За приснодевството на св. Богородица*

Публикувано на 06.12.201111.08.2025 от Dragan Bachev

Архимандрит Методий

Св. Православна църква учи за св. Богородица, че тя е Приснодева, тоест всякога дева, винаги дева: преди зачеването на Спасителя, в зачеването, в раждането, след раждането и во-веки!Приснодевството на преблагословената Дева Мария се удостоверява както от Cвещеното Предание, така и от Cвещеното Писание, които взаимно се допълват и потвърждават.

От Свещеното Предание се знае, че през време на своето пребиваване в храма Мариам дала обет пред Бога да си остане завинаги девица. Този обет е бил само нейно лично, дълбоко вътрешно всесърдечно дело; той не бил даден по съвет или под влияние отвън; никой от човеците за него нищо не е и знаел, следователно той е бил даден по внушение и под ръководство на Светия Дух, и точно затова той е бил абсолютно благодатен. Случва се понякога човек, под влияние на моментно преживяване, например при внезапно заболяване или друго голямо затруднение, да изрече обет за нещо трудно, което не е обмислил както трябва и за изпълнението на което не е премерил силите си, а после изнемогва, отчайва се и понякога нарушава обета си. Не тъй било с Мариам, защото тя всецяло принадлежала на Господа, и всяка една нейна мисъл, всяко чувство или желание у нея са били не само в пълна хармония с Божията воля, но и под всегдашното ръководство на Св. Дух. Затова даденият от нея обет бил и най-благоуханната жертва, която Тя могла да даде и дала пред Бога.

Според Моисеевия закон, когато някой от Израил давал обет пред Бога, този обет непременно трябвало да бъде изпълнен, а който даде обет и не го изпълни, вършел тежък грях и подлежал на строго наказание (Чис. 30:3; Втор. 23:21). Даденият от Дева Мария обет, обаче, бил в противоречие с общото разбиране у евреите, че нито една девица не бива да остане неомъжена. В Стария Завет изобщо не съществувал обичай девица да не се омъжи, освен ако е душевно болна или физически урод, а всички нормални моми непременно встъпвали в брак. Този възглед се мотивирал с вярването, че Божието благословение се проявявало върху човека в раждането на деца. Затова бездетството се смятало за Божие наказание и бездетните жени бивали укорявани (1 Цар. 1:6; Лука 1:25). По същите съображения, когато един евреин умирал бездетен, ако имал неоженен брат, той се задължавал да се ожени за вдовицата му, за да „въздигне потомството на брата си, “ (Втор. 25:5-10; Мат. 22:24). Тъкмо това общоприето положение станало причина да се открие даденият от Мариам обет. Когато тя станала пълнолетна и трябвало не само да си излезе от оградата на храма, но и да бъде задомена, и когато нейният духовен попечител свещеник Захарий, бащата на св. Иоан Кръстител, който бил и неин най-близък роднина, се загрижил как да я нареди в живота, тогава именно тя открила на него (и само на него!) за своя обет. Разбира се, в качеството на неин попечител, заместващ починалия неин родител, св. Иоаким, според закона свещеник Захарий имал правото и властта да отмени този обет (Чис. 30:4-9). Но той е сторил това и за нас не е трудно, да разберем защо, след като съпругата му св. Елисавета вече е била по такъв чудесен начин освободена от укора на бездетството. По същите мотиви Захарий не огласил обета на Девицата пред обществото. В такъв случай единственият изход от това положение бил да се намери старец вдовец, който под външния образ на формален брак би се съгласил да бъде пазител на девството на Девицата. Захарий намерил такъв старец в лицето на Иосиф, който съгласно преданието бил вече на 80 години и имал 6 деца от покойната си съпруга[1]. Той бил от Давидовия род, от който била и Дева Мария. Св. Епифаний пише: „Преданието изрично свидетелства, че Девицата е била обручена с Иосифа не за брачно общуване, а за да бъде Тя запазена в девството си за свидетелство на бъдещето, тъй че домостроителството за пришествието на Господа в плът да бъде несъмнено удостоверено като станало без участието на мъж, но със силата на Св. Дух“[2]. Така се обяснява този факт, засвидетелстван в Св. Писание, че Дева Мария, след като била обручена, сиреч венчана за Иосифа (Мат. 1:18) и доведена в неговия дом в Назарет (св. Епифаний, пак там), тя и старецът не живеят брачен живот. По тази причина, когато се появяват първите признаци, че тя е непразна, той е бил много смутен от това. Не знаейки същинската причина и бидейки убеден, че е извършен грях, но не желаейки да я осрами, той решава тайно в себе си да я напусне (Мат. 1:19). Но когато Ангелът му открива истината, чак тогава тревогата е вдигната от светата му душа (Мат. 1:20). Така се обяснява и този въпрос на пречистата Дева към Архангела, когато той ѝ благовести, че Тя ще роди Син: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам“(Лука 1:34). Как не познава? Нали това става в дома на Иосифа и нали той се нарича неин мъж, а Тя негова жена (Мат. 1:16, 19, 20, 24)? Да, наричат се, но и само толкоз и нищо повече! Ако Тя наистина беше негова жена, и ако той наистина беше неин мъж, тогава този въпрос щеше да е съвсем излишен. Но сега този въпрос ни открива нещо много повече, а именно: щом Тя не знае мъж, значи няма такъв, значи Тя наистина е взета от Иосифа не за брачен живот! А това именно потвърждава Преданието, че Тя наистина е била дала обет за девство, и че тоя обет е бил най-главното и най-същественото в нейния живот, че именно за спазването на този обет се сключва един същински законен, при все това фиктивен брак. За този именно фиктивен брак светите отци привеждат още едно съображение на Божия промисъл. След тържественото предсказание на Исайя: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син“ (Ис. 7:14), лукавият е наблюдавал всички израилски девици, за да осуети това пророчество. Но Бог, Който „улавя мъдрите в тяхното хитруване“ (1 Кор. 3:19) (Иов 5:13) го „надхитрил“, тъй като след обручението на Мариам за Иосифа дяволът прекратил наблюдението си над нея[3]. За този случай Исайя има специално пророчество, но понеже то е пророчество – загадка лукавият, очевидно, не е можал да го разбере. Ние ще го приведем малко по-долу.И тъй Дева Мария съвсем не е била човекът, който като даде обет пред Бога, да не го изпълни. И Тя никога не го е нарушила даже в мисълта си. Св. Василий Велики свидетелства за нея: „Тя е чиста, свята и пренепорочна, и след като е станала Майка, Тя пребъдва дева“[4]. Всичко това е било толкова духовно и благодатно, толкова силно и убедително, че на него безусловно се подчинили и праведният (Лука 1:6) свещеник Захарий, и още по-праведният (Мат. 1:19) старец – вдовец Иосиф. Ето, поради това именно Мариам пита Архангела: „как ще бъде това, когато аз мъж не зная?“ Да, Мариам никога не постъпва наполовина, защото Тя е в пълнотата на Св. Дух, което ще рече: абсолютен ум, абсолютна воля, винаги напълно подчинена на Божията, след това: яснота, изчерпателност, пълна положителност. И на този напълно уместен върховен въпрос на пречистата Дева, небесният Пратеник дава също такъв ясен и пределно изчерпателен отговор:

„Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“ (Лука 1:35). Сиреч: не бой се Мариам, обетът няма да бъде нарушен, напротив: бидейки най-чистата и най-свята жертва пред Бога, именно спазването му ще даде на грешната земя и най-благоуханния Небесен Плод: и това ще бъде най-чудната награда за една девица и за една майка: първа и единствена в човешкия род да зачене от Дух Светий и да стане Майка на Божия Син, за да стане Той Син Човешки!

След това дивно обяснение, което разкрива на Мариам, а чрез нея и на цялата земна и небесна Църква „великата тайна на благочестието – Бог се яви в плът“ (1 Тим 3:16), Тя изрича своето дивно, жадувано от Небето съгласие: „Ето рабинята Господня, нека ми бъде по думата ти!“ Лука 1:38).

В Св. Писание приснодевството на св. Богородица е предсказано многократно. Тук ще приведем едно дивно пророчество – предобраз от великия пророк Иезекиил. То е специално за приснодевството. Изложено е в началото на 44 глава от книгата му. Иезекиил живял през времето на Вавилонския плен (586-516) в Асировавилония. Там той имал своите знаменити видения, изложени подробно в книгата му. По това време Иерусалим и храмът били напълно разрушени. На пророка било дадено не само да узнае и предскаже, но и да види в духовно видение възобновен града и новия храм, и също така да прозре в тази дълбока тайна, че земният ръкотворен храм е предобраз на духовния неръкотворен храм, сиреч душата на човека, и че измежду човеците най-съвършеният жив храм на Бога ще бъде благословената между жените Дева Мария. Пророкът разказва как Св. Дух го довежда в Иерусалим и го изправя пред новия храм: „И доведе ме назад пред външната врата на светилището, обърната към изток, и тя беше затворена. И каза ми Господ: тази врата ще стои затворена, не ще се отвори, и никой човек не ще влезе през нея, защото Господ Бог Израилев влезе през нея, и тя ще стои затворена“ (Иез. 44:1-2 — по еврейския оригинал). Св. Православна църква винаги е разбирала това видение на прор. Иезекиил като предсказание за приснодевството на св. Богородица, т. е. че тя е винаги дева, понеже всякога е в пълнотата на благодатта. Тя чете този текст от книгата на Иезекиил като паримия на вечернята срещу всеки богородичен празник.Пророчествата за св. Богородица, включително и за приснодевството, са извънредно много. След тия за Христа Спасителя, най-много предсказания в Писанието са дадени за нея. Те са твърде интересни загадки, символи и словесни изказвания, които само всезнаещият Промисъл е можел да даде. Тя е стълбата на патриарх Яков, по която слезе на земята Син Божи (Бит. 28:12-16); тя е „неизгарящата къпина“, която прие в утробата си огъня на Божеството, без да бъде изгорeна от него (Изх. 3:1-5), тя е руното на Гедеон оросено от Св. Дух (Съд. 6:37-40); тя е Светая Светих с всичките ѝ принадлежности: направеният от негниещо дърво и обкован от всички страни със злато (приснодевството) Ковчег на завета и намиращите се в него скрижали (Словото – Христос), златната кадилница, която даде благоуханното кадиво (Христа), златната стомна с Манната в нея (пак Христос), покаралият жезъл Ааронов. Всичко това бяха нейни предобрази. Тя е оня чуден дом, който Премъдростта си създаде (Прит. 9:1). Нея предизобразява и чудесното преминаване на евреите през Червеното море. Ето как разбира и как възпява това славно чудо преп. Иоан Дамаскин:

„Някога в Червеното море се изписа образът на неизкусобрачната Невяста: там бе Моисей, разделителят на водата, а тука Гавриил, служителят на (сбъдването на) чудото: тогава Израил премина дълбочината немокрено, а сега Христа роди безсеменно Девицата; Морето след преминаването на Израиля стана непроходимо (за египтяните), а Непорочната след раждането на Емануила остана завинаги („пребысть“) нетленна. Ти, Който от вечност съществуваш и се яви като Човек, Боже, помилвай ни!“ (Октоих, богородичен догматик на 5 глас в събота вечер). В древност е имало християни, а и днес понякога се срещат измежду лошо просветените такива, които приемат, че св. Дева Мария, след като безмъжно е заченала и родила Христа, била родила и други деца, и вече не свръхестествено и безмъжно, а естествено, именно от Иосиф. За доказателство на това те привеждат два текста от евангелието от Матея: „Преди още да бяха се те събрали“ и „не познаваше я, докле Тя роди своя първороден Син“ (Мат. 1:18, 25). И така, казват тези християни, според първия текст се е допущало едно „събиране“, прекъснато обаче от намесата на Св. Дух, а вторият текст поставя един предел на „непознаването“, изразен с думата „докле“, поради което трябва да се приеме, че след това „докле“ едно „познаване“ е било не само възможно, но и действително е станало, тъй като в Новия Завет на десет места се говори за братя и сестри Христови, именно: Мат. 12:46-48, 13:55; Марк. 3:32, 6:3; Лука 8:19-20; Иоан 2:12, 7:3-5; Деян, 1:14; 1 Кор. 9:5; Гал. 1:19.

Но въпросните християни са разбирали и разбират приведените новозаветни места съвсем произволно и в разрез с древното повсеместно разбиране на Църквата, както ще видим по-долу. Ако ние, както и въпросните християни, никак не се съмняваме в това, че пречистата Дева е била винаги в пълнотата на Св. Дух и че именно заради това е била удостоена да стане жив храм на Божеството: ако сме убедени, че зачеването и раждането на предвечното Слово Божие от нея представлява върхът на духовното избранничество, на чистотата и светостта, а заеднос това и на блаженството, неща несравними и несъвместими с никакъв друг начин на живот – то, да приемем след това едно брачно общуване на Благодатната в земния смисъл на думата, значи съвсем да не разбираме що е духовно съвършенство и да мерим постиженията на духовния живот с фалшивите мерки на падналата плът. Но нека приведем пророческата загадка на Исайя, за която споменахме преди малко.Укорявайки израилските водачи в слепота и неразбиране на пророчествата, Господ чрез пророка казва: „Всяко пророчество за вас е същото, каквото думите в запечатана книга, която подават ономува, който знае да чете книга, и казват: „прочети я“, и той отговаря: „не мога, защото е запечатана!“ И рече Господ: понеже този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене,… то ето, Аз ще постъпя пак необикновено с този народ, чудно и дивно, тъй че мъдростта на мъдреците му ще загине, и разум у разумните му не ще има“ (Ис. 29:11-14). Що значат думите, че Бог пак ще постъпи необикновено, чудно и дивно с „този народ“? Тук се има предвид казаното преди това за безмъжното зачеване на Девицата: „слушайте, прочее, доме Давидов! нима ви е малко, дето дотягате на людете, та искате да дотягате и на моя Бог? Затова Сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7:13-14). И тъй, двете тези пророчества имат един и същи предмет – приснодевството на Пречистата.Тя е „книгата“, която дават на човек, който знае да чете, но не може да я прочете, защото е запечатанa[5]. Ето как я възпява знаменитият църковен поет Иосиф Песнописец (IХ в.).

В написания от него канон към акатиста в чест на Св. Богородица четем: „Великият Архангел, като те гледаше, Пречиста, че си живата Христова книга, запечатана от Св. Дух, викаше ти: радвай се, вместилище на радостта, чрез която прамайчината клетва ще се отмени“ (Песен 1:1). За човека, на когото е била поверена тази жива Книга, праведният старец Иосиф Обручник тази „книга“ е останала непокътната, защото е била свише запечатана!

В използвания от неправилно мислещите текст „и не познаваше я, докле тя роди Син“, изразът „докле“ тук съвсем не означава предел, от който настъпва промяна или обрат, прекъсване или връщане, но означава праволинейно продължение на започналия от минутата на благовещението и боговъплъщението възход и достигането на най-високия връх на богоуподобяването, от който вече няма слизане или връщане. Нека вземем израза „докле“ в гръцкия му оригинал. На гръцки в текста стои думата „еос“. Същата дума е употребена в края на евангелието от Матея в текста: „И ето Аз съм с вас през всички дни, до свършека на века — еос тис синтелѝас ту еòнос“ (Мат. 28:20). Но нима след свършека на сегашния век Господ Иисус Христос ще престане да бъде с нас? Тъкмо напротив, защото Писанието казва: „и така винаги с Господа ще бъдем“ (1 Сол. 4:17). Също така в 109 псалом четем: „Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле (еос) туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“ (Пс. 10:1). Но ще престане ли Христос да седи отдясно на Отца, след като всичките Му противници, включително и „най-последният враг – смъртта“, бъдат усмирени? Напротив, тогава Бог Отец ще бъде „всичко у всички“ (1 Кор. 15:25-28) и изкупените ще гледат славата на Сина, която Той има от Отца и всички заедно с Него ще бъдат „в пълно единство“ с Бога Отца (Иоан 17:23-24)[6]. Нека кажем няколко думи и по въпроса, че пречистата Дева-Майка е девица не само в зачеването на своя Божествен Син, но и в раждането Му, т. е., че раждането на Богомладенеца никак не е повредило девственото състояние на нейното пречисто тяло, защото наказаннето, наложено на Ева („с болки ще раждаш деца“ – Бит. 3:16), не важи за нея, тъй като Тя е заченала безмъжно от Св. Дух. Прекрасно е предсказал това пак същият пророк Исайя: „Още не бе изпитала родилни мъки, и роди; преди да бяха настъпили болките ѝ, роди Син.“ (Ис. 66:7)[7]. „Планина се срина“, казва народът в случаите когато е станало нещо необикновено и необратимо. Но каквото човешко сравнение и да употребим, то ще бъде съвсем слабо пред великата тайна на благочестието (1 Тим. 3:16). Разбира се, човешките неправилни мнения никак не увреждат Божиите истини, те са израз само на човешката немощ и невежество, в случая по отношение на Пречистата и на еврейската злоба към нея, както казва св. Епифаннй Кипърски[8]. „Словото Божие се не вързва“ (2 Тим. 2:9), неговият божествен смисъл не може да бъде изопачен от неправилно приемащите го. И ако великият св. апостол Павел счита всичко за смет в сравнение с познаването и придобиването на Христа (Филип. 3:8), то нима Тая, която Го е родила по такъв необикновен начин и Го е познавала най-добре, е била по-долу в нравствено отношение от апостола? И нима след великото чудо на чудесата – безмъжното зачеване на Божия Син, благодатната Богомайка се е върнала към състоянието на измамената Ева, в което Тя никога не е и могла да бъде, тъй като е била запечатана веднъж завинаги от Св. Дух за великото си избраничество?!

Нека сравним Пречистата с най-добрите земни майки. Ето умира бащата на св. Иоан Златоуст. Майка му Антуса остава млада вдовица, едва 20-годишна. Тя била и красива и много богата, затуй мнозина влиятелни мъже я пожелали за съпруга, някои дори за тази цел прибягнали до могъщото влияние на императора. Но Цветана (Антуса на гръцки значи Цветана) останала непоколебима. Тя постветила всички свои сили и целия си живот на своето любимо чедо, само на него отдала всичката си любов и всички средства, за да го възпита, изучи, издигне и направи светило на Църквата. А св. Богородица като майка стои толкова по-високо от тая блажена Антуса – Цветана, колкото сам Господ Иисус Христос е по-високо от Своя блажен ученик и угодник Иоан Златоуст! И ако Антуса е обичала своето скъпо чедо безмерно, то толкова по-безмерна е била любовта на Мариам към нейното Божествено Чедо, станало от Син Божи – Син Девин н Син Човечески! И ако за много брачни двойки от Житията на светиите се знае, че те са водили чист девствен живот, и ако такъв са могли да водят отец Иоан Кронщадски и съпругата му Елисавета, ако и в наше време има още такива, които доброволно и съзнателно, скрити зад законен брак, живеят като ангели, то как е възможно вярващи християни да вярват и да допускат у пречистата и пренепорочна Майка Божия плътски чувства и раждане на деца по друг закон, след всичкото онова „велико нещо“, което Силният ѝ бе сторил (Лука 1:49)?Но, тогава, кои са тези „братя и сестри“ Христови, за които се споменава в Новия Завет? Много просто: това са деца на Иосиф от неговия първи и действителен брак с покойната му съпруга, които пред закона и хората са били удостоени да се нарекат братя и сестри Христови, без да са плътски такива, както и сам Иосиф е бил наречен и считан (Лука 3:23), за Негов баща, без да е в действителност такъв. Броят на тези братя е 4, известни са имената им: Яков, Иосия, Симон и Юда (Мат. 13:55, Марк. 6:3). Броят на сестрите Му не е посочен, но преданието ги смята за две (св. Епифаний). Както и да е, блаженият старец Иосиф е имал достатъчно деца от своя действителен брак и едва ли е желаел да има още такива. И ако вземем предвид неговото дълбоко благочестие и удивителна праведност, съвсем погрешно ще бъде да мислим, въз основа на неправилно разбиране на текстове от Писанието, че след всичко станало той е можел да има деца от тази, на която той посвети своята старост, на която отдаде благоговейни грижи, след като Бог бе благоволил така дивно да го направи сътрудник в Своя божествен план за спасението на човешкия род.

Тук трябва да отбележим, че на еврейски език думата „ах“ значи „брат“, но значи също така и „братовчед“ и в много случаи – „роднина“. Да приведем за пример от книгата Битие текста 13:8. В български превод там четем: – ,,И рече Авраам на Лота; не бива да има караница между мене и тебе, и между моите пастири и твоите, понеже сме роднина“. Но в еврейския оригинал, както и в превода на гръцки и славянски, понеже това са преводи дословни, е казано: „понеже сме братя“. Такива места в Библията има няколко десетки. Чудно ли е тогава, че „братята и сестрите Христови“ е неправилен превод на „братовчедите и братовчедките Христови“? Но понеже старецът Иосиф е минавал пред хората и закона за баща на Иисуса, то влязлото веднъж в употреба „братя и сестри“ Христови е останало така и в Писанието.

В историята на Църквата за „братята и сестрите“ Христови има две разбирания, като изключим неверното мнение за братя и сестри Христови по плът, което абсолютно с нищо не може да се докаже. Първото от двете разбирания, това е, че те са били деца на Иосиф от първата му и единствена жена, което ние тук застъпваме и което е становище на светите отци и на Православната църква. За него, като исторически вярно, свидетелстват следните свети отци и учители на древната църква: Климент Александрийски (150-215 г. – Стромати VII: 93-94), Ориген (180-253 г. – PG, t. 13, col. 876-877), св. Епифаний Кипърски (IV в., PG, t. 42, col.311 слл.), св. Григорий Нисийски (IV в., – PG, t. 46, col. 647), св. Ефрем Сирин (IV в., на много места в своите слова), св. Иоан Златоуст (IV в., PG, t. 57, col. 58),св. Кирил Иерусалимски (IV в., PG, t. 69, col. 352), Блажени Теодорит (V в., — Творения в рус., пер. ч. VII, с. 380-381), св. Иларий Пиктавийски (IV в., PL, t. 9, col. 922), св. Амвросий Mедиолански (IV в., PL, t. 46, col. 647). Същото становище застъпват, понякога с твърде интересни подробности, и следните книжовни паметници от ранната християнска древност: Първоевангелието от Яков, Псевдоевангелието от Матей, Евангелие от Тома, Евангелие на детството, Евангелие на евреите, Арабско-Етиопското евангелие, Историята на Иосиф дърводелеца, Апостолските постановления, Посланията на св. Климент Римски, Евсевий Кесарийски (Църковна история), както и някои други.Второ едно разбиране счита, че „братята Господни“ са били деца на Клеопа брат на Иосиф Обручник. Пръв е възприел това разбиране Блажени Иероним (350-420 г., PL, t. 26, col. 84-85). Той е написал и възторжена защита за приснодевството в специално съчинение против някой си Хелвидий, който отричал приснодевството. От него възприел същото становище Блажени Августин (354-430). Поради големия авторитет, с който се ползвали и двамата, това мнение е станало по-късно становище на Католическата църква. Макар че то е в полза на приснодевството на св. Богородица, която католиците почитат не по-малко от православните, мнозина католически богослови днес приемат православното становище, като подкрепено с безспорно много повече исторически документи, отколкото второто.

На български език за приснодевството има прекрасно изследване от покойния професор Христо Гяуров, озаглавено „Братята Господни“ в Годишника на Богословския факултет за 1932-1933 г., с отделен отпечатък (41 стр.). Макар че проф. Гяуров прави излишни екскурзии из многобройните протестантски съчинения, голословно отричащи приснодевството, с което той, по наше мнение, напразно е обременил своя труд, в него е дадена всичката светоотеческа литература по въпроса, откъдето едновременно и от Православната богословска енциклопедия на руски език (т. II, статия „Братья Господни“) я заемаме.

Нека сега направим извод от всичко казано.

Не може да има никакво съмнение, че братята и сестрите Господни са били деца на Иосиф. Те всички са били родени преди обручението му с Мариам, защото, според Протоевангелието на Яков, той ги завел във Витлеем за преброяването. Но тези негови деца не са знаели тайната на безмъжното зачеване на Спасителя, поради което са били убедени, че техният, иначе твърде благочестив баща, на стари години си е взел съвсем млада, неподходяща за неговата възраст, жена. Интересно е, че според Протоевангелието на Яков, когато свещеник Захарий молил Иосиф да вземе Мариам като пазител на нейното девство, без да поверява комуто и да било тайната, старецът изразил известно безпокойство, като казал: „аз имам синове и съм стар, а Тя е млада, какво ли ще кажат децата ми“ (9:2)[9]. Те преценявали постъпката на баща си като оскърбление на паметта на покойната им майка. По тази причина в душите им имало недоволство от баща им и това чувство естествено се пренасяло, и върху Пречистата. Не гледали с добро око те и на своя Брат. Отначало те се отнасяли към Него с недоверие, и едва когато Той се проявява като велик чудотворец и за Него се заговорва като за безспорен Месия, на тях се поискало да се възползват от това, очевидно с някакви користни сметки (св. Епифаний), но Той отклонил тези техни домогвания (Иоан 7:3-8). И само най-старият от тях Яков праведният, запазил добри чувства към баща си, към Пречистата и към Иисуса и, според преданието, ги придружавал при бягството им в Египет. Очевидно, главно за тези му добродетели по-късно той станал пръв иерусалимски епископ, председателствал Апостолския събор (Деян. гл. 15) и загинал мъченически за вярата в своя Божествен Брат (Ср. житието му – 23 октомври).

И така, ако тези „братя и сестри“ Христови бяха плътски такива, св. Църква щеше добре да знае това, и в такъв случай тя нямаше да нарече пречистата Богомайка „Приснодева“. Спасителят, умирайки на Кръста, нямаше да я повери на любимия Си ученик, девственика Иоан, ако Тя имаше други, свои деца, при които можеше да се подслони (Иоан 19:25-27; св. Епифаний, Иларий, Амвросий, Иоан Дамаскин). Тогава тя не би могла да бъде и истински предобраз и образец на Църквата, „която няма петно, или порок или нещо подобно, но трябва да бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:27), каквато я бе направил Св. Дух. Тогава и пророчествата на Иезекиил, както и останалите пророчества за нейното приснодевство, не биха се оказали верни. Но те са верни, защото са слово на живия Бог (1 Петр. 1:23), „и не може да се наруши Писанието“ (Иоан 10:35).

Да въздадем слава на Бога и хвала на Пречистата, че всичко това е така, и че божествена истина е казаното от Св. Дух за Нея: „Затворена градина е моята сестрица невяста, заключен кладенец, запечатан извор“ (Песен на песните 4:12) и казаното от Иезекиил: „Тая врата ще стои затворена, не ще се отвори и никой човек не ще влезе през нея, защото Господ Бог Израилев, влезе през нея, и тя ще стои затворена“ (44:2). Нему слава во веки веков.
_____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 8, с. 13-21.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Епифания Кипрфского,Творения, часть V, Москва 1882, с. 244-246.

[2]. Пак там, с. 244.

[3]. Св. Игнатий Богоносец, Посл. към Еф. XIX; Ориген, хомилия 6. Върху Лука; Св. Василий Велики, хомилия 25, за Рождество Христово; Блаж. Иероним, Тълк. на Матея, гл I – виж „Творения мужей апостольских“, Москва 1886, с. 385; преп. Иоан Дамаскин, Богословия, Москва, 1834, гл. 14:6, 120.

[4]. Творения в русском переводе, СПб, 1911, т. I, с. 367 – Тълк. на Исайя 7:14.

[5]. Преп. Иоан Дамаскин, пак там, л. 120.

[6]. Преп. Иоан Дамаскин, пак, там, л. 121.

[7]. Преп. Иоан Дамаскин, пак там, л. 120.

[8]. Поc. съч., c. 243.

[9]. Проф. Хр. Гяуров, поc. студ., с. 5.

Всички изображения са свързани със св. Богородица. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2lF

Спасителят Христос и Неговото изкупително дело според каноническите евангелия*

Публикувано на 20.06.200801.06.2025 от Dragan Bachev

Николай Никанорович Глубоковски

Иисус Христос, като истински обещан и божествен Месия според Матеевото евангелие

Освобождавайки се от частностите и събирайки в едно цяло живата представа от всички отделни впечатления, получени при четенето на Матеевото съчинение, ние неволно улавяме в пъстрото разнообразие от фигури и картини един общ фон, оцветяващ самата сцена и цялата перспектива със своеобразния колорит на еврейските концепции и библейско-теократически понятия, доминиращи навсякъде и във всичко. Евангелистът е видимо проникнат от идеалите на избрания Божи народ и се придържа строго върху старозаветната почва, като своя основа.

Характерно е, че при описанието на идването в света на Господ Иисус Христос авторът акцентира върху Неговата специална мисия. ”Тя ще роди Син, – казва Ангелът на Иосиф за Приснодева Мария (1:21), – и ще му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му.” Следователно, в буквален и собствен смисъл това е националният Месия Израилев – живителната клонка от благославеното Иесеево дърво и надеждата на народите. Той е въплъщение на това, което се представяло пред погледа на всеки благочестив евреин – осъществяването на тези светли предначертания, написани с огнени букви върху скрижалите на старозаветната история, които съставлявали нейната душа и давали неотслабваща сила за достигането на крайна цел в явяването на Спасителя Христос. Следователно, в Него ние имаме въплъщение на обещания идеал, защото от тази гледна точка Господ със Своите корени враства в дълбочината на миналото, като чрез Своя живот прави последното настояще, тясно съприкосновявайки се с тогавашната съвременност – положително, когато тя отговаря на своя божествен завет, или отрицателно, ако съществуващата действителност го изкривява и помрачава. Тук Иисус Христос се явява като един естествен момент от историческия процес и естествен резултат от предшестващото развитие, което се увенчава в Него с всичката си точност и пълнота на всички стадии от земното битие.

Ясно е, че Спасителят трябвало да бъде историческо лице, представляващо конкретната реализация на обещания прототип в жив, човешки образ. И ние виждаме, че “заченалото се в нея е от Духа Светаго” (1:20), но това е първородният Син на Мария (1:25). Той е Бог, но Бог, който е с нас – “Емануил” (1:23), Бог, който е всред нас и в нас. Една от отличителните особености на Матеевата христологична картина се заключава именно в това, че никъде другаде Иисус-Месия не се рисува в Своята човешка външност по-ясно, подробно и отчетливо, както тя е изваяна под перото на апостола–митар. Въз основа на видението на пророк Йезекиил Матеевото описание символизира човек (Йез. 1:1 и сл.; Откр. 4:7; срв. св. Ириней Лионски, Против ересите, ІІІ, 11, 8).

Eто защо безспорно е, че Христос е несъмненият реален субект. Но ако това е Месия, то в Него е необходимо да се очаква осъществяването на обещания образец дотолкова, че за нашия поглед да бъде напълно очевидно, как предреченото някога се въплъщава в историческото битие, четеното в закона и пророците фактически се разкрива пред нашите очи в Иисус от Назарет Галилейски. В това отношение Господ, бидейки истински Месия, естествено бил длъжен напълно да съвпада с обещаното винаги и във всичко. Целият Му живот – от началото до края – не могъл да бъде нищо друго освен непрекъсната апликация на пророческите предсказания – нагледна екзегетика на тайнствено предуказаното – живо месианско пророчество. Всъщност така е и било. Той е от рода Давидов, ражда се във Витлеем и като основа на цялата Негова дейност неизменно служи един принцип: “тъй нам подобава да изпълним всяка правда” (3:15). Оттук и пътят на Неговото земно битие не е случаен, а се развива по строго определен и систематически осъществяван план, въпреки всички препятствия и прегради. Христовите действия се подреждат в строго съответствие с древните предсказания, и в във всяка най-малка крачка у Него се проявява нещо казано (r`hqe,n). Ето защо и в историята на Христос отчетливо се наблюдава паралелизъм между фактическото и идеалното – дълбок и съвършен паралелизъм, изпълващ всяка жизнена черта. Цялото Евангелие на Матей представя такъв типологичен характер, всички негови страници са осеяни със старозаветни цитати, които тук преобладават в сравнение с другите благовестници[1]. Но важността тук не е в чисто количественото изобилие. Това не е достатъчно. Хармоничното съчетание на настоящето с миналото и тяхното взаимно сливане не са нещо случайно и външно; напротив – те са принципно необходими и предвидени. Христос в известен смисъл постъпва не толкова фактически изпълнявайки пророчеството, колкото с пряката цел да достигне неговото осъществяване (5:17). I.,[]/..,]]]]]]][na (o`,pwj) plhrwqh/| to. r`hqe.n: – това е постоянният и задължителен фактор на Неговата дейност, особено подчертаван от първия евангелист[2]. И това не е изкуствена акомодация, преднамерено приспособяване или подражание. Причината за това лежи в самата същност на предмета. Тоест r`hqe.n и като обикновен глагол няма реално, конкретно битие сам по себе си, но е казано u`po. Kuri,ou (1:22; 2:15) dia. tou/ profh,tou и dia. tw/n profhtw/n (2:23) и бидейки непогрешимо, словото Божие непременно трябвало да намери абсолютно си изпълнение в Този, Който бил в спасителните планове на Божествения промисъл преди сътворението на света. Това е Христос и затова Той винаги е неизменно изпълняващ (plhrw/n).

И така, Спасителят е изобразен у Матей като предвъзвестеният божествен Месия в човешкото битие на изцяло въплътилия Го Иисус от Назарет. В това Свое достойнство Той бил длъжен да осъществи старозаветната аксиома на Исаия (33:22), че “Господ е наш съдия, Господ е наш законодател, Господ е наш Цар: Той ще ни спаси.” Ето защо Христос задължително е представен като законодател, пророк и цар на изкупения от Него народ, и като вечен първосвещенник. Съгласно с това Той се характеризира у Матей в Евангелието, като проводник именно на тази концепция. От върха на планината Иисус Галилейски провъзгласява Своите “блаженства” – основоположните начала на нов религиозно-граждански строй. С абсолютен авторитет и безкрайна власт Той излага великите принципи на християнския живот, начертава правата и задълженията на Своите последователи, рисува поведението и характера на тяхната дейност, – но всичко това е не с цел унищожаването на заповедите на Моисей, а единствено за истинското осъществяване на старозаветните богооткровени норми: “Не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (5: 17–18). Следователно Христос не е противник на старото и не е узурпатор, който изповядва номинистичната непоклатимост. Иначе Той би бил един реализатор на старозаветния идеал, висш и всесъвършен изразител на последния, като негов владика напълващ старите задължителни обязаности.

Силата на това властно, божествено слово е неразделна от дара на пророческото прозрение, чрез което бъдещето се познава не по-малко от настоящето, по-рано се предвижда и благоразумно се подготвя. Тук предузнаването е не отвлечено съзерцание, а реална власт свойствена на божествения Месия Христос. Нищо не е скрито от Неговия поглед. Своята слава Той предвкусва в най-позорното Си унижение. В блясъка и сиянието на националните светини предвижда огъня на разрушението и мерзостта на запустението. На синаповото зърно предрича пищно развитие, на малкото стадо обещава всемирно разпространение. Народът Го имаше за пророк (14:5; 21:46), възклицавайки: “Този е Иисус, пророкът от Назарет Галилейски” (21:11). Наистина “пророк не бива без почит, освен в отечеството си и у дома си” (13:57), но “мнозина пророци и праведници са много желали да видят”, което видели апостолите, “и не видяха, и да чуят”, каквото те са слушали “и не чуха” (13:17).

Всичко това свидетелствало, че Христос бил пророк на адекватното действие. Ясно е, че предсказваното от Него с такава увереност не могло да остане празна дума или принципно обещание, а трябвало някога да стане реално. Спасителят учи и предвещава и същевременно полага основата на Своето царствено господство. В това всъщност се заключава и Неговото дело. “И ходеше Иисус по цяла Галилея – пише Матей (4:23), – проповядваше Евангелието на царството“ (khru,sswn to. Euvagge,lion th/j basilei,aj). Същото това благовестие Той винаги възвестявал в градовете, селата и синагогите (9:35), а в края на Своя земен път изразил твърдото Си убеждение, че това Евангелие на царството ще бъде проповядвано по цяла вселена (24:14). “Приближи се царството небесно” (4:17), “дошло е до вас царството Божие” (12:28), “Син Човечески отива в царството си” (16:28). Подобни слова постоянно се чуват от устата на Иисус Христос. “Де трябва да се роди Христос?” питат дошлите от изток мъдреци (2:4). “Ти казваш” – отвръща Спасителят (27:11) на въпроса на управителя: “Ти ли си Иудейският Цар?” И над позорния кръст на Разпнатия, Пилат триезично, т. е. на целия свят, обозначил вината Му (27:37): “Този е Иисус, Царят Иудейски.”

Несъмнено е, че Христос е изобразен у Матей предимно в Своето достойнство на истински Месия Израилев, Избавител на Своя народ. Той е историческо лице и същевременно национално. Но последното е валидно само дотолкова, доколкото старозаветно-теокротичното било божествено и в този смисъл за всички задължително, както и цялата въобще еврейска история има значение единствено в качеството си на носител на най-добрите завети за цялото човечество. Христос е син Давидов и цар Израилев, но не в духа на светските народни вярвания, земни очаквания и тщеславна национална гордост. Всичко това Той принципно отхвърлял и отричал по отношение на Себе си, като владика наднационален и следователно духовен. И причината за това се корени във факта, че Той е истинският Месия, Спасителят на целия свят. Ето защо величието на Господ Иисус Христос не изключва Неговото външно унижение, защото надхвърля всякакви условни рамки и не може да бъде ограничено или намалено чрез тях, бидейки изцяло небесно. Разкривайки се на земята, това величие на Христос съвсем не е подчинено на земната неустойчивост, а само й придава надеждна твърдост. Спасителят е обещаният водач на Израил и лъчезарно сияние на неговата слава, но само дотолкова, доколкото този Израил е носител на божественото семе, ползвайки се с всички прерогативи на негов пазител и с преимуществата на синовството. Вследствие на това и всеки друг на същото основание може да получи всички тези качества в същото достойнство, заемайки мястото на естествените потомци на Авраам, оказали се по-лоши и по-долу от доведените синове. Именно като такъв, Христос–Месия води жестока борба с фарисейско–законническото късогледство на тогавашните юдейски възгледи и ги отрича упорито, макар и това да завършва с Неговата насилствена смърт. В този случай ние виждаме в разказа на Матей силен, почти диаметрален, контраст между историческото лице на Господа Спасител и съвременната действителност. У Матей констатираме, че съществуващата реалност не се примирявала с Христос по силата на отклонение от въплътения от Него божествен идеал. Ето защо евангелистът в своето изображение на светлината и сянката остава верен на историческата истина, представяйки ни не типично национален Мисия, а истински обещаният и божествен и следователно, общочовешки. Оттук и апологетичната тенденция у Матей в защита на месианското достойнство на Христос, като божествено-универсално.

Тази абсолютност на Христовото месианство се проявява навсякъде и във всичко. Иисус е просто “Син човешки”, неблестящ със знатността на произхода, нито поразяващ с ефекта на делата Си. Той няма някаква славна съдба. Същевременно Иисус е “Бог е с нас”, Спасителят на света. Той е син Давидов, и още царственият псалмопевец Го нарича Господ (22:40-46). Христос се ражда в неизвестност в малкия Витлеем, но “тъй е писано чрез пророка” (2:5). Неговото детство и младост преминават в Назарет, но това е “за да се сбъдне казаното чрез пророците” (2:23). Той е омаловажен във всичко до пълно унижение, но още Исаия е казал (53:4): “Той взе върху си нашите немощи и понесе нашите недъзи” (срв. Мат. 8:17). Неговият път води към кръста на Голгота, но Той отива там “както е писано за Него” (26:24). Неговото скромно явяване, подобно на падането на тих дъжд върху земята, се предшествува от чудесна звезда. Неговата бедна люлка в яслите възпяват сонм ангели, винаги покорно служещи Му и подкрепящи Го. При Неговата смърт потреперва цялата земя и всички световни стихии. Неговото възкресение се съпровожда от небесно сияние. От всичко това юдеите били длъжни да се убедят, че смиреният Назарянин е все пак Христос, и следователно те се заблуждават, представяйки си Го иначе, сякаш от Назарет не може да излезе нещо добро (Йоан 1:46) и че от Галилея пророк не се е явил (Йоан 7:52). Такива понятия били само лъжливи предразсъдъци на слепите народни водачи. И Господ ги изобличава на всяка крачка и ги поразява с мълниите на свещения Си гняв, чрез самото Свое външно безславие и унижение, доказвайки божествената Си правота. В качеството Си на законодател, Христос постоянно оскърбява фарисейския буквализъм, книжническото раболепие към мъртвото предание, изцелявайки в непозволено време, докосвайки се до нечисти, допускайки до Себе Си митари и грешници. Но поради това и според общото признание на хората “Той ги поучаваше, като такъв, който имаше власт, а не като книжниците (и фарисеите)” (7:29) и винаги действайки с авторитет на “господар и на съботата” (12:8). Като пророк, Спасителят бил напълно отхвърлен и даже попаднал под кощунственото подозрение, че е във връзка с демоничните сили. Но това само с печална нагледност потвърдило факта, че пророк не бива без чест, “освен в отечеството си и у дома си” (13:57). В Своето царско достойнство Той послужил за принципиално отрицание на юдейските месиански очаквания, бил позорно и грубо поруган (27:29), а неистовата тълпа злобно викала: “да бъде разпнат!” (27:23), “кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (27:25), но и това удостоверявало в Него истинското Му месианско достойнство, защото “Той трябва да отиде в Иерусалим, и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит” (16:21) и “ще Го предадат на езичниците, за да бъде поруган, и бичуван, и разпнат” (20:19).

Следователно, причината за всички указани ненормалности ни най-малко не е в самия Христос, а в жестокостта и каменосърдечието на тогавашното юдейство, дълбоко помрачило се и пагубно принизило се във всички свои слоеве – от върховете до последните низини. Те загубили необходимото разбиране за месианските идеали и престъпно ги извратили. Законът станал убиващо писание, празната обредност погълнала вътрешната набожност, злото лицемерие изтръгнало здравите корени на нравствената порядъчност. Змии, рожби ехидни – те подлежат на съкрушителния гняв и секирата вече висяла над техните престъпни глави (3:7–10; 23:33). Те затваряли небесното царство, сами не влизали и влизащите не допускали (23:13). Естествено, че всред този мрак яркият лъч светлина предизвикал единствено безумна ярост и свирепо озлобление, но вината за това била изключително върху тези, които затваряли своите очи и уши за да не видят божественото сияние и да не чуят небесния и спасителен глас. Печалната участ на Господ всред юдеите ни най-малко не противоречи на Неговото месианско служение, защото Той винаги ясно я предвиждал. Земните скърби и огорчения свидетелствуват единствено за това, че Христос е действително божественият Месия, не принизяващ се до изкусителните демонични измами и не слизащ до нивото на грубия вкус на тълпата, неспособен да угодничи на чисто националните прищевки на религиозно–политическата горделивост. Той е всецяло божествен и поради това по-горе и извън расовите и временните рамки и ограничения. Неговата мисия е общочовешка, световна.

По такъв начин неверието на Израил съвсем не подрива месианското достойнство на Спасителя, а служи за това, че от него се взема царството Божие и се дава “на народ, който принася плодовете му” (21:43). Благовестието на Христос било последното, заключително и най-съвършено изражение на честото и многообразно Божие слово, но вече в Сина, а Той е наследникът и подателят на всичко, което принадлежи на Отца (Евр. 1:1-2), и затова се простира върху всяка поднебесна твар (Кол. 1:23). Наистина Христос дошъл за да “спаси народа си” (1:21), но още Йоан Кръстител предупреждавал: “не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (3:9). Синовете на завета стояли до царството на благодатта по-близо от другите и Господ пряко заявявал: “Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (15:24). Към тях преди всичко изпращал и своите ученици: “по път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте” (10:5-6). Но основанието за това е не в благородството на кръвта; то лежи във вярата, която трябвало да бъде по–чиста и възприемчива в избраните Божи първенци. Оттук е естествено, че всеки, който се приближава до Него в това отношение, по този начин придобива и техните права. Знаменията за това особено ярко проличавали в юдейското противене и глухота, и подбуждали Господ да отваря дверите на милосърдието и за езичниците: “О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!” (15:28) – казал Той на хананейката. А дълбокото благоговение и преданост на Капернаумския стотник заставили Спасителя да понадигне завесата на бъдещето относно възможността да бъдат прославени всички земни народи: “истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (8:10–12). Ясно е, че “други лозари, които ще му дават овреме плодовете” (21:41), ще заместят предишните и ще получат същото лозе. Разбира се, те ще заемат положението на своите предшественици като се слеят с тях по същество и станат “нов Израил”. Почвата за царството Христово остава теократически-еврейска, и то ще бъде дванадесетпрестолно, но възседналите заедно с прославения Христос при второто пришествие Негови последователи ще съдят вече дванадесетте Израилеви колена (19:28). Те се оказали негодни в своето звание, което се предава на достойните правоприемници вън от старата среда, т. е. на вярващите от неюдейския свят или на вярващите въобще. Теократическият идеал се разпростира върху пределите на цялата вселена, ако тя е способна да се прихване към богонасадената маслина и да пусне благородни корени. От чисто националния мащаб Господ се въздига до вселенския, изтъквайки в него общочовешката и божествената страна. Като истински Месия, Той спасява “своите”, но тъй като последните не представят нищо освен плът и кръв, а езичниците ще се прилепят към Него чрез вяра – то първите ще бъдат отхвърлени, а тези ще ги заместят. Семето Авраамово трябвало да наследи земята, но към него се причисляват и Рахав и Рут. Ясно е, че техните чада по същата причина трябва да бъдат в църквата Христова. Оттук и последното завещание на Господ към Неговите ученици при раздялата Му с тях: “идете, научете всички народи“ (28:19).

Благодарение на всичко това, Месията Израилев – отхвърлен от Своите, но истинен Емануил – става световен Избавител. Поради това и делото Му е чуждо на националната изключителност. Еврейският идеал отново се запазва, но се въздига до степен на универсалност. Христос проповядва Евангелие на царството – така било предречено от пророците, така желаели и юдеите. Но в техните умове това обещано царство се рисувало като “обетована земя”. То било прекалено украсено с ярките цветове на националните въжделения и не се разпростирало по-далеч от границите на Палестина и потомците на общия праотец на Израил Авраам. Допускало се само, че самата Палестинска територия ще се разпростре и върху други страни и народи, а това могло да стане единствено по пътя на завоеванието и подчинението. Очевидно в юдейското съзерцание “царството Божие” било повече политически и космически ограничено. Христос го провъзгласил за религиозно и всеобхватно, за истински божествена институция. Той дошъл да спаси Своите от “техните грехове”. А доколкото те били Божи избраници, то и тяхната греховност имала определен характер, т. е. не просто природна недостатъчност или бунтуваща се непокорност, а специфично противене на Закона Божи чрез престъпното му потъпкване. Ясно е, че премахването на тази кондензирана порочност предполага унищожаването на общата първооснова, свойствена на всички хора, в което се състои и универсализма на подвига на Иисус Христос. Ето защо в Неговото благовестие няма нищо светско, а и Сам Той повелява да се въздава кесаревото кесарю, ни най-малко опасявайки за невъздаването на Божието Богу (22:21). Христовата мисия е изцяло духовна и следователно всечовешка, защото в потребността от изкупление всички са равни, тук няма привилегии и заслуги. Напротив, слабостта и смиреното съзнаване на човешката немощ повече от всичко се удостояват с благостта Божия, която бърза към всяка искрена и умоляваща духовна нужда, очакваща милост, а не жертва (9:13; 12:7). И Христос “дойде да призове не праведниците, а грешниците към покаяние” (13:13). Затова “митарите и блудниците предварват ви в царството Божие” (21:31), а след това и всяка каеща се душа има право на участие в Божията трапеза съобразно с благодатното избавление. По този начин се открива възможност за всички облагодатени да влязат – и езичниците наравно със всички други, доколкото за тях вече не е необходимо да се превръщат в юдеи, макар и по пътя на строгия прозелитизъм. Единственото условие, необходимо за всички и достъпно за всички, е вярата, винаги носеща спасение (8:25-26), а покаянието е път за встъпване в новото общество (4:17), тъй като то не е земно и не се обуславя от външните качества на претендентите. Забележителна е настойчивостта на Матей. Той 34 пъти употребява израза h’` basilei’’’’’’,a tw/n ou,ravw/n (~yIm;V’h; tWkl.m;) исамо 4 пъти h’` basilei’’’’’’,a tou/ Qeou/ (12:28; 19:24; 21:31, 43). У другите евангелисти откриваме обратното – първият израз не се среща никъде, а втория у Марк – 14 пъти, у Лука – 32 пъти, у Йоан – 2 пъти. Знаменателно е, че за “царството небесно” не говори нито един от горепосочените новозаветни писатели. Следователно, това е изключителна особеност на Матеевия разказ и затова тя е трябвало да има своя специфична сила. Наистина, ясно е, че и при двете комбинации е налице характерност по отношение на божествената страна, но у Матей е налице умишленото й противопоставяне със земното разбиране, което не бива да се отрича даже в най-спорната и неправдоподобна догадка, че поради “неизречимостта” на Божието име е използвана думата “небе“ във връзка с естествената метонимичност на мястото и неговия Обитател. Даже ако се приеме такова равинистично фокусничество за общоприето, тук то е непригодно, защото няма пряка необходимост да се използва непременно “тераграмата” (hw“hy>), както виждаме у другите евангелисти. Ето защо и Матеевото предпочитание tw/n ou,ravw/n пред известното му tou/ Qeou/ свидетелствува за преднамерено отрицание на чисто светското свойство и национална ограниченост на месианското царство, така разпространено мнение всред тогавашните вождове и учители на Израил. Христовото царство е небесно в смисъл, че изхожда оттам, където обитава Бог, и трябва да се отличава с есенциалните качества на своя първоизточник. Поради тази причина то унищожава в самата им същност юдео-фарисейските мечтания, бидейки чуждо на расовата изключителност и националния егоизъм. ”Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята (genhqh,tw to. qe,lhma, sou( w`j evn ouvranw/| kai. evpi. (th/j) gh/j)”. Ето девизът и осъществимата задача на този световен ред[3]. Негови членове са всички, за които Всевишният е отец, а Той ни най-малко не е собственост на някакъв народ, а принадлежи на всички Свои деца. Яхве, разбира се, е Бог на Авраам, Исаак и Яков, но не заради това да бъде само техен; по-скоро обратното, самите те преди и повече от другите са се прилепили към Него, признавали Неговото абсолютно-всеобхватно достойнство. От тази гледна точка всеки друг, точно съответствайки им, напълно се сближавал с тях и, в случай на тяхно отпадане, заемал оставеното място с всичките негови преимущества. Това отново е o` evn toi/j ouvranoi/j или o` ouvra,nioj (в 18:36 o` evpoura,nioj ) – израз, обичаен за апостола-митар, у когото първият израз се среща 13 пъти (5:16, 45; 6:1, 9; 7:11, 21; 10:32, 33; 12:50; 16:17; 18:10, 15, 19), а вторият 6 пъти (5:48; 6:14, 26, 32; 15:13; 18:35). Втората фраза не се среща у другите евангелисти. Първата се среща у Марк само 2 пъти (11:25, 26), а Лука пише (11:13) o` path.r o` evx ouvranou/. Тази характеристика отразява специфична особеност на еврейското религиозно разбиране, но с премахване на неговия националистичен привкус. Глава на царството Божие е все този любвеобилен и милващ баща, какъвто Той е бил и за Израил, но границите на Неговата власт се разпростират върху всички, които Той обхваща със Своя небесен престол и които по дух се уподобяват на родоначалника на вярващите. Това е “Господ на небето и земята“ (11:25; Лука 10:21) и свободно разполага с тях, като небесен (18:35 o` evpoura,nioj)[4] и неподлежащ на светска съподчиненост, затова и при снизхождането си към нас остава o` evx ouvranou//, за което напомня Лука (13:11) съгласно своята концепция за всеобщото примиряване в Иисус Христос.

По такъв начин на старозаветно–теократичната основа се развива система от универсални възгледи, така както в земята и средата на евреите израства Изкупителят на целия свят. Той е юдей по кръв, но това е просто защото Израил е бил повече подготвен да приеме обещания Избавител. Той е юдей и по формата на Своето учение, доколкото там се съдържа вечното, непреходното и за всички винаги задължителното. Той е Месия Израилев, но само в това отношение, че въплъщава в Себе Си божествения идеал за Спасител, обещан някога на Божия народ. Той е цар Израилев, но единствено защото Неговото царство ще бъде висшо осъществяване на теократическите начала, когато всички ще бъдат “род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9), когато ще се сбъдне словото Божие, казано чрез пророка (Ос. 2:23): “И ще помилвам Непомилувана и ще кажа на не-Мой-народ: ти си Мой народ, а той ще рече: Ти си Мой Бог!”.

Така в строга връзка с националната еврейска история, изхождайки от старозаветните теократични положения, фактически затваряйки се отначало в тесните граници на Палестина, делото Христово естествено и неизбежно придобива универсален характер. Предишната обвивка се оказва вече непригодна, защото ново вино не се налива в стари мехове… Старите национални прийоми изпълнили своята роля. Еврейската черупка съхранила божественото зърно през зимата на неверието и бурите на безбожието, но настъпила пролетта, Слънцето на правдата възсияло на хоризонта и новият кълн излиза навън за пищно израстване. Храмът и Йерусалим се рушат (гл. 24), загниващият Израил се отхвърля (гл. 19 и сл.), с унищожаването на акомодативността на закона той става общочовешки (гл. 5 сл.), неговите временни педагогически постановления – напр. за развода, се лишават от сила (5:31 сл.; 19:8 сл.), празното почитане на съботата се прекратява (12:8), външното очистване се заменя с вътрешно обновление на греховната душа (9:6), пасхалният агнец се поглъща от божествената изкупителна жертва (26:26 сл.). И ето сега върху развалините на случайно приспособителното, призрачно пропедевтичното – при разрушението и грохота на равинската схоластика, на книжническия формализъм, на фарисейската казуистика и юдейската обредност – се въздига нещо вечно и животворно. То е божествено по същност и достопоклоняемо: мъдреци от изток носят дарове на родения Богомладенец, въпреки че по родословие това е просто цар юдейски. То е неограничено по своето предназначение – “идете, научете всички народи (28:19) говори изпратеният при загубените овци от дома Израилев. То е безкрайно по своята вечна задължителност и спасително влияние: “и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (28:20) – такова е обещанието на Иисус от Назарет.

В резултат на тези съпоставки достигаме до единствения извод, че Галилейският учител е обещаният Месия – истински и следователно божествен. В такъв случай Той бил длъжен да разкрива в качествата Си есенциално-божествената сила.

Как това е станало исторически и чрез какво се удостоверява фактически? – на тези логически естествени въпроси дава отговор евангелист Марк.

____________________________

*Автор: проф. Николай Никанорович Глубоковски

[1]. Матей на 93 места в своето Евангелие привежда старозаветни цитати (които на практика са повече, защото понякога в един стих се дават по няколко), у Марк те са 49, у Лука – 80, а у Йоан – около 20.

[2]. С i[na – 6 пъти (1:22; 2:15; 4:14; 12:17; 21:4; 26:56) и с o’’’’[poj – на две места (2:23; 8:17). У Марк (14:49) avll vi[na plhrwqw/sin ai` grafai, е наред с костатиращото evplhrw,qh h` grafai. h` le,gousa (15:28) тъй като последното е налице и у Лука (4:21 – sh,meron peplh,rwtai h` grafh. au[th), който утвърждава задължителността на подобно изпълнение (24:44 – dei/ plhrwqh/nai pa,nta ta. geramme,na evn tw/| no,mw Mwuse,wj), напълно съвпадащо тук с Матей, недопускащ никаква друга възможност за реализация на месиянските пророчества (26:54 – pw/j ou=n plhroqwsi,n ai` grafai.;) освен тяхното осъществяване в събитията от Христовия живот (to,te evplhrw,th to. r`hqe.n dia. VIeremi,ou tou/ profh,tou). У Иоан са налице 6 случая (12:38; 13:18; 15:25; 17:12; 19:24, 36) в смисъл на Матеевия принцип, че случващото се с Христос се е извършвало с цел действителното изпълнение на пророческите слова (19:36 – evge,neto ga.r tau/ta i[na h[ grafh. plhrwqh/|). Следователно, всички евангелисти са единодушни в основното си виждане за историческото идване на Христос, като предназначено и служещо за реализирането на пророческия месианизъм, но у Матей този възглед е изразен по-ярко и се привежда по-последователно и нагледно.

[3]. Забележителна е разликата между предлозите e’’’’’’”’’’v’’’’n и evpi,: първият отбелязва, че царството пребивава постоянно на небето, докато вторият констатира снизхождането му оттам на земята и постепенното му разпространяване по нея.

[4]. Според изданието на Nestle-Aland “Novum Testamentum Graecae” тази дума е налице само в някои от майускулните ръкописи: C, W, Q, докато в други ръкописи се среща думата o` ouvra,nioj (б. п.).

Изображения: авторът Николай Никанорович Глубоковски. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1l