Д-р Александър Омарчевски

1.2.2. Император Лъв І Тракиец (457-474)

На 7 февруари същата година бил коронясан приемникът на Маркиан – император Лъв І, по произход тракиец от племето беси[72], който тогава заемал длъжността трибун. Той бил наречен от своите съвременници „Велики”, за разлика от своя внук Лъв ІІ или „Малки”. Лъв І бил човек разсъдлив, с достатъчно твърд характер, който се вслушвал в общественото мнение, изразявано под формата на общите вярвания. Той първи от византийските императори бил коронясан от ръката на патриарх Анатолий[73]. При неговото управление Източната римска империя вече определено получила онзи религиозен характер, който служи като нейна отличителна характеристика. От негово време коронацията на императора от ръката на Константинополския патриарх станала неизбежно задължение[74].

Провинциалните православни египетски епископи и александрийските клирици, които се били обявили решително в подкрепа на Протерий, предвождани от Несторий, епископ на Фрагония, избягали в Константинопол и се обърнали с молби към него и към патриарх Анатолий, в които те настоявали императорът да свика предстоятелите на катедрите в Рим, Антиохия и Иерусалим, Тесалоники, Ефес и други, които намери за добре и да постави пред тях въпроса за каноническото осъждане на Тимотей заради узурпация на катедрата и убийството на Протерий[75], и ако този съд го намери за виновен и осъди, императорът да го отстрани от Александрия и насрочи избор за православен приемник на катедрата. Тимотей Елур, избран от монофизитите за Александрийски патриарх на мястото на убития Протерий, от своя страна също изпратил в Константинопол делегация, в състава на която освен духовници влизали и представители на народа, гражданството и сенатори[76], с петиция, в която с горда лаконичност се стараел да изиска утвърждаването си, като в края ѝ заявявал, че Александрийската църква не приема Халкидонския събор[77]. Преди нея Тимотей изпратил и друга, с молба за свикване на вселенски събор, който да отмени решенията от Халкидон.

Императорът отхвърлил тези дръзки претенции[78], но и не бил склонен бързо и окончателно да се определи към една от спорещите страни. Той решил да действа възможно най-предпазливо. Макар предишното правителство да било признало за истинска вяра определенията от Халкидонския събор, той не можел да подмине факта, че преобладаващата част от неселението на някои провинции били монофизити, които се придържали към определенията на Разбойническия събор. Ето защо, да застане направо на страната на Халкидонския събор и да предприеме строги мерки срещу еретиците, не му позволявало политическото благоразумие. След като наказал само незнатните бунтовници, през есента на 457 година молбите на двете страни с придружителни писма от императора[79] били разпратени до всички патриаршески катедри, оттам до всички епископи в римската империя и до най-знаменитите и уважавани от всички монаси – Симеон Стълпник и сирийците Варадат и Яков. Казвайки предварително, че „александрийското простолюдие и чиновниците, и гражданите, и моряците искат за епископ Тимотей Елур”, и че „александрийците въобще не са съгласни да приемат определенията на Халкидонския събор”, той след това умолява всеки епископ и монах свободно, по съвест, като пред Божия съд, да изкаже своето мнение, както за Тимотей Елур и за Халкидонския събор, така и дали има нужда от свикването на нов вселенски събор[80]. С оглед взимането на по-правилно решение той моли всеки патриарх да разгледа случая в поместния си събор. Всички епископи, както и всички запитани монаси почти единодушно се изказали против Тимотей и в полза на Халкидон. Изключение по отношение на Тимотей били мненията на Амфилохий Сидски и критските епископи, които обаче признавали авторитета на Халкидонския събор. Пергският събор, от своя страна, признал Халкидонския символ за точен израз на православната вяра, но се изказал против изравняването по значимост на неговия орос с Никейския символ[81].

Преди още да били пристигнали всички отговори, императорът предложил на папа Лъв да изпрати един легат, който да преговаря с представител на Тимотей по повдигнатия догматически въпрос. Папата категорично отхвърлил дори и мисълта, че е възможно Халкидонското вероопределение да става предмет на обсъждане с еретици, но изразил готовност да изпрати двама легати, които да защитават истинския догмат[82]. След известно време те наистина отпътували [83], снабдени с така наречения Втoри Tomus Leonis (Leo, Ep. 104) и един сборник от светоотечески цитати. Тъй като планът на императора за религиозен диспут пропаднал, той изпратил по силенциария Диомед римския Tomus на Тимотей в Александрия с нареждане за отговор; скоро в Константинопол пристигнало негово писмо, в което Тимотей заявявал, че не може да приеме като православен изпратения му папски Tomus[84]. Тогава императорът наредил метежът в Александрия да бъде потушен с военна сила и осъдил Тимотей на заточение в Гангра, където през 451 година бил изпратен Диоскор. Около 464 година Тимотей Елур, наклеветен от епископа на Гангра, бил заточен още по-далече – в Херсон Таврически[85]. Както самият той твърди, императорът започнал още веднъж преговори с него, но без резултат. Той оставал изгнаник, като използвал времето си за съставянето на две обширни и изобилстващи със светоотечески цитати книги против Халкидонския събор.

През 458 година починал Константинополският патриарх Анатолий[86]. За негов приемник императорът препоръчал столичния презвитер Генадий (458-471), ревностен халкидонист, когото несторианите проклинали, защото внесъл в диптихите израза Богородица (θεοτóκος).

Дори и след като всички отговори на епископите на анкетата от 457 година били вече пристигнали, а папа Лъв и Тимотей Елур били изложили обширно своите догматически противоречия като „спирачка” срещу старанията на Генадий Константинополски да докаже, че ръкоположението на Тимотей Елур е незаконно, а случилите се с Протерий безобразия следва да бъдат наказани, действал патрицият Аспар, на длъжност magister militum praesentalis, на когото император Лъв дължал короната си. С алански произход, той, подобно на съплеменниците си от времето на Улфила нататък, изповядвал формулата[87], съставена на Константинополския поместен събор (360 година). Относително независимите германски владетели на Запад, както и генералите на имперска служба се придържали към тази отдавна отречена формула не толкова по догматически съображения или от симпатии към някакво неподдаващо се на прецизно дефиниране арианство, а най-вече защото в лицето на Православната църква те виждали една институция, от която искали да останат повече или по-малко независими[88]. Още по-малко догматико-богословски основания имал Аспар, когато се застъпил за Тимотей Елур пред императора; него го интересувало единствено чрез този ход да отслаби Православната църква в лицето на Константинополския патриарх, който не гледал на него с добро око, защото бил арианин. Този интерес ръководел Аспар и след смъртта на Протерий, тъй като размириците в Александрия поставяли императора пред вземането на трудни решения. Лъв, от своя страна, следвал бавно, но последователно своята собствена политика. Чрез окръжното си писмо-анкета до водещите епископи и техните отговори той си извоювал недосегаема за нападките на арианите позиция. Затова, след смъртта на св. Анатолий, той поставил на катедрата още по-решителния халкидонист Генадий. Това, че римските легати останали в столицата много по-дълго време, отколкото изисквала мисията им, станало най-малкото не и против волята му. В началото на 460 година управителят на Египет получил заповед да отстрани Тимотей Елур от Александрийската катедра. Благодарение отново на усилията на Аспар на него му било разрешено да дойде в Константинопол, от което Генадий бил толкова загрижен, че изпратил римските легати обратно в Рим с писмо до папата[89], в което го молел да се обърне към императора. Изглежда обаче, легатите не отпътували толкова бързо, тъй като, когато писмото на папа Лъв[90], написано в отговор на молбата на Генадий, пристигнало в столицата, Тимотей вече отдавна бил заточен след безплодни преговори с императора[91]. Вече била изпълнена и втората част от заповедта до управителя на Египет – да се погрижи за приемник на Протерий. Пет месеца след като Тимотей Елур напуснал Александрия[92], православният Тимотей Салофакиола (σαλοφακίολος), наричан още Белия (λευκóς), човек кротък и миролюбив, заслужил уважението дори и на еретиците[93], бил ръкоположен за патриарх на Египет. Неговата синодика пристигнала в Рим малко преди 18 август 460 година[94].

Преди да станат императори, и Маркиан, а след него и Лъв, били за известно време доместици на Аспар[95], което допринесло за стабилната позиция на последния в продължение на дълги години[96]. Неговият син Ардавур бил повишен от Маркиан в magister militum per Orientem[97]. Да води политика генералът-еретик не можел и не искал. Без Аспар обаче Лъв нямало да получи короната; кофликтът между волята на владетеля и постоянните претенции на Аспар за благодарност продължил доста дълго време, като се стигало и до сблъсъци[98]. Положението на Аспар в двора било силно разклатено от донос, който през 466 година направил един исавриец. В него най-големият му син Ардавур, който и при Лъв запазил своя сан[99], бил обвинен, че е подтикнал персите „да въстанат против римския ред”, като им обещавал помощта си. Границата на империята никога не била така добре подсигурена срещу персийски нападения, както по това време, но императорът представил в свещения консисториум приложените като доказателствен материал писма на Ардавур до баща му. Старият генерал запазил самообладание: „аз предупреждавах достатъчно често моя син да не допуска никакво увреждане на душата си[100], но той не обърна внимание на това; отстрани го от служба и нека дойде тук да се защитава”[101]. Ардавур бил обявен за недостоен за всякаква militia[102] и получил заповед веднага да се яви в Константинопол, но там не бил подлаган на никакви други съдебни процедури. Неговият пост на главнокомандващ диоцез Ориент получил comes stabulorum Йорданес (също с германски произход), който скоро преди това спечелил императорското доверие чрез преминаването си от арианството в Православието[103]. Исавриецът-доносник получил cingulum[104] на комес на доместиците[105]. Неговото варварско име Тарасикодиса, син на Русумбладеот[106], било твърде трудно за изписване на гръцки език. Ето защо той скоро приел името на един magister militum per Orientem[107] при император Теодосий ІІ, наречен Зинон (Ζήνων), за когото съплеменниците му пазели спомена, че въпреки лошата им слава, той не се страхувал да ги използва за лична охрана[108].

Дори и под римско владичество исаврийците оставали верни на разбойничеството и пиратството, за което им помагали труднодостъпните планини и изпълненото с удобни скривалища крайбрежие на Исаврия и Киликия. Необичайно било един такъв незаразен от цивилизацията провинциалист да се постави на разположение на императорския двор, за да прави кариера, но още по-необичайното било, че това му се отдало. Самият император Лъв І, който бил слабо образован, бил щедър с доверието си, когато преследвал някаква цел, и преценил, че е по-добре да има около себе си този произхождащ от вътрешността на империята православен поданик, който нямал нищо общо с водачите на германските войски и дължал всичко на него, отколкото надменните, побелели в служба на двама императори, еретици-алани. Той търпял, а вероятно дори и негласно го насърчавал да привлича своите сънародници на тълпи в столицата и да ги назначава сред схолариите и екскувитите. Оттук далеч не следва, че Лъв искал да повери военната власт на Зинон и неговите хора с цел да предотврати германскатха заплаха. Като стар офицер той бил наясно, че в Зинон не се крие воинът[109], а неговите недисциплинирани съотечественици в открита битка били безполезни[110].

След убийството на Валентиниан ІІІ (425-455), последният легитимен август на Запада, претенциите за императорското достойнство или за избирането на западен император се върнали обратно при източноримския валилевс. Но Константинопол бил твърде далече, за да може да попречи на германския magister militum или на вестготския крал при поставянето на нов западен император. Ето защо император Лъв признал в началото на управлението си Майориан (457-461) за император на Запада, както преди него това сторил Маркиан по отношение на Авит (455-456), въпреки че и двамата били въздигнати на престола без допитване до Константинопол. Когато германският пълководец Рицимер свалил Майориан и поставил на трона Ливий Север (461-465), от Константинопол дошъл отказ за утвърждаването му. През 465 година западният трон отново се овакантил. След безплодни преговори с краля на вандалите Гайзерик (Гензерих), който искал короната за Олибрий, и за да наложи волята си, опустошил крайбрежията на Италия, Сицилия, а накрая и на Пелопонес, император Лъв се решил да заяви претенциите си към Западната империя и през 467 година предложил патриция Антемий, зет на неговия предшественик Маркиан, за император на Запада. Това било съобщено на Гайзерик заедно с ултимативното искане да прекрати грабителските набези на своя флот. Отговорът му бил, че се готви за война[111]. За да го накаже, Лъв въоръжил една огромна флота от 1100 кораба, което погълнало огромни средства[112], поверил ръководството ѝ на Василиск[113], брат на императрица Верина, с цел престижът от една евентуална победа да остане в императорския дом. Командването на последния обаче било толкова некадърно, че след първоначалния си успех експедицията накрая завършила (468 година) с такава катастрофа, че се появили подозрения за предателство. Плановете за кариера на Василиск за момента пропаднали. Благодарение убежището (азила), предоставено му от храма „Св. Софѝя” и ходатайството на императрицата той успял да запази поста си на председател на сената (princeps senatus)[114].

Император Лъв имал две дъщери. След като неговият шурей Василиск бил изключен като престолонаследник, той бил принуден да търси чрез някой от зетьовете си възстановяване престижа и осигуряване бъдещето на династията си. Патрикий, вторият син на Аспар, предугадил ситуацията и след като още преди това преминал към Православието, сега подтикнал и баща си да стори същото. Този ход му донесъл назначението за кесар. Като такъв той бил изпратен в Александрия, за да покаже, че и след поражението от вандалите империята продължава да съществува[115]. Заедно с това той бил сгоден за втората дъщеря на Лъв – Леонтия, която, родена около 457 година[116], още не била дорасла за женитба. По-голямата ѝ сестра Ариадна получил за жена Зинон едновременно с избирането му за консул през 469 година и назначаването му за magister militum per Orientem[117]. Императорът съзнавал, че масовото струпване в столицата на исаври представлява заплаха[118], но не искал да остави своето протеже да се провали. С това назначение той по един достоен начин го отдалечил от столицата и му предоставил командване, което за момента не го изправяло пред тежки военни предизвикателства.

В Антиохия Зинон бил забъркан в църковните спорове от един константинополски клирик, който се сближил с новия сановник, за да може под негово покровителство да възстанови на чужда почва своето компрометирано в столицата битие. Петър Гнафей (γναφεúς, fullo, тепавичар), презвитер и парамонарий при храма на св. мъченица Васа в Халкидон, а същевременно и архимандрит в един от местните манастири, избягал в Антиохия от църковно наказание за ерес. Тук той се появил скоро след пристигането на Зинон. След като успял да привлече на своя страна богословски непросветения исавриец, Гнафей започнал да създава неприятности на антиохийския патриарх Мартирий.

Възстановеното разбирателство между императора и Аспар, след въздигането на Патрикий в кесар, не продължило дълго. Както изглежда, то било нарушено от истинските или предполагаеми интриги на Ардавур[119]; във всеки случай Зинон бил командирован от Антиохия в Тракия със специална задача[120], като от постоянно пребиваващата в столицата войска (exercitus praesentalis) били отнети някои подразделения и придадени под неговото главно командване. Тези части се разбунтували против омразния им исавриец и искали да го убият. Зинон избягал в Сердика, а оттам, заобикаляйки столицата, в Пилай в Източна Пропонтида, докато намерил сигурно убежище в Халкидон[121], откъдето привидно безучастно наблюдавал последвалото стечение на обстоятелствата.

Тъй като бунтовниците принадлежали към ръководените от Аспар войски, върху него паднало подозрението, че той ги е подбудил към бунт. Това се прибавило към доносите срещу Ардавур и така се оформила картината на съзаклятие на Аспар и синовете му срещу императора. Лъв не желаел да се стига до съдебен процес. Аспар и Ардавур били умъртвени в двореца от наемни убийци, а кесар Патрикий успял да се възстанови от раните си, но изчезнал от политическата сцена в сянката на частно битие. Най-малкият син на Аспар – Арменарих, който тогава не бил в двореца, се спасил и по съвета на Зинон избягал в Исаврия. Когато последният станал император, той му се отблагодарил с донос за едно готвено срещу него съзаклятие[122]. Във войната против Ил през 484 година Арменарих командвал един контингент от руги[123].

Когато се разчуло за убийството, един от готските офицери на Аспар се разбунтувал и с хората си щурмувал двореца; трудно отблъснат, той побързал да избяга при вожда на готите Теодорих Стари, син на Триарий и шурей на Аспар. Те опустошавали провинция Тракия дотогава, докато императорът не се съгласил да плаща на готите висок годишен данък. Освен това той назначил Теодорих за командващ конницата и пехотата (magister eqitum et peditum), направил го приемник на длъжността на Аспар и го признал за крал на готите[124]. Дали убийството на Аспар е могло да спаси империята от германската опасност? Последвалите събития показват, че то не е постигнало целта си[125].

Император Лъв І умрял на 3 февруари 474 година на 73-годишна възраст. Тъй като нямал пряк мъжки наследник, малко преди смъртта си той назначил за свой приемник внука си Лъв ІІ, син на Ариадна и Зинон, който, според едни, бил едва на шест, а според други – на шестнадесет години. Начело на империята останали две жени: съпругата му Верина и дъщеря му Ариадна. И двете не блестели с особени умствени качества, но били честолюбиви, развратни и се придържали към съмнителни религиозни убеждения. Веднага след смъртта на императора те поправили неговата грешка. Когато Зинон, бащата на малолетния император Лъв ІІ, дошъл в цирка, където по традиция се обявявало на народа за встъпването на престола на нов император, то момчето, подучено от майка си, възложило на главата му императорската диадема, като по този начин заедно с Лъв ІІ за съимператор бил провъзгласен и баща му Зинон. Десет месеца по-късно Лъв ІІ починал и Зинон останал самодържец на цялата империя[126].

Трябва да споменем като знаменателен факт, близък по време до управлението на Лъв І, унищожаването на Западната римска империя през 476 година. От това време Източната римска империя започнала да живее свой живот, политическият и църковен център на който бил Константинопол [127]. Ето защо някои смятат, че управлението на Лъв І представлява пределът, с който завършва обособяването на Източната римска империя, предначертано от Константин Велики, и започва нейното битие на самостоятелна държава[128].

Следва…(виж тук).

__________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[72]. Παπαρρηγóπουλος, Κ., Ιστóρια του ελληνικου εθνους, t. II, 772-773; Hergenroether, Photius Patriarch von Constantinopel, Bd. 1, S. 110.

[73]. Така смятат повечето от изследователите на Източната римска империя; но Παπαρρηγóπουλος, op. cit., p. 773, оспорва това мнение, твърдейки, че съществуват някои свидетелства, според които и Теодосий ІІ бил венчан за царството си от Константинополския патрирах.

[74]. Παπαρρηγóπουλος, op. cit., p. 773-774; Theophanes, op. cit., p. 170; Cedrenus, op. cit., 1, 607-608; ср. Поснов, История…, с. 277.

[75]. Тези събития са разгледани подробно в следващата точка.

[76]. Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9.

[77]. Относно съдържащото се в нея неприемане и на Константиполския (ІІ Вселенски) събор, ср. Theodorus Lector. – In: Excerpta Vatopediana (ed. Papadopulos-Kerameus), p. 18.

[78]. АСО t. II 4 96-99; 103-104; 109.

[79]. От тези писма е запазено само това до патриарх Анатолий, in: Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9; в него се споменава за συνοδος ενδημουσα. В писмото до папа Лъв І се съдържа покана да посети Константинопол, ср. Leo, ep. 97.

[80]. Evagrius, op. cit., lib. II, cap. 9.

[81]. Ср. Поснов, История…, т. ІІ, с. 278.

[82]. Leo, Ep. 97 от 1 декември 457 година; Ep. 99 от 21 март 458 година.

[83]. Leo, Ep. 103 от 17 август 458 година;

[84]. Вж. подробно в Schwartz, Ed. Codex Vaticanus gr. 1431, p. 128.

[85]. Theodorus Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 44.

[86]. Като презвитер на Александрийската църква и апокрисиарий на Диоскор при двора в Константинопол, Анатолий станал свидетел на свалянето, заточението и смъртта на Флавиан. Изборът на негов приемник Теодосий ІІ, който като император притежавал правото да посочи епископа на столицата, предоставил първоначално на константинополския клир, а след като той не стигнал до единодушие (както това вече се било случвало при изборите след смъртта на Аттик и Сисиний), на поместния събор (συνοδος ενδημουσα), на който жребий определил Анатолий измежду много кандидати, както той самият пише в Синодиката си до папа Лъв, ср. АСО ІІ 4, р. ХХХХV. Ръкоположен бил през юни 450 година, ср. Leo, Ep. 29; 30. Два месеца след това той бил изправен от Маркиан и Пулхерия пред алтернативата или да напусне поста си, или да подпише Tomus Leonis, което означавало да се включи в борбата против своя предишен владика и учител Диоскор. Той предпочел второто, след като му е било обещано, че на катедрата му ще бъдат дадени привилегиите, които действително били признати на последното заседание на Халкидонския събор за епископа на Новия Рим. На следсъборната църковна политика на Маркиан той почти не се противопоставял, защото тя била на негова страна в спора за привилегиите на катедрата му и посредничела за поддържането поне привидно на мира с Рим. Съвсем разбираемо е, че Анатолий не застанал на страната на Тимотей Елур в проведената през 457 г. императорска анкета, а се изказал в полза на Халкидон, тъй като от авторитета на събора зависели и дадените му привилегии.

[87]. Тази формула не била чисто арианска, тъй като омиусианите не приемали никейския термин омоусиос. След възстановяване ролята на Православната църква при Теодосий І и въздигането на никейската вяра, германските привърженици на тази формула били причислявани към арианите.

[88]. Франкът Хлодвиг и вестготът Рекаред са демонстрирали чрез възприемането на православното изповедание, че не се страхуват от империята. Противно на това, гонението на православните от краля на вандалите Хунерик и неговите ариански епископи е било рожба на страха не толкова от империята, колкото от опасността народът му да бъде асимилиран от римското население, което било православно. Числеността на вандалите (около 80,000 души, ср. Victoris Vitensis, Historia persecut. Vandal., 1, 1) е била твърде недостатъчна за огромната територия, която те успели да завладеят; освен това, в културно отношение те стояли значително по-ниско от местното население. Оттук идвала и омразата им, изразила се в жестокост.

[89]. Ср. Coll. Avell. Ep. 52.

[90]. Coll. Avell. Ep. 51 от 17 юни 460 година.

[91]. Schwartz, Ed. Codex Vaticanus gr. 1431, p. 128.

[92]. Ср. Victor Tunnunensis. Chronica minora 2, p. 186.

[93]. Evagrius, op.cit., lib. II, cap. 8-11; Theodorus Lector, op.cit., I, cap. 8-9; Cedrenus, op.cit., 1, p. 608; Theophanes, op. cit., 170-173; 187; Liberatus, Breviarium, cap. 16.

[94]. Coll. Avell. Ep. 53-55.

[95]. Procopius, De bello Vandalico, 1, cap. 4.

[96]. Макар и арианин, Аспар успял да повлияе на император Теодосий ІІ да не сваля блаж. Теодорит Кирски от катедрата, както било постановено на Разбойническия събор, ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 139.

[97]. Ср. Schwartz, Publizistische Sammlungen (PS), S. 179.

[98]. Ср. Candidus. – In: Photius, Bibliotheca 79; непосредствено след големия пожар в Константинопол; в Chronica Paschalia (ed. L. Dindorf), p. 595, е дадена точната дата – сряда 2 септември ІІІ индикт = 464 година; датировката по консулите за 465 година, ibid., p. 594; Marcellinus. Chronicon (ed. Th. Mommsen), p. 88, се основава на неточно сравняване с годината от индикта; заради енергичната си намеса при потушаването му, ср. Zonaras, Annales seu Epitome Historiarum (ed. L. Dindorf), 14, cap. 1, p. 252, Аспар получил обещание от Маркиан за префект на столицата (praefectus urbi) да бъде назначен негов съплеменник, но императорът не удържал на обещанието си, ср. Cramer, Anecd. Paris, 2, p. 312; Schwartz, PS, S. 179

[99]. Ср. Lietzmann, Das Leben, S. 76; Malalas, Chronographia (ed. Ludwig Dindorf ), p. 369; Suidas, Σευηριανóς. – In: Lexicon, sigma, 180, 1-54.

[100]. Той е бил замесен в безнравствените театрални представления в отдавна опасния за римските гарнизони сирийски провинциален център Антиохия, ср. Suidas, Αρβαβουριος. – In: Lexicon, alpha, 3803, 1-10.

[101].101. Цитирано според Schwartz, PS, S. 179.

[102]. Ολοπαγανóς, militia, тогава е обхващала както военните, така и цивилните длъжности.

[103]. Ср. Vita s. Danielis Stylitae (ed. Delehaye), p. 167.

[104]. Пояс, в смисъл на отличителен белег на достойнството на съответния сан.

[105]. Evagrius., op. cit., II, cap. 15; ср. Vita Danielis, р. 173 sq. Тук съобщението за първата поява за неизвестния дотогава Зинон е представено образно и живо. Разказът може да се смята за автентичен, тъй като императорът представил новоназначените сановници Йорданес и Зинон на светеца-стълпник, който бил и в постоянна писмена връзка с императора, ср. Schwartz, PS, S. 180.

[106]. Ср. Божилов, Ив., Ив. Билярски, Хр. Димитров, Ил. Илиев, Византийските василевси, с. 100.

[107]. Консул през 448 г. Той не е бил исавриец по произход, а високообразован мъж, познат на блаж. Теодорит Кирски, ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 65; 71.

[108]. Evagrius., op. cit., lib. II, cap. 15; Priscus. – In: Experta de legat, Rom., p. 146.

[109]. Ср. Malchos. – In: Excerpta de leg. Rom., p. 164.

[110]. Това станало видно при въстанията през 484 г. и 492 г., когато исаврийците се оставили да бъдат победени и избягали в планините, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; 142; Marcellinus, op. cit., p. 94.

[111].Priscus. – In: Experta de legat, Rom., p. 154.

[112]. Тъй като това начинание не било популярно в Константинопол заради станалите непосилно високи данъци, за да има оправдание, Лъв разпространил слуха, че Гайзерик възнамерява да превземе Александрия, която била основният снабдител със зърно на столицата. Чрез един камериер императорът споделил тези свои опасения и с Даниил Стълпник, както и намерението си да изпрати една армия в Африка. Светецът предал да му отговорят, че нито Гайзерик, нито негов приемник някога ще стъпят в Александрия, но ако императорът желае да изпрати армия в Александрия, то това зивиси от неговото благоволение, ср. Delehaye, Vita s. Danielis Stylitae, 186-187; Мутафчиев, П., Лекции…, с. 124.

[113]. Procopius, De bello Vandalico, 1, 6. Той наследил на този пост Рустиций (консул през 464 г.), когото Лъв назначил за magister militum в началото на своето управление, ср. Suidas, Βασιλίσκος. – In: Lexicon, beta, 163, 1-3; Zonaras, op. cit., (ed. Dindorf.), 14, I, p. 253; с това се свързва и неговият консулат през 465 г. От Priscus. – In: Exc. de legat. gent., p. 589, може да се заключи, че той и неговият предшественик били magistri militum per Thraciam, както подчертава и Theophanes es., op. cit., p. 113; дори годината (463/464) е приблизително точна, докато датировката от същия период за назначаването на Зинон за magister militium per Orientem е твърде ранна, ср. Византийските василевси, с. 101 (469 г.). Временно командването на Тракия, вакантно поради издигането на Василиск за главнокомандващ на африканската експедиция (467 г.), получил Анагаст, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 129.

[114]. Ср. Delehaye, Vita s. Danielis Stylitae, 186-187.

[115]. Theophanes, op. cit., p. 116 за 5961 г. (468/469 г.).

[116]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 37; Evagrius, op. cit., III, cap. 26.

[117]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79; Vita Danielis, p. 184; Theophanes, op. cit., p. 113; Византийските василевси, с. 101.

[118]. Ср. Codex Iustinianus (ed. Krueger), 9, 12, 10 от 28 август 468 г.

[119]. През 469 година въстанал magister militum per Thraciam Анагаст, но после прекратил въстанието и заявил, че е бил подтикнат от Ардавур, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 130. Добре осведоменият исавриец Candidus. – In: Photius, op. cit., 79, разказва за един опит на Ардавур да привлече на своя страна исаврийците в столицата, за което Зинон бил направил донос.

[120]. Според Codex Iustinianus, 1, 329, това командироване трябва да е станало на 1 юни 471 г. Според другия извор – Johannes Antiochenus,– In: Exc. de ins., p. 130, Йорданес е станал приемник на Зинон като magister militum per Orientеm по време на своя консулат (470 г.).

[121]. Theophanes, op. cit., 116-117.

[122]. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 352a.

[123]. Източногерманско племе, ср. Johannes Antiochenus,– In: Exc. de ins., p. 135.

[124]. Ср. Мутафчиев, П., Лекции…, с. 126.

[125]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 184.

[126]. Evagrius, op. cit., II, cap. 17; Theodorus Lector, op. cit., I, I, cap. 24; 27; Theophanes, op. cit., p. 185; Cedrenus, op. cit., 1, p. 614.

[127]. Константинопол в описваната епоха се превърнал в нещо като Пантеон на Византийската империя. Императорите отвсякъде събирали в града свещени предмети, мощи на мъченици и подвижници, с което го правели притегателен център за вярващите, ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 61-65; Cedrenus, op. cit., 1, p. 614.

[128]. Παπαρρηγóπουλος, op. cit., II, 786-789.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7q