Иван Ж. Димитров

Понятието литургичен език в православната традиция не е единно, защото често се наблюдава ползването на поне два езика в богослуженията. Затова и в заглавието на този текст е употребено множествено число. Но да започнем подред.

Всички човеци като разумни Божии творения ползваме езика като средство за общуване помежду си, а също и с Бог, към Когото се обръщаме в молитвите си на своя роден език или на друг ползван от нас човешки език. Заради нас и заради нашето спасение Синът Божи стана човек и общуваше с хората на техния език, за да им предаде Своето божествено учение и спасителни заповеди. Неговите апостоли също проповядваха и писаха своите книги, запазени в сборника на Новия Завет, на езиците, които владееха и на които се налагало да общуват с хората от различни народности, катехизирани от тях.

В съзнанието, което познава християнското богословие, опитът от човешките интелектуални усилия и божественото откровение са здраво обединени в интелигибилния свят на традицията на православното умозрение. По пътя на християнството в историята древните класически езици са имали изключително значение – не само като свещени езици на християнското богослужение, а и далече повече като форми на актуално изразяване на християнските смисли и идеи, съответно и като средство за богомислие и за богословие.

На староеврейския език не са били свойствени абстрактните категории, които били присъщи на старогръцкия език и старогръцката култура. И обединяването на тези два принципно различни типа култура – на близкоизточната (тоест юдейската) с характерното за нея екзистенциално преживяване на отношенията с Единия Бог и на старогръцката със свойствения за нея опит от отвлечено-философското мислене – е станало възможно благодарение тъкмо на гръцкия превод на Свещеното Писание. Безусловно, съединяването на тези два смислови плана отразява една и съща истина и предвъзвестява Христовото благовестие. Така се ражда основната антиномия на бъдещото християнско богословие: трансцендентността на Абсолюта и Неговото присъствие, апофатиката и катафатиката на боговъплъщението. Бог е трансцендентно Същество. Оставайки обаче в битието Си вечен, непознаваем и самодостатъчен извор на живота, Той открива Себе Си, отива при този, когото е избрал и с когото е сключил Своя завет, за да присъства с него завинаги[1].

Тези свещени актове на откриване на Божията воля се осъществяват и съобщават с помощта на езика, за да станат разбираеми и да се възприемат от човеците. И когато казваме език, подразбираме понятен език, който улеснява функцията на човешкия разум без да го затруднява и да създава двоумения.

Християнската традиция от първите дни на своето съществуване използва живото слово на благовестието в повечето случаи на „международната” версия на гръцкия език, така нареченото „койне“ (κοινή διάλεκτος). От събитието на Петдесетница, когато словото на вярата зазвучава в ушите на слушателите на техния собствен език, Църквата извежда един важен принцип: в деня Петдесетница Небесният Отец, като изпратил Светия Дух над апостолите на Христос, им дал дара да говорят различни езици. Той не дал на разноезичните поклонници в Йерусалим дара да разбират еврейския като задължителен богослужебен език в Йерусалимския храм, а напротив – дал на апостолите дара да говорят на разни езици. Поклонниците от разни народи в Йерусалим с удивление слушали своя език[2]. После всички кръстили се народи от раннохристиянската епоха въвеждат богослужение на роден език. Мисионерите превеждат на езика на просвещаваните народи не само текстовете на Свещеното Писание, но и богослужебните книги. Така в новопросветените народи се заражда и собствена християнска литература.

Този процес обаче не се развивал гладко. За разлика от първите векове на християнската ера, когато предимство се давало на възможно по-широкото разпространение на Христовата вяра, по-късно се забелязва друга тенденция. Появата на множество ереси накарало Църквата да подхожда по-внимателно при преводите и разпространяването на християнска книжнина, на първо място на Свещеното Писание.

Важното е, че християнството никога не се е ограничавало с един „свещен“ език, макар че по-късно се появява такава тенденция за допускане на само три свещени езика: еврейски, гръцки и латински (срв. Лука 23:38). Независимо от споровете дали това е „триезична ерес“[3], както обикновено се нарича, или просто е консервативно схващане за светостта на трите езика, явно е съществувал подобен стремеж на пренебрегване на говоримите езици на народите. Това се дължало на обстоятелството, че е много по-лесно да се върши мисията на Църквата на гръцки (в Източното Средиземноморие и в страните на втори и трети план) или на латински (в Западното Средиземноморие, Средна и Западна Европа), защото вече били налични преводи на тези езици на Свещеното Писание и на останалите богослужебни книги. Също и самите мисионери били обикновено гръкоезични или съответно латиноезични.

Но просвещаването на различните народи трудно можело да се постигне само с помощта на тези два езика, колкото и добра да била книжнината, съставена на тях. Затова от 2 век и нататък започват да се появяват преводи на християнските свещени книги на други езици: сирийски, коптски, етиопски, арменски, грузински, готски и пр.

В края на 4 в. св. Йоан Златоуст в Константинопол дал на просвещаваните от него готи храма „Св. Павел”, където се извършвало християнско богослужение на готски. Край храма била създадена богословска школа за бъдещи свещеници-готи. Самият св. Йоан извършвал тяхното посвещение. Готите били негово паство, а той – техен епископ, идвал в църквата им и с преводач разговарял с народа[4]. Това е велик пример за пастирско отношение към езика на просвещаван народ. Този пример показва още в ранна Византия отношението към езика на другите народи дори в границите на империята. Затова и готският епископ Улфила във втората половина на 4 век в северните земи на Византия (или днешните земи на България) южно от река Дунав прави готския превод на Библията.

В случая със св. Йоан Златоуст по-логично е било да се постъпи по друг начин: Константинопол е столица на гръцки говорещата империя, а готите живеят там като наемни войници или държавни служители. При всяко положение е трябвало те да научат гръцки. Златоуст обаче се е ръководил от друг принцип – триединството на езика: а) способността да слушаш и разбираш текста, 2) да говориш и да се изясняваш и 3) да мислиш в категориите на този език. За отците е самоочевидно, че езикът на мисленето и на общението трябва да бъде и език на богослужението. И самият Златоуст, както и всички отци и учители на Църквата от онова време нямат някакъв особен богослужебен език, както не е имало и при древните евреи. Отците пишат проповеди, общуват с царе и обикновени хора и служат литургия на един и същ език. И никакви трактати в защита на тази реалност отците не са писали, тъй като никому и наум не е идвало да оспорва самоочевидни неща. През първото хилядолетие не откриваме нито един прецедент за „доминиращ език” или молитва на древни езици, загубили яснота и разбираемост за съвременника. Едва през втората половина на 9 в. сред гърците и при латините възниква „богословско” течение, настояващо, че човек може да се моли само на някой от трите езика: еврейски, гръцки и латински. Това учение впоследствие получава името „триезична ерес“. Но самият живот опровергава тази безпочвена теория. Тъй като от древност съществуват пълноценни литургични традиции на сирийски, готски, коптски, арменски, грузински, галски, британски, келтски, етиопски, персийски, да не говорим за безбройните диалекти.

В каквато и форма да е съществувал този спор за трите свещени езика, в средата на 9 век той се преодолява с намесата на папа Адриан II, който в Рим надлежно одобрил славянската литургия и използването на славянския език в нея. В църковната книжнина е запазено сведението за доводите на свети Константин-Кирил Философ, славянски просветител, срещу „триезичната ерес“. Той произнесъл словото против „триезичниците“ във Венеция, като изобличил онези духовници, които поддържали теорията за трите „свещени езика“ на християнството – еврейски, латински и гръцки. Смята се, че словото е произнесено на местен събор и е било написана на гръцки, а после преведено на славянски и латински. Препредаден е откъс от него в Пространно житие на свети Константин-Кирил. Той отговаря на упреците на онези, които оспорвали правото на богослужение и книги на славянски език. Ето какво казва: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, за безсилен ли смятате Бог, че Той не може да даде (всичко това), или за завистлив, та не желае?“

Просвещаването на славянските народи в християнската вяра на техния език е безспорна заслуга на Църквата във Византия. Неотменна част от християнизацията бил и преводът на Свещеното Писание на общия в онази епоха старославянски език. Делото на светите братя Кирил и Методий след тяхната смърт и след прогонването на учениците им от Моравия и Панония, страни под юрисдикцията на Рим, се запазило в земите на наскоро покръстената българска държава. Оттам то се разпростира в съседните славянски народи на Сърбия и Киевска Русия.

Славянският език се формира и укрепва тъкмо в школата на християнството и под силното влияние на гръцкия църковен език. Това е бил не само един словесен процес, но и формиране именно на мисълта. И за руските книжовници още през 11 век става достъпен целият писмен запас на цар Симеонова България[5].

Прочетете още „Богослужебните езици в днешната православна традиция*“ →