Ивелина Николова

Темата за Божието Царство не може да се разположи в рамките на ед­но изследване, а още по-малко е въз­можно в една статия. Трудно би могла да бъде построена и логически, защото Божието Царство не ни е открито в пълнота[1], и не знаем много за неговия характер, който превишава представи­те ни за земно царство или за теократично общество[2]. Същевременно те­мата поражда интерес поради това, че Божието Царство е крайъгълен камък в нравственото учение на Иисус Хрис­тос[3] и в Неговото служение. На мно­го въпроси, свързани с него, Църква­та отговаря чрез учението си за назна­чението на човека и за неговото дос­тойнство и призвание, както в този свят, така и в бъдещия. По-нататъш­ните размисли ще бъдат пряко свър­зани с нравственото богословие и с обозначаване на по-важните акценти при търсене отговор на въпроса: „Как­во разбираме под Божие Царство!“

Светите отци и църковните писа­тели внимателно изследват тази тема и дълбоко проникват в нейната същ­ност. Св. Симеон Нови Богослов твър­ди, че в Божието царство „влиза този, който разбира в какво се състои то“[4]. Това разбиране обаче е сложен про­цес, който се постига не само чрез бо­гословско осмисляне, но главно пос­редством познанието на сърцето и чрез по-близко общение на човека с Бо­га. Битийната, моралната и есхатологичната връзка между тях оказва въздействие върху живота на човека на земята и във вечността. „Като аб­солютно благо на вечния живот Божи­ето Царство превишава всяка земна ценност; то е специфично Божие отк­ровение в пределите на човешкия опит“. Според Евангелието характерът на вечния живот е близък до естество­то на Божието Царство Тази теза лес­но бихме могли да потвърдим и текс­туално. Изразите „Божие царство“, „вечен живот“, „съкровище на небето“ и „спасение“ са взаимозаменяеми[5]. „Спасение“ означава и „вечен живот в Божието царство[6]“.

Божието Царство като „средото­чие на творческия акт на Бога[7]“ е ос­нование за съществуването на света и крайна цел на духовния стремеж на чо­века. Благовестието за настъпващото Царство е отправено към човека, защото Царството е предназначено за не­го още преди сътворението на света (Матей 25:34). Затова именно човекът се вълнува от него и желае да го придо­бие. В есхатологичен и сотириологичен смисъл стремежът към Царство­то превръща човека във висше творе­ние по благодат и го възкачва на ново битийно ниво. Това е и придобиването на възвисяващата се над емпиричните дадености богоустановена човешка същност[8].

Разговорът за Божието Царство е правилен дотолкова, доколкото в об­сега на нашето познание можем да от­крием това „общо пространство“, в ко­ето се пресичат „смисловите“ линии на преживяваните от човека ценности и степента на присъствие на Царство­то в неговия дух (Лука 17:21). В разми­съла за тайнственото и благодатно присъствие на Божието Царство у чо­века те винаги остават отворени, относителни и взаимно обуславящи се. Този факт обаче не ограничава вник­ването в разбирането за Царството, а само го поставя в рамките на достъп­ното схващане и по необходимост го свързва с вярата. Посредством вярата долавяме божествените прояви на Цар­ството. В конкретния случай ние не се насочваме единствено към времевия (тоест футуристичен или презентативен) или пространствения аспект на Цар­ството (като вечно, временно или уни­версално, което включва и горните две измерения[9]). В случая времето изчез­ва със степента на откриването на Цар­ството в света[10], при есхатологичния[11] или апокалиптичния му характер[12]. Основна остава само възможността да схващаме онази духовна реалност, ко­ято мислим като Божие Царство, коя­то въпреки есхатологичния си харак­тер не е непознаваема. Царството е изява на Божието снизхождане към чо­века, а достигането до него е процес, в който вярващият възхожда към Бога с помощта на Неговата благодат.

Църквата долавя важни характе­ристики на Божието Царство по апофатичен или катафатичен път. Ние разчитаме неговите външни прояви посредством вникване в самото наи­менование Божие Царство, а Божие и Царство служат за опорни точки при началния стадий на разумното ни поз­нание. Нравствената „същност“ на Бо­жието Царство, обаче, остава неуло­вима в наименованията; тя се открива в стремежа на човека към реализира­не на нравствените ценности през зем­ния му живот в Църквата.

Наименуването е първият позна­вателен акт, който човек извършва. Според свещеник Павел Флоренски „наи­менуването и познанието се извърш­ват в един и същи момент“. Това е не­обикновен акт по своето значение и последствия. Чрез него влизаме в не­посредствен диалог с мистичната ре­алност, която именуваме Божие царс­тво, разбираме идеите на Бога зако­дирани в него, но извършваме и своеобразен акт на самоотъждествяване. Имената, които Адам дава „на всич­ки добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Битие 2:20) не са произволни назовавания на заобикаля­щите го обекти, а проникновено наб­людение на характера и поведението им, разчитане и артикулиране на дълбинния смисъл, вложен в тях, чрез изговарянето на метафизически зададе­ните им имена[13]. За това заедно с ду­мите „Божието царство е тук, но все още не е“ ние говорим на себе си за невъзможността да обхванем необят­ното, поради което често пъти подхож­даме към него апофатично. Така прин­ципът на преобладаване на отрицани­ето над утвърждаването остава вали­ден и на ниво именуване на Божието Царство.

Пътят на именното познание на Божието Царство е съвместно дело на човека и на обекта – Божието царст­во, но не чрез тяхното противопоста­вяне и отделяне, а чрез взаимната им връзка. Името Божие Царство се мис­ли и като символно и символът тук е артикулиран (метафизически интерп­ретиран) като битие, което е повече от самото наименование. Това не оз­начава, че то не присъства реално в света или, че самото то е само сим­вол. Символът относително е равен на идеята, която символизира, без напъл­но да я изразява, въпреки че присъст­ва в нея. Той открива това, което сим­волизира, както името разкрива това, което именува, защото е негова идея. Според Николай Бердяев човешката лич­ност, която е чувствителна към проя­вите на Царството в духовния свят съ­що е символна, защото има в себе си знак от отвъдното; тя самата е знак за отвъдното[14]. Божието Царство като „символ…“ е отговор, чрез който Бо­жието откровение отвръща на двусмислието на историята[15] (то се появя­ва в историята, но осъществяването му остава извън нея) и е път за придоби­ване на истинско битие от човека. Из­вън историческите граници стремежът на човека към него е възхождане към Бога[16].

Божието Царство като онтологична даденост е бъдещ „възможен свят“, а не събитие, което се постига в конкретен момент; то е и бъдещ въз­можен избор, който извършваме в се­гашния живот. Изразите „Божие Царс­тво“, „възможен свят“ символно под­сещат за конкретна духовна реалност, за която говорим с езика на богосло­вието, но която чувстваме и познава­ме единствено в дълбините на духов­ната си природа. За да разберем какво означава Божие царство, трябва да мислим за него по-скоро посредством символа, но да виждаме отвъд него, ка­то се опитаме да прозрем неговия от­въден (външен на символа) смисъл.

По този начин трябва да разби­раме и нарицателното „възможен свят“. Мисълта ни преминава отвъд обхвата на следната дилема: този „въз­можен свят“ се разбира онтологично – като свят, различен от реалния или епистемологично – като друго раз­биране за реалния свят. Мисълта на сърцето, за разлика от мисълта на ума, винаги вниква, простира се отвъд хо­ризонта на символа. Тъкмо по този на­чин символът разкрива своя смисъл и ни позволява да открием неговото съ­държание по непосредствено-интуити­вен, а не по лексикално-дискурсивен път. Като посочва някакъв неизвестен за нас предмет, в същото време сим­волът ни дава възможност да извлечем познание, за да стане този предмет (ин­туитивно) известен за нас. Ние не се съмняваме в присъствието на Царст­вото в нашата духовна същност, но и на земята, защото го преживяваме в сърцата си. Със същата сила желаем да разберем повече за него и неговите прояви и в света, и у нас. В този слу­чай интуитивното знание като най-дос­тъпно и най-присъщо за човека е и най-вярното за него. То не е ирационално, а свръхрационално и като та­кова е пълно прозрение, което дости­га до идеалния и нравствения характер на Божието царство. Органът на не­посредственото интуитивно знание е сърцето, посредством което „осъщес­твяваме“ обективната връзка между духовните и нравствените прояви на Царството. Нашата интуиция не се нуждае от доказателства[17]; посредст­вом нея непосредствено се приближа­ваме до реалността на Царството и пре­одоляваме временното и вечното пос­редством вътрешно съзерцание (intuitus). Това е първичната форма на цялото ни знание[18]. Посредством ин­туитивното знание встъпваме в кон­такт с екзистенциалната реалност и на нравствените ценности[19].

Прочетете още „Царството Божие – реалност и есхатологично очакване*“ →