Етикет: петър гнафей

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 9*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ.2.2. Петър Монг

Едва ли е било случайно, че по същото време в Константинопол се явила група александрийски монаси с петиция, в която молели императора да признае Петър Монг за единствен Александрийски патриарх[360] и с покъртителни слова описвали голямата беда, която Халкидон причинил на Александрия и египетските и либийски провинции[361]. По душа Петър бил монофизит, но в дейността си променял убежденията си съобразно с обстоятелствата, като преследвал най-вече личната си изгода. Той ту приемал определенията на Халкидонския събор, ту ги анатемосвал[362]. В началото бил дякон в Александрийската църква. После прекратил общението си с Протерий, заради което бил осъден. Твърде вероятно е да е участвал и в неговото убийство[363].

При така сложилите се обстоятелства всичко в този момент било в ръцете на Константинополския патриарх. Акакий знаел добре какво иска – господство на неговата катедра над църквите на Изтока. Тази цел била постижима единствено с помощта на императора[364]. Падането на клетвопрестъпника Иоан Талая в жертва на гнева на Зинон било очаквано и естествено. От друга страна, не било трудно последният да бъде убеден да приеме петицията в полза на Петър Монг. Акакий обаче не можел да допусне императорът просто така да утвърди Монг, както преди това Василиск сторил с Тимотей Елур, в резултат на което били отменени всички решения от Халкидон. Ако това би се случило, то и правните основания за суверенните права на Акакий, постановени на събора, биха били обезсилени. Петър трябвало да заплати като цена за разрешението да остане приемник не само на Тимотей Елур, но и на Салофакиола, с безусловно признаване на упорито проклинания от него и предшественика му Халкидонски събор; а тъй като императорът бил този, който, вместо да го преследва, му осигурявал закрила, то той трябвало и да изиска заплащането на тази цена. Монг, от своя страна, узнавайки за благоприятното развитие на събитията, изпратил на Акакий изповедание на своята вяра и обявил, че приема Халкидонския събор и следва всичките му определения. След тези заявления Акакий решително преминал на негова страна и още по-настойчиво започнал да действа в негова полза пред императора. Работите на Талая не вървели към добро, а се случило и още нещо, което не би могло да предразположи византийския двор в негова полза: неговият покровител Ил издигнал знамето на бунта срещу императора. Естествено било Талая да бъде заподозрян в съучастие. Императорът решително заел страната на Монг и го утвърдил за патриарх на Александрия, като предварително му заповядал формално да влезе в общение с папа Симплиций и патриарх Акакий. За Талая пък заповядал да бъде изгонен от Александрия като клетвопрестъпник и извършител на светотатство. Акакий от своя страна също написал на александрийците, че е встъпил в общение с Монг, след като той напълно доказал своето православие. Когато след това Петър ІІІ Монг (482-490) пристигнал в Александрия, Иоан Талая побързал да се отдалечи. Клирът и народът го уговаряли да остане, като му обещавали да умрат за него, но той не се вслушал в гласовете им и избягал отначало в Антиохия при Каландион, а след това в Рим при папата[365].

ІІ.2.3. Енотиконът

Средството, предложено от живеещите в Константинопол привърженици на Монг, за възстановяването на мира в Александрийската църква, се състояло в това, императорът да издаде вероизповедна грамота, която да послужи като основа за обединение на разномислещите партии. През 482 година бил изготвен текстът на императорския едикт, наречен Енотикон (ενωτικóν)[366], тоест послание на съединението, който трябвало да бъде представен на Петър Монг за подпис[367]. Същността на съдържанието на този документ се състои в следното: като казва предварително, че силата на държавата и благосъстоянието на Църквата зависят от единомислието на вярващите, императорът след това уведомява александрийците, към които основно е адресиран този едикт, че заради това „преблагочестивите архимандрити, пустинници и други почтени хора ни изпращаха молби и със сълзи ни умоляваха да устроим единението на светите църкви така, че едните членове на Църквата да дойдат във връзка с другите, защото ненавистникът на доброто отдавна вече се опитва да ги раздели, знаейки, че ако започне да се бори с цялото тяло на Църквата, то ще бъде победен”. „Извършени са хиляди убийства и с потоци кръв е осквернена не само земята, но и въздухът”. Едни са умрели без кръщение, а други – без да се сподобят с причащение със светите тайни. „Кой не би желал да промени към по-добро едно такова състояние на нещата?” В едикта като основание на вярата бил посочен Никео-Цариградският символ, към който се е придържал и Третият вселенски събор. „Несторий пък, заедно с Евтихий, като хора, мислещи несъгласно с гореспоменатите отци, и ние предаваме на анатема, приемайки при това и 12-те глави, изречени някога от Кирил, блажения по памет епископ на светата католическа Александрийска църква. Изповядваме също, че единосъщният Син Божи и Бог, наистина въчовечилият се Господ наш Иисус Христос, единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по човечество, слязъл и въплътил се от Светия Дух и Мария Дева и Богородица, е един, а не са двама; казваме: един е и в чудесата, и в страданията, които доброволно е претърпял по плът. А мненията на тези, които Го разделят или сливат, или във въплъщението въвеждат призрак, въобще не приемаме, защото безгрешното наистина въплъщение от Богородица не е прибавило Син; Троицата си останала Троица и след въплъщението на един от Троицата – Бог Слово. И така, знаейки, че нито светите навсякъде православни църкви Божии, нито боголюбезните предстоятели, техните иереи, нито нашето царство са приемали и приемат друг символ или определение на вярата, освен гореспоменатото свято учение, и ние се присъединяваме към него без страх. И това ние ви написахме не като нововъведение относно вярата, а като думи за ваше удовлетворение. Който е мислил или мисли нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор, него ние анатемосваме, а особено Несторий и Евтихий с техните единомишленици” [368].

Осъждането на Несторий и Евтихий се съгласувало с Халкидонския символ, докато безусловното признаване на анатематизмите на св. Кирил Александрийски предизвиквало едно противоречие: вероопределението привежда като норматив само посланието Καταφλυαρουσι и единителното послание на Кирил до Иоан Антиохийски. На едно от първите заседания в Халкидон е било направено предложение да бъде взето под внимание и посланието на Кирил с анатематизмите, но то останало необсъждано[369]. Както в Халкидон, така и в Енотикона е възприет основният израз за въплъщението от Антиохийската уния (433година). Следващите редове от едикта били насочени против аполинарианите[370], тоест съответствали по смисъл на разбиранията на халкидонистите. Следва уверението на императора, че това именно е веруюто на православните църкви и епископите, както и неговото собствено, и се настоява всички да се присъединят към него.

Енотиконът не отменял нищо, дори и осъждането на формулировките μια φυσις μετ την ενωσιν или γνωριζομενον εν δυο φυσεσιν (една природа след единението; познат в две природи) на Кирил Александрийски. Въобще не става дума за проклинане на Халкидон или Tomus Leonis. Това правело признаването на Енотикона еднакво трудно както за халкидонистите, така и за техните противници. Доколкото двамата императори (Зинон и Анастасий), които упорито се придържали към документа – първият безскрупулно, а вторият по вътрешно убеждение – декларирали, че халкидонската вяра по смисъла си не е отменена[371], тя успяла да се съхрани. Тезата обаче формулирана от папа Лъв І и потвърдена от приемниците му, че Халкидонският символ е окончателното, неподлежащо на обсъждане и не нуждаещо се от никакво допълнение или изменение изложение на вярата, била неприемлива за църквите от Изтока. Съвременниците наричали императорския Енотикон „домостроителство” (οικονομιαν)[372], тоест акт, с издаването на който правителството, от снизхождение към човешките слабости и за достигане на висши църковно-политически цели, се отказва от някои конкретни вероизповедни определения, без в същото време да нарушава самата същност на вярата. Така и в настоящия акт, изпускайки точните изрази за едната ипостас и двете природи в Иисус Христос, въведени от Халкидонския събор, правителството, за да привлече еретиците в лоното на Църквата, излага халкидонското учение, но с други думи и в по-общи черти. След това то, макар и да осъжда Евтихий като еретик, отново от снизхождение към еретиците не нарича Халкидонския събор вселенски. В сравнение с Енцикликата на Василиск Енотиконът се отличава:

1) с по-голяма определеност и

2) с преследването на съвсем противоположни цели

Макар и двата документа да били издадени с цел възстановяване на единомислието и за единение в Църквата и държавата, в същото време, докато Енцикликата била издадена с хитрата цел да въведе навсякъде монофизитството, поради което в нея Халкидонският събор е осъден пряко, то Енотиконът има за цел постепенното разпространение и утвърждаване на халкидонските определения, поради което в него се осъжда виновникът за монофизитството – Евтихий.

Преговорите с египетските монаси минали така гладко, че императорът и патриархът повярвали, че всичко ще протече според плана. Акакий внесъл името на Петър Монг в диптихите[373], Зинон изпратил в Рим сановника Ураний с една сакра, в която, от една страна, Иоан Талая бил обявен за недостоен за свещенически сан поради клетвопрестъпничество, а от друга, се съобщавало, че Петър Монг, който декларирал, че приема Халкидонското вероизложение, е въздигнат за патриарх на Православната църква в Александрия[374]. Появили се слухове, които поставяли под съмнение възприемането на Енотикона от страна на Петър, който му бил връчен лично от управителя на Египет, но те се оказали неверни. Петър го подписал и наредил да бъде прочетен в храмовете. Той се съгласил и с искането да влезе в общение с „протерианите”, тоест халкидонистите[375]. По повод на това Акакий подписал синодиката му, с което общението помежду им се възстановявало в пълнота[376].

В Антиохия патриарх Каландион бил свален и изпратен на заточение в Големия Оазис[377] (484 година), с формалното обвинение за съучастие в бунта на Ил и за привързаност към несторианството. В действителност обаче според свидетелствата на Теофан и дякон Либерат, същинската причина за присъдата била отказът му, да приеме Енотикона[378]. На негово място императорът за трети път утвърдил Петър Гнафей (485-488), който отново успял да спечели доверието на правителството. Императорският представител Ураний свикал в град Антиохия събор на епископите от диоцеза, който признал новия патриарх и приел Енотикона. Съобщаващата за тези събития синодика Ураний взел със себе си и в Александрия, с което общението между двете патриаршии било възстановено[379]. Не така обаче стояли нещата в Константинопол. Акакий отказал да влезе в общение с Петър Гнафей[380], вероятно за да угоди на Иоан Кодонат[381].

В общение с Монг влязъл и Мартирий Иерусалимски[382]. Може да се предположи, че примерът на главите на църквите бил последван и от много епископи и вярващи. Известно е, че патриарх Акакий уговарял императора да употреби репресивни мерки, за да подбуди епископите да приемат Енотикона [383].

По такъв начин всички източни патриарси[384], много епископи и вярващи се съгласили да приемат Енотикона като акт, способстващ за единението на Църквата. В същото време обаче имало и много други епископи, монаси, клирици и миряни, които го отхвърляли като много опасен за чистотата на истинската вяра. Така например отказали да го приемат и подпишат епископите: Роман Халкидонски, Евсевий Самосатски, Юлиан Мопсуестийски и много други, които заради това били низвергнати и лишени от катедрите си, макар че в актовете за низвержение била записана друга причина – участието им в бунта на Ил (нещо доста вероятно при заплетеността на тогавашните политически обстоятелства)[385]. От една страна, те справедливо предполагали, че Енотиконът, като оставял въпроса неразрешен, можел, според обстоятелствата, еднакво да се употребява в полза на Православието, така и на еретиците, именно поради липсата на точна формулировка в текста. Строго православните отхвърлили Енотикона като опасен не само за авторитета на Халкидонския събор, но и за самата истина, утвърдена от този събор. По подобни причини враждебно към едикта се отнесли и крайните монофизити: в него те пък виждали хитра клопка срещу монофизитството и го признавали за недостоен за вселенското значение на истината, за каквато те смятали своето учение. Липсата на анатема срещу Халкидонския събор, според тях, означавало както неговото признаване, така и на утвърденото от него учение. Така, вместо предполаганото обединение, Енотиконът на Зинон възбудил още по-големи раздори: двете враждуващи страни, православни и монофизити, на свой ред се разделили всяка на по две части – на приемащи Енотикона и на отхвърлящи го. Така от първоначалните две групи се образували четири: строго православни, крайни монофизити, склонни към обединение православни и такива монофизити. Тъй като всички източни патриарси приели и подписали Енотикона, крайните монофизити останали без духовен глава, считайки за свой последен законен патриарх починалия Тимотей Елур, поради което били заклеймени от православните с името акефали (ακεφαλοι), тоест безглави, без водач.

Скоро станало ясно, че единението не обхванало и един от важните фактори на църковния живот – монасите, които зачитали политиката на епископите дотолкова, доколкото и земния свят въобще. Опозицията на халкидонистите в Египет била сравнително по-безобидна. Иоан Талая избягал, веднага след като разбрал за свалянето си. Неговите манастирски братя – тавенисиотите се ограничили само с това, да сеят раздори между Петър и Акакий. Вероятно те разпространявали слуховете, че Монг е еретик и ще си остане такъв, като с това се опитвали да предотвратят влизането в сила на Енотикона. Също те обвинили Петър пред Акакий, че е изровил от гроба тялото на Тимотей Салофакиола[386] и че е проклел Халкидонския събор[387]. Дори и да били основателни тези обвинения, те били отправени от едно незначително малцинство в столицата и далече от Александрия. Въпреки полученото писмено опровержение, Акакий изпратил един свой презвитер там да разузнае, дали Петър отстоява независимостта си от Константинополския патриарх и дали се придържа към неговата вяра, тоест Енотикона. За Монг не било трудно да се изготвят протоколи от манипулирано дознание, извършено само от един чиновник[388]. Безпринципността и непостоянството на Петър Монг не се проявили никъде в такава степен, както в действията му след обнародването на Енотикона. Египетските монаси-акефали, виждайки в едикта голяма опасност за своето учение, въстанали против него и започнали да настройват народа срещу патриарха. В така появилия се разкол те прекъснали общението си с Петър. За да ги върне при себе си, той публично анатемосал Халкидонския събор. Вестта за това стигнала до Акакий и той изпратил в Александрия своите апокрисиарии, но Монг побързал да ги убеди с писмени документи, засвидетелствани собственоръчно от някои видни александрийци, че нищо подобно не е се е случвало. Освен това той изпратил на Акакий послание, в което нарича Халкидонския събор „свят и вселенски”и напълно съгласен с определенията на никейските отци. Затова той приема този събор, а и не може да го отхвърли, тъй като още преди това го е утвърдил. Що се отнася до неблагоприятните слухове, които се разпространявали за него, то вината за това е на монасите, които „и сега не престават да сеят плевели; те избират за свои оръдия хора, които не са живели никога в манастир; бродят насам-натам, разпространявайки различни слухове и за нас, и за мира в Христовата църква, и не ни дават никаква възможност да действаме в светата Божия вселенска църква канонически и благоприлично. Те правят така, че повереният ни народ по-скоро ни управлява, отколкото ни се подчинява, и искат да правят това, което Бог не търпи”[389]. Акакий се успокоил, но Монг, със засилването на разкола в Александрия и отстъпвайки пред натиска на по-многобройната група на акефалите, отново предал на анатема както посланието на папа Лъв и деянията на Халкидонския събор, така и всички онези, които не приемали съчиненията на Диоскор и Тимотей Елур. Православните епископи и архимандрити той убеждавал да се присъединят към него, а когато те му отказали, той започнал гонение срещу тях. Един от монасите на име Нифалий избягал в Константинопол и донесъл на императора за всички беззаконни действия на Монг. Зинон „извънредно се смутил” (συνταραχθεις) и направил опит да помири александрийците помеду им, но без успех.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Междувременно патриарх Акакий починал (юли 489 година) и неговото място заел Фравита (489-490). По примера на всички новопосветени патриарси, той изпратил на Петър Монг послание, съдържащо изложение на вярата му. Петър, от своя страна, побързал да му отговори, но в своето послание се задоволил само с анатема на Халкидонския събор. Фравита умрял само три месеца след избирането си и бил последван на катедрата от Евфимий (Ευφήμιος) (490-496), родом александриец, който дотогава бил презвитер в една константинополска църква и началник на старопиталищата (πτωχοτρóφος). Той бил ревностен халкидонист. След като получил ответната грамота на Петър Монг, Евфимий бил силно смутен и прекъснал общението си с него. Сега и двамата патриарси били готови да свикат поместни събори, на които да произнесат отлъчване един срещу друг, когато скоропостижно починал Петър Монг (29 октомври 489 година) и бил наследен от Атанасий ІІ[390](490-497).

Петър Гнафей, встъпвайки в управлението на Антиохийската катедра след изгонването на Каландион, предизвикал огромни смутове и безпорядък в своята църква, които отекнали чак в Палестина. Както преди, той се изявил като ревностен противник на Халкидонския събор, навсякъде свалял православните епископи, а на тяхно място поставял монофизити и въвел любимата си прибавка „распныся за ны” към Трисветата песен. Най-забележителното му действие по време на неговото трето и последно управление на Антиохийската патриаршия било ръкополагането за епикоп на град Иерапол на някой си Ксенай, освободен роб, по произход персиец. Патриарх Каландион го бил изгонил от Антиохия заради буйния му характер и неправоверие. Носел се слух, че той дори не е кръстен. Сам той обаче се представял за клирик, обикалял съседните села и подбуждал населението против Православието. Именно този Ксенай бил ръкоположен за епископ от Петър Гнафей. За благозвучие той приел името Филоксен. Когато Петър разбрал, че Ксенай не е кръстен, той заявил, че хиротонията му ще замести кръщението. В лицето на Филоксен монофизитите намерили ревностен поборник за своето учение[391]. Скоро след това Гнафей починал (488 година) и неговото място заел Паладий (488-498), презвитер в храма „Великомъченица Текла” в Селевкия, който бил негов съмишленик. Трябва да се отбележи, че при заемането на катедрата той получил помощта на силенциария Анастасий, който след смъртта на Зинон станал император[392].

Следва…(виж тук).

__________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[360]. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 153.

[361]. Части от тази „жална песен” са попаднали и в текста на Енотикона; ср. Cod. Vat. Gr., 1431 (ed. Schwartz), p. 53.

[362]. Evagrius, op. cit., III, cap. 17.

[363]. Liberatus, Breviarium, cap. 15, p. 146.

[364]. Coll. Veron., Ep. 11, p. 36; ср. също Coll. Berol., Ep. 21, p. 72.

[365]. Theophanes, op. cit., 199-202; Evagrius, op. cit., III, cap. 12; 15-16; 20; Liberatus, Breviarium, cap. 16-18, p. 147-150.

[366]. В някои от изворите авторството на Енотикона се приписва на Акакий, ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 13: ταúτην την οικονομίαν γνωμη συντεθειμένην Ακακίου του βασιλείδος επισκοπου. Theophanes, op. cit., р. 202; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619. Ние сме склонни да се усъмним в това твърдение, приемайки аргументите на Болотов, В. В., Лекции…, т. ІІІ, с. 301.

[367]. Точното му название Ηδικτον Ζήνωνος е запазено единствено в появилата се скоро след издаването му сбирка на Cod. Vatic. Gr. 1431, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 197. Наименованието ενωτικóν се среща първо у Zacharias Rhetor и Severus, а е станало популярно чрез Evagrius, op. cit., III, cap. 14. Тъй като папите никога не се позовават, като цитират такива документи, те също не споменават и този. Единственото място, където в папско писмо се появява наименованието ενωτικóν, е плод на фалшификация, ср. Schwartz, Ed., Ibid.

[368]. Evagrius, op. cit., III, cap. 14; Liberatus, Breviarium, cap. 17, p. 148-149.

[369]. АСО ІІ 1, р. 279.

[370]. Ср. Lietzmann, H., Apollinaris, p. 296.

[371]. Coll. Veron., Ep. 11, p. 36; Coll. Avell., Ep. 125, p. 539.

[372]. Evagrius, op. cit., III, cap. 13.

[373]. Liberatus, Breviarium, cap. 17; индиректно това се подчертава и от писмото на Акакий в Zacharias, op. cit., p. 236.

[374]. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 152, от 15 юли 482 година.

[375]. Evagrius, op. cit., III, cap. 13.

[376]. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 17.

[377]. Evagrius, op. cit., III, cap. 16. Cedrenus, op. cit., 1, p. 620. Под Големия Оазис (Οασις) се разбира една местност в египетска Тиваида, доста вредна и гибелна за жителите поради нездравословния си климат. Това било мястото за заточение на осъдени за тежки престъпления. Тук е бил заточен и Несторий, ср. Classeni, Notae in Theophanem, Bonn 1839, t. II, p. 371.

[378]. Theophanes, op. cit., p. 207; ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151: Interea Calendion archiep Antioch deponitur, accusatus in aperto, tamquam indevotus principi, mittens populum in rebellionem cum Ello; latenter autem, quia se non suspenderet et a Felicis papae et a loannis communione.

[379]. Текстът е запазен в сирийски превод у Zacharias, op. cit., ІІІ, сар. 5, p. 233.

[380]. Ср. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Veron., Ep. 10, p. 27; 32. Правилно Кирил Скитополски, Vita Sabae, cap. 32, p. 265, отбелязва, че Петър е узурпирал Антиохийската катедра. Обърканото съобщение в Theophanes, op. cit., p. 137, вероятно е резултат от отказа на Акакий да признае предложения от императора Антиохийски патриарх.

[381]. В Zacharias, op. cit., ІІІ, сар. 5, p. 233, са изброени провинциите, чиито епископи са присъствали на Антиохийския събор: Арабия, Финикия, Ливан, Сирия Втора, Ефратезия, Киликия. Прави впечатление, че е пропусната Приморска Финикия (Phoenicia maritima), заедно с митрополита на Тир. Там Акакий бил преместил Иоан Кодонат, който бил изгонил Петър Гнафей от Антиохия след падането на Василиск.

[382]. Evagrius, op. cit., III, cap. 16. Cedrenus, op. cit., 1, p. 620.

[383]. Theophanes, op. cit., p. 203; 205.

[384]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 50, където той конкретно пише за това.

[385]. Theophanes, op. cit., p. 207.

[386]. Ср. Coll. Veron., Ep. 5, p. 6; Theodorus Lector. – In: Anecdota Paris, 2 (ed. Cramer), p. 105; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

[387]. Evagrius, op. cit., III, cap. 17.

[388]. Ср. Zacharias Rhetor, Vita Severi, in: PO, 2, p. 36.

[389]. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151; Evagrius, op. cit., III, cap. 16-17; Coll. Avell., Ep. 99, p. 791; Zacharias, op. cit., III, cap. 6, нарича монасите αποσχισται.

[390]. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theophanes, op. cit., p. 206. Теофан пише, че Фравита, след възшествието си на патриаршеския престол, изпратил на папа Феликс грамота, в която го известявал, че е в общение само с него – папата, а с Петър Монг не е в общение, докато на Петър Монг написал обратното, че с папата не е в общение, а само с него. Агенти на Феликс прихванали тази грамота до Монг преди апокрисиариите на Фравита да пристигнат в Рим. Затова, когато те се явили при папата, той ги изгонил и не приел грамотата на Фравита.

[391]. Theophanes, op. cit., p. 207-208; Cedrenus, op. cit., 1, p. 620.

[392]. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theophanes, op. cit., p. 209; Cedrenus, op. cit., 1, p. 621.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7d

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 3

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.2.2. Император Лъв І Тракиец (457-474)

На 7 февруари същата година бил коронясан приемникът на Маркиан – император Лъв І, по произход тракиец от племето беси[72], който тогава заемал длъжността трибун. Той бил наречен от своите съвременници „Велики”, за разлика от своя внук Лъв ІІ или „Малки”. Лъв І бил човек разсъдлив, с достатъчно твърд характер, който се вслушвал в общественото мнение, изразявано под формата на общите вярвания. Той първи от византийските императори бил коронясан от ръката на патриарх Анатолий[73]. При неговото управление Източната римска империя вече определено получила онзи религиозен характер, който служи като нейна отличителна характеристика. От негово време коронацията на императора от ръката на Константинополския патриарх станала неизбежно задължение[74].

Провинциалните православни египетски епископи и александрийските клирици, които се били обявили решително в подкрепа на Протерий, предвождани от Несторий, епископ на Фрагония, избягали в Константинопол и се обърнали с молби към него и към патриарх Анатолий, в които те настоявали императорът да свика предстоятелите на катедрите в Рим, Антиохия и Иерусалим, Тесалоники, Ефес и други, които намери за добре и да постави пред тях въпроса за каноническото осъждане на Тимотей заради узурпация на катедрата и убийството на Протерий[75], и ако този съд го намери за виновен и осъди, императорът да го отстрани от Александрия и насрочи избор за православен приемник на катедрата. Тимотей Елур, избран от монофизитите за Александрийски патриарх на мястото на убития Протерий, от своя страна също изпратил в Константинопол делегация, в състава на която освен духовници влизали и представители на народа, гражданството и сенатори[76], с петиция, в която с горда лаконичност се стараел да изиска утвърждаването си, като в края ѝ заявявал, че Александрийската църква не приема Халкидонския събор[77]. Преди нея Тимотей изпратил и друга, с молба за свикване на вселенски събор, който да отмени решенията от Халкидон.

Императорът отхвърлил тези дръзки претенции[78], но и не бил склонен бързо и окончателно да се определи към една от спорещите страни. Той решил да действа възможно най-предпазливо. Макар предишното правителство да било признало за истинска вяра определенията от Халкидонския събор, той не можел да подмине факта, че преобладаващата част от неселението на някои провинции били монофизити, които се придържали към определенията на Разбойническия събор. Ето защо, да застане направо на страната на Халкидонския събор и да предприеме строги мерки срещу еретиците, не му позволявало политическото благоразумие. След като наказал само незнатните бунтовници, през есента на 457 година молбите на двете страни с придружителни писма от императора[79] били разпратени до всички патриаршески катедри, оттам до всички епископи в римската империя и до най-знаменитите и уважавани от всички монаси – Симеон Стълпник и сирийците Варадат и Яков. Казвайки предварително, че „александрийското простолюдие и чиновниците, и гражданите, и моряците искат за епископ Тимотей Елур”, и че „александрийците въобще не са съгласни да приемат определенията на Халкидонския събор”, той след това умолява всеки епископ и монах свободно, по съвест, като пред Божия съд, да изкаже своето мнение, както за Тимотей Елур и за Халкидонския събор, така и дали има нужда от свикването на нов вселенски събор[80]. С оглед взимането на по-правилно решение той моли всеки патриарх да разгледа случая в поместния си събор. Всички епископи, както и всички запитани монаси почти единодушно се изказали против Тимотей и в полза на Халкидон. Изключение по отношение на Тимотей били мненията на Амфилохий Сидски и критските епископи, които обаче признавали авторитета на Халкидонския събор. Пергският събор, от своя страна, признал Халкидонския символ за точен израз на православната вяра, но се изказал против изравняването по значимост на неговия орос с Никейския символ[81].

Преди още да били пристигнали всички отговори, императорът предложил на папа Лъв да изпрати един легат, който да преговаря с представител на Тимотей по повдигнатия догматически въпрос. Папата категорично отхвърлил дори и мисълта, че е възможно Халкидонското вероопределение да става предмет на обсъждане с еретици, но изразил готовност да изпрати двама легати, които да защитават истинския догмат[82]. След известно време те наистина отпътували [83], снабдени с така наречения Втoри Tomus Leonis (Leo, Ep. 104) и един сборник от светоотечески цитати. Тъй като планът на императора за религиозен диспут пропаднал, той изпратил по силенциария Диомед римския Tomus на Тимотей в Александрия с нареждане за отговор; скоро в Константинопол пристигнало негово писмо, в което Тимотей заявявал, че не може да приеме като православен изпратения му папски Tomus[84]. Тогава императорът наредил метежът в Александрия да бъде потушен с военна сила и осъдил Тимотей на заточение в Гангра, където през 451 година бил изпратен Диоскор. Около 464 година Тимотей Елур, наклеветен от епископа на Гангра, бил заточен още по-далече – в Херсон Таврически[85]. Както самият той твърди, императорът започнал още веднъж преговори с него, но без резултат. Той оставал изгнаник, като използвал времето си за съставянето на две обширни и изобилстващи със светоотечески цитати книги против Халкидонския събор.

През 458 година починал Константинополският патриарх Анатолий[86]. За негов приемник императорът препоръчал столичния презвитер Генадий (458-471), ревностен халкидонист, когото несторианите проклинали, защото внесъл в диптихите израза Богородица (θεοτóκος).

Дори и след като всички отговори на епископите на анкетата от 457 година били вече пристигнали, а папа Лъв и Тимотей Елур били изложили обширно своите догматически противоречия като „спирачка” срещу старанията на Генадий Константинополски да докаже, че ръкоположението на Тимотей Елур е незаконно, а случилите се с Протерий безобразия следва да бъдат наказани, действал патрицият Аспар, на длъжност magister militum praesentalis, на когото император Лъв дължал короната си. С алански произход, той, подобно на съплеменниците си от времето на Улфила нататък, изповядвал формулата[87], съставена на Константинополския поместен събор (360 година). Относително независимите германски владетели на Запад, както и генералите на имперска служба се придържали към тази отдавна отречена формула не толкова по догматически съображения или от симпатии към някакво неподдаващо се на прецизно дефиниране арианство, а най-вече защото в лицето на Православната църква те виждали една институция, от която искали да останат повече или по-малко независими[88]. Още по-малко догматико-богословски основания имал Аспар, когато се застъпил за Тимотей Елур пред императора; него го интересувало единствено чрез този ход да отслаби Православната църква в лицето на Константинополския патриарх, който не гледал на него с добро око, защото бил арианин. Този интерес ръководел Аспар и след смъртта на Протерий, тъй като размириците в Александрия поставяли императора пред вземането на трудни решения. Лъв, от своя страна, следвал бавно, но последователно своята собствена политика. Чрез окръжното си писмо-анкета до водещите епископи и техните отговори той си извоювал недосегаема за нападките на арианите позиция. Затова, след смъртта на св. Анатолий, той поставил на катедрата още по-решителния халкидонист Генадий. Това, че римските легати останали в столицата много по-дълго време, отколкото изисквала мисията им, станало най-малкото не и против волята му. В началото на 460 година управителят на Египет получил заповед да отстрани Тимотей Елур от Александрийската катедра. Благодарение отново на усилията на Аспар на него му било разрешено да дойде в Константинопол, от което Генадий бил толкова загрижен, че изпратил римските легати обратно в Рим с писмо до папата[89], в което го молел да се обърне към императора. Изглежда обаче, легатите не отпътували толкова бързо, тъй като, когато писмото на папа Лъв[90], написано в отговор на молбата на Генадий, пристигнало в столицата, Тимотей вече отдавна бил заточен след безплодни преговори с императора[91]. Вече била изпълнена и втората част от заповедта до управителя на Египет – да се погрижи за приемник на Протерий. Пет месеца след като Тимотей Елур напуснал Александрия[92], православният Тимотей Салофакиола (σαλοφακίολος), наричан още Белия (λευκóς), човек кротък и миролюбив, заслужил уважението дори и на еретиците[93], бил ръкоположен за патриарх на Египет. Неговата синодика пристигнала в Рим малко преди 18 август 460 година[94].

Преди да станат императори, и Маркиан, а след него и Лъв, били за известно време доместици на Аспар[95], което допринесло за стабилната позиция на последния в продължение на дълги години[96]. Неговият син Ардавур бил повишен от Маркиан в magister militum per Orientem[97]. Да води политика генералът-еретик не можел и не искал. Без Аспар обаче Лъв нямало да получи короната; кофликтът между волята на владетеля и постоянните претенции на Аспар за благодарност продължил доста дълго време, като се стигало и до сблъсъци[98]. Положението на Аспар в двора било силно разклатено от донос, който през 466 година направил един исавриец. В него най-големият му син Ардавур, който и при Лъв запазил своя сан[99], бил обвинен, че е подтикнал персите „да въстанат против римския ред”, като им обещавал помощта си. Границата на империята никога не била така добре подсигурена срещу персийски нападения, както по това време, но императорът представил в свещения консисториум приложените като доказателствен материал писма на Ардавур до баща му. Старият генерал запазил самообладание: „аз предупреждавах достатъчно често моя син да не допуска никакво увреждане на душата си[100], но той не обърна внимание на това; отстрани го от служба и нека дойде тук да се защитава”[101]. Ардавур бил обявен за недостоен за всякаква militia[102] и получил заповед веднага да се яви в Константинопол, но там не бил подлаган на никакви други съдебни процедури. Неговият пост на главнокомандващ диоцез Ориент получил comes stabulorum Йорданес (също с германски произход), който скоро преди това спечелил императорското доверие чрез преминаването си от арианството в Православието[103]. Исавриецът-доносник получил cingulum[104] на комес на доместиците[105]. Неговото варварско име Тарасикодиса, син на Русумбладеот[106], било твърде трудно за изписване на гръцки език. Ето защо той скоро приел името на един magister militum per Orientem[107] при император Теодосий ІІ, наречен Зинон (Ζήνων), за когото съплеменниците му пазели спомена, че въпреки лошата им слава, той не се страхувал да ги използва за лична охрана[108].

Дори и под римско владичество исаврийците оставали верни на разбойничеството и пиратството, за което им помагали труднодостъпните планини и изпълненото с удобни скривалища крайбрежие на Исаврия и Киликия. Необичайно било един такъв незаразен от цивилизацията провинциалист да се постави на разположение на императорския двор, за да прави кариера, но още по-необичайното било, че това му се отдало. Самият император Лъв І, който бил слабо образован, бил щедър с доверието си, когато преследвал някаква цел, и преценил, че е по-добре да има около себе си този произхождащ от вътрешността на империята православен поданик, който нямал нищо общо с водачите на германските войски и дължал всичко на него, отколкото надменните, побелели в служба на двама императори, еретици-алани. Той търпял, а вероятно дори и негласно го насърчавал да привлича своите сънародници на тълпи в столицата и да ги назначава сред схолариите и екскувитите. Оттук далеч не следва, че Лъв искал да повери военната власт на Зинон и неговите хора с цел да предотврати германскатха заплаха. Като стар офицер той бил наясно, че в Зинон не се крие воинът[109], а неговите недисциплинирани съотечественици в открита битка били безполезни[110].

Авторът д-р Александър Омарчевски

След убийството на Валентиниан ІІІ (425-455), последният легитимен август на Запада, претенциите за императорското достойнство или за избирането на западен император се върнали обратно при източноримския валилевс. Но Константинопол бил твърде далече, за да може да попречи на германския magister militum или на вестготския крал при поставянето на нов западен император. Ето защо император Лъв признал в началото на управлението си Майориан (457-461) за император на Запада, както преди него това сторил Маркиан по отношение на Авит (455-456), въпреки че и двамата били въздигнати на престола без допитване до Константинопол. Когато германският пълководец Рицимер свалил Майориан и поставил на трона Ливий Север (461-465), от Константинопол дошъл отказ за утвърждаването му. През 465 година западният трон отново се овакантил. След безплодни преговори с краля на вандалите Гайзерик (Гензерих), който искал короната за Олибрий, и за да наложи волята си, опустошил крайбрежията на Италия, Сицилия, а накрая и на Пелопонес, император Лъв се решил да заяви претенциите си към Западната империя и през 467 година предложил патриция Антемий, зет на неговия предшественик Маркиан, за император на Запада. Това било съобщено на Гайзерик заедно с ултимативното искане да прекрати грабителските набези на своя флот. Отговорът му бил, че се готви за война[111]. За да го накаже, Лъв въоръжил една огромна флота от 1100 кораба, което погълнало огромни средства[112], поверил ръководството ѝ на Василиск[113], брат на императрица Верина, с цел престижът от една евентуална победа да остане в императорския дом. Командването на последния обаче било толкова некадърно, че след първоначалния си успех експедицията накрая завършила (468 година) с такава катастрофа, че се появили подозрения за предателство. Плановете за кариера на Василиск за момента пропаднали. Благодарение убежището (азила), предоставено му от храма „Св. Софѝя” и ходатайството на императрицата той успял да запази поста си на председател на сената (princeps senatus)[114].

Император Лъв имал две дъщери. След като неговият шурей Василиск бил изключен като престолонаследник, той бил принуден да търси чрез някой от зетьовете си възстановяване престижа и осигуряване бъдещето на династията си. Патрикий, вторият син на Аспар, предугадил ситуацията и след като още преди това преминал към Православието, сега подтикнал и баща си да стори същото. Този ход му донесъл назначението за кесар. Като такъв той бил изпратен в Александрия, за да покаже, че и след поражението от вандалите империята продължава да съществува[115]. Заедно с това той бил сгоден за втората дъщеря на Лъв – Леонтия, която, родена около 457 година[116], още не била дорасла за женитба. По-голямата ѝ сестра Ариадна получил за жена Зинон едновременно с избирането му за консул през 469 година и назначаването му за magister militum per Orientem[117]. Императорът съзнавал, че масовото струпване в столицата на исаври представлява заплаха[118], но не искал да остави своето протеже да се провали. С това назначение той по един достоен начин го отдалечил от столицата и му предоставил командване, което за момента не го изправяло пред тежки военни предизвикателства.

В Антиохия Зинон бил забъркан в църковните спорове от един константинополски клирик, който се сближил с новия сановник, за да може под негово покровителство да възстанови на чужда почва своето компрометирано в столицата битие. Петър Гнафей (γναφεúς, fullo, тепавичар), презвитер и парамонарий при храма на св. мъченица Васа в Халкидон, а същевременно и архимандрит в един от местните манастири, избягал в Антиохия от църковно наказание за ерес. Тук той се появил скоро след пристигането на Зинон. След като успял да привлече на своя страна богословски непросветения исавриец, Гнафей започнал да създава неприятности на антиохийския патриарх Мартирий.

Възстановеното разбирателство между императора и Аспар, след въздигането на Патрикий в кесар, не продължило дълго. Както изглежда, то било нарушено от истинските или предполагаеми интриги на Ардавур[119]; във всеки случай Зинон бил командирован от Антиохия в Тракия със специална задача[120], като от постоянно пребиваващата в столицата войска (exercitus praesentalis) били отнети някои подразделения и придадени под неговото главно командване. Тези части се разбунтували против омразния им исавриец и искали да го убият. Зинон избягал в Сердика, а оттам, заобикаляйки столицата, в Пилай в Източна Пропонтида, докато намерил сигурно убежище в Халкидон[121], откъдето привидно безучастно наблюдавал последвалото стечение на обстоятелствата.

Тъй като бунтовниците принадлежали към ръководените от Аспар войски, върху него паднало подозрението, че той ги е подбудил към бунт. Това се прибавило към доносите срещу Ардавур и така се оформила картината на съзаклятие на Аспар и синовете му срещу императора. Лъв не желаел да се стига до съдебен процес. Аспар и Ардавур били умъртвени в двореца от наемни убийци, а кесар Патрикий успял да се възстанови от раните си, но изчезнал от политическата сцена в сянката на частно битие. Най-малкият син на Аспар – Арменарих, който тогава не бил в двореца, се спасил и по съвета на Зинон избягал в Исаврия. Когато последният станал император, той му се отблагодарил с донос за едно готвено срещу него съзаклятие[122]. Във войната против Ил през 484 година Арменарих командвал един контингент от руги[123].

Когато се разчуло за убийството, един от готските офицери на Аспар се разбунтувал и с хората си щурмувал двореца; трудно отблъснат, той побързал да избяга при вожда на готите Теодорих Стари, син на Триарий и шурей на Аспар. Те опустошавали провинция Тракия дотогава, докато императорът не се съгласил да плаща на готите висок годишен данък. Освен това той назначил Теодорих за командващ конницата и пехотата (magister eqitum et peditum), направил го приемник на длъжността на Аспар и го признал за крал на готите[124]. Дали убийството на Аспар е могло да спаси империята от германската опасност? Последвалите събития показват, че то не е постигнало целта си[125].

Император Лъв І умрял на 3 февруари 474 година на 73-годишна възраст. Тъй като нямал пряк мъжки наследник, малко преди смъртта си той назначил за свой приемник внука си Лъв ІІ, син на Ариадна и Зинон, който, според едни, бил едва на шест, а според други – на шестнадесет години. Начело на империята останали две жени: съпругата му Верина и дъщеря му Ариадна. И двете не блестели с особени умствени качества, но били честолюбиви, развратни и се придържали към съмнителни религиозни убеждения. Веднага след смъртта на императора те поправили неговата грешка. Когато Зинон, бащата на малолетния император Лъв ІІ, дошъл в цирка, където по традиция се обявявало на народа за встъпването на престола на нов император, то момчето, подучено от майка си, възложило на главата му императорската диадема, като по този начин заедно с Лъв ІІ за съимператор бил провъзгласен и баща му Зинон. Десет месеца по-късно Лъв ІІ починал и Зинон останал самодържец на цялата империя[126].

Трябва да споменем като знаменателен факт, близък по време до управлението на Лъв І, унищожаването на Западната римска империя през 476 година. От това време Източната римска империя започнала да живее свой живот, политическият и църковен център на който бил Константинопол [127]. Ето защо някои смятат, че управлението на Лъв І представлява пределът, с който завършва обособяването на Източната римска империя, предначертано от Константин Велики, и започва нейното битие на самостоятелна държава[128].

Следва…(виж тук).

__________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[72]. Παπαρρηγóπουλος, Κ., Ιστóρια του ελληνικου εθνους, t. II, 772-773; Hergenroether, Photius Patriarch von Constantinopel, Bd. 1, S. 110.

[73]. Така смятат повечето от изследователите на Източната римска империя; но Παπαρρηγóπουλος, op. cit., p. 773, оспорва това мнение, твърдейки, че съществуват някои свидетелства, според които и Теодосий ІІ бил венчан за царството си от Константинополския патрирах.

[74]. Παπαρρηγóπουλος, op. cit., p. 773-774; Theophanes, op. cit., p. 170; Cedrenus, op. cit., 1, 607-608; ср. Поснов, История…, с. 277.

[75]. Тези събития са разгледани подробно в следващата точка.

[76]. Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9.

[77]. Относно съдържащото се в нея неприемане и на Константиполския (ІІ Вселенски) събор, ср. Theodorus Lector. – In: Excerpta Vatopediana (ed. Papadopulos-Kerameus), p. 18.

[78]. АСО t. II 4 96-99; 103-104; 109.

[79]. От тези писма е запазено само това до патриарх Анатолий, in: Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9; в него се споменава за συνοδος ενδημουσα. В писмото до папа Лъв І се съдържа покана да посети Константинопол, ср. Leo, ep. 97.

[80]. Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9.

[81]. Ср. Поснов, История…, т. ІІ, с. 278.

[82]. Leo, Ep. 97 от 1 декември 457 година; Ep. 99 от 21 март 458 година.

[83]. Leo, Ep. 103 от 17 август 458 година;

[84]. Вж. подробно в Schwartz, Ed. Codex Vaticanus gr. 1431, p. 128.

[85]. Theodorus Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 44.

[86]. Като презвитер на Александрийската църква и апокрисиарий на Диоскор при двора в Константинопол, Анатолий станал свидетел на свалянето, заточението и смъртта на Флавиан. Изборът на негов приемник Теодосий ІІ, който като император притежавал правото да посочи епископа на столицата, предоставил първоначално на константинополския клир, а след като той не стигнал до единодушие (както това вече се било случвало при изборите след смъртта на Аттик и Сисиний), на поместния събор (συνοδος ενδημουσα), на който жребий определил Анатолий измежду много кандидати, както той самият пише в Синодиката си до папа Лъв, ср. АСО ІІ 4, р. ХХХХV. Ръкоположен бил през юни 450 година, ср. Leo, Ep. 29; 30. Два месеца след това той бил изправен от Маркиан и Пулхерия пред алтернативата или да напусне поста си, или да подпише Tomus Leonis, което означавало да се включи в борбата против своя предишен владика и учител Диоскор. Той предпочел второто, след като му е било обещано, че на катедрата му ще бъдат дадени привилегиите, които действително били признати на последното заседание на Халкидонския събор за епископа на Новия Рим. На следсъборната църковна политика на Маркиан той почти не се противопоставял, защото тя била на негова страна в спора за привилегиите на катедрата му и посредничела за поддържането поне привидно на мира с Рим. Съвсем разбираемо е, че Анатолий не застанал на страната на Тимотей Елур в проведената през 457 г. императорска анкета, а се изказал в полза на Халкидон, тъй като от авторитета на събора зависели и дадените му привилегии.

[87]. Тази формула не била чисто арианска, тъй като омиусианите не приемали никейския термин омоусиос. След възстановяване ролята на Православната църква при Теодосий І и въздигането на никейската вяра, германските привърженици на тази формула били причислявани към арианите.

[88]. Франкът Хлодвиг и вестготът Рекаред са демонстрирали чрез възприемането на православното изповедание, че не се страхуват от империята. Противно на това, гонението на православните от краля на вандалите Хунерик и неговите ариански епископи е било рожба на страха не толкова от империята, колкото от опасността народът му да бъде асимилиран от римското население, което било православно. Числеността на вандалите (около 80,000 души, ср. Victoris Vitensis, Historia persecut. Vandal., 1, 1) е била твърде недостатъчна за огромната територия, която те успели да завладеят; освен това, в културно отношение те стояли значително по-ниско от местното население. Оттук идвала и омразата им, изразила се в жестокост.

[89]. Ср. Coll. Avell. Ep. 52.

[90]. Coll. Avell. Ep. 51 от 17 юни 460 година.

[91]. Schwartz, Ed. Codex Vaticanus gr. 1431, p. 128.

[92]. Ср. Victor Tunnunensis. Chronica minora 2, p. 186.

[93]. Evagrius, op.cit., lib. II, cap. 8-11; Theodorus Lector, op.cit., I, cap. 8-9; Cedrenus, op.cit., 1, p. 608; Theophanes, op. cit., 170-173; 187; Liberatus, Breviarium, cap. 16.

[94]. Coll. Avell. Ep. 53-55.

[95]. Procopius, De bello Vandalico, 1, cap. 4.

[96]. Макар и арианин, Аспар успял да повлияе на император Теодосий ІІ да не сваля блаж. Теодорит Кирски от катедрата, както било постановено на Разбойническия събор, ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 139.

[97]. Ср. Schwartz, Publizistische Sammlungen (PS), S. 179.

[98]. Ср. Candidus. – In: Photius, Bibliotheca 79; непосредствено след големия пожар в Константинопол; в Chronica Paschalia (ed. L. Dindorf), p. 595, е дадена точната дата – сряда 2 септември ІІІ индикт = 464 година; датировката по консулите за 465 година, ibid., p. 594; Marcellinus. Chronicon (ed. Th. Mommsen), p. 88, се основава на неточно сравняване с годината от индикта; заради енергичната си намеса при потушаването му, ср. Zonaras, Annales seu Epitome Historiarum (ed. L. Dindorf), 14, cap. 1, p. 252, Аспар получил обещание от Маркиан за префект на столицата (praefectus urbi) да бъде назначен негов съплеменник, но императорът не удържал на обещанието си, ср. Cramer, Anecd. Paris, 2, p. 312; Schwartz, PS, S. 179

[99]. Ср. Lietzmann, Das Leben, S. 76; Malalas, Chronographia (ed. Ludwig Dindorf ), p. 369; Suidas, Σευηριανóς. – In: Lexicon, sigma, 180, 1-54.

[100]. Той е бил замесен в безнравствените театрални представления в отдавна опасния за римските гарнизони сирийски провинциален център Антиохия, ср. Suidas, Αρβαβουριος. – In: Lexicon, alpha, 3803, 1-10.

[101].101. Цитирано според Schwartz, PS, S. 179.

[102]. Ολοπαγανóς, militia, тогава е обхващала както военните, така и цивилните длъжности.

[103]. Ср. Vita s. Danielis Stylitae (ed. Delehaye), p. 167.

[104]. Пояс, в смисъл на отличителен белег на достойнството на съответния сан.

[105]. Evagrius., op. cit., II, cap. 15; ср. Vita Danielis, р. 173 sq. Тук съобщението за първата поява за неизвестния дотогава Зинон е представено образно и живо. Разказът може да се смята за автентичен, тъй като императорът представил новоназначените сановници Йорданес и Зинон на светеца-стълпник, който бил и в постоянна писмена връзка с императора, ср. Schwartz, PS, S. 180.

[106]. Ср. Божилов, Ив., Ив. Билярски, Хр. Димитров, Ил. Илиев, Византийските василевси, с. 100.

[107]. Консул през 448 г. Той не е бил исавриец по произход, а високообразован мъж, познат на блаж. Теодорит Кирски, ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 65; 71.

[108]. Evagrius., op. cit., lib. II, cap. 15; Priscus. – In: Experta de legat, Rom., p. 146.

[109]. Ср. Malchos. – In: Excerpta de leg. Rom., p. 164.

[110]. Това станало видно при въстанията през 484 г. и 492 г., когато исаврийците се оставили да бъдат победени и избягали в планините, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; 142; Marcellinus, op. cit., p. 94.

[111].Priscus. – In: Experta de legat, Rom., p. 154.

[112]. Тъй като това начинание не било популярно в Константинопол заради станалите непосилно високи данъци, за да има оправдание, Лъв разпространил слуха, че Гайзерик възнамерява да превземе Александрия, която била основният снабдител със зърно на столицата. Чрез един камериер императорът споделил тези свои опасения и с Даниил Стълпник, както и намерението си да изпрати една армия в Африка. Светецът предал да му отговорят, че нито Гайзерик, нито негов приемник някога ще стъпят в Александрия, но ако императорът желае да изпрати армия в Александрия, то това зивиси от неговото благоволение, ср. Delehaye, Vita s. Danielis Stylitae, 186-187; Мутафчиев, П., Лекции…, с. 124.

[113]. Procopius, De bello Vandalico, 1, 6. Той наследил на този пост Рустиций (консул през 464 г.), когото Лъв назначил за magister militum в началото на своето управление, ср. Suidas, Βασιλίσκος. – In: Lexicon, beta, 163, 1-3; Zonaras, op. cit., (ed. Dindorf.), 14, I, p. 253; с това се свързва и неговият консулат през 465 г. От Priscus. – In: Exc. de legat. gent., p. 589, може да се заключи, че той и неговият предшественик били magistri militum per Thraciam, както подчертава и Theophanes es., op. cit., p. 113; дори годината (463/464) е приблизително точна, докато датировката от същия период за назначаването на Зинон за magister militium per Orientem е твърде ранна, ср. Византийските василевси, с. 101 (469 г.). Временно командването на Тракия, вакантно поради издигането на Василиск за главнокомандващ на африканската експедиция (467 г.), получил Анагаст, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 129.

[114]. Ср. Delehaye, Vita s. Danielis Stylitae, 186-187.

[115]. Theophanes, op. cit., p. 116 за 5961 г. (468/469 г.).

[116]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 37; Evagrius, op. cit., III, cap. 26.

[117]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79; Vita Danielis, p. 184; Theophanes, op. cit., p. 113; Византийските василевси, с. 101.

[118]. Ср. Codex Iustinianus (ed. Krueger), 9, 12, 10 от 28 август 468 г.

[119]. През 469 година въстанал magister militum per Thraciam Анагаст, но после прекратил въстанието и заявил, че е бил подтикнат от Ардавур, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 130. Добре осведоменият исавриец Candidus. – In: Photius, op. cit., 79, разказва за един опит на Ардавур да привлече на своя страна исаврийците в столицата, за което Зинон бил направил донос.

[120]. Според Codex Iustinianus, 1, 329, това командироване трябва да е станало на 1 юни 471 г. Според другия извор – Johannes Antiochenus,– In: Exc. de ins., p. 130, Йорданес е станал приемник на Зинон като magister militum per Orientеm по време на своя консулат (470 г.).

[121]. Theophanes, op. cit., 116-117.

[122]. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 352a.

[123]. Източногерманско племе, ср. Johannes Antiochenus,– In: Exc. de ins., p. 135.

[124]. Ср. Мутафчиев, П., Лекции…, с. 126.

[125]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 184.

[126]. Evagrius, op. cit., II, cap. 17; Theodorus Lector, op. cit., I, I, cap. 24; 27; Theophanes, op. cit., p. 185; Cedrenus, op. cit., 1, p. 614.

[127]. Константинопол в описваната епоха се превърнал в нещо като Пантеон на Византийската империя. Императорите отвсякъде събирали в града свещени предмети, мощи на мъченици и подвижници, с което го правели притегателен център за вярващите, ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 61-65; Cedrenus, op. cit., 1, p. 614.

[128]. Παπαρρηγóπουλος, op. cit., II, 786-789.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7q