2.3. Покръстване на Грузия

Грузинската църква е уникална с това, че е единствената в света, която е основана от жена – св. Нино (Нона, груз. Нина, арм. Нуне или Нунея, памет на 14 януари). Вярно е, че на латински език nonna означава девственица, монахиня, но името на светицата е лично, а не нарицателно. Майката на св. Григорий Богослов, която също е от Кападокия и живее през същия ІV век, се казва Нона.

Дейността на св. Нино (Нона) се отнася към 320-330 г. Според официалната летопис „Картлис цховреба” нейният баща е кападокиецът Забилон, който служи като военачалник в римската армия и разгромява някакви „франки”[108]. Твърди се, че той е роднина на св. велико мъченик Георги Победоносец, който е родом от Лида в Палестина[109]. При гонението на император Диоклетиан Нино бяга с други девици в Армения. Повечето нейни спътнички са убити, а тя се спасява в Грузия, където е взета в плен. Нейният пост, чистота и молитви правят силно впечатление на туземците. Грузинската официална хроника вмъква неубедителен пасаж за нейното пътуване до Рим, където убеждава царица Елена, майката на св. Константин Велики, да приеме Христовата вяра (І, 79-80)[110]. По този начин се прокарва тихомълком версия за начална зависимост на византийското православие от грузинското, а не обратно.

Св. Нино получава насън откровение, в което Св. Богородица ѝ нарежда да проповядва в Грузия и ѝ връчва кръст от лозови пръчки, които девойката връзва с косите си. В продължение на три години, когато грузинският цар Мириан (починал 342 година, памет на 1 октомври) се сражава с Константин Велики и отсъства от страната, Нино усърдно проповядва сред грузинците. След като се връща, Мириан е пред разположен към християнството и не ѝ пречи (І, 102-103). Нино извършва редица чудотворни изцеления и става известна сред народа. По-нататък летописецът си противоречи, защото влага в устата на уж толерантния цар гневните думи: „С помощта на какъв бог извършваш ти изцеление?”… Не говори за лъжливата вяра на римляните, нито дума за това…” (І, 106)[111].

Неговият скептицизъм се заменя от ентусиазъм, когато Нино изцерява царицата Нана и престолонаследника от неизлечима болeст. По време на лов той изпада в опасност, призовава християнския Бог и получава веднага помощ. След като се връща благополучно у дома, Мириан приема християнството с целия двор и сам става проповедник на Христовото учение сред своя народ. Той построява църква и по съвета на св. Нино отправя пратеници до св. Константин Велики, като иска да бъдат изпратени епископ и клирици. Арменските извори добавят, че същата молба е отправена и до св. Григорий Просветител в Армения. По нареждане на св. Константин в Грузия са изпратени духовници – епископ Иоан, двама гръцки свещеници и трима дякони. Те донасят част от кръста на Христос, икона (анахронизъм) и много подаръци[112]. Клириците продължават покръстването на грузинците. Тези сведения изнася в своята хроника Руфин Аквилейски, който ги получава от достоверен източник – грузинския княз Бакурий, който служи като офицер във византийската армия, разположена в Палестина. Данните са включени и в летописа „Картлис цховреба” (І, 115-116)[113].

Мелхитският монах Никон от ХІ век добавя обстоятелството, че самият Антиохийски патриарх (анахронизъм вместо архиепископ) Евстатий (324-330) покръства грузинците и оставя епископ Иоан. Евстатий е канонинизиран и паметта му се чества на 21 февруари.. По този начин се подчертава зависимостта от Антиохия. От гледна точка на църковното право Антиохия има право да претендира за владеене на Грузия, защото каноните ѝ предоставят юрисдикция над целия Изток (Orient), който включва и Кавказ[114].

Според арменския историк Моисей Хоренцани (Хоренски) от VІІ-VІІІ век, Грузия е обърната към Христос от негови сънародници, изпратени от св. Григорий Просветител по молба на самата св. Нина. Древните църковни историци като Руфин, Созомен, Сократ и др. не говорят за връзки на Евстатий или Григорий с Грузия. Михаил Тархнишвили смята, че подобно начално влияние на Армения в Грузия се осъществява малко по-късно, когато третият грузински епископ Иов е хиротонисан от арменския католикос Нерзес (около 362-373), на когото е дякон[115].

Епископ Геласий Кизически около 475 година пише, че Цариградският епископ Александър (около 325-338) назначава първия епископ в Грузия. Това сведение не се поддържа от други историци и е вероятно недостоверно[116].

Точната дата на евангелизацията на страната не е известна. Ако се приеме версията за дейност на св. Евстатий Антиохийски, трябва да се предположи, че тя е станала между 325 и 330 година. Сигурно е, че предхожда кончината на св. Константин Велики в 337 година.

Евангелизацията е продължена от приемника на св. Мириан – благочестивият цар Бакар (342-364 година). Твърди се, че по време на неговото управление отделни богослужебни книги са преведени от гръцки на грузински език. С неговото име се свързва основаването на Цилканската епархия.

Някои планински племена оказват съпротива на новата вяра, но тя е наложена окончателно в цяла Грузия през V век от цар Вахтанг І. От Грузия християнството прониква първо сред албанците (прадеди на днешните азербайджанци), а по-късно сред лазите, абазгите и други народности.

2.4. Стъпки към автокефалия

Грузинската църква е втората народностна църква в света след Армен-ската. Сведенията за нейния живот през Средновековието са често откъслечни и неточни. Тъй като тази църква е основана от жена от Кападокия и е покръстена от антиохийски духовници, повече от столетие тя зависи канонично от Антиохийската църква и главните ѝ иерарси носят само архиепископски титул. Все пак те разполагат със значителна автономия, понеже могат да съдят подчинените им епископи и да свикват и ръководят събори[117].

Ключов документ за изясняване на проблема с грузинската автокефалия е коментарът на известния гръцки канонист от ХІІ век и Антиохийски патриарх Теодор Валсамон на второто правило на Втория вселенски събор. Той пише: „Определението на Антиохийския събор почете Иверския архиепископ с независимост. Казват, че в дните на господин Петър, светейшия патриарх на Теополис, тоест Велика Антиохия, съборът е решил Иверската църква, подчинена тогава на Антиохийския патриарх, да бъде свободна и независима (автокефална)”[118].

Не е ясно какво точно има предвид Валсамон. Някои предполагат, че това съборно решение е взето при Антиохийския патриарх монофизит Петър ІІ (V век), а други – при православния патриарх Петър ІІІ (1052-1056). Затова и провъзгласяването на автокефалията се отнася към различни периоди. В едно послание до Цариградския патриарх Атинагор от 10 август 1970 година на Местопазителя на Московския патриаршески престол – Крутицкия и Коломенски митрополит Пимен се твърди, че самостоятелността на Иверската църква „е установена от нейната Майка – Антиохийската църква – през 467 година”[119]. Бившият предстоятел на Еладската православна църква архиепископ Иероним по същия въпрос е склонен да мисли, че решението на Антиохийския събор от 556 година не е окончателно, а е признато през 604 година от останалите патриаршии. Според него решението на Антиохийския събор е само предложение и временно одобрение по дадения въпрос, което е начална стъпка по пътя на автокефалията.

Иван Снегаров предполага, че Антиохия започва да доминира Грузия чрез подчинената й Персия преди отпадането ѝ в несторианство[120]. През 467 година грузинските архиепископи получават названието „католикоси на цяла Иверия” и започват да налагат автокефалия. Това е потвърдено от Шестия вселенски събор, проведен в Цариград през 680-681 година. По важни въпроси, които се отнасят до вярата, иверските католикоси се обръщат за мнение към Цариградския патриарх и  император, както постъпва през 597 година католикосът Кирион по повод споровете с арменски епископи за Халкидонския събор.

По данни на грузинския монах Ефрем Мали и мелхитския монах Никон от ХІ век двама грузински монаси идват при Цариградския патриарх Теофилакт (около 744-751) по времето на император Константин Копроним (741-775). Те се оплакват, че от времето на Антиохийския патриарх Анастасий (починал 610) Грузия няма католикос поради трудните съобщения и страха от арабите. Тяхното желание е Грузинската църква да бъде призната за автокефална. Патриархът се съгласява само отчасти с това искане. Той свиква църковен събор, който решава грузинският католикос да се хиротонисва от местните епископи, но да изразява частичната си зависимост от Антиохийския патриарх, като го споменава по време на богослужението и му плаща църковен данък. Погрешно е мнението на Тархнишвили, че този акт предоставя пълна автокефалия[121].

Житието на св. Григорий Ханджийски, написано от Герасим Мерчул, разказва, че със съгласието на Антиохия Грузинската църква при управлението на абхазкия цар Теодосий І (806-845) успява да си извоюва правото сама да вари св. миро, което е важен елемент на автокефалния статут. Дотогава тя получава от Иерусалимската патриаршия[122].

Чак през ХІ век Антиохийският патриарх Петър (1053-1057) със съборно решение признава Грузинската църква за „свободна и автокефална”. Този компромис се прави при някои условия – католикосът е задължен да споменава името на патриарха в литургията, да допусне превръщането на грузински манастири в ставропигии (пряко подчине ни на патриарха), неговата дейност да бъде ревизирана и контролира на от Антиохия и други[123]. Тези условия обаче не предполагат пълна автокефалия, а номинална зависимост. Нил Доксопатър през 1143 година не нарежда Грузинската църква сред самостоятелните поместни църкви. Други църкви като Охридската и Кипърската успяват да извоюват пълна автокефалия. Отец Раймон Янин твърди, че изворите грешат и въпросният Антиохийски патриарх е монофизитът Петър Тепавичаря (Фулон) от V век, а не православният Петър от ХІ век[124]. Тархнишвили е склонен да се съгласи с това недообмислено мнение[125]. Но ако Янин е прав, остава необяснимо защо византийският канонист Теодор Валсамон нарича еретика „светейши патриарх”.

Грузинските църковни дейци (епископ Кирион – впоследствие Католикос-Патриарх, иеродякон Илия – сега Католикос-Патриарх) смятат, че до 542 г. Мцхетско-Иверските предстоятели са утвърждавани в своето звание и сан от Антиохийския патриарх, но оттогава Иверската църква е призната за автокефална с грамота на византийския император Юстиниан. Това е сторено със съгласието на Константинополския патриарх Мина и всички останали източни първоиерарси и е утвърдено с особено определение на Шестия вселенски събор, който постановява: „Да се признае Мцхетската църква в Грузия за равна по достойнство и чест със светите апостолски вселенски и патриаршески престоли, като се предостави на Иверския Католикос да бъде равен на Патриарсите и да има власт над архиепископите, митрополитите и епископите в цялата Грузинска област”[126].

Свещеник К. Цинцадзе, който специално се занимава със сложния въпрос на грузинската автокефалия, стига до извода, че Грузинската църква е почти самостоятелна още по времето на цар Мириан (ІV век), но получава пълна автокефалия едва през ХІ в. от събора, свикан от Антиохийския патриарх Петър ІІІ. Неговите аргументи за това решение са следните:

а) Грузия е просветена от проповедта на двама апостоли;

б) от епохата на цар Мириан тя се управлява от почти самостоятелни архиепископи;

в) от времето на цар Вахтанг Горгасали (449) тя получава от Византия католикоси с архиепископски права;

г) от времето на цар Парсман VІ (557) католикосите се избират в Грузия сред самите грузинци и само се ръкополагат в Антиохия;

д) от времето на свещеномъченик Анастасий (610) католикосите се ръкополагат вече в Грузия;

е) от времето на Антиохийския патриарх Теофилакт (750) грузинците получават формалното право да избират католикоси на епископските си събори.

Нито един от патриарсите на Антиохия след 1053 г. не оспорва самостоятелността на Грузинската църква, с която тя се ползва до 1811 година[127].

През ХІV в. грузинският цар Вахтанг моли Цариградския патриарх да ръкоположи католикос за Грузия. Той отказва и му препоръчва да се обърне към Антиохийския патриарх, защото „Картли, Изток и Север” от древност се намират в неговата юрисдикция[128]. Запазени са сведения от ХV в., че продължава споменаването на Антиохийския патриарх от грузинските католикоси[129]. Въпросът е повдигнат отново по време на руския църковен събор през 1917-1918 г., когато грузинската автокефалия е защитавана упорито по причини, които не са само религиозни, от еп. Кирион, И. И. Соколов и Н. Я. Мар.

В Грузия католикосът се ползва с изключително уважение и притежава не само духовна, но и светска власт. Той владее обширни имоти и села, от които събира данъци и продукти. Католикосът разполага и с въоръжени отряди, с които пряко или косвено участва във военни действия. Освен това той има право на граждански и църковен съд във владенията си.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 5″, който трябва да се активира).

____________________________

*Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[108]. Биладзе, В., История франков в „Житии” святой Нино, Мнатоби, 1986, № 9, с. 144-151.

[109]. Esbroeck, M. v., La place de Jérusalem dans la conversion de la Géorgie. – In: Ancient Christianity in the Caucasus, ed. By Mgaloblishvili, Richmond, 1998, p. 59-74.

[110]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 46-48. Ср. Чхартишвили, М. С., Источниковедческое изучение грузинской агиографии „Житие Нино”, Тбилиси, 1987; Марковин, В., Святая равноапостольная Нина и крещение Грузии, СтраницьІ, 1999, № 3.

[111]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 50.

[112]. Esbroeck, M. v., Les trois croix dans le Kartlis Mokcevay. – Caucasica, t. 2, 1998, p. 70-76.

[113]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 52.

[114]. Peeters, P., Les débuts du christianisme en Géorgie d’après les sources hagiographiqu es, Analecta Bollandiana, t. 50, 1932, 13-18.

[115]. Tarchnišvili, M., Die Enstehung und Entwicklung der kirchlichen Autokephalie Georgie ns, Kyrios, 1940-1941, № 3-4, S. 179 (= Le Muséfn, t. 73, 1960, 106-126).

[116]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 628, бел. 3.

[117]. Ср. Esbroeck, M. v., Primauté, Patriarcats, Catholicossats, autocéphalies en Orient. – In: Il primate des Vescovo di Roma nel primo millenio. Ricerche e testimonianze, Ed. di M. Maccarrone, Vatican, 1991, 493-521.

[118]. Правила Вселенских Соборов, ч. І, М., 1877, с. 86.

[119]. ЖМП, 1970, № 9, с. 8; Большая советская энциклопедия, т. 13, М., 1952, с. 100.

[120]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 610.

[121]. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 187.

[122]. Ibid., S. 187-188.

[123]. PG, t. 137, col. 320; Ср. Хаканов, А., А. Самуилов, В защиту автокефалии Грузинской церкви, ЦерковньІе ведомости, 1906, № 4, с. 185-186.

[124]. Janin, R., Géorgie. – In: Dictionnaire de théologie catholique, t. VI/2, Paris, 1924, col. 1253.

[125]. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 189.

[126]. Е. К. [епископ Кирион] Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901, с. 17-18;

[127]. Цинцадзе, К., свящ., Историческая справка по вопросу об автокефальности Грузинской Церкви, Тифлис, 1906, с. 91-93, 102.

[128]. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 183.

[129]. Цинцадзе, К., свящ., Автокефалия церкви Грузинской, Тифлис, 1905, с. 30-31.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-U