”Делата на плътта са известни; те са:… вражди, свади, ревнования, гняв, разпри, разногласия, ереси, завист, убийства… и други такива…; отнапред ви казвам както и по-преди ви казах, че които вършат това няма да наследят царството Божие.” (Галатяни 5:19-21 )

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Тези строги думи на свети апостол Павел предупреждават повярвалите в Христа да не вършат гибелните дела на плътта, ако искат да наследят царството Божие. Християнинът е духовно роден в купела на кръщението за царството небесно. Той не трябва да бъде плътски човек. В него е запалена благословената искра на духовния живот. Той не бива да угасява тази искра, а е длъжен все повече и повече да я разпалва, за да грейнат в него пламъците на Духа, Който изпепелява всички греховни страсти и възгаря ревността за постигане на заповяданото съвършенство (Матей 5:48). Тъй по пътя на духовния живот християнинът може да стигне до блажено единение с Бога. Духовният живот ще го отдалечи от смъртоносните дела на плътта, централна част между които заемат, както чуваме от думите на св. апостол Павел, враждите и разприте между хората. А тези вражди и разпри са тежки грехове против внушенията на седмото блаженство.

В миналата беседа ние говорихме за Божия мир в душата на вярващия, за мира с ближните и за помиряването на враждуващите. Сега пък ще си побеседваме върху греховете против заповядания от Бога мир. Кои са тези грехове?

Както в миротворството ние установихме три степени, тъй и в греховете против миротворството можем да различим три степени. Първата от тях е смущаването на мира в собствената душа, втората – нарушаването на мира с околните при враждебни отношения с тях, и третата – сеенето на раздори между ближните.

Първата степен на размирието

”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” – казва Спасителят. Може ли да се нарече син Божи един, който е в лоши отношения с Господ? А в лоши отношения с Господа е всеки, който греши и не се кае за греховете си. Такъв човек не може да има мир в себе си. Съвестта му го мъчи и изобличава. А ако не го мъчи, толкова по-зле за него, че с многото си грешене до такава степен я е притъпил! Той не може да има истински мир и с ближните си, щом чрез грешене влиза във вражда с Бога.

Въпреки това чува се не един грешник да казва: ”Aз живея в мир с ближните си, защото се пазя да греша против тях. Вярно е, че не съм безгрешен. Но моите грехове засягат моя частен живот. С тях аз никого не увреждам. И Бог няма да ме съди за моите грехове, понеже те се отнасят само до моята личност. Аз си живея в мир с Бога. И мира с ближните си не нарушавам”.

Прав ли е такъв човек? Вярно ли е, че неговите лични грехове се отнасят само към него и не накърняват мира му с Бога и с ближните? Не! В това ще ни уверят следните разсъждения: Макар и от лично естество, греховете му са нарушения на Божията воля. А нарушава ли някой Божията воля, той нарушава и мира си с Бога. Защото не е възможно да си в мир с някого, като постоянно вършиш онова, което е противно на заповедите му. Ако едно дете не изпълнява наставленията на баща си, ще има ли мир с него? Така е и в отношенията на човека с Бога. Щом вършиш грях, макар той да ти се вижда, че засяга само тебе, а не Бога и ближните ти, ти нарушаваш мира си с Бога, Който е забранил въобще греха. А нарушиш ли мира си с Бога, ти лесно ще направиш и втората стъпка – да нарушиш мира си и с ближните. Това и става обикновено.

Прочетете още „Грехове във връзка със седмото блаженство*“ →

”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Матей 5:9)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Когато Единородният Син Божи се роди в бедната пещера край Витлеем и пастирите узнаха за това от долетелия при тях небесен пратеник, тогава много други ангели се явиха в небесния простор и пееха: ”Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:14).

Не е случайно, дето благодатният небесен мир бе възвестен заедно с раждането на Иисус Христос. Не друг, а Божият Син донесе истинския мир на земята. Той е великият небесен миротворец, защото дойде, за да примири човеците с Бога. Той е, според израза на св. апостол Павел, ”нашият мир, Който направи от двата народа (израилския и езическия) един и разруши преградата, що беше посред… и като дойде, благовести мир на… далечни и близки” (Ефесяни 2:14-17). Той казваше на Своите ученици в последната Си беседа с тях: ”Мир вам оставям, Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава” (Иоан 14:27). С това Той подчерта, че Неговият мир е много по-съвършен от обикновения земен мир.

Радост моя, придобий мирен дух, и хиляди ще се спасят около тебе!

Светьт познава само примирия. Затова в него не може да цари истински мир. Вижте световната история! Колко мирни договори са се сключвали и колко войни са избухвали пак след това, пораждани от самите договори за мир, тъй като в тяхната несправедливост се е съдържало семето на бъдещите раздори. Не е така с мира Божи! Който се удостои да получи тоя мир, той живее в мир и със своята съвест, и със своите близки, и най-вече с Бога. Той е станал чрез Божията благодат нова твар, която ненавижда греха и обича Бога и ближните си, нова твар, която се характеризира с миротворство. Това е чудото, що става с всички постигнали благодатна връзка с Христа.

Грехът воюва против Бога. Светът, като потънал в зло (1 Иоан 5:19), също е във вражда с Бога. Но ”Бог примири света със Себе си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението” (2 Коринтяни 5:19). И тъй, желаещите да постигнат мира, могат да сторят това с Божията помощ. Тъкмо това постигане на мира с Бога, с ближните и със себе си се нарича от Господа миротворство. То води към вечно блаженство и към богоосиновяване. ”Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”.

Прочетете още „Седмото блаженство*“ →

”Няма да влезе … (в небесния град) нищо нечисто, нито който върши гнусни работи и лъжа, а само ония, които са записани в книгата на живота“ (Откровение 21:27)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Прекрасна, но неугодна Богу девица

Възлюблени,

В началото на ІV век, когато на престола на римските императори седял нечестивият цар Максимиан, който бил непримирим враг на християнската вяра, в град Александрия живяла една необикновено красива девойка от царски произход на име Екатерина. Тя била високо образована, мъдра и много богата. Видни княжески синове искали ръката ѝ, но тя всички отхвърляла. Майка ѝ изповядвала християнството тайно, понеже по това време жестоко били гонени привържениците на новата вяра. Когато близки и сродници увещавали Екатерина да се омъжи, тя отклонявала предложенията, като казвала: ”Намерете ми такъв младеж, който да е равен на мене по благородния си произход, по богатствата си, по красотата и образованието си, и аз ще се омъжа за него. Но ако някое от тия качества му липсва, аз не мога да го взема”. Дълго търсели такъв младеж, но не намирали.

В същото време вън от града на едно скришно място живеел един свет духовник, при когото майката на Екатерина често отивала. Тя завела веднъж при него и дъщеря си, желаейки да получи благодатния му съвет. Светият старец видял Екатерина, разговорил се с нея и се почудил на мъдростта ѝ. Като разбрал какво условие тя поставя, за да се омъжи, рекъл ѝ: ”Aз знам един пречуден Отрок, Който далеч те превъзхожда във всичките ти качества. Неговата красота надминава слънчевото сияние. Неговата премъдрост управлява вселената. Неговите богатства са пръснати по целия свят. А произходът Му е непостижимо благороден”. Като чула тези думи, Екатерина, мислейки, че ѝ се говори за някой земен княз, се смутила духом и запитала: ’Истина ли е това, което ми казваш?” Старецът ѝ отвърнал, че е самата истина, че този чуден Младенец няма земен баща, че се е родил от една най-благородна девица от царски произход – от светата и пречиста Дева Мария, която стои по-високо от ангелите и се тачи като Царица небесна. Екатерина запитала: ”Може ли да видя този прекрасен Юноша?” Старецът ѝ отговорил: ”Ако извършиш онова, което ще ти кажа, ще се удостоиш да видиш Неговото пресветло лице“. И извадил една икона, на която била изобразена Пресвета Богородица с Божествения Младенец в обятията ѝ, подал ѝ я и рекъл: ”Ето ликовете на чудната Майка и още по-чудния ѝ Син. Вземи това, затвори се в стаята си и се моли благоговейно цяла нощ към тази Майка. Тя ще ти покаже своя Син.”

Прочетете още „Грехове във връзка с шестото блаженство*“ →

”Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Матей 5:8 )

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Чистотата е условие за виждане Бога и за блаженство

Възлюблени,

Бог ни е създал за добродетелен живот и за нравствена чистота, които единствени правят човека богоподобен и блажен. Високо е предназначението ни – да станем пречисти храмове на Светия Дух! Но след катастрофалното грехопадение човекът не може да бъде напълно чист, защото той се ражда със заразата на първородния грях. Единствено абсолютно чист е само Бог. Словото Господне говори: ”Какво нещо е човек, та да бъде чист, и роденият от жена да бъде праведен? Ето Той (Бог) и на светиите Си не доверява, и небесата са нечисти пред Неговите очи; толкоз повече е нечист и разтлен човек, който пие беззаконието като вода” (Иов 15:14-16). ”Кой ще се роди чист от нечист? Ни един”! (Иов 14:4). Всеки човек може да приложи към себе си думите на Псалмопевеца: ”Ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми” (Псалом 50:7). Животът на човека започва в грехове и протича в грехове. През цялото време на своето земно съществуване човекът волно или неволно греши. Затова няма такъв, който да може да се похвали, че се е опазил от съгрешаване и че сърцето му е напълно чисто.

Ала Словото Божие призовава тъкмо нечистите да станат чисти, защото в сърдечната чистота е скрито щастието на християнина. Само чистият по сърце може да общува с Бога и да черпи от Неговата неизчерпаема благост блаженство за себе си. Злият човек не може да бъде щастлив. Защото грехът е отрова, която убива радостта на живота. Злият човек може да бъде, подобно на алкохолиците, само временно опит от измамните наслади на греха. Но отрезвее ли от своето нечестиво опиянение, той се чувства ограбен от греха. Невинността му е погубена от извършеното беззаконно дело. Оттук нататък той мъкне срамното бреме на греха, угнетяван от съзнанието за виновност.

Страшно е състоянието на загубилите чистотата на сърцето си. Те и в този живот се мъчат под гнета на своите грехове, а и в бъдещия живот ще бъдат далеч от Бога. Отдалечаването от Бога започва още тук за онези, които се сквернят с беззаконии дела. Този процес на съзнателно отчуждаване от Бога вследствие вършенето на грехове е психологически лесно обясним. Бог е светлина. А който върши грях, се опетнява, и естествено бяга от светлината, за да не се видят делата му, понеже са тъмни. ”Защото всякой, който прави зло, мрази светлината, и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши” (Иоан 3:20).

Прочетете още „Шестото блаженство*“ →

”Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иаков 2:13 )

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Кой от нас не се нуждае от Божията милост? Кой може дръзко да излезе пред Бога и да се съди с Него? Кой може да се надява на делата си и да иска въз основа на тях да получи като справедливо въздаяние блаженството във вечността? Ние всички много грешим. С нашата оскъдна човешка праведност не можем да заслужим безчислените Божии благодеяния, които получаваме в този временен живот, а камо ли неизказаните дарове на вечния живот. Дълбока заблуда е да мисли някой, че е заслужил нещо. Защото доброто, което се трудим да осъществяваме, става с Божията помощ. Само злото е наше, тъй като сами го вършим.

В Псалтира е казано: ”Ако Ти забелязваш беззаконията, кой ще устои, Господи?” (Псалом 129:3). Това значи, че никой от нас, грешните, не може да издържи справедливия Божи съд. Никой сам себе си не може да спаси. Ако има спасяващи се, то е по милост Божия. Без нея няма спасение.

Тази милост Божия е слязла от небето на земята в изкупителното дело на Иисус Христос. Всеки вярващ може да я има. И все пак, за да я получи, човек трябва да отговаря на известни условия. Едно от най-важните между тях е сам той да бъде милостив към ближните си. Ако той е немилосърден, няма за какво да се залови у него слизащата от небето Божия милост. В ожесточението си към ближните такъв човек погива.

Както ледът и восъкът не могат да се слепят, защото са разнородни елементи и свойствата им са противни едно на друго, тъй човешката жестокост и Божията милост не могат да се съберат в едно сърце, защото нямат нищо общо помежду си. Човешката жестокост пропъжда Божията милост, тоест пропъжда единствената възможност за спасение.

Оттук се вижда, възлюблени, колко големи врагове на своята душа са онизи хора, които се противят на изискванията на петото блаженство, което ни учи на милосърдие към ближните.

”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”. Обратно на това ще рече: ”Горко на немилостивите, защото те няма да бъдат помилвани!” Кои са немилостиви? Това са жестоките хора.

Нека разгледаме жестокостта и нейните многообразни прояви, та като изправим огледалото на днешната беседа пред духовните си очи, да видим в него дали няма и у нас някои от проявите на жестокостта, които ни пречат да получим Божията милост.

Прочетете още „Грехове във връзка с петото блаженство*“ →

”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани” (Матей 5:7)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Нашият Спасител на нищо друго не се радва така, както на обръщането на грешниците. Той ни показва много пътища на спасение, за да ни улесни да си изберем някой от тях, най-подходящ за нас, та, тръгнали по него, да се отдалечим от греховете си и да намерим Бога! Ето в петото блаженство Той обещава помилване на ония, които сами проявяват милост към ближните си.

Та има ли по-голямо щастие за грешника от това да получи Божията милост! На какво друго може да разчита един жадуващ да се спаси, а очернил съвестта си с много грехове, освен на Божията милост?! Никога грешникът сам не може да се изкупи, ако Бог не го помилва. Затова толкова често се чува в църковните богослужения вопълът: ”Господи, помилуй!” Иска ли обаче грешникът да получи Божията милост, той трябва да отговаря на едно неотменимо предварително условие сам да е милостив към грешките на ближните си! ”Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани”.

Видове милосърдие

Всеки може да проявява милост към околните по най-различни начини, стига да желае. Колкото различни биват нуждите на хората, толкова различни милости може да им се оказват. Нуждите могат да бъдат телесни и духовни. Оттук и милосърдието към нуждаещите се може да се проявява и в телесната, и в духовната област.

Милосърдните дела за облекчаване телесните нужди на нашите ближни са следните: 1) да нахраним гладен, 2) да напоим жаден, 3) да облечем гол, 4) да посетим затворник, 5) да посетим болен, 6) да приемем странник у дома си, 7) да погребем умрял в крайна бедност и прочее.

Иисус Христос, поощрявайки ни да вършим тези дела на милосърдие, говори, описвайки страшния съд: ”Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.” (Матей 25:34-36).

Иисус Христос благоволява да се отъждествява с най-бедните и презрени хора в обществото, които живеят с подаянията на човешкото милосърдие. Той направо ги нарича Свои братя, като казва: ”Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Матей 25:40). Оттук се вижда, че оказаната милост на просяк, на изпаднал в нужда, на странник, на вдовица, на сираче, е милост, оказана на Самия Иисус Христос!

Прочетете още „Петото блаженство*“ →

”Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв” (Откровение 3:1)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Живите мъртъвци

Има едно преокаяно състояние сред човеците, при което човек изглежда жив, а е мъртъв пред Бога. Видът му на жив човек не само нищо не го ползва, но още по-дълбоко го въвежда в погибел; защото му пречи навреме да види своето духовно загиване и да се предпази от него. Кои са тези човеци, на вид живи, а всъщност мъртви? Това са всички онези, които живеят в смъртни грехове, тънат в неправди, не чувстват никакъв глад и жажда за правдата Божия, не се интересуват за спасението на душата си; всички, които са изпаднали в състояние на духовно безчувствие.

Животът е пълен с такива живи мъртъвци. Вървиш из шумните улици на града. Срещаш много хора. Всички тичат, всички са улисани в грижи. Едни те познават и те поздравяват. А други ти са непознати и отминават. Но между познатите и между непознатите колцина са живи пред Бога? Колцина се вълнуват от Божиите заповеди? Колцина мислят за спасението на душите си?

Туй че някой телом е жив, още не значи, че той е жив и духом. Признакът на телесен живот и здраве е гладът и жаждата. Престане ли човек да гладува и жадува, той умира. Тъй е и в духовния живот. Живият духом гладува и жадува за Бога. Следователно, ако някой не чувства никакъв глад за Бога и Неговата правда, никаква жажда за спасение на душата и за следване Божиите заповеди, с право можем да кажем и за него, че той е умрял духом, преди да умре телом. Светът е пълен с такива живи мъртъвци!

Прочетете още „Грехове във връзка с четвъртото блаженство*“ →