Архимандрит Горазд

Както религиозното, така и политическото влияние на траките в живота на гърци и римляни е исторически факт. Силата на Одриското царство през V-ти век преди Рождество Христово е играла важна роля на Балканите и е определяла изхода на конфликтите между гръцките държавици Атина и Спарта. Нумизматичните и епиграфски данни от гръцки и римски произход хвърлят светлина както върху религията на траките, така и на нейното отражение в култа на казаните народи. Гръцкият град Абдера имал честта да даде жена на най-могъщия цар на траките Ситалк, сестра на Нимфидор от посочения град[17]. Гърците създали легендата, че Ситалковият тракийски род има връзка с древните божества на гърците, тоест Ситалк имал божествен произход. Ситалк бил влюбен в културата на религиозните учения на атиняните и пишел навсякъде по стените „Славни Атиняни)“.

Възприетият от гърците тракийски култ на Дионис се зародил в суровите условия на Родопите на планинска Македония, на Хемус (Стара планина). Както траките по тези места, така въобще и всички траки, дошли от общата индоевропейска родина, претърпeли влиянието на различни религии и култури. На Балканския полуостров те се натъкнали на мрачните култове на хтонически божества, които изисквали много жертвоприношения, за да бъдат умилостивени. Хтоническата религиозност е свързана със земята, с мрака, подземията и самите жертвоприношения били провеждани при мрачна тържественост, за да се привлече благоволението на божеството – властител на душите в подземния свят. Тези именно мрачни култове затъмнили светлата религия на траките, какъвто характер тя имала в тяхната прародина. Повече следи на тази индоевропейска светла религиозност намираме у траките, заселени на север от Балкана. Такова затъмняващо религиозното чувство и неговото обективизиране в култа упражнили условията на природата в споменатите планини: ту бляскаво слънчева, ту бурна и застрашаваща, тя изпълвала със страх и недоумение жителите на тези планини. Така у тях се породила нуждата от стихийно-бурно преживяване и отразяване на религиозните им чувства, с което те усещали посвоему някакво сливане с божеството. Така и контрастиращите изяви на природата – ту светло усмихната, ту мрачно застрашителна в планинските усои и пущинаци – се породил оргаистичният религиозен култ на тракийското божество Дионис. Оформила се в мистериите на Дионис и системата на необузданата, беснеюща религиозност.

Дионисиевата оргаистика навлязла в Гърция през VIII-ми век преди Рождество Христово, когато гръцкото общество преминава от примитивно към парично стопанство, когато започва оживена търговия и колонизация по бреговете на Бяло море, по Черноморието. Тази промяна в строя на обществено-икономическия живот променя и някои религиозни понятия и представи: боговете на Олимп били почувствани като доста отдалечени от нуждите на човешкото сърце, от неговите религиозни търсежи и законът за взаимодействието и взаимозависимостта между жизнените условия и духовната култура в дадено общество се проявява и в този случай, а именно: става преход към нови религиозни понятия и представи на гръцкото общество.

Гърците организирали общества от поклонници на бог Дионис, наречени тиаси. В един надпис от I-ви век преди Рождество Христово (12-9 година) намерен в Калатис (Мангалия) по Черноморието, издълбан на бял мраморен стълб, се говори за празнуването на Дионисиевите празници от чужденци и се сочи усърдната религиозна дейност на Аристон, който бил награден с венец за неговото благочестие и старания за благото на народа.

Професор Янко Тодоров пише: «Траките запазили своята самобитна култура… и… тракийската култура се отразила върху елинската… Още от дълбока древност траките хвърлили върху гръцката почва семената на буйната и мощна в своята първобитна естественост Дионисиева религия, със своето ново за гръцката мисъл индивидуално отношение към божеството и към безсмъртието на душата, и тези семена се разраснали в своеобразно, сложно и плодотворно по своето философско-религиозно съдържание развитие – в по-късната гръцка Орфика (Орфееви мистерии)[18].

Оргаистичният култ на Дионис с разпалената си чувствителност и необузданост се разпространил много сред гърците. Еврипид в драмата си « «Вакханки», написана в двора на македонския цар Архелай (413-399 година преди Рождество Христово), дава описание на празнествата в чест на бог Дионис. В тези празненства и в култа на Дионис се увлякла царица Олимпия, жена на Филип Македонски и майка на Александър Велики. Тя употребявала опитомени змии на вакхическите сборища. Филип Македонски и неговите близки приятели и сътрудници изпадали в ужас, виждайки множество змии да се вият по женските вратове и по венците приготвени за вакханките. Филип Македонски разстроил семейните си отношения с жена си Олимпия поради неудържимия и вакханализъм и считал, че тя му прави магии, които изпълвали сърцето му със страх.

Художествени мотиви в изкуството да се ваят грациозни, красиви вази с изображения на жени и змии, преплетени в различни пози, имат произхода си в оргаистичния Дионисиев култ, възприет от гърците. Съществувало е поверие, все във връзка с този култ, че пиенето на прясна кръв подновява тялото и приобщава човека с божеството Дионис. Поради това вакханките в неубоздана чувствена разпаленост нападали елени, козли, сърни и бясно ги разкъсвали, като след това пиели кръвта им. Чрез това приобщение те вярвали, че получават дарбата да пророкуват, както и жреците на Дионис. Оргаистичният култ се извършвал в тъмнина и обикновено нощно време. Най-разпространеното име на вакханките било менади, тоест бесни жени.

Софокъл извежда произхода на бог Дионис от траките и пише че той е син на тракийския цар Дриас и че бил вграден в скала, а Херодот съобщава, че сатрите (траки) са непобедени от никого, че живеят по върховете на планината, че «владеят прорицалището на Дионис», че и пророци на светилището там са беси, едно племе от сатрите.

Страбон, родом от Амасия на Понт (63 година преди Рождество Христово – 19 година след Рождество Христово), написал География от 17 тома, описва тракийските празници котитии бендиди, дава сведения за богинята Котис-Бендида и привежда думите на Есхил за тържествата на Дионис: «Един държи в ръце флейта, изкусно дело на стругар, и с пръстите си изпълнява песен, която подбужда към диви векове; друг пък гърми с медени кимвали!… Ехти весела песен… страшни мимики, подражавайки на бик, реват от скришно място; ужасният кънтеж на тимпана се разнася като подземен гръм».

На една ваза от половината на VI-ти век преди Рождество Христово Дионис е даден с голям съд в ръка, пълен с вино; той се считал за бог на жизнената сила, на природата и виното.

Фригите (траки, които според Ед. Майер дошли в Мала Азия през XII-ти век преди Рождество Христово, а може би и по-рано) практикували култа на Дионис.

Според Страбон, оргаистичният култ на Дионис стои в основата на музикалното изкуство на траките. «Поради мелодията, ритъма и инструментите, пише той, и цялата музика се счита за тракийска. Атиняните обичали чуждото както в другите отношения, така и в религията: те приели… много чужди свещенодействия… приели и тракийски, и фригийски»[19]. Когато гетите искали мир, те пращали при неприятеля посланици с китари. Гетският историк Йорданес разказва, че когато Филип Македонски нападнал Одесос (Варна), гетските жреци в бели дрехи и с китари в ръце излезли насреща и молили домашните богове да отблъснат македонското нападение. За най-стари в певческото изкуство се считали траките.

При война даките взимали вода от Дунав и полагали клетва, че няма да се върнат от бойното поле, преди да победят. Възможно е да са почитали Дунав като божество.

Музиката е била добре развита и култивирана у гетите.

В Илиадата се говори за тракийския певец Тамирис, чието родно място, Пиерея, по-късно гърците считали за отечество на музите и на Орфей. Очевидно, твърде рано траките имали песенно творчество, певци – изпълнители на лични и народни песни. Конано от времето на Октавиан Август изтъква траките като големи любители на музиката, свързва главно с религията им.

Твърде рано гърците практикували култа към Дионис и в Сердика (София). В една мраморна група Дионис е представен прав, с високи обуща и в кожа от сърна през рамото. В дясната си ръка, дигната над главата, държи змия. До него са Пан, млад сатир и пантера.

Населението в Македония е било повлияно повече от религията на траките отколкото от тази на гърците, за което свидетелства силно развитият култ към Дионис по тези места.

Ксенофон съобщава, че след военните сражения убитите се погребват и започва голям пир и надбягване с коне. От един надпис в Ресилово (Македония) се вижда, че двама траки, Битис и Руфус, завещали на религиозното общество (Тиаса) 300 динара за Дионис (Тасибастенски), от дохода на която сума да се прави помен на гробовете им на празника розалиите и да се дава пиршество[20]

Робът гет при комика Менандър казва: «Всички траки, особено ние гетите, не сме твърде въздържани, защото у нас никой не взима по-малко жени от 10, 11, 12 и даже повече… който има четири той се смята за неженен, безбрачен[21]»

Прочетете още „Религията на траките и нейните отражения в живота и културата на балканските народи – продължение и край*“ →

Архимандрит Горазд

Религията на траките принадлежи към естествените религии, в които много религиозни понятия са силно изопачени. При сегашния стадий на научно изследване ние знаем твърде малко за бита, религията и културата на траките, които са вставени като компонент в антропологическия и психологически образ и строй на нас българите. D-r Friedrich Müller[1] изказва мнение, че «трако-илирийците първи са се отделили от общия индоевропейски (индогермански) корен и като напуснали арменските планински области, завладели Балканския полуостров». Следователно, според Мюлер, трако-илирийците са вторите по древност заселници, след баските, в Европа. Тракийците се поселили на изток от река Дрин по средното течение на българска Морава и до горното течение на река Струма, като се прострели до Егейско море. На север те достигнали до река Дунав, а на изток – до Черно море. Херодот, бащата на историята, пише, че тракийското племе гети населявало областта на север от Хемус (Стара планина) близо до морето и през IV-ти век преди Рождество Христово преминало Дунав и основало могъща гетска държава. На запад от гетите живяло тракийското племе кробизи (покрай реките Вит и Осъм), а малкото племе миси – по течението на река Цибър (Киамбра Джибра) и още по на запад – трибалите, от Горни Искър до река Дрин, тимахи – по река Тимок и прочее.

В Родопа са живели така наречените  от Херодот траки сатри (от албанската дума сатр – меч[2]. Това племе Тукидит нарича диами[3]. На едни от високите родопски върхове сатрите имали светилище на бога Дионис, чиито жреци, наречени беси (на гръцки висси) пророчествали (предричали бъдещите събития и съдбата на хората). Това светилище посетил Александър Велики при похода си към река Дунав през 335 година. И във времето на Октавиан  Август се говори за това светилище на бесите, както вече започнали да се наричат траките в Родопа. Бесите-траки отстоявали правата на своята народностна общност много векове и след завладяването им от Рим. От времето на римския император Траян (началото на II-ри век след Рождество Христово) е открит един надпис на латински и гръцки език, „западно от Пазарджик на около 5 км, в който бесите са назовани по латински «Vessi» и по гръцки – «Висси». Един от големите християнски мисионери сред траките бил епископ Никита Ремесиански, а през V-ти век, когато много траки били романизовани, бесите извършвали християнското богослужение на своя роден език.

Първият световен конгрес по тракология вече сочи големия интерес, който се проявява в научния свят към този огромен народ, влязъл в историческите повествувания на много древни писатели и историци, в монументалните паметници и писмени документации столетия преди новата ера и след нея.

Религията на траките споделя всички характерности на религиозното съзнание и преживяване, както и на външните им изрази. Тя е и знание, и воля, и чувство знание, придобивано чрез устно или писмено предаваната теогония и космогония, разкази за чудеса, поговорки и други, воля за действие чрез жертвоприношенията, молитвите, обетите-обричания и тяхното изпълнение, постенето, подвизите в името на вярата и чувство, което одухотворява действията на вярващия човек, импулсира религиозното му мислене и въображение, мотивира религиозната му възторженост и мистика, както и творбите на химни, просби и благодарения, които формират религиозния култ.

Религията на траките е не само основен, но и крупен фактор в бита, в духовната и материална култура, в държавното и социалното им устройство, та дори и във военната им настроеност и бойното им изкуство. Като всяка религия и религията на траките има своя история, защото има своя растеж и своите промени. Религиозното развитие на траките движи развитието на езика им, на устните им предания, на изкуството им, на строителството им, на песенното им творчество. И съвсем естествено, самият им културен напредък оказва своето влияние и довежда до нови, по-съвършени религиозни представи, по-възвишени понятия за божеството и нормите на взаимоотношенията между божеството и човека, като едновременно с това се облагородява култът. Трудно би било да си обясним бита на траките, моралните им и правови норми, родовия им морал, племенното им и държавно устройство, без да познаваме тяхната религия поне в най-общите ѝ черти. При траките явленията в природата и събитията в живота на човека и на обществото се разбират и приемат като воля за божеството. Религията на трака му дава понятията за добро и зло, за семейни и обществени задължения, за личен дълг и чест. Почти всички археологически находки от тракийски произход, като свидетелстват за материалната и духовна култура на траките, са такива именно, като въплъщение на религиозната им мисъл, на творческото им религиозно въображение и битност. И трябва да кажем, че от времето на първите сведения на траките, които Омир дава в IX-ти век преди Рождество Христово, а именно: «Новодошлите тракийци стануват… заедно с тях е и царят им Резос. Аз му видях и конете, прекрасни и твърде големи. Те са по-бели от сняг, а с ветровете на тичане равни. Злато и сребро му красяха дори колесницата нова. Има и златни огромни доспехи. За гледане чудо! А не прилича на смъртни да носят такива доспехи, ала напълно подхождат на боговете безсмъртни… храбри тракийци[4]. Вятър от Троя ме тласна при Исмар, града на кикони (тракийско племе), аз разруших им града. Ала спасени кикони отишли при други кикони… по-храбри и по-многобройни… опитни в битки с мъжете с колесници. Колко листа и цветя са на пролет, те толкова бяха… Паднаха (от нас)… по шестима от кораб: всичките други избягахме с мъка от смъртната участ… загубили много другари… убити в полето от тези кикони (траки»)[5] (Одисея, IX, 39-66), до времето, когато те строят гробници по горното течение на река Тунджа, в околността на град Казанлък, през IV-ти и III-ти век преди Рождество Христово в този близо шествековен период и култови въплъщения има огромна разлика. Тази разлика се вижда от изследванията на гробниците, открити в района на град Казанлък и околността, а именно: гробницата в древния град Севтополис, основан от тракийския цар Севт в края на IV-ти век преди  Рождество Христово и на гробницата, западно от град Мъглиж, от втората половина на III-ти век преди Рождество Христово, които са импозантни построени със сложна вътрешна архитектура, изградени с тухли, с много и изящни куполни форми.Тези построения са диктувани от изменените религиозни представи, от едно по-богато религиозно повествувание за задгробния живот от повишените и изменени култови изисквания и вероучителни тези. Тези, колкото оригинални паметници на архитектурата, толкова и ценни свидетели на изящен художествен вкус, разкриват достигнатата висока степен на строителна техника у траките и на вече много напредналата им тракийска култура, стимулирана от религиозното им чувство.

Писмеността е изключително важен фактор както за създаването, така и за развитието на еднакви представи за божеството (божествата); писмеността улеснява и уеднаквяването на религиозния култ в даден народ.При траките липсата на собствена писменост попречила за създаването на единно тракийско вероучение. Това подпомагало поддържането на местните религиозни тракийски обичаи и култове. Необходимостта от писменост и възприемането ѝ от гърците съдействали на гръцкото религиозно и културно влияние върху траките. Много религиозни паметници, създадени във връзка с празници, при погребения (могили с вътрешни постройки за покойниците, надгробни плочи стълбове, саркофази, плочи, на които се записвали обети-обещания към дадено божество за извършване някакъв подвиг или правене материална жертва) били писани на гръцки език. Най-вече такива паметници има по българското черноморско крайбрежие, където гръцкото културно влияние върху траките било улеснено от търговско икономическите контакти между гърци и траки.

Гръцкото религиозно влияние върху траките първоначално се проявява по черноморските градове Истрос до делтата на река Дунав, Катис, Одесос, Месемврия, Анхиало, а по-късно и във вътрешността на днешна България, когато Филип II Македонски основава град Филипополис, град Кабиле на река Тунджа (при днешния град Ямбол) и старотракийското поселище Берое (днес Стара Загора).

Религиозното влияние на гърците извън тези градове и техните околности било или много слабо, или никакво. Професор Янко Тодоров, траколог, обосновано твърди, че траките са имали своя самобитна култура и са я запазили, опазвайки ревниво вярата в своите божества; с тази вяра, с нейния култ и със своята култура те повлияват и на други народи. А от изследванията на световноизвестния академик Владимир Георгиев върху тракийския говор узнаваме как тракийският език навлиза в говора на гърците и то чрез възприетите от траките тракийски религиозни повествувания и религиозни култове на различни божества. Бележитият историк професор Димитър Ангелов в най-новия си труд пише: Обстоятелството, че през доримския период тракийският език не могъл да се наложи като писмен, а вместо него тази роля изпълнявал гръцкият, се отразило твърде неблагоприятно върху съдбата на тракийския етнос… Доколкото съществувала образована прослойка (главно сред богатите и знатни среди в градовете), тя се възпитавала в елински традиции поради силното влияние на гръцката писменост и култура и не била в състояние да оказва някакво особено въздействие върху голямото мнозинство, което нито знаело гръцки, нито се интересувало от гръцката култура[6]. Като липсвала тракийската писменост, единственото средство, чрез което се освежавала историческата памет на траките, е било религиозното устно повествувание и практикуването на религиозния култ на различните божества. Това е поддържало духовната връзка между минали, настоящи и бъдещи поколения: това е осъществявало моралната опора на тракийското етническо съзнание. И професор Димитър Ангелов продължава: «Очертал се постепенно своего рода «разрив» между един слой образовани хора и масата от населението, който разрив се чувствал през епохата на елинизма и който станал още по-подчертан след завладяването на Балканския полуостров от римляните»[7]

Данни от произведенията на римския поет Овидий, който бил заточеник в град Томи, на черноморския бряг, в началото на I-ви век преди Рождество Христово, подкрепят становището на професор Янко Тодоров и на професор Димитър Ангелов, а именно: Овидий съобщава, че тракийското племе гети не знаело гръцки език и че «тук-там в езика им се срещат следи от гръцки, но вече са добили варварски облик»[8] 

Главно тракийско божество е Залмоксис. Сократ разказва: «Научих това припяване – баене (Еподи) там в похода (в Потидея в 432 година преди Рождество Христово) от едного от тракийските лекари на Залмоксис, за които се говори, че вярват в безсмъртието на душата.Този тракиец думаше, че елинските лекари добре говорели това, което аз ви казах сега. Но Залмоксис, нашият цар, който е бог – рече той, казва, че както не бива да се почва да се лекуват очите без главата и главата без тялото, така и тялото – без душата[9]»

Прочетете още „Религията на траките и нейните отражения в живота и културата на балканските народи*“ →