Монтанизмът в Рим*

Павел Стефанов

Днес названието “монтанизъм” е познато само на малцината, които са изучавали или се занимават с древната църковна история. Монтанизмът е християнско апокалиптично движение, което възниква през втората половина на ІІ-ри век в Мала Азия. То получава името си от своя основател – фригиеца Монтан, който след покръстването си твърди, че получава откровения от Светия Дух да поведе като пророк Църквата, за да посрещне наближаващия край на света. Подпомогнат от две жени – Максимила и Присцила, Монтан започва да събира мнозина последователи, които проповядват за Страшния съд и за нуждата от суров морал и покаяние. Те забраняват втория брак, налагат нови пости, отричат божествената същност на Църквата и отказват да простят грехове, извършени след кръщението. Монтан критикува църковната иерархия като корумпирана и неспособна и поставя на първо място харизматичното проро-чество. За него единствено възможен християнски идеал е отшелничеството и презрението към света.

Отначало монтанистите търсят вътрешна обнова на Църквата чрез възраждане на религиозния ентусиазъм, който е характерен за най-ранната епоха на християнството. Но през ІІІ-ти век те създават обособени разколнически общности, в които се дава еднаква възможност на жени и мъже да станат презвитери и епископи. По време на гоненията монтанистите съзнателно търсят мъченичество. Може би най-известният привърженик на монтанизма е Тертулиан в Северна Африка, наричан “баща на западното богословие”. Като радикално духовно и харизматично движение монтанизмът представлява явна опасност за църковната иерархия. Той е осъден от редица отци и събори и през ІV-V-ти век е изкоренен от държавната власт, но в някои затънтени части на Мала Азия продължава да съществува до VІІІ-ми век.

Новото пророчество се устремява на Запад. През 70-те години на ІІ-ри век за него се знае в Рим, където то се смесва със споровете за монархианството (антитринитаризма). Пророческият дух не е чужд на римските християни, което се доказва от посланието на апостол Павел до римляните (12:6), посланието на св. Игнатий Антиохийски до Рим и Пастирa на Ерм (Заповед XI). Римските християни се интересуват от ролята на Параклита (гръцки Утешител, тоест Светия Дух) в Новото пророчество. Те дебатират и въпросите около каноничността на Свещеното Писание, както съобщават св. Ириней, Иполит и Тертулиан. В дискусиите се долавя привкусът на известно съперничество между малоазийците и римляните.

За монтанизма в столицата на империята не е писано много (Heine 1989, 53-59, 89-90). Разкопани са някои монтанистки лапидарни надписи, но те са от по-късна епоха. Тук ще разгледаме три въпроса: 1) епископската реакция спрямо Новото пророчество в Рим; 2) свидетелството на „бича на еретиците” и първи „антипапа” св. Иполит; 3) учението за Параклита.

Най-често цитираното сведение за монтанизма в Рим е свидетелството на Евсевий Кесарийски в неговата „Църковна история” за диспута между монтаниста Прокъл и ортодоксалния християнин Гай (Bauer 1975, 207). В своите тълкувания на Новия Завет Дионисий бар Салиби твърди, че Иполит е написал Глави срещу Гай (Smith 1979). Св. Епифаний Кипърски свързва Гай със сектата на алогите, които отхвърлят произведенията на св. Иоан Богослов, защото монтанистите, гностиците, четиринадесетниците (празнуващи Възкресение на 14 нисан с евреите) и други се позовават на тях. Сблъсъкът между двамата видни богослови Прокъл и Гай настъпва по времето на римския епископ Зефирин (около 199-217 година). Ако се вярва на Иполит, този папа е полуграмотна пионка в ръцете на неговия личен враг Калист. Ранните години от епископското служение на Зефирин съвпадат с избухването на силни гонения и есхатологически очаквания. По времето на Зефирин римските християни се запознават с монтанизма, презвитерът Иполит започва борба с него, а Прокъл и Гай ожесточено спорят. Прокъл е водач на Новото пророчество във вечния град. Тогава Монтан и неговите сподвижници Максимила и Присцила са покойници. Родено е трето поколение пророци и тяхното послание е разпространено на много места.

Подробностите на спора между Прокъл и Гай показват, че техните позиции по въпроса за апостолската власт са непримирими. Първият сочи мощите на дъщерите на апостол Филип и апостол Иоан Богослов, запазени в Мала Азия. Вторият се хвали с мощите на апостолите Петър и Павел в Рим. При спора за празнуването на Пасхата Поликрат Ефески заявява същите малоазийски претенции в послание, отправено до предшественика на Зефирин – епископ Виктор. Прокъл сигурно разчита на многобройните малоазийци, заселени в Рим, за да го подкрепят в спора за истинската апостолска приемственост. Разправията чии кости са по-святи е безсмислена, но накрая надделява местният патриотизъм и може би цитираният безброй пъти от папите случай в Евангелието от Матей (16:18), при който Христос определя Петър като камък и основа на Църквата. По времето на епископата на Зефирин (преди 217-та година) ортодоксалният лагер в Рим отхвърля Новото пророчество.

Може да се предположи, че монтанизмът е известен в Рим преди това и официалното противопоставяне срещу него не е нещо ново. За да се докаже това, трябва да се върнем в епископството на Елевтерий, който предхожда Виктор. Той ръководи римската църква от 174 до 189 година и получава писма от мъчениците в Галия през 177 година. Малоазийски пророци вероятно вече са се срещали с духовници в столицата. Сигурно ортодоксалните християни в Рим искат мнението на галските християни, за да се ориентират по-добре в противоречивата обстановка. И двете страни – монтанисти и православни – естествено търсят подкрепата на римския владика. През втората половина на ІІ-ри век духовният живот в столицата се отличава с изключителна оживеност и противоречивост. Тук проповядват, основават школи и търсят адепти най-различни апостоли, сектанти и шарлатани – от мъченик Поликарп, Юстин и Хегезип до Кердон, Маркион, Валентин и Аверкий Марцел (Lampe 2004).

Ириней и християните в Галия не бързат. Тяхното желание е да се възцари „мир” в църквата, въпреки че някои аспекти на монтанистката екзалтация не им харесват. Често се твърди, че Елевтерий се отнася хладно към Новото пророчество и мълчаливо пренебрегва ходатайството от Галия, но не можем да сме сигурни в това. Тертулиан в трактата „Срещу Праксей” отбелязва мимоходом ненаименован римски епископ, който е предшественик на Виктор (включително и Елевтерий) и отхвърля Новото пророчество. Ако въпросният враждебно настроен папа бъде отъждествен с Елевтерий, който се опасява от конфликти между дошлите малоазийски монтанисти и местните християни, остава необяснимо по-положителното отношение на неговия приемник Виктор. Този либерализъм противоречи на другите сведения за него.

Както е известно, в края на ІІ-ри век се води ожесточен спор за датата на празнуване на Възкресение Христово (Пасха). По древна традиция, която е наследена от юдеохристиянството, повечето църковни общини в Мала Азия честват най-големия празник заедно с юдеите на 14 нисан (Mosshammer 2008). Останалите църкви предпочитат да отбелязват Великден отделно от юдеите. За първи път Вселенската църква е заплашена от разкол, който несъмнено би се отразил и върху смесеното християнско население на Рим. Епископ Виктор (189–199 година) успява да си осигури поддръжката на редица местни църкви, които по негова инициатива свикват редица събори в Рим, Палестина, Коринт, Понт и другаде. Той проявява авторитарност и заплашва с отлъчване тези, които спазват друг календар. Св. Ириней Лионски се опитва да помири двете враждуващи страни. Настъпва разкол по повод пасхалния спор, възглавен от някой си Власт, както разказват Евсевий и Псевдо-Тертулиан (Piana 1925, 215-222).

Действията на Виктор противоречат на поведението на папа Аникита (155-166 година) – предшественик на Елевтерий, който обсъжда същата тема със св. Поликарп Смирненски. По поръчение на местните християни Поликарп пътува от Мала Азия до Рим и двамата епископи се съгласяват всеки от тях да се придържа към заварената литургическа практика. В случая Рим не се стреми да натрапи своята календарна традиция на Мала Азия, а по-скоро се надява да постигне единомислие в своята юрисдикция.

По-късно папа Виктор се държи съвсем различно от Аникита. Затова е трудно да се повярва на думите на Тертулиан, че този груб и горделив епископ признава, макар и за кратко, претенциите на Новото пророчество в противоречие с поведението на своите предшественици (например Елевтерий) (Labriolle 1913, 257-275).

Тези подробности са известни от трактата на Тертулиан „Срещу Праксей”, съставен около 213 година и посветен на тринитологията и грешките спрямо нея. В него се разисква отношението между троичност и единство в християнския Бог и опита на Праксей да отрече първото, за да защити второто. Още св. Иполит Римски се опитва да отъждестви Праксей с Калист или Епигон (Vogt 1999, 237-259). Смята се, че този еретик е първият, който донася от Мала Азия в Рим лъжеучението, известно като монархианство, патрипасианство или савелианство. (Hübner 1999). То е основано от Ноет Смирненски и вижда в Лицата на християнската Троица само сили или форми на единия Бог.

Тертулиан обвинява Праксей, че се противопоставя и потъпква Божиите дарове (несъмнено има предвид пророчеството) и повдига лъжливи обвинения срещу новите пророци и организираните от тях общини. Праксей прави това, за да разубеди анонимен римски епископ от желанието му да признае пророчеството. Тертулиан твърди, че този епископ не само признава пророческите дарове на Монтан, Присцила и Максимила, но вече е изпратил благоразположено послание до църквите във Фригия и Мала Азия. Намесата на Праксей принуждава епископа да се откаже от посланието си и да не признае пророческите дарове, защото подобно решение противоречи на реакцията на неговите предшественици.

Според описанието на Тертулиан Праксей е злодей, който възприема лъжата (патрипасианството) и отхвърля истината (Новото пророчество). Друг автор, известен с името Псевдо-Тертулиан, поставя Праксей на последно място в своя списък на ересите и добавя, че е осъден от папа Виктор. Тези данни не дават възможност да се уточни хронологията на борбата на Праксей срещу римския възглед за монтанизма. От тях се узнава за конфликта между патрипасианството и монархианството, който бушува по времето на Виктор и след него. Кой е римският епископ, който симпатизира на Новото пророчество, но се разколебава под влиянието на Праксей?

Смятам, че той не е непреклонният Виктор, който управлява с желязна ръка Римската църква през 90-те години на ІІ-ри век. При неговото владичество монтанизмът е вече заклеймен. Други сведения подсказват, че въпросният миролюбив епископ е неговият предшественик Елевтерий. Естествено тази идентификация не е нова. В нейна полза се обявяват Харнак, Швеглер, Ричъл, Ревий и Бонвеч. Според тях е невероятно Виктор да признае малоазийския разкол, щом авторитети като Анонимният източник, Аверкий Марцел, Аполинарий и други не го признават. Немалко църковни историци като Пиана, Хилгенфелд, Цан, Войгт, Монсо, Пройшен, Фаджиото и Табърний предполагат, че епископът е Виктор. Хайне и Лабриол пък се спират на Зефирин.

Папа Елевтерий (около 174-189 година) изпраща послания до църквите във Виена и Лион тогава, когато галските християни, жадуващи мир в църквата, изпращат писмо до Фригия и Мала Азия (Baumeister 2005, 339-355). В трудовете на св. Ириней прозира неговото положително  отношение към харизматиците, които са носители на Новото пророчество. Изповедниците в Галия също притежават характеристики, които ги сближават с пепузианите – на първо място езика, използван за окачествяване на Алкивиад, Ветий Епагат и Александър Фригиеца (Frend 1965, 16-17). Но от друга страна те проявяват по-умерен аскетизъм и по-голяма склонност към прощение и компромис от пророците във Фригия. Би било невероятно да се предположи, че галските християни са озлобени фанатици, които настояват пророците да бъдат анатемосани на всяка цена. Предполага се, че папа Елевтерий се отзовава положително на пратеничествата и написва „мирните послания” около 178-179 година. Но драмата на монтанизма не приключва с тях.

Прочетете още „Монтанизмът в Рим*“

Тайната на богопознанието – продължение 1

От тези изказвания на християнските апологети става ясно, че между антро поморфизма и метаморфизма на мито логическото богословие на древните гъ рци и християнското богословие за въ плъщението или раждането на Бога в човешки образ, няма нищо общо. Разликата е добре обобщена в друг текст от Атинагор, където той подчертава, че гръцките богослови обожествяват митовете (Θεολογοũσιν οι τοúς μυθους Θεοποιοũντες) и не успяват да се издигнат до величието на Бога с разума си (λóγος), бидейки привързани към формите на материята (επί τα εδη της υλης συνεστήκασιν) и по такъв начин обожествяват промените на елементите (τας των στοιχείων τροπάς Θεολογοũσιν) (Молба (пратеничество) за християните, 22). Техният проблем е, че отпадат, що се отнася до величието на Бога (αποπίπτοντες του μεγέθους τοũ Θεοũ). А това означава, че в Атинагоровото богословие Бог коренно се различава от материалните неща. Както той казва на друго място, гърците не успяват да разберат „естествения и богословския Логос“ (αθεωρητοι οντες τοũ φυσικοũ καί τοũ θεολογικοũ λóγου) и следователно измерват набожността по законите за жертвоприношенията (Молба (пратеничество) за християните, 12), които те съблюдават във всеки град. Атинагор отхвърля идеята, че Бог се нуждае от жертвоприношения. Както той казва: „Създателят на вселената и Отец не се нуждае нито от кръвта, нито от дима, нито от благоуханието на цветята и каденето, бидейки Сам най-съвършеното благоухание и нямайки недостиг от нищо“ (Молба пратеничество) за християните, 12).

В такъв случай какво е това богословие, което Атинагор защитава? Той казва, че то е съсредоточено върху „неродения, вечен, невидим, неизречим, непознаваем и непостижим Бог“, Който няма абсолютно нищо общо с боговете на езичниците (Молба пратеничество) за християните, 12). Ако това е всичко, което Атинагор иска да каже, човек би могъл да спори, че неговото определение за богословие не се различава съществено от това на Платон. Атинагор обаче говори за конкретния богословски дял на християните (το θεολογικóν ημων – των χριστιανων – μέρος) (Молба пратеничество) за християните, 10), който има пряка връзка със Св. Троица. „И така, кой след това не се удивлява, като слуша, че наричат безбожници тези, които изповядват Бог Отец и Бог Син и Дух Свети и признават тяхната сила в единството и различието в порядъка?“ (Молба пратеничество) за християните, 10). Своето определение за богословие Атинагор развива и още по-нататък. Богословието не се отнася само към Единия вечен Бог и вярата на Църквата в триединството на Отец, Син и Св. Дух, а също така до множеството ангели и служебни сили, които Създателят на света поставил и определил чрез Своето Слово да управляват стихиите, небесата и световния порядък (Молба пратеничество) за християните, 10).

В светлината на тези изказвания става ясно, че Атинагор заимства термина богословие и неговото първоначално определение от гръцката Платонова философия, но разширява смисъла му, като го вмества в тринитарното богословско предание на Църквата. В действителност за Атинагор можем да кажем – а това се отнася и за другите християнски апологети, – че кръщава гръцкото философско богословие във водите на християнското откровение. Апологетите не доразвиват това християнизиране на платоновото богословие, а прокарват пътя за формирането на християнското богословие. Включването на ангелологията в богословието е подчертано юдео-християнска традиция, която апологетите приемат, но не доразвиват.

2. Други значения на термина „богословие“ у апологетите

В труда Разговор с Трифон юдеина св. Юстин употребява термина „богословие“, или по-скоро глагола „богословствам“ (θεολογεĩν), в екзегетическо-библейски смисъл, което има своите корени в равинските традиции на Талмуда. Той казва, че Трифон „богословства“, когато обяснява допълнителните букви „а“ и „р“ към имената на Авраам и Сарра (Разговор с Трифон юдеина, 113, 2). Отговорът, който св. Юстин дава, е в подобен дух. Той изяснява в христологически (богословски) смисъл промяната, която прави Моисей на името на Осия с Иисус (Разговор с Трифон юдеина, 113, 2). Други места от Стария Завет, които св. Юстин тълкува по същия начин, са Бит. 19:24; Пс. 109:1 и Пс. 44:7-8) (Разговор с Трифон юдеина, 113, 2). Този юдейско-талмудически начин на богословстване е широко използван от първите християни в техните разговори и дискусии с юдеите. Примерът с Иисуса, син Навинов, който привежда св. Юстин Философ, се среща също така в Посланието на св. апостол Варнава (ХІІ, 8-10), Климент Александрийски (Педагог, 1 VІІ, 60, 3), Евсевий Кесарийски (Църковна история, 1, 3 3-4). Целта е библейското потвърждаване и свидетелство за тринитарното богословие на християните (θεολογεĩν καί кυριολογεĩν το Πνεũμα το αγιον, τον Πατέρα των όλων καί τόν Χριστόν αυτοũ) (Разговор с Трифон юдеина, 56, 15).

Емил Трайчев

„Богословието“ на философите и юдеите у св. Иполит Римски (около 170-236)

1. „Богословието“ на философите

Св. Иполит Римски, най-вероятно грък, обърнат в християнството и пребиваващ в Рим, употребява термините „богословие“, „богословски“, „теологумен“ (размишление за Бога) по начин, който в известна степен е различен от този на християнските апологети. За него богословие означава или философия, която има връзка с Бога, или различни разбирания относно боговете. Тези философски и религиозни значения на богословието произтичат от обширните познания на св. Иполит в областта на древната философия и религия. Общо взето св. Иполит неохотно използва термина богословие в контекста на християнското богословие. Изглежда той познава учението на апологетите, които, както се отбеляза по-горе, употребяват този термин, но е по-резервиран от тях при употребата на гръцки термини и концепции в изложението на християнското учение. Св. Иполит отбелязва, че сред всички онези по земята, които проучват същността и природата на Божеството, като философите и богословите, преобладават различни мнения (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, ІV, 43, 1).

Тези мъдреци на света, не успявайки да се издигнат до великолепието на истинския Бог, обожествяват стихиите на природата (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, ІV, 43, 1). Те обожествяват онзи елемент, който считат за причина (τό αίτιον) на всичко съществуващо във вселената (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, ІV, 43, 1). Персите, вавилонците и египтяните вървят по тази пътека. Персите обожествяват светлината; вавилонците – тъмнината; египтяните говорят за Бога като неделима Монада, самородена и даваща живот на всичко съществуващо (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, ІV, 43, 3-4). В такъв случай богословието на философите, според св. Иполит, е дирене на първия нероден принцип (η πρωτη αρχή η αγέννητος) (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, VІ, 23, 1). Сред древните богослови, представители на тази традиция, той поставя Музей (VІ в. пр. Хр.), Лин (митологически образ), Орфей (митологически образ), Солон (ок. 640-ок. 560 г. пр. Хр.), Питагор (ок. 530 г. пр. Хр.), Платон (427-347 г. пр. Хр.) и Аристотел (384-322 г. пр. Хр.). Св. Иполит обръща особено внимание на Солон и Питагор, които заимствали от египтяните идеята, че Монадата е нероден принцип на всичко съществуващо (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, VІ, 23, 1). Но богословието, което св. Иполит разисква в детайли, е това на Аристотел. Аристотел, казва той, разделя света на множество различаващи се области  (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, VІІ, 19, 2). Най-напред, от земята до луната се намира пространство, което не е ръководено от някакъв особен промисъл или по-висша деятелност, а е оставено да се развива според собствената си природа (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, VІІ, 19, 2). Отвъд луната има друга част, която е подредена и е управлявана от някакъв промисъл.  След това имаме повърхността на небесата, която е нематериална, един вид „пети елемент“  (πεμπτουσία). Това е свръхестествена субстанция, която не е подвластна на законите на природата. Това космологично деление отговаря на философското.

Аристотел разграничава естествената философия (физиката), която се простира до луната, от „метаестествената“ философия (метафизиката), която достига до небесата и последните две – от свръхестествената философия (богословието) (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, VІІ, 19, 3), която се отнася до най-високото място (ο ανωτατος τόπος), тоест етера (αίθήρ)[28]. Между думата αίθήρ, глагола θεĩν, прилагателното θεĩος и съществителното θεός съществува етимологична връзка[29]. Най-конкретните разсъждения на Аристотел по този въпрос могат да се намерят в неговата Метеорологика: Το γάρ αεί σωμα θεόν άμα θειόν τε τήν φúσιν εοίκασιν υπολαβεĩν, καί διωρισαν ονομάζειν αιθέρα το τοιοũτον ως ουδενί των παρ’ ημĩν αυτό (339б 25-27).

Павел Павлов

На друго място в същото съчинение Аристотел нарича етерното място тяло, което е по-божествено от другите елементи на вселената (ετερον σωμα καί θειότερον των καλουμένον στοιχείνων) (376б 29).

В трактата За небето, Аристотел говори по подобен начин за „материална субстанция“, която е различна от състава на нашия свят, защото е по-божествена (θειοτέρα) от всичко друго (ουσία σωματος άλλη παρά τάς εντοũθα συστάσεις θειοτέρα καί προτέρα απάντων) (269а 30).

Св. Иполит нарича това пето място, субстанция или тяло, θεολογοúμενον. Тази етерна субстанция е различна от другите четири главни субстанции, изграждащи нашия свят, тоест огън, земя, вода и въздух, защото е по-фина (λεπτóτερον) и е в действителност нещо като дух – πνεũμα (Мисли на философите или опровержение на всички ереси, І, 20, 4).

В общи линии св. Иполитовият анализ на богословието на философите може да се обобщи в два момента:

1) Богословието е основано на разумно изследване на света с цел откриване на първата причина или принцип, лежащ в основата на всичко съществуващо във вселената.

2) Посредством аналогично изкачване през пластовете на вселената, рационалното изследване води до откриването на тази причина, на която в края на краищата е даден богословски статут.

Както се вижда това богословие е безспорно зависимо от космологията и фактически представлява един вид космогонична теория. То е също така обусловено от субективността на изследователя и оттук – мултиплицирането на конкурентни или, във всеки случай, вариращи космологични теории.

2. „Богословието“ у юдеите

Св. Иполит противопоставя космогоничното, космологично богословиие на гърците на богословието на юдеите, което той нарича „почитание на Бога“ (θεοσέβεια) и което не е резултат от човешки подвиг, а води началото си от Самия Бог. Моисей е „даденият от Бога учител“ (ο δοθείς παρά θεοũ διδάσκαλοσ) (Доказателство против юдеите, ІХ, 18, 1), а Законът е „Божият закон“ (τοũ θεοũ νόμος) (Доказателство против юдеите, ІХ, 18, 1). Св. Иполит дели „почитанието на Бога“ у юдеите на четири дяла: богословие, физика, етика и свещенодействие (ετσι μέν… η κατά πάντας ‘Ιουδαίους κατά την θεοσέβειαν πραγματεία τετραρχη θεολογική, φυσική, ηθική, ιερουργική) (Доказателство против юдеите, ІХ, 30, 1).

Предмет на богословието е вярата и учението за Единия Бог, Творец и Господ на всичко, Който сътворил всичко, което по-рано не е съществувало, не от някаква мантериална временна субстанция (τον μέν θεóν ένα είναε λέγουσιν, Δημιουργόν τε τοũ παντóς καί Κúριον, ποιήσαντα πάντα ου πρóτερον οντα, ουδέ εκ τινος υποκειμένης συγχρóνου ουσίας) (Доказателство против юдеите, ІХ, 30, 1).

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Тайната на богопознанието – продължение 2, който трябва да се активира).

______________________________

[28]. Срв. Аристотел, За небето, 270б 22-24.

[29]. Срв. Платон, Кратил, 410б.

Изображения: съставителите Емил Трайчев и Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2a