Етикет: садизъм

Православието и Османската империя – продължение и край (Исторически уроци)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Независимо от своето преданно служение и дори подпомагането по­някога на държавната кауза, Ца­риградските патриарси не могли на­пълно да разчитат на султанското благоволение и с нарастването ста­жа на принудително съжителстване между Православието и Осман­ската империя все по-осезателно за­почвали да чувстват грубата на­меса на друговерската ръка в цър­ковните дела.

Наследниците на Мехмед II, сред които се отличили издигналия в култ „свещената война“ срещу християн­ските държави Баязид II (1481-1512), превърналият всички камен­ни църкви в Цариград (с изключение на патриаршеската катедрала и на храма „Всеблажена“) в джамии Селим I, както и обявилият се за бич Божи Селим II (1566-1574), не скривали своето желание да раз­пространят и утвърдят исляма сред всичките си поданици. Постоянното увеличаване на данъчните тегоби и особено на така наречения „пешкеш“ (=пода­рък), който от еднократен подарък за султана по случай избора на нов пат­риарх се превърнал през краткия мандат на Рафаил (1475-1476) в ежегоден данък[28], изтощило до та­кава степен финансите на Цариград­ската църква, че неколкократно – при Иоасаф II (1555-1565), при Митрофан (1565-1572; 1579-1580) и други – оставала без необходимите средства за варене на свето миро и търсила материалната под­крепа на руските царе Иван Гро­зни (1530-1584) и Теодор Иванович (1584-1598)[29]. Съдбовното значение на епохата и не­сигурността на своите позиции обаче Цариградските патриарси, които дъл­го време се надпреварвали да угаж­дат на султаните и да им предлагат все по-големи суми за своето задър­жане или повторно въздигане на пре­стола, осъзнали или по-точно почув­ствали едва когато ятаганът на безкомпромисната мюсюлманска по­литика – да се отстраняват и ликви­дират духовните и светските водачи на православните народи – над­виснал над тях и отнесъл собствените им глави. В 1638 година по силата на ие­зуитски интриги загубил престола и живота си Цариградският патриарх Кирил Лукарис (1620-1638). Наскоро след това съдбата му споде­лили Партений II (1651 година), Партений III (1657 година) и бив­шият Цариградски кириарх Гавриил II (1659 година[30]).

Всъщност кървавите акции, кои­то на няколко пъти през XVII-ти век сму­тили живота на имперската столица и окончателно разрушили илюзиите на Цариградските патриарси за мир­но съжителстване с исляма, не били внезапни изблици на мюсюлманския фанатизъм, а добре обмислени и пла­номерно подготвени удари срещу Пра­вославието. Проверени като вътреш­нополитически експеримент в тра­гичния епилог на търновските боля­ри и заточаването на св. Патриарх Евтимий, както и в преселва­нето на Охридския архиепископ (пат­риарх) Доротей заедно с много боляри и клирици в Цариград (1466 година)[31], правителствените мерки срещу православното духовенство за­сегнали постепенно всички области на Османската държава, но с пълна сила били проведени на остров Кипър, където в периода 1571-1878 година заги­нали множество православни иерар­си[32], превърнали се в традиционен способ за отстраняване или физиче­ско ликвидиране на неудобните за правителството архиереи[33] и продъл­жили да бъдат определящ фактор в отношенията между мюсюлмани и християни почти до последните дни на Османската империя.

С посочените и анализирани дотук превантивни мерки – поробвания, отвличания, преселване и избива­не на редови християни и духовно-църковни водачи – османците успя­вали да поддържат властта си над поробеното население и периодиче­ски да намаляват броя на немохамеданските си поданици, но въпреки полигамния бит на господстващата класа не осъществили необходимия прелом и не постигнали демограф­ски превес в полза на турската на­родност, който единствено могъл да даде сигурни гаранции за стабили­тета на етнически разнородната им­перия. Правилно оценили ролята и значението на демографския фактор за благоуспеха на всяка обществено-политическа формация, османските турци още при образуването на своя държава предоставяли изцяло на исляма да се грижи за увеличаване численността на мюсюлманските поданици на султана, като откъсва възможно по-големи групи от покорените пле­мена и народи и ги помохамеданчва. От своя страна Османската империя всестранно подпомагала исля­ма в изпълнение на поверената му от­говорна задача, като подчинила ця­лата си структура на мохамеданския религиозен закон (шериат) и разде­ляла поданиците на султана на моха­медани (правоверни) и гяури (не­верници)[34]. В зависимост от това се определяли и правовите отношения на всеки поданик към държавата, като привилегиите били единствено за коренните мюсюлмани и за помохамеданчените християни, които били изравнявани в религиозно и полити­ческо отношение с останалото тур­ско население. Благодарение на полу­чените привилегии ислямът придо­бил не само значително по-привлека­телен вид за алчните натури, но и до­пълнителни възможности за масова асимилация чрез помохамеданчването като пръв етап от този процес и чрез потурчването като негов за­вършек[35]. В резултат на това, както признават някои съвременни турски историци (Н. Севинч, Доан Авджъоглу и други), които под­чертават ролята на икономическия фактор в асимилационния процес[36],първите помохамеданчвания са били продиктувани и трябва да бъдат ква­лифицирани като вероотстъпничества за материални облаги[37]. За та­кива случаи свидетелства Видин­ският митрополит Иоасаф, кой­то отбелязал, че след падането на Тър­ново мнозина станали мохамедани от страх или с надежда да достигнат високи чинове в държавната иерар­хия. Подобни подбуди ръководили и младия Теодор, когото Гребенският митрополит Неофит пис­мено убеждавал да не се блазни от разкошния живот на турските голем­ци[38]. Доколко този момък е успял да постигне мечтаните облаги, не е известно, но безспорно е имало от­делни лица като сърбите Вукадин от Панчево (около 1594 година), Сте­фан Аврамовик, наричан Храбрени (в 1637 година), Йован и Павле Велемирович, които след прие­мането на мохамеданството станали спахии, тоест феодални владетели с годишен доход до 20 хиляди акчета[39].

Независимо от предвижданите при­вилегии обаче броят на доброволни­те верооотстъпници не ще да е бил голям или кандидатите бързо се свършили. Затова турците решили със сила да бранят правата и честта на своята религия, като принужда­вали поробените християни и много други видни гяури да приемат исляма. Започнали още по времето на Мехмед II, който убил трапезундския[40] император Давид Ком­нин и неговите осем сина заради отказа им да приемат мохамеданството[41], насилията срещу отделни хри­стияни да се помохамеданчат продъл­жили и през следващите столетия (XV-XIX век[42]). Поставени пред алтернативата – мохамеданство или смърт, множество православни от различни народности останали вер­ни на отеческата си вяра и записали завинаги имената си сред Христови­те мъченици. В дългия списък за такива поборници за вяра и род се срещат имената на доблестни девой­ки и жени, на неустрашими младежи и мъже, на саможертвени дякони, презвитери и архиереи; 24-годишният Георги от София, обесен около 1514 година и 18-годишния златар Георги от Кратово, изгорен жив в 1515 година; 45-годишният обущар Николай, убит с камъни през 1555 година; Никодим, обезглавен в Берат, Албания (+10.VII.1709 година); албанецът Христо (+1748 година); Ангел от Лерин, посечен в Бито­ля (1750 година); Хилендарският игумен Дамаскин (родом от Габрово), обесен в Свищов (16.I.1761 година); монах Иоан Българин, посечен в Цариград (1784 година); девойката 3лата от село Слатина, Мъгленско, обе­сена през месец октомври 1795 година; монах Игнатий от Стара Загора, обе­сен през 1814 година; монах Онуфрий (+1818 година) и много други[43].

От различните форми на единични насилствени потурчвания и налози изключително тежък за православ­ните народи се оказал така нареченият „кръ­вен данък“ (девширме). По силата на тази законодателно утвърдена тего­ба държавата отнемала периодически най-здравите християнски деца – във всяко село по едно от десет роде­ни (понякога и по едно на седем-осем). Взети в младенческа възраст (до 10 години) и отделени от своите родители, тези деца растели под грижите на султана, приемали мохамеданството, забравяли своя произход и език, обучавали се във военни сръч­ности и ставали елитна имперска войска[44]. Този чудовищен данък на Османската империя, наречен от академик Иван Снегаров „нов Минотавър“ който поглъщал цвета на християн­ските народи[45], предизвиква обаче възхищението на множество съвре­менни турски историци. Един от тях е Н. Севинч, който възтор­жено възкликва: „Изграждайки та­зи система, турският гений успя с векове да предотврати опасността християните да създават от своите страни лидери, които можеха да за­станат начело на тяхното недоволст­во; успя да противопостави българи­на на българин, гърка на грък, сла­вянина на славянин[46].“ Значението на „кръвния данък“ се обяснява от професор И. X. Узунчаршълъ така: „С този закон немюсюлманското население на Румелия щяло постепенно да бъде помюсюлманчено, а част от онези, които ставали мю­сюлмани, трябвало да подсилят с хора турската армия[47].“ В резултат на всичко това до времето, когато султан Махмуд II (1808-1839) уни­щожава еничарската армия (1826 година), през близо тривековното ѝ същест­вуване – според изчисленията на И. Xамер – са били асимилира­ни в нея повече от 500,000 християн­ски деца.

Независимо от постигнатите ус­пехи при насилствените единични помохамеданчвания и особено при системните потурчвания на еничари, числеността на турското население продължавала да намалява или поне не се увеличавала. Този факт напра­вил впечатление и на големия френ­ски поет, дипломат и политически деятел Алфонс-Мари-Луи дьо Ламартин, който, като посетил през 1832-1833 година Близкия Изток и Мала Азия, Цариград и България, отбелязва, че в сръбски­те области „се пада едвам по един тур­чин на село“, а в цялата империя „общият брой на турското население едва ли надминава 2-3 милиона[48]“.

Подобни констатации, но от пред­ставители на официалната власт, коя­то е разполагала с много по-точни и конкретни данни, несъменено са пра­вени и преди злополучното за импе­рията XIX-то столетие. Съобщени свое­временно на държавния глава, та­кива негативни изводи, както и пре­комерната привързаност на някои султани към исляма предизвикали и били едни от основните двигатели на предприетите от турците три опита за масово, поголовно помохамеданчване на населението от цели области на Балканския полуостров.

Началото на бруталните инициа­тиви за повсеместно насаждане и утвърждаване на исляма, които свидетелствали за настъпилите сред поробителите смут и раздразнение по повод несполуките им да наложат на православното мнозинство своя модел на богопочитание, е свързано с името на султан Селим I (1512-1520). Останал в историята с прозвището „Жестокият“, той имен­но дал сигнала за първото масово помохамеданчване, което започнало около 1515 година[49]. В Северна България на­хлул каймакамът (околийски начал­ник) Мурза Татарски и с 46-хилядната си войска опустошил цялата страна от Черно море до Видин и от Дунав до Стара планина, като насилствено принудил да приемат мюсюлманството множество българи и павликяни в Ловешко, Свищовско, Никополско и Търновско[50]. В същото време самият султан Селим I разо­рил цяла Тракия (от Одрин до София) и вероятно помохамеданчил част от павликяните в Пловдивско, а в Бе­ломорския район (от Драма до Бос­на) изпратил великия си везир. Ог­лавил 33-хилядна войска, последният приобщил албанци, херцеговинци и босненци към исляма, както и голя­ма част от населението на Чеч (Гоцеделчевски район), Доспат, Бабяк, Крупник, Кочани и други[51]. Срещнала решителната съпротива на българско­то население, организираната от Селим I акция не успяла напълно да наложи мюсюлманството в Западни­те и Средни Родопи, населението на които останало докъм средата на XVII-то столетие предимно християн­ско[52]. Известията за започналия по­ход срещу християните и за извърш­ваните насилия, които изпреварили турските войски, дали възможност на българското население своевре­менно да се оттегли и приюти в не­пристъпните дебри на величестве­ната Родопа планина. Посрещани най-често от безмълвието на изоста­вените български селища, османци­те се отдавали на плячкосвания и се отклонявали от първостепенната си задача, поради което верските на­силия и помохамеданчванията отстъ­пили място на грабежите и опусто­шенията[53]. Правдивостта на това зак­лючение се базира и потвърждава от летописния разказ за помохамеданчването, съставен през XVIII-ти век и публикуван от Владимир Иванович Ламанский както и от запазеното в Дряновския препис (от 1836 година) на отец-Паисиевата „История славяноболгарская“ сведе­ние за същите събития[54]. И в двата паметника е отдадено предпочита­ние на описания за нанесените ма­териални щети[55] пред сведенията за приобщаването към исляма на балкан­ските християни[56].

Прочетете още „Православието и Османската империя – продължение и край (Исторически уроци)*“ →

Православието и Османската империя (Исторически уроци)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Възникнал в началото на VII-то сто­летие като религия, формирана въз основа на заимстване и произволно, своеобразно свързване на елементи от християнството, юдаизма и древноарабските езически вярвания, ислямът (в буквален превод от арабски озна­чава „покорност на Божията воля“) бързо се разпространил и сплотил разединените племена от Аравийския полуостров, превърнал мюсюлман­ската община (умма) едновременно в религиозна организация и в полити­ческа корпорация и положил устои­те на мохамеданската теократична държава, която първоначално се ръ­ководила от самия Мохамед (около 570-632 година), самообявил се за пра­теник (расул) на Бога (Аллах), а по-късно – от султани (арабско-турско=власт, управител), предста­вяни като негови и дори (от X-ти век) на Живия Бог наместници на земя­та. При очертаното господство на ре­лигиозния фактор в духовния и об­ществения живот Мохамедовата док­трина се развила в тоталитарна идео­логическа система, която, като обе­щавала да удовлетвори всестранни­те потребности на своите последова­тели и да дари с райско блаженство както добрия мюсюлманин, така и нечестивеца (фасик) измежду моха­меданите, изисквала да ѝ се признае правото за пълен контрол върху всички сфери на човешката жизнена дейност, претендирала да бъде един­ствената истинска религия на земя­та и започнала безпощадна изтреби­телна война срещу християнството.

В наченатата (VII-ми век) епична борба с исляма, която, като се пренасяла често от бойните поля в завладени­те от мохамеданите градове и села, продължила близо тринадесет сто­летия, паднали стотици хиляди хри­стияни, загинали древни цивилиза­ции и велики държави, изчезнали и се претопили в мюсюлманската сти­хия малки и големи етнически групи. Изключителна по своята чис­леност и стойност обаче била кръвна­та дан, която платили народите от източния клон на християнското се­мейство. Техните летописи изобилстват с примери на пламенно от­стояване свободата на съвестта в ре­лигиозните дела и с мъченически под­визи в името на Христа Разпнатия, от които можем да извлечем доста­тъчно поуки и за съвремието, когато говорим за човешките права.

Източните християнски църкви, които преустановили в 1054 година каноническото си общение с допусналия догматически и обредови нововъведения западен църковен център – Рим, и създали под събирателното име Православие единно семейство за неотклонно съблюдаване и съхраняване в непроменен вид завещаното от Иисус Христос и апостолите богооткровено и спасително за човеците учение, доблестно посрещнали подновените в началото на XIV-ти век набези на мохамеданските орди и поели върху гърдите си смъртоносните им стрели. За оредялото паство на Православието, значителни части от което – Антиохийската, Иерусалимската и Александрийската патриаршии – отдавна вече били потопени в кървавото арабо-мюсюлманско море, настъпили съдбоносни дни и години. Срещу християните се възправила с цялата си военна мощ Османската империя, която дължала своето име и началото на историческото си битие на Осман I Газа (1258-1324 или 1326 година). Наследил от баща си Ертогрул (около 1281 година) незначителна област в Северозападна Мала Азия, Осман I я обособил в самостоятелно емирство и, благодарение възприетите и действено въплътени в него принципи на Мохамедовата теокрация, значително разширил границите му за сметка на Византия. Бързите и внушителни успехи на тази държава имали своите живителни корени в исляма, който, след като в създадените вече съюзи с Арабските халифати, с иконийския султанат и други бил проверил ефективността на своите методи – да придобива насилствено, с „аргументите на меча“ нови територии и верноподаници за Аллаха, успял за сетен път не само да докаже и напълно да реализира възможностите си за ползотворно сътрудничество с мюсюлманските държавни формации, но да улесни и ускори процесите на унифициране и вграждане различните расови и етнически групи в политическо-идеологическия организъм на зараждащата се империя.

Значително уголемена с превземането на множество стратегически важни византийски крепости (в Мала Азия: Бурса през 1326 година; Никея, днес Изник – 1331 година, Никомедия, днес Измит – 1337 година, а на европейския бряг: Цимпе – 1352 година; Калиопол, днес Гелиболу – 1354 година, Димотика, днес Димотикон, и Адрианопол, днес Едирна – 1361 /1362 година) и своевременно реорганизирана от Орхан (1324/26-1362 година), който я разделил на три административни области (санджаци), Османската държава непрекъснато подобрявала международните си позиции, планомерно налагала своята власт над по-малките турски емирства, и, като анексирала техните територии, достигнала такава военно-политическа и икономическа мощ, че Орхановият приемник Мурад I (1362-1389 година) сметнал за необходимо да приеме отговаряща за високото му положение титла и пръв от турските владетели се нарекъл султан. Той продължил както завоевателната външна, така и съзидателната вътрешна политика на своя баща, преместил столицата от малоазийския град Бурса в европейския Адрианопол и, като превърнал насилствено помохамеданчените си военнопленници в еничари (турски yeni=нов, млад+çегі=войска), подновил и умножил агресивните си начинания срещу балканските страни и народи. Подпомогнати от пагубните вражди между християнските държави и настъпилата в тях феодална раздробеност, османските султани-завоеватели[1] сломили съпротивата на балканските народи и покорили последователно Търновското (1393 година) и Видинското (1396 година) български царства, Византия и Константинопол (1453 година), който станал столица и на Османската империя под името Стамбул, Сърбия (1459 година) и Босна (1463 година), албанците (1468 година) и Чер­на гора (1499 година). Скоро тяхната не­радостна съдба споделили Антиохийската (1516 година), Иерусалимската (1517 година) и Александрийската (1517 година) църкви, където се сменило само името на поробителите-мохамедани, а хри­стиянското изпълнение имало вече достатъчно голям опит от неколковековния стаж под арабска, селджукска и друга власт. Следователно в на­чалото на XVI-ти век почти всички източнохристиянски страни (включи­телно Влашкото и Молдавското кня­жества – васални на османските турци от 1395 година) се оказали в ръцете на Мохамедовите приемници и единстве­но православна Русия останала извън обсега на издевателствата, които вър­вели ръка за ръка с османските поро­бители. Според сведения на малцината преживяли събитията очевидци-хри­стияни (Иоан Шилтбергер[2] – шестнадесетгодишен участник в Никополската битка през 1396 година, и византийския историк и държавник Георги Френцес[3], живял XV-ти век и пленен при падането на Константинопол в 1453 година) османските султани, независимо дали – както в случая – се наричали Баязид I Мълниеносният или Мехмед II Завоевателят, в еднаква степен давали воля на своята груба азиатска природа, в резултат на което понякога били избивани безпричинно до десетина хиляди пленници дневно, навред в победените земи се ширили злини и страдания и се носили плач и ридания, стенания и вопли. С пожари и пепелища, с трупове и страдания завършили военните походи на турската експанзия, които оформили първия етап от взаимоотношенията между Православието и Османската империя.

Покъртителните сцени на мюсюлмански издевателства обаче не били заменени от естествения декор на радостта и мирния труд дори и през втората фаза от принудителното съжителство на християнството и исляма, която обемала столетията на пълно османско господство над православните народи. Наситена с тъмни краски, картината на тази епоха изобразила Православния свят като най-обикновен, суров материал, попаднал между чука (меча) и на османците и наковалнята на исляма. Очакванията, че завоевателите, които се отнасят враждебно и жестоко към непокорените все още християнски народи, ще сменят тактиката си и ще бъдат по-дружелюбни към станалите техни поданици друговерци и чужденци, не се оправдали. Османските султани неотклонно се придържали към установената през годините на завоеванията практика и продължили да третират военнопленниците като свои роби, използвали техния безплатен труд за всякакъв вид работа или ги предлагали като работен добитък за продан на създадените за целта пазари в Цариград – общия за роби „Йесир пазар“ и предназначения само за робини „Аврат пазар[4]“. За съществуването на поробвания и за процъфтяването на търговията с хора свидетелстват не само пропитите с тъга български народни песни, в които трогателно са описани масово практикуваните от турци и татари отвличания на млади българки и тяхната раздяла с бащино огнище и близки[5], но също така и множество западни пътешественици – френският рицар Бертрандон де ла Брокиер, който при обиколката си из османските владения на Балканите (1433 година) видял в околностите на Адрианопол турци „да водят християни в окови, за да ги продават“ и установил, че навред има „множество християни, които насила служат на турчина – гърци, българи…, албанци, словенци, жи­тели на Рашката земя и на Сърбия, както и власи“[6]; Ожие Бусбек, пратеник на австрийския император Фердинанд I (1503-1564), съ­що отбелязал, че е наблюдавал как турците откарвали „каруци, пълни с млади момчета и момичета“ и при­нуждавали „нещастни християни от всички възрасти да вървят вкупом или оковани във вериги, по същия начин, по който водят на пазара коне, навързани един след друг за опашки­те“[7]; опозналият добре турската дей­ствителност немец Ханс Дерншвам (1494-1568), който съобщил редица интересни подробности за живота в империята и други[8]. Тези оби­чайни за цялата империя прояви на груба сила и незаконни поробвания обаче просъществували до самия край на османското владичество, защото, по достоверни данни на свещеника при Британското посолство в Турция Рийд Уолш, в 1872 година турските войници все още допълнили доходи­те си от търговията с роби, като до­ставяли за пазарите най-вече пленени или отвлечени християнски деца (момчета и момичета между 3 и 9-10 го­дини[9]). Сред живата стока на роб­ските тържища естествено попадали и чужденци, които не били напълно осигурени от своеволията на разюз­даната турска армия. Понякога такива злодеи в униформа, които спо­ред пътешественика Ханс Дерншвам „са предимно бедни войници“ нападали, ограбвали и продавали в робство дори и чужденците[10].

Описаните престъпления не могли да смутят нито официалната осман­ска власт, нито „правоверните“ (мю­сюлмански) поданици, след като сами­те султани смесвали твърдостта с жестокостта и вместо примери на мъ­жество давали уроци по кръвожадност и безчовечност. За безсърдечие­то на почти всеки от тези наместници на Мохамед и на Аллах са запазени легенди, но това, което е разказал Якобо де Промонтирио де Кампис за прищевките на Мехмед II Завоевателя, надхвърля всички граници на садизма и вар­варството. Назован от западния автор нов Нерон, Мехмед II веднъж се раз­гневил, че някое от собствените му три момченца изяло първата диня в неговата градина, но от страх не искало да си признае. „Като видял това, той повикал палачи и заповя­дал да започнат да им разпарят поред стомасите, за да се види вътре. Слу­чило се, че след като разсекли и вто­рото дете, изядената любеница се намерила вътре в неговия стомах. Иначе, той щял да продължи своята ужасна игра, докато намери тая лю­беница[11].

Прочетете още „Православието и Османската империя (Исторически уроци)*“ →

Хан Расате или в плен на традицията*

Публикувано на от Dragan Bachev

Катя Меламед

Кръглият масов гроб в Девня 3 е първата ми среща с археологията. Тогава за първи път срещнах и Димитър Илиев Димитров. Той ръководеше разкопките. Продължих да работя с него години след това – в Девня и в библиотеката на Варненския археологически музей на улица Шейново, там обработвах материалите от Девня-2 и Разделна. Благодаря му за пътя, по който ме насочи**.

Некропол 3 в Девня се намира на 4 км от некропола с трупоизгаряне в Разделна и на около 1,5 км югоизточно от двуобредния некропол Девня-1 (Ди­митров 1971; Димитров 1978). Между Девня-1 и Девня-3 е разположен христи­янският некропол Девня-2, от самото начало на втората половина на IX-ти век и със същите антропологически характеристики (Димитров 1970; Иванов 1976; Boev 1985). Девня 3 лежи върху широка, почти равна тераса, която в южния си край се спуска рязко към обширната заблатена местност Балтата. Некрополът заема необичайно голяма площ от 20,000 кв. м. Проучени са само 5,700 кв. м. от тях. Разкритите гробове заемат южната част на терасата. Те са сто петдесет и седем на брой, от тях петдесет и три с трупоизгаряне, сто и два или сто и три с трупополагане и пет кенотафа. Най-вероятно двадесет и девет от гробовете с трупополагане са християнски. Те носят белезите на Девня-2 и могат да се свържат с първите десетилетия след покръстването на българите в 864 година. Гробовете с трупоизгаряне и трупополагане са размесени и не показват никакви други разлики – хронологически или археологически, освен в начина на погребване (Димитров 1972).

В североизточната част на некропола е разчистен пръстен с правилна форма. Той има размери: външен диаметър 5,48-5,78 м, вътрешен диаметър 3,20 м и дълбочина 3,40 м. На повърхността ширината му е 1,20-1,25 м, надолу се стеснява, за да достигне до 0,19-0,24 м  на  дъното. На дълбочина между 2,05 и 3,40 м са разкрити останките на около 70 души, нахвърляни безразборно по едно и също време. Над това съоръжение се намира гроб 114, най-вероятно християнски, който определя и неговия terminus post quem – втората половина на IX-ти век.

Антропологически са изследвани шейсет и девет черепа (Йорданов 1976). От тях двадесет и осем са на жени на възраст между 25 и 40 години, мъж на 60 години, мъж на 25 години, още един мъж на неопределена възраст и тридесет и четири деца, юноши и плодове. В литературата са отбелязани различен брой погребални индивиди – от седемдесет до седемдесет и шест. Разликите вероятно се дължат на трудностите да се идентифицират всички кости поради тяхната разхвърляност  in situ. Някои са били разсечени, а други са в кърмаческа възраст или още неродени. Понякога обаче е избрана цифра, която да отговаря на предварително избраната теза. Серията принадлежи към европеидната раса с монголоидни примеси. Петдесет и два от всички черепи носят следи от изкуствена деформация в различна степен. Тя е постигната чрез двойна превръзка, най-вероятно кожена, поставяна още в кърмаческа възраст и носена поне шест месеца. Костите носят следи от необичайни обстоятелства при смъртта и погребване:

– около двадесет души, предимно с изкуствено деформирани черепи, са били разчленени;

– върху пет специално са нахвърляни камъни;

– силно овързани са били жена в напреднала бременност (№ 63), 25-годишен мъж с болестно изменение на лявата подбедреница (№ 8) и най-въз­растният от всички мъже (№ 20);

– жена с видим физически недостатък – плагиокефалия (№ 74) е била хвърлена по очи на дъното на изкопа. Върху нея грижливо са били на­редени плътно един до друг четиридесет и девет плоски неголеми камъка, които покриват целия труп без главата и лявата ръка, оставени открити преднамерено.

Авторът Катя Меламед

Може да се предположи, че някои от хората са заровени полуживи.

Всички обстоятелства около състоянието и положението на човешките останки сочат масово убийство. Открити са оскъдни по брой и вид предме­ти: пет медни обеци – отворени халки, едната при мъжки череп; обеца – халка с нанизано мънисто от две споени полусфери; по-голяма обеца – елипсовидна халка, която завършва отдолу с висулка, с прикрепено към нея малко костено цилиндрично мънисто; по-голяма елипсовидна халка със симетрично нанизани три малки кухи сферични мъниста; две малки глинени мъниста със сферична форма, от огърлица. При шийните прешлени на жена на около 30-35 години (№ 11) се е намерил малък глинен биконичен прешлен, вероятно също от огърлица. Открити са още четири железни токи с правоъгълна или елипсовидна форма, очевидно от колани, които са били препасани, както и два силно корозирали железни ножа. Липсват съдове. Липсват и животински кости.

Не са известни паралели, на гробното съоръжение. В първичната публи­кация на това необичайно съоръжение – масов гроб, откривателят му Димитър Илиев Димитров го интерпретира като човешко жертвоприношение, свързано с опита на хан Расате-княз Владимир (889-893) да възстанови езическата рели­гия на българите (Димитров 1974).

Върху кръглия масов гроб от Девня 3 се спира и Ж. Аладжов (Aladzov 1985). Той го тълкува като резултат от масово човешко жертвоприношение към Тангра, извършено от хан Расате в стремежа му да върне отново езическата религия. Основания за това му дава най-вече формата на гроба – кръг, стар символ на небето=Тангра. Подобна интерпретация предлага и У. Фидлер (Fiedler 1992).

Димитър Станчев (Станчев 1991) обръща внимание върху липсата на достатъчно основания да се припише това деяние лично на Расате. Той обаче неубедително свързва масовото убийство с човешко жертвоприношение, извършено от прабългарските вождове, които се разбунтували срещу хан Борис-княз Михаил в 865 година.

Авторът Катя Меламед

Още по-насилена изглежда тезата на Анчо Калоянов. Той датира събитието в месец юни 760-та година. Ще цитирам електронния вариант: „Очертана е и важната роля на Халеевата комета, чието появяване през 760-та, 837-ма, 912-ста и 1066-та години знаменувало размирици и бунтове сред българите. От тази гледна точка е предложено ново тълкуване на така наречения „кръгъл гроб“ в Девня – погребаните в него седемдесет и шест жертви, предимно жени, са персонификации на годините в цикъла на Халеевата комета, а самото жертвоприношение се свързва с убиването на хан Винех и възшествието на хан Телец през 760-та година на българския престол“ (http://members.nbci.com/alexvolk/rod/shamship.html). В книгата му „Българското шаманство“ тази теза е по-подробно развита (Калоянов 1995). Принесените в жертва жени са определени като годеници на убития хан Винех. Направено е заключението, че „Всъщност българският шаманизъм е палачът на седемдесет и шестте жертви и деянието му придава качествено нов облик“. Трудно ми е да коментирам тази теза. Ще отбележа само, че фактите са цитирани неточно. Антропологически са изследвани наистина само шейсет и девет черепа, независимо от разногласията по отношение на телата. Трите мъжки черепа влизат в това число. Паралелите с човешки жертвоприношения – годеници, предназначени да последват своя ритуален съпруг в отвъдния свят, са по описанията на очевидец от Х-ти век. Всъщност годеницата е само една – и то не годеница, а съпруга. А очевидецът е Ибн Фадлан, който тръгнал заедно с важна мисия от Багдад на 21 юни 921-ва година и пристигнал при волжските българи на 12-ти май 922-ра година. Той описал пътешествието си най-подробно и занимателно. Текстът му се различава от цитирания по-горе (Ибн Фадлан 1992).

Посмъртни сватби са проучени и описани в археологическата литература. Устройват се в различни култури, в различни общества и време. Някои от тях принадлежат към културния кръг, в който обитават и българите в столетията преди и след основаването на Дунавска България. Свързват се предимно с аланите. Изглеждат по съвсем друг начин, дори в случаите, когато мъртвият воин е взел за посмъртна съпруга жена с деца. Независимо от броя на погребаните в един гроб, винаги има двойка – или двойки – мъж и жена, с деца или без деца. Най-характерните елементи в подобни погребения са богатство на гробните  дарове и подсипка от въглени в гроба, понякога заменена с пясък, върху която са полагани мъртвите съпрузи (Кузнецов 1962; Плетнева, 1967). Излишно е сега да разглеждаме повече подробности; те са добре известни, както и тълкуванията на елементите, например подсипка от въглени = огън = огнище = сватба, все едно между живи и мъртви.

Интересни изводи относно събитията от края на IX-ти век и отношенията между Борис-Михаил, Расате-Владимир и Симеон излага напослeдък и Емил Райчев (Райчев 2003; виж там и най-нов критичен преглед на изворите). Като анализира подробно писмените извори, предлага поправки в преводите и ги поставя в историческия им контекст, той съвсем справедливо се усъмнява дори в опитите на княз Владимир да върне езичеството. Според него тепърва трябва да се изяснят причините за отстраняването му oт престола, а представата за княза „има нужда oт смекчаване”.

Прочетете още „Хан Расате или в плен на традицията*“ →

Бунтът срещу покръстването в светлината на масовия гроб от Девня*

Публикувано на от Dragan Bachev

Камен Станев

Районът на град Девня е богат на археологически обекти от периода на Ранното средновековие. Тук, върху развалините на амфитеатъра на римския Марцианопол, се издигала българската крепост Девина. В близост до нея са открити четири селища и три некропола, които дават изключително ценна информация за езическите погребални обичаи на българите, както и за прехода към християнство. В непосредствена близост е и големият славянски езически некропол от гара Разделна. Отново в землището на Девня е открита и колективна находка с 888 бронзови монети, сечени при Василий ІІ. През 1969-1970 година при разкопките на некропола Девня-3 се попада на интересно съоръжение, което впоследствие се оказва най-зловещото откритие в българската средновековна археология[1]**.

Съоръжението се намира в североизточния край на некропола и предствлява траншея с формата на кръг, с ширина на изкопа 0,8 м и дълбочина 3,7 м, като в дълбочина изкопът се стеснява до 0,2 м. Диаметърът на очертания от траншеята кръг е около 5,7 м. В така направения изкоп били нахвърлени безразборно останките на 76 индивида, които на места достигали до седем скелета един върху друг. Много от скелетите били обезглавени и разчленени, други били с вързани ръце и крака, някои били погребани полуживи, а няколко били затиснати с камъни. Антропологичното проучване затвърждава мнението, че кръговият гроб е ням свидетел на някаква жестока драма – огромната част от погребаните са съвсем малки деца, юноши и жени (в това число и една бременна) и само два са мъже – съответно на 35 и 60 години. Очевидно в масовия гроб не били погребани загинали от епидемия или вражеско нашествие[2]. Датировката на кръговото съоръжение е ясна – то се намира в края на езическия некропол, като същевременно е застъпено от християнски гроб, тоест със сигурност може да се отнесе към втората половина на ІХ-ти век. Откритите край скелетите материали, макар и съвсем оскъдни, не противоречат на тази датировка[3]. Откривателят на кръговия гроб счита, че е следа от масово човешко жертвоприношение, свързано с езическите вярвания на българите[4]. Тази теза се приема и от следващите изследователи, занимавали се с въпроса[5].

Основният аргумент за тази интерпретация е самият вид на съоръжението, както и сведението, че през 813 година Крум извършил пред стените на Константинопол човешки жертвоприношения[6]. Принасянето на човешки жертви, и то на толкова много, очевидно трябва да се свърже с някакъв много сериозен обществен проблем. Във връзка с това са изказани две хипотези за появата на масовия гроб. Според първата въстаналите през 865 година езичници принесли в жертва привърженици на християнството. Според втората хипотеза масовият гроб е следа от опита на княз Владимир-Расате да възстанови езичеството[7].

Тъй като в литературата най-често Расате е обвиняван за клането край Девня, първо ще разгледаме доколко е състоятелна тази теза. Трябва изрично да се отбележи, че в изворите никъде директно не се казва, че княз Расате избивал, и то масово, привърженици на християнството. В най-често цитирания по повод „езическата реакция“ на Расате извор – 43-та беседа от Учителното евангелие на Константин Преславски, се казва: „[…] да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе и велможи. Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда […] Да си спомним и светите наши мъченици – не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си на мъка: на огън, на зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от него[8]“. Това сведение е твърде общо и лишено от конкретика и няма преки данни, които да го свържат с българската действителност в периода 889-893 година. Със същата вероятност може да се отнесе към антихристиянските гонения в Римската империя или прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великоморавия през 886 година, един от които е бил именно Константин Преславски[9]. Всъщност Константин Преславски като съвременник на събитието много добре е знаел, че Расате никога не е носил титлата „цар“, което още веднъж поставя под въпрос свързването на сведенията в написаната от него 43-та беседа с българската действителност. В останалите старобългарски извори за периода – например Житията на Климент Охридски[10] и Наум Охридски, Мъченичеството на петнадесетте Тивериуполски мъченици[11], Чудото на свети Георги с българина[12] и други, няма и намек за подобни гонения, още по-малко пък масови избивания. Това, което е особено важно в случая, е, че старобългарските извори за периода били създавани под прекия надзор на цар Симеон, което още повече поставя въпроса защо той не използвал езическата реакция и избиването на християни по времето на Расате като аргумент за свалянето му от престола, което реално погледнато си е било дворцов преврат. В хрониката на Регино изрично се казва, че Расате започнал „с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“[13]. Интересното в случая е, че това е дадено като последния грях на Расате след грабежите, пиянствата, пиршествата и разврата. Едва ли може да има съмнение, че за един игумен, какъвто Регино е бил, връщането към езичеството е бил най-големият грях, поради което съвсем естествено възниква въпросът: защо той е споменат след далеч по-безобидни грехове като пиянството и разврата? А може би е просто едно клише, целящо да опетни името на Расате и да оправдае действията на Борис, на когото Регино явно симпатизира. Във връзка с езическата реакция на Расате понякога се твърди, че тогава била разрушена Голямата базилика в Плиска[14]. Същото се твърди и за Дворцовата църква[15]. При внимателно проучване на Голямата базилика обаче се установява, че разрушенията са следствие от слягането на почвата[16]. За Дворцовата църква няма данни да е бил възстановяван езическият храм, който се намирал под нея, нещо, което би трябвало да се очаква, ако е била разрушена от Расате. Също така няма данни да са били възстановявани разрушените езически храмове в Цитаделата на Плиска, Преслав, Мадара, Калугерица и новооткритият храм в Дръстър. Предвид тези факти, езическата реакция по времето на Расате изглежда е била далеч не толкова значима, и този въпрос от българската история се нуждае от преразглеждане[17].

За това, че масовият гроб не е следствие от принасяне на жертви или на избити християни по времето на Расате, личи от един много важен факт. Огромната част от черепите са с изкуствена деформация. Всъщност това е популацията с най-голям процент с деформирани черепи в цяла България. Това, което е важно в случая, е, че 18 от черепите са на лица под 20 години, в това число и на съвсем малки деца. Изкуственото деформиране през VІІІ-ми-ІХ-ти век се прилагало единствено от българите и се явявало основен етноопределящ обичай, наследен от сарматските им предци. С Покръстването този обичай бил забранен като влизащ в разрез с основните християнски догми, съгласно които човек е създаден по образ и подобие Божие. Така за българските некрополи от края на ІХ-ти век този обичай се явява и датиращ белег. В никакъв случай не може да се допусне, че повече от двадесет години след приемането на християнството (тоест близо едно поколение)[18] жителите на Девня са продължавали да деформират черепите си, демонстрирайки по толкова показен и безспорен начин верността си към езическите традиции. Това е още по-недопустимо, ако се вземе под внимание фактът, че погребаните в масовия гроб най-вероятно са принадлежали към най-висшата аристокрация, тоест лица, били в постоянен контакт с княз Борис и висшето духовенство, а Девня не е била забутано селце в покрайнините на държавата, а съвсем близо до Плиска и един от най-важните държавни центрове. Ако се приеме, че, въпреки посочените аргументи, част от българите двадесет години след Покръстването са продължили да спазват езическия обичай на изкуствена деформация, а масовият гроб е от времето на Владимир, то се изпада в абсурдна ситуация. Излиза, че Расате е избил или принесъл в жертва на езическите богове най-фанатизираните привърженици на езичеството, защото едни искрени християни, каквито би трябвало да бъдат потенциалните жертви на езическата реакция, не биха погазили, и то толкова демонстративно, основни християнски догми и да деформират черепите на новородените си деца, спазвайки един езически обичай. Очевидно Расате трябва да отпадне като евентуален извършител на клането при Девня.

Прочетете още „Бунтът срещу покръстването в светлината на масовия гроб от Девня*“ →