Ивайло Найденов

Не съм първият опитал се да събере образите на първосвещеникa и книжникa в една творба, но не съм го заимствал от речитативa на  Коледната оратория на Йохан Себастиян Бах: „Und liess versammeln alle Hohepriester und Schriftgelehrten“. Просто ми допадна метафората съотнесена към честваните юбиляри отец професор Шиваров и професор Вълчанов. Пък и как да е иначе, като единият от тях е поставил върху корицата на своя Lebenswerk „Библейска археология” изображението на първосвещеника, а вторият изповядва като свой житейски принцип: „Колко обичам Твоя закон! Цял ден размислям за него” (Пс. 118:97)[1].

В родната библеистика за института на старозаветното свещенство и обществото на книжниците е писано. В курса си Библейска археология отец професор Шиваров отделя два параграфа, съответно на първосвещеника и на книжниците и тяхната дейност[2], а в изследванията си „Господ Иисус Христос – единствен новозаветен Пастиреначалник и Първосвещеник” и „Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (екзегетическо изследване на Йоан 17-та глава)” професор Желев анализира първосвещеническото служение.

Тук ще се опитам да очертая един по-малко познат образ на първосвещеника като политик – дипломат  в едно теократично общество, чуждо на околния свят, а книжникът – учителят, примирител на Закона с мъдростта, на празничното с ежедневното.

Идеята за култов ръководител, предстоятел в храм е налице в древност. В Угарит е познат термина  rabbu kâhinîma  (господар на свещениците), който се използва като титла за първия между култовия персонал в едно светилище. Тази практика е съществувала вероятно и в  Израил (например светилището в Сило, Ветил), но без да има конкретно наименование на свещеника предстоятел[3] и без тази разликата в статуса му с другите да се подчертава. „…И Амасия, свещеник ветилски, прати при израилския цар Иеровоама, да кажат…” (Ам. 7:10); „Цар Ахаз отиде да посрещне асирийския цар Теглатфеласар в Дамаск и видя жертвеника, който беше в Дамаск, и прати цар Ахаз на свещеник Урия образа на жертвеника и чертежа на цялата му направа. А свещеник Урия съгради жертвеник по образеца, който цар Ахаз прати от Дамаск; това направи свещеник Урия, преди да пристигне от Дамаск цар Ахаз” (4 Цар. 16:10-11). Изброените свидетелства  от ранния царски период описват  определен свещеник, който е с по-особен статут, който предстои пред другите служещи, но без това да е отразено в името, в титлата му.

В свещеническа литература, която отразява отношенията на служителите в храма, на върха на култовия персонал стои  великият или големият свещеник (Лев. 21:10), помазаният свещеник (Лев. 4:3,5), тъй като първосвещеникът се помазва със специален елей (Изх. 30:22-25, Лев. 21:10), или просто княза (СП – „глава” във 2 Пар. 24:6) или свещеникът par excellence (Изх. 29:30). Първосвещеникът отговаря за храма, култа и култовия персонал, и тъй като е един, с това се гарантира и единството на култа. Той е посредникът между Яхве и народа, и в това си качество първосвещеникът  пренася всекидневната жертва  (Изх. 29:42) и извършва богослужението на празник Очищение (Лев. 4:5; Лев. 16:2). Централизацията на култа след 621 година преди Христа означава при всички случаи една концентрация на власт в ръцете на йерусалимския главен свещеник, но едва в следпленния период, след отпадането на монархията се освобождава пътя му и той получава титлата hâkkohen hâggadol – Великият свещеник.

След вавилонския плен Юдея е част от персийското царство, като управлението е предоставено на свещениците начело с първосвещеника. Вследствие на това те формират един затворен аристократичен кръг, който се заема с управлението на сатрапията[4]. В историята на изграждането на първосвещеническия институт след плена има много неясни моменти и не е лесно, библейските свидетелства да се съгласуват със сведенията на юдейския класик Йосиф Флавий и Талмуда. Липсва опис (хронология) на всички първосвещеници, откъдето да се направят някакви изводи за отношенията и наследяването, да се търсят някакви тенденции в предаването на властта. Определено обаче впечатлява техния дипломатически усет и верен политически нюх. Както Йосиф Флавий (Ant. IX 8, 4-5), така и равинската литература съобщават за среща на Александър Велики с тогавашния първосвещеник Ядуа. Според Йосиф Флавий първосвещеникът изчаква царя пред града, за да избегне опустошаването му. Противно на очакванията Александър е благосклонен към града, помилва го и позволява на жителите му да живеят по „отеческите закони”. Талмудическото повествование не споменава за посещение на царя в Йерусалим, а за среща на двамата в Kfar Saba близо до крайбрежието[5], което звучи по-достоверно. Гръцките историци свидетелстват само за един поход на Александър Велики по крайбрежието на юг и именно тогава и тук първосвещеникът е потърсил контакт с царя, за да регламентира отношението на юдейската общност към империята и да получи разрешението за живот по законите на отците.  Което от двете да е достоверно, то определено изпъква ролята на първосвещеника в тази политическа комуникация.

За поведението на йерусалимския първосвещеник след смъртта на Александър Велики, по време на войните на диадохите[6] античните извори не споменават нищо.  Разказ от 1 Мак. 12:7 сл. обаче свидетелства за сключен мирен договор между първосвещеник Ония I  и царя на Спарта Арея (Areus) I,  във взаимен политически интерес на двете страни в борбата им срещу диадохите[7]. След Ония I  следва сина му Симон I, внукът му Ония II и правнука му Симон II (219-199 година преди Христа), чиято слава е възпяна от премъдрия Сирах (50:1-26).  Те са последвани от Ония III, който е убит несправедливо (2 Мак. 4:33 сл.). Това са и последните първосвещеници, които свързват произхода си с линията – Аарон-Елеазар-Садок. След това титлата се дава на най-платежоспособния, както е случаят с Менелай, който нито произлиза от Аароновия род, нито е левит (2 Мак. 4:23-29). Негов наследник е Алким, непризнат от макавеите  и след седем години заменен от Йонатан, въпреки че и последният не е от първосвещеническо семейство (1 Мак. 10:20). След него следва Симон, основателят на хасмонейската династия, по времето на която до смъртта на Йоан Хиркан II (40 година преди Христа) първосвещеническото служение става наследствено. В този период първосвещеникът председателства синедриона и има сериозно политическо влияние. Може би и поради това Ирод Велики си присвоява правото сам да определя първосвещеник, а неговият пример по-късно е последван от римляните. Първият споменат първосвещеник в Новия Завет (Лука 3:2)  е Анна (6-15 след Христа) с петима наследници – синове и зет му Каиафа. Ако в новозаветните писания става дума за повече от един първосвещеник, то вероятно става дума за членове на семейството (рода) на първосвещеника, важни храмови служители или бивши, все още живи първосвещеници, на които в разрез със Закона по политически причини е отнета първосвещеническата титла[8].

Прочетете още „Първосвещеникът и книжникът – старозаветни институции*“ →