(За воинската служба и непротивене на злото)

Фьодор Николаевич Козирев

„И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури.“ (Иоан 2:15)

Въпросът за съвместимостта на воинската служба с християн­ското звание не е нов. Той е бил повдигнат още на църковния събор в Арл през 314 година. Тук за първи път Църквата писмено е засвидетелствала сво­ето отношение към проблема. Постанов­лението на събора е следното: „Отлъчват се от Причастие тези християни, които ос­тавят оръжие в мирно време“ (в някои ре­дакции – „по време на война“).

Християнското отношение към вóинската служба, естествено, произтича от от­говорите на Църквата на фундаментални­те въпроси на вярата – за произхода на зло­то и насилието, възможността за използ­ване на сила в борбата със злото. Църква­та не споделя възгледите, според които из­точник на всички злини в обществения жи­вот са частната собственост, държавата или цивилизацията. Още по-чужди са ѝ те­ориите, представящи насилието за движе­ща сила на прогреса и обявяващи война на всички норми на обществото. Обяснявай­ки произхода на злото и насилието в света, Църквата изхожда от двете най-съществе­ни положения на християнското вероуче­ние: за грехопадението на човека и него­вото изкупление от Сина Божи.

Библията и Църквата учат, че злото не е сътворено от Бога, но е получило достъп в нашия свят чрез падението на първите хора. Заедно със злото в света влязло наси­лието. Отношенията на любов и взаимно доверие, свързващи човека и Бога в Рая, се сменили с отношения на власт и подчине­ние. Но такива отношения могат да се гра­дят само върху основата на силата. И ето, веднага след прогонването на човека, пред входа на Рая се появява фигурата на Херувим с „пламенен меч“ (Битие 3:24) – първи­ят въоръжен страж на реда, поставен от Самия Бог.

Напуснатата от Божествената благо­дат паднала човешка душа вече не била спо­собна доброволно да се въздържа от зло­то, и още в първото поколение на Адам избухва вражда, завършваща със страшния грях – братоубийство. За да бъде ограни­чено насилието на земята, Бог учредява гражданската власт и ѝ дава правото да овъзмездява престъпниците, дори стигай­ки до смъртно наказание. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се про­лее от човешка ръка…“ (Битие 9:6) – такъв е един от пунктовете на Завета, даден от Бо­га на родоначалника на човечеството след потопа – Ной.

Така още в първите библейски глави се дава откровение на хората, че основни­ят източник на всички социални неправди, войни и конфликти се оказва не някаква историческа грешка на човечеството, а първородният грях – вътрешната развала на човешката природа. И затова Църквата отхвърля утопичните представи за настъп­ването на светла ера на земята (комуниз­мът и други подобни), в която ще изчезнат враж­дите и престъпленията, и войските и зат­ворите ще станат ненужни. Това не значи, че злото е непобедимо. Напротив, христи­яните вярват, че победата над злото в све­товен план вече е осъществена. Със Своя­та кръстна смърт и Възкресение Христос победи смъртта и ада. Но тази победа не освобождава автоматически човека от робството на греха. Злото така дълбоко се е вкоренило в човешката природа, че ос­вобождаването от него се постига само чрез преобразяването на тази природа, за­почващо с Кръщението и завършващо с те­лесната смърт. И затова, вярвайки в нас­тъпването на „Царството на правдата“, Църквата в същото време държи на това, че то няма да настъпи в пълнота тук и не­гови граждани ще могат да станат само вкусилите смърт. А дотогава, докато съ­ществува нашата земя и ние сме на нея, трябва да ги има и властта, и войнството, които са призвани да се противопоставят на разрушителната сила на злото.

Интересно, че в историята на христи­янските народи масовото отпадане от Бо­га и Църквата винаги се е предшествало и съпровождало от широко разпростране­ние на утопичните идеи, надеждата за изг­раждане на земния рай. И това е законо­мерно: нали да се повярва в „прекрасния човек“ и „идеалното общество“ може са­мо като се отхвърли църковното учение за първородния грях. Идеите на Русо за част­ната собственост като източник на наси­лието в обществото са подготвяли френс­ката революция. Идеите на ученика на Ру­со граф Лев Николаевич Толстой за непротивене на злото, подготвяли революцията в Русия. Ереста на Толстой за „непротивенето“, изиграла вече съществена роля в история­та на Русия през ХХ-ти век и възродена сега от многобройните секти („петдесетници“, „свидетели на Иехова“ и други), не просто де­зориентира човека по въпросите на вяра­та. Призовавайки към отказ от въоръжена съпротива на злото, тя духовно го обезо­ръжава, лишава го от правото да отстоява своята свобода, достойнство и светини от откритото посегателство на силите на мрака, води го към упадък и смърт. Затова не трябва да отминаваме с равнодушие та­зи лъжа. Тя изисква най-сериозно разглеж­дане.

Учението на Толстой и неговите пос­ледователи за непротивенето на злото ка­то че ли се опира на очевидни за християнина истини, казани от Самия наш Господ Иисус Христос: „Да се не противите на зло­то“ (Матей 5:39); „Обичайте враговете си“ (Матей 5:44); „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Матей 26:52). Ако тези думи се погледнат отделно, извадени от контекста, без връзката им с общия дух на Писанието, то може наистина да се пред­стави, че служещите в армията нарушават Христовите заповеди. Но нека вникнем по- дълбоко и видим дали това е така.

Четейки внимателно Евангелието, ние ще намерим немалко изрази на Спасите­ля, които на пръв поглед си противоречат. Ето само някои от тях: „Почитай баща си и майка си“ (Матей 19:19) и който „не нам­рази баща си и майка си… той не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:26). „За съд дой­дох Аз на тоя свят“ (Иоан 9:39) и „не дой­дох да съдя света, а да спася света“ (Иоан 12:47). „Моя мир ви давам“ (Иоан 14:27) и „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Матей 10:34). Този, Който казва „не съм дошъл да наруша закона“, го нарушава, изцелявайки в събота. Този, Който казва „да се не противите на злото“, изгонва с бич тър­говците от храма.

Какво е това – непоследователност? Съвсем не! Просто ние се стремим да нап­равим Христовото учение по-обикновено, отколкото е. Търсим в него еднозначност, но то не би могло да е еднозначно, защото е насочено към човека, а човекът е сло­жен. Човекът има тяло, душа и дух. В него се борят природното и личностното нача­ло, в него според думите на св. апостол Павел съществуват „ветхия“ и „новия“ човек (Ефесяни 4:22-24). В съответствие с това, и в Христо­вото учение има старозаветни и новозаветни елементи. Върхът на християнското учение са, разбира се, новозаветните запо­веди, проникнати от духа на всепобеждаващата Христова любов. Но тези заповеди са „изпълнение“, а не отрицание на стария закон (Матей 5:17), тоест развитие, разкритие и изпълването му с нов смисъл. Новият За­вет прораства от Стария, той е брилянт, сияещ в Старозаветния обков. Да се про­тивопоставят тези две части на единното цяло е все едно да се отдели тялото от чо­века.

На неразбирането на органическата връзка между Стария и Новия Завет са се градили множество заблуди на сектанти и еретици, древни и съвременни. Този дух, който заставил еретика Маркион във II-ри век да противопоставя на „злия Бог“ от Ста­рия Завет новозаветния „добър Бог“, кара съвременните протестанти да отхвърлят старозаветните елементи на вярата: свещенството, храмовете и богослужението, почитането на светините, спазването на об­щите пости и празници. Заповедите в Но­вия Завет, взети сами по себе си и тълкува­ни без съотнасяне към църковното преда­ние, се превръщат в нелепости, подобно на пацифисткото учение за непротивене на злото със сила или осъждане на патрио­тичните чувства в духа на космополитиз­ма. Те стават сила, която може да доведе само до анархия и разрушение, а не до съ­зидание в живота, могат да послужат даже за оправдаването на престъпления. Доста­тъчно е да си припомним опита за изпъл­нение на дело заповедите за ненавист към родителите, демонстрирани от известно­то „Бяло братство“ или „Богородичен цен­тър“ [1].

Прочетете още „Напътствие към воина-християнин*“ →