Въпросът за службите, посветени на рилския подвижник, остава един от най-сложните в българската филологическа наука.Не е случайно, че никой досега не се е опитвал да му посвети самостоятелна монография[129].
Култът към св. Иван Рилски започва веднага след неговата блажена кончина през 946 година. С голяма вероятност се предполага, че още през втората половина на Х век в Рилския манастир е създадена първата служба на отшелника. За съжаление тя не е запазена в самостоятелен препис, а в по-късни преработки, поради което установяването на оригиналния ѝ текст е твърде проблематично.
След пренасянето на мощите на светеца в Средец те са поставени в местната епископска църква, по-късно в храма „Св. апостол и евангелист Лука” и накрая в специално построена и назована на името на св. Иван Рилски църква, която се намира до градската крепостна стена на София. Известно е само, че второто полагане на мощите става през 1097 година. Софийските клирици и книжовници не закъсняват да осъвременят началната рилска служба, като заменят например прилагателното „Рылскаго” със „Средечскаго” и прочее.
Трети по ред е канонът, написан след връщането на мощите от Унгария през 1187 година. Четвърта преправка се появява в Търново, след като мощите на св. Иван са пренесени в новата българска столица през 1195 година. Нови служби и преработки са създадени след историческото връщане на мощите от Търново в Рилския манастир през 1469 година.
На 20 януари Православната църква чества св. Евтимий, патриарх Търновски (около 1320-около 1404)[98]. Той произхожда от търновски болярски род. Смята се, че първоначално учи в Търново и става монах към 1350 година. Св. Евтимий е един от първите ученици на св. Теодосий Търновски в основания от него Килифаревски манастир. Скоро той става помощник на св. Теодосий. По всяка вероятност още през 60-те години св. Евтимий участва в книжовната дейност на св. Теодосий и съратниците му. През 1362 година заминава със св. Теодосий за Цариград. От Григорий Цамблак се научава, че работи в манастира „Св. Мамант”, където живее Теодосий. По-продължително време пребивава в Студийския манастир, където остава след смъртта на учителя си. Около 1365 година св. Евтимий се установява в Света Гора, където прекарва в съзерцателно безмълвие и книжовна дейност. Св. Евтимий живее също така и във Великата лавра „Св. Атанасий” и кулата Селина, близо до Зографския манастир. На Атон св. Евтимий се запознава с преводите от така наречената Светогорска преводаческа школа на стареца Иоан, стареца Иосиф, Методий и други. В Света Гора св. Евтимий Търновски влиза в конфликт с император Иоан V Палеолог, тъй като е противник на унията. Поради това той е заточен на остров Лемнос в Егейско море. Според Григорий Цамблак заточението на св. Евтимий се дължи на слуховете, че е богат и на неговия отказ да подпомогне с пари византийския император.
Св. Евтимий се завръща в България след смъртта на цар Иван-Александър (1371). Той основава с помощта на цар Иван Шишман манастира „Света Троица” край Търново. Има мнение, че тази обител съществува и по времето на св. Теодосий Търновски. В този манастир св. Евтимий Търновски започва да осъществява мащабна дейност, свързана с превеждане и редактиране на богослужебната литература. През 1375 година той е избран за търновски патриарх и се опитва да наложи своята езиково-правописна реформа. Пише и оригинални произведени, които са титулувани с „кир Евтимий, търновски патриарх”. Св. Евтимий е непримирим по отношение на ересите. По време на обсадата на Търново патриархът доказва, че е истински духовен пастир на своя народ. Опитът да бъде екзекутиран не успява и той е изпратен на заточение. Смята се, че е доживял дните си в Бачковския манастир. Цялата творческа дейност на св. Евтимий разкрива неговите исихастки възгледи.
Св. Евтимий превежда (или редактира) Устава към Златоустовата литургия от патриарх Филотей Кокин. Той пише жития, похвални слова, служби за български светци или светци, чиито мощи се намират в престолния град (виж Житие на Иван Рилски, Житие на Иларион Мъгленски, Житие на Петка Търновска, Житие на Филотея; Похвални слова на Патриарх Евтимий). В областта на химнографията е особено показателна Службата на императрица Теофана, която е модел за химнографска творба. Предполага се, че освен нея св. Евтимий съставя и Служба за св. Петка Търновска. От него са запазени четири послания, които свидетелстват за големия му авторитет в другите православни църкви. Св. Евтимий играе особено голяма роля в културната история на Източна Европа, защото издига престижа на Българската църква и книжнина в рамките на така нареченото второ южнославянско влияние във Влашко, Молдова и Русия. Съчиненията на св. Евтимий са преписвани през следващите векове и стават важна част от книжнината на другите православни народи.
Евтимиевото житие на св. Иван Рилски е запазено в две редакции. Първата завършва с пренасянето на мощите му в град Търново. Тя е налице в малко ръкописи. Втората редакция има по-сложен състав, защото представлява свързване на житието от св. Евтимий с неговото допълнение от Владислав Граматик. Тук ни интересува първата редакция, която се среща в следните преписи:
1) Сборник в Зографския манастир, № 103 от 60-те години на ХІV век с типично търновско („Попгерасимово”) писмо;
2) Ръкописни откъси от ХV век, собственост на австрийския славист Емил Калужняцки. Местонахождението им сега е неизвестно;
3) Панегирик на дяк Андрей от 1425 година в ЦИАМ, № 182;
4) Ръкопис от ХV век, среднобългарски извод в библиотеката на румънската Академия на науките в Букурещ;
5) Ръкопис от ХV век, сръбски извод, пак там;
6) Ръкопис от ХV век, сръбски извод, в румънския манастир Нямцу.
Житието на св. Евтимий е публикувано най-рано в Москва през 1645 година, в Киев от Антон Радивиловски през 1671 година, от иеромонах Неофит Рилски в Белград през 1836 година, както и от Емил Калужняцки през 1901 година[99]. Академик Йордан Иванов го обнародва по най-стария препис от ХІV век[100]. Проучено е също от Полихроний Сырку[101], Димитър Кенанов[102] и други. Сергей Райчинов установява, че софийският книжовник Матей Граматик заимства от него, за да напише житието на св. Николай Софийски, убит от турците в София през 1555 година[103]. Съществува добър новобългарски превод на житието от св. Евтимий, извършен от академик протоиерей Иван Гошев[104]. Върху текста на житието от киевското издание (1671 година) се спира професор Николай Дилевски[105].
Данните за живота на рилския светец имат предимно агиографски характер и богослужебна функция. Житията, които са достигнали до нас, датират от ХIІ век насам, тоест най-ранните от тях произхождат столетие и половина след смъртта на отшелника. Разполагаме с шестнадесет жития, които са пространни (за четене) и проложни (за богослужение)[75]. Химнографските творби за него във всичките им редакции наброяват петнадесет. Трябва да прибавим и няколкото редакции на Владислав Граматик за пренасяне мощите от Търново в Рила през 1469 година. Общо са над тридесет и пет текста. Освен тях, битуват легенди и предания от всички векове.
Това е изключително богат хилядолетен корпус, който за съжаление досега не е издаден заедно в една книга – един красноречив показател за нашето криворазбрано родолюбие и нивото на нашата наука. Но специалистите разполагат с издадените и преведени преписи, макар и в специализирани редки списания и сборници. Трябва да се подчертае, че житията и песнопенията не разкриват биография в съвременния ѝ смисъл. Те имат различна поетика и различен информационен код – да следват Свещеното Писание и да докажат, че новоявилият се праведник повтаря примерите на предишните светци и има Божията благодат, което ни задължава да приемем с вяра неговия живот и подвиг. Така в житията винаги се развива един библейски мотив, повторен чрез избора и поведението на нашия съвременник и сънародник – в случая св. Иван, „българин родом”, както се подчертава във всички текстове. Този принцип подвежда земните събития под диктовката на уподобяването с примерите и прецедентите от Библията. Както св. Иван подражава на библейските и църковните герои, така и ние сме длъжни да подражаваме и да бъдем подобни на него. Затова светецът е назоваван „преподобен”.
Действителните факти от живота на светеца се смесват с предания и легенди, широко разпространени както в книжовната традиция („топоси” – общи места), така и в устното народно творчество. По този начин историческият му образ се слива с легендарния и става едно цяло.
2.1. Народно (безименно) житие
Старобългарската творба, известна като Народно (безименно) житие на св. Иван Рилски, е най-старото агиографско съчинение за светеца. Преобладава мнението, че то е възникнало през XII век преди пренасянето на мощите му от крал Бела III в Унгария през 1183 година и от цар Иван Асен І в Търново през 1196 година. Тези важни събития не са споменати в текста. Обикновено се смята, че негов автор е неизвестен рилски монах, но Мария Спасова доказва, че езикът на Народното житие е източнобългарски. Следователно то е съставено в един от преславските манастири или по-скоро в Рилския манастир от източнобългарски монах. Според Спасова житието се появява през Х век, тъй като заимства от „Слово за излизането на душата” от св. Макарий Велики, което е преведено в състава на Симеоновия Златоструй[76]. Но това заимстване не означава, че и житието е създадено през същия век.
Трябва да се предположи, че е съществувало и по-старо житие, съставено наскоро след смъртта на светеца. Йордан Иванов изброява шест по-късни преписа от Народното житие, които обхващат широк периметър на разпространение. Те са следните:
1) Ръкопис № 1/26 в Рилския манастир от ХV в.;
2) Германски сборник от ХVІІ в., л. 102-130, в Църковния историко-археологически музей (ЦИАМ) – София, № 47 (99);
3) Ръкопис 1/22 в Рилския манастир от 1602 г.;
4) Самоковски сборник на Янкул от 1755 г., Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” (НБКМ) – София, № 689;
5) Михайлов сборник от ХVІІІ в., НБКМ 688;
6) Габровски сборник от 1756 г. в библиотеката на Сръбската академия на науките – Белград, № 85, преписан от иеромонах Роман по извод на рилския иеромонах Йосиф Брадати[77]. Според Б. Ангелов преписите на Народното житие са десетина, а според В. Янкова – осем [78].
Внимателното сравняване на преписите разкрива, че още през ХІV век съществуват два варианта на това житие, защото се откриват различия в названията на споменатите местни имена. От една страна в него изобилстват сведенията за рилската обител – местности, случки предания и прочее. От друга страна в една от посветените на него служби той е наречен “средеческий светилник” и “похвала средеческая”.
Житието е възникнало в провинциално-манастирска среда, а не в дворцов скрипторий, за което говорят съдържанието и самобитната му форма. Литературните източници за Народното или Безименно житие на св. Иоан Рилски все още не са разкрити. В него са използвани безспорно и някои писмени извори, но то е основано главно върху народните предания, изпълнено е с редица апокрифни елементи, разказано е елементарно и на места наивно. Някои автори отричат изцяло апокрифно-фолклорния характер на житието, без да цитират нито едно доказателство в своя защита[79].
Житието не следва композиционните схеми, познати от византийската агиография. Повествованието за живота на св. Иван започва направо, без какъвто и да е увод. За да придаде достоверност и убедителност на произведението, анонимният автор (сигурно монах) отбелязва, че и до днес личат следи от действията на рилския аскет в планинската пустош. Той предава легендата за среща между св. Иван и цар Петър, разказва как преди смъртта на отшелника му се явява св. Иоан Богослов, небесните камбани бият, а в момента на неговата кончина в устата му влиза бяла пчела. Църковните камбани имат западен произход и не са в масова употреба на Изток през Х век, а по-скоро през XII век. В Народното житие легендарният материал е съчетан с традицията на елинистичната и византийската книжовност, възприета и разработена в България. Например мотивът с пчелата е заимстван от юдеохристиянския апокриф „Иосиф и Асенета”, съставен вероятно в Александрия през І-ІІ век и преведен от гръцки език в България по времето на цар Симеон І[80]. Досега не е обърнато внимание, че Народното житие съдържа антикатолическа полемика, която не е характерна за Х век, а за периода след разделението на Източната и Западната църква през 1054 година.
Липсва достоверна писмена документация на очевидци за биографията на св. Иван Рилски, защото житията и службите в негова чест са художествени произведения. Единствено изключение е един важен документ – Заветът на св. Иван Рилски. Неговият автор съобщава, че завършил писането му на 25 март, Благовещение 941 година. Мястото на Завета в духовен и верови аспект се нарежда до отец Паисиевата история – мерило за националното ни самосъзнание. Смята се, че Заветът има четири познати преписа, които нашата наука приема за автентични. Най-ранният от тях се намира в библиотеката на руския манастир „Св. Пантелеймон” на Атон. Той е дело на известния наш книжовник от ХVІІІ век Памво Калоферски, който е ученик на преподобни Паисий Величковски[45]. Третият е направен от монах Касиан с дата 1860 година и се пази в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София[46]. Четвъртият е дело на Неофит Рилски вероятно от средата на ХIХ век, а четвъртият е по-късен и е редактиран езиково. Липсата на преписи преди Възраждането поддържа несвършилата дискусия дали е автентичен текстът на Завета или той е късен манастирски вариант, който обобщава съществуващата практика.
Върху Завета спират вниманието си редица големи български учени като Йордан Иванов[47], Иван Снегаров[48], Иван Дуйчев[49], Иван Гошев[50], Димитър Ангелов[51] и други. Най-задълбочено е изследването на Гошев, който приема, че документът е автентичен. Той е подкрепен от Йордан Иванов, Иван Дуйчев и други учени. Напоследък Заветът е анализиран от Бистра Николова. Тя смята, че редица термини, използвани в текста, се срещат в късносредновековни документи и заключава, че Заветът е рилска фалшификация от ХІХ век[52]. Но хипотезата на тази авторка се опровергава само от един факт – съществуващия атонски препис от ХVІІІ век. Термините, които изглеждат „късни”, може да са внесени от преписвачите, които сигурно редактират текста.
Йордан Иванов намира успоредици между Завета на св. Иван Рилски и Завета на основателя на Великата лавра св. Атанасий Атонски[53]. Това сравнение не е уместно, защото св. Иван живее през първата половина на Х век, а св. Атанасий – през втората половина на Х век. Двамата ползват едни и същи източници. Същото се отнася и до някои общи фрази, които използват св. Иван Рилски и неговият съвременник Петър Черноризец[54].
Факт е, че св. Иван познава добре манастирския устав на св. Теодор Студит, който в България е заменен с Иерусалимския в края на ХІV век. Това е сигурно доказателство, че рилският Завет е по-ранен от това столетие. Освен това, в житието на светеца от патриарх Евтимий се цитират предсмъртните думи на св. Иван Рилски: „Боже Вседържителю, приеми ме, Твоя грешен и недостоен раб, и ме причисли, Благи, към лика на Твоите избраници, макар че нищо добро не сторих на земята[55]”. Тези слова са включени в Завета, което потвърждава, че св. Евтимий го е познавал. Трето доказателство за ранния произход на Завета е фактът, че в него изобщо не се намеква за митарства на душата след смъртта. Житието на св. Иван Рилски от патриарх Евтимий говори за тях. Идеята за митарствата е прокарана в старобългарската литература от житието на св. Василий Нови – странстващ аскет от Мала Азия, вероятно таен павликянин, който умира през 944 година. Заключението е, че авторът на Завета не познава житието и митарствата, защото пише още приживе на Василий Нови[56].
Съмненията се поддържат поради езиковата редакция на Завета, която винаги е актуализирана при преписването. Но учените основават своето доверие в автентичността му върху редицата запазени старинни думи, присъщи на първата епоха от славянски преводи. И тонът на Завета открай докрай изразява смирение, а не преклонение, каквото неизбежно биха изразили учениците му. Авторът нарича текста си „грубо и неуко завещание”. Той изповядва своето човешко несъвършенство. Изискванията си не изрича от свое име, а чрез цитати от посланията на св. апостол Павел: „Пак съм в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Галатяни 4:19). Такъв текст може да бъде само негов личен изказ, а не от последвалите векове. Каквото и да решат езиковедите, безспорно ще си остане, че през непрекъсваното съществуване на Рилския манастир (цветущ или в епохи на нищета и разорение) монасите изповядват Завета като автентичен, което е свидетелство, че той съществува в основните си поръки още в средата на Х век. А тези поръки са обосновани от начетен богослов и прецизен познавач на Свещеното Писание. В днешния му вид на 58 места се четат цитати от Библията. Предполагаме, че това съответства и на първообраза.
Авторът на Завета се позовава на видни източни отци като св. Ефрем Сириец, който също е оставил Завет, св. Антоний Велики, св. Теодосий Велики и други. Както вече уточнихме, познаването на тези духовни авторитети не противоречи на скромния селски произход на рилския светец. Той има възможност да се запознае с техните творения още в Бобошевския манастир, а сигурно разполага с книги по време на своето отшелничество в Рилската пустиня и още повече, когато основава свой манастир. Сигурно е, че св. Иван Рилски е високо образован, което предопределя и най-ярката функция на риломанастирската традиция – създаването, пазенето и умножаването на български книги.
На едно място авторът на Завета цитира пророк Иеремия (17:5), който пише: „Проклет (е) оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора”. Оттук Иван Дуйчев прави пресиления извод, че „рилският светец надигнал глас против своеобразен цезаропапизъм, който поставял духовната власт в пълна зависимост от волята и прищявките на светската власт[57]”. Всъщност тук авторът не се проявява като политически опозиционер, а като опитен духовник, който съветва своите ученици да живеят според монашеските канони. Те са скъсали напълно със света, от който са се отрекли при даването на трите обета – безбрачие, нестяжание и послушание. Монасите не трябва да разчитат на протекции и дарения на богаташи, а да се осланят само на Бога. Още по-малко тук трябва да се търси противодействие на разпространени цезаропапистки идеи. През ІХ-Х век Българската църква работи в пълен синхрон с държавната власт.
Въпреки че започва своя душеспасителен подвиг като отшелник, св. Иван в Завета съветва последователите си да не се затварят в манастира, а да слязат сред народа и да утвърждават „новопросветените люде от еднокръвния свой народ”. Те не трябва да се ограничават само с изпълнението на треби, а да се изпълват със знания и да сеят просвета, за да се изкоренят остатъците от езически митове и селски суеверия, силно разпространени сред християните.
Българският отшелник свети Иван не само притежава културата да изпревари Симеон Нови Богослов, но той, който пише на старобългарски език, дълбоко познава авторитетите в този тип вероизповедание – преподобни Иоан Лествичник и Ефрем Сириец, които детайлно тълкуват оттеглянето на Иоан Кръстител и Иисус Христос в пустинята, за да утвърдят духовните си сили преди своята мисия.
Бъдещият лечител тръгнал, след като повел със себе си един вол. Добре, че преди повече от 70 години Юрдан Трифонов (1939) ни посочи, че случката с вола е привнесена от житието на св. Илия.
Никакви отношения на никакво равнище между цар Петър и Иван Рилски (Иван от Скрино) не са съществували. Целият разказ за някакви отношения между двамата е привнесен от житието на св. Теодосий Велики (Константин Радченко, 1898).
Предговор
През 2008 година беше проведена националната кампания “Българските символи”. Според обявените резултати над един милион българи взеха участие с телефонни обaждания. Като най-популярен символ на страната се наложи Мадарският конник, който има преимуществото, че е масово познат от опакото на нашите монети. За него гласуваха 25.44%, за кирилицата – 21.96%, за историческия хълм Царевец във Велико Търново – 15.03%, за българската роза и розовото масло – 10.16% и накрая за Рилския манастир – 8.95%.
Тази анкета прави тъжно впечатление. Никой не отрича, че Мадарският конник е уникална българска творба, но и досега не е изяснено кого или какво той представлява и какво е неговото предназначение. Освен това, този скален релеф е свързан с езическия период на българската история на Балканите, която продължава от 681 до 865 година. Този период е велик и героичен, но той е “затворена страница” за българския народ, който през последните 11 века се уповава на православната вяра. Други символи като кирилската азбука и казанлъшката розa не могат да се определят единствено като български, защото ги има и в редица други страни. Търновград е столица от ХІІ до ХІV век, което е несъмнена хронологическа ограниченост. Над този символ тегне сянката на кризата и гибелта на Второто българско царство.
Според мен най-подходящият и най-ценният български символ и паметник е именно Рилският манастир. В него има нещо вечно и несъкрушимо. Основан е от най-големия български светец – Иван Рилски, през Х век и оттогава до днес той олицетворява българския дух и освещава българското битие. Към тази обител се стичат не само българи от всички краища на страната или извън нея, но тя е фокус на внимание и за милиони чужди туристи. Те остават неизменно възхитени както от изключителната околна природа, така и от съкровищата на изкуството и културата, запазени в манастира. Неслучайно Рилският манастир е паметник от световно значение под закрилата на ЮНЕСКО. Св. Иван Рилски и неговата обител имат изключителни заслуги за оформянето и увековечаването на българската идентичност и приноса ѝ към общоевропейското християнско наследство.
Аз съм емоционално привързан към св. Иван Рилски и неговата обител. Посещавал съм я многократно и съм благодарен на светеца, че се е отзовавал на моите молитви. Предлагам настоящия труд като скромен дар на него. По темата събирам отдавна заглавия и литература и съм публикувал популярни статии. Въпреки че темата е необятна и моят труд не претендира за изчерпателност, надявам се, че той би могъл да стане основа за написването в бъдеще на енциклопедия на Рилския манастир.
Свети Иван Рилски да бъде небесен застъпник на нас и на целия български народ!
Увод
Научният интерес към нашия светец и неговия манастир започва още през Възраждането, когато иеромонах Неофит Рилски (около 1793-1881) написва и издава първия опит за цялостна негова история. Той е най-подготвеният тогава българин за тази цел. Още през 1836 година отец Неофит публикува службите на светеца. През целия си съзнателен живот той живее в манастира или го представлява навън като учител, познава неговите материални и духовни ценности, записва устни спомени за видни рилски дейци. Въпреки това, книгата на отец Неофит не е нито всеобхватна, нито строго научна от днешно гледище. Тя вече представлява библиографска рядкост, защото не е преиздавана от 130 години[1].
Видният наш историк и филолог академик Йордан Иванов, който е родом от Кюстендил, посвещава вниманието си на св. Иван Рилски и Рилския манастир, като извършва проучвания преди и по време на Първата световна война. Неговата монография е издадена през 1917 година и досега не е загубила своята научна ценност. Тя е преиздадена през 1990 година[2].
Васил Киселков, известен историк и филолог, който работи дълги години като преподавател в Софийската духовна семинария, публикува през 1937 година книга за Рилския манастир. Без това да е отразено в заглавието, той разглежда също литературното творчество от и за светеца. Книгата е сравнително популярна, а на някои места Киселков проявява силен рационализъм. Той отхвърля християнската аскеза, а най-великото православно явление – исихазма от ХІV век, нарича съвсем погрешно „ерес[3]”.
Във връзка с 1000-годишнината от кончината на св. Иван Рилски и нейното национално честване Николай Дилевски издава монография на руски език по една частна тема – контактите между Рилския манастир и Русия през ХVІ и ХVІІ век. Тя е преиздадена от Синодалното издателство през 1974 година[4].
По-известна е книгата на академик Иван Дуйчев, която той пише и публикува през 1947 година наскоро след годишнината от кончината на св. Иван Рилски. Издържана на добро научно ниво и написана с жив език, тя е оценена след половин век и е преиздадена през 1990 година. Достъпна е и в интернетна версия. В по-голямата част от книгата Дуйчев анализира житията и службите на светеца, като на обителта посвещава само последната глава. Изследването не е изчерпателно, защото представя твърде бегло ХІХ и ХХ век[5].
След пауза от над десетилетие през 1957 година излиза от печат сборник за манастира, съставен от колектив български научни работници – историк, архитект и изкуствовед. В него обителта е изследвана единствено като исторически паметник и туристически център, а не като център на монашеска и църковна дейност. С този сборник се подготвя обществения климат за прогонването на монасите от манастира през 1961 година[6].
Живата памет на Рилския манастир през ХХ век е архимандрит Климент Рилец, който публикува главно в списание „Духовна култура” редица статии главно за рилските метоси и по-видни монаси през Възраждането[7]. Но поради ограниченията, наложени от комунистическия режим, той не успява да издаде сборник с тях. Забележително явление в литературата за обителта е появата на монография за дейността на Рилския манастир през ХІХ век от старши научен сътрудник Румяна Радкова, която на младини е екскурзовод в манастира. Това изследване остава еталон по своята задълбоченост и обективно отношение към темата[8]. След три години е издадена и друга нейна отлична книга за отец Неофит Рилски и неговия принос към българската възрожденска култура[9].
Както е известно, в миналото българският народ е силно религиозен, но масово неграмотен и непросветен, защото службите са неразбираеми и почти не се проповядва. Почитта към рилския отшелник се съчетава с фолклорното творчество и се създава цял жанр на народните легенди за св. Иван. Те се срещат от Македония до Монтанско. Никола Фекелджиев има заслугата, че ги събира и представя в една незагубила значението си книга[10]. Задача на бъдещите агиографи е да сравнят тези легенди с подобни предания за други православни светци и да установят възможни паралели и заемки.
През 1979 година българският историк-емигрант М. Маргаритов издава в Кайзерслаутерн (Германия) своята дисертация за Рилския манастир като паметник на историята и изкуството. Тя обхваща 242 страници, но по политически причини не получава разпространение у нас и не е цитирана в досегашните изследвания[11].
Гръцкият архимандрит Пантелеймон Пулос защитава през 1983 година в Духовната академия докторска дисертация за светците от Първото българско царство. Оттук започва неговият интерес към св. Иван Рилски. Пулос издава обемиста книга за живота и мощите на рилския отшелник, чиято последна глава в обем само 17 страници очертава бегло историята на манастира. Стилът на книгата по-скоро принадлежи към жанра на омилетиката и белетристиката, отколкото към научната книжнина. Приносен характер имат проучванията на автора за мощите на светеца[12].
Почитта към мощите на даден светец е част от почитта към неговата личност, смятана за изключителна по редица религиозни показатели (в частност в нашия случай те са православно-християнските качества). Тази религиозна почит е пряко свързана с паметта за дадена свещена личност, за нейните качества, учение и действия. Такава памет и почит може да има също за някое свещено събитие (Рождество Христово, Богоявление или Кръщение на Иисус Христос, Преображение Господне и други) или просто за даден свещен предмет (Честнѝят Кръст Христов, Убруса, Пояса на св. Богородица и други), дори за дадена свещена идея (светата православна вяра – Православна неделя, вярата в живота след смъртта – всяка събота или на задушница и други).
Под памет психологията разбира способността на мозъка да задържа за кратко или за продължително време следите, образуващи се в резултат от възприемането на предметите и явленията в околната среда след прекратяване на тяхното действие. В нашата памет се задържа незначителна част от възприеманата информация, като съответно забравяме голяма част от натрупаната информация[1]. От своя страна паметта се изгражда от три основни процеса: запомняне, съхраняване и възпроизвеждане на постъпващата информация.
Паметта бива два вида: кратковременна и дълговременна или дълготрайна, при която сведенията, натрупани в нея, могат да бъдат възпроизведени от човека след много време, например след години. Има и няколко типа памет: емоционална (запомняне на преживени чувства), двигателна, образна и словесно-логична.
От гледна точка на това класифициране религиозната памет – в частност паметта за почитане на мощите на един светец – включва елементи на всички тези типове памет:
– словесно-логична памет – за текстове на жития и други сведения за почитаната свещена личност, молитви, включително и песнопения в нейна чест;
– образна памет – за тялото на светеца или части от него, за дрехи, лични предмети, но и за изображения;
– двигателна памет – за физическите усилия да се отиде на определено място, за изкачване, провиране, поклони и целувания на свещеното тяло, на части от него или на предмет; и накрая
– емоционална памет – за преживените вълнения и други чувства при физически или мисловен контакт със свещената личност (съответно с нейните останки) или със свещен предмет.
При почитта ни към всебългарския закрилник и молитвеник пред Бога свети Йоан Рилски винаги е налице това разнообразие от прояви на човешката памет. Без да обръщаме внимание на обвиненията от страна на инаковярващи или на невярващи относно същността на нашата почит към мощите въобще и в частност към мощите на Рилския подвижник, ние тук ще се спрем на религиозната памет за неговите свещени мощи, проявявана през вековете и до ден-днешен при почитта ни към светеца.
Както знаем от житията му и от други исторически извори, светостта на отшелника Йоан бързо преминала тесните предели на планинските ридове на Рила или на съседните села и паланки. Тя не могла да се заличи нито със завладяването на България (971 година) и на нейното продължение в държавата на Самуил (1018 година), нито с присъединяването на земите ни към пределите на Византийската империя. Пренасянията на чудотворните мощи на преподобния, които започнали в XI век и завършили в XV век, със сигурност разпространили славата на св. Йоан и го направили известен и извън границите на България[2].
При това нека още отначало отбележим, че пренасянето на мощите на даден светец не е някакъв обикновен исторически факт, а е важно събитие в живота на вярващите или в историята на Църквата (цялата Православна църква или само една поместна църква, дори да разбираме последната в границите на една епархия като най-малката канонически обособена църковна територия, ръководена от епископ). Такова пренасяне става повод за установяване на един нов празник, спомага за разпространяване на почитта към светеца и го прави общоизвестен. Когато пък вече има засвидетелствани чудеса, случили се след молитва за неговото застъпничество пред Бога, тогава пренасянето на мощите му става не само желателно, но и се търси както от вярващия народ, така и от светските владетели възможност за неговото осъществяване, каквито и да са били подбудите на последните – религиозни или политически. Още повече че във вековете, когато народите ни са управлявани от православни владетели, мощите на светците били не само извор на изцеление, но и доказателство за тяхното застъпничество пред Бога и за покровителството им над народа, владетелите и държавата.
Смятало се, че колкото повече мощи притежава владетелят, с толкова повече закрилници на държавата си разполага той. Затова и при нашествия мощите били заграбвани и отнасяни в други страни. В това отношение мощите на преп. Йоан Рилски също не представляват изключение. Те станали предмет на пренасяния, които продължили цели 400 години (1068/1071 г. – 1469 г.):
а) от Рилския манастир в Сердика (1068/1071 г.);[3]
б) от Сердика в Естергом, Унгария (1183 г.)[4];
в) от Естергом отново в Сердика (1186/1187 г.);[5];
г) от Сердика в Търново (1195 г.);
д) от Търново в Рилския манастир (1469 г.)[6].
Тези пренасяния на мощите на св. Йоан допринасяли както за разпространяването на почитта към неговата свята личност, така и за поддържане на паметта за неговия свят живот и чудеса. И от известния разказ на Владислав Граматик научаваме, че дългото задържане на светите мощи в Търново заедно с печалните обстоятелства около завладяването на старата българска столица допринесли за известно „избледняване” на паметта за светеца. Авторът отбелязва, че до братството на Рилския манастир, който също преминал през период на разорение и опустошение, стигнала вестта за съхраняването на нетленното тяло на светеца в Търново: „…в манастира дойде презвитер Яков, протоиерей на град Филипопол (Пловдив), който им съобщи за чудотворния ковчег на преподобния Йоан, че от много години лежал скрит и неизвестен в Търновската архиепископия, но по онова време вече открито се показва на външни посетители, и че той самият го бил видял: бил там по работа със своя митрополит, поклонил се с мнозина други пред свещените мощи на преподобния и си изпросил от свещениците една частица от тях за благословение[7].
Пълното отсъствие на памет за участта на светите мощи накарало рилските монаси да проявят известно съмнение: „Но те все още нямаха твърдото убеждение, че наистина всичко това е така, и никак не можеха да повярват на разказите, защото дотогава никога не бяха чували, че ковчегът на преподобния се намира в Търново – многото изтекло време беше предало тази работа в глъбините на забравата и най-вече поради тежките събития около този град по време на неговото завземане чрез нашествието на варварите. Защото, когато Бог предаде този град в ръцете на враговете заради нашите грехове, тогава намиращите се в него светини бяха разграбвани свободно, поради което се мислеше, че и мощите на преподобния Йоан тогава са били отнесени нанякъде. Затова, за да се осведомят по-добре за него, изпратиха един брат от манастира, който познаваше оня край, като му поръчаха внимателно да разузнае всичко и да бъде очевидец на светите мощи, за да може, като се завърне, да им разкаже подробно всичко, което е видял и разбрал[8].”
Полученото от пловдивския свещеник сведение се оказало напълно вярно. Тогава с големи и системни усилия браството успяло да осъществи връщането на мощите в Рилския манастир. Проведено в години на робство, то се превърнало в събитие от общобългарски характер, което събудило надеждата у народа, че Бог не го е изоставил и Неговият подвижник с нетленното си тяло продължава да разнася Божията благодат и щедро да я дарява на всички, които с вяра прибягват към застъпничеството на Рилския светец.
Паметта за това завръщане на светите мощи по решение и настояване на рилските монаси била увековечена с установяването на нарочен празник – 1 юли, когато в Рилската света обител за пръв път след четири или според някои след пет столетия в присъствието на мощите на св. Йоанбила отслужена света литургия. Написано е и специално богослужебно последование (служба) за този празник, песнопенията от което през последните години бяха преведени дори на румънски[9]. Така в св. Йоановата обител паметта за връщането на мощите е пазена и почитана пет века и половина.
Но паметта на светеца преминала границите на България и се разпространила и в други поместни православни църкви. Св. Йоан се почита и в Гърция: не само на Света гора, но и в един манастир на остров Тинос – девическата обител „(Света Богородица) Владичицата на ангелите”, в планината Кехровуни (604 метра надморска височина). В 80-те години на миналия век благодарение на проучване на гръцкия архимандрит Пантелеймон (Пулос), насочен от неговия научен ръководител в Духовната академия „Св. Климент Охридски”, стана широко известно, че на остров Тинос, един от Цикладските острови в Гърция, се пази дясната ръка на св. Йоан Рилски „в сребърна мощехранителница, изработена в 1788 година от някой си златар Димитър по поръчка на Никола иерей, син на Константин, и на Асима презвитера”[10]. Върху мощехранителницата светецът, на когото е била ръката, е означен като „свети Йоан иерей[11]”. Според запазените сведения липсващата дясна ръка от мощите в Рилския манастир е била на почит в Гърция още от началото на XX век. За съжаление няма сведения монахините от манастира на остров Тинос да са идвали в Рилската обител да се поклонят и да съобщят за пазената при тях светиня[12].
В отпечатаната дисертация на архимандрита се съобщава и за написана гръцка служба в чест на св. Йоан през 1917 година. За тази служба на гръцкия писател и химнописец Александър Мораитидис, както и за други богослужебни и житийни гръцки текстове, посветени на родния светец, през 1997 година издаде свое изследване добре известният и у нас гръцки специалист по история на славянските църкви проф. Димитриос Гонис[13]. Този негов забележителен труд беше преведен и издаден от Рилската света обител през 2018 година[14].
През 1999 година, когато много хора по цял свят се бяха въодушевили да поемат инициативи, достойни за 2000-годишнината от Христовото Рождество, у нас беше предложена уникална за тогава идея: Св. Синод да благослови провеждането на поклонничество по пътя на мощите на св. Йоан от Търново до Рилския манастир във връзка с 530-годишнината от връщането на мощите. Подкрепена горещо и от тогавашния главен секретар на Св. Синод, бившия Нюйоркски митрополит Геласий и бивш брат и игумен на Рилския манастир, идеята беше одобрена и благословена. Утвърди се и програмата на поклонническото шествие с плащаница, поръчана за случая, на която беше изобразено успението на св. Йоан Рилски. По този повод Св. Синод публикува нарочно патриаршеско и синодално послание до вярващия народ[15].
Пътят на поклонническото шествие беше прокаран през основните селища по (или близо до) сегашния междуградски път от Велико Търново до София и после до Рилския манастир: Велико Търново, Севлиево, Ловеч, Ботевград, София, Перник, Бобов дол, Дупница, село Джерман, гр. Кочериново, гр. Рила, метох Орлица, Рилски манастир. Тоест шествието не мина през гр. Никопол, както е засвидетелствано при пренасянето на мощите през 1469 година, при това придвижването беше със съвременни превозни средства и се осъществи в рамките на 10 дена. На местата, където шествието се спираше, се отслужваха литургии или вечерни, според времето на деня, от тогавашния Български патриарх Максим или от местните митрополити. Имаше значително участие на клира и вярващия народ по всички места. И в духа на обтегнатите отношения в онези години между каноничната ни Църква и разколническите формации, в София шествието не беше допуснато в старинния храм-ротонда „Св. Георги” (където вероятно по свидетелството на Владислав Граматик е престояло тялото на св. Йоан през 1469 година), а продължи към патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”[16]. Впечатляващо беше също, че почти 85-годишният патриарх участваше както в началото, така и в София, а и в края на шествието, отдавайки почит на светеца и давайки достоен пример на архиереи, клир и народ. В Рилската света обител той вписа в летописната книга (кондиката) на манастира паметна бележка за проведеното поклонническо шествие.
Същевременно на 8 юни същата година в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” беше проведен научен симпозиум, посветен на паметната годишнина от връщането на мощите на св. Йоан. В дописката в „Църковен вестник” са упоменати участниците в симпозиума, сред които са и участващите в настоящата конференция проф. Вася Велинова и доц. Павел Павлов, тогава асистенти.
Паметта за мощите на св. Йоан Рилски се съхранява и благодарение на събираните разкази за чудесата, ставали след молитва към светеца за неговото молитвено застъпничество. Много от тези разкази са издадени в известните сборници, съставени от архимандрит Климент Рилец[17]. От писмата и свидетелствата на хората, благодарни за молитвеното застъпничество на св. Йоан, се вижда, че някои чудеса се случват след отслужен молебен при мощите на св. Йоан, други – след поклонение пред мощите и молитва за изцеление, други чрез докосване по време на молитва до мощите на преподобния. Но има свидетелства и за станали чудесни изцеления след молитва към св. Йоан далече от мощите, в далечен край на България или дори извън страната след обещание, че в случай на изцеление болният и/или негови близки ще дойдат в светата обител, за да се поклонят пред мощите на преподобния, да благодарят на Бога и на св. Йоан и да донесат дар на манастира[18].
Съществуването в югозападната част на Русия на град с име Рилск (Рылск) се свързва с предание за пренасяне на десницата на св. Йоан в този град. Според едни това станало през ХII век, според други – по време на османското господство. Рилск като селище за първи път се споменава в летопис от 1152 година, когато е част от Новгородско-Северското княжество, но това споменаване няма връзка с въпросното предание. До края на XII век градът е център на областното феодално княжество Рилск. В края на XIII или началото на XIV век преминава във Великото литовско княжество; през 1500 година се подчинило на Великия московски княз Йоан III; след това Рилск бил важен стратегически пункт в югозападната част на руската държава. Днес е малък град с около 16 хиляди жители.
Тази хипотеза се поддържа от някогашния игумен на Рилския манастир и църковен историк Смоленски епископ Нестор (1925-2013 г.)[19]. Той споделя спомен от друг бивш рилски игумен, после Нюйоркски митрополит Геласий (1933-2004 г.), за участта на дясната ръка от мощите на св. Йоан.
Според самия епископ Нестор руско народно предание свидетелствало, че в съдбоносни за България дни десницата на св. Йоан Рилски била отнесена в Русия. В този дух пише и роденият в град Рилск руски изследовател Николай Николаевич Чалих[20]. Според него сред голямата българска емигрантска вълна по време на византийското господство (972-1014 г.) имало и неколцина монаси от Рилския манастир. Те носели със себе си десницата на Рилския светец и български книги. Заселили се по десния бряг на река Сейм в Черниговската земя на Киевска Русия, където пребивавало славянското езическо племе северяни. Двете племена заживели дружно. Българите построили храм „Свети Йоан Рилски” и станали първите тукашни християнски просветители-мисионери.
Ето някои интересни извадки от книгата на Чалих: „Рилчани отделили дясната ръка на св. Йоан и я отнесли в Русия[21]”. „Името на град Рилск и възникването на християнството в Рилския край и в други наши краища са свързани с пребиваването на български монаси от Рилския манастир[22]”. „Първият руски храм в чест на Йоан Рилски е бил построен в древноруския град Рилск в края на Х или началото на ХI век[23]”.
Но по време на Октомврийската революция (1917-1918 г.), когато болшевиките масово разрушавали църкви и манастири, десницата на св. Йоан Рилски мистериозно изчезнала от едноименната му църква в Рилск. Според някои тя била заровена някъде в земята, за да бъде спасена от евентуално болшевишко поругание. Това мнение споделя и Чалих. Подобно становище поддържа най-напред и епископ Нестор: че може някой ден в Рилск да се открие изчезналата дясна ръка на св. Йоан Рилски [24].
Според други мнения благочестиви руски емигранти след Октомврийската революция в Русия (1917 година) изнесли десницата извън пределите на страната. Това потвърждава и едно устно предание. През есента на 2003 година тогавашният главен секретар на Светия Синод, бившия Нюйоркски митрополит Геласий, разказал на епископ Нестор следното:
Веднъж в Рилския манастир пристигнала гръцка поклонническа група. Изненадващо една възрастна жена от групата му казала на руски език, че десницата на св. Йоан е донесена в Гърция. В учудването си отец Евлогий, монах в Рилския манастир, ѝ възразил, че както знаят рилските монаси, десницата му е отнесена още в незапомнени времена в руската земя. Възрастната рускиня обаче настоятелно продължавала да разказва: „Моята бабушка Маруся, на която нося името, и моят дедушка Андрей Фьодорович били от Курска област.” По време на революцията баба ѝ и дядо ѝ Андрей решили да избягат от Русия. Тръгнали с пътнически кораб, който извършвал курс Одеса–Истанбул–Солун–Атина. В препълнения кораб имало и двама моряци от Курск и Рилск. Върху своя багаж те държали една вещ, обвита в тъмнокафяв копринен плат, и молели пътниците да не се блъскат, за да не бутнат на земята грижливо обвитата и пазена вещ. Любопитството на пасажерите надвило и моряците открили, че носят десницата на св. Йоан Рилски, за да я спасят от поругание или от изчезване. Те имали намерение да оставят десницата в българския манастир на Св. гора Атонска с молба тамошните монаси да я върнат в Рилския манастир. Привечер в Егейско море се разразила силна буря с гръмотевици и мълнии. Насрещният вятър бил толкова яростен, чевълните обливали и блъскали кораба, та имало опасност той да се разбие в някои от скалистите острови.
Разказът продължава: „Всички се прегръщахме и целувахме, а някои със сълзи оросяваха обвитата десница на св. Йоан. Капитанът на кораба, разказваше ни бабушка, по едно време разтревожен рече, че ни грози корабокрушение. Единият от моряците се провикна: „Това няма да стане, тъй като нас ни пази крепката десница на св. Йоан Рилски, която е сред нас!“ Всички топло се молехме на светеца да ни запази, за да стъпим на земята. Сред бушуващото море нашият кораб тогава приличаше на един пътуващ храм сред яростните морски вълни.
Чак призори морската буря утихна. Спряхме в някакъв малък залив край гръцко селце. След преживения ужас всеки от нас гледаше да стъпи по-скоро на земята, благодарни на Бога, на св. Богородица и на св. Йоан за чудесното избавление от страшната морска буря.
Пръснахме се накъдето очите ни видят. След много дни на страннически скитания с Андрей Фьодорович се добрахме до Солун. Един благороден грък на име Костаки ни прие за миячи на съдове и маси в своя ресторант. Когато чувахме да се говори руска реч от влезли в ресторанта, бързахме да ги разпитаме дали не знаят нещо за двамата руски моряци, за св. Йоановата десница. За съжаление нищо не узнахме, но вярвахме, че тя е някъде съхранена из благословената гръцка земя…[25]“
Митрополит Геласий дори казал, че още пазел малкото бяло листче, на което отец Евлогий записал само следното: „Маруся и Андрей Фьодорович. Курска област“[26].
Нека по повод на това свидетелство се върнем към проучването на архим. Пантелеймон (Пулос), който в изводите си също свързва с Русия наличието на мощи на св. Йоан на остров Тинос. Той е склонен да приеме, че дясната ръка на преподобния е била пренесена именно от Русия на Цикладските острови. Това пренасяне, според него, станало по време на руско-турската война от 1768-1774 година, когато било подбудено и гръцкото въстание от 1770 година. По този повод руският флот навлязъл в Егейско море и участвал в редица морски битки.
Хипотезата на отец Пантелеймон има за изходна точка преданието, според което по време на турското робство дясната ръка на преподобния била пренесена от братята на манастира в Русия, където била дарена на някоя важна политическа или църковна личност[27].
И в заключение ще подчертаем, че в настоящия доклад нямаме за цел да установим коя хипотеза е истинска. Както личи от заглавието, целта ни е да посочим, че паметта за мощите и за тяхното пренасяне спомага да се поддържа жива почитта към българския подвижник от Х век, преподобни Йоан Рилски Чудотворец, дори до наши дни. Убедени сме, че така ще бъде и занапред.
_______________________
*Материалът е предоставен от автора. Същият представлява доклад, четен от него на Международната научна конференция, проведена на 18-19 юни 2019 година в Рилския манастир, посветена на 550-годишнината от връщането на мощите на св. Йоан Рилски Чудотворец от Търново в основаната от него обител. Междувременно излезе сборникът от същата конференция, както следва: „550 години (1469-2019) от връщането на мощите на св. Йоан Рилски в Рилския манастир (Юбилеен сборник)“, Пловдив, 2021, като на с. 193-205 е отпечатана същата статия (ISBN 978-619-90620-4-3).
[1]. Психологът Валентин Бояджиев кратко определя паметта като „познавателен процес, при който се запазва получената информация, след което тя може да се използва веднага или в бъдеще”. Паметта стои в основата на идеята, която имаме за себе си. Без паметта ние няма да знаем кои сме! https://valentinboyadzhiev.com/2018/12/03/pamet-vuobrajenie-uchene/ – 31.8.2019 г.
[2]. Гонис, Димитриос В. Преподобни Йоан Рилски. Въведение в богослужебните и житийни гръцки текстове. Рилска света обител, 2018, с. 12.
[3]. Георги Скилица, Житие на просиялия сред светците преподобен наш отец Йоан, пустиножител Рилски, всеки ден вършещ големи чудеса, написано от…, изд. Й. Иванов, „Жития на св. Ивана Рилски с уводни бележки”, Годишник на Софийския университет – Историко-филологически факултет XXXII. 13 (1936), с. 48-51. Срв. новобългарския превод от прот. Ив. Гошев, „Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски”, Годишник на Софийския университет – Богословски факултет 25 (1947-1948), с. 39-46.
[4]. Пренасянето на мощите в Унгария е споменато в редица текстове, но подробно се описва в Проложно житие на Иван Рилски от Стишния пролог (Й. Иванов, Жития 3, с. 53-54) и Житие на преподобния, както го е описал Търновският патриарх св. Евтимий (Й. Иванов, Жития 15, с. 70-71).
[5]. На пренасянето на мощите от Унгария в Сердика някои от житиеписците посвещават само няколко реда. Срв. Проложно житие на Иван Рилски от Стишния пролог (Й. Иванов, Жития 3, с. 54) и Житието от св. Евтимий Търновски (Й. Иванов, Жития 15, с. 71). Срв. Ив. Дуйчев, Рилският светец, с. 230-231. Ι. Ε. Καραγιαννόπουλος, ΙστορίαΒυζαντινούκράτους, τ. 31, Θεσσαλονίκη 1990, с. 288-289.
[6].На описанието за пренасянето на мощите от Търново в Рилския манастир са посветени главно две творения: въпросният „Разказ” на Владислав Граматик (Й. Иванов, Жития, с. 74-85) и „Житие и похвала” на Димитър Кантакузин (Й. Иванов, Жития 15-16, с. 98-102).
[7]. Владислав Граматик, Рилска повест (Разказ за връщането на честнѝте мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обител). – В: Стара българска литература, том 4, Житиеписни творби. Български писател, С., 1986. Вж. и http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=452&WorkID=15780&Level=1 – 31.8.2019.
[8]. Пак там.
[9]. Славянските православни народи извън българския, доколкото почитат паметта на св. Йоан Рилски, правят това на другите два празника – 19 октомври и 18 август, като ползват славянските служби за тях. Службата за 18 август пък е съчетание от службата за 19 октомври иза попразненството на Успение Богородично, тъй като успението на св. Йоан се пада в този период.
[10]. Той защити дисертационно съчинение на тази тема (с научен ръководител проф. ставроф. ик. Радко Поптодоров), отпечатано в книгата: Пулос, архим. Пантелеймон, Св. Иван Рилски. Вечен небесен покровител на българския народ. Опит за обширна биография на светеца с кратко приложение на странствуванията и чудесата на светите му мощи и за историята на Рилския манастир. С., 1992; цитатът тук е от с. 503-504.
[11]. Гонис, Д. В. Пос. съч., с. 162.
[12]. Впрочем не личи Д. Гонис да застава зад предположението, че съхраняваната на остров Тинос десница на „свещеник Йоан” е тъкмо липсващата дясна ръка от мощите на св. Йоан в Рилския манастир. От друга страна, поне засега никой няма намерение да използва научни методи за доказване или отхвърляне на предположението за тъждественост.
[13]. Δημήτριος Β. Γόνης, Ο Όσιος Ιωάννης ο Ριλιώτης. Προλεγόμενα στά υμναγιολογικά ελληνικά κείμενα, Έκδ. «Αρμός», Αθήνα 1997.
[14]. Вж. тук бел. 2. Преводът е на свещеник д-р Петър Симеонов от София, защитил докторат по История на Църквата в Атинския Каподистриев университет под научното ръководство на проф. Д. Гонис.
[15]. Вж. Църковен вестник, бр. 13/1-15 юли 1999 г., с. 1.
[16]. Благовест Ангелов, Новият етап в разкола: поруганието. Църковен вестник, бр. 13/1-15 юли 1999 г., с. 2. Авторът се е подписал с псевдоним, но това е главният редактор на вестника по онова време Ангел Величков, после свещеник в българската православна църковна община „Св. патриарх Евтимий” в Париж, а сега свещеник в Стокхолм (в енория на Руската западноевропейска екзархия към Цариградската патриаршия).
[17].Архимандрит Климент Рилец, Чудесата на свети Иван Рилски, 1946. Същият, Непубликуваничудеса на свети Йоан Рилски, Пловдив, 1996.
[19]. Нестор, Смоленски епископ, Съдбата на св. Йоановата десница. Църковен вестник, бр. 18/2006 г.
[20]. Чалых, Николай Н., Рыльск : История с древнейших времен до конца ХХ века. Курск, 2006.
[21].Там, с. 49.
[22]. Пак там, с. 38, 47.
[23]. Пак там, с. 51.
[24]. Нестор, архим., Среща с древноруския град Рилск. Църковен вестник, бр. 26/1976, с. 6.
[25]. Нестор, Смоленски еп., Съдбата на св. Йоановата десница, с. 7. Там авторът отбелязва и следното: „Този интересен и правдоподобен разказ, че св. Йоановата десница сега е в Гърция, липсва в нашата статия „Защо целуваме лявата, а не дясната ръка на свети Йоан Рилски?“, тъй като същата беше вече публикувана няколко месеца по-рано в сп. „Духовна култура“, 2003 г., кн. 3, с. 13-17.
[26]. Пак там.
[27]. Пулос, архим. Пантелеймон, Св. Иван Рилски, с. 501-508, главата „Мистерията относно дясната ръка от мощите на светеца”. Ср. и Гонис, Д. В. Пос. съч., с. 165, бел. 188.
Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.