Ангел Н. Ангелов

10. Наказания за извършени престъпления

Икаб (мн. ч. икабат – наказание) е една от най-важните категории на фикха Икаб за разкрито правонарушение може да бъде наложено само по законен ред, тоест по съдебна присъда, по разпореждане на имама, кадията или друго лице, извършващо правосъдие или следящо за обществения ред. Всички наказания се подразделят на:

– смъртни, целта на които е пълно избавяне на обществото от престъпника;

– отмъщаващи, които трябва да удовлетворят чувството за справедливост;

– пресичащи, благодарение на които се намалява възможността за правонарушения в бъдеще;

– назидателни, които трябва да въздействат върху самия правонарушител.

Според начините за осъществяването на наказанията те се подразделят на: телесни наказания, лишаване от свобода, изгнание, глоби, обществено въздействие и покаяние. Наказанието трябва да съответства на тежестта на престъплението.

Смъртното наказание (катл) се полага за противопоставяне на исляма с оръжие, тоест за метеж или за проповядване на вероотстъпничество. Ако заловеният престъпник се разкайва, смъртното наказание се заменя с по-леко. На смърт се осъжда и убиец, особено, ако убийството е свързано с грабеж. Ако престъпникът се предаде сам, преди да бъде заловен, не го екзекутират, но той трябва да изплати компенсация (дийа) и да се покае. В днешно време като смъртно наказание се прилага разстрела. Особен вид смъртно наказание е наказанието за съпружеска изневяра – убиване с камъни (раджм).

Отмъщаващите наказания (кисас, кавад, са’р) се налагат за тежки престъпления против живота и здравето на хората: убийство, осакатяване, отравяне и други. Наказанието за подобни престъпления е на принципа око за око, но само, ако по този начин не се нанася още по-голяма вреда. Ако убийството или осакатяването не са били предумишлени,  се изплаща компенсация (дийа). Ако престъплението е извършено поради подстрекателство, убиецът и подстрекателят си поделят отговорността. Отмъщаващите наказания могат да бъдат отменени, ако пострадалите или техните наследници простят на престъпниците.

Пресичащите наказания (хадд) се налагат за престъпления и правонарушения, нанасящи ущърб на цялото общество. „Хадд“  се налага за вероотстъпничество и метеж, когато съдът не е сметнал за необходимо да екзекутира престъпника; за кощунство и демонстративно нарушаване на ритуалните предписания; за клетвопрестъпление и лъжесвидетелство с тежки последствия; за незаконна полова връзка, когато уличените нямат сключен брак; за подстрекателство към правонарушения; за пиянство и въвличане в хазартни игри; за мошеничество и други правонарушения от подобен характер. Наказанието „хадд“ включва бой с камшик или с тояга – от четиридесет до сто удара. Виновният може да изтърпи наказанието на части, за да се избегне смъртния изход. По решение на съда „хадд“ може да бъде подсилен с допълнително число удари, глоба, лишаване от свобода и други възможни наказания, предвидени от местните обичаи.

Назидателните наказания (та’зир) се налагат за неподчинение на властите, нарушаване на обществения ред, умишлено използване на чуждо имущество, дребно мошеничество, нарушаване правилата на търговията и други относително малки правонарушения. „Та’зир“ включва бой с камшик или с тояга – от пет до тридесет и девет удара или затвор, или домашен арест до шест месеца, или парична глоба, или пък обществено увещаване.

Кражба на пазара, която не нанася голям ущърб на пострадалия се наказва с няколко удара или може да бъде опростена. Ако кражбата е сериозна, на крадеца се налага „хадд“. Рецидивът се наказва с отсичане китката на лявата ръка.

Освен изброените мерки за въздействие на извършилото длъжностно престъпление лице може да бъде конфискувано имуществото. Към всяко наказание „хадд“  може да бъде добавено наказание „та’зир“, освен това, то може да бъде подсилено в пределите на цялата скàла от наказания.

Всяко наказание предполага разкаяние на правонарушителя. Ако той упорства, наказанието може да бъде повторено. Ако правонарушителят се разкае (тауба), той трябва да извърши изкупителни действия (каффара), които се определят от съда (два месеца пост или продължително полово въздържание, или даване на голяма милостиня и така нататък). След като изпълни всичко, което е определено от съда, човекът трябва да извърши пълно умиване (гусл) и от този момент той става отново обикновен член на обществото.

Отговорността за правонарушенията е една от формите на общата правоспособност на хората и съответно на наказания не подлежат всички неправоспособни (например малолетните и ненормалните), а на жените и други групи непълноправни се налага половината от наказанието, което се полага на мюcюл

манин-мъж. В случай, че престъпникът е друговерец и неговото престъпление не е свързано с религиозната принадлежност, той се наказва, както се наказват мюсюлманите. От разкаяние той, естествено, се освобождава, вместо това може да му бъде наложена глоба[46].

11. Отношения на исляма към друговерците

Ахл аз-Зимма (зимми – покровителствани) са друговерци, които признават мюсюлманската власт плащат поголовен данък (джизя) и получават срещу това покровителството (зимма) на мюсюлманите: защита от външни врагове и гаранция за неприкосновеността на личността и имуществото наравно с мюлюлманите.

За пръв път термина зимма се среща в посланията на Мохамед до арабските племена (629-630 година) и в Корана (9:8, 10) в значение на „покровителство, оказвано по договор от силната страна“. Обаче, още в договора с християните от Наджран (632 година) думата зимма се употребява със значение на „покровителство на друговерци при съблюдаване от тяхна страна на условията на договора“. Съдейки по текста на договорите от първия век на хиджрата, съхранени у арабските историци, основните им условия били заплащането на поголовен данък (джизя), определянето на паричен или натурален данък, предоставяне на мюсюлманите на помещения за престой и задължение да не помагат на враговете им. Срещу това била гарантирана  „зимма на Аллах, на неговия пратеник и емира на вярващите“ (понякога към това се прибавяло и името на военачалника, който сключвал договора или израза „и на всички мюсюлмани“), била обезпечавана неприкосновеността на личността и имуществото, градската стена и църквите. За никакви ограничения при извършване на богослужението или за някакви битови ограничения на друговерците през този ранен период на исляма не е известно.

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 9 и край*“ →

Ангел Н. Ангелов

5. Шариатът и мюсюлманските празници

Класическият ислям е узаконил два празника – ид ал-адха (празникът на жертвоприношението, известен в нашата страна с турското име „курбан-байрам“) и ид ал-фитра (малкото разговяване, известно у нас под турското име „ураза-байрам“). Курбан-байрамът е част от мюсюлманското поклонничество в Мека (хадж). Този празник се отбелязва с жертвоприношение в десетия ден на последния месец от годината зу-л-хиджа, по време на поклонничеството, когато най-често се принася в жертва овен. Хаджът не може да завърши без жертвоприношение. Понеже не всички мюсюлмани имат възможност да извършат поклонничество в Мека, каноните на исляма предписват жертвоприношение да се извършва не само в Мека, а навсякъде, където има мюсюлмани, по целия свят.

Вторият празник ид ал-фитра или ид ал-сагир е посветен на края на мюсюлманския пост. Той започва в първия ден на следващия след рамадан десети месец шавал. Празникът продължава три-четири дена. В шариата се посочва само един, официален ден на този празник – когато се раздава особена милостиня, така наречената садака-фитра. Що се касае до няколко други събития, които се празнуват от мюсюлманите, тях можем само условно да ги наречем празници, още повече, че в ранния ислям те не са съществували.

Милад ан-Наби (мавлюд) е рожденият ден на пророка Мохамед, който се отбелязва на дванадесетото число от третия месец рабиал-авал. В ранния ислям този ден не се е отбелязвал и бидейки нововъведение, среща съпротива от строгите вахабити в Саудитска Арабия.

На 27 раджаб (седмия месец от календара) се празнува Лейлят ал-Мирадж (Нощта на възнесението) в памет на нощното пътешествие на Мохамед от Мека до Иерусалим, а оттам на небето, пред престола на Аллах. Тюркските народи наричат този празник „раджаб-байрам“.

На 14 шаабан (осмия месец от календара) празнуват Лейлят ал-Бараат (Нощта на Благословението, на Очистването). Този празник се пада на пълнолунието преди началото на рамадан. В тази нощ, обикновено, пророкът на Аллах се подготвял за рамадан, извършвайки нощни молитви. Мнозина мюсюлмани прекарват, също така, тази нощ в бдения и молитви. На 15 шаабан е прието да се посещават гробовете на роднините и да се четат заупокойни молитви. Някои мюсюлмани прекарват двудневен пост.

На 27 рамадан (деветия месец от календара) се празнува Лейлят ал-Кадр (Нощта на могъществото), в която пророкът Мохамед получил своето първо кораническо откровение. Някои мюсюлмани през последните десет дена на рамадан се отдават на доброволно затворничество (итикаф).

Халифът Омар (634-644) обявил мухарам за първия месец от мюсюлманския календар. Нова година (първо число на месец мухарам) се празнува в памет на хиджрата – преселването на пророка Мохамед от Мека в Медина и се отбелязва след появата на нова луна.

Буидите (Бувейхидите), които завзели през декември 945 година Багдад, били шиити-имамити и от 963 година въвели празнуването на ашура и Гадир ал-Хума.

При ашура, на 10-ти мухарам, шиитите извършват траурни мистерии в памет на мъченическата смърт на имам Хюсеин, по-малкия внук на пророка Мохамед и на неговите сподвижници, които загинали в 680 година при Кербела.

На 18-ти зу-л-хиджа шиитите празнуват тържествено Гадир ал-Хума. Това е водоем между Мека и Медина, където според шиитското предание, пророкът Мохамед при завръщането си от прощалното поклонничество в Мека, малко преди смъртта си, определил своя братовчед и зет Али за свой приемник, пред голям брой поклонници. Той казал: „На всеки, комуто аз съм застъпник, Али също е застъпник. О, Аллах,  бъди приятел на всекиму, който е негов приятел и неприятел на всeкиму, който е негов неприятел“. Сунитските богослови са на мнение, че по този начин пророкът е отбелязал заслугите на Али, а повечето отнасят този хадис към категорията мауду (недостоверен[41]).

6. Ислямът и труда

В исляма се смята за много важно, човек да се труди, а не да безделничи, превръщайки се в тежест за останалите. Да се паразитира върху гърба на другите е безчестно, изключвайки онези случаи, когато човекът не може да си намери работа поради заболяване или инвалидност.

„Да просят подаяние е разрешено само на три групи хора: на онези, които се намират в безизходна нищета, на онези, които са задлъжняли много и на онези, които са взели заем и не могат да го изплатят“ (хадис на Абу Дауд).

Ислямът прокарва рязка граница между достойния и недостойния начин за осигуряване на прехраната.

„Осигуряващият прехраната си по незаконен начин да не влезе в рая“ (хадис).

Преди всичко всеки начин за осигуряване на прехраната, който причинява ущърб и загуби на други хора се счита за забранен – „харам“. Ако начинът е честен и благороден, той се счита за разрешен – „халал“.

Няма нищо срамно в това да се изпълнява някаква скромна работа. Напротив, срамно е да се зависи от чужди подаяния, след като човекът е способен сам да си осигурява прехраната.

Работодателят е длъжен честно и справедливо да се отнася към своите работници и редовно, без забавяне, да заплаща техния труд.

„Отдай на работника парите му, още преди да е изсъхнала върху него потта от труда му“ (хадис на Ибн Маджа).

Работните места трябва да са оборудвани съгласно техниката на безопасността и работниците не бива да бъдат заставяни да работят до изнемогване в ужасни условия, без никакъв отдих.

Даването на пари под лихва се оценява като непочтен начин да се печели от чуждите нужди и страдания и е абсолютно забранено от Корана. Взимането на проценти прави богатите хора още по-богати, а бедните още по-бедни и зависими, като ги оплита окончателно в дългови задължения. Затова ислямът е създал свои банки, които са разработили честни начини за приемане на парични влогове, без всякакво взимане или даване на проценти по тях, в пълно съгласие със законите на шариата.

„Да бъде проклет онзи, който е снизходителен към лихварството и онзи, който плаща лихва, и онзи, който е свидетел на това, и онзи, който води сметка за това“ (хадис на Абу Дауд).

Даването на пари под лихва, както и всяка непочтена печалба в търговията се нарича „риба“ и има голям спектър от значения, без да се ограничава само с банковите проценти. В исляма за да си извоюваш име на добропорядъчен, трябва да се отнасяш към парите като към средство, а не като към стока, в противен случай собствениците на големи парични суми могат да получат несправедливо преимущество пред производителите и търговците. Те могат да почакат, докато цената на стоката падне и да принудят търговците към разпродажба на минимални цени и да задържат стоката дотогава, докато цената ѝ не се повиши. Подобни практики са забранени в исляма. Капиталът трябва да бъде в оборот, а не да се натрупва за личните нужди на малцина избраници. За да се урегулира окончателно този проблем, ислямските правителства облагат с данък всички пари, които не са в оборот[42].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 8*“ →

Ангел Н. Ангелов

XII. Отношение на исляма към света и към човека

В тази глава ще се опитаме да хвърлим един кратък поглед и да видим какво е отношението на исляма към просветата и науката, към жената, към труда, към брака и семейството, към търговията и финансите, какви са забраните на шариата и така нататък или всъщност какво е отношението на исляма към света и към човека.

1. Предписания на шариата, отнасящи се до брака и семейството.

Бракът (акд) се определя от шариата като сключване на договор, според който жената престава да бъде чужда, „забранена“ за мъжа, с който встъпва в брачен съюз. Обаче, само съгласието на мъжа и жената не е достатъчно за бракосъчетанието. Както за постоянен, така също и за временен брак трябва да се прочете формулата за бракосъчетание и да се сключи брачен договор. Тази формула четат както женихът, така също и невестата или техни доверени лица, които могат да бъдат мъже или жени. До сключването на брачен договор на жениха и невестата се забранява да се виждат помежду си, даже тайно. По принцип формулата при сключване на брак се чете на арабски език, първо от невестата и след това от жениха. Четенето на формулата от доверени лица става, като първо я произнася довереното лице на невестата, а след това -довереното лице на жениха. Временният брак, който се практикува от мюсюлманите-шиити, се осъществява в същата форма, но с посочване срока на брачния договор.

За сключване на брачния договор шариата изисква спазването на следните четири условия:

1) Формулата за бракосъчетаване трябва да бъде произнесена на правилен арабски език. Само като изключение (ако арабски език не знаят нито женихът, нито невестата, нито техните доверени лица) се допуска нейното произнасяне на друг език;

2) Произнасящите формулата (женихът, невестата или техните доверени лица) трябва да бъдат пълнолетни и със здрав разсъдък;

3) При произнасяне на формулата е необходимо да се споменат имената на невестата и жениха, за да не получи последния, неочаквано, друга невеста;

4) Женихът и невестата трябва да желаят този брак и да не са принудени за него. В шариата има особено правило, според което пълнолетна девойка трябва да получи разрешение  за брак от баща си или от дядо си по баща. Разрешение от майката и брата не се изисква.

Според шариата причина за разтрогване на брака могат да бъдат седем вида пороци и недостатъци (физически и умствени) у жените. Към тях се отнасят лудост, слепота, проказа, безсилие, парализа, афза (свързване на пикочния канал с менструалния) и такова устройство на половия орган на жената, което прави невъзможно половото сношение.

Жената също може да поиска развод, ако разбере след женитбата, че мъжът ѝ е ненормален или страда от полово безсилие, или е кастриран, или има болест, която прави невъзможна половата близост. Мъж или жена, които имат посочените физически или умствени недостатъци се разделят със съпрузите (съпругите) си без оформяне на развода (талак). Отчитайки етичните норми и психологичните фактори, шариата изисква разводите поради физически и умствени недостатъци да не се афишират. По законите на шариата мъжът има право да наказва жена си за непокорство, обаче, той няма права върху нейния махр (имущество, което мъжът предава на жената при сключване на равноправен брак – завадж), който е нейна собственост.

Временният брак е форма на брака, която е съществувала в ранния ислям и след това е била отхвърлена от правоверния сунизъм. Той няма широко разпространение даже при шиитите, у които се е съхранил. Обикновено такъв брачен договор сключват възрастна жена и старец, за да се грижат един за друг.

Пророкът на Аллах е казал: „Не се женете заради привлекателна външност, защото красотата може да бъде причина за нравствен упадък. Не се женете заради богатство, защото то може да стане причина за непослушание. Женете се в името на религиозното благочестие“ (хадис на ат-Тирмизи)[36].

2. Ислямът и жената

Всяка заповед в Корана, която касае мюсюлманите, се отнася еднакво както за мъжете, така и за жените. Те имат еднакви религиозни задължения и ще бъдат съдени един ден по едни и същи критерии.

Ислямът предоставя на мъжете правото на „превъзходство“ над жените само в определени, твърде ограничени аспекти. Мъжете, например, превъзхождат жените „със степента на своето достойнство“ (Коран 2:228), когато става дума за издръжката на семейството или за разтрогването на брака. Бракоразводните съглашения и законите за наследяване на имуществото в много ислямски страни се приемат, като се отчита материалната отговорност на мъжете.

Мюсюлманките имат право на осигурен живот и мъжете нямат право да ги принуждават да печелят пари като работят. Обаче, заедно с това никой няма право да забрани на жена си да работи, ако тя желае това, при условие, че тази работа е приемлива и достойна. Даже, ако жената се окаже по-богата от своя мъж, той е длъжен да я издържа без да разчита на помощ от нейна страна.

Пророкът Мохамед винаги е бил внимателен към нещастните жени, изнемогващи от непосилен труд: „Аллах, без съмнение, няма да остави безнаказан и най-малкия грях и в Съдния ден даже обида причинена от мъж на жена ще бъде наказана!“ (хадис на Муслим).

Всяка жена, която работи за да увеличи семейния доход има право на достойно заплащане и условия на труд. Ислямът не разглежда мъжете и жените като „едно и също“. Мъжете трябва да бъдат снизходителни и да защитават жените, тъй като те прекарват бременност, раждане, кърмене на младенците и така нататък[37].

Обикновено мюсюлманските жени покриват главите си с шал или кърпа и скриват ръцете и краката си с дълги одежди в пълно съответствие с изискванията: „О, Асма – казал пророкът Мохамед на по-малката сестра на една от жените си, – когато девойката достига полова зрелост, тя не бива да показва своето тяло, освен това и това“. И той посочил нейното лице и дланите на ръцете ѝ.

3. Ислямът, просветата и науката

В исляма образованието било няколко степени. Началната степен се наричала „куттаб“, това било първоначално училище, където децата се обучавали на азбуката и Корана. За помещение използвали стая или двора на някое обществено здание. В средните векове терминът „куттаб“ се е използвал в повечето ислямски страни, а днес главно на Арабския полуостров, в Египет и Тунис.

„Мактаб“ (място, където пишат; начално училище) се употребява като синоним на куттаб. През XVIII-XX век думата мактаб се употребявала най-често в Османската империя, Поволжието, Крим и Средна Азия, докато в арабските страни я заменяли с куттаб.

Мадраса или медресе (място, където се учат) е учебно заведение от втора степен. Най-ранните известия за медресе в страните, където е разпространен исляма се отнасят към Х век, териториално – към Хорасан (Иран) и Маверанахр (Средна Азия). От XI век нататък медресето станало основен тип учебно заведение. Дотогава обучението било слабо организирано и ставало в масджид (джамиите), в частни домове, а също така в ханове, библиотеки и болници. Медресетата се учредявали  и съществували за сметка на вакъф (имущество на частни лица, предавано за благотворителни цели). В медресето, на преподавателите и другите служители се изплащали заплати, учащите се получавали учебни принадлежности и жилище. Основен и нерядко единствен предмет за изучаване било мюсюлманското право (фикх). Първи били учредени шафиитските медресе, скоро след това – ханафитските и така нататък. По-късно възникнали медресе за преподаване на фикха по два, три или по всичките четири школи (мазхаби), всяка от които била представена с един преподавател (мударрис). Обучението се водело под формата на лекции, изучаването на определени книги и диспути. Програми в медресе нямало, допълнително можело да се изучават коранически дисциплини, арабски език и литература, хадисоведение, богословие, а така също аритметика, медицина и други. По принцип медресето било част от вакъфни учреждения, към него имало и библиотека.

Медресето оказало влияние върху възникването на системата от колежи в Западна Европа през XII век. Знаменити са медресатата Низамийа в Багдад и ал-Азхар в Кайро.

Преподавателят в медресе, мударрисът, обикновено бил специалист по фикха, познавач на етико-правните норми на исляма и на методиката на юриспруденцията. Мударриси наричали също така преподавателите по други предмети (хадисоведение, граматика и така нататък), но тогава трябвало да се уточни тяхната специалност. След възникването на държавните университети терминът мударрис се използва за щатен професор.

Третата образователна степен е университетската. В арабския език думата „джами“ означава петъчна масджид от една страна и учебно заведение от университетски тип – от друга. Джамията служела и за университет, където се преподавали както собствено религиозни, така също и известните, по-късно в Европа, като светски дисциплини. В света на исляма всички науки имали преди всичко духовна основа.

В 970 година Джаухар, фатимидския военачалник, който оглавил строителството на Кайро предната година, започнал строителството на Великата джамия ал-Азхар. Първоначално построена като масджид за новия град, ал-Азхар постепенно се превърнала в крупен център на богословието на ислямския свят, ставайки фактически средище на образованието и науката. Университетът ал-Азхар съществува и днес и в него се преподава вече повече от хиляда години. По-късно при джамиите и на други големи ислямски градове били създадени такива университети [38].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 7*“ →

Ангел Н. Ангелов

XI. Фикх и шариат

1. Фикх

Ал-Фикх (дълбоко разбиране, знание) е ислямската доктрина за правилата на поведение на мюсюлманите (юриспруденция) и за ислямския комплекс от социални норми (мюсюлманското право в широк смисъл).

И в двете значения ал-Фикх не се оформил веднага с възникването на исляма и на първата мюсюлманска държава – халифата. До първата половина на VIII век системата от социални норми (в това число и юридически) на халифата, като цяло не се определяла от положенията на исляма, а се състояла от норми, които имали предислямски произход и продължавали да действат в новите исторически условия. По това време правната система на халифата възприела отделни елементи от византийското, сасанидското, талмудическото и каноническото (на източните християнски църкви) право, а така също и немалко местни обичаи, много от които впоследствие били ислямизирани и включени в ал-Фикх.

Създаването на ал-Фикх-юриспруденцията протичало заедно със записването на хадисите за пророка Мохамед по думите на неговите сподвижници. Затова първите трудове по ал-Фикх представлявали всъщност сборници с тематично подбрани хадиси, а не правни изследвания. Систематизацията на хадисите способствала за оформянето на ал-Фикх като самостоятелна дисциплина.

През VIII-ми и първата половина на IX-ти век в ал-Фикх-юриспруденцията се създавали свои понятия, формирали се специфичен език и методология. Бил направен изводът, че Коранът и суната имплицитно съдържат отговорите на всички въпроси, които факихите (законоведите) трябва „да извлекат“ от тях. Постепенно били намерени начините „за извличане“ (ал-истинбат) на правни решения от основните източници. За самостоятелен източник факихите признали също така единодушното мнение (иджма) на мюсюлманската община (ума), разбирано като консенсус на сподвижниците на пророка Мохамед. Появило се понятието ал-кийас (по аналогия), чието признаване на източник за ал-Фикх, заедно с Корана, суната и иджма поставило началото на особено направление в ал-Фикх – Усул ал-Фикх, занимаващо се с източниците, методите за тяхното тълкуване и използването им при решаването на конкретни правни въпроси. Голяма заслуга за създаването на ал-Фикх-юриспруденцията има аш-Шафии (починал в 820 година), който в трактата „ар-Рисала“ за първи път формулирал точни определения на нейните основни категории.

Ал-Фикх-юриспруденцията започнала да включва в себе си изучаването на две категории норми:

1) определящи отношенията на мюсюлманите с Аллах – правилата на култа и изпълняването на религиозните задължения (ал-ибадат);

2) регулиращи отношенията между хората, а така също отношенията на мюсюлманската власт (държавата) с поданиците, с другите религии и държави (ал-муамалат). Основните усилия на факихите (законоведите) се насочили към разработката на втората категория норми.

От средата на IX век в сунитската ал-Фикх-юриспруденция постепенно се утвърдила идеята, че само крупните законоведи от миналото са имали право да изучават и решават въпроси от богословско-правния комплекс, а в средата на Х век бил постигнат мълчалив консенсус, в съответствие с който появите на нови школи и направления със своя система от начини за формулиране на правни решения, занапред ставало невъзможно.

Най-развитата част от ал-Фикх – правото представлява правото на личния статус (ал-ахвал аш-шахсийа) – съвкупността от нормите, регламентиращи брачно-семейните, наследствените и някои други близки до тях отношения. Прилагани били и норми на европейското право, което било допустимо в Османската империя, през XIX век, по време на „режима на капитулациите“. Освен това, личният статус на немюсюлманите се определял с правила, признати от една или друга религиозна община, което също така ограничавало сферата на действие на ал-Фикх – правото. В резултат на всичко това, то съхранило своите позиции главно при урегулиране отношенията на личния статус и на практика престанало да се прилага в държавното, административното, наказателното, търговското, а в значителна степен и в гражданското право. Заедно с това, обаче, тогава била извършена първата официална кодификация на нормите на ал-фикх – правото чрез приемането в 1869-1877 година на Маджаллат ал-ахкам ал-адлийа, която играела ролята на граждански кодекс на Османската империя (до днешно време този акт продължава частично да се прилага в Кувейт).

В сегашно време конституциите на много ислямски страни признават основните и смятани за неизменни норми на ал-Фикх за главен източник на тяхното законодателство. Затова при подготовката на съответните закони широко се използват класическите трудове по ал-Фикх – юриспруденция, а в отделни страни (Египет, Йеменската арабска република и други) се създават даже специални комисии за систематизация нормите на ал-Фикх – право по отделните отрасли. От петдесетте години на ХХ век се предприемат опити да се подготви енциклопедия на ал-Фикх (в частност в Египет, Сирия и Кувейт). Най-авторитетното издание от подобен тип е енциклопедията на ал-Фикх, носеща името на Гамал Абдел Насър и излизаща в Египет от 1966 година.

2. Разклонения на фикха

Фуру ал-Фикх или „разклоненията“ на фикха представлява ислямското позитивно право. Самото понятие “разклонения“ (фуру) за пръв път е зафиксирано в съчинението „Китаб ал-асл фи-л-фуру“ (по-известно като ал-Мабсут) на Мохамед аш-Шайбани. За разлика от източниците на фикха (усул ал-фикх), които ясно и точно били формулирани от Мохамед ал-Шафии, частите на позитивното право не били разграничени помежду си и един и същи въпрос можело да бъде разглеждан като принадлежащ към различни раздели. Обаче, във фикха се открояват няколко големи теми, обединяващи близки правни въпроси:

1) въпроси, отнасящи се към вярата и ритуала: молитва, пост, очистване, поклонничество и така нататък;

2) въпроси, отнасящи се към данъчното облагане;

3) въпроси, отнасящи се до различни договорни задължения: търговски и трудови съглашения, наем, аренда и други;

4) въпроси, касаещи семейно-брачните отношения, завещания, наследства и други;

5) въпроси, засягащи престъпленията и наказанията налагани при тях;

6) въпроси, отнасящи се до държавното устройство и управлението на държавата;

7) въпроси, отнасящи се до начина на водене на войните и междудържавните отношения;

8) въпроси, касаещи делопроизводството и съдопроизводството и

9)въпроси, отнасящи се до оценката на човешките постъпки и помисли в пет категории: задължителни, желателни, неутрални, нежелателни и забранени.

На практика, да се отнася всеки правен случай към една от посочените теми не било задължително, защото всеки от тях можело да се разглежда  в няколко аспекта. Тези теми, обаче, отразяват специализацията на правните знания, която се получила в съответствие с изискванията на живота.

3. Шариат

Иш-Шариа (прав, правилен път; закон, предписания) е комплекс от предписания, посочени в Корана и суната, които определят убежденията, формират нравствените ценности и религиозната съвест на мюсюлманите, а така също са източници на конкретни норми, регулиращи тяхното поведение.

Затова шариатът често се възприема в масовото съзнание като ислямския начин на живот, като комплекс от правила за поведение, включващи най-разнообразни норми – религиозни, нравствени, битови, правни и други. И действително от позициите на историческия и социологическия подход шариатът може да се разбира като общо учение за ислямския начин на живот, като сбор от предписания, обезателни за изпълнение от мюсюлманите и съдържащи се в Корана и суната. В тях преди всичко се засягат въпроси на вероучението и етиката, определящи убежденията и религиозната съвест на вярващите. Що се касае до постъпките на човека, до неговото външно поведение, положенията на шариата ги регламентират не сами по себе си, а по пътя на конкретизацията в определени норми. Тази функция изпълнява ал-фикх – юриспруденцията, която е дисциплина, занимаваща се с извличането на конкретни правила на поведение от шариата. Може да се каже, че на нивото на нормативната регламентация на отношенията между хората шариатът не може да мине без ал-фикх – правото, а знанието на нормативната страна на шариата съществува реално само в конкретната форма на ученията на различните школи на ал-фикх – юриспруденцията. Само посредством фикха се извършва прехвърляне на положенията на шариата в плоскостта на действащите и съблюдавани от мюсюлманите правила на поведение. Другояче казано, положенията на Корана и суната съставляват съдържанието на шариата, който, от своя страна, играе ролята на общ идеен източник, на религиозно-етична основа на ал-фикха (право и юриспруденция).

4. Школи в ислямското право

Мазхаб (мн. ч. мазахиб, път) е термин, широко използван във всички области на исляма – в богословието, фикха, философията и други. В най-разпространеното значение мазхаб означава богословско-правна школа, направление. С оформянето на сунитския фикх мазхаби започнали да наричат преди всичко четири основни богословско-правни школи – на ханафитите, на маликитите, на шафиитите и на ханбалитите. По-късно към тях бил добавен пети (шиитски) мазхаб – богословско-правната школа на имамитите-джафарити (ал-фикх ал-джафари), която днес представлява държавната правна ситема на Иран.

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 6*“ →

Ангел Н. Ангелов

VII. Ибада – служение на Аллах

Думата „ибада“ произлиза от думата „абад“ и означава роб или слуга. Следователно, ибада е служение или поклонение на Аллах. В основата си то представлява онова, което мюсюлманите разбират като Богопочитание или религия (дин).

В Корана термина дин се употребява над сто пъти в различни значения. Той може да означава „съд“, „въздаяние“ (например в израза йаум ад-Дин – Съдния ден, Коран 1:4), „религия“, „вяра“ на отделния човек (Коран 39:2) и религията като система на ритуалната практика, която е основа на религиозната община (Коран 6:161; 3:73). Терминът дин се прилага както към исляма (Коран 3:19), така също и към езичеството (Коран 109:6), юдаизма или християнството (Коран 3:73). Обаче, основното кораническо значение на термина дин е свързано с най-важната идея в Корана за обезателното подчинение на Аллах и Неговата безпределна власт.

Многоаспектността на кораническото понятие дин родила множество негови тълкувания в средновековното мюсюлманско богословие. Терминът дин се възприемал обикновено като съвкупност от три понятия. Широко разпространение получило определението за дин, което се съдържа в един хадис на ал-Бухари, съгласно което ад-Дин е съвкупност от:

1) изпълнението на религиозните предписания (петте стълба на исляма);

2) вяра в истинността на исляма (ал-иман) и

3) усъвършенстване в нравствените добродетели (ал-ихсан).

В предната глава се спряхме подробно на петте стълба на исляма, поради това тук няма да се повтаряме.

Ал-Иман (от глагола амана в значение „вярвам“) – вярата е неотделима част от мюсюлманската религия (дин). В най-широко значение терминът иман се употребява повече от четиридесет пъти в Корана. Поради това, че религия и право са били едно цяло в ранния ислям, проблемът за вярата занимавал както мюсюлманските богослови, така също и законоведите. От VIII век нататък понятието „вяра“ става предмет на дискусии между различните богословски и религиозно-правни школи. Споровете се водели за същността на вярата, за нейните съставни елементи. Мюсюлманските учени определят три основни елемента на иман:

а) Словесно признание (икрар би-л-лисан, каул) на истинността на Аллах и Неговите пророци;

б) Вътрешно съгласие, осъзнаване чрез сърцето (итикад, тасдик би-л-калб, акд) на истинността на Аллах и

в) Добри дела (амал). Думата амал означава също така „действие“. Под добри дела (амал) се разбират действия, които се заключават в следване през целия жизнен път на Суната на пророка Мохамед или, най-малкото, на принципите, установени в мюсюлманската община.

Съвременните сунитски богослови, променяйки малко терминологията, също така подразделят вярата на три части:

– вяра на основата на традицията,

– вяра на основата на знанието и

– вяра като вътрешна убеденост.

Имамитското (шиитско) съдържание на вярата остава близко до сунитското. Исмаилитите продължават традицията да делят вярата на „външна“ (захир) – словесно признание (каул) и „вътрешна“ (батин) – убеденост в сърцето (итикад бил-л-калб).

Ал-Ихсан (чистосърдечие, съвестливост) – това е искреност при изпълнение на религиозните задължения, противоположна на лицемерното благочестие (рийа). В един от хадисите халифът Омар разяснява: “Ихсан – това е когато ти се покланяш на Аллах, като че ли го виждаш. А дори и да не го виждаш, като че ли той те вижда“. Ал-Газали употребявал термина ал-ихсан заедно с думата адл (справедливост), така че това съчетание придобивало значението „справедливост и съвест“. Като догматическо понятие ал-ихсан заедно с понятията ислям и иман съставя общото понятие дин (религия), където под ал-ихсан се подразбира пълно възприемане на всички догмати на исляма без съмнения в тях или претълкувания, тоест безпределна преданост към всички негови предписания. От понятието ал-ихсан произхожда едно от названията на вярващия мюсюлманин – мухсин. В ежедневието терминът ал-ихсан е синоним на думата ихлас – душевна чистота, искреност в мислите и постъпките[30].

VIII. Джихад

Първоначално под джихад (усилие) разбирали борба за вярата, в защита и разпространение на исляма. По отношение на тази борба в Корана се съдържат нееднозначни указания, отразяващи конкретни условия от дейността на Мохамед в меканския и мединския период от неговия живот:

1) да не се влиза с „многобожниците“ в конфронтация и те да се привличат в истинската вяра „с мъдрост и добро увещаване“;

2) с враговете на исляма да се води отбранителна война;

3) да се нападат неверните, но така, че военните действия да не съвпадат със свещените месеци;

4) да се нападат те по всяко време и навсякъде.

В разработените по-късно от факихите (богословите-законоведи) концепции за джихад, този термин се изпълва с ново съдържание: прави се разлика между „Джихад на сърцето“ (борбата със собствените лоши наклонности), „Джихад на езика“ (одобряване на хубавото и забрана на порицаваното), „Джихад на ръцете“ (вземане на дисциплинарни мерки по отношение на престъпниците и нарушителите на нормите на нравствеността) и „Джихад на меча“ (въоръжената борба с неверниците, на падналите, в която е осигурено вечно блаженство в рая), като се посочват думите на Мохамед от хадисите: „Ние се завърнахме от малкия джихад, за да пристъпим към великия джихад“. Духовното самоусъвършенстване се обявява за „велик джихад“, а войната с неверните – за „малък джихад“.

Джихад се смятал за едно от главните задължения на мюсюлманската община. От гледна точка на обекта на въоръжената борба в трудовете по право се различават шест вида джихад:

1) против „враговете на Аллах“ (тоест онези, които заплашват съществуването на общината, онези, които преследват мюсюлманите и против езичниците);

2) против тези, които заплашват неприкосновеността на границите (тоест против агресия отвън);

3) против вероотстъпниците (лъжепророците);

4) против „притеснителя“ (ал-баги);

5) против разбойниците и

6) против монотеистите-немюсюлмани, отказващи да плащат данъка джизя.

Изборът между „меч“ (смърт) и приемането на исляма се предлагал главно на езичниците. Що се касае до „хората на Писанието“ (ахл ал-китаб), на тях се предлагало или да приемат исляма, или да плащат джизя, или война. В страните извън пределите на Арабския полуостров, където мюсюлманите навлизали за пръв път, целта на джихада била не приемането на исляма от тамошните жители, а тяхното подчинение на ислямската държава и преминаването им в положението на покровителствани – зимии (ахл аз-зимма), задължени да плащат джизя. От края на VII век приемането на исляма, което освобождавало новоповярвалите от плащането на този данък, даже не се поощрявало, тъй като нанасяло ущърб на мюсюлманската хазна.

От джихад били освобождавани непълнолетните, ненормалните, слугите, жените, болните и немощните, лицата, които нямат походно снаряжение и длъжниците, които не получават разрешение от своите кредитори. Според предписанията, касаещи взаимоотношенията между воюващите страни, в противниковия стан е забранено да се убиват жените и непълнолетните, ако те не се сражават против мюсюлманите. Възрастните мъже стават военнопленници (асара). С военнопленниците имамът можел да постъпи по три начина: да ги осъди на смърт, да ги освободи срещу откуп или да ги превърне в роби. Имамът можел също така да освободи военнопленника, като го превърне в зими (покровителстван). Не се разрешавало да бъдат убивани военнопленниците, приели исляма. На територията на противника не бивало да се унищожават посевите и градините. Съгласно всички мазхаби (юридически школи), подлежало на унищожение онова имущество на противника, което не можело да бъде прехвърлено на мюсюлманска територия. Относно добитъка, обаче, нямало единодушие. Някои мюсюлмански учени причисляват джихад към „стълбовете на исляма“, като шести стълб[31].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 5*“ →

Ангел Н. Ангелов

Всеки човек, на който поста може да навреди, се освобождава от това задължение. Такива са онези, които се нуждаят от специални грижи: малките деца, старците, бременните жени и кърмещите майки. Инвалидите и хората, чието състояние може да се влоши при съблюдаването на поста, също така се освобождават от това задължение. От него се освобождават воините, участващи в бойни действия и душевноболните, които не могат да осъзнаят религиозната значимост на поста. Всички изброени по-горе са задължени да постят след изчезване на причините, които са пречели за изпълнението на това задължение. Ако все пак съблюдаването на поста е невъзможно, тези хора трябва да раздават милостиня през всеки пропуснаят ден от поста, ако, разбира се, средствата им позволяват. Децата обикновено започват да постят в ранна възраст, като пропускат отначало само обяда или вечерята, а от дванадесетгодишна възраст те постят наравно с възрастните.

Лейлят ал Кадр, нощта в която Мохамед получил първото кораническо откровение, се празнува по традиция на 27 рамадан. Огромно количество мюсюлмани прекарват тази нощ в джамията на съвместна молитва. Мюсюлманите смятат, че тази нощ проведена в молитви и размишления е способна да дари толкова благодат, колко не могат да дарят хиляда нощи, посветени на молитва.

След залез слънце, по време на поста, вярващите прекъсват своя пост с някаква сладка напитка (кайсиевият сок е любимо питие) и плодове, за предпочитане са фурмите, защото такъв е бил обичаят на пророка Мохамед. Неразумно е веднага, без предварителна подготовка да се поема тежка храна, онези, които постъпват така, често заболяват. След лека вечеря, известна като ифтар, се извършва вечерната молитва (салат ал-магриб) и чак след това мюсюлманите пристъпват към основната трапеза.

Смята се за невежливо да се яде, пие или пуши в присъствието на човек, който съблюдава пост. В някои мюсюлмански страни за подобна постъпка могат да ви арестуват и да ви задържат до края на поста. Някои туристи, посещаващи ислямски страни, трябва поне от уважение към религиозните чувства на вярващите, да се въздържат от приемането на храна по време на поста, за да не предизвикат твърде нежелателни последствия.

Мнозина мюсюлмани твърдят, че поста е много добра оздравителна практика, защото стомахът през това време си отпочива. Мюсюлманите по време на поста ядат повече плодове и по-малко пикантна храна, отколкото обикновено.

Нарушилите поста случайно трябва да компенсират пропуснатите дни след завършването на рамадана. Нарушилите ас-Саум умишлено трябва, освен да компенсират тези дни, да се покаят(ат-тауба) и да извършат изкупителни действия (ал-каффара). Освен общия пост има и индивидуален пост, поради някакъв обет или просто от благочестие.

За съблюдаването на поста трябва да следят кадиите, управниците, полицията и всички мюсюлмани. Обаче, такъв контрол никога не може да бъде достатъчно ефективен, затова съблюдаването на поста се явява въпрос на лично благочестие. Откритото пренебрегване и демонстративното нарушаване на ас-Саум се разглежда като кощунство и предумишлено правонарушение и се наказва в съответствие със законите на всяка отделна мюсюлманска страна.

Данъкът в полза на нуждаещите се мюсюлмани (аз-закят) е следващото задължително предписание в исляма. Мюсюлманските законоведи тълкуват този термин като „очистване“ (заплащането на данъка „очиства“, прави безгрешно използването на собствеността, върху чиято стойност той е заплатен). В меканските сури аз-закят означава материална помощ, милостиня. Редовното облагане в полза на нуждаещите се членове на общината се е появило, по всяка вероятност, веднага след хиджрата, но съдейки по това, че изброяването на имащите право на помощ се появява чак в предпоследната, по това време, сура (Коран 9:60), значителни суми са постъпили едва след сключването на договора с бедуините (630 година), след влизането в Мека. Размерът на данъка, вероятно, се е определял всеки път различно, а не по един и същи начин. Регламентирането на аз-закят по всяка вероятност се отнася към началото на управлението на халифа Омар (634 година).

Данъкът бил плащан само от възрастните дееспособни мюсюлмани върху:

1) посевите;

2) лозята и фурмовите палми (относно зеленчуковите градини мненията се различават);

3) добитъка (товарните и селскостопанските животни не се облагат);

4) златото и среброто и

5) стоките.

Облагаемият минимум (нисаб) за земеделската продукция е пет васка (975 килограма), за добитъка – пет камили, двадесет крави или четиридесет овце (конете се облагали само при продажба), за златото и среброто – двадесет динара или двеста дирхема, за стоките – след съответното оценяване. Нископробните монети се приемали според съдържанието в тях на скъпоценен метал. Женските украшения, както и златната и сребърна украса на оръжието не се приемали.

Събирането на този данък от земеделските продукти, в размер на една десета от реколтата, се извършвало веднага след нейното прибиране, а от останалото, в размер на една четиридесета – след изтичане на календарната година. Със събраните суми се разпореждал кадията и те трябвало да бъдат изразходвани в течение на една година и само в онази област, откъдето са били събрани, изключение представлявали средствата, предназначени за газиите (воини за вярата). Право за получаване на помощ от тези средства имали: бедняците; събирачите на аз-закят; лицата, заслужаващи поощрение (твърде неопределена категория); несъстоятелните длъжници, газиите и приходящите (новодошлите), които нямали средства за завръщане у дома. Закят върху земеделската продукция често се наричал ушр и обикновено не постъпвал в разпореждане на кадията, но този въпрос трябва допълнително да бъде изследван. Една пета (хумс) от добива на злато, сребро и скъпоценни камъни, която също била смятана за закят, постъпвала в държавната хазна. В повечето случаи под закят се разбира данък върху добитъка, парите и стоките.

Подобна милостиня няма нищо общо с помощта, която средствата за масова информация призовават да се оказва на жертвите на трагични катастрофи. Това е особена форма на милосърдие, известна в исляма като садака (доброволна жертва), макар и да не съвпада напълно с това понятие. Закят е редовна свещена милостиня. Мюсюлманите са длъжни да се грижат за своите семейства и за нуждаещите се, но освен това Аллах изисква от тях и заплащането на религиозен данък в размер на една четиридесета част (2,5%) от тяхното благосъстояние, без да очакват благодарност Коран (26:109). Това е напълно разумна сума, която не представлява особена тежест. Данъкът се взима само от имущество, което е било придобито през съответната година. Той помага на мюсюлманина да преодолее своята алчност, а на получаващия помощ – да пребори своята завист, ревност и омраза.

Извършват милостиня (закят) обикновено анонимно, за да се избегнат всячески обърквания и затруднения. Обаче, милостиня може да се оказва и публично с цел да бъдат поощрени и другите вярващи към това Богоугодно дело (Коран 2:273). Коранът, обаче, осъжда хората, превръщащи милостинята в театър (Коран 2:266).

Плащането на закят зависи от съвестта на вярващия. Никой никого не проверява и даже този данък не е държавен, макар че, ако се наложи, ислямските власти могат да вземат участие в събирането и разпределянето на парите. Очевидно е, че закят – това е изпитание и проверка за искреността и благочестието на мюсюлманите.

Пророкът на Аллах винаги е проявявал грижа за бедните и нуждаещите се и ясно е посочил, че според него „не е вярващ онзи, който яде до пресита, докато неговият ближен е гладен“ (хадис на Муслим).

Последният от петте стълба на исляма, но по важност един от най-значимите, е хадж (пътешествие с определена цел) поклонничеството в Мека – люлката на исляма. Той е задължителен (поне веднъж в живота) за мюсюлманите, които са в състояние да го извършат, който не е в състояние да предприеме поклонничество, може да изпрати вместо себе си „заместник“ (вакил ал-хадж).

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 4*“ →