Професор протопрезвитер Николай Шиваров

Бележитият църковен отец, мислител и стълб на православното богословие св. Василий Велики е един от най-изтъкнатите тълкуватели на Свещеното Писание. За неговото задълбочено проникване в смисъла на библейския текст е спомогнало и широкото му и солидно образование. Още в Кесарийското училище той се проявява, по думите на св. Григорий Богослов, като „ритор сред риторите“ и „философ сред философите“[1].

Тази характеристика разкрива основната насока в интересите на бъ­дещия църковен отец, която се забелязва и при следването му във висшите школи в Константинопол и в Атина, с право наречена от св. Григорий „обител на науките[2]„. В нея св. Василий изучава философия, риторика, литература, математика, астрономия, геометрия и медицина[3]. Голямата част от този кръг науки се нарича в Елада εγκυκλιος παιδεία  (тоест общобразователен), а в Рим – artesliberales (тоест „свободни изкуства“, науки за свободния човек). Теса в основата на факултетите по изкуства, които в Средновековието са въведителни за богословието, пра­вото и медицината[4].

Многостранно надареният млад кападокиец с чистота, усърдие и задълбоченост овладява науките и достига върховете на тогавашните човешки познания. След петгодишно следване, около 356 година, св. Василий се завръща в родината си „натоварен като кораб с толкова ученост, колкото е възможно да вмести човешката природа[5]. Той избира пътя на всецяло служене на Бога и ближния и посвещава своята изключителна подготовка, големия си талант и любвеобилното си сърце на богосло­вие и архипастирство

1. Екзегетическият метод в „Шестоднева“ на св. Василий

Плод на библейските трудове на св. Василий са забележителните му девет беседи върху Творението, из­вестни като „Шестоднев“ (Нехаеmeron)[6]. Той ги произнася преди 370 година. Стилното майсторство в тях е съчетано със задълбочена мисъл, благодарение на което светителят разкрива смисъла на библейския текст и осветлява Божието творческо дело сполучливо и привлекателно, особено за образованието. Св. Василий се спира при това кри­тично на съвременните му натур­философски виждания и гностически учения, като отхвърля всичко онова, което противоречи на здравия ра­зум[7]. „Шестодневът“ е запазил своето голямо значение в много отноше­ния до днес. Надживяването на времето от него се дължи в не малка степен и на екзегетическия метод на св. Василий.

Движеща сила за екзегета в „Шестоднева“ е дълбокото убеждение, че Бог, „това преславно и преблажено естество, извънмерна доброта, скъпото име, началото на всичко съществуващо, изворът на живота, светлината на разума, безкрайната премъдрост, несравнимият благ Тво­рец, Той е сътворил небето и земята“[8].

Поради специфичната задача в настоящата работа се спира внимание на онези страни в екзегетическия метод на св. Василий, с които той най-вече се откроява сред светите отци и древни църковни писатели. Само за да не се остане с погрешни впе­чатления, се привеждат и някои точки от общовъзприетия светооте­чески подход.

Св. Василий прилага успешно в труда си херменевтическото пра­вило за двата етапа в екзегетическото осветление на текста: обективното схващане и излагане на разказаното от свещения автор (interpretatio) и съпоставката му с други събития и учения, намиращи се във връзка с тълкувания текст и критическото им анализиране, при което екзегетът дава и своето мнение (com- mentatio, explicatio)[9].

Общо светоотеческо направление е например и библейският текст да се взима като едно цяло и когато се разглежда и изяснява отделно място от него. Затова св. Василий правилно поставя разказа за Творе­нието в широк контекст, като обръща сериозно внимание на единството на Стария Завет с Новия. Той прибягва често към Псалтира не само защото чувства, че поетическото преклонение пред Твореца ще подейства емоционално на слушателите. Той търси в псалмения текст също богооткровената истина, което ще му помогне за точно и всестранно изяснение на застъпеното в библейския разказ за Творението. Месианската перспектива намира трез­во и точно своето място в „Шестоднева“, а евангелският високонравствен закон се включва в изясне- нията, за да се поучат вярващите за висшите цели и предназначение на човешкия род. В старозаветния текст св. Василий вижда и начално загатване на верови истини (като Троичността), които се разкриват в Новия Завет[10].

Св. Василий познава основно постиженията на езическата филосо­фия. Той знае както нейните сполуки, така и многото ѝ слаби страни. Добре са му известни блуждаенето, лутанията и противоречията в нея. Същевременно той реалистично оценява, че най-вече интелигентни негови съвременници се увличат от та­ланта на един или друг философ, от интересните подходи и обяснения в концепциите на една или друга философска школа. Затова св. Ва­силий, след интерпретирането на даден израз или отделна дума на библейския автор, счита за свой дълг да влезе в дискусия с езически фило­софи и да докаже несъстоятелността на техните твърдения или да приеме онова, което е основателно. Той съзира хипотетичното и използва противоречията, без да изпада в нихилизъм. В началните страници на беседите той казва: „Като размишлявам за това велико дело, дивя се и не зная как да започна… Елинските философи са говорили много за природата, но нито една тяхна дума не може да стои устойчиво неизменно и непоколебимо. Казаното от другия разрушава онова от (първия), тъй че не ни е (трудно) да ги изобличим. Защото достатъчно е те един друг да се опровергават“[11].

Въпреки че този подход изпсква голяма образованост, той се възприема от някои църковни автори, в това число от големия старобългарски книжовник Иоан Екзарх. При използването му той чувства нуждата да даде на старобългарския читател по-голяма информа­ция. Затова например се обръща поименно към съответните филосо­фи, когато опровергава техните уче­ния за материята и първопричината на всяко битие – например Пар­менид, Талес, Демокрит, Диоген[12], които считат един или друг елемент за базисен или дори първопричина. Иоан Екзарх се обръща към тях с думите: „Като ги виждате съединени, натрупани и преплетени…, защо вие приписвате на тези видими неща, противоречейки сами на себе си творческа сила и продължавате да говорите много за това?… Защо ти, о, човече, умуваш напразно и постъпваш неправилно? Ти твърдиш, че първопричина на всяко битие е водата, друг пък казва, че е огънят, трети пък – въздухът, след това земята, а друг пък казва, без да мисли, че те всички заедно (са първопричината). И не виждаш, че нито едно от тези неща няма разум, няма мисъл, нито душа, нито чувство. Как ти (можеш) да влагаш душа в бездушното, на което не са при­частни нито ум, нито мисъл, нито слово… Как ти, Аристотеле, (мо­жеш) небесното тяло, което е видимо и за най-малките живи същества и за нашите слаби очи и което е раз­делимо и измеримо, да поставиш наравно с невидимия, недоведомия и неописуем Бог и да говориш, че то е без начало и без край и че е вечно. Още повече, че ти, като казваш това, го провъзгласяваш за единствен бог и причина, и за господар“[13].

Това не е отричане на философията или на натурфилософското мислене и търсене. Както казва Иоан Екзарх, следвайки разбиранията на св. Ва­силий, „на философията е присъщо да търси истината, да узнае какви са природата и произходът на всяко битие, необходимо е (философите) да се опитват (да узнаят) същността на другите твари и да разберат какъв е техният произход. Така те биха могли, след като най-напред са поз­нали себе си, да разберат природата и на другите (неща)“[14]. За съжаление обаче те не са изпълнили тази своя задача и Иоан Екзарх посочва тяхната слабост: „Те не познаха собствената си природа, като разбраха колко над естествените закони е съставена тя, а как можеха (тогава) да разберат природата на небесното тяло или да го проумеят[15]?“ Все пак той отхвърля една или друга съществена точка от натурфилософските концепции и конкретно мотивирано.

Екзегетът е длъжен да познава и неправославните учения при изяснение на свещения текст и да ги взима под внимание, като ги анализира внимателно и след това посочва тяхната несъстоятелност. Това общоправославно херменевтическо пра­вило, почиващо на голям опит относно еретическите изопачения, намира приложение и в „Шестоднева“ на св. Василий. Той споменава ересиарси, посочва учения и изяснява тяхната несъстоятелност (например, че тъмнината и бездната са зли сили и дава естествено-научни обяснения за тях[16]). Еретическото учение за тъмнината и бездната като зли сили е отглас от шумерски и вавилонски митове в манихейското учение, а оттам и в павликянското, и в богомилското. Поради това Иоан Екзарх включва целенасочено в труда си „Шестоднев“ въпросния пасаж от тълкуването на св. Василий. За да опровергае това еретическо твърдение, кападокийският светител изяс­нява, че тъмнината няма свое самостоятелно личностно съществуване, а физически погледнато тя е липса на светлина[17]. Опасността под езическо или еретическо влияние да се гледа светлината пък като живо същество налага св. Василий да даде изяснение и за нея. След като оборва твърдението, че тъмнината би могла да бъде причина да се появи светли­ната, св. Василий изтъква, че тази има своя субстанция, свое естество. Чрез нея всичко става видимо. Тя прониква в света по всички посоки. Самата тя е с прозрачно естество и е много фина. Водата става по-ясна чрез светлината и я отражава. Когато Бог определя светлината като добро нещо, това означава не само, че тя поражда приятни чувства, че има в себе си симетрия на частиците си. Тя е добра и тъй ще бъде в полза на човека, понеже в този мо­мент човекът още не е бил сътворен и неговото око не се е наслаждавало на светлината[18]. Следователно тя е в услуга на човека.

В екзегетическото си осветление, пазейки правата вяра, св. Василий използва научните познания в различните области – не само астро­номически, но и географски, ботанически, зоологически и така нататък. Той описва страни и реки, растения и риби, морски животни и сухоземни. Не е необходимо да бъдат привеждани съответни примери. Трябва само да се подчертае, че този начин на използване естествените науки при тълкуване на библейския текст възприема и Иоан Екзарх.

Както изглежда, по труд, в който са използвани данните в Аристотеловото съчинение Historia Animalium,[19] Иоан Екзарх включва в коментара си подробно описание на анатомията на човека, когато изяснява сътворяването на първите хора[20]. В него той се отнася с голямо внимание към разясненията на физиците и естествениците[21]. Възприема и мнението за кръговото движение на небесните тела[22], което за мнозина в онова време е странно, тъй като съществува и друго научно гледище – че „по природа има само пра­волинейно движение[23], което застъпват предимно неоплатониците“. Иоан Екзарх привежда също древни изчисления за обиколките и диаметрите на земята, луната и слънцето, като подчертава, че това са сведения на хора, задълбочено изучавали астро­номия. Разбира се, за нашата съвременност твърдението, че „слън­цето е многократно по-голямо от самата земя, а земното кълбо (кроугъ) е два пъти по-голямо от луната“[24] не е задоволително. Все пак за онази епоха то е връх на човешките пости­жения, отговаря на духовния ръст в нея, а и съответства на правилния път на научното придвижване.

Прочетете още „Екзегетическият метод в св. Василиевия „Шестоднев“ и актуализирането му днес*“ →