Архимандрит Павел Стефанов

Хазарите (еврейски – kazarim, идиш – kazarn) доминират Източна Европа между VII-ми и Х-ти век и играят изключителна роля за спиране на ислямското настъпление на Запад[1]. Неотдавна претърпя второ издание у нас известният “Хазарски речник” на Павич, който е опит за белетризация на основните проблеми, свързани с този уникален народ[2]. Въпреки твърденията на Артамонов, че хазарите и езикът им били изчезнали безследно от историческата сцена[3], към края на 2001 година те се появиха неочаквано в световните новини. Член на антиталибанската коалиция в Афганистан е Хезб-и-Уахдат (Партия на ислямското единство), която е коалиция от осем шиитски групировки, подкрепяни от Иран. В нея влизат главно етнически хазари с водач Карим Халили, които са 30% от 25-милионното население на страната[4]. Езикът им, който е близък на персийския, също е изследван[5].

Особен научен интерес представлява религията на хазарите[6]. По всичко изглежда, че те, подобно на българите и сабирите, са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си. Еврейските легенди твърдят, че хазарите са потомци на изгубените 10 библейски колена. Според Кейбриджския аноним (писмото на Шехтер), писан през 948 или 949 година от неизвестен хазарски автор в Константинопол, хазарките се омъжват за евреи, които напускат Армения и се заселват в Хазария[7].

Преди да приемат главните монотеистични религии, хазарите изповядват тенгризъм и шаманизъм. Основният им бог е Тенгри (прабългарски вариант – Тангра), който олицетворява небето и владее над живота и съдбата на хората. Той дава мъдрост и власт на кагана и санкционира авторитета му[8]. Съпруга на Тенгри е покровителката на плодородието и детеродството Умай (в превод “плацента”), която олицетворява женското начало. Тази богиня представлява качествено развитие на персийския доброжелателен дух Хумай[9]. Неслучайно неин фетиш е лъкът и стрелите, които имат фалическа семантика[10]. Средният свят се олицетворява от възприеманите като единно божество близнаци Йер-Суб (‘земя-вода’), свързани с поклонение на земята, планините и реките[11]. Хтоничното царство се владее от божеството на войната и смъртта Ерклиг.

“Историята на кавказките албанци” от арменския писател Мовсес Дасхуранц описва как през 682 година албанска християнска мисия начело с епископ Исраел покръства “страната на хуните” (хазарите), която се намира северно от Кавказ в земите на днешния Дагестан. Името на княза на хазарите е Алп Илутвер. Интересно е, че в местния пантеон образът на главното божество е разделен на две – антропоморфизирания Тенгри-хан с друго име Аспандеат (от персийски аspa ‘кон’; срв. Спентодат в иранския епос), който е представен като чудовищен исполин, и Куар (от персийски xwar ‘слънце’), който персонифицира слънцето и мълниите[12]. От други извори се знае, че хуните и древните уйгури почитат бога на мълниите, като принасят жертви на местата, където те падат[13]. Според Дасхуранц хазарските богослужебни места са дървени храмове с идоли[14]. На някогашната територия на Хазария са разкопани само два езически храма в Маяцкото селище и крепостта Хумар[15]. Сигурно е имало и други, но те не са запазени поради дървената си конструкция. Хазарите почитат и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на Тенгри. Вярва се, че който отчупи клонче от тях е заплашен от полудяване и смърт. На връщане от хазарската си мисия през 860-861 година св. Кирил Философ премахва в кримския град Фула култ към дъб, който уж предизвиква дъжд и дава други блага. Той отвръща на магията с магия, като удря или по-скоро чука дървото 33 пъти и накрая го отсича (ЖК, ХІІ-та глава[16]). Има данни и за грамадно обожествявано дърво в кавказкия град Ранхаз, на което всяка сряда се окачват плодове и се принасят жертви [17].

В кастата на хазарските свещенослужители влизат жреци, шамани, магьосници и знахари. Жертвите се състоят от коне, които са свещени животни. С тяхната кръв се напръсква земята под дърветата, главите и кожите им се окачват по клоните, а труповете им се изгарят[18]. Култът към конете е общотюркски и е присъщ също на прабългарите, но поклонението на свещени дървета се дължи на фино-угърския субстрат на хазарите. Като номадски народ те се молят и на второстепенни божества на пътищата[19].

Дасхуранц съобщава, че хазарите погребват мъртвите на “високи места” (по-близо до небето или Тенгри), където са изградени капища. Скръбта се проявява чрез плач и нараняване на бузите с нож. На Балканите от античността до късното Средновековие жените си дерат бузите с нокти, което е отразено в иконографията на сцената “Оплакване на Христос”[20]. Хазарските погребения се следват от дрънкане на звънци, биене на барабани, надбягвания с коне, двубои с мечове на голи до пояс мъже и еротични игри на младежите и девойките, които след това се сватосват от родителите[21]. Тук се съчетават трите нива на вечно възраждащото се митобитие: 1) соларно (конете като знак на слънцето); 2) земно (мечоборството до кръв като алюзия за дефлорация[22] и младежките любовни игри като обреди за възпроизводство и плодородие); 3) хтонично (шаманско прогонване на подземните духове онгони чрез биене на звънци и тъпани; смъртта като преход към живот в друга фаза). Описаните от епископ Исраел хазарски заупокойни обичаи намират близки паралели във фолклора на скитите, описан от Херодот, и са още едно потвърждение за техното общо иранско потекло[23].

Археологията установява, че хазарските погребения се извършват предимно в катакомби, които наподобяват юрти. Отвъдният живот се схваща като продължение на земния[24]. Тюрките гузи от Х-ти век, описани от Ахмад ибн Фадлан, изкопават на покойниците “гроб, подобен на дом” и им принасят в жертва коне[25]. Той твърди, че при кончина на някой виден волжски българин робите му се бичуват до кръв, което е паралел на хазарското нараняване с нож[26]. Ритуални звънци на шамани са намерени и в погребения от българските земи[27]. Сведенията на Дасхуранц се потвърждават от по-късни тюркски погребения на шамани, в които се поставя модел на фалос или лък със стрели[28]. Чрез тези сексуални символи на живота и размножението шаманите ознаменуват победата си над подземните духове на смъртта. При руските езически погребения избрана девойка, която се жертва за умрелия, се изнасилва от шестима мъже (профанно число), преди да бъде прободена с нож и удушена. Човекът, който запалва ладията с двата трупа е гол и пристъпва гърбом. Тази инверсия показва, че се извършва анти-обред[29]. През 921 година хазарите споделят с Ибн Фадлан, че когато умре неженен младеж, неговите роднини го венчават посмъртно[30]. Погребалният репертоар на средноазиатските народи и даже на някои балкански народи като черногорците досега включва ритуален танц[31]. Реликтови имитации на погребални обичаи също се забелязват в народните игри на унгарците, които в продължение на векове съжителстват с хазарите и прабългарите[32]. Славянските народи също схващат погребението като венчание за смъртта, което е отразено в техния фолклор[33].

След като си спечелва подкрепата на хазарските племенни вождове, епископ Исраел събаря олтарите на Тенгри и отсича дърветата, почитани от туземците. От тях той прави голям кръст, декориран с изображения на животни и кръстчета. Хазарският каган Алп Илутвер принуждава жреците да му предадат амулетите си, за които се вярва, че излъчват свърхестествена сила. Познати и на древните българи, тези аксесоари на суеверието са отречени в 79-тия отговор на папа Николай I като “изобретение на бесовски хитрости[34]”. На намерените при разкопки хазарски амулети са представени слънце, птици, мишки, маски, змейове, онгони. Като амулети се използват и зъби на глигани, кучета и вълци[35]. Съдбата на хазарските жреци е трагична, защото Исраел заповядва те да бъдат изгорени на клада вероятно поради съпротивата им на новата религия. Този акт е замислен и изпълнен като екзекуция, но може би служителите на Тенгри го приветстват като върховно “пречистване” с обожествяваната от тях стихия на огъня.

Всяко шаманско “действо” се развива около свещения огън. Култовото отношение към огъня у хазарите се доказва и от археологически разкопки в Дагестан. Пепелта от огнищата не е изхвърляна, а събирана в специални ями в чертите на селищата, тоест вътре в сакралното пространство, осветено от човешкото присъствие. При редица могилни погребения труповете са положени върху основа от въглени[36]. Пространното житие на св. Кирил Философ (глава VІІІ-ма) цитира признание на хазарски пратеници, че се молят на Тенгри, обърнати на изток. Следователно те почитат слънцето като негов символ[37].

Прочетете още „Тенгризмът на хазарите и неговите прабългарски паралели*“ →