия той е основният организатор на Октомврийската революция и създател на Червената армия. Той е бил първият външен министър, военен министър, отговорен за медийно-издателската дейност в Съветския съюз, както и основател на световно известния вестник „Правда“, който и до днес не прикрива симпатиите си към идеите на комунизма.

От 60-те години на 20-то столетие трябва да се споменат имената на Давид бен Гурион – основоположник на Израел, Хенри Кисинджър – най-известният борец за мир между Изтока и Запада през годините на „студената война“, държавен секретар на САЩ и носител на Нобелова награда за мир, както и Ричард (Дик) Чейни – най-влиятелният вицепрезидент на САЩ. Тези трима висши политици-евреи, оставиха съществени следи в световната политика.

Култура, наука, икономика, търговия и спорт.

1. Литература (писатели и поети) – Хайнрих Хайне, Макс Брод, Артур Мюлер, Стефан Цвайг, Франц Кафка;

2.Музика (Композитори, диригенти, пианисти) – Леонард Бернщайн, Жак Офенбах, Артур Рубинщайн, Йохан Щраус, Владимир Хоровиц, Отто Кемперер;

3. Икономика и банково дело – Майер Ротшилд;

4. Артисти – Чарли Чаплин, Кърк Дъглас;

5. Психология – Зигмунд Фройд;

6. Журналистика – Теодор Херцел, Людвиг Шнайдер;

7. Изкуство – Макс Либерман, Ефраим Мозес Лилиен, Феликс Нусбаум, Бернард Беренсон;

8. Филмови продуценти – Сесил де Мил, Джордж Гершуин, Самуел Голдуин;

9. Спорт – Борис Бекер, Марк Шпиц;

10.Ботаника – Фердинанд Кон;

11. История – Йосиф Флавий.

Знаехте ли, че…

– конструктурът на въздушния кораб-балон – Давид Шварц, е евреин?

– моделиерът на сините дънки – Леви Щраус, е евреин?

– откривателят на витамините – Казимир Функ, е евреин?

– бащата на антропологията – Франц Боас, е евреин?

– първият мобилен телефон е конструиран в Хайфа, Израел?

– Израел притежава най-много музеи в света?

– Израел притежава най-много патенти на глава от населението?

– Израел е най-голямата туристическа дестинация в света?

– Израел се посещава от най-много поклонници-християни в света?

– Израел като немюсюлманска страна има най-голям процент мюсюлмани (19%)?

– Израел има собствен космически сателит?

– Израел притежава най-много системи за добиване на слънчева енергия в света?

– Израел е най-големият доставчик на софтуерни продукти за концерните Форд и Боинг?

– в Израел е създадена и развита първата антивирусна компютърна програма?

– Израел притежава най-голяма концентрация от високо-технологична индустрия в света и след САЩ и Япония е третата високо-технологична нация в света, което особено силно е изразено във военната индустрия?

– чрез методите на нанотехниката израелските учени са постигнали един своеобразен рекорд – цялата еврейска Библия (308 428 думи!) да я напишат върху покрит със злато силиконов чип, който е по-малък от глава на топлийка. Това микротехническо постижение е записано в книгата на рекордите на Гинес!

– 90-те години на ХХ век Израел е постигнал най-високия икономически растеж 6,7% в света?

– днес Израел принадлежи към 20-те водещи индустриални държави в света с бруто социален продукт от 18 000 щатски долара на глава от населението?

– в противовес на медийните манипулации, евреите принадлежат към най-миролюбивите народи в света? Двете маслинени клончета, които обгръщат официалната емблема на Израел – Менората – олицетворяват стремежа на еврейския народ към мир? Светът се нуждае от малко повече интелигентност и сърце, за да види и приеме тази истина и според нея да се отнася към Израел!

– израелски учени бяха първите в света, които разработиха метод за безкръвни мозъчни операции?

– в Израел днес живеят около 250 000 евреи, оцелели от масовото унищожение на евреите през Втората световна война (Холокоста)? 1/3 от тези хора живеят в бедност.

– Израел от най-голямата мисионерска страна преди 2000 години, днес се е превърнала в страна, която се нуждае да бъде мисионирана? За съжаление много страни в Европа следват същия път!

4. Друго, което Израел е дал на света, е звездата на Давид – шестоъгълна звезда (шестолъчка), в която е записано най-краткото послание на Бога към човека: символично представяне на отношението на Бога към човека.Чрез звездата на Давид Бог отправя следните послания към човека:

– Човек получава своя живот като дар от Бога – триъгълникът, насочен надолу.

– Бог иска човек да се обърне към Него – триъгълникът, насочен нагоре.

– Горният ъгъл символизира Бога като Творец на Вселената; левият долен ъгъл – човекът като Божие творение; горният и долен десен ъгъл – Вселената; левият горен ъгъл – Божието Откровение; долният ъгъл – спасението на падналия човек чрез Исус Христос

– Шестте ъгли символизират шестте творчески дни.

– Вплетените един в друг два триъгълника символизират универсалния принцип на триединството на Твореца и творението: Бог е триединен – Бог Отец, Бог Син и Бог Светия Дух; Човекът също представлява триединство от дух, душа и тяло; в духовен аспект цялото човечество се състои от три групи: евреи, езичници и Църквата Христова (Тялото Христово).

– Звездата на Давид може да се приеме също и като символ за единството между евреи и езичници-християни; новият човек се символизира чрез вплитането на двата триъгълника един в друг.

Какво направи и прави светът с всичко това, което Израел му даде и днес му дава?

1.Големите християнски религии добавиха към личността и авторитета на Господ Иисус Христос много други авторитети и дори Го заместиха с тях. Християнската вяра се превърна в религия, либерална теология, фанатизъм или християнство на просперитета. А за света Христос не е нищо друго, освен един от многото основатели на религии.

2.Словото Божие не се приема с необходимото уважение и сериозност, а се смесва с човешки елементи или предания от миналото, премахва се от него онова, което на човек не му харесва и се добавят нови неща към него.

3.Божиите посланици и служители биват преследвани или обявявани като сектанти, фундаменталисти или фанатици. Мнозина стават мъченици заради вярата си.

4.Светът търси само изгодата от дарбите и постиженията на евреите, както някога, така и сега.

5.Заслепеният свят не иска да разбере голямото послание на звездата на Давид. И днес този велик символ говори на хората – чрез хилядите синагоги по цял свят, както и чрез националния флаг на Израел.

От всичко, казано до тук, следва да се направят две много важни заключения:

1.Като цяло Израел е дал от себе си на света твърде много, но далеч не всичко. Собствената си идентичност и национално самосъзнание евреинът никога не е загубил или дал на друг в продължение на цялата си 4000-годишна история – качество, което нито един народ в света не притежава.

2.Навсякъде по света, където евреите са били през всички тези години на робство или диаспора, са допринесли твърде много за националната култура на съответните страни, за науката, политиката, икономиката, за просперитета на тези народи, както и за авторитета на тези страни. Това е голяма инвестиция, която Израел е дал на света и продължава да дава и днес.

Какво е направил светът за евреите и какво още прави днес?

За да отговорим на този въпрос трябва да имаме предвид две много важни неща:

1. В духовно отношение Библията говори за три категории хора: евреи, езичници и християни от Църквата на Бога или Тялото Христово, към което далеч не се отнасят всички онези, които се именуват християни (1 Кор. 1, 22-24 и 10, 32).

2. 4000-годишната история на Израел се разделя на следните периоди:

– Период на номадски живот в продължение на 250 години (2000 години преди Христа – Авраам, Исаак и Яков)

– Периоди на робство в продължение на 890 години (Египет, Асирия, Вавилон, Александър Велики, Птоломеите, Рим).

– Странстване през пустинята в продължение на 40 години (Моисей).

– Собствена държава в продължение на 887 години (теокрация, съдии, царе, Ездра, Неемия, Макавеите).

– Диаспора в продължение на 1878 години (разпръснати из цял свят).

– Новата държава Израел, създадена през 1948 година (съществува вече 62 години).

Тази малка историческа справка показва, че в 2/3 от цялата си история еврейският народ е трябвало да живее и да оцелява между други народи. В зависимост от това как тези народи са се отнасяли към еврейския народ, те могат да бъдат разделени на следните категории:

1.Страни, които са се отнасяли към евреите гостолюбиво и приятелски и са им предоставяли възможността да достигнат висши постове в областта на политиката, икономиката и науката. Спомнете си за Иосиф в Египет, царица Естир, Дизраели, Троцки, Дик Чейни и много други.

2.Страни, в които евреите са били мразени, живели са като роби в безлюбие, гонение и унищожение. Спомнете си за Египет, Вавилон, Персия, Рим, Съветския съюз по времето на Сталин, както и в някои европейски страни по времето на националсоциализма, когато мнозина евреи са били гонени и с парите им се обогатиха мнозина. Когато става дума за унищожение на евреите, не трябва да си мислим само за националсоциализма в Германия. Това беше само една малка част от масовото унищожение на евреите, което е ставало многократно в продължение на хилядолетия. Също не трябва да забравяме, че броят на жертвите от нееврейски произход (45 милиона) по време на националсоциализма е девет пъти по-голям от този на евреите. Освен това жертви на Холокоста станаха 5 милиона славяни (руснаци, поляци, чехи, сърби и т. н.), както и един милион други етнически групи (цигани, арменци и други). За тези хора днес не се говори, а и не ми е известно дали тези жертви на Холокоста са получили някакви финансови репарации, каквито в милиарди досега са изплащани на Израел от Германия.

3.Страни, които са показвали любов и уважение към своите евреи и са ги спасили от масово унищожение през Втората световна война. Към тази група принадлежат само две държави – България и Дания. Две ключови фигури имат особено значение за спасението на евреите в тези две страни: немският дипломат в Дания Георг Дуквиц и тогавашният цар на България Борис III, който също беше немец. Благодарение на Дуквиц в Дания са спасени 7500 евреи, след което немският дипломат бяга в Америка и остава жив. Чрез отказа на цар Борис III да подпише декрета за депортирането на евреите (които вече са били натоварени във вагоните) в концентрационните лагери Треблинка и Аушвиц, са спасени 50 000 евреи. Недълго след това той е мъртъв…

Добре е да не се забравя това, което българският монарх тогава е сторил за авторитета на нашата страна, разбира се под натиска на цялата българска общественост, някои политици (Димитър Пешев и други) и Българската православна църква. Повикан от Хитлер в Германия през 1943 година, от царя са поискани две неща: 1) Да изпрати български войски срещу Съветския съюз и 2) Да изпрати българските евреи за унищожение в концентрационните лагери. „Г-н фюрер, историята не помни някога българин да е воювал против руснаци“ – бил краткият отговор на цар Борис към Хитлер. Тази рискована и смела постъпка е съдбоносна за нашата страна – запазва достойнството на малка България пред руския народ и се спасяват хиляди хора от Божия народ. 50 000 спасени евреи се връщат в Израел. От благодарност те издигат там паметник на цар Борис III в т. н. „Българска гора“, на който паметник е било написано:

„На Негово Величество цар Борис III, национален герой и спасител на българските евреи“.

Повече по тези въпроси читателят може да намери в книгата на италианската еврейка Габриела Нисим „Der Mann, der Hitler stoppte – ein zweiter Fall Schindler“, както и в книгата „Beyond Hitler’s Grasp – die heldenhafte Rettung der bulgarischen Juden“ от американския евреин Михаел Бар Зохар.

За мен остава напълно непонятно защо в Западна Европа се знае много добре за спасяването на 7500 датски евреи, а едва ли някой знае за спасяването на 50000 български евреи! Това може да се свърже до известна степен с географското невежество на повечето западноевропейци, които дори не знаят къде се намира България, а да не говорим за историята на нашата страна преди повече от 50 години! Може би това информационно затъмнение е във връзка и с 45-годишния комунистически режим в България, когато Израел естествено принадлежеше към опасния капитализъм, който всеки момент беше готов да ни нападне?!

Слава Богу, днес България поддържа приятелски взаимоотношения с Израел и стои твърдо на страната на Божия народ.

Нашата малка благотворителна фондация имаше радостта и честта в трудните години след политическите промени през 1989 година да дарява хуманитарни помощи на еврейската общност в България. Ние и досега поддържаме добри взаимоотношения с тази общност.

4.Четвъртата група обхваща страните на арабския свят, който естествено няма голяма любов към Израел, а и никога не е имал такава любов. Това безлюбие между евреи и араби има 4000-годишна история и се свързва с името на две жени – еврейката Сара и египтянката Хагар (Битие 21). Численото съотношение днес между араби и евреи е както следва: 670 милиона араби към 7 милиона евреи, тоест 96:1. Естествено е да се очаква, че в непрекъснатите войни, които се водят между евреи и араби от евреите досега и помен не трябваше да остане. Но този народ продължава да съществува, не толкова благодарение на подаянията на Америка, но много повече поради закрилата на Всевишния, Който бди над Своя народ.

Който се интересува от повече информация по този въпрос, може да прочете книгата на Ludwig Schneider „Israel als Herausforderung“, както и в „Israel heute“.

5. Какво са направили християните за Израел и какво правят днес за тази страна?

Тук ние трябва обезателно да говорим само за две категории християни:

а) Християните, принадлежащи номинално към големите и по-малки християнски религии (католици, протестанти и православни) от една страна и

б) От друга страна, християни, които са приели изцяло библейската истина и водят живот според тази истина и към авторитета на Господ Иисус Христос не добавят никакви други авторитети. Библията ги нарича новородени християни (Иоан 3, 3) и те принадлежат към невидимата Църква на Бога, тоест те изграждат Тялото Христово. Убеден съм, че онези, които са запознати поне малко с християнството и са чели Библията биха могли да се досетят за какво става дума тук. Защото между тези две групи християни има огромна разлика, светове между тях! Но това е съвсем отделна тема.

a) Най-напред отношението на първата категория християни към Израел: До третото столетие езическият свят е отъждествявал християнството с еврейството (еврейска секта от Палестина). От това са страдали и самите евреи, въпреки че те не са обичали християните, разграничавали са се от тях и дори са ги преследвали и убивали. С приемането на християнството като държавна религия от император Константин Велики, християнската вяра много бързо се превърна в религия, заедно с не малко езически елементи. През следващите векове тази християнска религия се раздели на три големи клона (православни, католици, протестанти), от които продължават да се роят безброй по-малки секти, движения и църквици.

Трите големи християнски религии не приеха неоспоримата роля на еврейския народ в Божия план за спасението на човечеството и тръгнаха по един дълъг път на антисемитизъм – спомнете си само позора с кръстоносните походи, средновековната инквизиция, негативното отношение на Мартин Лутер към Израел и безразличието на световното православие към евреите. И трите религии с голям ищах искаха да притежават светите места в Палестина и изградиха там безброй ордени, манастири и мисионерски централи (днес в Израел има 520 различни християнски институции!). Действително се получи един голям парадокс – тези религии пребивават с голяма радост в Светите места, но не искат и да чуят за евреите, на които принадлежат тези места. Политическите промени през последните 30 години породиха волю или неволю известна толерантност в тези религии към еврейския народ, но в никакъв случай не и любов към него…

б) Втората категория християни – това са християни, които Господ Исус нарича „Моята Църква„, християни, които са приели безусловно цялата библейска истина и живеят според тази истина. Тези християни са разбрали и приемат ролята на еврейския народ в Божия план за спасението на човечеството, приели са този народ в сърцата, мислите и действията си. Тези библейски мотивирани християни се молят за Израел и полагат всичко, което е според силите им, да покажат на дело своята любов към този народ. Днешното голямо събрание, посветено на Израел, е доказателство за това.

Какво означава Израел лично за мен като християнин?

Ние като християни можем да научим от историята на Израел нещо много важно относно нашия духовен път като християни. В продължение на хилядолетия Бог ни говори чрез Своя народ. Някои основни моменти от историята на този народ могат да бъдат голямо насърчение за всеки един от нас:

1.Призванието на Авраам беше Божия инициатива … нашето призвание като християни е също Божия инициатива.

2.Пътят на Божия народ беше път на страдания и борби, на омраза и гонение, на падане и ставане, един път на изпитания, обещания и надежда… нашият път като християни е също такъв.

3.Божията любов винаги е придружавала Неговия народ… нас – Божиите служители – също.

Благодаря за вниманието.

Литература

Библия, Обединени Библейски дружества, 1993.

Интернет-информации.

Die Bibel, revidierte Elberfelder Ubersetzung, 2001.

Doron Schneider, „Israel – mehr als man denkt“, Hanssler-Verlag, 2007.

„Freund“ 29, 2008, uberkonfessionelle Evangelisationszeitschrift.

Georges Sada u. Jim Nelson Blach, „Saddams Geheimnisse“, Brunnen-Verlag, 2006.

„Judische Zeitung“, Sofia, Bulgarien, 20, 2004.

Ludwig Schneider, Israel-Jahrbuch: 1990, 1991, 1992, 1993, 1994, 1995, 1996, 1998. Nachrichten aus Israel.

Ludwig Schneider, „Israel als Herausforderung“, Hanssler, 2007.

Michael Shapiro, „ The Jewish 100 – A ranking of the most influential Jews of all time, A citadel Press Book“, New Jork, 1994.

Meyers Enzyklopadisches Lexikon in 25 Banden, Mannheim/Wien/Zurich, 1979.

Internet-Enzyklopadisches Lexikon Google und Wikipedia.

Svilenov, Detschko, „Was sagt die Bibel uber die Vergangenheit, Gegenwart und Zukunft des Menschen? Was jeder Mensch uber das Weltende wissen sollte?“ Sofia, 2000.

Wort aus Jerusalem 3, 2008.

__________________________________

*Доклад на тържествено събрание на Швейцарската национална асоциация за Израел, 22 февруари 2009, Берн, Швейцария. Материалът е предоставен от автора.

Първо изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов.

Все пак като малка загадка си задавам въпросa, защо именно на мен се падна тази голяма чест. Аз съм специалист в областта на медицината и богословието и съм работил повече от 36 години в областта на научните медицински изследвания. Моята съпруга е работила повече от 30 години като лекар-интернист. Нашите двама синове са също лекари – по-възрастният е в София, а по-младият работи като зъболекар в САЩ. Наред с професионалните си ангажименти ние като семейство през последните 27 години се занимаваме активно с християнско-мисионерска дейност. Бог ни е дарил голямото благословение да разпространяваме Словото Божие в българските държавни училища. През последните 16 години се печатат и разпространяват пособия по вероучение – две детски Библии, учебник по християнска етика и Нов Завет. От тези пособия досега имаме 46 издания с общ тираж 2 892 000 бройки. По този начин младото поколение на България е достигнато със Словото Божие. Освен това разпространяваме и някои, съставени от нас малки книжки (Еволюция и Сътворение в светлината на науката; Какво казва Библията за края на света; Сексуалност и секс – какво учи Библията и други), които са за безплатно разпространение.

Поканата ми днес като говорител има връзка вероятно с моята страна България, която беше почти единствената страна в света, която спаси своите български евреи от унищожение през Втората световна война. По-късно ще се спра на този въпрос. Моят доклад днес може да се приеме и като едно малко признание към евреите-християни в Израел, с които от години поддържам много добри контакти. Аз нямам претенцията да бъда голям познавач на Израел, но със сигурност мога да кажа, че Израел и еврейският народ заемат особено място в моето сърце, а това е най-доброто основание да се говори за тази страна.

Настоящата тема ще разгледам в следните аспекти:

1. Защо говоря по тази тема? Каква е моята мотивация ?

2. Уникалност на еврейския народ и неговата страна.

3. Какво са дали евреите на света?

4. Какво е сторил светът и особено християните за Израел? Какво прави светът днес за Израел?

5. Какво означава Израел лично за мен като християнин?

Каква е мотивацията ми да говоря по тази тема?

Темата „Израел“ представлява ежедневие, и то в световен мащаб. Този малък народ от 7,2 милиона стана център на световната общественост и камък за препъване в голямата политика. Преди 65 години не съществуваше държавата Израел – днес цял свят говори за тази държава. Израел е обект на спорове в Обединените нации, център на дискусии и най-важна тема в световен мащаб. Ежедневно се споменава в телевизионни или радиопредавания. Пресата непрекъснато посвещава информации на Израел. Той често се представя като агресивна страна, която се занимава само с войни и нападения. Статистиките съобщават за най-грандиозната репатрация в световната история. Туристическите агенции отреждат на Израел първо място като световна туристическа дестинация. Големите християнски религии с удоволствие биха отминали изобщо споменаването на думата Израел. За много от свободните християнски вероизповедания евреите са народ, за който трябва да се молим ежедневно. За мюсюлманския свят Израел е най-голямият враг. В света има стотици нецърковни произраелски организации, приятелски на Израел кръгове, движения и благотворителни мисии, които във вярност дълги години подкрепят Израел и показват много любов и помощ на този народ.Дори за някои християни съществува опасността да поставят Израел и всичко, свързано с него, като център на християнския си живот. От такава опасност предпазва организаторът на днешното тържество Вернер Шерер, като пише: „Нашето бъдеще като християни не зависи от Израел, а от нашата вяра в Иисус Христос и неговите обещания за нас и за Израел“ (Идея Спектрум, 36, 3, 2008). И все пак светът трябва да разбере, че Израел означава много повече, отколкото човек може да си представи.

Не е лесно за един докладчик за избере тема за Израел, по която да не е вече говорено. Няма друга страна в света, която така често да е във фокуса на политиката, религията, военното дело и т. н., както е бил Израел, а и сега още е! Днес се предлага изключително много информация относно Израел, и то от всякакъв характер. Само в интернет човек може да получи над 303 милиона информации за тази страна. Накрая аз цитирам използуваната от мен литература по днешната тема.

Човек добива впечатлението, че в областта на политиката са се формирали два основни фронта: от една страна Израел, а от друга – всички останали нации. Това за мен е и един от поводите да говоря за взаимоотношенията между Израел и света. По тази тема не може да се намери много материал. Едностранчивите информации в пресата премълчават съзнателно огромния принос на Израел за света. Ние нямаме право да забравяме, че всичко онова, което човечеството е получило от Израел, е променило и продължава да променя съдбата на света. Без големите приноси на Израел, светът нямаше да бъде такъв, какъвто е.

За да може да се даде нещо, то трябва преди това да се е получило. Интелигентност, работоспособност, богатство и власт – това са дар Божий, това са подаръци. Аз не мога да дам това, което не притежавам. От това, което прелива в мен, мога да дам и на друг. Ако аз притежавам светлина, то мога от тази светлина да дам и на света.

Това поражда обаче твърде много въпроси, които трябва да бъдат поставени:

– Кой е дал на Израел това, което този народ притежава и защо имено на този народ това е било дарено? Обича ли Бог евреите повече от останалите народи?

– Каква е била волята на дарителя, за да дари този народ?

– Как надареният борави с подаръците, които са му дадени? Какво от тези подаръци има право да запази за себе си и каква част от тях да даде на другите?

– Има ли право този народ да се смесва с другите народи? Спомнете си за известния празник на евреите „хавдала“?

-Какво е отношението на надарения към дарителя – в миналото и днес? И какво следва от това за самия Израел и за света като цяло?

Формулираната от мен тема „Какво е дал Израел на света“ както и току-що поставените въпроси, ме задължават съвсем накратко да взема отношение относно особеностите и уникалния характер на еврейския народ. Защото в цялата световна история не може да се намери нищо, което да се сравни с историята на Израел и неговото оцеляване.

Историята познава една единствена личност, чиито живот, учение и дело е уникално по характера си, и която личност не може да се сравни с никоя друга в цялата история на човечеството. Това е евреинът Иисус Христос.

На второ място без съмнение трябва да се постави еврейският народ, който също е уникален по характера си, това значи, че този народ не може да бъде сравняван с нито един друг народ в света.

Естествено този народ притежава качества и особености, които другите народи не притежават. Когато тези характерни качества и особености са твърде много, тогава ние говорим за уникалност на този народ. Точно такъв е случаят при еврейския народ.

В какво се изразява уникалният характер на евреите и тяхната страна?

Ще спомена дванадесет уникални показатели:

1. Името на страната: С преименуването на Яков на „Израел“ (Битие 32) се получава и името на народа, който произлиза от този човек. Това име преведено на български, означава „Бог господства, Бог владее“. И така името на страната на този народ е дадено не от човек, а има божествен произход.

2. Историята на Израел започва с един единствен човек, Авраам, когото Бог призовава преди 4000 години. Така че Бог е поставил началото на този народ. Историята на Израел включва цялата скала от развитието на човека. Историята му познава апогея, който достига този народ, когато всеотдайно служи на Бога и изпълнява Неговата воля, но познава и времена на пълно падение и идолослужение. Днес над 60% от евреите официално декларират, че са атеисти. Така Израел оглавява списъка на най-атеистичните страни в света. Освен това Израел е страна с най-остри контрасти и противоречия: обилна слънчева светлина денем, сменяща се с непрозрима тъмнина нощем, дива пустош, сменяща се с изключително плодородни поля, непроходими планински вериги, следвани от дълбоки долини, унищожителна горещина денем, сменяща се с ужасяващ студ нощем, нежни и благоуханни цветя, следвани от степи с тръни и бодили, свърхмодерни технологии на фона на прастари традиции. Географски погледнато, Израел е страна, разположена на границата на три континента, между две морета и между три пустини. Комбинацията на всички тези фактори създава уникално многообразие, където на изключително малко пространство съществуват пет привличащи вниманието вегетационни зони.

3. Еврейският език притежава също нещо изключително. След 2400 години този език преживя своето възраждане, като стана официален език на един модерен народ. В Стария Завет е било пророкувано, че Израел след повече от две хилядолетия отново ще приеме прастария си език (Еремия 31, 23). Това е един лингвистичен феномен, който не се среща никъде другаде в света.

4. Уникалният характер на този народ в основата си има божествен произход. Дадените от Бога изключително прецизни и точни пророчески обещания и тяхното изпълнение, правят Израел като Божий часовник за съдбата на всички останали народи. На нито един друг народ в света не са дадени такива пророчески обещания. Самата страна, в която този народ живее, му е дадена от Бога, с Божието обещание да бъде негово вечно притежание.

5. Нито един народ в историята на цялото човечество не е имал съдбата два пъти да бъде изгонен от своята страна и да бъде разпръснат до всички краища на света… и след много години отново да бъде върнат в своята страна. За да може при такива обстоятелства един народ да оцелее, е възможно единствено с Божията намеса. Няма друга нация в света, която да има такава история. Много велики и силни народи и цели цивилизации са изчезнали от историческата сцена. Днес няма асирийци и вавилонци.

Няма друг народ, който в хода на историята да е преживял толкова мъка и в голяма степен да е бил зависим единствено от надеждата, която го е крепила. Оцеляването на еврейския народ е историческо чудо, нямащо равно на себе си.

6. Историята на човечеството не познава по-голяма репатрация от тази на евреите, които през последните 60 години се върнаха в своята страна от 144 държави на света. Задължително трябва да си поставим въпросът: Какво привлича тези 3 милиона евреи-емигранти, които от 1822 година и досега се завръщат в страната си? Защо именно в наши дни, на тълпи евреите се завръщат в Израел? Всички знаем, че хората днес емигрират или по икономически причини, или търсейки сигурност и спокоен живот. Нито първата, нито втората причина се отнасят за еврейския народ. Израел не е нито най-богатата страна на света, а и дума да не става, че е най-сигурната! Тогава защо евреите се връщат в Израел? Аз имам само един отговор на този въпрос и отговорът го дава Библията: „и когато се изпълни времето…“. Да нямаш държава 1900 години и след това отново да създадеш такава – подобен феномен историята не познава. С право Марк Твен поставя въпроса: „В какво се крие тайната на безсмъртието на този народ?“ Единствено възможният отовор гласи: „Тайната на безсмъртието на евреите е единствено сам Бог.“

Само по този начин можем да разберем защо в Израел и особено в Иерусалим съществува една велика, непозната и тайнствена сила, която привлича сърцето на евреина. Някога Наполеон бе казал: „Един народ, който плаче за загубата на своята Родина отпреди 1800 години и не я забравя, такъв народ никога няма да изчезне. Този народ трябва да бъде сигурен, че ще се върне отново в Родината си“.

7. Няма друг народ в света, когото Бог да назовава с името „Мой народ“, когото Той избра и обича и когото постави като условие за получаване на благословение. Защото Бог казва: „Който теб благославя, него Аз ще благословя“ (Числа 24, 9). Но няма и друг народ в света, който през цялата човешка история да е мразен толкова много, както евреите. В хода на историята тази омраза е добивала различни имена: тя е започнала като „религиозен антиюдеизъм“ по-късно преминава в „расистки антисемитизъм“ и в най-ново време се изявява като „политически антиционизъм“. Тази омраза винаги е водела до масово унищожаване на този народ. Ето защо оцеляването на Израел може да се обясни единствено с Божията намеса.

Мощно потвърждение на горната истина е осуетяването на планирано нападение от страна на Ирак върху Израел. Георг Сада – християнин и висш генерал от иракските военновъздушни сили пише следното: „През ноември 1990 година аз направих страхотно откритие: Саддам Хюсеин бе издал заповед за мащабно военно въздушно нападение върху Израел… Военната акция трябваше да започне с нападение с химически оръжия: нервния газ табун, както и със зарин 1 и зарин 2. Тази акция трябваше да се осъществи от 98 от нашите най-добри самолети-изтребители. На 17 декември 1990 година ние получихме заповедта на Саддам Хюсеин, която гласеше: „Аз одобрявам нападението и с помощта на Аллаха ние ще нападнем Израел“. Но Бог се намеси и американците нападнаха Ирак и така нападението върху Израел беше осуетено!!!

С първия си удар американските въздушни сили разрушиха централното командване на иракските сили. Тогава Саддам свика спешно генералния щаб, за да обсъдят създалата се ситуация. Първото, което той каза на командващия военновъздушните сили, беше, че нападението върху Израел няма да се проведе: „Сега вече е твърде късно. Ние трябва да се справяме с много други неща“.

Това съобщава в доклада си генерал Георг Сада.

8. Уникално е, че от 13 милиона евреи по целия свят, само 5,5 милиона живеят в Израел. Останалите 7,7 милиона живеят разпръснати в 144 страни. Разпръсването на евреите по света (диаспора) има 2700-годишна история – от прогонването на израилтяните сред асирийците през 722 година преди Христа, до разрушаването на Иерусалим от римляните през 70 година, съответно 135 година след Христа.

9. Евреите представляват само 0,2% от населението на земята. Нормално е при това положение за този народ изобщо да не се чува много. Напротив, светът е чувал и продължава да чува за този народ. Евреите са оказвали и оказват огромно влияние в световната култура, наука и медицина. Уникален е фактът, че този твърде малък народ е дал 27% от всички лауреати на Нобелова награда в света. А има толкова много народи, които нямат и един единствен нобелов лауреат! Тази малка страна от само 22 000 кв. км., от която 2/3 е пустиня (!), се нарича „страна на книгите“, защото годишно в Израел се издават над 4000 нови заглавия. В Израел има над 3500 археологически места. Официалната статистика на ООН подрежда евреите като най-интелигентният народ в света. Изреждането на суперлативи към този народ може да продължи и в много други направления.

10. Стигаме до най-впечатляващата уникалност на Израел – столицата Иерусалим. Иерусалим е най-старият постоянно населяван град в света. Няма друг град, който да е преживял такава страхотна съдба, както Иерусалим. За никой град в света не се е воювало толкова, както за Иерусалим – „градът на мира“. Никъде не се е проляла толкова човешка кръв, както в свещения град Иерусалим. Вследствие на войни, нападения, завладяване и земетресения този град е преживял опустошения, каквито друг град в света не е преживял. През цялата си 3000-годишна история този град в продължение на 2535 години (586 преди Христа–1949 след Христа) е бил нападан, обсаждан, завладяван и разрушаван от различни езически народи. През цялото това време за него са се водели 69 войни и 17 различни народи са се гордеели, че са станали господари над Иерусалим.

Защо има такъв огромен интерес към този град? Той не притежава никакво значение, сила или привлекателност, няма особено благоприятно географско разположение и няма красотата на някои други градове по света, като например Швейцария, Америка и т. н. Този град не е голям търговски кръстопът и не предлага никакво богатство и лукс. Той е изграден върху скали и в околността му няма плодородни полета…

И тъй няма никакво логическо основание за завоевателите да се стремят към този град.

Тогава защо?

За разлика от другите градове по света Иерусалим дължи своето значение и известност на съвсем други причини. Той дължи своята уникалност като световен град единствено на Божественото откровение, което е дадено в него и от него е проникнало в целия свят и продължава да залива света.

Славата и значението на този град се дължат единствено и само на Бога:

– този град се нарича „град на Господа“ (Исаия 60, 14), от който излиза Словото Божие и Бог благославя народите (Исаия 2, 3). Бог сам казва следното за него: „Това Ми е покой довека; тук ще обитавам, защото го пожелах“ (Пс. 132, 14).

– този град е мястото, където се изпълни Божият план за спасението на цялото човечество (Иоан 19, 30).

– това ще бъде светият град на новото небе и новата земя, „Иерусалим, който ще слезе от небето, от Бога“ (Откр. 21, 10).

– Иерусалим не е само мястото, където Иисус беше разпънат и възкресен от мъртвите. Този град е мястото, където Иисус отново ще се върне.

Божественият избор на Иерусалим е направил този град не само уникален, но и предмет на непрестанни и жестоки борби, както никой друг град в света. Враговете на Израел много добре знаят, че тук става дума за пъпа на света. Това е единственото обяснение защо силите на тъмнината в продължение на хилядолетия се опитват за заличат този град, отправяйки се в т. нар. „свещени войни“ срещу него. И след като с военна сила не можаха да сторят това и никога няма да могат, тези сили на мрака направиха Иерусалим център на двете най-големи религии в света и проявиха претенциите, че това е техният „свещен град“. Името „Иерусалим“ обаче не се споменава нито един път в Корана, нито пък Мохамед някога през живота си е посещавал този град. По този начин светът се стреми да отъждестви свещеният Божий град Иерусалим със земния и преходен Вавилон и така да го заличи от лицето на Земята. И всичко това светът върши с една единствена цел – да спре изпълнението на Божия план за спасението на човечеството.

Бог обаче казва: „Ще се обърна към Сион и ще живея в Иерусалим… И ето, Аз ще събера Моя народ от всички страни…и ще ги доведа и те ще живеят в Иерусалим.“(Зах. 8, 3.7.8.).

Всичко това се изпълнява днес пред нашите очи!!!

Библията учи, че в духовно отношение човек може да принадлежи единствено на два различни града в този свят: или на небесния Иерусалим, или на земния Вавилон. Най-големият проблем на християните не е нито гонението, нито атеизмът, нито езическите религии. Не! Най-големият проблем е отдалечаването на християните от основата на тяхната вяра и смесването на християнския им живот със света. Това Библита нарича „куцане на две колена“, „колебаене между две мнения“ (3 Царе 18, 21) или с други думи, да имаш двойно гражданство – едновременно гражданин на Иерусалим и Вавилон. За много християни е по-лесно да отхвърлят Божиите заповеди и да приемат това, което светът предлага. Такива „християни“ трябва добре да знаят, че Библията не е карта с менюта, от които да избереш само това, което ти харесва. В Библията има един железен принцип, който гласи „или-или“: Или ще познаваш волята Божия и ще живееш според тази воля, или само ще казваш, че знаеш за тази воля, но ще живееш както си искаш. Това е жалката действителност на милиони „християни“ днес.

11. Едно друго уникално свойство, което никой друг народ в света не притежава: Истинският Бог и Неговото Слово – Библията – се откриват на света чрез еврейския народ и чрез него дойде Спасителят на света. Чрез този народ Бог започна изпълнението на Своя план за спасението на човечеството и чрез този народ Бог ще завърши този Свой план. Затова Бог заповяда най-напред на евреите: „Отидете по целия свят… “ По-късно тази заповед беше приета и от много други народи, които и до днес я изпълняват.

В историята на Божия народ е скрита една велика символика, която е от огромно значение за личния духовен път на всеки отделен човек. Времето, когато Авраам беше призван до влизането на евреите в Обетованата земя, представляват три периода в духовния живот на всеки един човек. Нека всеки читател си постави лично въпроса на кой етап се намира неговият живот: езичество… пустиня… или Обетована земя?

12. Още едно уникално свойство, което никой друг народ не притежава: от основаването на държавата Израел през 1948 година, този народ трябваше да води няколко войни за оцеляване, което той успешно направи. Освен това трябва да противостои на непрекъснати ракетни нападения, да преживява самоубийствени атентати, да слуша непрекъснато заплахи, че държавата Израел трябва да бъде заличена, както и ежедневно да живее в страх от тероризъм, хули, омраза, да понася обвинения и онеправдание от други народи… и какво ли още не! Израелският гражданин никъде и никога не е сигурен, че няма да бъде нападнат и унищожен от терористи – било в самолета или автобуса, било в училището или синагогата, било в ресторанта или на пазара, било на улицата или в собствения си дом.

В известна степен днес в света е станало модерно – особено между академичните среди, студентите и богословите да се говори негативно срещу Израел. Но Бог утешава Своя народ с думите от 23 псалом: „Ти приготви пред мене трапеза в присъствие на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена“.

Едва ли някой друг народ би бил в състояние дълго да издържи при такива обстоятелства на несигурност и непрекъснат психически тормоз. Историята дава многобройни примери в тази насока.

При такива трудни условия народът на Израел трябваше да постави основите на своята държава и да я изгради. Евреите разполагат с достатъчно исторически опит, тъй като и преди това за тях имаше тежки времена, когато „с една ръка вършеха работата, а с друга държаха копие. Всички строители бяха препасани с меч през кръста, и тъй строяха“ (Неемия 4, 17-18). По-късно всемогъщият Рим трябваше да воюва срещу този малък народ в продължение на 69 години, за да смаже съпротивителното движение на евреите – най-дългата война, която Рим е трябвало да води в цялата си история.

При тези тежки обстоятелства евреите можаха да превърнат пустинята в плодоносна градина (за разлика от други народи, които превърнаха държавата си от плодородна страна в пустиня!), да започнат да градят селското стопанство и индустрията от нула и да достигнат изключително висок стандарт днес, да достигнат икономика, жизнен стандарт и социално дело, изравнявайки се с нивото на високо развитите страни в света. Освен всичко, което споменахме дотук, тази държава приема репатрационна вълна от диаспората – броят ѝ представлява 1/4 от цялото население на Израел. Процентно това би означавало Западна Европа да приеме 80 милиона емигранти. Да не говорим, че големите западноевропейски държави имат голям страх от няколкото десетки хиляди емигранти от бившите комунистически страни, чудейки се как максимално да ги използуват и след това да се освободят от тях.

Аз идвам до задължителния въпрос, който трябва да се постави: Къде е източникът и каква е целта на всички тези уникални качества на този народ? Естествено към това трябва да се добави и трети въпрос: Защо тези уникални свойства притежават именно евреите?“

Отговорът може да се обобщи само с няколко думи:

Източникът на тези уникални качества на евреите е Сам Бог, Творецът на Вселената. Цялата Библия, както и 4000-годишната история на този народ потвърждават ясно и без всякакво съмнение тази истина. Израел и евреите са в уникално отношение към Бога. На никоя друга страна и на никой друг народ Бог не е казвал: „Моята страна“ и „Моят народ“ както това казва за евреите и Израел. И тъй, уникалният характер на този народ има божествен произход.

А отговорът на въпроса „поради какво“ гласи: Бог иска чрез този народ да проведе и завърши Своя план за спасението на човечеството. Така че Израел е Божият инструмент за спасението на света. Това е единствената причина защо Бог е надарил този народ с толкова много дарби, способности и уникални качества.

„И от всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука 12, 48)

__________________________________

*Доклад на тържествено събрание на Швейцарската национална асоциация за Израел, 22 февруари 2009, Берн, Швейцария. Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов

Следва…