Тодор Събев
Увод
През VIII-IX век иконоборството разтърсило Византийската империя и Църквата до степен, сравнима само с епохите на арианството и на монофизитството от предшестващите столетия. То създало цяло движение, чиито размери, радикални възгледи, стремежи и амбиции се отразили върху цялостния църковен и обществено-политически живот. По своя характер и последици иконоборството основателно се сравнява с Реформацията от XVI-ти век.
Епохата на иконоборството се подразделя на следните етапи: 1) поява и развитие при императорите Лъв III (717-741) и Константин V (741-775), като тази фаза включва също иконоборския събор от 754 година; 2) отпор, оказан по време на Седмия вселенски събор (787 година) и начало на упадък; 3) възстановяване и опит за оживление (815-842); 4) утвърждаване на Православието и окончателно угасване на иконоборството (843-867).
Като официална доктрина и политика на императорския двор иконоборството било провъзгласено с призива на Лъв III към народа (726 година) и първия декрет срещу иконопочитанието от 730 година[1]. През царуването на Константин V се засилило като религиозно и социално движение. Твърде скоро добило форма на тежко насилие и преследване срещу опозиционно настроените манастири, включващо също изземване на техни имоти и на подвижна собственост. Седмият вселенски събор (Втори Никейски) възстановил иконопочитанието, единството и мира. Промяната във вътрешната и международната обстановка, стабилизирането на армията и издигането на нейния престиж при Лъв V (813-820) довели до възстановяване на иконоборската политика и на враждебното отношение на държавата към иконопочитателите. В 843 година иконите били окончателно възстановени на местата за богослужение, а почитта към тях била тържествено обявена като православна вероизповед.
През целия този период религиозни, социално-икономически и политически фактори играли значителна роля в произхода, оформянето и развитието на иконоборското движение. Същите трябва да се видят в обективна светлина, в тяхната взаимна връзка и в действителните им мащаби. Необходимо е да се избегне едностранността при изложението, да не се подценяват религиозните корени и същност на иконоборството и то да се представя почти само като форма на изява на социално-политически интереси, противоречия и борби. Заедно с това не трябва да се надценява и изолира личната роля на владетеля, нито да се омаловажават икономическите фактори и политическите цели, както и отражението на иконоборството върху социалния живот. – Това са твърде важни аспекти, на които е отделено съвсем малко място в църковно-историческите изследвания. Те заслужават много по-голямо внимание и съответна оценка с оглед и на актуалния характер на тези въпроси, на историческата им връзка с темата за единството между християнския Изток и Запад, съвременния икуменически контекст и цялостно осмисляне на юбилейното честване на 1200-годишнината от последния Вселенски събор на “неразделената Църква”.
1.Византийската империя от 20-те до 40-те години на VIII-ми век
Царуването на Лъв III “Исавриец” (всъщност сириец) отбелязало завършека от положителни промени в империята, която в продължение на две десетилетия била разстройвана от вътрешни размирици и от войни срещу силни и опасни съседи-съперници. Не маловажно място сред вътрешните трудности създавали и еретическите движения, макар че те вече затихвали в сравнение с предшестващата епоха. Проведените при император Лъв III административни, военни, икономически и социални реформи довели до консолидиране на темите в Мала Азия. По-късно военно-административната реорганизация обхванала и поделенията покрай столицата. Укрепнала централната власт. Намаляло влиянието на сената и на столичните дими. Основните реформи срещнали подкрепа не само от различните прослойки на господстващата класа, но и в широките социални среди. Законодателството (военен, мореплавателен и земеделски кодекси) оказало значително влияние върху живота във Византия. Правният сборник Еклога (Избор от закони) на императорите Лъв III и Константин V поставил нов важен етап в историята на кодификацията, отразяваща новото развитие в обществено-икономическата и етическата област. Еклогата допринесла за по-нататъшния прогрес в тази сфера на живота, за утвърждаване на хуманността и за укрепване процеса на централизацията. Военните успехи срещу арабите (740 година) и особено победите при Константин V в Северна Сирия и на Балканския полуостров се отразили благоприятно върху стабилността на Византия, както и върху престижа и популярността на самия император Константин Копроним[2]. Социално- икономическият живот обаче се натъквал на трудности с важни последици върху вътрешното положение и външната политика на страната. Всичко това дало отражение и върху отношенията между Църква и държава през тази специфична епоха на феодализма и засилващи се тенденции на цезаропапизъм[3].
2.Някои религиозно-икуменически аспекти, социално-икономически корени и политически фактори в зараждането и оформянето на иконоборството
В течение на много столетия иконопочитанието беше (и е) ярък израз на християнско благочестие. Въпреки това, още от началото на IV-ти век мнозина иерарси, богослови и ревностни миряни считали християнството за “чисто духовна религия”, в която няма място за особена почит и богослужебна употреба на свещени изображения и особено на икони[4]. Разпространението на монофизитството, монотелитството и павликянството (V-VIII век) дали отрицателно отражение върху почитането на светите икони. Такива настроения се подхранвали също от юдейството и от мохамеданството. През първия етап на иконоборството духът на отрицание към свещените изображения преобладавал в някои райони на Изток, особено в Армения и съседни области. В Мала Азия все повече се засилвали споровете по тези въпроси. Даже преди 20-те години на VIII-ми век някои иерарси като например епископ Константин Наколийски (във Фригия), митрополит Тома Клавдиополски и митрополит Теодор Ефески посетили Константинополския патриарх Герман I (715-730) и предложили да се вземат мерки против култа към светите изображения. Патриархът отказал, не приел тези внушения. В няколко писма той защитил православната традиция на иконопочитание. Това обаче не възпрепятствало споменатите архиереи да поддържат своите становища[5]. Някои злоупотреби и изопачения, неправилно отношение в изявите на почитта към светите икони, появата и култът към многобройни чудотворни и неръкотворни икони също допринесли за създаване атмосфера на обърканост и смущение[6]. В източните предели на империята споровете и антагонизмът по тези въпроси се засилили от юдейския прозелитизъм, монофизитското и павликянското влияние и съображенията от мисионерско-тактически характер спрямо арабите-мюсюлмани. Всичко това не е било чуждо на Лъв III, който идвал от район, повлиян повече от полъха на монофизитството, отколкото на симпатиите и култа към свещените изображения. Хронистът Теофан Изповедник обвинява императора, че “мислел като сарацините[7]”. Наред обаче с интелектуално-верското влияние върху императора, неговото иконоборско настроение се определяло и от дълбоки убеждения за църковни и държавни интереси в онази конкретна обстановка – от стремежа да се опази “чистотата на вярата”, единството в Църквата, спойката и целостта на многоетничната Византийска империя[8]. Тук е играло роля и убеждението, че василевсът като “Божи наместник” на земята има правото и дълга да упражнява своята власт именно в такава насока[9]. Понеже голяма част от населението в Мала Азия не била благосклонна към иконопочитанието, а и армията се рекрутирала и попълвала предимно от същите райони, императорът и неговото обкръжение били принудени да се съобразяват с верските чувства, ориентацията и интересите на тези поданици, за да се осигури единството, подкрепата и ефикасността на офицери и войници.
От друга страна, споменатите по-горе военно-административни и граждански реформи изисквали здраво стопанско устройство и стабилна държавна хазна. През 727-728 година император Лъв III удвоил набора на редовните данъци. Десет години по-късно било решено да се събере допълнителен налог за възстановяване стените на Константинопол. Осъществяването на тези планове довело до рисковани насилствени мерки срещу църковната собственост и църковно-манастирските приходи. Всичко това хармонирало с интересите на армията, на част от държавната администрация и на мнозинството от бедните поданици, особено селяните. Императорските проекти обаче открили пътя към секуларизация, конфискация на църковно имущество и намеса във вътрешния живот на привилегированата дотогава Църква, на влиятелни и силни манастири. Освен това проектите засягали свещените традиции, духовно-богослужебния живот и православното богословие. Затова те срещнали противодействието на значителна част от църковните среди (защитници на иконопочитанието) и най-вече на манастирското духовенство. Иконоборското движение станало неразделна част от социалната и политическата програма на императорите Лъв III и Константин V[10]. Техните иконоборски възгледи и ориентация не трябва да се считат обаче като изначално-антицърковно настроение, или първопричина и основен извор на императорска опозиция срещу самото монашество. Непримиримостта и враждебността били създадени главно върху основата на две различни концепции и отношение спрямо иконопочитанието, и на различно схващане за църковно-обединителни, обществени и държавни интереси.
Несъмнено, императорската иконоборческа политика преследвала определени политически и икономически цели. За почти едно столетие Църквата като институция станала “арена”, където народното недоволство и социалните проблеми намерили “път” и средство за най-ярка изява чрез иконоборството и иконопочитанието.
3. Социални и политически елементи в развитието на иконоборската ориентация
Освобождението на Църквата от данъчно облагане върху постоянно нарастващата ѝ поземлена собственост довело до намаляване на държавните приходи. Силното монашество, свръхнаселените обители с десетки хиляди монаси и монахини[11] в социално-политическо отношение означавало значително “изземване” на данъци от държавната хазна, загуба на потенциални войници за византийската армия, на земеделски труженици и на административни работници. Манастирите се считали “опасни средища” за формиране на обществено мнение и недоволство. Със своите чудотворни икони и други много от тях привличали огромен брой богомолци и поклонници, ктитори и дарители на всякакъв вид собственост. По този начин не само една голяма част от земята, но и от населението оставало извън ръководството на византийската държавна администрация. От друга страна, чрез своето влияние върху образователното дело, възпитателния процес и общественото мнение сред широки среди от народа монасите (отчасти и монахините) обладавали реална власт в държавата. При такива обстоятелства манастирите и иконите се оценявали от императорите иконоборци като препятствие по пътя за осъществяване на социалната реформация и военно-политическия напредък.
Трябва също да се има предвид, че привилегиите от различно естество започнали да привличат в манастирите и хора без призвание за истински монашески живот, духовен подвиг и стремеж към религиозно-нравствено усъвършенстване. Всичко това предизвиквало остро недоволство в правителствените среди. То дало още основания на императорите иконоборци да бъдат подозрителни и недоволни, да изковат нови аргументи за подчинение на Църквата и за конфискация на манастирската собственост[12]. Тази политика срещнала симпатии и намерила подкрепа сред широки кръгове от населението, принадлежащи към различни класи и социални групи (темната аристокрация, войската, търговско-занаятчийската среда, бедните селяни), доколкото проблемът засягал пряко техните интереси: споделяне на данъците, повишаване на собствения приход и прочее.
Социално-икономически характер и последици имала също иконоборската репресия срещу “непокорната” Римска църква. Отрицателното отношение на Рим към първите иконоборски стъпки и мерките за облагане, предприети от Лъв III в края на 20-те и началото на 30-те години от VIII-ми век, предизвикали силна реакция от страна на императора срещу Църквата на Запад. Увеличен бил с една трета данъкът на глава от населението в Сицилия и Калабрия, а патримониите (църковно имущество) “Св. апостоли Петър и Павел”, възлизащи на три и половина таланта злато, били присъединени към императорската хазна в Константинопол. Разпоредено било също новородените деца от мъжки пол да бъдат вписвани в данъчните регистри[13]. Не само църквите в Сицилия и Калабрия, но и епархиите в Източен Илирик (Дакия и Македония), а навярно и в Крит били поставени под юрисдикцията на Констан- тинополския патриарх[14]. Очевидно, социално-икономическият фактор наред със съображенията от църковно-канонически характер имали решаваща роля в тези събития. Теофан Изповедник[15] и преподобни Теодор Студит[16] свидетелстват, че в края на VIII-ми и началото на IX-ти век общинският данък бил отменен в Константинопол и някои облагания – мита “внос” и “износ” били намалени. Щедрост била проявена в полза на манастирите. Но тези мерки създали затруднение и объркване във финансовото състояние на държавата. В своя стремеж да преодолее обедняването на държавното съкровище император Никифор I (802-811) възстановил старите данъци и налози. В 810 година те били реорганизирани по начин, който задължавал църковните земи и тези, които ги наемали за обработване, да поемат своя дял към общия фиск[17]. Постепенното увеличаване на налозите в земеделските райони, започнало при царуването на Константин V, изострило социално-политическите борби и недоволство[18]. Гражданската война (буна) през 821-823 година започнала като социално-революционно движение и протест срещу данъчното бреме. Бунтът бил организиран от Тома Славянина, който се провъзгласил за защитник на иконопочитателите[19].
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 