Св. Ириней Лионски

От това, което ще бъде при антихриста се вижда, че той, бидейки отстъпник и разбойник, иска да му се покланят като на бог, и, бидейки раб, иска да го провъзгласяват за цар. Той, получавайки цялата сила на дявола, ще дойде не като праведен и законен цар, а като нечестив, неправеден и незаконен, като богоотстъпник, злодей и човекоубиец, като разбойник, повтарящ в себе си дяволското богоотстъпничество. Той ще отстрани идолите, за да внуши, че сам той е бог и ще се превъзнесе като единствен идол съсредоточавайки в себе си многообразното заблуждение, отнасящо се до другите идоли, за да могат тези, които посредством различни мерзости са се покланяли на дявола, да му служат чрез този идол. За него апостолът във второто си послание до Солуняните казва така: “Докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като Бог в божия храм, показвайки себе си, че е бог” (2 Солуняни 2:3, 4). Апостолът ясно показва неговото богоотстъпничество и това, че той ще се превъзнася над всичко, що се нарича бог или светиня, тоест по-високо от всеки идол, защото наричаните при хората богове всъщност не са богове, и че той тиранически ще се старае да се представи като бог.

На всичко отгоре апостолът ни е открил и това, че храма в Иерусалим е бил построен по заповед на истинския Бог, защото сам апостола от свое име никого не е наричал Бог, освен истинския Бог, Отец на нашия Господ, по повелята на Който е построен иерусалимския храм; именно в него ще седи противникът, стараейки се да се представи за Христос, както казва и Господ: “И тъй, кога видите да стои на свето място “мерзостта на запустението”, за която е казано чрез пророк Даниила (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините; който е на покрива, да не слиза да вземе нещо от къщата си; защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега, и няма да бъде” (Матей 24:15-17, 21).Относно свършека на последното царство, тоест на десетте последни царе, между които то ще се раздели и при които ще дойде сина на погибелта, Даниил казва, че на звяра ще му пораснат десет рога и по средата им ще порасне друг малък рог, и че три от първите рога ще бъдат изтребени от лицето му. Той казва: “И ето, на тоя рог имаше очи, като човешки очи, и уста, които говореха надуто, и който наглед стана по-голям от другите. Гледах, как тоя рог водеше борба със светиите и ги надвиваше, докле най-после, дойде Старият по дни, и съд биде даден на светиите на Всевишния, и настъпи време, светиите да завладеят царството” (Даниил 7:8, 20-22). После в обяснение на виденията му е казано, че четвъртият тук ще бъде четвъртото царство на земята, което ще надмине останалите царства, ще погълне цялата земя, и ще я стъпче и съкруши. И неговите десет рога – десетте царе ще въстанат, и след тях ще въстане друг, който ще надмине със зли дела всички, били преди него, и ще смири тримата царе; и ще говори слова против Всевишния Бог, и ще изтребва светците на Всевишния Бог, и ще замисли да промени времената и закона; и всичко ще бъде оставено в ръцете му за неопределено време и половината от времето, тоест за три години и шест месеца, в течение на които той ще царува на земята. За него и апостол Павел във второто си послание до Солуняните, показвайки също така и причината за пришествието му, казва така: “Тогава и ще се открие беззаконникът, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата” (2 Солуняни 2:8-12).

И Господ също е казвал на невярващите в Него: “Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете” (Иоан 5:43), под друг имайки предвид антихриста, който е чужд на Господа. Той е неправедния съдия, за когото е казано от Господа, че той ни от Бога се бои, ни от хората се срамува, към когото се е обърнала вдовицата, забравила Бога, тоест земния Иерусалим, за отмъщение на врага. Това и ще направи той по времето на своето царуване, ще пресели царството си в този град и ще седне в Божия храм, прелъстявайки тези, които му се покланят, като че ли той е Христос. Затова Даниил казва още: “Отне Му всекидневната жертва и по¬руга мястото на Неговата светиня; и войнството биде предадено заедно с всекидневната жертва поради нечестие; а той, като повали истината върху земята, действуваше и успяваше…” (Даниил 8:11-12). И ангелът Гавриил, разяснявайки видението му, говори за това: “А към края на царството им, кога отстъпниците изпълнят мярката на своето беззаконие, ще се издигне един цар безсрамен и изкусен в коварството” (Даниил 8:23); силата му е голяма и удивителна, и той ще разруши, ще устрои, и ще направи, и ще изтреби силните и светия народ; и яремът му ще бъде като златна верига около шията: коварството е в ръката му, и той ще се възгордее в сърцето си и с коварството си ще погуби мнозина, и ще стане гибел за мнозина, и ще разбие с ръка, като яйце. След това определя и времето на неговата тирания, в което ще бъдат призвани светците, принасящи на Бога чиста жертва: “А в половината на седмицата – казва – ще престане жертва и принос, и на крилото на светилището ще настъпи мерзост на запустението, и крайна предопределена гибел ще постигне опустошителя” (Даниил 9:27); а половината на седмицата пък означава три години и шест месеца. От всичко това се разкриват не само подробности за богоотстъпничеството и делото на този, който ще възроди в себе си цялата дяволска заблуда, но и това, че един и същ е Богът-Отец, възвестен от пророците и открит ни от Христа. Защото ако Господ е потвърдил пророчествата на Даниил за свършека, казвайки: “И тъй, кога видите да стои на свето място “мерзостта на запустението ”, за която е казано чрез пророк Даниила” (Матей 24:15); ангелът Гавраил пък разяснява на Даниил виденията, а той е архангел на Твореца на света, който е донесъл благата вест на Мария за видимото пришествие и въплъщение на Христа, – то очевидно се оказва, че един и същ е Бога, който е пратил пророците, обещал е Сина и ни е призовал към Своето познание.Понеже в този живот някои идват в светлина и чрез вяра се обединяват с Бога, а други се отклоняват от светлината и сами се отделят от Бога, то Божието Слово идва и приготвя на всички прилично жилище, – на тези, които са в светлината – за да се наслаждават на нея и на благата и, а на тези, които са в тъмнина – за да търпят нейните бедствия. И затова той казва, че стоящите от дясната страна се призовават в царството на Отца, а тези от лявата страна Той ще изпрати във вечния огън, защото те сами са се лишили от всички блага. И затова апостолът казва: “Задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата” (2 Солуняни 2:10-12). Защото когато той, антихристът, дойде, то по собствено желание ще възроди в себе си богоотстъпничеството, и по свой произвол ще върши дела, каквито са му угодни, и ще седне в Божия храм, за да може прелъстените от него да му се покланят като на Христос, затова и заслужено ще бъде хвърлен в огненото езеро. А Бог поради Своето предзнание знае всичко това отнапред и в подходящото време ще изпрати такъв човек така, че те ще вярват на лъжата и ще бъдат осъдени всички невярващи в истината, и възлюбили неправдата. Иоан е изобразил неговото пришествие по следния начин в Откровението си: “Звярът, който видях, приличаше на леопард; нозете му бяха като на мечка, а устата му – като уста на лъв; и даде му змеят силата си, и престола си, и голяма власт. И видях, че една от главите му като да бе смъртно ранена, но тая му смъртна рана заздравя. Тогава се почуди цялата земя и тръгна подир звяра; и се поклониха на змея, който бе дал власт на звяра, поклониха се и на звяра, казвайки: кой прилича на тоя звяр, и кой може да воюва с него? Нему се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства; даде му се и власт да воюва четирийсет и два месеца. Тогава отвори уста за хула против Бога, за да похули името Му, жилището Му и ония, които живеят на небето. И даде му се да воюва против светиите и да ги победи; даде му се власт над всяко коляно, език и народ. И му се поклониха всички жители земни, чиито имена не са написани в книгата на живота при Агнеца, заклан от създание мира. Който има ухо, нека чуе. Който откарва в плен, сам ще отиде в плен; който с меч убие, той трябва с меч да бъде убит. Тук е търпението и вярата на светиите.” След това говори за неговия оръженосец, когото също нарича лъжепророк: “Говореше като змей, и с всичката власт на първия звяр той действуваше пред него и караше цялата земя и жителите ѝ да се поклонят на първия звяр, чиято смъртна рана бе заздравяла; и вършеше големи личби, та дори и огън сваляше от небето на земята пред човеците. И лъстеше жителите земни” (Откровение 13:2-10, 11-18). Това е казано, за да не помисли някой, че той ще върши чудеса с божествена сила, а не с вълшебство и да не се учудва, че когато му служат демони и отрекли се ангели, чрез тях той ще извършва чудеса, с които ще прелъстява земните жители. По-нататък Иоан казва: “И ще заповяда да направят един образ на звяра, и даде му се да вложи дух в зверовия образ, та зверовият образ дори да проговори и подействува тъй, че да бъдат убити ония, които не биха се поклонили на зверовия образ. И ще бъде направен белег на името на звяра, или числото на името му; и числото му е шестстотин шейсет и шест”, тоест шест пъти сто, шест пъти десет и шест единици, за да се възстанови цялото отстъпничество, което е било в продължение на хиляди години. Защото за колкото дни е създаден този свят, толкова хиляди години ще просъществува. И затова книгата “Битие” казва: “Така бидоха свършени небето и земята и цялото им воинство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши” (Битие 2:1, 2). А това е и предсказание за миналото, както е било, и пророчество за бъдещето. Защото денят Господен е равен на хиляда години, и както за шест дни се е свършило творението, то очевидно е, че то ще свърши през шестхилядната година.

И затова по всяко време човекът, създаден в началото от Божиите ръце, тоест чрез Сина и Духа, се възсъздава по Божи образ и подобие, защото плевелите, които всъщност са отстъпничество, се изхвърлят, а пшеницата, тоест вярата, носеща плод на Бога, се събира в житница. Затова на спасяваните е нужна скръб, за да може по някакъв начин обработените, чувствителни, проникнати чрез търпение от Божието Слово и очистени от огъня, да бъдат годни за царски пир. Така един от тях, който бил осъден да бъде изяден от зверовете за това, че свидетелствал за Бога, казал: аз съм Христовата пшеница и ще бъда смлян от зъбите на зверовете, за да стана чист Божи хляб (Игнатий Богоносец).Всичко е създадено за спасение на човека, за да може това, че има свободна воля и избор, да го направи зрял за безсмъртие и по-добре да го подготви за вечна покорност на Бога. Затова и творението е пригодено към човека, защото не човека е създаден за творението, а творението за човека. А народите, които дори не са поглеждали към небето, не са поднасяли благодарности на своя Творец и не са искали да видят светлината на истината, а са се лутали като прилепи, потопени в дълбините на невежеството си, Божието Слово справедливо е сравнило с капка от каца, малък наклон на везните и като че ли нищо: те са толкова полезни за праведните, колкото носи полза стъблото за прорастването на пшеницата, и сламата за топенето и обработката на златото. Затова, когато Църквата накрая бъде внезапно взета оттук, то ще бъде – казано е – скръб, каквато не е имало от началото и няма да има. Защото това е последната борба на праведните, в която те, побеждавайки, се увенчават с безсмъртие.

И затова в бъдещия звяр ще бъде възродено цялото безчестие и всякакво коварство, за да може цялата богоотстъпническа сила, събрана и заключена в него, да бъде хвърлена в огнената пещ. И между другото, името му ще е с числото шестстотин шестдесет и шест, защото той възражда в себе си цялото разнородно зло, което е било преди потопа и е произлязло от отстъпничеството на ангелите. Защото Ной е съществувал шестстотин години, когато потопа е връхлетял земята, за да изтреби умножаването на земята заради нечестивото поклонение, което съществувало по времето на Ной. Антихристът ще възроди цялата заблуда, която е съществувала след потопа, измислените идоли, убиването на пророците и изгарянето на праведните. Защото издигнатия от Навуходоносор образ е бил висок шестдесет лакътя, широк шест лакътя, и заради него Анания, Азария и Мисаил, които не му се поклонили, били хвърлени в огнената пещ, чрез своето приключение пророчески показвайки предстоящото накрая изгаряне на праведните. Защото целия този образ е бил предзнаменование за неговото пришествие и показвал, че единствено на него трябва да се покланят всички хора. И тъй, шестстотинте години на Ной, при когото бил потопът, причинен от богоотстъпничество, и числото на лактите на образа, заради когото праведните били хвърлени в горяща пещ, отбелязва числото на името на този, в когото се възражда цялото хилядолетно отстъпничество, неправда, безчестие, лъжепророчество и лъжа, затова земята ще бъде връхлетяна от огнен потоп.

При това положение на нещата, а и след като това число съществува във всички най-добри и древни преписи на Апокалипсиса, пък и тези, които лично са видели Иоан свидетелстват за него, и когато разума ни учи, че числото на името на звяра, съобразено с гръцкото пресмятане по съдържащите се в него букви излиза шестстотин шейсет и шест, тоест толкова стотици и десетици, колкото единици, – защото еднаквото повторение на числото шест посочва възраждането на цялото богоотстъпничество (на антихриста), което е било в началото и по средата, и ще бъде в края на времената, – аз не знам, по какъв начин някои поради своето невежество са изпаднали в заблуждение, изкривявайки средното число на името, изваждайки от него петдесет и слагайки вместо шест десетици една. Мисля, че това се е случило поради грешка на преписвачите, както обикновено става, тъй като числата се обозначават посредством букви, и гръцката буква, означаваща числото шейсет лесно се е превърнала в гръцката буква йота. После някои са приели това без да го изследват, и при това едни просто и сляпо са употребявали числото десет, други пък, недоразбрали, са се осмелили да търсят името, съдържащо се в грешно и невярно число. Мисля, че тези, които без да искат и без лош умисъл са направили това, Бог ще дари с прошка. Що се отнася до тези, които заради тщестлавието си са се решили да определят името от грешното число и обозначават с някакво измислено от тях название предстоящото пришествие на антихриста, то те няма да останат ненаказани, защото са лъгали и самите себе си, а и тези, които са им вярвали. И първата вреда е тази, че те са се отклонили от истината и несъществуващото са приемали за истинно, после такъв непременно ще бъде подложен на голямо наказание, каквото ще бъде и за този, който добавя или съкращава нещо от писанието. Освен това и друга немалка опасност заплашва тези, които си приписват знанието за името на антихриста. Защото ако те предполагат едно име, а той дойде с друго, те лесно ще бъдат излъгани от него, мислейки, че още не е дошъл този, от когото трябва да се пазят.

Затова такива хора трябва да узнаят и да се върнат към истинското число на името, за да не бъдат причислени към лъжепророците. Но знаещите вярното число, възвестено от писанието, тоест числото 666, нека първо да допуснат разделение на царството между десетте, после, на второ място, когато тези царе започнат да царуват и да поправят работите си и да умножават царството си, и неочаквано дойде някой, който ще си присвои царството им и ще уплаши упоменатите царе, някой, който има в своето име гореозначеното число, – нека признаят, че това наистина е мерзостта на запустението. Това казва и апостолът: ‘‘Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел” (1 Солуняни 5:3). Иеремия пък е открил не само неговото внезапно пришествие, но и коляното, от което ще дойде, казвайки: “От Дан се чуе пръхкане на конете му, от громкото цвилене на жребците му трепери цяла земя; ще дойдат и ще опустошат земята и всичко по нея, града и които живеят в него” (Иеремия 8:16). И поради това същото пле¬ме не се упоменава в Апокалипсиса в числото на спасяемите (Откровение 7:5-7).

Затова по-сигурно и безопасно е да чакаш сбъдването на пророчеството, отколкото да предполагаш и да предричаш някакви имена, защото могат да се намерят много имена, съдържащи в себе си гореозначеното число, и все пак този въпрос ще остане неразрешен. Защото ако се окаже, че има много имена, съдържащи това число, то се пита, кое от тях ще носи антихристът, който ще дойде? Това го казвам не поради недостиг на имена, съдържащи числото на името му, но от страх пред Бога и от ревност към истината, защото името Епанфас съдържа търсеното число, но за него не твърдя нищо. И името латинец съдържа числото 666, и е много вероятно, че последното царство носи това название, защото сега царуват латинците, но не искам да се хваля с това. Но от всички намирани от нас имена Титан – ако напишем първата сричка с две гръцки гласни Е и И – е най-вероятно, защото то съдържа гореозначеното число и се състои от шест букви, във всяка сричка по три букви. То е древно и не се употребява, защото никой от нашите царе не се е наричал Титан и нито един от идолите, открито почитани от гърците и варварите няма такова име; но у мнозина то се смята за божествено, така че и слънцето у сегашните властелини се нарича Титан, и съдържа известен намек за отмъщение и отмъстител; така и антихристът ще дава вид, като че ли отмъщава заради угнетените. Освен това то е древно име, правдоподобно, царско и по-подходящо за тиран. Затова, ако името Титан има на своя страна толкова много доводи, то голяма е вероятността да заключим, че антихриста, който ще дойде, може би, ще се нарича Титан. Аз, обаче, не се решавам твърдо да го обявя за име на антихриста, знаейки, че ако е било необходимо открито да бъде възвестено неговото име в настоящето, то би било обявено от този, който е и видял откровението. Защото откровението е било малко преди нашето време, но почти през нашия век, в края на царуването на Домициан.

Той посочва числото на името на антихриста, за да се предпазваме, когато дойде, знаейки кой е той; името му пък е премълчал, защото то е недостойно да бъде възвестено от Светия Дух. Защото ако то беше възвестено от него, то, може би, той би просъществувал дълго време. А сега, тъй като той е бил и го няма, и ще излезе от бездната и ще загине (Откровение 17:8), като че ли не е съществувал, то името му не е възвестено, защото име на несъществуващ не се възвестява. А когато антихристът опустоши всичко на този свят, процарува три години и шест месеца и седне в Иерусалимския храм, тогава ще дойде Господ от небето на облаци в славата на Отца, и него и покорните нему ще изпрати в огнено езеро, а на праведните ще даде времена на царство, тоест на успокоение, свещен седми ден, и ще възстанови обещаното наследство на Авраам, царството, в което, по думите на Господа мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова (Матей 8:11).

__________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения –  авторът, св. Ириней Лионски (130-202), негова книга, друга книга за неговия живот и дейност и второто пришествие на Господ Иисус Христос. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Xk.

Протоиерей Владимир Башкиров

На пръв поглед проблемът за апокатастасиса може да се стори неактуален. Та нали този въпрос отдавна е решен и самата тема е престанала да бъде продуктивна в богословски смисъл. Но в действителност тя съвсем не е загубила своята злободневност и остава привлекателна поради активната мисия на източните култове – с тяхната диалектика на кармата и мистика за следсмъртния катарзис, както и поради ту заглъхващите, ту отново възраждащи се спорове около римокатолическото учение за чистилището. И единият, и другият мироглед съдържат елементи, близки или аналогични на феноменологията на апокатастасиса.

Поради споменатите причини е уместно отново да анализираме това учение, полемиката с което е важен етап от историята на оформянето на светоотеческата есхатология. Учението за апокатастасис (от гръцки ἀποκατάστασις – възстановяване, възвръщане в предишно състояние) представлява неуспешен опит за решение на един от най-неспокойните проблеми на религиозната мисъл и изобщо на религиозния живот – проблема за есхатологичната съдба на личността в аспекта на осъждането на грешниците на вечни адски мъки.

Обикновено това учение се свързва непосредствено с името на прочутия александриец Ориген (починал 254 година), най-влиятелният от всички учители на Църквата през първите три века на християнството. Ориген без съмнение е бил най-забележителният представител на учението за апокатастасис, нещо повече – станал е негов истински създател, обосновавайки го и оформяйки го като учение. Но този мироглед възниква много по-рано. Така например, някои учени намират ранните му следи у гностиците-пантеисти[1] и по-конкретно в системите на Василид и Марк – ученика на Валентин, тоест през ІІ век след Христа[2].

Неговата поява още в първия период на християнството обикновено се свързва с битуващите сред много от тогавашните вярващи представи за ада като спасително обиталище, където Евангелието бива проповядвано на неговите пленници с надежда за тяхното обръщане. Свидетелства за подобно вярване откриваме, например, в едно от писмата на блажени Августин[3], като той се основава на изречение на апостол Петър: „Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница” (1 Петр. 3:18-19). Тези слова са тълкували в смисъл, че Христос, по време на слизането си в ада, и апостолите – след смъртта си, са обръщали намиращите се там християни и езичници, проповядвайки им нуждата от разкаяние и покаяние[4].

Първите достигнали до нас исторически следи от учението за апокатастасиса са в творбите на Климент Александрийски (починал 215 година). В своите Стромати[5] той разсъждава много за отношението на християните към нехристиянския свят изобщо и подчертава особено силно, че трябва да се откажем от разбирането за християните като за особен род хора, получаващи чрез сакраменталното възраждане нравствени сили, загубени от човечеството. За него това разбиране не се базира на никакви основания. Нравствените сили са присъщи всекиму и спасението зависи от свободната воля на личността. Нито падението на добрите ангели, образували царството на сатаната, нито това на човека, който така променил своето безсмъртие в смърт[6], не са ги лишили от възможността да се върнат в първоначалното си състояние. По неговото мнение, ангелите са запазили свободата на волята, а, следователно, и възможността за промяна. И в човека също са останали нравствени сили като залог за неговото потенциално обновяване, въпреки че той е злоупотребил със своята свобода и е съгрешил в Адам, разваляйки природата си. Неговото обновяване се постига с остатъците от тези сили и явената в Христос Божия помощ[7]. Но процесът на нравственото усъвършенстване не свършва със земния живот, а продължава и след смъртта[8].Онези, които не са усвоили заслугите на Христос по време на земния си живот, отиват след смъртта в ада, където Христос и апостолите им възвестяват Евангелието. Затова спасението зависи и от тяхната свободна воля. Тъй като обаче то е невъзможно без поправяне, или, както казва Климент, без „постепенно очистване”, то в бъдещия живот следва да се допусне присъствието на някакви изправителни средства, защото разкаянието става едновременно с наказанието[9]. Същност на тези наказания са мъките огнени[10]. На тях ще бъдат подложени и „началникът на злото” сатаната[11], и неговите ангели[12]. Климент признава реалността на адските мъки, но отрича безкрайността им[13]. „Божията справедливост е милосърдна – пише той, – както и справедлива е Неговата любов”. Затова Бог не може да допусне вечно наказание. Под влияние на наказанията грешникът осъзнава вината си, а съзнанието за вина го води към края на наказанията и съвършенство, към осъществяване на предназначението му – живот с и в Бога[14]. Тогава ще се освободи от всички мъки и вместо тях ще придобие награда и достойнство[15].

Така, Климент смята адските мъки за средство за очистване от греховете и вярва, че след края на времената може да настъпи всеобщ апокатастасис (ἀποκατάστασις τῶν πάντων). А веднъж направо заявява, че дори дяволът, като имащ свободна воля и така способен на покаяние и изправяне, може да се върне в първоначалното си състояние[16].

Това твърде неопределено предположение и догадка на Климент намира пълно и всестранно освещаване в трудовете на неговия ученик – Ориген. Учението за всеобщ апокатастасис, разработено и формулирано от него, става доминанта в целия мироглед на този изтъкнат богослов от доникейската епоха. При това в неговите съчинения то е обосновано така подробно, че по-късните му привърженици, с изключение може би на св. Григорий Нисийски, не могат да добавят нищо ново и се ограничават до повтаряне тезисите на своя учител.

Учението на Ориген за апокатастасиса произтича логично от есхатологичните му възгледи. Той решава проблема с есхатологията от гледна точка абсолютните цели на битието. А те предвиждат осъществяване само на предопределеното от Бога. Бог е призовал разумно-свободните същества към блаженство[17]. Следователно, блаженството е абсолютна цел на битието и затова рано или късно то трябва да се осъществи като безусловна необходимост. Приемането на такъв постулат по необходимост води и до трансформация на цялото догматично учение за отношението на Бога към падналите същества в философската интерпретация на всеобщата икономѝя на спасението, чийто логически завършек става всеобщият апокатастасис.

Бог е сътворил определен брой духовно-разумни същества. Първите същества са имали еднакво съвършенство, а приобщавайки се към същността на божеството[18] са можели да се усъвършенстват само в мярата, в която се намирали в общение със своя Източник. Като сътворени същности, по природа те не са притежавали постоянство и са можели да се приближават или отдалечават от Бога, тоест да отпадат и грешат. Така и се случило: докато едни последователно укрепвали в живота в Логоса и създали света на висшите духове, други паднали и станали души (ψυχαί), тоест изстинали в любовта си към Бога[19] и като резултат от това се облекли в тела. Това падение се случило въпреки Бога, тъй като сътворените от Него духове паднали по своя воля. Ала, за да може всяка душа да получи тяло, съответстващо на падението или вътрешното ѝ състояние, което вече самò по себе си е наказание, е възникнала необходимост да се сътвори чувственият материален свят[20]. След края на живота на душата в привелото я към покаянието тяло, тя преминава в по-долния – в земния рай, – откъдето след очистване на вътрешния съд постепенно се издига към Бога във висшия небесен рай. А злите души, обременени от телесността, се низвергват в ада[21], където са подложени на огнени мъки. И именно тези мъки са както наказание, така и средство, изцеляващо нравствено повредената природа на грешниците[22]. За Ориген огънят, наказващ грешниците, има очистителен характер, а адът, където те търпят такива мъки, е място за очистване[23]. Чрез тези мъки, които са ограничени във времето и са предназначени от Бога за благото на тези, които наказва, злите хора или духове постепенно се освобождават от злото и едновременно с това и от мъките, и преминават във висшите сфери, а после – след пълното освобождаване от телесността – се възвръщат в първоначалното състояние и се съединяват с Бога[24].

След връщането в първоначалното им състояние, душите – оставайки свободни – отново могат да паднат в грях и по същия път да се очистят от него. Ориген вярва в съществуването на непрекъсваем поток чувствени светове[25], необходими за свободното възвръщане на свободно-разумните творения в първоначалното състояние на чистота. По този начин, битието на духовния свят се състои от постоянно редуване на падения и издигания, отпадане на падналите духове, които все едно умират за висшите сфери, в нисшите светове. Преодолявайки своето несъвършенство и умирайки за нашия свят, те се изкачват от нисшите светове към висшите.

Ала колко дълго може да продължи такова изменение в нравственото състояние на творенията? Може да предположим, че Ориген е бил готов да признае неограничен брой падения и издигания. Но доколкото такава гледна точка е разкривала вече твърде очевидно гностически натурализъм, той не е можел да спре до безкрайното, постоянно редуване на световете и ето какво решение намира на тази дилема. Подобна промяна не може да се случва вечно така че един път трябва да настъпи цялостно и окончателно възвръщане на духовете в първоначалното им състояние на чистота и блаженство. Ще мине много време, докато накрая бъдат спасени и върнати в първозданното състояние дори сатаната и неговите ангели[26].

Макар че лично е бил склонен да признае бъдещото възвръщане на сатаната към първозданното му състояние, Ориген предлага на своите читатели сами да решат този твърде спорен въпрос: „Трябва да отговорим – пише той, – не може ли някои чинове, действащи под водачеството на сатаната и внимаващи в неговите заповеди, някога да се обърнат към доброто, тъй като притежават способността за свободно уподобяване или постоянната им и остаряла злоба е станала така привична за тях, че се е превърнала като че в тяхна природа. Ти, читателю, сам трябва да изследваш, дали всъщност и тази част от творението няма да бъде във вътрешно несъгласие с крайното единство и хармония[27]”. Така става „възвръщането на всичко в първосътвореното състояние”, при все че Свещеното Писание говори за вечност на адските мъки. И в действителност тези мъки са вечни или еонични, тъй като грешникът ще се избави от тях не в близко време, те могат да продължават във вечни векове, но и самата вечност не е абсолютна. Бидейки велик мислител Ориген, навярно добре е разбирал неубедителността на есхатологичните си възгледи. И той постоянно се завръща към тях, отново и отново обосновавайки техните нравствени, психологични, философски и даже догматични основания.

Учението за апокатастасиса, така талантливо формулирано от Ориген, намерило в историята на християнската богословска мисъл последователи, които го приемали в различна степен. Основно това са ученици от прочутата Александрийска школа. Може да се предположи, че един от първите приемници на Ориген в ръководството на тази школа, слепецът Дидим Александрийски (починал 395 година), искрен и задълбочен последовател на Ориген, е споделял възгледите му за апокатастасиса. Затова и трудовете на Дидим, носещи следите на оригенизма, са осъдени на Петия вселенски събор, а след това и на Шестия, и на Седмия[28]. Към това учение в една или друга степен са се придържали и Диодор Тарсийски (починал около 394 година) и Теодор Мопсуестийски (починал 429 година). Диодор е учел за апокатастасиса в недостигналия до нас труд Περί οικονομίας, а Теодор – в коментарите си върху Евангелието. Следи от учението за апокатастасиса може да се открият и на места в трудовете на преподобни Максим Изповедник (починал 662 година). Според големия изследовател на неговото наследство, немския богослов Ханс Урс фон Балтазар, св. Максим е гледал на учението за апокатастасиса като на съкровено учение: „Максим не е искал учението за възвръщането на всичко съществуващо към Бога да се възвестява така дръзновено, както го правят Григорий Нисийски или самият Ориген. Истинският езотеризъм за него е почитанието в мълчание… При него ние откриваме многочислени места, където той, на езика на Григорий Нисийски, говори най-общо за волята Божия за спасението на цялата човешка природа поради неразрушимото ѝ онтологично единство. Максим учи за единството на мистичното тяло, където не може бъде отхвърлен нито един член. Боговъплъщението се случва във всички членове, целият вид се спасява от смъртта, а действието на греха преминава в небитието и всички ще станат причастници на възкресението; в Сина целият свят ще се подчини на Отца. Загубената и намерена овца – това е единната и цялостна човешка природа. Цялата вселена ще бъде върната чрез Логоса в първосътвореното състояние, защото Той спасява всички, целия род, тъй като Неговата неизречима тайна обема в себе си всички еони и всички места[29]”.

За съжаление, творенията на „един от най-великите, но забравени метафизици на православието”, според прекрасния израз на Лев Карсавин[30], остават почти напълно неизследвани. „Неговата система може да предчувства, но още не бива да знае[31]”.

Отгласи от учението на Ориген за всеобщия апокатастасис някои учени искат да намерят даже в творбите на св. Григорий Богослов (починал 389 година) и Василий Велики (починал 379 година). Св. Григорий в своите Слова понякога използва изрази, които наистина позволяват да се предполага, че е съчувствал на възгледите на Ориген за адския огън, който не само наказва, но и очиства (от гръцки πύρ καθαρτήριον). „Зная – казва той – очистителен огън, който Христос, Сам именуван огън (Евреи 12:29), дойде да запали на земята (Лука 12:49). Той изтребва веществото и злите навици; и затова Христос иска той по-скоро да се възгори (Лука 12:49) – защото желае да ускори благодеянието, давайки ни и огнен въглен в помощ (Исаия 47:14-15). Зная и неочистителен огън, но наказващ или Содомски,… приготвен за дяволите и неговите ангели (Матей 25:41[32])”.

„Това изречение на св. Григорий – пише митрополит Макарий (Оксиюк), – за Улман, който специално изследва неговото учение, служи като аргумент за твърдението, че св. Григорий не е бил чужд на оригенистичната мисъл. Разбира се, въпросното твърдение на Улман, не може да бъде прието в пълнота… Най-справедливо, според нас, е да се допусне, че в своето учение за задгробната участ на починалите грешници св. Григорий Богослов… е допускал двойственост… Ние… не можем изцяло да се съгласим нито с Улман, смятащ, че св. Григорий Богослов в своите възгледи за адския огън е съгласен с Ориген, нито с Н. Виноградов, който твърди, че св. Григорий е учел само за наличие на адски огън с наказващ характер[33]”. По отношение възгледите на св. Василий Велики за адския огън той твърди, че „св. Василий Велики, в приписваните му коментари върху книгата на пророк Исаия, говори според възгледите на Ориген и св. Григорий Нисийски, а именно че адският огън на този свят не унищожава грешниците, а само ги очиства[34]”. Ще приведем това място от тълкуванието на девета глава на пророк Исаия: „След това пророкът прибавя, че „заради яростта на гнева Господен ще изгори цялата земя”. С това показва, че земното ще се предаде на наказващия огън за благото на душата, както и Самият Господ дава да се разбере, казвайки: огън дойдох да запаля на земята и бих искал да видя, как вече се възпламенява”. Не с унищожение плаши, но има предвид очистване, според казаното от Апостола: „А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън” (1 Коринтяни 3:15[35])”.

Най-ярък привърженик на учението за всеобщия апокатастасис след Ориген без съмнение е св. Григорий Нисийски (починал 395 година). Възгледите на великия александриец при него са освободени от крайности и получават характер на стройна, завършена система. Освен това при него земното битие не губи, както при Ориген, самобитно и централно значение, макар да не запазва в пълнота и чертите на изключителност, каквито са му придавали тогавашните християни. Влиянието на Ориген над св. Григорий е очевидно. Идеята на този християнски мислител за греха и за всеобщото избавление от него чрез божествената благодат е най-характерната черта в богомислието на св. Григорий. Той я развива последователно и убедено я защитава в своите догматични трактати. Григорий е повлиян за възприемането на тази основополагаща идея в богословската концепция на Ориген, освен от близостта в богословското умозрение на двамата изтъкнати мъже на Църквата, също и от известната му полемика с Аполинарий Лаодикийски (починал 390 година). В основата на своята христология Аполинарий поставя дълбоко песимистичен възглед за състоянието на човешката природа. Според него грехът така тясно се е свързал с нея и има такава непреодолима сила над нея, че спасение в собствения смисъл на думата, тоест като цялостно унищожение на греха, няма и не може да има, защото е съвършено невъзможно. Подобно твърдение е противоречало на очакванията и на надеждите на човечеството, което винаги се е измъчвало от своето емпирично състояние и искрено се е стремяло да се освободи от греха, вярвайки във възможността за това. За Аполинарий протоиерей С. Булгаков казва: „Лесната променливост и изменчивостта на тварната природа, която е довела до грехопадението на Адам, Аполинарий превръща в неизбежност и в необходимост от грехопадение. „Той (Христос) не е приел човешки ум – ум изменчив и съблазняем от нечисти помисли, – а божествен, неизменен, небесен[36]”. Заблуждението на Аполинарий настоятелно е изисквало да се търсят и да се намерят други пътища за разяснение на християнското учение за спасението. Св. Григорий ги намира в учението на Ориген за целта на човешкия живот. „Бог е сътворил човека добър и му е определил още по-благи цели в бъдещото пакибитие” – ето принципът, определящ всички части от догматичната система на св. Григорий. Оттук произтича и неговият възглед за злото като нарушаване на установения от Бога ред и норма на битието, и затова само бледно изчезващ призрак, имащ основание за своето съществуване изключително в човешкото неразумие.

„В представите на св. Григорий – пише професор В. Несмелов, – доброто съществува като нормално явление, исконно, а злото се появява едва когато то изчезва и има битие само в това нарушаване на исконния нормален порядък, тоест, с други думи – то няма битие като особено самостоятелно явление, което би могло да съществува заедно и редом с доброто, като негова противоположност… То не съществува субстанциално… цялото му битие е само в свободната воля на съгрешаващите хора[37]”. „Макар и да е странно – заявява светият отец, – все пак съм длъжен да кажа, че злото в самото небитие има свое битие, защото произходът му не е друго, но лишаване от Съществуващия[38]”. При такова разбиране за същността на злото е бил естествен и изводът, че то не може да съществува вечно. Иначе човешкото неразумие би се оказало по-силно от Божията премъдрост, утвърдила съществуването само на доброто, и човешката изменчивост – по-силна от абсолютното определение на волята Божия. Затова, рано или късно, злото е трябвало да изчезне и отново да стане несъщестуващо, така че да не остави и следа след себе си. „Заедно с унищожението на последния враг (1 Коринтяни 15:26) – бележи митрополит Макарий, – под който, заедно с апостол Павел, светият отец разбира смъртта, за св. Григорий ще се осъществи и освобождаване на природата на разумно-свободните същества от над нея господстващото зло, което е станало причина за смъртта[39]”.

Този постулат е много важен за сотириологията на св. Григорий, тъй като тъкмо върху него се изгражда учението му за спасението. Същността на спасението се състои в пълното изкореняване на греха, което ще се случи в бъдеще. Тъй като грехът е само неразумно отричане на Божията воля. Поради това и всички съгрешили трябва да се съединят с Бога. Това ще се случи благодарение на всеобщата изкупителна жертва, принесена от Божия Син за греховете на хората. Той е изпратил на всички силата на благодатта на Светия Дух, за да може всеки да достигне до своето спасение. За това разсъждава мъдро още Ориген, неговото мнение споделя и св. Григорий Нисийски.

„Бог – отбелязва Несмелов за този елемент от учението на Ориген и св. Григорий – спасява Своето творение чрез универсалната жертва на Своя Син и Сам активно води всички към спасение с благи съвети, вразумления, наказания и, накрая – очистителен огън[40]”.

Спасението се извършва постоянно и непрекъснато посредством действието на божествената правда или на благодатта на Светия Дух, и се състои в очистването ни от греховете. Но не всички хора постигат такова очистване в земния си живот. За тях и са приготвени адските мъки. Адът е огнена купел (срв. Матей 3:11) за тези, които умират неочистени от греховете, а също и за тези, които, без да познаят смъртта, ще се изменят в последния ден и трябва да минат през определен период на мъчения, за да се разкаят за греховете си. Тези мъки не са наказание за грешния живот. Бог чрез тях изцелява падналата природа и води творението Си към първосътворената благодат. „Доколкото съществува потребност чрез някакво лечение да бъде очистена душата от греховната сквернота, то затова в настоящия живот за излекуването на такива рани е предложено лечението на добродетелта; ако душата остане неизлекувана, то лечението ѝ ще бъде запазено в бъдещия живот[41]”. „Това лечение – четем у Несмелов, – според св. Григорий се извършва от очистващия огън, на чието мъчително действие трябва да се подложат както телата, така и душите на всички грешници, и който за определени периоди ще доведе до съвършеното им очистване от всяка греховна сквернота, и накрая – според степента на вина на всеки – ще представи всички като чисти съсъди на небесното царство[42]”. Описаните мъки не са вечни. Трябва да различаваме относителната еонична вечност и абсолютната вечност. Абсолютността на вечните мъки се струва на Григорий, както и на Ориген, противоречаща на благостта и домостроителството на Бога, защото Той е сътворил човека за общуване с Него, а не за гибел. Бог е достатъчно всесилен, за да осъществи Своя план, без да нарушава справедливостта или свободата на тварните същества. Човешката свобода е свързана с неизменното израстване в доброто, а не с неизменно пребиваване в злото. Творението не може да се противи на своето спасение, защото Бог затова и го е създал, за да може свободно да достигне обòжение, а когато е съгрешило, е устроил нещата така, че да се окаже спасено в Христос. Неустойчивата и изменчива воля не може да победи неизменната воля на Твореца. Именно затова злото трябва да изчезне. Минавайки по неговия път, творенията – всяко със своята граница – се връщат в своето първосътворено състояние и тогава Бог ще бъде всичко във всички.

„Св. Григорий – отбелязва архимандрит Киприан (Керн), – описва този феномен, като прибягва до геометрична алегория. Царството на доброто е видимият свят – целият изпълнен със светлина; царството на злото е нощна тъмнина, сянка, хвърляна встрани от теб. Кръгообразната земя хвърля конусообразна сянка. Най-дълбоката тъмнина е в средата на конуса; най-концентрираното зло е в средата на тази сянка. По краищата си тя не е лишена от някое добро; крайните предели нявсякъде са обградени от доброто. Ако някой има силите да премине през разстоянието на сянката, то непременно ще се окаже в светлината, която не е пресичана от тъмнина. Така и ние, стигнали до предела на порока, когато бъдем на края на греховната тъмнина, отново ще почнем да живеем в светлината, защото естеството на доброто до безкрайност преизобилства над мярата на порока[43]”. В това окончателно възвръщане към първозданното състояние ще участват всички – не само хората, но и падналите духове, и даже самият виновник за първото падение, изобретателят на злото, дяволът.

„Св. Григорий не само изказва мисълта за спасение на дявола, подчертава професор Несмелов, но и я аргументира. В своя Велик катехизис той съвършено точно посочва действителното основание, поради което може и трябва да се мисли за възможността за спасение на дявола и това е именно универсалната жертва на Божия Син. По силата на тази универсалност задължително трябва да мислим, че Спасителят умря не само за греховете на хората, но и за целия разумен свят, затова и е придобил спасение не само за хората, но и за всички паднали твари, така че великата кървава жертва… е произвела едновременно „и пълното освобождаване на човека от злото, и излекуването на самия изобретател на злото”. Следователно, от страна на Бога не съществуват никакви пречки за спасение на дявола; даже напротив – това спасение вече му е дарувано. Въпросът е само в това дали той ще пожелае да го приеме? В Свещеното Писание… няма пряк отговор на този въпрос, но… има някои косвени; неясни намеци, на които св. Григорий Нисийски бърза да се позове. Споменавайки думите на апостола, „в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно” (Филипяни 2:10), той казва: „Въз основа на общото мнение и преданието на писанията се приема чрез вярата, че… има някакво естество, враждебно разположено към доброто и вредоносно за човешкия живот – доброволно отделило се от по-добрия жребий… Него… апостолът причислява към преизподнята, обозначавайки с тази дума онова, което накрая, след многовековни периоди – бидейки порок – ще изчезне, и нищо не ще остане извън доброто; напротив – и преизподнята единогласно ще изповяда Христовото господство, тоест и падналите духове накрая ще разберат истината и ще се обърнат към Христос[44]”.

Подобна мисъл изказва и митрополит Макарий (Оксиюк): „Изкупителното дело на Христос има положително значение за дявола: то му показва безсилието му и му явява славата и величието на Бога. Според мнението на св. Григорий, приемането от страна на Бога на заразената от греха човешка природа ще унищожи в нея всеки вид порок, какъвто може да възникне у изобретателя на злото. Ако злото във всички негови видове се прекрати, то, естествено, и областта на господството на дявола ще се разруши. Оттук следва, че ако нашият противник изпита последствията на изкупителното дело на Христос, то той и сам ще признае последното за справедливо и за спасително. По този начин, последната последица от изкупителното дело на Христос, според св. Григорий Нисийски, ще бъде, от една страна, избавяне на човека от злото, а от друга – излекуване на самия изобретател на злото[45]”.

Тогава – накрая – ще завърши спасителното дело по възстановяване на всичко в първоначалното му състояние (ἀποκατάστασις τῶν πάντων) и вечното Царство на Бога Отца, Царството на славата, ще се открие[46].

Учението за апокатастасиса е битувало не само сред учените и богословите, то се е разпространявало също и сред широката маса редови християни. В тяхното съзнание се е видоизменяло и е придобивало различни оттенъци и оценки. Блажени Августин (починал 430 година) в За Божия град (De civitas Dei) разказва за съществуването по негово време на така наречените милосърдни (misericordes), смятащи, че мъките на грешниците ще имат само очистващ смисъл и затова няма да са вечни[47]. Обаче те не вярвали, че дяволът може да избегне адските мъки. По този повод блажени Августин иронично отбелязва, че Ориген е бил много по-милостив от тях, понеже „смятал, че даже самият дявол и неговите ангели ще бъдат освободени от тези мъки и ще се присъединят към светите ангели след по-продължителни и тежки наказания според заслуженото[48]”.

Що се отнася до самия момент на изкуплението, някои от тях предполагали, че по действието на Божието милосърдие и по молитвите на светците то ще настъпи до деня на Страшния съд, а други твърдели, че ще е след него[49]. Именно аргументите на тези християни е имал предвид св. Амвросий Медиолански (починал 397 година) в тълкуванието на Псалом 123: „Заедно с дявола ще търпи вечни мъки за своите грехове и богаташът, за който се говори в Евангелието (Лука 12:6), за да се избави по-бързо от тях[50]”. Освен за сектите, вярващи в крайното избавяне от вечните адски окови за всички хора, Августин разказва и за сектанти, ограничавали спасението само до християните[51]. Те се опитвали да обосноват своите възгледи със Свещеното Писание. По свидетелството на Августин, ставало дума за следните места: „Нима Бог е забравил да милува? Нима в гнева затвори Своята милост?” (Псалом 77:9-10); „Колко много са благата Ти, които пазиш за боящите се от Теб и които си приготвил за уповаващите се на Теб пред синовете човешки!” (Псалом 31:20); „Защото всички заключи Бог в непослушание, за да помилва всички” (Римляни 11:32). Блажени Иероним привежда и други места, на които се опирали тези сектанти, и които отчасти обясняват тяхното иронично название милосърдните: „Ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и така целият Израил ще се спаси (Римляни 11:25-26); „но Писанието заключи всички под грях, та обещанието да се даде на вярващите чрез вяра в Иисуса Христа” (Галатяни 3:22); „ще Те славя, Господи! Ти ми беше гневен, но отвърна гнева Си и ме утеши” (Исаия 12:1); „ще пренасям гнева Господен, – защото съм съгрешил пред Него, – докле реши делото ми и извърши съд над мене; тогава Той ще ме изведе на светло, и аз ще видя правдата Му” (Михей 7:9) и други.

В същия този текст се съдържа на пръв поглед твърде странната за толкова строг ревнител на истинската вяра мисъл: „Един само Бог знае кой, как и за какво време трябва да осъди!”. Някои се опитват да видят в тези думи потвърждение, че Иероним е съчувствал на учението на Ориген. Всъщност тук той се проявява само като коментатор и единствено привежда чужди мисли, без да изказва своето лично мнение. Това личи от самия характер на речта: „Твърдящите, че наказанията ще свършат с времето и че мъките след дълго време ще имат предел, привеждат следните свидетелства…” – след което следват вече споменатите цитати от Библията[52].

През VІ век историята на разпространението на учението за апокатастасис търпи обрат. В началото на това столетие учението на Ориген за апокатастасиса, значително изменено и включващо и други „полуезически гадания за началото на мирозданието, за предсъществуване на душите и за преселване на душите, се е разказвало с увлечение от монасите. Най-авторитетните и ръководни центрове на подобни увлечения са били палестинските манастири Мар-Саба (на св. Сава Освещени) и Новата Лавра в Текуа, до Витлеем[53]”. Учението на палестинските монаси е представено накратко в грамотата на император Юстиниан до „светия Събор (от 543 година) за Ориген и неговите единомишленици”: „Когато ние разбрахме – пише той, – че в Иерусалим има някои монаси, които учат и следват нечестивите заблуди на Питагор, Платон и Ориген, … то благоразсъдихме да окажем грижа и изследване за тях… Те твърдят,… че ще бъде извършено съвършено унищожаване на телата и че отново всичко ще се върне към единство и ще станат умове, както е било в предсъществуването; оттук е ясно, че в това единство ще бъде възстановен и дяволът и останалите демони, а също и нечестивите и безбожни хора заедно с божествените и богоносни мъже и небесни сили и че всички ще имат еднакво единение с Бога, каквото има Христос и каквото те са имали в предсъществуването[54]”. Като критикува защитниците на това учение, начело с Ориген, в писмо до патриарх Мина (починал 552 година) император Юстиниан изисква Ориген да бъде анатемосан така: „Който говори или мисли, че наказанието на демоните и нечестивите хора ще бъде временно и че след известно време то ще има край, да бъде анатема[55]”. Така отците, събрали се на Петия вселенски събор (553 година), вземат под внимание тези предложения на императора и след подробно обсъждане на учението на Ориген решават да анатемосат всички негови привърженици: „Който поучава за предсъществуване на душите и за свързания с това апокатастасис, да бъде анатема[56]”.

Така на Петия вселенски събор учението за апокатастасиса е осъдено – наистина не самò по себе си, а заедно с други заблуди, известни в историята на Църквата под общото название оригенизъм. Тук трябва да отбележим, че не всички наши учени са съгласни, че именно самият Пети вселенски събор е осъдил Ориген и оригенизма. Така например, митрополит Макарий (Оксиюк) привежда мнението на немския учен Фр. Дикамп, че отците на този събор са осъдили оригенизма още преди откриването на този събор като вселенски, като от контекста на неговите разсъждения личи, че и митрополит Макарий споделя този възглед. Така мисли и А. Карташов. Нещо повече, последният твърди, че и самият Ориген като личност не е бил осъден на събора: „Нито на едно заседание на събора не е бил обсъждан Ориген”, казва той и продължава: „Част от старите (Garnier, Walch) и новите (Vincenzi) учени-издатели на текстове смятат, че името на Ориген е включено по-късно… Името на Ориген отсъства от десетата анатема в Изповеданието на вярата на Юстиниан (551 година). А тази десета анатема, освен името на Ориген, буквално съвпада с единадесетата анатема на събора. Ето текста: „Ако някой не анатемоса Арий, Евномий, Македоний, Аполинарий, Несторий, Евтихий и подобно тям мъдруващите – да бъде анатема[57]”. „Съборът – констатира този историк – през цялото време върви по стъпките на подготвените от Юстиниан формули. Очевидно е, че високопоставеният автор не е смятал за уместно да пуска стрела по Ориген[58]”.

Л. Карсавин пък смята, че оригенизмът е осъден няколко години преди Петия вселенски събор, а именно в 543 година по времето на патриарх Мина: „Някакво разтърсване на абсолютния смисъл на земния живот – пише той – и неволно възникнал оптимизъм, както и неволното смесване на относително-вечното или „еоничното” с временното, са попречили учението за апокатастасиса да се признае за точен израз на християнската истина. То даже косвено се оказва опорочено в оригенистичните спорове и в каноните (особено шестия) на събора (σύνοδος ἐνδημούσα) при патриарх Мина (543 година), подписан от патриарсите[59]”.

Във връзка с Петия вселенски събор следва да обърнем специално внимание на съдбата на св. Григорий Нисийски. „Петият вселенски събор, подчертава митрополит Макарий (Оксиюк), не е намерил основания за изключване на св. Григорий от броя на православните отци… Съборът не е одобрил и не е осъдил учението му за всеобщия апокатастасис… Наистина, може да изглежда, че Петият вселенски събор, осъждайки учението за апокатастасиса в съчиненията на Ориген, с това осъжда и същото учение в трудовете на св. Григорий Нисийски. Но това… не може да се признае за справедливо. Работата е в това, че този събор се е занимавал с учението за всеобщия апокатастасис, принадлежащо изключително на Ориген… От само себе си е понятно, че въпросното анатемосване на учението за всеобщия апокатастасис не може да се отнася… и за св. Григорий Нисийски, който не само не е учил, но даже е и опровергавал мнението за предсъществуване на душите. Отците… съставили анатематизми по отношение всички привърженици на това лъжеучение, без обаче да осъдят възгледите и на св. Григорий Нисийски. А и как може те да бъдат осъдени, когато този светител още преди Третия вселенски събор е бил признат от Църквата за светец[60]”.

Анатематизмите на Петия вселенски събор на учението на Ориген, включително на учението за всеобщ апокатастасис, е било потвърдено на няколко поместни събора, като например Латеранския събор от 649 година, при папата-изповедник Мартин Ι, който в Правило 18 изрича анатема срещу Ориген заедно с еретици като Евагрий Понтийски и Дидим[61], а също и на двата последни вселенски събора: Шестия от 680 година (Правило 1) и Седмия от 787 година (Правило 1).

Заедно с осъждането на учението за всеобщия апокатастасис, Христовата църква е утвърдила като догмат, тоест като безспорна истина на християнската вяра, учението, че невярващите и беззаконниците „ще бъдат предадени на вечна смърт или, казано по друг начин, вечно мъчение заедно с дяволите[62]”. Този догмат, признат от вселенските събори и във всички последващи векове, е запазил характер на задължителна истина. Църквата на Християнския изток и на Християнския запад[63] неизменно е пазила това древно вселенско учение. И даже протестантите, в своите основоположни документи, са го запазили в неговата пълнота[64].

Превод: Златина Иванова
________________________________________

*Източници – http://predanie.dveri.bg и Башкиров, В., „Учение об апокатастасисе до его осуждения на Вселенских Соборах” – В: Богословские Труды, 38, 2003 (бел. прев.). Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Bihlmeier, K., Kirchengeschichte, T. 1, Paderborn 1962, S. 149.

[2]. Болотов, В., Лекции по истории Древней Церкви, т. 2, М., 1994, с. 220, 221, 222.

[3]. Augustin, Epistula 164: „Non suscipimur, quod apud inferos evangelium praedicatum sit vel adhuc etiam praedicatur, quasi ubi ecclesia constituta”.

[4]. Срв.: Св. Ириней Лионский, Творения, СПб. 1900 (репринт 1996), с. 381, 391.

[5]. Стромати е главното съчинение на този александрийски богослов. „… Този труд представлява опит за систематизация на християнското веро- и нравоучение и определение отношението на християнството към античната култура изобщо и към античната философия, в частност” (Полный православный энициклопедический словарь, т. 2 (репринт: М. 1992), с. 1358). Срв.: A Patristic Greek Lexicon, ed. by G. W. H. Lampe, Oxford 1989, p. 1264.

[6]. Stromata, 2, 19, 98.

[7]. Ibid, 6, 762, 809.

[8]. Ibid, 6, 637.

[9]. Cohortatio ad gentes, 9.

[10]. Ibid, 1.

[11]. Ibid, 10.

[12]. Ibid, 9.

[13]. Отначало Климент отхвърля само безкрайността на външните мъки и изцяло се съгласява с възгледите на Ириней за вечността на вътрешната печал и униние (Stromata 6, 14; срв. Ириней, Против ересей, 5, 27 – В: Цит. съч., с. 504-505). Но като философ не намерил удовлетворение в тази теза, защото тя, според него, съдържала противоречие в самата себе си. Затова Климент предпочитал пред юридическия термин ἔκτισις – разплата – термина възпитание, обучение, образование – παιδεύσις, тъй като той съдържал в себе си динамиката на нравствения процес. Виж: Вейсман, А. Д., Греческо-русский словарь, М. 1899, с. 405, 920. Cрв.: A Рatristic Greek Lexicon, p. 996.

[14]. Stromata, 3.

[15]. Ibid, 7, 10.

[16]. Ibid, 1, 17.

[17]. Соmmentarium in Johannem, 2, 7.

[18]. De principiis, 1, 8.

[19]. Ibid, 2, 9.

[20]. Ibid, 3, 3.

[21]. Ibid, 1.

[22]. Ibid, 2, 10.

[23]. Contra Celsum, 6, 25, 650.

[24]. Заедно с учението за временния характер на адските мъки, в коментарите и особено в омилиите на Ориген могат да бъдат открити много места, където заплашва грешниците с вечни наказания и с мъки. Така възниква противоречие, но само привидно. То може лесно да бъде разрешено, ако си спомним, че самият учител е обяснявал своето учение за вечността на мъките с чисто педагогически цели, затова в името на тези цели и заплашва с вечни мъки, защото прекрасно знае, че точно такива заплахи най-лесно биха накарали хората да се въздържат от греха. Виж: Макарий (Оксиюк), митр. Эсхатология святителя Григория Нисского, М., 1999, с. 538.

[25]. De principiis, 3, 6.

[26]. За този александрийски учител нееднократно се разсъждава например в De principiis, 3, 6; In Lucam, homiliae XXIII; Commentarium in epistolam ad Romanos, 5, 7.

[27]. De principiis, 1, 6.

[28]. Виж: Православная богословская энциклопедия, т. II, СПб. 1903, с. 1027 и The Oxford orthodox dictionary of the Christian Church, Oxford, 1985, p. 402. „Остава неясно – пише протоиерей Георги Флоровски, – учил ли е и в какъв смисъл Дидим за апокатастасиса. Той говори за всеобщо спасение, но това е твърде неопределен израз. По отношение на спасението на падналите ангели той като че ли се колебае, ограничавайки изкуплението чрез въплъщението и въчовечаването само до човешкия род. Откъслечността на запазилите се сведения не позволява да разрешим този въпрос, но по-вероятно е Иероним да е бил прав, обвинявайки Дидим в проповядване на учението за възстановяване на дявола… Дидим предполагал, че в бъдещия свят няма да има нечестиви – не в смисъл, че съществото им ще бъде унищожено, а че ще се унищожи злото качество” (Восточные отцы IV века, Париж 1990, с. 196, 197).

[29]. Balthasar, H. U. v., Kosmische Liturgie, Einsiedeln 1988, S. 200, 355, 507, 589, 617; 507, 358, 355, 356.

[30].Святые отцы и учители Церкви, Париж б. г., с. 236.

[31]. Пак там.

[32]. Святитель Григорий Богослов, Творения, т. І (Слово 40 на святое Крещение), СПб. б. г., с. 586.

[33]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 246. Споменатите от него учени богослови – известният немски патролог С. Ullmann, автор на известното някога съчинение Gregorius von Nazianz, der Theologe, Darmstadt 1825, и свещ. Н. Виноградов, автор на незагубилото и до днес научната си стойност и авторитет съчинение Догматическое учение святителя Григория Богослова, Казань 1887.

[34]. Пак там, с. 572.

[35]. Святитель Василий Великий, Творения, т. І, СПб. 1911, с. 391-392.

[36]. По-подробно за учението на Аполинаний Лаодикийски виж в съчинението на протоиерей Сергий Булгаков Агнец Божий. О Богочеловечестве, Париж: „YMСA-Press” 1933, с. 9-30.

[37]. Несмелов, В., Догматическая система св. Григория Нисского, СПб. 2002, с. 408, 426.

[38]. Цит. по: Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 509.

[39]. Пак там, с. 526.

[40]. Цит. съч., с. 582.

[41]. Святитель Григорий Нисский, Творения, ч. 4, М. 1862, с. 31.

[42]. Цит. съч., с. 591.

[43]. Киприан (Керн), архим., Антропология св. Григория Паламы, Париж: „YMСA-Press” б. г., с. 163-164.

[44]. Несмелов, В., цит. съч., с. 617-618.

[45]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 547.

[46]. Несмелов, В., цит. съч., с. 619.

[47]. Творения бл. Августина, Епископа Иппонийского, ч. 3, Киев 1906, с. 277-279; 283-287; 290-292; 307-316.

[48]. Пак там, с. 284.

[49]. Пак там, с. 287-288; 288-289; 289-290; 292-299.

[50]. Sermo in Psalm CXXIII, 22, 24.

[51]. Творения бл. Августина…, с. 292-299.

[52]. Schwane, J., Dogmengeschichte der patristischen Zeit (325-787 n. Chr.), Münster 1869, S. 773 ff. (За съжаление, достъпен за нас се оказа само фрагмент от този забележителен фундаментален труд, но без изходните данни).

[53]. Карташов, А., Вселенские Соборы, М., 1994, с. 351.

[54]. Деяния Вселенских Соборов, т. 3, СПб., 1996, с. 537-538.

[55]. Пак там, с. 537.

[56]. Цит. по: Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 570.

[57]. Пак там, с. 649.

[58]. Карташев, А., цит. съч., с. 352.

[59]. Карсавин, Л., цит. съч., с. 213.

[60]. Макарий (Оксиюк), митр., цит. съч., с. 570, 649.

[61]. Denzinger, Н., Kompendium der Glaubensbekenntnisse und kirchlichen Lehrentscheidungen, Freiburg im Breisgau 1991, S. 237.

[62]. Виж: Пространный христианский катихизис, М., 1909, с. 66 (Член 12).

[63]. Denzinger, Н., оp. cit., S. 358, 520. Определението на Четвъртия Латерански събор (1215 година), глава 1, гласи: „Единородният Божи Син Иисус Христос… ще дойде в края на времената да съди живи и мъртви и да въздаде на всеки според делата, както на отхвърлените, така и на избраните. Всички те ще възкръснат със своите собствени тела, които носят сега, и ще приемат заедно с дявола вечните наказания, а останалите, заедно с Христос – безкрайна слава по своите дела, добри или лоши”. Срв. Декрета на Тридентския събор (1545-1563) за оправданието: „Анатема на този, който казва, че праведникът греши във всяко добро дело най-малко извинително, или (което е още по-недопустимо) смъртно, и затова заслужава вечни наказания, и не се осъжда само, защото Бог не вменява тези дела за осъждане”.

[64]. Срв. Аугсбургско изповедание на вярата, чл. 17.

Изображения – авторът, протоиерей Владимир Башкиров. Източник – Яндекс РУ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Lp

Св. Ефрем Сирин

Аз, (най-) малкият, грешният и изпълнен с простъпки Ефрем, едва ли ще бъда в състояние да изкажа това, което е над моите възможности, но понеже Спасителят поради Своята благосклонност е научил и безкнижните на премъдрост, а чрез тях е озарил навсякъде верните, то Той ще направи и езикът ми достатъчно ясен, от полза и за назидание както за самия мене, който говоря, така и за всички слушатели. Но с болка ще започна речта си и с въздишки ще говоря за свършека на сегашния свят и за този безсрамен и ужасен змей, който ще смути цялата земя, ще вложи в сърцата човешки страх, малодушие и страшно неверие и ще покаже големи личби и чудеса, за да прелъсти, ако е възможно и избраните (Матей 24:24), и да излъже всички с лъжовни знамения и призраци на чудесата, извършвани от него. Защото по Божие допущение ще получи той власт да прелъстява людете; тъй като се е изпълнило безчестието на света, и навсякъде се вършат всякакви ужаси. Затова и Пречистия Владика, поради безчестието ни, е допуснал света да бъде изкушен от лъстивия дух, защото хората така са пожелали – да се отстъпят от Бога и да възлюбят лукавия.

Голям подвиг ще е, братя, в тези времена, особено за верните, когато с голяма власт ще бъдат извършвани от самия змей поличби и чудеса, когато в страшни призраци ще се покаже той подобен на Бога, ще лети по въздуха, и всички дяволи, като ангели ще се възнесат пред мъчителя. Защото гласът му ще е силен, ще променя вида си и безмерно ще плаши всички хора. Кой тогава, братя, ще се окаже непобедим, непоколебим и имащ в душата си верен знак – Святото пришествие на единородния Син, нашия Бог, като види тази неизречима скръб, прииждаща отвсякъде върху всяка душа, защото съвсем отникъде няма за нея нито на земята, нито в морето никаква утеха, нито покой; когато види, че целият свят е в смут, че всеки бяга да се скрие в планините и едни умират от глад, а други изтляват като восък, от жажда и липса на ласки, – когато види, че всяко лице пролива сълзи и с голямо желание пита “има ли някъде на земята слово Божие” и чува в отговор – “никъде”? Който преживее тези дни и изтърпи непоносимата скръб, той ще види и смешението на народите, които идват от краищата на земята да видят мъчителя, и мнозина му се покланят, питайки го с трепет: “Ти ли си нашият спасител?” Морето се вълнува, земята изсъхва, небесата не пускат дъжд, растенията увяхват и всички на земята, които живеят на изток, от голям страх бягат на запад, а също и тези, които живеят на запад от слънцето, с трепет бягат на изток. А безсрамният, приемайки тогава властта, ще разпрати дяволите си по всички краища да проповядват смело: “Великия цар се яви славно; идете и го вижте.” А кой ще има такава адамантова душа, че да устои мъжествено на всички тези съблазни? Къде е, както казах, този човек, когото да ублажат всички ангели?А аз, христолюбиви и съвършени братя, изпадам в ужас само при едната мисъл за змея, мислейки за тази скръб, която ще застигне хората в тези времена, мислейки за това, колко жесток ще бъде този зъл змей към човешкия род, а още по-злобен ще бъде към светиите, които могат да превъзмогнат неговите мечтателни чудеса. Защото тогава ще се намерят много хора, угодили на Бога, които ще могат да се спасят в планините и в пустините с много молитви и непосилен плач. Защото Светият Бог, виждайки неописуемите им сълзи и искрената им вяра, ще се смили над тях като нежен баща и ще ги опази там, където те се укрият. А през това време злият змей не ще престане да търси светиите и на земята, и по морето, разсъждавайки, че вече се е възцарил на земята и всички са му подчинени. И без да съзнава своята немощ и тази гордост, от която е паднал, нещастния ще замисли да се възпротиви и в този страшен час, когато Господ дойде от небесата. Впрочем, той ще хвърли в смут земята и ще изплаши всички с лъжовни чародейни поличби. В това време, когато дойде змеят, няма да има покой на земята, а ще има голяма скръб, паника, смут, смърт и глад по всички краища. Защото Самия наш Господ е изрекъл с божествените Си уста, че такава скръб не е имало от начало на създанието (Марк 13:19). А как ние, грешните, ще изкажем тази голяма, даже неописуема скръб, след като Бог я е описал така? Нека всеки да спре вниманието си на светите речи на Господа и Спасителя, когато Той, поради Своето благоутробие, заради голяма загриженост и милост, иска да съкрати дните на скръб, увещавайки ни и казвайки: “Затова молете се, да се не случи бягството ви зиме или в събота” (Матей 24:20); и още: “И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова, което има да стане, и да се изправите пред Сина Човечески” (Лука 21:36); защото времето наближава. И всички ние сме подложени на това бедствие, но не вярваме. Ще се молим непрестанно в сълзи и молитви, ден и нощ уповавайки на Бога, за да се спасим ние грешните. Който лее сълзи и е съкрушен, да моли Господа, за да се избавим от скръбта, която ще дойде на земята, за да не виждаме изобщо този звяр и да не чуваме заплахите му. И на места ще има глад, мор и трусове (Матей 24:7). Ще бъде нужна храбра душа, която да може да съхрани живота си сред съблазните. Защото ако човек се окаже макар и малко безгрижен, то той лесно ще се поддаде на нападките и ще бъде пленен от знаменията на лукавия и хитър змей. И такъв няма да намери пощада за себе си на съда, защото там ще стане ясно, че доброволно е повярвал на мъчителя.Много молитви и сълзи са ни нужни, възлюблени, за да устои някой от нас на изкушенията; защото много ще бъдат чудесата, извършвани от звяра. Той самият е богоборец, и иска да погуби всички. Защото и такъв способ ще употреби мъчителят, че всички ще бъдат длъжни да носят върху себе си печата на звяра, когато в своето време, тоест при сбъдването на времената, той ще дойде да прелъсти всички с поличби; и само при това условие те ще могат да си купуват храна и всичко необходимо; и ще сложи надзиратели да следят за спазването на повелята му. Забележете, братя мои, извънредното коварство на звяра и хитростите на неговото лукавство, по какъв начин започва той – от стомаха, за да може човек, когато е доведен до крайност от недостиг на храна, да бъде принуден да приеме печата му, тоест злочестите знаци, не върху някой член на тялото, а върху дясната ръка, а също и върху челото, за да не може повече да извърши с дясната си ръка кръстното знамение, а също и да ознаменува на челото си святото име Господне или славния и честен кръст на Христа и нашия Спасител. Защото нещастният знае, че отпечатъка на кръста Господен разрушава цялата му сила; и затова слага печата си на дясната ръка на човека, защото тя запечатва с кръста всички наши членове, подобно е и челото, където свещника носи нависоко блясъка на светлината – знамението на нашия Спасител. Затова, братя мои, на всички христолюбиви хора до смъртния им час предстои страшен подвиг, да не се страхуват и да не бездействат, когато змея започне да слага печата си вместо кръста на Спасителя. Защото, без съмнение, той ще направи така, че името на Господа и Спасителя дори да не се споменава през това време; а той, безсилният, ще върши това, понеже се страхува и трепери от святата сила на нашия Спасител и знае, че който не бъде дамгосан с печата на звяра, той няма да бъде запленен и от поличбите и чудесата му. При това и Господ не се отрича от такива, а ги просвещава и привлича към Себе си.

Ние, братя, трябва точно да разбираме ненавистните, мечтателни знамения на врага, а тогава и нашия Господ ще дойде тихо при всички ни, за да разтълкува заради нас хитростите на звяра. Съблюдавайки в чистота неотклонната Христова вяра, трябва да разколебаем силата на мъчителя. Да придобием твърд и непреклонен разум, и безсилния ще отстъпи от нас, след като няма възможност да ни направи нещо.

Умолявам ви, братя, аз, най-малкият от вас, да не бъдем лъстиви христолюбци и да не пренебрегваме силата на кръста, необратимият подвиг пред дверите. Да приемем всички щитът на вярата. Бъдете готови, като верни раби, неприемащи много. Защото злочестивият и жесток крадец ще дойде в своето време, с намерение да окраде, да заколи и погуби избраното стадо на Истинския пастир. Нека се постараем да разберем, приятели, в какъв вид ще дойде на земята безсрамният змей.Понеже Спасителят, възнамерявайки да спаси човешкия род, се е родил от Дева и в човешки образ е стъпкал врага със святата сила на Своето Божество, то и той е намислил да приеме образа на Неговото пришествие и да ни прелъсти. Нашият Господ ще дойде на земята на светлоносни облаци, подобно на страшна мълния; но не така ще дойде врагът, защото той е отстъпник. Наистина, неговото оръдие ще се роди от осквернена дева, но това не значи, че той ще се въплъти и дойде мръсен като крадец, а в такъв образ, че да прелъсти всички. Ще дойде смирен, кротък, ненавиждащ неправдата, както сам ще каже за себе си, отвращаващ се от идолите, предпочитащ благочестието, добър, обичащ бедните, благообразен във висша степен, постоянен, ласкав към всички, особено уважаващ иудейския народ, защото иудеите ще очакват пришествието му. А при всичко това, той ще извърши с голяма власт поличби, чудеса и заплахи; и ще предприеме хитри мерки да угоди на всички, за да може за кратко време народа да го обикне. Няма да взима дарове, да говори гневно, да се показва намръщен, а ще започне да прелъстява света с благочестива външност, докато не се възцари. Затова, когато много съсловия и народи видят такива добродетели и сили, изведнъж на всички ще им дойде на ум една мисъл, и с голяма радост ще го провъзгласят за цар, говорейки един на друг: “Ще се намери ли друг човек толкова добър и правдив?” И скоро ще укрепне царството му, и в гняв ще порази той трима велики царе. След това този змей ще се възнесе в сърцето си и ще изригне горчилката си, ще помете вселената, ще премести краищата и, ще притесни всички и ще започне да осквернява душите; показвайки вече не благоговение, а при всеки удобен случай постъпвайки като човек суров, жесток, гневлив, раздразнителен, стремителен, непорядъчен, страшен, отвратителен, ненавистен, мерзък, лют, погубващ, безсрамен, който се старае да хвърли целия човешки род в бездната на нечестието. Той ще извърши много чудеса, но измамни, не истински. И в присъствието на многолюдна тълпа, която ще го възхвалява за измамните чудеса, той ще извиси силен глас, от който ще потрепери мястото, където са събрани покланящите му се тълпи, и ще каже: всички народи, познайте силата на властта ми! Пред очите на зрителите ще премества планини и ще отделя острови от морето, но всичко това е лъжа и измама, а не истина; впрочем, ще прелъсти света, ще излъже очите на всички, мнозина ще повярват и ще го прославят, като силен бог.Тогава силно ще изплаче и ще въздъхне всяка душа. Тогава всички ще видят, че ден и нощ ги потиска неописуема скръб, и никъде няма да намерят храна, за да заситят глада си. Защото жестоки надзиратели ще бъдат поставени на мястото, и само който има на челото си или на дясната си ръка печата на мъчителя, нему ще бъде позволено да си купи малко храна, каквато се намери. Тогава младенците ще умират в утробата на майките, ще умре и майката над детето си, ще умре също и бащата с жената и децата си насред тържището, и няма да има кой да ги погребе и да ги положи в гроба. От множеството трупове, паднали по улиците, навсякъде ще се разнася зловоние, което силно ще поразява живите. На сутринта всеки ще каже с болка и въздишки: “Кога ще настъпи вечерта, за да си отдъхнем?” Когато настъпи вечерта, с най-горчиви сълзи ще говорят сами на себе си: “Скоро ли ще съмне, за да избегнем постигналата ни скръб?” Но няма къде да избягат или да се скрият, защото всичко е смутено, и морето и сушата. Затова и Господ ни е казал да бодърстваме и да се молим неотклонно за да избегнем скръбта. Зловоние в морето, зловоние на сушата; заплахи в морето, заплахи на сушата. Множеството злато и сребро и копринени одежди няма да донесат полза никому по време на тази скръб, но всички хора ще наричат мъртъвците блажени, защото са предадени на погребение преди тази голяма скръб да дойде на земята. И златото, и среброто ще са разсипани по улиците, и никой не ще се докосва до тях, защото всичко ще им е опротивяло. Ще бързат да избягат и да се скрият, и няма да има къде да се скрият от скръбта, а напротив, от глад, скръб и страх ще гризат хищници и влечуги. Страх отвътре, трепет отвън; денонощно трупове по улиците. Зловоние по площадите, зловоние в домовете; глад и жажда по площадите, ридания в домовете. С ридания се срещат всички един с друг, баща със сина си, син с баща си и майка с дъщеря си. Приятели, прегръщайки се с приятели по улиците, свършват живота си; братя се прегръщат с братя и умират. Увяхва красотата на лицето на всяка плът, и хората имат вид на мъртъвци. Женската красота е опротивяла и е станала омразна. Ще увяхнат всяка плът и човешко въжделение. А всички, които са повярвали на лютия звяр и са приели печата му, злочестите знаци на осквернения, изведнъж ще пристъпят към него и с болка ще кажат: “Дай ни да ядем и да пием, защото всички изтляваме, морени от глад, и прогони от нас отровните зверове”. И този, бедният, като няма средства за това, ще отговори с голяма жестокост, казвайки: “Откъде, хора, да ви дам да ядете и да пиете? Небето не пуска дъжд на земята, а и земята не дава нито жътва, нито плодове”. Народите, чувайки това, ще изплачат и ще пролеят сълзи, не намирайки утеха в скръбта; напротив, друга неизразима скръб ще се присъедини към скръбта им, а именно, че така прибързано са повярвали на мъчителя. Защото той, бедният, не може да помогне на себе си, а как тогава ще помогне на тях? В тези дни от многото скръб, причинена от змея, от страха и земетресенията, и от морския шум, от глада и жаждата, и от изяждането на зверове хората ще бъдат в голяма нужда. И всички, приели печата на антихриста и покланяли му се като на милостив Бог, няма да имат никакъв дял от Христовото царство, а заедно със змея ще бъдат хвърлени в геената. Блажен е този, който се окаже изцяло свят и верен, чието сърце е безрезервно предано на Бога, защото той храбро ще отхвърли всички предложения на змея, пренебрегвайки и изтезанията, и чудесата му.Но преди да се случи това, Господ, поради Своето милосърдие, ще изпрати Илия Тесвитянина и Енох, за да възвестят те на човешкия род богочестието, дръзновено да проповядват на всички благата вест, да ги научат да не вярват на мъчителя от страх, говорейки и казвайки: “Това е ласкателство, о човеци! Никой да не му вярва и да не се подчинява на богобореца; никой от вас да не изпада в паника, защото той скоро ще бъде обезвреден. Ето, Светия Господ идва от небето да съди всички, които са повярвали на поличбите му”. Впрочем, малко ще поискат да чуят и да повярват на тази проповед на пророците. А Спасителят ще извърши това, за да покаже Своето неизречимо човеколюбие, защото и в това време не ще остави човешкия род без проповед, за да бъдат всички равни пред съда.

Мнозина от светиите, каквито се намерят тогава, по време на пришествието на осквернения ще проливат реки от сълзи пред Светия Бог, за да се избавят от змея, ще избягат в пустините, със страх ще се крият в планините и пещерите, и ще посипят главите си с пръст и пепел, молейки се ден и нощ с голямо смирение. И ще им бъде дарена от Светия Бог Неговата благодат, ще ги заведе в определените за това места, и ще се спасят, укривайки се в пещери и пропасти, без да виждат поличбите и заплахите антихристови, защото знаещите лесно ще научат за пришествието на антихриста. А който е практичен и обича земното, на него това няма да му бъде лесно, защото здраво стъпилият на земята, макар и да чуе, няма да повярва и ще се погнуси от този, който говори. А светиите ще укрепнат, защото са отхвърлили всяка грижа за този живот.Тогава ще изплачат цялата земя и морето, ще изплаче въздухът, заедно ще изплачат дивите зверове и птиците небесни; ще изплачат планините и хълмовете и дърветата в равнините; ще изплачат и небесните светила за човешкия род, защото всички са се отрекли от Светия Бог и са повярвали на ласкателството, приемайки, вместо животворния кръст на Спасителя, белега на лошия и богоборния. Ще изплачат земята и морето, защото изведнъж ще секне в човешките уста гласа на псалмите и на молитвата; ще изплачат с голям плач всички Христови църкви, защото няма да има свещенослужение и приношение.

А когато свършат трите години и половина на власт и действия на нечистия, и когато се сбъднат всички съблазни на цялата земя, ще дойде накрая, както е казано, Господ, подобно на мълния блестяща в небето, ще дойде свят, пречист, нашият страшен и славен Бог, с несравнима слава, с ангелски и архангелски чинове в предшествие на славата Му; а всички те – огнен пламък. И реката пълна с огън ще дойде със страшно клокочене, а херувими със сведени надолу очи и летящи серафими, закриващи лицата и краката си с огнени криле, ще призоват с трепет: “Станете, покойници, дойде Женихът!” И ще се отворят гробовете, и в един миг ще се пробудят всички колена и ще погледнат святата хубост на Жениха; и неизброимото множество от тях и хилядите хиляди ангели и архангели, неизброимите воинства, ще се възрадват с голяма радост; ще се възрадват и светите, и праведните и всички, които не са приели печата на змея и нечестивеца. Мъчителят заедно с всички демони, вързан от ангелите, а също и всички, приели печата му, всички нечестивци и грешници, ще бъдат заведени вързани пред съдилището. И Царят ще им даде присъда на вечно осъждане в неугасимия огън. А всички, които не са приели печата на антихриста, и всички, които се крият из пещерите, ще се възрадват с Жениха във вечния и небесен чертог, с всички светии во веки веков. Амин!Още по-подробно описва св. Ефрем събитията, които ще се случат при появяването на антихриста, в друго свое слово, а именно “второто”, за пришествието Господне.

Спасителят, възнамерявайки да спаси човешкия род, се е родил от Дева и стъпквайки в човешки образ врага със святата сила на Своето божество, е бил кротък и смирен на земята, за да ни възнесе от земята на небето. Същият този Бог, който действително и наистина е бил заченат, се е въплътил и се е родил в нашата плът от Светата Дева, и е спасил всички ни със Своето кръстно страдание, и заповеди. И Той ще дойде пак в последния ден да съди живите и мъртвите, и на всички праведни и нечестиви, като праведен Съдия, ще отсъди според делата им. Научавайки това, а именно, че Господ пак ще дойде от небето в славата на Божеството, врагът е намислил да приеме образа на Неговото пришествие и да прелъсти всички. Но нашият Господ, подобно на страшна мълния, ще дойде на земята на светлоносни облаци. Не така и не на светли облаци ще дойде на земята врагът, защото той е отстъпник. Наистина оръдието му ще се роди от омръсена жена и не той сам ще се въплъти, а в неговия образ ще дойде презрения, като крадец, за да прелъсти всички, ще дойде престорено благоговеен, смирен, кротък, ненавиждащ неправдата, както сам ще каже за себе си, отвращаващ се от идолите, предпочитащ благочестието, добър, обичащ бедните, благообразен във висша степен, доста постоянен, ласкав към всички, особено уважаващ иудейския народ, защото иудеите ще очакват пришествието му. При всичко това той ще извърши с голяма власт поличби и чудеса, ще отправи заплахи и ще предприеме хитри мерки за да угоди на всички така, че за кратко време да го обикне простия народ. Няма да приема дарове, да говори гневно, да се показва намръщен, а винаги ще бъде ласкав. И във всичко това ще започне да прелъстява света с благопристойна външност, докато не се възцари. Защото когато много народи и съсловия видят такива добродетели, съвършенства и сили, изведнъж на всички ще им дойде наум една и съща мисъл, и с голяма радост ще го възкачат на трона, говорейки един на друг: “Ще се намери ли друг човек, толкова добър и правдив?” Най-много от всички ще му отдаде чест и ще се зарадва на царстването му народът-убийца – иудеите. Затова и той като че ли предпочитайки ги, мислейки за тях, ще им покаже мястото и храма. А при царуването на този змей на земята народите с голяма охота ще станат негови съюзници. Едом, Моав и амонитяните с радост ще му се поклонят, като на законен цар и ще бъдат от първите негови поборници. Скоро ще укрепне царството му и в гняв ще порази той трима велики царе. След това ще се превъзнесе в сърцето си и ще изригне горчилката, изливайки смъртоносна отрова от Сион; ще помете вселената, ще премести краищата ѝ, ще притесни всички, ще оскверни много души, постъпвайки вече не като човек благоговеен, загрижен и ласкав, а винаги суров, жесток, гневлив, раздразнителен, стремителен, непоследователен, страшен, отвратителен, ненавистен, мерзък, лют, лукав, погубващ, безсрамен, стараещ се неистово да хвърли целия род на смъртните в бездната на нещастието, ще извърши големи поличби, ще отправи многобройни заплахи, показвайки лъжи, а не истини. По подобен начин този мъчител ще премества планини, но измамно, а не наистина. В присъствието на многолюдна тълпа от много народи и съсловия, възхваляващи го за измамните чудеса, той ще извиси силен глас, от който ще потрепери мястото, където са събрани предстоящите му тълпи, и дръзко ще каже: “Познайте, всички народи, голямата сила на моята власт. Ето, пред всички вас заповядвам на тази голяма планина, която е отсреща, да премине сега оттатък морето тук при нас.” И ще каже презреният: “Заповядвам ти, преминавай сега тук през морето”. И пред очите на зрителите планината ще тръгне, без да се помръдне изобщо от основите си. Защото, което е издигнал и поставил Всевишният Бог в началото на сътворението, над него няма да има власт този презрян, а ще започне да прелъстява света с чародейни измами. Също и на друга планина, стояща в дълбините на голямото море във вид на голям остров, ще заповяда да се премести и за удоволствие на зрителите да застане на сушата, на красивите брегове. И макар че островът изобщо няма да се помръдне от морето, същевременно ще прилича на планина, стояща на сушата. И още този змей ще простре ръце и ще събере множество влечуги и птици. По подобен начин ще стъпи в бездната и ще тръгне по нея като по суша, представяйки всичко това измамно. И мнозина ще му повярват и ще го прославят, като силен бог. Но които носят Бога в себе си, сърдечните им очи ще бъдат светли и с искрена вяра те ще го видят и ще го познаят. Всеки, който носи в себе си Божия страх и на когото са светли сърдечните очи, с точност ще знае, че нито планината е помръдвала от мястото си, нито острова е преминавал от морето на сушата.Всичко това антихристът ще върши от свое име. Защото няма да допусне да се споменава пречистото име на Отца и Сина и Светия Дух, защото той ще бъде богоборец и син на погибелта. А когато се сбъдне това както е казано и народите му се поклонят, и го възхвалят като бог, Всевишният на небесата от ден на ден ще показва гнева Си и ще отвърне от него лицето Си. И ще има, накрая, тежък глад, трудно зарастващи рани, непрекъснати земетресения, навсякъде недостиг на храна, голяма скръб, теснота, непрестанна смърт, голям страх и неописуем трепет. Тогава небесата няма да пуснат дъжд, земята няма да дава плодове, изворите и реките ще пресъхнат. Тревата няма да расте, няма да напъпи зеленина по земята; дърветата ще измръзнат в корените си и няма да дадат плодове; рибите и китовете в морето ще измрат. И от морето ще се разнесе такова заразно зловоние и такъв страшен шум, че хората ще падат безчувствени и ще умират от страх.
__________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, св. Ефрем Сирин (306-373) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Db

Лев Тихомиров

Започнах беседата си от очакванията за близкия свършек на света, които сега се разпространяват сред християните. Как да се реши въпросът правилни ли са тези очаквания, много ли време остава на света да живее и струва ли си да се грижим за поддържане на християнската мисия, а още повече ­ за поддържане на християнската държавност?

Мнозина тълкуватели на Откровението стигат да извода, че краят на света е много близък. Оберлен[1] през тридесетте години (на XIX век, бележка на преводача) не се надявал на повече от 200 години живот на света. Към същото мнение се придържа и Владимир Соловьов. Полковник Бейнинген[2], “разшифровайки” някаква “пророческа азбука”, определя края на света през 1932 година.

Струва ми се обаче, че всички тези изчисления и предположения са много субективни, дори когато субективизмът се облича външно в математическата форма на изчисленията на полковник Бейнинген…

Откровението ни представя общия ход на историческия процес от епохата на Спасителя до края на света и изброява периодите на развитие, което Църквата и светът предстои да претърпят за това време. Но мисля, че в предсказанията на Свещеното Писание не може да се намери никакво основание за изчисляване на времето, което е отсъдено да изживее светът в течение на своето развитие.

Спасителят ни е посочил само общите признаци за настъпването на свършека на света. Що се отнася до хронологията, Евангелието съдържа, първо, една твърде неясна фраза: няма да премине тоя род, докле всичко това не се сбъдне (Матей 24:34) и второ, изказването: А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец (Матей 24:36). Така че, без да определя срок, Спасителят е заръчал да го очакваме винаги: бъдете будни и се молете; понеже не знаете, кога ще настане времето (Марк 13:33). Краят ще настъпи неочаквано, но ние сме длъжни да го имаме предвид, следейки доколко светът е узрял за собствената си кончина: От смоковницата вземете подобие: когато клоните ѝ станат меки и пуснат листа, знаете, че е близо лято (Матей 24:32).Същите наставления ­ винаги да очакваме края, но без уточнение на времена и срокове ­ се съдържат у св. апостол Павел: сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощя. Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел (1 Сол. 5:2-3). Св. апостол Петър напомня, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години ­ като един ден (2 Петр. 3:8) и повтаря: ще дойде денят Господен, както крадец идва нощем (2 Петр. 3:10)…

Подобно на Спасителя, и апостолите посочват някои признаци на явяването на антихриста и на Второто пришествие на Господа, но напълно отричат определянето на каквито и да било срокове. Указанията пък относно това, дадени в Откровението, са направени в твърде неопределени изрази. Някои хора се стараят да ги разгадаят, но ми се струва, че пророчеството е изложено в достъпен вид съвсем не с цел да бъде улеснено неговото разгадаване.

Във всеки случай виждаме, че краят на света е бил очакван още във времената на апостолите. Св. Иоан Богослов пише: Деца, последно време е. И както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време (1 Иоан. 2:18). Св. апостол Павел по повод сключването на бракове говори: Това ви казвам, братя, защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат… защото е преходен образът на тоя свят (1 Кор. 7:29, 31).

В онези времена очакванията за свършека на света у християните са били така напрегнати, че се е налагало самите апостоли да увещават вярващите да не преувеличават неговата близост. Например св. апостол Павел в Посланието си до солуняни дава забележителни указания относно условията, при които ще настъпи краят на света и които по негово време още не са били назрели. Може би именно за да покаже, че предстои още дълъг път, е било дадено и Откровението, което, макар да говори: Времето е близко (Откровение 22:10); Ето, ида скоро (Откровение 22:12), със самото съдържание на разкритата в него картина на бъдещето пояснява, че тази близост е относителна.

И в следващите епохи подобни напрегнати очаквания за свършека на света неведнъж са се повтаряли, но всеки път са се оказвали погрешни.

Под такова съмнение поставям и сегашните очаквания[3]. Във всеки случай ми се струва, че хора като Оберлен и Владимир Соловьов, в своите опити да узнаят времето на свършека на света, стъпват на по-здрава почва, отколкото полковник Бейнинген. Те се основават не на цифрови изчисления, а на оценката за духовно-нравственото състояние на човечеството. Дали са правилни техните очаквания за близкия край, или не, ние не знаем, но ми се струва, че със Своите думи: От смоковницата вземете подобие (Матей 24:32), Спасителят Сам посочва именно такъв начин на предвиждане, което, предполагам, означава следното: наблюдавайте духовно-нравственото развитие на света и когато забележите признаците за свършека, знайте, че времето е близко.

Самият аз не се наемам в тези редове да правя каквито и да е предвиждания. Но не е безполезно да си представим общата картина на световната история от гледна точка на развитието на Божието дело.

А тя ми изглежда такава:

Господ Бог е изпратил в света Спасителя, Който с действието на Светия Дух е въздигнал [падналото] човечество към спасение. Силата на Божията благодат е била дадена на човечеството, та [чрез нея] то да съзижда от себе си Църквата, ­ Невестата Христова, в която трябва да се съединят с Христа в определения за това срок всички, желаещи да се спасят.

От своя страна силите на злото (древната змия), отстоявайки своето господство, са се напрягали да воюват срещу Бога в същата тази човешка среда. За целта те са замислили някаква тайна на беззаконието (2 Сол. 2:7), която е влязла в действие още от апостолско време.

И ето, сред човечеството се води борба между доброто и злото. Тя представлява разгръщащ се процес, чиито отделни периоди са посочени в Откровението, но продължителността на тези периоди, а оттук ­и цялостният срок на живота на света, не са посочени. Според мен тези срокове изобщо не са назначавани от Бога в смисъл на нещо неизбежно, насилствено, а само са предопределени (в смисъл предвидени ­ бележка на преводача) по силата на Божието всезнание (всеведение).

Да си припомним учението на св. апостол Павел за предопределението. Господ е предопределил всичко, но само в смисъл, че Той, като всезнаещ, онова, което е предузнал, него е и предопределил (срв. Рим. 8:29).

Обикновеният разум, който притежават хората и в още по-голяма степен ангелите и демоните, може да предвиди само това, което е логичен извод от състоянието на нещата и от съотношението на силите. Но когато става дума за действия на свободната воля, тук логиката не може да предвиди нищо. По тази причина сатаната не знае дали ще успее да погуби изкушавания от него светец. Ако сатаната със сигурност знаеше, че няма да успее в своите усилия, той вероятно не би си губил напразно силите. Но той не може да знае това. Той само вижда, че според състоянието на душевните си сили този човек може да падне и дори понякога му се струва, че непременно ще падне. Но изкушаваният има пориви на свободната си воля, която може да се насочи към доброто или към злото. Действията на тези пориви сатаната изобщо не е способен да предвиди. Само Божественият Разум знае всичко това, но не чрез логически умозаключения, а чрез пряко всезнание (всеведение) ­ защото Той съзерцава самата картина на бъдещето, макар тя да е още ненарисувана…

Именно поради Своето всезнание Господ знае целия бъдещ ход на борбата между доброто и злото и въз основа на този ход предопределя спасението на едни и гибелта на други.

В световния ход на борбата между доброто и злото е отредена огромна роля на свободата на човека да избира доброто или злото. От тази свобода зависят успехът и на едното, и на другото, оттук ­ продължителността на един или друг стадий в борбата, и в резултат на всичко ­ цялостният срок на световното развитие.

Св. апостол Павел говори на солуняните, че денят Господен не ще настъпи, докато първом не дойде отстъплението и не се открие човекът на греха, синът на погибелта (антихристът), чието явяване сега се задържа от нещо и който ще се яви щом това задържащо[4] бъде отнето изсред нас (2 Сол. 2:3-7 ­ по славянския превод). Кога ще бъде отнето задържащото и ще се открие възможност тайната на беззаконието да вземе връх? Струва ми се, че това може да стане винаги. Още през апостолските времена идването на антихриста се е считало за възможно, но оттогава са минали 1900 години, а него все още го няма, макар частни “антихристи” ­противници на Христа, да е имало и преди деветнадесет века. Самият тайнозрител[5] е считал за вероятно вече да е дошло последното време. Но въпреки това последното време тогава не настъпило. Времената и сроковете са скрити и за самите ангели. Те не са били открити дори на Сина Човешки, доколкото Той е бил и човек (Марк 13:32). Струва ми се, че всичко се обяснява единствено с това, че в действителност сроковете зависят от усилието на свободната човешка воля към доброто или към злото. Волята на Господа е такава: да се спасят колкото се може повече хора, и може би стремежът на свободната човешка воля към Бога е тъкмо задържащото, което не позволява на антихриста да се появи. Съществува обяснение, че задържащото, това е действието на Светия Дух. Но действието на Светия Дух няма да се отнеме, докато у самия човек не се появи отстъпление от свободната му устременост към Бога.

Такова действие на свободната воля е могло да настъпи още в апостолските времена. Ако по Божието предведение се беше оказало, че да се спасят, да бъдат с Бога ще пожелаят само малцина вярващи от първоначалната Църква, то задържащото щеше да бъде отнето още тогава и краят на света щеше да последва незабавно. Действителният антихрист бързо би израснал от някой “частен” антихрист на онази епоха. Затова Спасителят и апостолите още тогава са предупреждавали християните да бъдат готови. Но самото това предупреждение е пораждало нови пориви на свободната воля към съзиждане на Тялото Христово (Църквата) и Господ, предвиждайки голямото множество хора, които ще пожелаят да се спасят, не е отнемал задържащото изсред тях.

Така е било по времето на апостолите, така е било и после, така ще бъде и всякога. Антихристът винаги е готов да се появи, стига само да го пуснат сред себе си самите хора. Сегашното време има много признаци за края на света и онези, които ни предупреждават: “Деца, последни времена са”, имат морално право… Нашите времена са наистина последни, но са такива поради своя характер, поради засилването на силите на злото и поради отслабването на стремежа на хората към Бога. А дали хронологически тези времена са наистина последни? Мисля, че ние не можем да знаем това. Според мен, ако свободната воля на хората, макар и поразена от гнусния вид на мерзостта на запустението, отново се възправи и се устреми към Бога, то антихристът, даже да е съвсем готов да влезе в нашите врати, пак ще бъде отхвърлен в своята бездна, докато настъпят по-благоприятни за него условия.

И тъй, мисля, че срокове изобщо не са положени. Сроковете зависят от нас, хората, от свободната ни склонност към доброто или към злото, към Бога или към сатаната.

Три фактора определят продължителността на всеки период от световната история и на нейния краен предел във времето. Два от тях са непроменливи, а третият е изменчив. Сатаната всеки миг се сили да завладее света и за целта винаги има подготвен антихрист. Другият фактор ­ спасителната Божия благодат, независимо от времената, всякога е готова да ни защити. По цели и стремежи тези две сили[6] са напълно противоположни, но и двете са постоянни в непрекъснатостта на усилията си за постигане на своите цели и стремежи. Но съществува и трети фактор, ­ самият човек. Усилието на неговата свободна воля да търси Бога или сатаната е променлива величина. Но тъкмо действието на тази воля решава въпроса за сроковете на времената. Усилието и действието на свободната човешка воля са предварително известни на Господа Бога и в този смисъл и Божественото действие на благодатта, и допускането на злото са предопределени. Но всичко това е предузнато и предопределено винаги с отчитане на свободната човешка воля, която Господ не насилва в никаква посока.

Струва ми се, че точно това обстоятелство ­ зависимостта на историческите срокове от самите нас ­ е причината тези срокове да не са ни открити. Знанието за тях би свързвало нашата свободна воля с различни съображения: “още не е близо” или “все едно ­ нищо не може да се направи”. Освен това е необходимо нашето действие или бездействие да се определя не от подобни съображения, а от свободното ни търсене на доброто или злото, от свободното ни желание да бъдем с Бога или обратното ­ със сатаната.

От тази гледна точка християнинът трябва не да изчислява историческите срокове, а да преценява духовно-нравствената зрялост на доброто и злото в света и да отчита действителното негово състояние, за да се бори за доброто срещу злото и да съзижда делото Божие. В този смисъл наистина е нужно и полезно да различаваме личбите на времената (Матей 16:3). И, струва ми се, само с тази цел те са ни посочени от Спасителя. В такъв дух и Откровението казва: Блажен е, който пази пророчествените думи на тая книга (Откровение 22:7).

______________________

*Източник  http://pravoslavie.domainbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Оберлен, Карл Август (1824­-1864), немски протестантски богослов. От 1849 година преподавал в Тюбингенския университет, а от 1851 година до края на живота си бил професор по богословие в Базел. Отначало се намирал под влиянието на идеите на Хегел и тюбингенската школа, а в последните години от живота си се увлякъл от апокалиптически мистицизъм, израз на който станала книгата му “Пророк Даниил и Откровението на св. Иоан” (изд. 1854, преведена на руски през 1882 година) – бележка на преводача

[2]. Полковник Бейнинген – адвентист от началото на ХХ век, който изнасял в Петербург беседи на тема “Идването на Спасителя през 1932-1933 година.”

[3]. Тук Лев Тихомиров говори за очакванията в предреволюционното време, в началото на ХХ век – бележка на преводача.

[4]. В много от светоотеческите тълкувания под задържащото се разбира законната власт на императора самодържец, който със своя авторитет и сила бди над порядъка в обществото и удържа развитието на злото в него.

[5]. Така е прието да се нарича св. апостол и евангелист Иоан Богослов, който е записал в книгата “Откровение” тайнствените пророчества за съдбата на Църквата и света – бележка на преводача.

 [6]. Разбира се, по същество не е допустимо каквото и да е сравнение между Бога Творец и Неговата нетварна благодат, от една страна, и сатаната ­ паднала твар, от друга. Очевидно авторът допуска такова сравнение само в рамките на един специфично философски поход към разглеждане на проблема. Известно е, че в по-късно издание на своята статия Лев Тихомиров е направил бележка в този смисъл, но за съжаление не разполагаме с точния ѝ текст – бележка на преводача.

Първо изображение – авторът, Лев Тихомиров. Второ изображение – второто пришествие на Господ Иисус Христос. Източник на двете изображения http://www.yandex.ru.