Правната и морална отговорност за „осъждането“ на Христа

Любозар Чолаков

Разпитът на Иисус Христос от рим­ския прокуратор на Юдея Понтий Пи­лат (26-36 година след Христа) ни е разказан от синоптиците и от евангелист Иоан (Матей 27; Марк 15; Лука 23; Иоан 18:28).

Евангелист Иоан – по-точен от си­ноптиците – определя мястото, където е бил извършен разпитът, което място – благодарение на особени археологиче­ски открития – днес се знае със си­гурност и съставлява страница от исто­рията на земния живот на Христос. «Преторията» – определя евангелист Иоан. Това латинско наименование – минало в употреба във всички римски провинции, употребявано на еврейски и даже на арамейски – означава мя­стото, където преторът е издавал своите решения. Не се касае значи непременно до съдебна палата. Това е можело да бъде – по време на война – походната палатка на претора или – когато се е отнасяло до колония – собственото му жилище. Мебелировката е била проста. Скромна в полукръг естрада е съставля­вала «трибунала» (на латински, «бема» – на гръцки), върху която естрада е бил поставен «почетният стол» – древната неудобна табуретка на римската тра­диция. Така че когато евангелист Иоан казва, че Иисус от Каиафа е бил пове­ден в преторията, това значи, че Той е бил отведен в жилището на Понтий Пи­лат.

Различни текстове на Филон и на Иосиф Флавий допълват евангелските сведения.

Прокураторите, когато са се устано­вявали в Иерусалим, са живеели в кре­постта Антония, наречена така от Ирод Велики в угода на Антоний (83-30 година преди Христа). Тази крепост се е намирала на север от града, в близост до храма. Тя е удължавала градските стени, из­дигайки се над тях върху скала висока 25 метра. При нормални времена, в крепостта се е намирал римски гарни­зон от 600 души, които от височината на тези мощни стени са бдели над Иеру­салим.

Днес върху мястото на някогашната римска крепост се издига обширният католически манастир Нотр-Дам дьо Сион. Още при началните строителни работи са били открити твърде инте­ресни археологически находки: подзем­на баня, водоносни канали, огромни подпорни стени. През годините 1927-1932, там е бил открит огромен плочник (с повърхност от 2500 кв. м.), образуван от големи каменни плочи, дебели 50 см, широки 1,50 метра и често пъти дълги 2 метра, който плочник по местонахождението си съставлява вътрешния двор на кре­постта. Съпоставянето се е налагало. Според евангелист Иоан, Пилат е из­вел вън Иисус и е седнал на съдището, на мястото «наречено Литостротон, а по еврейски Гавата» (19:13).

Литостротон! Тези огромни каменни плочи, където и днес още се виждат браздите, издълбани от конниците, кои­то са минавали през там, значи са съ­щите, по които някога – през последните часове на Своя земен живот – е стъпвал нашият Господ и Спасител!

«Литостротон» означава «място покрито с плочи». «Гавата» изразява понятие за «издигнато място», което в случая на­пълно отговаря на възвишението, където се е намирала крепостта Антония.

Не съществува никакво съмнение, че събитието с «Преторията», за което ни разказва евангелист Иоан, именно тук е станало.

Понтий Пилат! Кой и какъв е бил този човек, от когото е зависела участта на Иисус? Тацит споменава името му. Иосиф Флавий и Филон изобилно го­ворят за него.

Назначен за прокуратор на Юдея от Тиберий «в дванадесетата година на царуването му», тоест по всяка вероят­ност в 26 година след Христа, той за­пазва тази длъжност цели десет години. За произхода му не се знае много нещо. Сигурно – обикновен рицар, с каквито императорите са предпочитали да си служат, намирайки ги за по-удобни от чистокръвните аристократи. Някои като тълкуват името му Рilatus – съкра­тен вид от Pileatus – заключават, че вероятно той е бил потомък на осво­боден роб, защото pilеum (червено боне) е била шапката, която са носили освободените роби. Други автори, тър­сейки произхода на името на Пилат в думата pilum – познатото оръжие на легионерите – предполагат, че той е бил син на офицер, декориран с поче­тен pilum. Трети автори – като Розади – с доста голяма смелост се опитват да възстановят самата биогра­фия на Пилат. Те го считат по произ­ход за испанец (роден в Севиля), син на Марк Понтиус, който по време на войната на Агрипа срещу кантаврите е командвал ренегатите астурийци, съюз­ници на римляните, поради което именно е бил получил и споменатото отличие. Всичко това обаче е само хипотеза.

Двамата еврейски писатели Иосиф Флавий и Филон – фанатични нацио­налисти, готови да припишат всички престъпления на всеки, който не обича евреите – представят Понтий Пилат в най-черни краски. Иосиф Флавий го таксува като неморален, грабител, не­справедлив, насърчаващ корупцията и насилието. Филон говори за «неговите притеснителни мерки, грабежи, не­правди и оскърбления», без обаче да цитира примери. Че римският прокура­тор е имал тежка ръка, за това свидетелстват различни случаи. Между другото – случаят, за който споменава евангелист Лука (13:1). Но все пак, от евангелското четиво човек не остава с впечатление, че Пилат е бил тъй грозно брутален. Той е бил като всички рим­ляни от неговата каста – управлява­щата върхушка на императорския Рим – които Ренан сравнява с английските тори, които «черпят силата си от самите свои предразсъдъци». Образовани в до­брия и в лошия смисъл на думата, те са презирали «сметта», която е трябвало да управляват.

Рим още от деветнадесетата година след Христа е бил антисемитски на­строен, за което свидетелства изгон­ването на евреите от вечния град. По вкус и поради някои по-определени причини, Пилат не е обичал евреите. Той е бил недоверчив към техния краен фанатизъм. Така че – вследствие недо­верие или ненавист спрямо евреите – Пилат по-скоро е бил благосклонно раз­положен към Иисус. Че това е било така, между другото свидетелства фак­тът, че Пилат – след разпита на Иису­с – излиза пред първосвещениците и тълпата и казва: «Ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина» (Иоан 19:4). За това сви­детелства и фактът, че Пилат е искал, щото от тримата осъдени на смърт да пусне за Пасха, тоест да помилва, именно Иисус Христос.

Въпреки всичко това, «съдът» на Пи­лат е бил напълно нередовен. В случая въобще не би могло да се говори за «процес» в правния смисъл на тази дума.

Както в еврейското, така и в римското право, гаранциите, дадени от закона на обвиняемия, са били многобройни и здрави. Безспорен факт е обаче, че що се отнася до Иисус едни от тези проце­суални норми открито са били нарушени, други пък – заобиколени поради хит­рост или небрежност.

Например, според римското право обвинението би трябвало да бъде пред­шествано от така нареченото роstu­latio – разрешение за обвиняване – което съдията е могъл да даде или да откаже. Следвало е така нареченото delatio nominis с полагане клетва от обвинителя, че действа без завист, нито омраза. Обвинението се е извършвало публично при призоваване на съд чрез съдебен служител, като подсъдимият е имал право на защита, която е можела да призовава свидетели, да прави до­води, и прочее. В «процеса» на Иисус – нито сянка от всички тези процесуални гаранции! Даже не се вижда да е имало редовно издадена присъда.

За да можем да си обясним – но не и да оправдаем – държанието на рим­ския магистрат в случая, би трябвало да поставим «процеса» в действителната му околна среда. Това за Пилат е бил обикновен епизод в една колониална страна. Но тези съображения – както и страхът му пред евреите да не би те да изнесат пред императора неговите нечисти и нечестни деяния в управле­нието на страната – не могат да нама­лят отговорността на римския прокуратор. Материално, правно, отговор­ността за случая носи той. Пилат е па­лачът на Христа.

Но моралната отговорност? Тя из­цяло пада върху еврейския Синедрион, върху еврейските първосвещеници. Босюе, блажени Августин и много други ве­лики люде с право казват: «Пилат е съучастник в престъплението им, но сравнен с тях, той е много по-малко престъпен от тях».

Какъв е бил краят на Понтий Пилат? Нищо положително за него не се знае след 36 година, когато той е бил отзо­ван в Рим, за да отговаря за масовото избиване на самаряни върху Гаризим. Според някои – той се е самоубил. Според други – той е станал христия­нин.

Литература: Daniel-Rорs, Histoire Sainte. Jésus en son temps. Париж, 1949; Jean Guitton, Jésus. Париж, 1956; E. Royston Pike, Dictionnaire des re­ligions. Париж, 1954.

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1959, кн. 5, с. 22-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a7g