Калин Янакиев

Почитаеми отци, братя и сестри, дами и господа.

Не съм нито историк, нито канонист, обичам да говоря екзистенциално за църквата, защото и ние живеем. И сега съм изкушен да говоря по този начин, особено след вълнуващите думи на пастир Куличев. Днес ще си позволя да бъда малко по-сух, защото след разкритията на Комисията по досиетата ние сме изправени пред безпрецедентна ситуация. Ние, като казвам „ние“, говоря преди всичко за Православната църква, на която аз принадлежа, сме изправени пред ситуация, която е кризисна в много по-дълбок смисъл, отколкото този, който ни се натрапва. Намираме се в ситуация на разкъсана съборност. Веднага след разкритията на Комисията по досиетата чухме гласове, чухме ги за съжаление и от представители на медиите, които казаха: „Църквата е била пленница на Държавна сигурност. Църквата се е предала на Държавна сигурност“. В първите дни след разкритията аз непрекъснато повтарях пред тези представители на медиите: Църквата е жертва на комунистическия режим и на Държавна сигурност. Църквата не е сключвала брак с Държавна сигурност, защото Църквата това съм и аз, защото Църквата са и моите енорийски свещеници, защото Църквата са и моите приятели от храмовете. Ние сме били репресирани по префинен начин, бидейки оглавявани от кадри на Държавна сигурност. Аз лично се смятам за репресиран и никакъв брак с Държавна сигурност никак не съм сключвал. И понеже принадлежа към църква с иерархичен строеж, ще кажа с голямо съжаление, че онези, чрез които съм бил репресиран, са онези, които са моите архиереи. Което означава, че съборното единство с Епископата, в когото е Църквата и който е в Църквата, безспорно е разкъсано и ние трябва да го възстановим. Защото аз вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква и в такава бих искал да живея.

Ние се намираме в безпрецедентна ситуация, ние – православните (ще трябва да го кажа с голямо съжаление, защото говоря пред представители на различни деноминации). Част от нашите архиереи не просто са отстъпили, не просто са проявили слабост, каквато аз съм склонен да разбера и даже да простя. В онези години гласовете, че до 2000-та година ще приключим с вас и даже преди това, за които спомена пастир Куличев, ще трябва да си признаем с болка, звучаха доста убедително. Колцина бяха вярващите, колцина бяхме вярващите и в какво положение бяхме поставени? Ние бяхме маргиналите на маргиналите на обществото, ние живяхме в една унила действителност, в която вярващите бяха малцинство, в която бяха действително сведени до прословутите „църковни бабички“. Нямаше други и изглеждаше, че в действителност с Църквата ще се приключи. Всички, които униваха, нека направо да го кажа, всички, които унивахме, за да не звучи самохвално, не помнехме един голям урок от Евангелието. Имало е такъв момент след разпъването и погребването на Христос, когато в Него са останали да вярват единствено „църковните бабички“. Жените мироносици са останали с абсолютно безумната вяра. Апостолите са се разбягали. Камъкът на вярата, св. апостол Петър, се е разклатил. Единствените, които са съхранявали безумието на вярата, безумството на вярата, са тези няколко жени, които рано сутринта с разтуптяно сърце са отишли там, където е погребан Онзи, Когото те са изповядвали като Господ и Спасител. Изглежда Господ и Спасителят винаги се съхранява в Църквата от този малък остатък, този нищожен остатък, този остатък на безумните, на маргиналите на маргиналите, на шепата жени (ще кажа това за похвала на този пол). Те бяха останали. Останаха и по времето на комунизма. Църковните бабички преведоха Църквата през бездната на изпитанието.

Прочетете още „Последствията за Църквата и обществото*“ →

(с оглед събитията около разсекретяването на агентурното минало на висшия клир)

Дилян Николчев

Едва ли някой днес би оспорил твърдението, че Българската православна църква (БПЦ) е в криза. С това са съгласни всички анализи. Следователно основният и нетърпеливо очакващ отговор въпрос не се отнася до това дали родната ни църква се намира в състояние на сериозно заболяване, а как болестта да бъде излекувана, как да се преодолеят нравствено-етичните и каноничните препятствия, стоящи пред нея. С оглед събитията около разсекретяване агентурното минало на висшия клир този въпрос, непознат в цялата история на поместната ни църква, придобива най-голяма сериозност.  За излизането от кризата са няколко прага на промяна, които биха могли да се подредят по следния начин:

1.Единият маркира прехода от status към нов contract. Този преход Св. Синод трябва да предложи на църквата ни. Казано по друг начин, въвпросът е как Св. Синод ще отговори на проблема и дали въобще ще се опита да го реши; дали синодалният събор ще излезе с обща декларация и становище за каноничните проблеми, които са свързани с огласеното агентурно минало на единадесетимата митрополити, или ще настоява, че проблемът е индивидуален за всеки митрополит, тоест опира до лична съвест и до личен морал.

2.Втората фаза на промяна и преодоляване на нравствено-етичните и каноничните препятствия пред БПЦ се отнася до въпроса как вярващите, като членове на Църквата, ще реагират на мълчанието на висшия клир, на неспособността му да предложи единно и адекватно решение на казуса; дали те ще се примирят с постагентурното статукво на митрополитите агенти на ДС, или ще се опитат да поставят проблема за разрешаване от по-висш от Св. Синод църковен форум. Към този важен праг за преодоляване на кризата в БПЦ, в който каноните на Църквата са доминантни, е и този за разрешаването на проблема на практика чрез механизмите и процедурите на действащото поместно църковно законодателство, тоест въпросът е възможно ли е възникналите нравствено-етични и канонични проблеми да бъдат разрешени посредством пряко приложение на Устава на БПЦ, както и в правомощията на кой църковен орган е да осъществи това.

3.Третият праг за преодоляване на църковната криза в БПЦ е персонално ориентиран към тези архиереи, чието агентурно минало е най-осъдително, погледнато през строгата призма на църковното учение и в по-тесен смисъл с оглед каноничната традиция и право. Достатъчно е да започне прочитът на досиетата на няколко владици, за да могат да се назоват поименно някои от тях, като например щатният офицер от Първо главно управление агент и секретен сътрудник „Христов“ или „Торис“ – агентурни псевдоними, зад които се крие фигурата на Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон; агент „Благоев“ – конспиративното име на Неврокопски митрополит Натанаил; секретният сътрудник и агент „Ковачев“ – „Владислав“ – име, зад което според днес разсекретените лични и работни досиета на ДС стои Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, и други.

Проблемът в случая чувствително се изостря от факта, че назрява конфликт срещу самия връх на църковната власт в епархиите – митрополитите. Вследствие разкритото им минало обаче днес трудно някой би подкрепил твърдението, че делата на митрополитите изобщо отговарят на абсолютния характер на традиционната канонична иерархия. Следователно категорично стои въпросът за тяхната персонална съдба, затова как оттук нататък съборът на архиереите ще процедира спрямо тях и преди всичко какви ще са реакциите и действията по места – както от страна на подопечния им клир, така и от страна на вярващия народ.

Невзимането под внимание на всеки един от тези възможни прагови препятствия в перспектива за излизане на Православната ни църква от криза би довело до очевидна слабост: пред църковното ни общество ще се поставят отново и отново въпроси и най-често насилствено, ако нито един от тях не намери мирно, адекватно и канонично решение.

При по-внимателното разглеждане на предвидимите действия и ситуации може с голяма доза сигурност да се очертаят още отсега следните последствия от разсекретяването на досиетата на висшия клир.

По отношение въпроса как Св. Синод ще отговори на проблема, дали въобще ще се опита да го реши, дали „синодалните старци“ ще излязат с обща декларация и становище за каноничните проблеми, свързани с огласеното агентурно минало на единадесетимата митрополити, както и дали ще продължава да се отстоява тезата, че проблемът е индивидуален за всеки митрополит, може да се каже почти с увереност, че е твърде малко вероятно да станем свидетели на някава съществена и видима промяна, която да създаде условия за наистина съборно църковно решение. С други думи, преходът от status към съвършено нов contract с клира на по-ниско равнище и с народа надали ще се получи. Причините за това се крият в самото агентурно минало на нашите църковни сановници, което продължава да ги държи носталгично настроени към времената на техните облаги и твърде далеч от демократичните ценности на съвременното общество.

Анализът на свързаните с ДС и БПЦ събития „преди и сега“ подсказва, че въпреки очакванията на мнозина християни за искрено покаяние, смирение и църковно преобразяване на тази част от висшия клир, която в една или друга степен в личностен план е била попаднала във „Вавилонски плен“ (ако перифразираме протоиерей Георги Флоровски) от репресивните тайни служби в годините на тоталитаризма, то едва ли това ще се случи. В този смисъл е по-скоро вероятно Св. Синод да остане в глуха защита, да оправдава своето мълчание с аргумента за лична отговорност на събратята агенти пред Бога и народа и даже, в случай че станем свидетели на някаква форма на становище от страна на Св. Синод, то посланието в това становище с нищо няма да се отличава от политическите клишета от времето на социализма и ще е в контрапункт на реалността. Повече от вероятно е също, че дори и да се чуят отделни синодални гласове, призоваващи към покаяние, то те ще бъдат заглушени от „съборните“ викове на безсрамието и арогантността на бившите агенти и доносници. На това вече станахме публично свидетели след изречените пред телевизионните камери безочливи реплики на някои от владиците агенти.

Вторият евентуален праг на промяна е може би най-важният, тъй като възникналият с разсекретяването на досиетата на висшия клир проблем стои по-скоро в сферата на нормативните решения, отколкото на персоналните истории на засегнатите от скандала лица. Това е въпрос на канонични възможности за преодоляване на кризата, без които изходът от нея е невъзможен.

Една неприятна история, казано твърде меко, не може да бъде заличена с дефиниции. Днес е повече от сигурно, че статуквото в БПЦ вече не е същото, че нещата никога няма да са както „преди“. По този пункт е важно да има изключителна яснота. Статусът на обикновените вярващи и на незасегнатата от ДС част от клира се обуславя от немалко на брой полагаеми се канонични права, които съществуват безусловно. Те зависят обаче от волята и на двете очертали се страни в спора – тази на малцинството, зад което стои сянката на тоталитарното комунистическо минало, и тази на мнозинството, желаещо Църквата да се върне към своите канонични традиции, тя да бъде реална, а не номинална. Където става дума за полагаеми се канонични права, твърдението, че решението на проблема е единствено в ръцете на епископите, е също толкова неприемливо, колкото и твърдението, че само миряните могат да сторят тъй, че Православната ни църква да излезе от тунела, в който се намира. С други думи, статусът на полагаемите се права в Църквата е неотчуждим и затова трябва да се търсят балансирани решения, без да се отива в крайности, но и без да се допускат извънканонични компромиси. В случая неписаното правило на икономѝя би изиграло важна роля за разрешаването на проблемите, но невидимата и тънка граница не трябва да се преминава.

Отсега е ясно, че вярващите православни християни няма да се примирят с постагентурното статукво на митрополитите агенти на ДС. Реакцията на първите – на лаоса Божи и на обикновеното свещенство – ще е различна, инструментите на тази съпротива – също. Активизирането на среди от българските медии, през последните месеци съпричастни към проблема, ще продължи и по този начин и в бъдеще ще бъдем свидетели на неспособността на висшите клирици да се справят със създалата се ситуация, както и на техни персонални антиканонични и неморални действия, които ще допринесат за създаване атмосфера на нетърпимост към тях сред църковното ни общество.

В някои епархии вече ясно се наблюдават такива процеси, например в Неврокопската, където свещеници заявиха своята църковна позиция по въпроса и излязоха с категорично становище, че не приемат своя архиерей като митрополит и епископ не само на епархията, но и на БПЦ. Претърпя провал и опитът на местния владика агент да бъде оневинен с приготвена декларация в негова защита на свикана от него свещеническа конференция. Прочее събитията в следващите месеци в тази епархия, както и в няколко други, управлявани от безпардонни владици, ще са от решаващо значение за изхода от кризата.

От определящо значение ще са и събитията в обозримо бъдеще в Средно- и Западноевропейската епархия. От една страна, стои въпросът за търпимостта на българската православна общност към агентурното минало на Симеон, което се оказва повече от несъвместимо с моралните ценности и каноничните правила на Църквата – като кадрови офицер на ДС той многократно заявява, че е член на БКП, че още в най-ранните си години като духовник е осъзнал, че религията е опиум за народите и тогава е прегърнал идеите на комунизма, че с изпълнението на всяка поставена от ДС задача все повече се е калявал в борбата срещу капитализма, че ще изпълнява винаги преди всичко партийните задачи и поръчения като офицер агент на Първо главно управление на ДС и така нататък. На второ място, по отношение на тази епархия стои въпросът за реакцията на православната ни общност в диаспора с оглед ситуирането ѝ в сърцето на Европейския съюз, тоест случаят е симптоматичен и от гледна точка на възприетите от българите общоевропейски демократични принципи и ценности. Дали тези принципи ще бъдат отстоявани безкомпромисно не само като канонична, но и като гражданска позиция, предстои да видим. С други думи, ако православната ни общност в този задграничен диоцез успее своевременно да предприеме действия за разрешаване на проблема – не половинчати, а дефинитивни, то отгласът от такова събитие в най-голяма степен ще окаже влияние и в епархиите в нашата страна. Това е всъщност и обяснението на въпроса защо митрополитите агенти така добре един друг си пазят гърбовете.

Остава въпросът как ще се процедира по този проблем. Има призиви проблемът да се разреши, без да се стига до разкол. Това би могло да се приеме за разумен изход от ситуацията, но отказът на разкритата агентурна страна от диалог и в някои случаи от оттегляне на заеманите митрополитски катедри създава риск от разделение – било то на местно ниво (а на това вече сме свидетели: да си припомним случая в Неврокопска епархия), било в по-широк план за поместната ни църква. Не трябва да забравяме също, че оттук нататък въпросът за опасността от разкол все повече ще се поставя в перспективата на каноните на Църквата, според които „разкол“ означава отделяне от законната църковна власт, а разкритата истина за миналото на митрополитите агенти фактически и безспорно свидетелства, че те са заели съответните катедри не по каноничен, законен път, а благодарение на ДС, били са вербувани не като митрополити, а още в най-ранна иерархическа възраст, някои още в Семинарията или като монаси. Архивите от разкритите досиета дават безброй категорични примери за това. Следователно публичната поява в близките месеци на все повече факти за липсата на канонично достойнство и статут (тъй като досиетата все още се четат) ще предизвика извънредно силен експлозивен ефект, който ще поставя под съмнение защитните твърдения за каноничността на отделните владици. Разбира се, не трябва да се отива в крайност и с оглед греховността и църковните престъпления на всеки един от тях и митрополитите агенти не трябва да се поставят под общ знаменател, но документираните свидетелства ще оформят проблема като извънреден, следователно и конкретните църковноканонични решения, които ще се вземат, ще се изпълнят при форсмажорни обстоятелства и ще са нетрадиционно приложени. Какви могат да бъдат тези решения?

Мнозина възлагат прекалени надежди на Църковния събор, тъй като в него съборният глас на Православната ни църква има решаващо и конститутивно значение. За всички обаче, които държат очите си отворени и са здраво стъпили на земята, не е трудно да се предвиди трудността на такова развитие. Причините за това са няколко. Първо, идеята за разрешаване на проблема по този начин е свързана със свикването и провеждането на нов Църковен събор, а не с извънредна сесия на Шестия събор, в мандата на който все още сме и чиято сесия с крайно съмнителния си членски състав ще имитира активност за преодоляване на агентурната криза. Мандатът на Шестия събор изтича през пролетта на 2012 година, следователно очакванията са свързани с нов събор, но не само като поредност в номерацията, а и по отношение изборността и съборността, с качеството на решенията и на членския състав, който ще е в състояние да процедира и да решава проблемите справедливо и съобразно каноничната традиция. Вероятността да се свика събор в рамките на императивното предписание на Устава на БПЦ е малка с оглед на това, че от 17-ти януари насам наблюдаваме абсолютно мълчание от страна на Св. Синод по този проблем и трудно прикриван опит той да се потули и забрави. Несигурните бъдещи действия на Св. Синод и бягството му от свикването на църковен събор определено ще се понесат трудно от вярващия ни народ, който все повече ще настоява за свикването на събора. В крайна сметка съборът ще се проведе, ако не в края на 2012 година, то по-вероятно през 2013 година. Дали обаче съборът е в състояние да отговори на нашите очаквания?

Вярата на църковното ни общество в каноничната традиция и дисциплина в организацията на Православната ни църква днес може да се определи като заблуждаваща по много причини. Едната от тях е по отношение състава на събора: сериозно стои въпросът за това дали изборите за участниците в самия събор ще бъдат проведени честно, прозрачно, тоест в крайна сметка канонично издържани ли ще са те. Натрупаният опит от последните десетилетия показва, че вероятността това да се случи, е твърде малка. По-скоро ще бъдем свидетели на поредния избор на делегати в Църковния събор, в който определящ фактор ще са бизнес и политическите интереси. Но дори и изводите от такъв характер да бъдат приети за прибързани, един ключов момент ще се окаже решаващ при взимането на приемливи и перспективни за Църквата ни решения – този с нормативните предписания на Устава на БПЦ. Това става особено ясно тогава, когато се проследят последните допълнения и изменения на тази основополагаща и действаща поместна канонична разпоредба. Във връзка с това напълно отговорно отбелязвам, че по време на първата сесия на проведения в Рилския манастир VI Църковно-народен събор през 2008 година комисията на Св. Синод за изменение и допълнение на Устава на БПЦ, председателствана от Варненски и Преславски митрополит Кирил, представи на участниците в събора един фалшив вариант на все още действащия тогава устав (този от 1950 година). Манипулацията се състоеше в това, че бяха подменени текстове от актуалния за момента устав, като по този начин той беше незаконно изменен в нов Устав, който беше предоставен на участниците в Събора буквално при самото откриване на този висш църковен форум. Казано направо, случилото се в Рилския манастир означава, че някой или група съучастници си бяха позволили да фалшифицират основната действаща правна норма на БПЦ – нейния Устав. Това престъпно деяние беше подминато с мълчание и от никого не беше потърсена отговорност за него.

Вследствие на тази афера, която даде тон на цялата дейност на събора през трите му сесии, бяха приети текстове, които – можем да го кажем днес – успешно блокираха всякакви опити за приемането на каноничносъобразни съборни решения в бъдеще. Тези новоприети и изменени текстове от устава вече дават своите негативни резултати. За пример ще посоча отменената възможност според стария устав съборът да се свиква извънредно не само от Св. Синод, но и по предложение на от членовете на събора, тоест тази възможност не съществува в новата редакция и съборът може да се свиква извънредно само от Св. Синод, когато той намери за нужно.

Голямото активизиране на определени членове на Св. Синод по време на VI Църковно-народен събор, разкрити и като доносници на ДС, да ограничат мирянския състав на събора, даде също конкретен нормативен резултат: от събора бяха отстранени представителствата на висшите богословски учебни заведения; от предишното участие на трима енорийски свещеници и четирима миряни от всяка епархия поправката сведе броя на миряните до трима; бяха приети нови текстове, които „натовариха“ събора с допълнително представителство от страна на монашеството: в събора вече участват „по двама от всяка епархия представители на епархийските манастири – един монах и една монахиня, определени от съответния епархийски митрополит“. Това на практика означава 30 делегати участници в събора, определени, тоест назначени, от епархийския архиерей – обстоятелство, което не само нарушава изборния и съборен принцип в Православната църква, но в голяма степен би могло да се превърне и в защитно средство на митрополитите по време на дебатите и конкретните гласувания по време на събора, поне що се отнася до проблемите, свързани с досиетата и ДС.

Следователно без преувеличение може да се каже, че въпросът за сътрудничеството на висшия клир с политическата милиция по време на тоталитаризма ще бъде блокиран, включително с помощта на нововъведените в устава нормативни текстове, което за мен не е случайно. По този начин се очертава кризата, в която се намира днес Православната ни църква, да стане още по-дълбока и разделението между висшия клир и останалите вярващи – по-видимо. Реално перспективата на Св. Синод представлява все по-голямо затъване в разкол и отдалечаване на еклезиологичната традиция и практика. Искаме или не, в близките години ще бъдем свидетели на продължаваща демонстрация на лъжеепископство в Православната ни църква, което така добре е описано от Никита Ститат (един от късновизантийските богослови): „Епископ в очите на Бога и на Христовата църква е по-скоро този, който се е разкрил в Църквата чрез Светия Дух като богослов (theologos), отколкото оня, който е получил епископско ръкоположение от хора, но все още се нуждае от посвещение (mystagogian) в тайните на Божието царство“. С други думи, тези митрополити, служили на Бога и мамона, ще продължат да търсят номинирано външно признание и регламент за своето служение, но ще останат поробени в духа на вярата за изкуплението и спасението на човешкия род.

Симптоматично, връзката „Св. Синод – вяра и народ“ се е скъсала и този факт най-добре изразява проблема с легитимността на висшия клир, независимо от възможните опити от страна на архиереите да избягат от подобни подозрения. Затова също така е заблуда, че въпросът с досиетата  и всевъзможните грандиозни синодални скандали от последните години ще бъде забравен, както мислят някои митрополити. Защото вече не е достатъчно да се постулира твърдението за каноничното служение, дори и ако определенията за иерархическата им принадлежност продължават да квалифицират техните персонални особи и прояви. Единственият изход за тях е да загърбят своето хедонистично поведение и открито, честно и отговорно да се обърнат лице в лице с клира и народа, което всъщност означава ново раждане в Христос, (perihorisis) на общението във всички посоки и прояви на църковния живот – съборност в решенията, зачитане гласа и достойнството на целия клир и на народа Божи, истински подем и резултатност в полето на катехизаторската и мисионерската дейност, интензивен литургически живот и така нататък. Дали това ще се случи? Аз се надявам, но по-скоро мисля, че времето за това все още не е дошло. Все пак то рано или късно ще дойде, защото Църквата има вечността в себе си и дори ДС и нейните агенти не могат да ѝ надделеят.

___________________

*Публикувано в Промяна на промяната. Ролята на Църквата в обществото. Сборник доклади, изследвания, студии, С., 2013, с. 30-37, както и в Богословска  мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 120-127. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Дилян Николчев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5Xp