Христо Стоянов Христов

Възникнал в началото на VII-то сто­летие като религия, формирана въз основа на заимстване и произволно, своеобразно свързване на елементи от християнството, юдаизма и древноарабските езически вярвания, ислямът (в буквален превод от арабски озна­чава „покорност на Божията воля“) бързо се разпространил и сплотил разединените племена от Аравийския полуостров, превърнал мюсюлман­ската община (умма) едновременно в религиозна организация и в полити­ческа корпорация и положил устои­те на мохамеданската теократична държава, която първоначално се ръ­ководила от самия Мохамед (около 570-632 година), самообявил се за пра­теник (расул) на Бога (Аллах), а по-късно – от султани (арабско-турско=власт, управител), предста­вяни като негови и дори (от X-ти век) на Живия Бог наместници на земя­та. При очертаното господство на ре­лигиозния фактор в духовния и об­ществения живот Мохамедовата док­трина се развила в тоталитарна идео­логическа система, която, като обе­щавала да удовлетвори всестранни­те потребности на своите последова­тели и да дари с райско блаженство както добрия мюсюлманин, така и нечестивеца (фасик) измежду моха­меданите, изисквала да ѝ се признае правото за пълен контрол върху всички сфери на човешката жизнена дейност, претендирала да бъде един­ствената истинска религия на земя­та и започнала безпощадна изтреби­телна война срещу християнството.

В наченатата (VII-ми век) епична борба с исляма, която, като се пренасяла често от бойните поля в завладени­те от мохамеданите градове и села, продължила близо тринадесет сто­летия, паднали стотици хиляди хри­стияни, загинали древни цивилиза­ции и велики държави, изчезнали и се претопили в мюсюлманската сти­хия малки и големи етнически групи. Изключителна по своята чис­леност и стойност обаче била кръвна­та дан, която платили народите от източния клон на християнското се­мейство. Техните летописи изобилстват с примери на пламенно от­стояване свободата на съвестта в ре­лигиозните дела и с мъченически под­визи в името на Христа Разпнатия, от които можем да извлечем доста­тъчно поуки и за съвремието, когато говорим за човешките права.

Източните християнски църкви, които преустановили в 1054 година каноническото си общение с допусналия догматически и обредови нововъведения западен църковен център – Рим, и създали под събирателното име Православие единно семейство за неотклонно съблюдаване и съхраняване в непроменен вид завещаното от Иисус Христос и апостолите богооткровено и спасително за човеците учение, доблестно посрещнали подновените в началото на XIV-ти век набези на мохамеданските орди и поели върху гърдите си смъртоносните им стрели. За оредялото паство на Православието, значителни части от което – Антиохийската, Иерусалимската и Александрийската патриаршии – отдавна вече били потопени в кървавото арабо-мюсюлманско море, настъпили съдбоносни дни и години. Срещу християните се възправила с цялата си военна мощ Османската империя, която дължала своето име и началото на историческото си битие на Осман I Газа (1258-1324 или 1326 година). Наследил от баща си Ертогрул (около 1281 година) незначителна област в Северозападна Мала Азия, Осман I я обособил в самостоятелно емирство и, благодарение възприетите и действено въплътени в него принципи на Мохамедовата теокрация, значително разширил границите му за сметка на Византия. Бързите и внушителни успехи на тази държава имали своите живителни корени в исляма, който, след като в създадените вече съюзи с Арабските халифати, с иконийския султанат и други бил проверил ефективността на своите методи – да придобива насилствено, с „аргументите на меча“ нови територии и верноподаници за Аллаха, успял за сетен път не само да докаже и напълно да реализира възможностите си за ползотворно сътрудничество с мюсюлманските държавни формации, но да улесни и ускори процесите на унифициране и вграждане различните расови и етнически групи в политическо-идеологическия организъм на зараждащата се империя.

Значително уголемена с превземането на множество стратегически важни византийски крепости (в Мала Азия: Бурса през 1326 година; Никея, днес Изник – 1331 година, Никомедия, днес Измит – 1337 година, а на европейския бряг: Цимпе – 1352 година; Калиопол, днес Гелиболу – 1354 година, Димотика, днес Димотикон, и Адрианопол, днес Едирна – 1361 /1362 година) и своевременно реорганизирана от Орхан (1324/26-1362 година), който я разделил на три административни области (санджаци), Османската държава непрекъснато подобрявала международните си позиции, планомерно налагала своята власт над по-малките турски емирства, и, като анексирала техните територии, достигнала такава военно-политическа и икономическа мощ, че Орхановият приемник Мурад I (1362-1389 година) сметнал за необходимо да приеме отговаряща за високото му положение титла и пръв от турските владетели се нарекъл султан. Той продължил както завоевателната външна, така и съзидателната вътрешна политика на своя баща, преместил столицата от малоазийския град Бурса в европейския Адрианопол и, като превърнал насилствено помохамеданчените си военнопленници в еничари (турски yeni=нов, млад+çегі=войска), подновил и умножил агресивните си начинания срещу балканските страни и народи. Подпомогнати от пагубните вражди между християнските държави и настъпилата в тях феодална раздробеност, османските султани-завоеватели[1] сломили съпротивата на балканските народи и покорили последователно Търновското (1393 година) и Видинското (1396 година) български царства, Византия и Константинопол (1453 година), който станал столица и на Османската империя под името Стамбул, Сърбия (1459 година) и Босна (1463 година), албанците (1468 година) и Чер­на гора (1499 година). Скоро тяхната не­радостна съдба споделили Антиохийската (1516 година), Иерусалимската (1517 година) и Александрийската (1517 година) църкви, където се сменило само името на поробителите-мохамедани, а хри­стиянското изпълнение имало вече достатъчно голям опит от неколковековния стаж под арабска, селджукска и друга власт. Следователно в на­чалото на XVI-ти век почти всички източнохристиянски страни (включи­телно Влашкото и Молдавското кня­жества – васални на османските турци от 1395 година) се оказали в ръцете на Мохамедовите приемници и единстве­но православна Русия останала извън обсега на издевателствата, които вър­вели ръка за ръка с османските поро­бители. Според сведения на малцината преживяли събитията очевидци-хри­стияни (Иоан Шилтбергер[2] – шестнадесетгодишен участник в Никополската битка през 1396 година, и византийския историк и държавник Георги Френцес[3], живял XV-ти век и пленен при падането на Константинопол в 1453 година) османските султани, независимо дали – както в случая – се наричали Баязид I Мълниеносният или Мехмед II Завоевателят, в еднаква степен давали воля на своята груба азиатска природа, в резултат на което понякога били избивани безпричинно до десетина хиляди пленници дневно, навред в победените земи се ширили злини и страдания и се носили плач и ридания, стенания и вопли. С пожари и пепелища, с трупове и страдания завършили военните походи на турската експанзия, които оформили първия етап от взаимоотношенията между Православието и Османската империя.

Покъртителните сцени на мюсюлмански издевателства обаче не били заменени от естествения декор на радостта и мирния труд дори и през втората фаза от принудителното съжителство на християнството и исляма, която обемала столетията на пълно османско господство над православните народи. Наситена с тъмни краски, картината на тази епоха изобразила Православния свят като най-обикновен, суров материал, попаднал между чука (меча) и на османците и наковалнята на исляма. Очакванията, че завоевателите, които се отнасят враждебно и жестоко към непокорените все още християнски народи, ще сменят тактиката си и ще бъдат по-дружелюбни към станалите техни поданици друговерци и чужденци, не се оправдали. Османските султани неотклонно се придържали към установената през годините на завоеванията практика и продължили да третират военнопленниците като свои роби, използвали техния безплатен труд за всякакъв вид работа или ги предлагали като работен добитък за продан на създадените за целта пазари в Цариград – общия за роби „Йесир пазар“ и предназначения само за робини „Аврат пазар[4]“. За съществуването на поробвания и за процъфтяването на търговията с хора свидетелстват не само пропитите с тъга български народни песни, в които трогателно са описани масово практикуваните от турци и татари отвличания на млади българки и тяхната раздяла с бащино огнище и близки[5], но също така и множество западни пътешественици – френският рицар Бертрандон де ла Брокиер, който при обиколката си из османските владения на Балканите (1433 година) видял в околностите на Адрианопол турци „да водят християни в окови, за да ги продават“ и установил, че навред има „множество християни, които насила служат на турчина – гърци, българи…, албанци, словенци, жи­тели на Рашката земя и на Сърбия, както и власи“[6]; Ожие Бусбек, пратеник на австрийския император Фердинанд I (1503-1564), съ­що отбелязал, че е наблюдавал как турците откарвали „каруци, пълни с млади момчета и момичета“ и при­нуждавали „нещастни християни от всички възрасти да вървят вкупом или оковани във вериги, по същия начин, по който водят на пазара коне, навързани един след друг за опашки­те“[7]; опозналият добре турската дей­ствителност немец Ханс Дерншвам (1494-1568), който съобщил редица интересни подробности за живота в империята и други[8]. Тези оби­чайни за цялата империя прояви на груба сила и незаконни поробвания обаче просъществували до самия край на османското владичество, защото, по достоверни данни на свещеника при Британското посолство в Турция Рийд Уолш, в 1872 година турските войници все още допълнили доходи­те си от търговията с роби, като до­ставяли за пазарите най-вече пленени или отвлечени християнски деца (момчета и момичета между 3 и 9-10 го­дини[9]). Сред живата стока на роб­ските тържища естествено попадали и чужденци, които не били напълно осигурени от своеволията на разюз­даната турска армия. Понякога такива злодеи в униформа, които спо­ред пътешественика Ханс Дерншвам „са предимно бедни войници“ нападали, ограбвали и продавали в робство дори и чужденците[10].

Описаните престъпления не могли да смутят нито официалната осман­ска власт, нито „правоверните“ (мю­сюлмански) поданици, след като сами­те султани смесвали твърдостта с жестокостта и вместо примери на мъ­жество давали уроци по кръвожадност и безчовечност. За безсърдечие­то на почти всеки от тези наместници на Мохамед и на Аллах са запазени легенди, но това, което е разказал Якобо де Промонтирио де Кампис за прищевките на Мехмед II Завоевателя, надхвърля всички граници на садизма и вар­варството. Назован от западния автор нов Нерон, Мехмед II веднъж се раз­гневил, че някое от собствените му три момченца изяло първата диня в неговата градина, но от страх не искало да си признае. „Като видял това, той повикал палачи и заповя­дал да започнат да им разпарят поред стомасите, за да се види вътре. Слу­чило се, че след като разсекли и вто­рото дете, изядената любеница се намерила вътре в неговия стомах. Иначе, той щял да продължи своята ужасна игра, докато намери тая лю­беница[11].

Прочетете още „Православието и Османската империя (Исторически уроци)*“ →