2.6. Разцвет на Грузинската църква (VІІІ-ХІІІ век)

Големи страдания и жертви на Грузинската църква в Имеретия нанасят нападенията на арабите начело с пълководеца Мерван-абул-Казим през 730 година. Те се повтарят през 760 година и неведнъж по-късно. Двама от водачите на народната съпротива – Аргветските князе братя Давид и Константин, които управляват Източна Имеретия, посрещат авангарда на Мерван и го побеждават. В следващите сражения през 740 година те са пленени, изтезавани и хвърлени от скала в реката Рион (памет на 2 октомври). Мъченически венец приема през 744 година и иверският цар Арчил. Когато арабите нападат Грузия, той смело се отправя към техния военачалнник, като се надява да ги убеди да не унищожават страната. Мюсюлманите го посрещат вежливо, но когато искат от него да се отрече от Спасителя, той отговаря с решителен отказ. За твърдостта във вярата арабите му отсичат главата (памет на 21 юни). Църквата е обявила тримата за мъченици[166].

Ерисмтаварът (княз) на Картли Нерсе е хвърлен от арабите в багдадски затвор през 772-773 година вероятно по подозрение, че подготвя въстание срещу чуждите поробители. Освободен от халифа Махди (775-785) след три години, той продължава подмолната си дейност, поради което е принуден да избяга при хазарския каган. Последният отказва да му помогне. Нерсе се връща в Картли. Новият княз Степанос е негов племенник и успява да издейства помилването му от арабите. В Хазария слугата на Нерсе Або (Хабиб), по народност арабин, приема християнството. Но след кончината на Махди кавказките народи се вдигат на въстание, подкрепяни от хазарите. „Толерантността” на арабите се изчерпва и те убиват мъченически Або в 786 година. Съдбата на Нерсе е неизвестна, но едва ли е оставен жив. Житието му е писано от Иоан Сабанисдзе през 80-те години на VІІІ век[167].

През тази епоха във Византия бушува ереста на иконоборството, а Грузия остава опора на православието и дава убежище на преследвани гръцки иконопочитатели. Стига се дотам, че епископът на готите в Крим Иоан отива да бъде ръкоположен в Мцхета, а не в Константинопол[168].

Въпреки че ІХ век е сравнително спокоен за Грузия, през него не липсват мъченичества за вярата. Братята Исаак и Иосиф са деца от смесен брак на християнка и мюсюлманин в град Карну. Когато се опитват да избягат във Византия, за да постъпят в нейната армия, те са заловени. Отказват да се върнат в исляма и са екзекутирани през 808 година (памет на 16 септември). На мястото на убийството е издигната църква „Св. Троица”[169].

Княз Константин от Горна Карталиния е пленен след една битка и е отведен в Тифлис при емира Буг, който го предава на цар Джефар. След като отказва да приеме исляма, той е умъртвен след зверски мъчения през 842 година. Мощите му са пренесени в Грузия, но не се знае къде са погребани. Празникът в чест на св. мъченик Константин е обявен от католикоса Иоан ІІ (871-893), а службата му е съставена от католикоса Антоний[170].

Монашеският живот в Грузия достига висота в лицето на преп. Иларион Чудотворец. Роден в заможно семейство в Кахетия, той напуска родителите си на 15-годишна възраст и става отшелник до Гареджийския манастир. Тук е ръкоположен за свещеник и се отправя на поклонение из св. Земя. Той живее седем години в лаврата „Св. Сава Освещени”. Там св. Иларион получава видение от Св. Богородица да се върне в Грузия, където създава женски манастир за майка си. По времето на император Михаил ІІІ (842-867) той отива в Цариград, а оттам на планината Олимп в Мала Азия. По-късно живее две години в Рим и на връщане умира в Солун през 875 година. Мощите му са положени от Василий І в специален манастир във византийската столица. Както приживе, така и посмъртно св. Иларион извършва много чудеса (памет на 19 ноември)[171].

През ІХ век Абхазкото царство се откъсва от Византия и в църковно отношение, като излиза от юрисдикцията на Константинополския патриарх. Скоро западногрузинската църква се подчинява на Мцхетския католикос. По този начин настъпва църковното обединение на Западна и Източна Грузия, след което в Абхазия окончателно се налага грузинският език в църковния, държавно-административния и културния живот.

През Х век в много райони на Грузия се насажда ислямът. Според съобщението на арабския писател Масуди, през 931 година осетинците разрушават християнските си храмове и приемат мюсюлманството[172]. Рядък пример на себеотрицание дава св. княз Гоброн, който защитава родовата крепост в Тао-Кларджети през 914 година. Когато нашествениците успяват да я превземат, те предлагат на него и останалите живи бранители да станат мюсюлмани, но получават отказ. За привъзрзаността си към Спасителя те са наказани със смърт (памет на 17 ноември)[173].

Най-известните грузински духовници през Х-ХІ век са двама игумени на Иверския манастир в Св. Гора – св. Евтимий (964-1028) и Георги (1014-1066)[174]. Бащата на Евтимий – св. Иоан, основава този манастир около 980-983 година. Евтимий го възглавява около 1002 година, но след 14 години се отказва от администрирането, за да се отдаде на книжовни трудове. Превежда от гръцки 52 съчинения – отново Библията, коментари на нея, редица св. отци, жития, литургии[175]. Когато император Константин VІІІ го извиква в столицата, св. Евтимий умира по пътя, хвърлен от катъра си (памет на 13 май)[176]. Св. Георги Иверски превежда 17 съчинения от гръцки на грузински език. Те основават цяла книжовна школа в Иверската обител. Манастирът получава дарения от грузинските царе и царици, например от Мария, майката на византийския император Константин VІІІ (1025-1028)[177].

Най-вероятно на св. Евтимий Иверски дължим един от преводите на световен литературен паметник – житието на Варлаам и Иоасаф[178]. Тази апология на аскетичния живот се приписва на св. Иоан Дамаскин или св. Иоан Мосх, но всъщност преразказва живота на Буда. Пръв се съмнява в историческата достоверност на житието португалският историк Диого до Куто (1612). Неговият апокрифен характер е доказан едва от френския учен Лабулайе (1859). На халдейски език Варлаам означава „син божи”, а Иоасаф е вариант на термина „бодисатва” през арабското „будасаф”. Житието е преведено най-вероятно от манихеи в Багдад през VІІІ в. от иранския диалект пехлеви на арабски език. През Х век следва нов превод на грузински[179]. Фредерик Конибеър пръв доказа, че преводачът е св. Евтимий Иверски[180]. Първият български превод е осъществен между ХІ и ХІІІ век[181]. До ден-днешен „свети” Варлаам и Иоасаф се честват в православния календар на 19 ноември. В средата на ХVІ век те са рисувани от атонски монаси във великотърновската църква „Св. св. Петър и Павел” и образите им имат антиосманска насоченост[182]. Те се срещат и в западното изкуство[183].

Както доказва професор Стивън Рап, първите грузински исторически съчинения като „Картлис цховреба”, засягащи и църквата, се оформят между VІІ и ІХ век[184]. Появяват се и полемични съчинения като „Пчела” на грузинския католикос Арсений ІІ (946-976), в които се описват обстоятелствата и причините за разделението между Грузинската и Арменската църква. Той ползва за основа на съчинението си Леонтий Византийски[185]. Поради отдалечеността си Грузинската църква не взема пряко участие в събитията около разделението на източното и западното християнство през 1054 година, но и не приема римокатолическите нововъведения.

През ХІІ век назрява нуждата от църковна реформа. Църквата е силна и влиятелна в обществото, поради което цар Давид ІV Строителя (ок. 1073-1125) се нуждае от нейната поддръжка. В същото време при господството на арабите и селджуците и в условията на феодална раздробеност църквата изпада във вътрешна криза, защото висшите църковни длъжности попадат в ръцете на често недостойни, неподготвени и корумпирани представители на аристокрацията. За да се справи с манипулирането на църквата от феодалите, цар Давид решава да я оздрави. След като обединява страната, през 1103 г. той свиква всегрузински църковен събор, който заседава в две съседни епархии – Руиси и Урбниси (в Източна Грузия, на запад от град Гори). Съборът решава да свали недостойните иерарси и да избере за техни приемници хора, верни на царя. Освен това се забранява на духовниците и миряните да се ползват от църковното имущество за лично обогатяване или за цели, различни от тези на държавата. Фактически Давид ІV подчинява църквата на трона. Същият събор с 15-ти канон решава да бъдат прекръщавани арменците, които искат да приемат православие. Владетелят свиква църковен събор в Ани за изглаждане на догматическите различия между Грузинската и Арменската църква, но само някои арменски епископи-монофизити приемат православие. Към мюсюлманите царят се отнася веротърпимо и заповядва на грузинците да не колят свине в градовете, където има техни квартали. Цар Давид ІV, който управлява блестящо 36 години, се отнася с благоговение към църковните дейци и особено към своя духовник преп. Арсений Икатолийски (памет на 6 февруари). Той предоставя на Чкондидския ахрхиепископ поста царски канцлер, с което той става втори в иерархията на държавната власт.

Царят построява десетки църкви и манастири. На първо място трябва да се отбележи неговият любим Гелатски манастир, основан през 1106 година, към който функционира висша философско-богословска школа или академия. Тя събира най-именитите грузински богослови, философи, оратори, преводачи и филолози, сред които изпъква великият мислител на средновековна Грузия неоплатоникът Иоан Петрици.Той се ползва с известност и във Византийската империя[186]. Цар Давид ІV изпраща 40 младежи в Атон, за да се учат. За неговата набожност свидетелстват съставените от него „Покаен канон” и „Духовно завещание”. След смъртта си през 1125 г. той е погребан в Гелати и е причислен към светците през ХІІІ век (памет на 26 януари)[187].

Грузия достига своя апогей при управлението на св. царица Тамара (1184-1213), правнучка на цар Давид ІV[188]. Тя разширява държавата си от Черно до Каспийско море. Преданието й приписва множество забележителни строежи на църкви, манастири и кули. Царица Тамара, която се сравнява с Август и Константин Велики, построява манастири в Иерусалим и Гърция, благоустроява манастира Галиа в Кипър и дарява много обители в Грузия, Антиохия, Александрия и Синай („Картлис цховреба”, ІІ, 41, 24-46; ІІ, 91, 10-17)[189]. При нейното управление духовният живот достига особена интензивност. Превеждат се редица, богословски, философски и литературни трудове главно от гръцки език. Тъй като католикосът Михаил ІІ не управлява добре Грузинската църква, царица Тамара свиква събор срещу него. За своята набожност и заслуги към църквата и народа царицата е канонизирана за светица (памет на 1 май)[190].

През този период и особено при царуването на св. Тамара се засилва мисионерската дейност на Грузинската църква, която си поставя за задача да християнизира северокавказките народи[191]. Доказателство за това са кръстовете с грузински надписи от ХІІ-ХІV век, открити при разкопки в Дагестан[192]. Съкрушителен удар на новоприетото християнство нанася Тимур, който налага на негово място исляма.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 7″, който трябва да се активира).

_______________________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[166]. Скурат, К. Е., цит. съч.

[167]. Peeters, P., Les Khazars dans la Passion de St. Abo de Tiflis, Analecta Bollandiana, t. 53, 1934, p. 21-56; Мученичество Або Тбилети, Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956; Артамонов, М. И., цит. съч., с. 247-249.

[168]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 612-613.

[169]. Рафаил, архим., цит. съч., с. 48-51.

[170]. Житие и мученичество св. Константина грузина, которьІй бьІл замучен царем вавилонян Джафаром, Пер., иссл. и комм. Н. З. Вацнадзе и К. К. Кучиа, Тбилиси, 1978.

[171]. Житие и деяния Илариона Грузина, перевод с древнегрузинского, введение, примечания Г. В. Цулая, 2-изд., доп., М., 1998 (текст в Интернет – http://www.krotov.org/acts/09/ilari_1.html). Ср. Martin-Hisard, B., La peregrination du moine Hilarion au IX-e siècle. – Bedi Kartlisa, t. 40, 1982, 31-97.

[172]. Покровский, Н., свящ., цит. съч., с. 45.

[173]. Рафаил, архим., цит. съч., с. 47-48.

[174]. Lefort, J., D. Papachryssanthou, Les premiers Georgiens à l’Athos dans les documents byzantis, Bedi Kartlisa, 41, 1983, 27-33; Hewsen, R. H., Armenien und Georgien im 10. und 11. Jahrhundert, Wiesbaden, 1988, (TAVO, B II 16). Издания на грамотите на Иверския манастир: Actes d’Iviron, t. I, Des origines au milieu du XI-e siècle, Ed. Par J. Lefort, N. Oikonomides et D. Papachryssanthou, et la collaboration d’Helene Metreveli, Paris, 1985 (Archives de l’Athos, 14); Actes d’Iviron, t. II, Du milieu du XI-e siècle à 1204, Paris, 1990 (Archives de l’Athos, 16); Actes d’Iviron, t. III, De 1204 à 1328, Paris, 1994 (Archives de l’Athos, 18); Actes d’Iviron, t. IV, De 1328 au dèbut du XVI-e siècle, Paris, 1995 (Archives de l’Athos, 19).

[175]. Фонкич, Б. Л., Переводческая деятельность Евфимия Светогорца и библиотека Иверского монастьІря на Афоне в начале ХІ в., Палестинский сборник, т. 19, 1969, с. 165-170; Esbroeck, M. v., Euthyme l’Hagiorite: le traducteur et ses traductions, Revue des ètudes gèorgiennes et caucasiennes, 4, 1988, 73-107.

[176]. Греческое „житие” Иоанна, Евфимия и Георгия Афонцев. Греческий текст, грузинский перевод и исследование М. З. Мачханели, Тбилиси, 1982. Ср. Фонкич, Б. Л., Самосский список жития Евфимия Ивира, Analecta Bollandiana, t. 100, 1982, 567-579; Лордкипанидзе, М., „Житие Иоанна и Евфимия” и „Житие Георгия Мтацмидели” как исторические источники, Труды Тбилисского университета, т. 246, 1984, с. 166-170.

[177]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 104.

[178]. Повесть о Варлааме и Иоасафе. Памятник древнерусской переводной литературьІ Х-ХІІ вв. Подг., иссл., ком. И. Н. Лебедовой, М., 1985; Almond, P., The Buddha of Christendom: a Review of the Legend of Barlaam and Josaphat, Religious Studies, 1987, № 3, р. 391-406.

[179]. Ср. Henning, W. B., Die älteste persische Gedichthandschrift: eine neue Version von Barlaam und Joasaph. – In: Akten des 24. Internationalen Orientalisten Kongresses, München 1957, Wiesbaden, 1959, S. 305-307 (repr. In: Idem, Selected Papers, t. 2, Teheran-Liège-Leiden, 1976, 541-543 (Acta Iranica, t. 14-15); Buddhistische Erzählliteratur und Hagiographie in türkischen Überlieferung. Hsg. Von J. P. Laut und Röhrborn, Wiesbaden, 1990, (Veröffentlichungen der Societas Uralo-Altaica, 27).

[180]. Conybeare, F. C., The Barlaam and Josaphat Legend in the Ancient Georgian and Armenian Literatures, Folklore, 1896, June, p. 101-142; Ср. Нуцубидзе, С., О возникновении греческого романа „Варлаам и Иоасаф”, 2 изд., Тбилиси, 1977.

[181]. Лебедева, И., Болгарский перевод Повести о Варламе и Иоасафе и его судьба в русской книжности, Кирилометодиевски студии, т. 3, 1986, с. 213-220.

[182]. Стефанов, иеромонах Павел, Художественото творчество в Търново през ХVІ век. Проблеми и решения, Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХVІ-ХVІІІ век, Велико Търново, 1992, с. 402-407.

[183]. Siclari, A., L’apologo del Barlaam e Joasaph e la letteratura agiographica degli exempla. – In: Il battistero di Parma. Iconographia, iconologia, fonti letterarie, Parma, 1999, 351-373.

[184]. Rapp, S. H. Jr., Studies in Medieval Georgian Historiography: Early Texts and Eurasian Contexts, Leuven, 2003 (Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium, 601).

[185]. Esbroeck, M. v., Le “De Sectis” attribué à Leonce de Byzance dans la version georgienne d’Arsene Iqaltoeli, Bedi Kartlisa, 42, 1984, 35-42; Тачеа, М., Полеамические сочинения из „Догматикона” Арсения Икалтоэли относительно обрядовой практики Армянской церкви. – В: Армения и християнский Восток, Ереван, 2000.

[186]. Петрици, И., Рассмотрение платоновской философии и Прокла Диадоха, М., 1984. Ср. Панцхава, И. Д., Петрици, М., 1982 (МьІслители прошлого).

[187]. Челидзе, В. В., Исторические хроники Грузии (ХІ-ХІІ), Тбилиси, 1988; Метревели, Р. В., Давид Строитель, Тбилиси, 1986.

[188]. Hewsen, R. H., Armenien und Georgien um 1200, Wiesbaden, 1988 (TAVO, B VII 17).

[189]. Куахчишвили, С. Г., цит. съч.,  с. 132, с. 168.

[190]. Janin, R., Géorgie, col. 1254-1255.

[191]. Шихсаидов, А. Р., Ислам в средневековом Дагестане (VІІ-ХV вв.), Махачкала, 1969, с. 203; Кузнецов, В. А., Зодчество феодальной Алании, Орджоникидзе, 1977, с. 18.

[192]. Атаев, Д. М., Христианские древности Аварии, УченьІе записки ИИЯЛ, т. 4, 1958, с. 163-179.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-Q