(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Глупостта не щади и папите, и папския двор. Папите не биха искали да се възкачат на престола на апостол Петър, казва глупостта, ако сериозно бяха се замисляли, че са длъжни да следват Иисусовото учение и Иисусовата бедност, мъки, смърт на кръста и ако сериозно бяха си припомняли, че думата папа значи баща и че носят титлата Sanctissimus. “Кой би искал в такъв случай да заеме това високо място с всички средства и кой би искал да се задържи на него чрез меч, отрова и чрез всевъзможни насилия? Да правиш чудеса не е за нашето време, да учиш народа е трудно, да обясняваш Свещеното Писание е дело за схоластиците, да се молиш е безполезна работа, да проливаш сълзи е женска работа, да живееш в бедност, значи да се изложиш на презрение… И така, за папите не остава друго, освен да налагат интердикт, да обвиняват в ерес” и прочее. Трудът те оставят на апостолите Петър и Павел, които имат достатъчно време за това, а колкото се отнася до блясъка и до ползите от този труд, папите претендират, че им принадлежат. Впрочем, грижите за религията папите са възложили на кардиналите, кардиналите – на епископите, епископите – на свещениците, свещениците – на дяконите, бялото духовенство – на черното, францисканите – на доминиканците, последните на шартрезите, които са ги възложили на вратарите. Колкото се отнася до кралете, глупостта между другото казва: “Луди биха били кралете, ако биха познавали законите, ако биха се грижели за общественото благо, ако биха презирали сладострастието и ако биха изпълнявали сериозно кралските си длъжности. Хвала на Бога! Куртизаните и ласкателите ги предпазват от тази лудост. Те ги увличат в лов, в безполезни или несправедливи войни, които наричат славни войни, или ги приспиват чрез удоволствия. Относно грижите по управлението, това е работа на министрите, които оставят тези грижи на служителите си, а последните на кочияшите си”.

След “Възхвала на глупостта” Еразъм е издал Новия Завет на гръцки (1516) с прекрасни бележки и обяснения на латински в текста. С издаването на Новия Завет, чийто истински текст не е бил познат дотогава на католическа Европа, Еразъм е указал грешките и фалшификациите на Вулгата (Вулгата се нарича старият католически латински превод на Свещеното Писание) относно онази нейна част, що се отнася до Новия Завет. Еразъм е издал и съчинения на църковни отци, работа която, както и издаването на Новия Завет, е имала за цел да се възвърне богословието към неговите първоизточници, както е казвал сам той.

С издаването на Новия Завет и на съчинения на църковни отци Еразъм е дал подтик за самостойно тълкуване на християнските първоизточници и с това е нанесъл голям удар на ученията на схоластическите авторитети, които са се считали за непогрешими, тъй да се каже, през ХІV-ти и ХV-ти век. Най-сетне Еразъм е написал и съчинение предназначено за юношеството под заглавие “Coloquia”.

Улрих фон Хутен

Улрих фон Хутен, който е принадлежал към известна много стара, но забедняла рицарска фамилия, се е родил през 1488 година в замъка Щекелберг при град Фулда и понеже е бил малък на ръст и слаб телесно, баща му е решил да го посвети в духовно звание и затова на 11-годишната му възраст го изпраща да се учи в манастир. Ала, обзет от отвращение към схоластическото манастирско обучение и от голяма любов към класическите произведения, той на 17-годишна възраст, преди да се обвърже с монашеско обещание, избягва от манастира, посещава разни германски университети и се предава на пълен с приключения живот на студент “vagabundus”, на студент-скитник[18] и на скитник поет и публицист. Оставен без поддръжка от баща си, разсърден задето е избягал от манастира, Хутен във време на постоянните си скитания по Германия е бил изложен на гонения, на глад, често е живял от случайни помощи и е спял на открито поле и на гола земя – приятелите му го наричали втори Одисей. Ала несгодите, страданията, постоянните скитания не му попречват основно да изучи старите писатели, да стане велик хуманист и да развие обширна публицистична и патриотична дейност. Добил покровител в лицето на майнцкия архиепископ, който от суета е искал да направи двореца си център на хуманизма в Германия, Хутен през 1515 година се помирява с баща си с условие да изучи правото в Италия, но не довършва учението си. Върнал се в Германия, в град Аугсбург той бива увенчан с лавров венец от самия император Максимилиан в качество на поет – голямо отличие и голяма гордост за него – и постъпва на служба у майнцкия архиепископ. Ала вследствие на неговата буйна дейност Хутен не остава дълго време намира. Преследван, той почва отново скитнически живот и, най сетне, намира убежище в замъка на водителя на рейнските рицари Франц фон Сикинген, добива голямо влияние върху него и след въстанието на рицарите избягва от Германия. Съвсем болен, той отива в Цюрих при Цвингли и наскоро умира (1523) на остров Уфенау в цюрихското езеро в крайна бедност: “Той не остави нищо – ни книги, ни покъщнина, а само едно перо” – казва един съвременник. Като го видял, Цвингли е бил обзет от състрадание, а после е писал: “Този ли е страшният Хутен, този разрушител, когото виждаме да е така нежен към народа и към децата? Тази уста ли, от която проглежда само благост и добрина, повдигна такава силна буря против папистите?”

Като оставим настрана недостатъците на рицаря на хуманизма, както може да се нарече Хутен, а именно, авантюризъм, раздразнителност, буйност граничеща с необузданост, той е бил един от възвишените характери на германското отечество в онези времена. Надарен с големи дарби, крайно трудолюбив, добродушен, великодушен, безкористен, с благородни пориви, Хутен е бил готов на всяка минута да се жертва за правдата, за свободата, за бедните, за слабите, за угнетените. Свободен мислител, въодушевен апостол на истината и първият, може да се каже, велик германски патриот и велик светски публицист, той е бил смъртен враг на злоупотребите и през целия си живот, без да обръща внимание на клевети, препятствия, преследвания, опасности и със слово, и с перо се е борил за църковното, държавно, социално реформиране на Германия, за просветата и прогреса на човечеството[19] и против папското господство, което изобразявал като позорно за Германия чуждо господство – нещо, което никой до това време не е бил изтъквал.

Прочетете още „Реформационна епоха – продължение  3“ →

 (От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Германия се е намирала в постоянни сношения с Италия, та новото умствено движение от рано е добило влияние в тази страна. Вече от първата половина на ХV-ти век млади германци са отивали в Италия, с цел да изучат там чистия латински език и да се запознаят с по-високата италианска култура и, като се връщали в Германия, занасяли там не само онова, което научили, не само първите семена на новото направление, но и произведения от класически писатели. Най-виден от тeзи млади германци е бил Петер Лудер (1415-1474), който е живял доста дълго време в Италия и, като се е завърнал в Германия в качество на професор по латински език, пръв е тълкувал старите писатели, а след това е пътувал по Германия, за да разпространява хуманизма. Ала редом с дейците германци, които са дали първия тласък на хуманизма в Германия и отворили пътя за първите германски хуманисти, е действал прочутият италиански хуманист Ений Силвий Пиколомини, отишъл в Германия по повод на Базелския събор, в качество на секретар на един епископ, член на събора, станал след това секретар на император Фридрих ІІ и най-сетне – папа под името Пий ІІ.

При всичко, че Пиколомини се е оплаквал, че неговите трудове остават безплодни, защото германските князе “предпочитат кучетата и конете пред поетите и ще умрат безславно като кучета и коне”, а германските знатни предпочитали грубите удоволствия и пиянството пред “занятието с “музите”, той през цялото време на стоенето си в Германия не е преставал да работи в полза на хуманизма и да се стреми да възбуди интерес към него. Във Виена Пиколомини е сполучил да основе кръг от хуманисти и оттам хуманизмът се е разпространявал по Германия, а особено по Южна Германия. При това под негово влияние са се отваряли училища, където старите схоластически методи на обучение са се напускали и много млади германци отивали в Италия да усвояват новото направление и се връщали оттам в отечеството си като въодушевени негови проповедници. От средата на тези германци именно са произлезли много от първите германски хуманисти, най-видни от които са били: Агрикола, Целтес и Вимпфелинг.

Рудолф Агрикола[10] (1443-1485), наречен германски Петрарка, е бил възпитаник на братството на общ живот и от него е бил изпратен да се учи в Италия. Многостранен учен, въодушевен апостол на хуманизма и ревностен патриот, Агрикола безспирно е пътувал по Германия, навсякъде е упражнявал голямо влияние и най-сетне, през 1482 година е станал професор в Хайделберг, откъдето с голям успех е работил за затвърждаването и за разпространяването на новото направление по Германия. Агрикола постоянно се е стремял да се учи, да се усъвършенства и да влияе, средновековните училища, които са били съвсем западнали, да се модернизират, или да се реформират съгласно с новото учение, както и да се основават нови. Той е бил в най-интимни отношения с Хегиус, директор на училището в Девентер, виден хуманист и един от най-добрите педагози на онова време, и е добил влияние върху него. “Аз бях на 40-годишна възраст – пише Хегиус, – когато за пръв път се срещнах с младия Агрикола. От него аз научих всичко, що зная, или поне онова, което други мислят, че зная”. Усвоил направлението на Агрикола относно учебното дело, Хегиус с голямо усърдие се е грижил за многобройните си ученици и за бедните и през целия си живот се е борел против рутината, която е владеела в средновековните училища, както и за обръщането им в хуманистически. Благодарение на усилията на Хегиус училището в Девентер е станало образцово училище на новото направление и под негово влияние са били основани и реформирани много училища в Северна Германия, дето учители са ставали бивши ученици от Девентер. Под силното влияние на Агрикола се е намирал и Дрингенберг, друг виден хуманист и директор на училището в град Шлетщад (в Елзас). Това училище, след като е било реформирано от Дрингенберг, става “перла на Елзас”, както казвали, и добива горе-долу същото значение за Южна Германия, както онова в Девентер – за Северна.

Конрад Целтес (1459-1508), обзет от страст към науката и към слава, спечелена на научното поле чрез упорит труд, а при това крайно енергичен и неспокоен характер, се е учил в Кьолн и Хайделберг, пътувал е по Италия, Чехия, Унгария и Полша, бил е професор в няколко германски университети, скитал е от град на град по Германия, с цел да се опознае с отечеството си, да разпространява хуманизма, да сближава онези, що му съчувствали, да основава хуманистически дружества (той е основал прочутото на времето си хуманистическо дружество, наречено рейнско) и навсякъде е привличал многобройни ученици, които ставали ревностни разпространители на новото направление. Най-сетне Целтес става професор във Виенския университет (1497) и във Виена основава научно хуманистическо дружество под името дунавско, най-старото германско научно дружество и един вид академия на науките в Германия.

Прочетете още „Реформационна епоха – продължение 2*„ →

 (От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Редом с опозицията на валденсите и на мистиците, която е създавала тревожно състояние на умовете и е подготвяла почва за нови идеи, а с това косвено е подготвяла Реформацията, са действали и то с по-голям успех и по-непосредствено онeзи мислители и дейци, нейни могъщи подготвители, наречени реформатори преди Реформацията. Най-прочути реформатори преди Реформацията са: знаменитият оксфордски професор Джон Уиклиф, знаменитият Ян Хус, Йохан Гох, Везел и Весел (последните трима са германски реформатори преди Реформацията).

За Уиклиф (1324-1384) ще спомена, че е признавал, както и валденсите, Свещеното Писание за единствен авторитет по църковните дела и с него в ръка се е борил против папската власт, католическата иерархия, католическите “добри дела” и злоупотреби, че е искал да се възстанови първоначалното християнство, че е признавал само свещеническия и дяконски чинове, като е смятал папата и католическите духовни чинове за служители на антихриста, че е считал Христос за единствен посредник между Бога и хората и че е развивал учението на Августин за предопределението и с това се явява като пряк предшественик на Калвин. Ще спомена още, че Уиклиф е превел Свещеното Писание на народен език, че е искал миряните да вземат участие в църковното управление, че е изложил учението си в знаменитото си съчинение “Trialogus” (разговор между истината, лъжата и богословието) и че странстващи проповедници, наречени бедни свещеници, двама по двама кръстосвали Англия, проповядвали на народа Свещеното Писание и новото учение и се ползвали със значително влияние сред народните маси. Уиклиф се е ползвал с много голямо влияние в Англия и уиклифианството е продължавало да живее сред английските народни маси въпреки страшни преследвания против последователите му, така наречените лоларди, и много е послужило за успеха на реформацията в Англия. Но освен в Англия то се е разпространило и по материкова Европа и е упражнило значително влияние върху нея. И върху Хус (1369-1415) няма да се спирам. Ще спомена само, че над него е имал голямо влияние Уиклиф, че и той е поддържал Свещеното Писание като единствен авторитет по църковните дела, че е бил преди всичко моралист и проповедник на морала, че се е борил да се върне църквата към първобитната нейна простота и чистота, да се отнемат богатствата и да се премахне църковната иерархия. Какво влияние е упражнил Хус като реформатор преди Реформацията се вижда от следните думи на Лутер: “Досега без да подозирам, аз съм се придържал към ученията на Хус и ги проповядвах, а и Щаупиц[7] ги проповядва, без да знае това. Накратко казано, ние всички сме безсъзнателно хусити. Хусити са и апостол Павел и Августин”.

Йохан Гох (1400-1475), човек много благочестив, е поддържал изключителния авторитет на Свещеното Писание по верските въпроси, проповядвал е и със слово и с перо, че вечно спасение се добива не чрез “добри дела”, а чрез Божия милост, на която е приписвал всичко добро у човека, че съчиненията на схоластическите богослови затъмняват само истинското християнско учение и прочее.

Прочетете още „Реформационна епоха – продължение 1*„ →

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Църковно-моралната революция от ХVІ-ти век, известна под името Реформация, е не само църковно-морална, а и политическа и донякъде социална революция, и всички много или малко важни събития през ХVІ-ти век и през първата половина на ХVІІ-ти век са свързани с нея в по-голяма или в по-малка степен. Но тъй като от стремежа на реформацията към преобразования най-ясно и най-силно се прояви онзи към църковно-морални преобразования и той до известна степен се осъществи и тъй като Реформацията се започна на църковна почва и под знамето на църковно-моралните идеи и движения вървяха и политическите и социалните, тя изглежда като изключително църковно-морална революция, при всичко че не е само такава[1]. Пол Жане с право казва: “Богословието е, което, като подпали пожара в Европа, като раздели народите, като раздели и поданиците и кралете, накара партиите да се борят с перо и в същото време с оръжие, да търсят своите права и  да разискват върху тях, да определят границите, докъдето се простира длъжността на подчинението, или пък правото за съпротива и, най-сетне, да изследват произхода на суверенитетите и на правителствата. От реформацията, следователно, се породиха великите политически препирни, с които са препълнени последните три века и чиято последна експлозия биде революцията от 1789 година[2].”

Реформаторите, за да можели с успех да се борят против тогавашната църква и против тогавашната църковна система, са се опирали на свободното изследване и при всичко, че за тях свободното изследване е било само средство, с което са си служели, докато приложат ученията си, а не цел, при всичко че отпосле те са се повдигнали против него и са се стремели да го потушат, всичко е било напразно. Не е било възможно да се спре даденият от реформацията тласък, тя открива пътя на свободното изследване, на свободния критически дух и на свободната мисъл, както в църковно, така и в научно, политическо и социално отношение. “Изобщо казано, в умствено отношение Реформацията извоюва свободата на изследванията”, казва Егелхаф. “Когато Лутер, въпреки хиляди пъти повтаряния срещу него гневен вик: Искаш ли ти да бъдеш единственият човек по-мъдър от вековете, по-мъдър от църквата?, – се е вдълбочавал в Свещеното Писание и е поддържал резултатите от изследванията си срещу папата, както и срещу императора и империята, тогава той създаде за всекиго – колкото често да са оспорвали това неговите собствени приемници – правото на свободното убеждение, което средновековната църква никога не е признавала. С пълно право казва Лесинг: “Лутеровият дух изисква, на никой човек да не се пречи да познае, да намери истината съгласно с неговите възгледи[3]”.

Реформацията е пробудила стремеж към критика и към самосъзнание и всред самите народни маси. И наистина, реформаторите и последователите им са се обръщали към поробените народни маси и ги правели съдии на идеите и на делата си, а като са вземали участие в препирните, те са навиквали да разсъждават и да не приемат с робска покорност всичко, що им е било представяно като истина, макар и в името на Бога. Сляпата вяра в авторитетите, която е убивала ума и съвестта на човека, се разклаща по този начин всред народните маси и те малко по-малко добиват понятие за човешко достойнство и за правата си. Редом с това, самият принцип на реформацията, че човек се спасява само чрез вяра в Бога и чрез милост Божия, че той има право да бъде лице с лице с Бога, както и сам да си състави съждение за учението на Свещеното Писание, е водел въпреки желанието на реформаторите към това – свободата и разумът да заемат мястото на авторитета, на традициите и на суеверията. “Лутер с най-презрителни изрази е говорил против разума и религиозната нетърпимост на реформаторите е била тъй отвратителна, както и нетърпимостта на католическите им противници”, казва Берд. “При все това Реформацията, макар и безсъзнателно, е била извънредно силното слово в името на човешката свобода. Хора с дълбок и независим ум, които се били посветили на изучаването на богословието, са работели за нея (за свободата) и те са били безсъзнателно истински рационалисти, дори и тогава когато осъждали разума и заявявали, че той трябва да се подчинява на Свещеното Писание. Те скъсали връзките с традициите, със схоластиката, с авторитета на папството… И не стана ли рационалистически преврат, когато Калвин замести “Суммата” със своето “ръководство”? Неоспоримо е следователно, че Реформацията е работела в полза на свободата. Тя сломи победоносната сила  на католическата църква, която не е искала да търпи никакви отстъпления от общоприетите мнения… Сектите, които произлязоха от реформацията и които тя не можа да сломи, показват, каква е била нейната истинска освободителна сила[4]. Но заедно със свободата Реформацията най-много е спомогнала да се развие демокрацията. Не без основание един от реакционните писатели от първата половина на ХІХ-ти век твърди, че каквито форми и да е добивало протестантството във време на разните фази, налагани му от преследванията, неговата същина е била: свобода, демокрация, антимонархизъм.

Реформацията е била и могъщо оръдие за народната просвета и за подготвяне пътя за едно от най-великите дела на новите времена: всеобщо и задължително народно образование. И не е могло да бъде другояче, защото Реформацията заместила църковния, папския авторитет с оня на Свещеното Писание, а оттук правилото, че всеки е длъжен сам да чете Свещеното Писание, сам да разбере “словото Божие”, правило, което води към просвещаване на народа чрез училища, откривани навсякъде и за богати, и за бедни, и за момчета, и за момичета.

Прочетете още „Реформационна епоха*“ →