В края на това изследване върху първата епоха на следхалкидонското развитие на христологията нека се опитаме да обобщим резултатите от него. Като цяло факторите, оказали влияние върху появата и превъзмогването на Акакиевата схизма, биха могли да се разделят на две групи: църковно-политически или външни, към които можем да причислим интересите и поведението на императорите (източни и западни), западните владетели (след 476 година), военачалниците, управителите на провинции и другите влиятелни висши държавни сановници, замесени и участвали по някакъв начин в христологическите спорове; и чисто богословски или вътрешни, в рамките на които спадат различията в христологията на отделните богословски школи и направления (най-вече между православни и монофизити), интересите и характерите на църковните водачи и поведението и мотивацията на техните привърженици, както и крайните резултати в църковен аспект от тези спорове и борби.
1. Външни фактори: Император Маркиан и съпругата му Пулхерия, по чиято инициатива е бил свикан Халкидонският събор, поели грижата и за неговата защита и утвърждаване, след като на Изток се появило несъгласие с постановеното от него учение. Докато бил жив, императорът успял най-вече с помощта на политически средства да овладее, но не и да унищожи изблиците на недоволство.
Политиката на неговия приемник Лъв І била на моменти колеблива и непоследователна, което съхранило надеждите на монофизитите, че ще съумеят да вземат надмощие. Въпреки че се ползвал с категорично изразения глас на цялата Църква в полза на Халкидонското православие, заявен в проведената от него анкета, император Лъв, в желанието си да неутрализира силното влияние на германските генерали-ариани в своя двор, допуснал настаняването в столицата на компактни маси исаврийци, чрез предводителя на които (Зинон) във висшите кръгове започнало да намира подкрепа толерираното от последния монофизитство.
В началото на своето управление Зинон не показал явни пристрастия към никоя от спорещите страни, но скоро бил свален от престола с държавен преврат. Узурпаторът Висилиск заложил на монофизитите, в полза на които издал и своята Енциклика, с която на практика обезсилвал решенията от Халкидон и откривал пътя за преследване на Православието. Логично било, след като свалил узурпатора, Зинон да се облегне на православните, с чиято помощ се надявал да укрепи трона си. Съзнавайки колко е важно от държавническа гледна точка неговите поданици да живеят в религиозно единство, той предприел опит да ги обедини с издаването на Енотикона. С този опит обаче той постигнал точно обратния ефект. Вместо да върне монофизитския Египет в Православната църква, той довел до схизма между Константинопол и Рим и до отлъчването на патриарх Акакий. Този факт е показателен доколко вредна може да бъде силовата намеса на държавата в делата на Църквата.
Политиката на Зинон била продължена и дори втвърдена при неговия приемник Анастасий І. Нейна жертва станали столичните патриарси Евфимий и Македоний, както и много други православни архиереи. Това обаче не разколебало православните. Въстанието на Виталиан било подкрепено от тях, но не успяло да доведе до поврат в императорската политика.
Това станало с възкачването на престола на православния император Юстин І, с чието съдействие бил сложен край на Акакиевата схизма. Въпреки насилствените мерки, предприети от него, той и приемниците му не успели да върнат монофизитите в лоното на Православната църква, което е още едно доказателство за неефективността на силовата намеса на държавата в църковните дела.
Политиката, провеждана от западните неправославни владетели след обявяването на схизмата, се характеризира с подкрепата им за твърдата позиция на папите, с цел Църквата да бъде разединена и отслабена. Тук също виждаме опити Западната църква и папството да бъдат използвани като инструмент и постигане на личните интереси на владетелите.
Като цяло влиянието на външните фактори в обобщен вид би могло да се характеризира като по-скоро затормозяващо процеса на Халкидонските решения в целокупния живот на Църквата. Силовите методи на действие на държавната власт и в двете посоки служели по-скоро за радикализиране на позициите на спорещите страни, отколкото за подпомагане преодоляването на различията.
2.Вътрешни фактори: Изходната точка при разделението по повод Халкидон било отдалечаването на александрийската традиция след св. Кирил Александрийски от антиохийско-константинополската христология по отношение на езиково-терминологичния инструментариум. Това водело често пъти до превратно и изопачено тълкуване на неговите съчинения, най-вече що се отнася до „миа-фисис”-формулата (μια φυσις του Θεου Λογου, една въплътена природа на Бог Слово). Именно нейното крайно тълкуване довело александрийците до монофизитството. Като допълнителна предпоставка трябва да се отбележи и липсата на настройка и способност у богословите и от двете течения да погледнат в достатъчна широчина зад термините и формулите и оттам да оценяват общото и различното между тях.
Силните и слабите страни на монофизитството се коренят в акцента, който неговата христология поставя върху единството на двете природи. Съдържащата се в „миа-фисис”-формулата монофизитска терминология изключва несторианството и потвърждава поне на теория твърдението за запазване на човешката природа при съединението. Монофизитското учение за една сложна съставна природа в Христос след Въплъщението обаче клони, вследствие липсата на разлика между термините φυσις и υποστασις, към представата за една преобладаваща божествена природа, която оставя само незадоволително пространство за истинската човешка природа. Раздробяването на монофизитите през VІ-ти век век по повод опитите им да достигнат до едно изчистено и общоприето дефиниране на тази вяра, е белег за слабост в тяхната христология.
На Халкидонския събор било дефинирано учението за две природи в една ипостас, което било прието единодушно от православните и в двете части на империята. Проблем между Изтока и Запада обаче предизвикали приетите от събора канонически правила, най-вече тези, които издигали ролята и ранга на Константинополската патриаршия (правила 9, 17, 28). С 28-мо правило столицата била поставена на второ място не само по чест, но и по власт след Рим. Папа Лъв І и неговите приемници категорично отказвали да приемат това решение, докато столичните патриарси неотклонно го защитавали и се ползвали от дадените им с него прерогативи. Тази борба била и един от мотивите, макар и не афиширан като такъв, за обявяването на Акакиевата схизма, както и за други последващи разделения. Приемането на тези правила при деклариран отказ на папските легати да участват в обсъждането и гласуването им дало основание на папа Лъв да се въздържа дълго време от признаването на събора, въпреки че той бил напълно съгласен с неговото догматическо вероопределение. Докато той бил жив, църковният мир бил запазен, въпреки противоречията, но скоро след това той бил нарушен от появата на схизмата.
Патриарх Акакий Константинополски е една доста противоречива личност. Противно на утвърденото в западната историческа наука мнение ние смятаме, на базата на запазените свидетелства, че той е православен, което се доказва най-добре от неговото поведение при опита на узурпатора Василиск да отмени решенията на Халкидонския събор. Това потвърждават и запазените негови писма[910]. Може да се смята за невинен и по обвинението за общение с еретици, защото той влязъл в общение с Петър Монг едва след като последния формално засвидетелствал пред него своето православие. След това той умрял, преди да успее да се убеди в неговите противозаконни постъпки. Що се отнася до поставения от Зинон Антиохийски патриарх Петър Гнафей, то Акакий неведнъж с гордост пише в писмата си, че не е приел в общение този краен монофизит. Това ни дава основание да се съмняваме в твърдението на Евагрий, че авторството на Енотикона принадлежи на Акакий. Именно Енотиконът е послужил като основание за папа Феликс ІІІ да го обвини в ерес, но, погледнато от позицията на православния Изток, Акакий не би могъл да носи отговорност за документ, издаден от императора. Акакий би могъл да бъде обвиняван в тактически грешки, но не и в ерес.
Авторът д-р Александър Омарчевски
В полза на православието на Акакий говори и съпротивата, която столичният клир, православният народ и монашеството на Константинопол оказват през време на целия период на схизмата срещу настояването на Рим за изваждане на името му от диптихите. И ако за епископата и клира могат да се търсят някакви други мотиви за тази съпротива, то за народа и монашеството е трудно да бъдат посочени такива. Ако той беше еретик, държавната власт също не би се поколебала в името на църковния мир да прокълне паметта му, за което настоявали папите.
Твърдата позиция на папа Феликс ІІІ срещу двусмислиците на Енотикона допринесла отчасти за каузата на Халкидонското православие, но претенциите на неговите приемници (най-вече на Геласий І) към Константинополските патриарси, особено Евфимий и Македоний, които официално скъсали с монофизитите и упорито се борили за Халкидонската вяра, да извадят от диптихите името на Акакий въз основа на отлъчването му от Рим, били нереалистични и само допринесли за задълбочаването на разрива между Изтока и Запада. Тези претенции били предявявани неотклонно от всички папи по време на схизмата. Те се съдържали и в Изложението на вярата на папа Хормизд, с приемането на което се сложил краят на схизмата. С изваждането на имената на Акакий и приемниците му на катедрата от диптихите изглеждало, че Рим се е наложил над въображаемите монофизити в Константинопол. В провинцията обаче нещата не стояли по този начин. Там били съгласни с анатемата срещу монофизитите, но били против да се вадят от диптихите православни епископи само заради това, че са били в общение с Акакий и неговите приемници. Папските легати в крайна сметка се съобразили с тези настоявания, към които скоро се присъединила и столицата. Така нещата дошли на мястото си и Евфимий и Македоний били причислени към лика на светците.
В крайна сметка авторитетът и вселенският характер на Халкидонския събор били възстановени в Църквата на имперско ниво. Фазата на Енотикона окончателно приключила. За съжаление, преодоляна била само схизмата между Рим и Константинопол, но разделението между привържениците на предхалкидонската традиция в Египет и Сирия и халкидонистите не било преодоляно. Представителите на тези две традиции вече дотолкова се били отчуждили, че занапред били способни да откриват единствено различията, но не и общите черти помежду си.
Процесът на отделянето на монофизитите от Православието протичал с неравномерна скорост. Репресивните мерки, предприети от император Юстин срещу тях, също способствали за радикализирането им. Свалените епископи ръкополагали клирици за напуснатите от тях области, с което започнали изграждането на една нова иерархия. Те били подкрепяни от голям брой монаси, които упорито се съпротивлявали срещу новата религиозна политика. Докато след ІІІ Вселенски събор (431 година) радикалните несториани били изтласкани извън границите на империята, сега монофизитите останали в границите на последната до момента, в който през VІІ-ми век населяваните от тях области станали бърза плячка на ислямските завоеватели, които признали монофизитството за официално християнско изповедание в тези територии.
________________________________________
*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[910]. Така например, в писмо до Петър Гнафей, когато той, ставайки Антиохийски патриарх, внесъл добавката „разпныся за ны” в Трисагиона, Акакий го обвинява във въвеждане на ерес и пише, че той самият и свиканият от него събор изпаднали в ужас, узнавайки за това; след това, обвинявайки Гнафей, той излага напълно православно учение за Въплъщението на Сина Божи и поставя Халкидонския събор редом с предишните три Вселенски събора, ср. Harduin, op. cit., t. II, 841-845.
Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.
Правителството осъзнало, че мирът и съгласието във всички църкви, а оттам и спокойствието в държавата могат да почиват единствено на изповядването на вярата на четирите Вселенски събора. На православните било дадено преобладаващо значение във всички части на империята, където това било възможно. След като Енотиконът показал на практика, че е един неуспешен опит на човеколюбие, той повече не бил и споменаван. С това изчезнала и видимата причина за схизмата с Рим. В бурните възгласи в храма на 15-ти и 16 юли народът настоявал за възстановяване на единството със Запада като необходимо следствие от всеобщото признаване на Халкидонския събор. Решенията на συνοδος ενδημουσα и патриарха и утвърждаването им чрез императoрския едикт създали широка база, върху която вече можело да се преговаря с Рим по най-трудния въпрос – изваждането от диптихите на името на Акакий[887]. Още на 1 август 518 година с едно кратко писмо новият император известил папа Хормизд за своя избор и за желанието си за единение на Църквата[888]. С това било дадено началото на преговорите за обединение, които скоро довели до успех. Приносителят съобщил, че след него в Рим ще пристигне комесът на свещения консисториум и завеждащ неговия архив Грат, за да води преговори за възсъединяването на църквите[889]. На 7 септември той бил изпратен със заповед да не бърза особено много. В резултат на това той пристигнал в Рим едва на 20 декември[890] 518 година с писма от императора, Юстиниан и патриарх Иоан[891]. В писмото на Юстин четем: „Блаженият мъж Иоан, първосвещеник на този царствен град, и други благочестиви мъже, епископи на разни места и градове, които се намираха тук, обявиха на Наше Величество, че трябва да изготвим и изпратим на Ваше Светейшество писма за съгласие, изповядващи истинската и православна вяра и за съединение чрез нея на досточтимите църкви, като особено настояваха Ние, освен това, да изпратим до Ваше Светейшество и собствени наши писмени грамоти. Приемайки охотно техните молби, като постоянни любители на единението, Ние решихме да продължим с Ваше Блаженство този висш божествен дар. След написването на настоящото, да удостои (Ваше Светейшество – скоби мои) да снизходи към желанията на гореспоменатите досточтими предстоятели и умилостиви със своите молитви Върховното Величество за Нас и републиката, поверена от Небето на Нашето благочестие. А за да може по-ясно да се разкрият пред Ваше Светейшество правата на мира, единението и съгласието, благоволете да отправите при Нашето свещено правителство няколко приемащи и желаещи мира благочестиви свещеници”. Юстиниан, от своя страна, канел лично Хормизд в столицата, където с нетърпение очакват примирението между църквите и че вече много е сторено в тази посока. Писмото на патриарх Иоан, освен конкретната цел – прекратяване на схизмата, имало характера и на известително послание (ενθρονιστικ γραμματα), каквито се разменяли между новопостъпващите патриарси. Иоан пише: „Приветствам Ваше Светейшество и, приветствайки Ви прославям; защото правата вяра е съхранена и утвърдена с любовта на братството. Да направи това благоволи единия всемогъщ Бог с грижата за християните и благочестивите господари. И така, за да се удостоите с Божията любов, апостолски напишете и написаното братски приемете”. Според императорския едикт, който бил издаден по негово и на συνοδος ενδημουσα предложение, патриархът признавал 4-те вселенски събора и съобщавал, че имената на папите Лъв І и Хормизд са внесени в диптихите на столичната църква.
Като основание за предстоящото единение и в трите писма се посочва само единството във вярата. Хормизд приел благосклонно изложението на патриарха, но поискал изваждането от диптихите на името на Акакий[892]. Грат провел оживени преговори с папата относно Акакий, като посочил опасенията на правителството, че анатемата над Акакий, а най-вече и над неговите приемници, ще предизвика метеж в столицата и вместо искания мир ще доведе до увековечаване на злото. Папата свикал събор и поставил пред него въпроса: трябва ли за благото на мира да се отстъпи пред Изтока относно запазването в диптихите на името на Акакий, защото се знае от опит, че то е останало главното препятствие за предшествениците на Хормизд да осветят мира във Вселенската църква? Ако бъде направена тази отстъпка, то по никакъв начин не трябва да бъдат изваждани от диптихите имената на Евфимий и Македоний, тъй като със смъртта си в заточение те заслужили славата на изповедници на истинската вяра. За решаване на случая на събора били прочетени писмата на предишните папи – Симплиций, Феликс, Геласий и Симах. Оказало се, че всички били на едно мнение: „да не се приема Източната църква в общение с Апостолския престол дотогава, докато схизматикът Акакий не бъде осъден от нея”. Съборът и папата постановили, че ще влязат в общение с Константинопол едва тогава, когато от диптихите бъдат извадени имената на Акакий, Евфимий и Македоний[893].
В началото на следващата 519 година, скоро след завръщането на Грат, потеглила и папската легация, състояща се от епископите Герман на Капуа и Иоан (с неизвестна катедра), презвитер Бланд и дяконите Феликс и Диоскор, чиито дипломатически способности не били използвани от времето на папа Симах. Те били снабдени с писма до разни лица, инструкции и пълномощия. Целият път на легатите през европейските провинции на Източната римска империя можел буквало да се нарече триумфално шествие. Те били посрещани от епископи, клирици и народ; в тяхна чест устройвали празници и извършвали тържествени литургии. Епископите на градовете Авлона, Скампи и Лихнида, безпрекословно и предварително се подписали под всички папски искания, без да дочакат решенията от Константинопол. Само Доротей Тесалоникийски със своите епископи и клир отказал да ги приеме, като обещал да стори това, когато те се завърнат. В Скампи към тях се присъединили изпратените да ги посрещнат императорски сановници – сенаторите Леонтий и Стефан.
На 25 март 519 година, Велики понеделник, те наближили Константинопол. На 10 мили от града били пресрещнати от Виталиан, племенника на Анастасий – Помпей, Юстиниан и много сенатори, които ги придружили до града[894]. На следващия ден те били представени на императора и му връчили папските писма в присъствието на сената и четирима епископи, които патриархът бил делегирал за целта. Приемайки писмата, императорът им казал: „ето, пред вас стоят епископи от този град; преговаряйте с тях по въпроса за мира”. Легатите възразили, че те не са дошли тук, за да спорят, а и нямат такива пълномощия. Те носят формула на Изповедание на вярата (libellus)[895], която трябвало да бъде подписана от всеки епископ, в това число и от патриарха, който би желал да встъпи в общение с Рим. По отношение на христологията в този документ не се дава нищо ново, освен приемането на Халкидонското вероопределение от 451 година и всички писма на папа Лъв І[896]. Никакъв опит за концентрирано изложение на оспорваната след 451 година халкидонска формулировка нямал успех, въпреки че за това било настоявано в многобройните неразбирателства и яростни полемики. В този libellus се казва следното: „Спасението се заключава в това, да се съхрани правилото на истинската вяра и по никакъв начин да не се отклонява от преданието на отците; защото не може да се подмине словото на Господа нашего Иисуса Христа, което говори: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си(Матей 16:18). Тези думи се потвърждават от станалите събития, защото Апостолският престол винаги пази католическата религия ненарушима. И така аз, не желаейки да отпадам от тази вяра и във всичко следвайки постановленията на отците, анатемосвам всички еретици (следва изброяване на еретиците: Несторий, Евтихий, Диоскор, Тимотей Елур и Петър Монг). По подобен начин анатемосвам Акакий, някогашен епископ на град Константинопол, станал техен последовател и съучастник, и всички, пребиваващи в общение с тях. Защото, който приема общение с тях, той наравно с тях подлежи на осъждане (тоест Фравита, Евфимий, Македоний и Тимотей, патриарси Константинополски). Осъждайки по подобен начин и Петър (Гнафей – скоби мои) Антиохийски, анатемосвам го с всичките му последователи и с цялото му учение[897]. Одобрявам и приемам всички послания на блажения Лъв, папа на град Рим, които той е написал за правата вяра. Затова, както вече казах, следвайки във всичко Апостолския престол, аз изповядвам всичко установено от него, и освен това се надявам, че ще пребъда с Вас в това единно общение, което проповядва Апостолския престол, съхраняващ целостта на християнската религия чиста и съвършена. Обещавайки занапред да нямам общение с отлъчените от общение с Католическата църква, тоест с несъгласните във всичко с Апостолския престол, аз обещавам да не споменавам техните имена при свещенодействията. Ако някога се опитам да се усъмня в нещо от това изповедание, то изповядвам, че аз, чрез собственото си осъждане, ще стана съучастник на тези, които осъдих”.
След като тя била прочетена, легатите добавили: „нека кажат присъстващите тук четирима епископи, представящи Константинополския епископ, съгласно ли е прочетеното изповедание с църковните деяния, или е напълно несъгласно”? Можем да си представим с какво плачевно изражение на лицата и с буца в гърлото епископите промълвили: „Всичко е справедливо”[898]. Легатите изразили своята радост от този отговор, а императорът, обръщайки се към епископите, запитал: „Ако е справедливо, защо не подписвате?” Същото казали и някои от сенаторите: „Ние сме миряни; кажете, че това е истина; подпишете се и ние ще ви последваме”. Епископите не подписали [899].
Два дни по-късно, на Велики Четвъртък (28 март), патриархът получил в императорския дворец формулата, лично връчена му от легатите. Когато я прочел, останал изумен от нейния горд и високомерен тон. Той възразил, че подобен род изповедания се дават само на отпаднали от вярата, че в тази си форма то не може да бъде прието, и че ще бъде много по-добре, прилично и съобразно, ако му се придаде формата на писмо или послание. Легатите възразили, че нямат право да изпуснат или изменят дори и дума от Изповеданието. Така се оформила алтернативата: или мир при условията на пълна покорност, или продължаване на схизмата. Императорските сановници гледали на спора единствено като плод на самолюбието на духовниците, което отчасти можело да бъде пожертвано. Патриарх Иоан се съгласил да приеме папското Изповедание, но само при условие, че към него ще се прибави едно умерено по тон предисловие[900], което ще напише той самият. Легатите се съгласили, а патриархът написал: „При връчването на посланието на Ваше Светейшество, възлюбени в Христа брате…, аз се възрадвах за духовната радост на Ваше Светейшество, че Вие търсите единението на светите Божии църкви според древното предание на отците и с дух се стараете да изгоните мъчителите на разумното Христово стадо. И така, от това, което Ви писах, навярно знаете, Всесветейши, че мисля еднакво с Вас, и че и аз отхвърлям, от любов към мира, всички еретици, отхвърлени от тебе. Защото аз приемам, че светите Божии църкви, тоест Вашата на древния и тази на новия Рим, съставляват една Църква, и определям, че онази катедра на апостол Петър и тази, на този свещен град, са една катедра. Аз се съгласявам с всичко, постановено от четирите свети събори…, за утвърждаване на вярата и състоянието на Църквата, и няма да търпя да бъде разколебано каквото и да било от това, което е добре решено; опитващите се или стараещите се да разколебаят дори и едно от свещените решения, аз признавам за отпаднали от светата Божия вселенска и апостолска Църква, и явно присъединявайки се към Вашите, правилно казани думи, говоря чрез това предложено писание”. След това следва и текстът на папата. По този начин и двете течения – източното и западното – останали незасегнати. Без пряко да отхвърля папската Вероизповедна формула, патриархът приложил към нея свое, източно Изповедание, приемайки от папското само това, което е било казано правилно. Предисловието на патриарх Иоан било написано на гръцки и латински и заедно с подписания папски libellus било изпратено на папата. Веднага имената на патриарсите Акакий, Фравита, Евфимий, Македоний и Тимотей, а също и на императорите Зинон и Анастасий, били извадени от диптихите. Легатите настоявали това да стане не само в патриаршеската катедрала, но и във всички останали църкви в империята. Епископите и архимандритите, намиращи се в Константинопол, твърдели, че след като патриархът е подписал, техните подписи стават излишни. Легатите обаче заявили, че няма да влязат в общение с някого, който лично не се е подписал. В крайна сметка папските пратеници успели да се наложат и епископите и архимандритите подписали. До всички провинции била разпратена императорска сакра против онези, които все още се противопоставяли на единството на църквите[901]. Така звучат докладите на легатите до папа Хормизд[902].
На 31 март (Възкресение Христово) всички се отправили към храма „Св. Софѝя”, заедно отслужили св. Литургия и влезли в евхаристийно общение. Стекло се огромно множество народ. Всеобщата радост била толкова голяма, че по израза на папските легати, не можела да се опише с перо. Константинополските клирици уверявали, че не помнят друг ден, в който да имало толкова много причащаващи се. В доклада си легатите отбелязали и факта, че въпреки опасенията, нямало нито бунт, нито кръвопролития, нито всенародно въстание. Всички се радвали на отдавна желания мир[903]. За обстоятелствата около възстановяването на църковния мир императорът, патриархът, Юстиниан и много други важни персони написали писма на папата. В заключението на своето писмо патриарх Иоан благодарил на папата, че е изпратил по негова молба миролюбиви и достойни за Апостолския престол мъже, които съблюдават [904]. Огромна била радостта и в Рим, след като папата, получавайки писмата на императора и патриарха, възвестил за края на разделението.
Човекът, който допринесъл най-много за изострянето на въпроса с диптихите, бил александрийският дякон Диоскор, който в средата или края на януари 519 година бил присъединен към папската делегация като неофициален съветник и преводач, като все повече печелел влияние върху нея. На 22.ІV.519 година Диоскор изпратил на папата една собствена добавка (suggestio) към основния доклад на легатите, които пристигнали в Рим на 19 юни[905]. В нея се съобщава, че, след сключването на мира в самата столица, под натиска на папските легати от диптихите са извадени имената както на Акакий, така и на всички столични патриарси през периода от 489-та до 518 година, а също и на императорите Зинон и Анастасий.
Авторът д-р Александър Омарчевски
Строгостта, с която папа Хормизд и дякон Диоскор процедирали при сключването на мира между катедрите на Рим и Константинопол, е трябвало, според споменатата добавка на последния, да бъде приложена и по въпроса за църковното общение между столицата и останалите източни патриаршии и епископски катедри. Рим, според него, трябвало да предпише точните изисквания за това. Това щяло да застраши делото на единението, особено ако въпросът за диптихите без разлика навсякъде се поставял толкова настоятелно[906]. На 9.ІХ.520 година император Юстин справедливо и авторитетно се оплаква от неотстъпчивостта в папските писма по въпроса за диптихите, по който един от предшествениците на Хормизд (папа Анастасий ІІ) е действал много по-меко[907], като е настоявал за изваждането на името само на Акакий. Едва при столичния патриарх Епифаний (520-535), приемник на Иоан ІІ, папа Хормизд се съгласил на Константинополската църква да се предостави по-широка свобода за взимане на решения относно допускането или недопускането до общение на останалите катедри, при условие, че поставените в неговата формула изисквания се спазват неотклонно[908]. Споменатите предупреждения на императора явно са имали някакъв ефект.
Схизмата, носеща името на Акакий, била към края си. На пръв поглед изглеждало, че императорската власт капитулира пред папата. В действителност обаче тя пожънала плодовете от възстановяването на единството в Православната църква. През 518 година Виталиан, приятелят на Теодорих и Хормизд, борецът за Халкидонското православие, представлявал опасност за новите владетели. Когато две години по-късно[909] той бил убит, никой не се развълнувал. Докато траело разделението и императорът бил на едната страна, а папата на другата, общият интерес обединявал последния с Теодорих. Под закрилата на остготските ариани папите успели да развият до небивала висота претенциите на Рим за главенство. Между обединената вече Църква и еретическата остготска власт рано или късно е трябвало да се прояви враждебност, въпреки че дворът в Константинопол засега се отнасял любезно с непобедимия крал. Още преди Юстиниан да протегне ръка към Италия, папската институция, притисната между Рим и Равена, вече не била субект, а обект на една политика, на която липсвали реални средства, за да се наложи. Непосредствено след сключването на мира станало ясно, че Юстин и Юстиниан, които заради единството на Православието одобрили безрезервно всички претенции на Рим, са били по-неудобни и по-претенциозни господари от техния предшественик-схизматик Анастасий. Отначало скитските, тоест готските монаси от обкръжението на Виталиан, след това, под влияние на двете сирийски провинции, и тези, които при Анастасий били влезли във връзки с Рим, а накрая и самият Юстиниан, искали приемането на формула в официалното вероопределение на новообединената Православна църква, което разрушавало твърдо отстоявания от папите през цялото време на схизмата принцип, че освен Халкидонския символ и Tomus Leonis не съществува необходимост от никакви други тълкувания или нови вероопределения. Юстин и Юстиниан защитавали опозицията в трите източни диоцеза, която била против да бъдат отлъчени post factum всички приемници на Акакий чрез изваждането на имената им от диптихите. Хормизд все още не знаел как да парира тези атаки с гъвкава твърдост. Опитът му да осъди пред своя трибунал в Рим разбунтувалия се Доротей, митрополит на Тесалоники, не сполучил. Напротив, той станал свидетел на това, как свързаната с викариата в Тесалоники папска супремация над Източен Илирик се стопява до една ставаща все по-нереална претенция. От по-нататъшни разочарования го предпазила смъртта му на 6.VІІІ.523 година. Тридесет години по-късно папството пропаднало в една бездна, от която дори и иерархичната мощ на папа Григорий I Велики (590-604) не би могла да го изтегли, ако лангобардите не били завзели поне в Италия властта от реставрираната от Юстиниан империя.
*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[887]. Coll. Avell., p. 593.
[888]. Вж. Iustinus Augustus, Ep. ad Hormisdae papae. – In: Coll. Avell., Ep. 141, p. 586. Отговорът на Хормизд, ibid., Ep. 142., 586-587.
[889]. Ibid., 587-588.
[890]. Ibid., Ep. 142, р. 588, 592.
[891]. Ibid., Ep. 143, 147, 146.
[892]. Ibid., Ep. 145.
[893]. Baronius, op. cit., Nr. LXXV, LXXXII, LXXXIII.
[894]. Baronius, Annales ad anno 519, Nr. XXXIV sq; PL, t. LXIII, cols. 445-446.
[895]. Вж. Exemplum Libelli Ioannis episkopi Constantinopolitani. – In: Coll. Avell., Ep. 159, 607-610. Основният текст на този документ е взет от формулата, дадена от папата още на 11 август 515 г. на неговите легати, които трябвало да я представят на събора в Ираклия, ср. Coll. Avell., Ep. 116b, 520-522.
[896]. Coll. Avell., Ep. 159, р. 609.
[897]. Това подреждане на имената би трябвало да подтикне към размисъл. Севир Антиохийски не е споменат в този списък, както и в екземплярите на формулата, които били подписани на 16 март 536 година (ср. Coll. Avell., Ep. 89, 90), въпреки че след това на Константинополския събор (2 май-4 юни 536 година) над него и Антим Константинополски е била произнесена анатема, ср. ACO III, 178-182.
[898]. Coll. Avell., р. 620.
[899]. Курганов, пос. съч., с 317.
[900]. Ср. Coll. Avell., Ер. 159.
[901]. Coll. Avell., р. 626.
[902]. Coll. Avell., Ер. 167; 223.
[903]. Baronius, op. cit., Nr. XLV-XLIX; LIII-LVI; PL, t. LIII, cols. 443-444; 447-448.
Смутовете по верските проблеми постепенно придобивали все по-големи размери и накрая обхванали всички провинции в империята. След описания бунт в столицата императорът наистина станал по-предпазлив в религиозната област, но въпреки това той не се отказвал от своята политика – да примири спорещите на основата на Енотикона. През 513 година знамето на бунта срещу него развял готът[659] Виталиан, син на началника на федератите в Малка Скития Патрикиол[660] и вероятно племенник по майчина линия на патриарх Македоний, който имал влияние сред населението от източната половина на Балканския полуостров. Той се съюзил с хуните, както тогава били наричани прабългарите[661], използвайки недоволството на стационираните в готската провинция и Мизия федерати, за които императорският племенник Ипатий се грижел зле в качеството си на magister militum per Thraciam. Теофан разказва, че православното население в Тракия, Мизия и Скития го убедило да тръгне на война срещу „нечестивия” Анастасий за спасяване на халкидонската вяра[662].Една от вероятните причини за бунта обаче е желанието на Виталиан да завладее трона. Заставането на столичното население на страната на бунтовника при предишните вълнения можело само да засили у него това желание и да го убеди в несъмнения му успех. Във всеки случай той събрал огромна войска, състояща се в основната си част от разбунтували се войници, въстанали колони и съюзените с него прабългари и готи. Въстанието започнало на 1 май 513 година в Малка Скития, като по пътя си към столицата Виталиан опустошавал провинциите. Две огромни армии, предвождани от Ипатий, били унищожени една след друга, като генералите им били избити. Виталиан превзел Одесос (Варна) и безпрепятствено приближавал стените на столицата, тъй като Ипатий, поради липса на армия, се бил скрил в нея. Виталиан се явил пред стените на Константинопол, като установил лагера си в Евдомон. Неговата цел била да победи Ипатий. Към нея той, като кръщелник на сваления Флавиан Антиохийски, прибавил претенциите на халкидонистите, както и омразата [663] си към Севир. Посредством намаляване на данъците императорът се погрижил метежът да не обхване и съседните малоазийски провинции, като не пестял подаръците и обещанията. Анастасий започнал мирни преговори. Той обещал да внесе ред в църковните дела[664] и да свика църковен събор под председателството на Римския папа. След 8 дни Виталиан се изтеглил. Междувременно императорът трескаво въоръжавал своя флот, който поставил под командването на споменатия вече Марин Сириеца. Без намерение да спази това, което по принуда обещал, Анастасий назначил Кирил за magister militum per Thraciam. Неговите опити тайно да победи Виталиан били неуспешни и той самият бил посечен в своето комендантство. Това дало благоприятен повод на Константинополския сенат да обяви готите за врагове на империята. През 514 година една армия от 80, 000 души под ръководството на Ипатий преминала в настъпление. След малък първоначален успех тя била унищожително разбита от българските съюзници на Виталиан в околностите на Одесос, а самият Ипатий бил пленен при опит да се спаси с плуване. Така Скития, Мизия и Тракия били вече в ръцете на бунтовника. Делегацията, която носела откуп (1000 жълтици) за племенника на императора, била пленена от дръзкия гот в Созопол, като градът бил превзет. Виталиан установил там своя лагер. Една бързо събрана флота и голяма сухопътна армия заплашили столицата през март 514 година и я обсадили този път по-сериозно отпреди. Положението ставало критично. Заради забраненото от Анастасий честване на голям църковен празник, на хиподрома избухнало едно от обичайните вълнения, в което загубили живота си много хора, сред които и префектът на гвардията Гета. За Виталиан това бил удобен случай за нападение. Той се надявал да използва народното недоволство и атакувал по суша и море. Нямало друг изход, освен сключване на мир. Да преговаря с нападателите бил изпратен Иоан, синът на Валериан. Мирът бил сключен в Состений. Виталиан получил още 9000 жълтици откуп за Ипатий, достойнството на magister militum per Thraciam и обещанието на императора, че ще свика събор в Ираклия, който под председателството на папата трябвало да реши дали свалянето на Евфимий, Македоний, Флавиан и другите епископи е било правомерно и да изработи една единителна формула, която да сложи край на схизмата[665]. Тъй като привличането на папата не зависело само от императора, Виталиан получил от Анастасий разрешение също и от своя страна да помоли Римския епископ да разследва случаите на свалените епископи[666].
През есента на 515 година Виталиан, недоверчив към искреното желание за мир на императора[667], се разбунтувал за трети път и отново се появил пред стените на Константинопол. Той навлязъл с флота си в Босфора и установил лагера си до Состений. Планът му бил да атакува Сикай (днес Галата) по суша, а флотът бил изпратен в Хрисопол. Този път обаче Анастасий бил подготвен. Вероятно той умишлено предизвикал този бунт, за да може по този начин да обезсмисли мирните договори. На Виталиан било отнето командването над Тракия и било предадено в ръцете на Руфин[668]. Исаврийският гарнизон в Сикай отблъснал нападението. Едно военно подразделение преминало на марш през Анаплус и застрашило линията за отстъпление на бунтовниците. Само бързото оттегляне спасило Виталиан от пълен разгром. Докато той проучвал възможностите за решителна атака, неговата флота неочаквано била унищожена благодарение на военната вещина, показана от Марин Апамейски, от една флотилия, разположена при Златния рог, която с помощта на „гръцкия огън” или на система от огледала, съсредоточаващи слънчевите лъчи в определена точка, унищожила или прогонила корабите на Виталиан [669]. Офицерите от най-близкото му обкръжение, които били заловени, били екзекутирани. Той се принудил да вдигне лагера си и да отстъпи. След като, благодарение на прабългарите, избягнал готвения срещу него атентат, той успял да се установи в Анхиало[670].
Анастасий продължил да го счита за опасен и след това и решил да продължи мирните преговори. Виталиан, узнавайки за провалянето от императора на събора в Ираклия, по думите на Теофан, отново се вдигнал на бунт и опустошил провинцията. Но хронисистът не съобщава как е завършил този бунт[671]. С позициите на Виталиан във властта, с които той заплашвал да подчини императора на волята си, вече било свършено, а изгледите за готска хегемония в Равена и Константинопол едновременно, които за кратко очертавали на хоризонта контурите на един световноисторически поврат, пропаднали, за да не се възобновят никога вече.
ІІІ.3.7. Патриарх Илия Иерусалимски
Илия І Иерусалимски (494-516) приел синодиката на новия патриарх Тимотей като заедно с това обявил, че не признава свалянето на Македоний[672]. Той изпратил престарелия св. Сава с една свита от архимандрити в двора, която, по желанието на императора, останала в столицата през цялата зима. Анастасий приел както винаги монасите с цялото подобаващо благоговение [673] и надарил богато св. Сава, но не се оставил да бъде убеден от него. Императрица Ариадна отговорила с любезен отказ на молбата на светеца да се придържат към Tomus Leonis[674]. Имало е малка утеха за политическия неуспех в това, че той бил удостоен с посещения от две решително халкидонистки настроени знатни дворцови дами[675].
Успоредно с усилията си да склонят на своя страна патриарх Флавиан, Филоксен и привържениците му се стараели да направят същото и с патриарх Илия. Техните действия спрямо двамата патриарси вървели синхронизирано. Както срещу Флавиан, така и срещу Илия те се стараели да привлекат императора на своя страна. Те му внушавали, че разделението в Църквата идва и от това, че двамата патриарси не искат категорично да се изкажат против Халкидонския събор[676]. Анастасий поискал от Илия да се отрече от Халкидон. Монофизитите, от своя страна, настоявали той да издаде изповедание на вярата, за да може по този начин да е ясно на всички какви са убежденията му. Притискан от всички страни, Илия накрая отстъпил пред исканията им, написал изповедание на вярата си и го изпратил на Анастасий по монофизитите; но с него се случило нещо, често пъти практикувано от еретиците. Те подменили изповеданието на Илия и представили на императора друго такова, в което се анатемосвали всички, които допускали две природи в Иисус Христос. Илия, узнавайки за тази фалшификация на еретиците, побързал да издаде друго изповедание на вярата, без анатеми срещу Халкидонския събор и неговите последователи[677].
Първата синодика, която Севир изпратил след встъпването си (512 година) на Антиохийската патриаршеска катедра до Илия, не била приета от него. Втората му синодика пристигнала в Иерусалим през май 513 година (VІ индикт). Св. Сава и другите игумени на пустинните манастири прогонили приносителите ѝ от града. В присъствието на сановниците и войниците, които придружавали пратениците, монасите крещели: αναθεμα Σευηρωι[678]. Борбите против Виталиан попречили на Анастасий да се намеси. Палестинските монаси пък се свързали с Епирския митрополит Алкисон, който през 515 година влязъл в общение с Рим. Те му изпратили едно дълго писмо, описващо ситуацията в диоцез Ориент[679], в което разказвали как са били прогонени приносителите на втората синодика на Севир. Едва през 516 година, когато непосредствената опасност от Виталиан вече не съществувала, императорът изпратил управителя на Палестина Олимпий в Иерусалим с писмото, което Илия написал от събора в град Сидон и което противоречало на сегашната му позиция спрямо Севир. Императорът му предлагал да избере – или да влезе в общение със Севир, или да се лиши от катедрата си. Подкрепян от монасите, защитници на Халкидонския събор, той предпочел второто. На 1 септември 516 година[680] Илия бил изпратен в изгнание в Аила. На негово място бил избран и ръкоположен Иоан, който дотогава заемал длъжността страж на Светия кръст.
ІІІ.3.8. Съборът в Ираклия (515 година)
Виталиан настоявал несправедливо свалените патриарси Македоний и Флавиан да бъдат върнати на катедрите им и в Ираклия Тракийска да бъде свикан вселенски събор, на който да присъства и Римският папа. На този събор трябвало да се разгледа и обсъди всичко, което е било сторено или постановено срещу последователите на Халкидонския събор. Анастасий се съгласил и по искане на Виталиан потвъдрил съгласието си с клетва. Заедно с него за непреходността на обещанието му се заклели и синклитът, учените от школите, други народни водачи и дори самият народ. В началото Анастасий не мислел да се отмята от обещанието си. На 28 декември 514 година, още по време на самите преговори, той изпратил писмо до папата с покана да се яви на вселенски събор, който трябвало да заседава в Ираклия. Отстъпвайки пред настояването на остготския крал Теодорих, който подкрепял Виталиан, папа Хормизд изпратил на Изток двама легати с иструкции и с искане да вземат от императора изповедание на вярата. Вече 200 епископи се били събрали в Ираклия в очакване на събора[681], между които и не малко привърженици на пропагандираното от Севир антихалкидонистко направление. Той самият отклонил поканата[682]. Съборът бил свикан в Ираклия, за да не бъде зависим от двореца. След падането на Виталиан той бил преместен в Константинопол[683]. Освен убедените противници на Халкидонския символ и мнозина епископи се въздържали от общение с римските легати, но трябвало да се подчинят, както се изразява Севир[684], на волята на императора, който при дадените обстоятелства по-малко от всякога бил склонен да се надхвърлят рамките на Енотикона. Двама от приятелите на Севир напуснали събора, а други намерили убежище в любимата тогава формулировка, че не приемат Халкидонския символ като изложение на вярата, а само като присъда над Евтихий и неговото учение. От друга страна, въпреки противодействията на императора и Константинополския патриарх, укрепнали връзките между илирийските ехископи и Рим. Епископите от Вътрешна Дакия трябвало да бъдат щадени, тъй като разположените там войски били халкидонистки настроени.
Анастасий се съгласил с всички искания на папата, които не били в противоречие със споменатия договор с Виталиан и му изпратил изповедание на вярата в строго православен дух. Но той не се съгласил с осъждането на патриарх Акакий и убедително молел папата да не настоява за това, тъй като то ще породи огромна съблазън в Източната църква. Паметта на Акакий, според императора, била скъпа на константинополския народ и той нямало да допусне тя бъде подложена на поругание. Папата настоявал на своето. Тогава Анастасий не без основание решил, че новият събор вместо мир може да донесе още повече раздори в Църквата. Той обявил събора за несъстоял се и епископите се разотишли по епахиите си. Не се стигнало до решение за обединителна формула, но тъй като Анастасий не искал да носи отговорността за прекратяването на преговорите, обещал на завръщащите се в Рим легати, че от своя страна ще изпрати там пратеници[685]. Той им дал и едно писмо до папата[686], в което подробно излагал своята гледна точка. Тя се придържала към общите изрази на Енотикона. На мястото на израза против Халкидонския символ се появява забележката, че определенията на този събор са потвърдени от негови предшественици и не са отменяни от следващ събор, както и от издадения от самия него едикт, поне дотолкова, доколкото Халкидонският събор се поставя върху основата на Никейския символ и потвърждава проклятието над Несторий. Проклинането на Халкидонския символ и Tomus Leonis от страна на александрийците той двукратно не одобрил и сега го направил още веднъж. Така от римските претенции оставала само още една спорна точка – изваждането на имената (не са цитирани) от диптихите. Тя, според Анастасий, би довела до много неприятности, дори и кръвопролития, и той е смутен от това, че заради мъртъвци трябва да бъдат отлъчвани живи. Отговор на Хормизд не е запазен и вероятно никога не е последвал.
Народът и синклитът започнали открито да порицават Анастасий като клетвопрестъпник, но той им заявил, че ако няма, то трябва да бъде създаден такъв закон, който да позволява на императора при нужда да бъде лъжец и клетвопрестъпник. Тогава народът окончателно се убедил, че императорът се придържа към манихейството. Анастасий изчакал да изтече зимата, преди да изпрати своите пратеници. Когато най-после те трябвало да отпътуват, а императорското писмо[687] било вече написано и датирано (16.VІІ.516 година), изминали още 12 дни, за да се гласува още едно писмо от сената[688]. Тъй като църковниците не могли да постигнат единение, а общението между двата църковни центъра не било възстановено, императорът занапред гледал на това като на политически въпрос. През 514 година той изпратил комеса на доместиците и комеса на свещения консисториум, които занесли в Рим поканата за събора в Ираклия[689]. Двамата предали на папата не само безсъдържателното писмо на вежливост, но заедно с това отправили и енергично настояване[690] до Римския сенат да ходатайства пред краля и папата да не се вслушват в измислиците на дезертьори. Императорските пратеници нямали никакъв успех. Хормизд възприел позата на обиден, защото на него му били изпратени миряни, „като че ли ставало въпрос за нещо дребно”[691], и отговорил хладно и с общи фрази, от които ставало ясно, че настояването за осъждането (damnatio memorie Acacii) не е отпаднало. Римският сенат, натоварен от краля да изпълни поръчението на императора, се обърнал към Хормизд, който се погрижил отговорът на знатните мъже да изглежда така, както и неговият собствен[692].
ІІІ.3.9. Патриарх Иоан ІІІ Иерусалимски
На мястото на Илия Иерусалимски бил поставен Иоан ІІІ (516-524). При избирането си той обещал във всичко да се съобразява с волята на императора. След ръкоположението му обаче св. Сава и другите игумени го принудили да наруши дадената пред императора дума и да не влиза в общение със Севир. Той застанал на страната на Халкидон и веднъж дори тържествено от амвона произнесъл анатема срещу Несторий, Севир и Сотирих Кесарийски, като в същото време признал Халкидонския събор за Четвърти вселенски, заедно с първите три такива[693]. Изминала почти една година, докато Анастасий, който уволнил Олимпий, изпрати негов приемник, на когото наредил или да принуди Иоан да влезе в общение със Севир, или да го свали от поста му. Новият управител веднага го хвърлил в затвора. Някой си Захарий от Кесария се промъкнал в затвора и му дал съвета да отстъпи привидно, като помоли да бъде освободен от затвора, за да може в неделята да изпълни предявяваните към него претенции. Така би се избягнало всяко подозрение за принуда. Управителят му повярвал. Едва излязъл от затвора, Иоан докарал в града толкова много монаси, колкото било възможно. Само храмът „Св. Стефан”, най-големият в града, можел да ги побере. Така защитен, патриархът се качил на амвона, съпроводен от старшите игумени на палестинските манастири – св. Сава и св. Теодосий[694], и проклел Несторий, Евтихий, Севир, Сотирих и всеки, който не приема Халкидонския събор. Управителят не посмял да се бори с монашеските тълпи и избягал в Кесария. Двамата водачи на монасите не се почувствали удовлетворени от този успех. Те счели за правилно да изразят писмено своята воля за съпротива и съставили от името на монасите едно свидетелство (διαμαρτυρíα), от което два екземпляра били изпратени на императора, по един на управителите на трите палестински провинции и един на Иоан Иерусалимски. Императорът приел благосклонно благословията на монасите, които донесли писмото, и отговорил със спокойно примирение. Така че, завършил той, „молете се Бог в своята доброта да отстрани бедата и даде мир на църквите, които поради тенденциите на своите водачи са така откъснати една от друга, че нито една не стои твърдо до друга”[695]. Императорът вече бил уморен, за да атакува отново. В нощта на 8 срещу 9 юли 518 година той склопил очи на 90-годишна възраст.
ІV. Позицията на Рим. Край на схизмата
ІV.І. Ситуацията на Запад
ІV.1.1. Папа Геласий І и учението за двете власти
Папа Феликс ІІІ починал на 1 март 492 година, последен от действащите лица, замесени при появата на схизмата. Неговите поддръжници сред римския клир и в сената все още били на власт. Приемникът му Геласий І (492-496) не променил курса спрямо Константинопол. Фактът, че уведомил императора за своята интронизация[696], бил само една формалност. Схизмата би се запазила в своята твърда форма, ако Геласий не предприемел нещо по отношение на Евфимий. Като ревностен халкидонист, на когото новият режим готвел тежки грижи, патриархът вярвал, че трябва да стори своето, за да спечели помощта на Рим за застрашеното Православие. В едно писмо до Геласий [697] Константинополският Евфимий предложил преговори. В него не липсвало безусловното признаване на Халкидонския символ, което вече било засвидетелствано и в синодиката му до Феликс. Новият папа бил поздравен като избран от Провидението мъж, който би съзрял всичко, което е необходимо за единението на Църквата, и има силата да устои на дявола, който пречи на истинския мир и обединението – един явен намек за Енотикона. Наистина сега папата би могъл с едно споразумително разпореждане (συγκαταβατικη διαθεσις) да възстанови мира. Името на Акакий той не можел да заличи от диптихите, защото народът на Константинопол не би приел това. С други думи, ако това римско изискване би било изпълнено, то съществувала реална заплаха от въстание на цирковите партии, които както в столицата, така и в Александрия, не били фактор за подценяване. Трябвало да бъдат изпратени такива посредници, които имат съзнанието да се държат примирително със столичното гражданство. Православието не би пострадало, ако папата премахне това изискване. Акакий не е бил еретик като Евтихий и Диоскор и не е осъждан от вселенски събор като такъв. Патриархът запазвал достойнството си с думите, че чрез признаване на ръкоположението му сега е ред на Геласий да започне кореспонденция за единение, като не забравял да предупреди папата за претенциите му за първенство и настоявал за братска любов, в духа на 1 Тимотей 1:5 (любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра).
В своя отговор[698] Геласий неумолимо изисквал damnatio memoriae Acacii, отхвърлял всяко споразумително разпореждане и не изпратил никакви посредници. Той бил наясно, че преговори с патриарха са безполезни, тъй като всичко зависи от императора. Освен това сянка върху отношенията хвърляло и набиращото сила и неограничавано вече от никого управление на Теодорих през лятото на 492 година, когато папата писал своя отговор до патриарха. В края на февруари 493 година Одоакър капитулирал. Теодорих влязъл в Равена и лично се разправил със своя противник, като наредил да бъдат избити и неговите роднини и привърженици, които се предали. Готите обявили своя водач за крал. По заповед на Теодорих римският сенат изпратил двама свои членове – магистъра на официите Фауст (по прякор iunior или niger[699], консул за 490 година) и патриция Ириней – с голяма свита в Константинопол[700], за да измолят от императора да удостои готския вожд с титлата крал. Анастасий поставил условието[701] римският сенат да склони папата да възстанови общението си с Константинопол, тоест да отмени изискването си за изваждане името на Акакий от диптихите. Тъй като пратениците на сената не били упълномощени да се ангажират с такова изискване, Фауст изпратил на Геласий доклад за преговорите и молел за инструкции[702]. В писмото, което папата му изпратил по този въпрос[703], могат да се видят аргументите, на които се позовавали преговарящите от страна на Константинополската патриаршия и косвено на самият император относно необоснованите претенции на папата. Според тях Акакий е бил свален и отлъчен от папа Феликс в разрез с каноните, тъй като такива правомощия имал само вселенският събор. Този възглед изложил и Евфимий в писмото си до Геласий. Ако Фауст възприемел това, то преговорите можели да продължат. Папата би могъл да бъде снизходителен и да разреши името на Акакий да продължи да стои в диптихите. В допълнение трябвало да се вземе под внимание и фактът, че Акакий е мъртъв и вече не би могло да се свика събор, който посмъртно да разглежда неговия случай. Той самият приживе молил за снизхождение, въпреки че за него това не е било необходимо[704], а в Рим му били създавани затруднения, съответстващи на високомерието на заемащия Апостолската катедра. Освен това Фауст съобщил в Рим и за едно лично изявление на императора[705], че чрез damnatio memoriae Acacii се осъждала и неговата собствена религия, а на римския сенат би подобавало да възприема и се съобразява с гледната точка на императора. Акакий е бил осъден, защото влязъл в общение с Петър Монг, но това той направил на основание на Енотикона, което в Рим било премълчавано; този едикт е меродавен също и за него, наследника на Зинон. Инструкциите, дадени от Геласий на легата, го принуждавали да отхвърля всичко, предложено в Константинопол. Папата се позовавал дори на заключителните думи от отлъчителното писмо на Феликс до Акакий, за да аргументира отказа си от всякакво сношение с Константинополската църква. От само себе си се разбира, че освен от Геласий, Фауст получил инструкции и от Теодорих. Това рязко отхвърляне на всякаква отзивчивост по църковния въпрос не противоречало на волята на краля. За него било много по-изгодно пропастта между Римската и Константинополската църкви да е възможно най-дълбока, отколкото императорът да признае титлата му, която той фактически вече притежавал и засега никой не можел да му отнеме, тъй като бил сигурен в своите готи. Така че той би бил доволен, ако императорът му разреши само, противно на обичая, да назначи двамата консули за 494 година.
Папата се задоволил само с това да инструктира Фауст. Писмо до императора той не изпратил. Анастасий попитал легатите защо това не е станало[706]. След като се завърнали в Рим, те съобщили всичко на папата, и тъй като това можело да бъде тълкувано като покана, Геласий използвал възможността [707], за да се противопостави на императора, че по църковните въпроси авторитетът именно на Римската катедра стои над императора. От разказите на легатите папата заключил, че императорът е бил този, който не искал да дразни константинополските циркови партии[708]. Анастасий обвинявал Геласий, че ще носи вината и отговорността, ако не се стигне до мир[709]. Убеждението за римското високомерие било всеобщо в Константинопол[710]. Тезата, изложена от императора, че свалянето на Акакий и отказът да бъдат приети в общение Петър Монг и Петър Гнафей, трябвало да бъде съобщена на епископите от диоцез Ориент, също била новост за папата[711]. В нея се очертавал фактът, че след обявяването на схизмата Акакий е използвал победата на Зинон над Ил, за да назначи на катедрите в антиохийския диоцез предани нему привърженици на Енотикона.
В цитираното писмо до императора папа Геласий подробно развива така наречената теория за двете власти, на която в бъдеще щели да се позовават мнозина от неговите приемници: „Две са именно нещата, високопочитаеми императоре, чрез които от най-високо място се управлява светът – светият авторитет на епископите и императорската власт. От тия двете товарът на свещениците е толкова по-голям, тъй като пред Божия съд те самите трябва да дават отчет и за кралете. Защото Вие знаете, най-всеуважавани сине, че Вие по достойнство превъзхождате цялото човечество и затова преклонете глава пред Божиите служители и очаквайте от тях средство за спасение на душата. Също така разберете, че при приемането на небесните тайнства, когато смирено се причестявате според осветения ред, Вие сте по-скоро приемащ, а не заповядващ. Следователно, в тези неща Вие сте зависим от присъдата на свещениците и нямате право да им налагате своята воля”[712]. При по-внимателно вглеждане в този пасаж става ясно, че това не е само учение за две равнопоставени власти, а в крайна сметка папа Геласий поставя епископската власт преди и над тази на императора. Успоредно с това той развива и теорията за превъзходството на Рим: ако всички епископи имат такъв висок авторитет, то с колко повече авторитет тогава трябва да се ползва Римският епископ, който е удостоен с най-висока божественост и превъзходство пред всички останали епископи и комуто цялата Църква оказва своята синовна обич. Папата не се отказва от заплашителния тон, когато указва на предстоящия съд: „Аз Ви заклевам и предупреждавам: не приемайте нелюбезно това мое писмо-молба. Много ясно пиша: умолявам Ви. Защото е по-добре да чуете в този живот от какво се оплаквам от Вас, отколкото да Ви обвинявам пред Божия съд! Аз много добре зная, уважаеми императоре, колко усърден сте в набожните упражнения в личния си живот и как винаги съкровеното Ви желание е било да вземете участие в божествените обещания… Но с какво лице ще молите за вечна награда Този, Когото в този живот необезпокоявано сте преследвали? Моля това, което трябваше да бъде казано за Вашето спасение, да не приемате с досада…”[713].
С такъв тон нито един папа преди това не се бил осмелявал да пише до никой император. Това станало възможно под закрилата на остготите. Историческите факти показват, че петдесет години по-късно, без такава закрила, папите са имали вече много по-малки възможности, и съответно кураж за подобно държание[714].
Авторът д-р Александър Омарчевски
Агресивната енергия на войнствения папа не се изчерпвала само в епистоларна борба с Константинополския патрирах и императора. Той се стараел също да си възвърне и църковния диоцез Източен Илирик, който след смъртта на император Теодосий І преминал към Източната империя[715], но в църковно отношение останал под юрисдикцията на Рим[716], от която се опитвал да се изплъзне. С последователна политика той бил изграден в такава форма, че диоцезните митрополити и епископи били подчинени на митрополита на Тесалоники, който пък, като викарий на Рим, бил пряко подчинен на папата. Тази система била разклатена от схизмата. Андрей Тесалоникийски, като поданик на императора, не счел за уместно да одобри папското осъждане на Акакий дори и след специалното предупреждение на папа Феликс[717], като се постарал в това си въздържание да допусне колкото се може по-малко грешки. Той дал да се разбере, че за него е все едно дали ще замени зависимостта си от Рим с подобна от Константинопол. Източен Илирик не принадлежал към подчинения на Константинопол диоцез Тракия. Митрополитът на Тесалоники, като екзарх на Източен Илирик, се намирал в същото каноническо отношение към Константинополския патриарх, както и към патриарсите на Александрия, Антиохия и Иерусалим[718]. При евентуален конфликт с Рим той можел да се надява на подкрепата не само на Константинополския патриарх, но и на императора. От друга страна, това засегнало източноилирийските диоцезни митрополити по въпроса, че техният екзарх представлявал римската катедра. Ако тези взаимоотношения вече не биха съществували, то те не биха били далече от изкушението да отхвърлят върховенството на Тесалоники и се поставят директно под властта на Рим, който във всеки случай бил достатъчно отдалечен, за да могат те да си гарантират по-голяма автономия в управлението. От тази ситуация се възползвал Геласий. Освен това при ръкоположението му все още е съществувала несигурност за бъдещето на Италия, заради продължаващата война на Теодорих с Одоакър, поради което той не смятал за разумно да се намесва активно в илирийските работи. Когато властта на остготския крал била вече закрепена, Геласий, по настояване на Дарданския епископ Урсициний, известил дарданските епископи за възкачването си на катедрата[719] и използвал възможността остро да ги предупреди да се пазят от онези, които защитават recitatio nominum (тоест споменаването в църква на имената) на Акакий и Петър Монг, дори те да твърдят, че формално са съгласни с Халкидонския символ[720]. Усеща се нарастващото влияние на защитаваната от Константинопол позиция[721]. В писмото[722], с което Дарданският провинциален събор отговорил на това папско послание, вече става дума за хора, които вярват, че трябва да скъсат общението си с Рим. Окръжното послание[723], което Геласий издал по повод това писмо на Дарданския събор, е адресирано до епископите в Дардания и Дакия и подобните нему, тоест на Петър Монг и Петър Гнафей[724]. Като аргумент на противника е посочено, че мъртвият Акакий, със самия факт на смъртта е опростен за прегрешението си, и че спорът сега тече само около имената [725].На Геласий не му се отдало да разклати, камо ли пък да победи противниковата пропаганда със своята груба и непрекъснато втълпяваща подобни претенции полемика. След известно време папата получил едно съобщение от свои приятели в Дардания за онези, които поставяли под съмнение римските претенции. Няколко месеца преди смъртта си Геласий написал една обширна обосновка на римската позиция по схизмата[726]. Тъй като и този документ му се сторил недостатъчно подробен, в края на текста той обещавал още по-детайлно разглеждане на тези въпроси[727]. Тезите на противниците му, посочени в документа, били следните: Акакий можел да бъде свален единствено от специално свикан за това вселенски събор[728]. Това поне не би могло да бъде отказано на епископа на императорската столица и резиденция[729]. За неговото сваляне не са били уведомени епископите от диоцез Ориент, тоест патриарсите на Иерусалим и Антиохия [730]. Петър Монг и Петър Гнафей били поставени от император Зинон. Акакий не е можел да му се противопостави[731]. В отговора на Геласий личи надменната арогантност, с която е третирана Константинополската патриаршия. Папата игнорира не само, както в писмото до Фауст[732], Третото правило на Константинополския (Втори вселенски) събор, с което на епископа на Новия Рим се давал ранг непосредствено след този на Стария Рим, но и не се уморява да нарича Александрия втора, а Антиохия – трета катедра[733]. Това била постоянната практика на Римската катедра от папа Лъв І нататък[734], която с еднаква последователност оставала незабелязана от императорския двор и Константинополската патриаршия[735]. Геласий не се задоволявал с тези стрели, които от повторението не ставали по-остри. Като оставял настрана факта, че от основаването си Константинопол не принадлежал към нито една държавна или църковна провинция, той с чувство на превъзходство твърдял, че епископът на столицата няма права на митрополит, а е само суфраган на Ираклийския митрополит, предстоятел на диоцез Европа[736]. Тези преувеличени твърдения били адресирани до илирийските епископи. На всяка цена те трябвало да бъдат убедени да не следват една, според папата, епархия без права и традиции. Освен Константинополската патриаршия Геласий нападал и предстоятелската катедра на диоцез Ориент. В писмото си до император Анастасий той отхвърлял с няколко изречения мълвата, че папа Феликс не бил уведомил официално Антиохийската патриаршия за спора си с Константинопол[737]. Като нарича илирийските епископи „изкушени от светската суета креатури на Акакий, които нямали никакво право да критикуват присъдите на папата” [738], Геласий ги заплашва, че ако упорстват в заблудите си, ще попаднат под същата анатема, както и самият Акакий. На мрачния фон „на гърците, при които е общоизвестно, че ересите са многобройни”[739], трябвало ярко да се открои неоспоримото върховенство на Римската катедра, която единствена имала правото да връзва и развързва, над чиято присъда, според папата, не стои никакъв по-висш авторитет, а тя самата е последната и най-висша апелативна инстанция за цялата Църква[740]. Тук, както в писмата си до Фауст[741] и император Анастасий[742], Геласий не се бои да извади вече поръждясалото оръжие на каноните от Сердика[743]. Той не е искал да развива някаква догматико-каноническа теория, а да смъмри епископите от една църковна провинция, за която претендирал, че трябва да се придържа единствено и само към Рим, тъй като източните патриаршии са изпаднали в ерес. Проличава и неговият гняв, че илирийците въобще са се осмелили да изслушват съмнения относно правотата на схизмата и после да му докладват за това.
Иерарсите от голям формат, какъвто бил и Геласий, имат навика да манифестират неограничено съзнание за власт точно тогава, когато основанията за това не са особено благоприятни. През предишната година Фауст и Ириней се били завърнали, без да донесат от Константинопол мир за Църквата или кралска мантия за Теодорих. Остготът не сметнал това за неуспех. Той не преследвал папата, чийто съмишленик Фауст по негова воля бил изпратен в Константинопол от сената. Подстрекателството би могло да изхожда само от някоя партия в сената, която не мислела като Фауст, и от тази част италианските епископи и римския клир, която не била съгласна с безкомпромисната политика на папата. Това личи и от факта, че в едно писмо до епископ Рустик Лионски[744], датирано от 25 януари 494 година, Геласий разпитва своя брат по служение в Лион какво е мнението на галските епископи по казуса с „безбожния Акакий”.
В един случай, изглежда, е бил направен компромис, за да не стои лъкът толкова натегнат. Легатите, изпратени от папа Феликс през 483 година в Константинопол и компрометирали го там по най-лошия начин, след завръщането си били лишени от катедрите си и от църковно общение, „докато чрез Божия Промисъл, усилията на един православен император и на християнския народ, Александрийската църква не се сдобие с православен епископ”. Условието не било изпълнено, както можело и да се очаква. Виталий починал в изгнание. Това било в полза на неговия другар по неволя. В подобни случаи никога не липсва съчувствие и тези, които и без това не одобрявали папската политика, настоявали за едно „човешко” третиране на случая. На 13 май 495 година Геласий свикал събор[745], който по негово предложение освободил Мизин от заточение и го възстановил на катедрата му. Съмнителният аргумент, че това помилване не противоречи на постановеното в присъдата условие, показва, че папата е действал под натиск, противопоставянето на който той счел за неразумно.
Когато на 21 ноември 496 година Геласий склопил очи, неговата политика рухнала. Надмощие в сената спечелили онези, които, без директно да се конфронтират с Теодорих, виждали в лицето на императора легитимния върховен вожд и не искали да бъдат накърнявани или прекъсвани връзките с двора в Константинопол. В аристократичните и образованите кръгове идеята за империята била все още един фактор, който не трябвало да бъде подценяван. От друга страна, и неуспешната политика на конфронтация с Константинополската църква, провеждана от Геласий, подхранвала вярата им в необходимостта от единна Православна църква.
*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[659]. Zacharias, KG, VII, cap. 13, p. 136.
[660]. Procopius, Bell. Pers., 1, 83; Theophanes, op. cit., p. 157; Victor Tunnunensis, op.cit., p. 194.
[661]. Malalas, op. cit., p. 402 – Ουννων Βουλγαρων; ср. Ангелов, Д., Политическа история на Византия, с. 66-67.
[662]. Theophanes, op. cit., p. 242.
[663]. Zacharias, KG, VIIІ, cap. 2, p. 141-142. Той със своя баща бил в армията, която в Персийската война трябвало да освободи гр. Амида, тоест бил е разквартируван в Антиохия, където получил и св. кръщение.
[664]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 144; Marcellinus, op. cit., p. 98; Malalas, op. cit., p. 402.
[665]. Coll. Avel., Ep. 116, p. 518; Ep. 109, p. 502; Ep. 107, p. 500; ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 146; Theophannes, op. cit., p. 160; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 195.
[666]. Coll. Avel., p. 518.
[667]. Той не му се доверил и през 513-та и 514 година, след като договорите вече били сключени, да дойде в столицата и да се появи и в двора, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 144; 146.
[668]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 147; Marcellinus, op. cit., p. 99.
[669]. Ср. Malalas, op. cit., p. 403; Malalas. – In: Exc. de ins., p. 169.
[670]. Днес Поморие, ср. Malalas, op. cit., p. 406.
[671]. Евагрий, напротив, уверява, че след гореспоменатия бунт, през цялото останало време от управлението на Анастасий Виталиан е живял спокойно.
[672]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 297; Evagrius, op. cit. III, cap. 33.
[673]. Ibid., p. 297; 300. Когато св. Сава пристигнал, Севир вероятно вече бил напуснал Константинопол, ibid., p. 306. Преди това трябва да е бил свикан съборът в град Сидон. Този събор е датиран у Zacharias, KG, VII, cap. 10, p. 130, през 823 г. по селевкийската ера – 560 г. по антиохийската и 5-и индикт, тоест след 1 октомври 511 година; разказът на Кирил сочи, че той не може да се е състоял много след тази дата. През май на същия индикт, тоест 512 година, св. Сава се завърнал в Палестина, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 305.
[674]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 302.
[675]. Аниция Юлиана – дъщеря на западноримския император Олибрий, и по-младата Плацидия, дъщеря на император Валентиниан ІІІ и съпруга на magister militum per Orientem Ареобинд, ср. ibid., p. 303.
[676]. Theophanes, op. cit., p. 236.
[677]. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[678]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 308.
[679]. Извлечения от него вж. у Evagrius, op. cit., III, cap. 31, 33.
[680]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 310.
[681]. Ср. Theodorus Lector, Fragmente. – In: Historisches Jahrbuch 24, p. 555; Theophanes, op. cit., p. 161.
[682]. Ср. Severus, Ep. 1, 21, p. 81.
[683]. Coll. Avell., Ep. 119, p. 527; Severus, Ep. 1, 24, p. 93.
[684]. Ibidem.
[685]. Coll. Avell., Ep. 111, p. 503;
[686]. Ibid., Ep. 125.
[687]. Coll. Avell., Ep. 111.
[688]. Ibid., Ep. 113.
[689]. Ibid., р. 502.
[690]. Non solum exhortatio, sed postulatio quoque, ср. Coll. Avell., p. 507.
[691]. Coll. Avell. 137, р. 562.
[692]. Coll. Avell., Ep. 114.
[693]. Theophanes, op. cit., p. 241; 244-245.
[694]. Ср. Usener, Theodosios, p. 159.
[695]. Текстът на този документ е напълно запазен у Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 313, ср. и Theophanes, op. cit., p. 162.
[696]. Ср. Coll. Veron. Ep. 7, p. 16.
[697]. Ibid., Ep. 12, p. 49.
[698]. Ibid., Ep. 12; Coll. Berol. Ep. 45.
[699]. Ср. Sundwall, Abhandlungen…, S. 118.
[700]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 19; Ср. Ep. 7, p. 16. Геласий нарича тази делегация legatio regia, от което следва, че тя потеглила едва след като Теодорих е бил провъзгласен за крал. Според Pfeilschifter, Theoderich…, S. 28, делегацията потеглила още през есента на 492 година, а Теодорих се провъзгласил за крал, докато тя била в Константинопол. По-вероятното обаче е той първо да си е присвоил титлата, а след това да е питал императора, дали би желал да я признае.
[701]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.
[702]. Ibidem.
[703]. Ibidem.
[704]. Ibid., р. 18.
[705]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.
[706]. Ibid., Ep. 8, p. 19.
[707]. Ibidem.
[708]. Ibid., р. 21.
[709]. Ibid., р. 21-22.
[710]. Ibid., р. 24.
[711]. Ibid., р. 23.
[712]. Цит. според превода на Rahner. – In: Kirche und Staat…, S. 257.
[713]. Ibid., S. 259.
[714]. Ср. Haendler, G., Die abendlaendische Kirche…, S. 91.
[715]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 222.
[716]. Ibidem.
[717]. Coll. Berol., Ep. 25.
[718]. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 64, го нарича направо πατριάρχης, за което е критикуван от своя преписвач. По времето на Юстиниан І предишният викариат попаднал поне de facto под управлението на Константинопол.
[721]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16. Същото писмо е било изпратено и до епископите на непринадлежащата към Източната римска империя провинция Далмация, което говори, че и тук константинополските разбирания са имали привърженици
[728]. Ibid., р. 369; 375; ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16-17.
[729]. Ibid., р. 370; 387. Ударът попаднал в целта. Защитаваният ревностно от Рим Халкидонски събор е мотивирал приведения в текста константинополски канон (3-о правило) с това, че Константинопол е град-резиденция на императора. Геласий е трябвало да признае, че Рим никога не е утвърждавал това правило, ср. Coll. Avell., р. 388.
[730]. Coll. Avell., p. 394.
[731]. Ibid., р. 384; 389; 393.
[732]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 17.
[733]. Coll. Avell., p. 373; 375-376; 379; 384; 388.
[734]. Ср. Coll. Avell., p. 389.
[735]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 224.
[736]. Coll. Avell., p. 376; 378; 388.
[737]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 23.
[738]. Coll. Avell., p. 394.
[739]. Coll. Avell., p. 220.
[740]. Ibid., р. 378.
[741]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 17.
[742]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 23.
[743]. Правила 3-5 на Сардикийския поместен събор, ср. Стефанов, прот. Ив., Правилата на св. Православна църква, 272-273.
[744]. Gelasius, Ep. 13 ad Rusticum (ed. Thiel), p. 358.
[745]. Coll. Avell., Еp. 103; Coll. Berol., Ep. 46. Имената на записаните в списъка на присъстващите епископи, без да са посочени катедрите им, се срещат в по-голямата си част отново сред подписите под деянията на Римския събор от 499 година, ср. MGN, auct. аntiqu., t. 12, p. 406, но многото омоними затрудняват идентификацията. Сигурно не е безинтересно и това, че Мизин, доживял и този събор, се подписвал на 4-то място. През 502 година на негово място се появява Конкордий, ibid., p. 433.
Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.
ІІІ.2. Православната реакция на императорските действия
ІІІ.2.1. Патриарх Фравита Константинополски
След интронизацията си патриарх Фравита (489-490) изпратил две синодики – в Рим и в Александрия, естествено в две различни редакции. Изпратената в Александрия[510] съдържала само общи уверения в братска любов. В нея не били споменати нито Енотиконът, нито Халкидонският символ, нито дори и Tomus Leonis, а само се проклинали ересите на Несторий и Евтихий, което на практика не озчавало нищо ново. За връчването ѝ били достатъчни само един презвитер и един дякон. За разлика от това, изпратената до папата синодика[511] била адресирана до κορυφαιος αποστόλων като стълб на вярата и притежател на ключовата власт, като в нея се декларирало желание за съгласие в православната вяра с Рим, произтичащо от безусловното признаване на Халкидонския символ. Изразявала се и готовност заедно „да съберат разпръснатото”, тоест предлагало се възстановяване на общението. С приносителите пристигнала и една делегация от монаси, които не били в общение с Акакий, с цел да се подчертае, че с политиката на Акакий е скъсано категорично[512]. Пратениците носели, освен синодиката на новия патриарх, и едно писмо от императора, в което имало много похвали за Фравита и се изразявало желание за мир и единение[513].
Тази половинчата смяна на курса обаче нямала успех нито в Рим, нито в Александрия. Папа Феликс ІІІ изразил готовност да влезе в общение с делегатите от Константинопол, а чрез тях и с патриарха, но поставил условието, което занапред застанало в центъра на спора – имената на Петър Монг, който още бил жив и на катедрата, и на починалия Акакий да бъдат извадени от диптихите. Пратениците заявили, че нямат такива пълномощия. Монасите пък заявили, че е изпратена синодика и до Петър Монг, което още повече охладило първоначалните надежди. Папата отговорил на патриарха [514], че изразеното в синодиката желание за възстановяване на общението може да бъде изпълнено едва тогава, когато бъде изпратено едно второ и в пълния смисъл на думата православно послание. В същия смисъл той писал и до императора[515], но с тон на молител и с толкова унизително смирение, че счел да го оправдае, като цитирал 1 Коринтяни 4:13 („хулени – молим се”). Заедно с тази поща Феликс изпратил писмо и до живеещия в столицата, но не подчинен[516] на патриарха, епископ Ветранио[517], който имал добри позиции в двора на Зинон. Вероятно делегатите са обърнали вниманието на папата върху него. Феликс му пише, че с удоволствие би приел неговото служение, ориентирал го за недостойните дела на Акакий и Петър Монг и го молел да повлияе на императора за възстановяване на църковното единство, каквото било и желанието на Рим.
Отговорът на Александрия на синодиката на Фравита бил с обратен тон. Волята на императора, който одобрил избора на последния, стои и зад Енотикона, с който се проклинали грешките на Халкидонския събор и Tomus Leonis. Учението на Енотикона е учение и на Александрийската църква. Зад похвалите, с които бил обсипван Фравита, прозирала надеждата, че той ще запази Енотикона в частта му, която отнемала валидността на Халкидонския събор.
ІІІ.2.2. Патриарх Евфимий Константинополски
Когато отговорите на синодиките пристигнали в столицата, Фравита вече бил починал (средата на март 490 година)[518]. На негово място избрали Евфимий (490-496) от Апамея в Сирия, който бил възпитан в Александрия, но не в традицията на линията Кирил-Диоскор-Тимотей Елур, а в нейната крайна противоположност[519]. Той „веднага” извадил името на Петър Монг от диптихите[520].
Единственият, който се противопоставил на въздигането на Анастасий за император, бил именно Константинополският патриарх Евфимий. Още при управлението на Зинон той го заплашил, че ще го отлъчи от Църквата като еретик и съмишленик на Евтихий[521]. И в настоящия случай, вместо безмълвна покорност пред общото решение на сената, армията и народа, той нарекъл Анастасий „еретик, недостоен за царуване над християни”, и решително отказал да го венчае за царството. Ариадна и народът настоятелно го увещавали да не се противи на общото решение. Патриарх Евфимий отстъпил едва тогава, когато предварително получил от Анастасий писмено изповедание на вярата и собственоръчно, „скрепено със страшни клетви удостоверение”, за това, че той няма да засяга основите на православната вяра и няма да прави никакви нововъведения в Църквата[522]. За да няма съмнение как той самият разбира това свое искане, патриархът изрично потвърдил Халкидонския събор на συνοδος ενδημουσα[523].Това на практика не означавало много, тъй като императорът сам ръководел църковната политика, което давало друго лице на спора с Рим.
Когато получил отговора на Петър Монг на синодиката на Фравита, патриархът изпаднал в такава ярост, че отначало строго смъмрил двамата клирици, които го донесли, а после възнамерявал да свали александриеца на един συνοδος ενδημουσα[524]. Разубеден за това от най-старшия по ранг от подчинените му митрополити – Архелай Кесарийски, патриaрхът се готвел да започне полемична война с Петър Монг, но последният починал на 29 октомври 490 година[525]. Трудно може с точност да се установи как са се развили нещата впоследствие. Твърдението, че приемникът на Петър Монг -Атанасий ІІ (490-497), е заявил в синодиката си, че иска да продължи общението с Константинопол и Антиохия, тоест, че признава Енотикона[526], се потвърждава от факта, че спорът, който Петър Монг е водил срещу апосхистите, е продължил и след него и стига чак до император Анастасий, който отказал всякаква промяна в Енотикона. В последвалото развитие на спора между Константинопол и Рим вече Александрия не играела никаква роля. Приемниците на Петър Монг повече не се споменават в кореспонденцията между стария и новия Рим.
Слабите нишки, които въпреки схизмата, все още свързвали папата и Константинопол по времето на Феликс, били разкъсани от неговия приемник Геласий. От страна на Константинопол също не били направени усилия. Напротив, патрирах Евфимий, който заради Халкидонското православие с удоволствие бил готов да възстанови общението си с Рим, бил даден под съд от императора и изправен пред συνοδος ενδημουσα. Обвинен в предателски интриги, той бил свален и заточен заедно с водачите на въстанието на исаврийските бунтовници, след като през 496 година била извоювана първата решителна победа над тях[527]. Обещанието, което императорът по принуда му дал при коронацията си, изгубило своята сила, а клетвената декларация трябвало да бъде върната на Анастасий[528].
Патриарх Иоан Талая, едва научил за възцаряването на Анастасий, веднага (в края на февруари 492 година) побързал да отпътува от Рим за Константинопол. Той се надявал да получи от него възмездие за това, че докато бил в Александрия още като иконом и презвитер, му оказал акт на човеколюбие, като със своите грижи му спасил живота след корабокрушение[529]; но Анастасий, като разбрал за пристигането му, не само не го приел, но дори заповядал да го изпратят на заточение. Талая побързал да се върне отново в Рим. На Александрийската катедра продължавал да стои Атанасий ІІ. Той във всичко следвал политиката на Петър Монг – приел Енотикона, внесъл името му в диптихите и разпратил общителни грамоти (ενθρονιστικόν γράμμα) до източните патриарси. Крайните монофизити и строго православните не искали да признаят и него, както и Монг, за законен патриарх. Разгорели се горещи спорове, за решаването на които представители и на двете страни заминали за Константинопол при императора. Тук едните предлагали да се анатемоса Халкидонският събор, а другите – да се внесат в Енотикона точните определeния за двете природи на Богочовека. Анастасий сметнал за неизпълнимо и едното, и другото средство, защото, ако се направи прибавка към Енотикона, ще започнат нови смутове в Църквата, а пък да се анатемоса Халкидонският събор, било неизгодно и рисковано от политическа гледна точка[530]. Той посъветвал спорещите партии да приемат Енотикона в неизменен вид, по начина, по който на негово основание и останалите предстоятели на църкви се намират в общение. Следващите след Атанасий ІІ Александрийски патриарси Иоан ІІ Монаксон или Имуда (496-505) и Иоан ІІІ Никиот (505-516) следвали във всичко своите предшественици, тоест приемали Енотикона, не признавали Халкидонския събор за вселенски, не приемали посланието на папа Лъв и внасяли името на Монг в диптихите. Впрочем Никиот малко отстъпил от политиката на своите предшественици. Виждайки, че разколът в Църквата продължава, и че мнозинството от александрийците не искат заради Монг и Енотикона да го признаят за законен патриарх, той, макар и приел Енотикона, не го намирал за достатъчен за църковно единение без осъждане на Халкидонския събор и затова отказал да разпрати общителни грамоти до останалите патриарси[531]. Неговият приемник Диоскор ІІ или Младши (517-519), родственик на Тимотей Елур, отишъл още по-далече: той се съгласил да приеме Енотикона само при условие, че Халкидонският събор ще бъде осъден, което и сам сторил. Тогава тези, които се били отделили от него заради Монг, се върнали обратно в общение[532].
Антиохийският патриарх Паладий (488-498), който приел общителната грамота на Александрийския патриарх Атанасий ІІ и споделял неговото мнение относно Халкидонския събор, се съгласил да приеме Енотикона[533], но Евфимий скъсал с него всякакво общение. След като извадил името на Монг от диптихите[534], по същия начин Константинополският предстоятел се отнесъл и с приемника му Атанасий. Не считайки Енотикона за еретически акт, тъй като сам признавал Акакий за напълно православен и въвлечен чрез измама в общение с еретици, поради което не заслужавал осъждане, той, от друга страна, не бил съгласен Енотиконът да се приема като акт, който може да залегне в основата на единението на църквите. За по-доброто предпазване на халкидонските определения, утвърждаване на тяхната важност и авторитет сред вярващите, както и за противодействие на императора, на чиято клетва и писмено изповедание на вярата малко се надявал, Евфимий скоро след провъзгласяването на Анастасий за император свикал поместен (ενδημουσα) събор в Константинопол, на който утвърдил Халкидонския събор като вселенски[535]. Тази постъпка на патриарха естествено не се понравила на Анастасий и като започнал да търси сгоден случай да свали непокорния Евфимий[536], поискал обратно своето изповедание на вярата като унижаващо императорското достойнство. Евфимий още преди това дал този документ на съхранение при своя довереник, скевофилакса Македоний и сега с положителност отказал да го върне на императора[537]. След това оставало само да бъде свален патриархът[538] и на негово място да бъде намерен някой по-покорен. Но за това бил необходим подходящ случай. Императорските ласкатели, чужди на определени твърди убеждения и благородство на характера, за да угодят на Анастасий, решили по коварен начин да убият Евфимий. Веднъж един от тях извадил меча си и искал с него да удари патриарха по главата, когато той влизал след края на службата в митатория[539]. Но ударът срещу патриарха поел върху себе си Павел, който заемал длъжността на църковен екдик (адвокат), с което изложил на опасност собствения си живот, а друг един от клириците грабнал резето на вратата и убил на място нападателя[540]. При друг опит враговете на патриарха дебнели да го убият в една планинска клисура, през която той трябвало да мине, но той се преоблякъл в дрехите на прост селянин и така успял да избегне опасността[541].
Изтощен от трудната и разорителна война срещу исаврийците, императорът заявил на патриарх Евфимий, че желае мир с него и затова го моли да свика намиращите се в столицата епископи на събор, който да помоли василевса да прекрати бойните действия. Евфимий споделил този разговор с Иоан Патрикий, тъст на Атинодор – един от исаврийските водачи. Иоан побързал да донесе за постъпката на патрираха на императора. Недоволен и без друго от Евфимий заради отказа му да приеме Енотикона, Анастасий този път още повече се разгневил и станал негов непримирим враг. Всички замисли и действия на исаврийците сега той вече приписвал на Евфимий и го подозирал в безспорно съучастие с тях. Скоро след това бунтовниците били победени, крепостите им завзети и разрушени, а водачите им, които не загинали в бой, били пленени и екзекутирани. Тогава Анастасий изпратил да кажат на Евфимий: „Твоите молитви изцапаха със сажди твоите приятели”. На пребиваващите (ενδημουντας) в Константинопол епископи императорът заповядал да се съберат на събор и на него да обсъдят делото на Евфимий. Стараейки се да угодят на императора, епископите решили да свалят патриарха и да го отлъчат като несторианин и бунтовник. Обвинението в политическа злонамереност при изложените обстоятелства, при това отправено от страна на висшата държавна власт, не можело да не им се струва основателно. Народът обаче погледнал на това като на акт срещу правата вяра, развял знамето на бунта и се събрал на хиподрома с молба към императора за отмяна на събора. Настойчивостта на Анастасий била по-силна от народната воля. Евфимий бил свален и изпратен на заточение в Евхаита, а на негово място бил избран Македоний, дотогава презвитер и хранител на съсъдите (скевофилакс) на великата църква[542].
ІІІ.2.3. Патриарх Македоний Константинополски
Безспорно, избирайки Македоний ІІ (496-511) за патриарх, Анастасий се е надявал да има в негово лице едно послушно оръдие. Племенник на патриарх Генадий, възпитан под негово ръководство в православната вяра, Македоний, при цялата си привързаност към халкидонските определения, се отличавал с мек характер и снизходителност към еретиците и престъпниците [543].
Като узнал за заточението си, Евфимий помолил чрез Македоний императорът да му даде охранителна грамота[544] с цел предотвратяването на злонамерени действия по време на пътуването му до Евхаита. Императорът се съгласил. Македоний, получавайки грамотата, побързал да я занесе на Евфимий. Преди да влезе при него, той наредил на архидякона да му свали омофора в кръщелната. Тази скромност и деликатното отношение към нещастието на предшественика, който бил считан за незаконно осъден, справедливо му заслужили похвалите на съвременниците и летописците. Освен това Македоний взел от лихварите заем и представил парите без лихва на Евфимий и спътниците му за издръжка по пътя[545].
В началото Македоний счел за възможно да отстъпи пред настояването на императора и да подпише Енотикона[546]. Съдейки по неговата ревностна привързаност към определенията на Халкидонския събор, а също и от последвалите му действия относно Енотикона, може да се приеме, че подписвайки го, той е мислел да окаже само акт на човеколюбиво снизхождение към еретиците (οικονομια), и без да се отказва от Халкидонските постановления, да съдейства на правителството за умиротворяване на империята и Църквата. Но с помощта на Енотикона патриархът въобще не е имал предвид да съдейства за разпространението и утвърждаването на монофизитството.Той продължавал да съхранява в храма императорското изложение на вярата на императора и неговото удостоверение, че ще опази вярата в нейната цялост и няма да прави никакви нововъведения в Христовата църква. На всички искания на императора за връщане на собственото му изповедание (ομολογία), той отговарял, че „няма да предаде вярата”[547], и с това, естествено, възбудил против себе си неговото недоволство.
През 498 година Анастасий посъветвал Македоний да се погрижи за връщане в Църквата на константинополските монаси, които се били отделили от нея заради Енотикона. Македоний се вслушал в този съвет и направил опит, но напразно. Тогава той, от своя страна, посъветвал императора да свика на събор пребиваващите в столицата епископи, който да утвърди всичко добро, което е било постановено в Халкидон[548]. Императорът приел и по такъв начин халкидонските определения още веднъж и то в писмен вид били утвърдени от столичния събор. Това формално утвърждаване на Халкидонския събор обаче не влизало в плана на политиката на Анастасий. Ето защо той не ще да се е съгласил с утвърждаването на всички негови вероизповедни постановления. Императорът разрешил да бъдат утвърдени само онези от тях, които можело да бъдат наречени правилно (καλως) постановени. Без съмнение с това негово разпореждане се преследвали две цели – от една страна, да не дразни православните, като им позволил формално да бъдат утвърдени правилните определения на Халкидонския събор, а от друга страна, да привлече еретиците с възможността да оспорят вселенския авторитет на Халкидонския събор и неприемливите за тях съборни определения.
Столичните монаси обаче и най-вече студитите и акимитите, оставали непреклонни. Те искали осъждане не само на монофизитството, но и на Енотикона като коварен акт, водещ към монофизитството. Примерът на мъжките манастири бил последван и от някои женски. Монахините също твърдо заставали зад неприкосновеността на халкидонските определения и така разделението продължило постарому. Виждайки неуспеха на своите старания, Македоний предпочел да предостави непокорните монаси на собствената им свободна воля, отколкото да възбужда преследване срещу тях[549]. До гонение от страна на държавата пък не се стигнало поради приятелски настроеното към монасите съзнание на императора[550].
Македоний признавал всички халкидонски определения за правилни, а самия събор приемал като вселенски. В това, очевидно, не следва да се търси различието в гледните точки между императора и патриарха. Още повече, че на първо време не се забелязва между тях да са ставали някакви силни сблъсъци по въпроси на вярата. Императорът бил ангажиран с войната срещу Персия, поради което малко обръщал внимание църковните дела[551], а патриархът се радвал на тази свобода, която била дадена на православните след приемането на Енотикона.
Не след дълго пребиваващите в Константинопол палестински и антиохийски монаси, предвождани от Севир и Юлиан, епископ на Халикарнас, се събрали в един неделен ден заедно с тълпа от наемници в дворцовата църква „Св. Архистратиг Михаил” и докато певците пеели Трисвятое, те гръмко прибавили от своя страна израза „распныся за ны”. Същото те направили и следващата неделя в храма „Св. Софѝя”. Но тук се случило това, което те въобще не очаквали. Православните, които приели тяхната прибавка като намерение да се въведе монофизитството, започнали да отговарят на виковете им с викове и на ударите с удари. Вдигнал се страхотен шум и молитвата към Бога била на път да се превърне в гореща схватка на две възбудени до крайност групи. Императорът, подбуждан и подкрепян от Севир и Юлиан, застанал на страната на еретиците и започнал да хули Македоний. Впоследствие Севир писал на Сотирих, епископ на Кесария Кападокийска и отявлен противник на Халкидон, че виновник за този бунт бил Македоний, който подстрекавал монасите и народа. Вероятно така той представил нещата и пред Анастасий, макар че летописците сочат самия него като главен виновник. Но склонният към ерес император не желаел в случая да се разследва истинското положение на нещата. Всяка от страните обвинявала другата, но това не довело до нищо. Напрежението растяло. Народът, предвождан от монасите, се събрал в голямо множество с жените и децата си около патриарх Македоний и започнал да крещи: „Дошло е време за мъченичество; няма да оставим нашия отец!” Започнали да наричат императора манихей и недостоен за трона. Бунтът заплашвал да вземе големи размери. За предотвратяване на опасността Анастасий заповядал да залостят вратите на двореца и да докарат корабите откъм морето, за да може да избяга, ако това се наложи. За да укроти яростта на тълпата и прекрати бунта още в зародиш, той поканил патриарха в двореца на преговори. Народът и монасите го изпратили с възклицанията: „Ето нашият отец!” Със същите приветствия го посрещнала и дворцовата стража, докато минавал покрай нея. Влизайки при императора, Македоний го изобличил като враг на правата вяра и Църквата. Анастасий обещал занапред да бъде в единение с Църквата и да споделя разбиранията на патриарха по въпросите на вярата[552].
Това обещание на императора било притворно и примирение между двамата не последвало. Анастасий не искал да се отказва от Енотикона и припомняйки на патриарха, че при встъпването си на катедрата той го е подписал, без да намира в него нищо осъдително и противно на вярата, поискал на това основание и сега той да издаде изповедание на вярата, близко по съдържание с Енотикона. Формално било процедирано така: Македоний излязъл на диспут срещу Севир относно обединителната формула на последния пред свикан от императора арбитражен съд на 20 юли 511 година[553]. Тази формула се състояла от 77 параграфа, като в нея открито, макар и не много решително, се осъждали Халкидонският събор и Tomus Leonis. Патриархът се съгласил да я приеме и внесъл в арбитражния съд специална грамота, в която обявил, че признава само вярата на 318-те и 150-те отци, а за Ефеския и Халкидонския събори не споменал и дума[554]. Той предал на анатема както Несторий и Евтихий, така и всички онези, „които допускат в учението двама Сина или двама Месии и разделят природите”. Заради тази грамота манастирите, намиращи се в Константинопол и околностите му, се отделили от Македоний и започнали да го хулят. Когато след това той веднъж пристигнал в далматския манастир, монасите и клириците, които били крайни привърженици на Халкидон и влизали в схватки в негова защита, изпаднали в ярост и скъсали общението си с него, като му отказали да служат заедно литургия. Македоний оттеглил внесената си в арбитражния съд декларация, с която признавал формулата[555], предложена от Севир, и обявил, че ще приеме Халкидонския събор, а тези, които го отхвърлят, ще обяви за еретици и ще ги анатемоса. Монасите го възнаградили за това и на 24 юли 511 година в храма възстановили общението си с него[556]. Императорът видял в тази постъпка на патриарха непостоянство, разгневил се и започнал да търси повод да го свали[557]. Още повече се разгневил Анастасий от това, че като поискал от Македоний оригиналните деяния на Халкидонския събор, за да ги унищожи и така да застави всички да считат този събор за несъстоял се, патриархът решително отказал да му ги предаде. Константинополските монаси, от своя страна, били дотолкова недалновидни, че пред императора обвинили православния Македоний в манихейство[558]. Това погубило патриарха[559], който откровено разочаровал императора от самото начало и вече бил напълно изтласкан от новия му фаворит Севир.
Александър Омарчевски, Свети император Константин I Велики (306-337)
Без да губи повече време, на 27 юли Анастасий свикал на заседание тайниия си съвет (σίλεντιον)[560] и след като се убедил в подкрепата на армията, постановил Македоний да бъде свален. На 29 и 30 същия месец, чрез изплащане на извънредни заплати на офицерите и войниците (δωνατιβα, dovativa)[561], както и на допълнителни възнаграждения за другите чиновници, била осигурена лоялността на народа. Стражи на градските порти и пристанищата правели невъзможно проникването на външни монаси в столицата. Анастасий се боял от народния гняв и затова се постарал да придаде на действията си юридически издържан вид. С помощта на своите привърженици – ласкателите и еретиците – той подкупил няколко деца, които се съгласили да наклеветят патриарха, че е блудствал с тях. Оказало се обаче, че Македоний бил скопен, поради което било невъзможно да е извършил деянията, в които го обвинявали. Съборът за неговото осъждане, свикан вече след фактическото му сваляне, се състоял изключително от еретичестващи епископи и дворцови ласкатели. Патриархът бил осъден за привързаност към несторианството и за участие в бунта срещу правителството. На 7 август 511 година магистърът на официите с въоръжена охрана извел патриарха от града първо в Халкидон, откъдето скоро след това той бил изпратен на заточение в град Евхаита[562]. Вестта за това опечалила мнозина, включително и императрица Ариадна, тъй като той спечелил народната любов както с борбата си за правата вяра, така и със светостта на своя живот.
В края на 515 година хуните, наричани още савири, нахлули в Армения. По този повод Македоний напуснал Евхаита и се преселил в Гангра като по-защитено от нашествията им място. Анастасий, като разбрал за това, заповядал да се подсили стражата, която го пазела, и дори, според Теофан, изпратил един убиец, за да го умъртви. Но Македоний починал преди този замисъл да бъде изпълнен. При смъртта му, според летописците, се случило нещо необикновено. По време на полагането му в гроба дясната му ръка се издигнала и направила кръстно знамение над гроба. Така той бил положен вътре и погребан. Един от приближените му на име Теодор след това под клетва разказвал: „видял на сън Македоний, който му казвал: вземи моите слова и върви ги прочети на Анастасий; аз отивам при моите отци, чиято вяра запазих и няма да престана да се жалвам на Господа, докато ти не дойдеш и не се представим пред съда”. Македоний умрял в края на 515 година, засвидетелствайки с чудеса светостта на своя живот[563].
*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[510]. Zacharias Rhetor, KG, VI, 5, S. 93.
[511]. Ср. Coll. Berol., Ep. 44, p. 111.
[512]. Ibidem.
[513]. Ibid., Ep. 34, р. 83.
[514]. Ibid., Ep. 44.
[515]. Ibid., Ep. 34.
[516]. Вероятно от диоцез Илирия. Би могло да става дума и за някой от Африка, но в така наречената notitia Africae, тоест в списъка от 1 февруари 484 година на поканените епископи на събора в Картаген, името Ветранио не фигурира.
[517]. Coll. Berol., Ep. 31.
[518]. Nicephorus, op. cit., посочва продължителността на управлението му на 3 месеца и 17 дни.
[519]. Според Zacharias, KG, VI, 4, S. 92, „той изпаднал в ереста на Несторий”, тоест той е бил ревностен халкидонист
[520]. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop., p. 75.
[521]. Theophanes, op. cit., p. 208.
[522]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32, по-достоверен от Theodorus Lector, op. cit., ІІ, cap. 6, твърди, че императорът подчертано е признал халкидонските верови постановления като норма на вярата, ср. Theophanes, op. cit., p. 210.
[523]. Ср. Theophanes, op. cit., p. 137; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.
[524]. Zacharias, KG, VI, 4, S. 92. Вероятно тук става въпрос за συνοδος μιας επαρχίας , понеже Константинопол е бил извън съюза на провинциите и патриархът му не можел да свиква поместен събор, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 213.
[525]. Ср. Severus Ashmunain. – In: PO, 1, p. 443 и синаксара на египетските яковити – in: PO, 3, p. 246, където е посочена датата (2-ри Athyr), а годината се извежда от писмото от 1 май 490 г. на папа Феликс, ср. Coll. Berol., Ep. 30.
[526]. Liberatus, Breviarium, cap. 19.
[527]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., ІІ, cap. 9, 10, 12, 15; Marcellinus, op. cit., p. 94, погрешно датирано към 495 г. Nicephorus, op. cit., p. 117, му дава като времеуправление 6 години и 6 месеца. Според Kyrill von Skythopolis, Vita Sabbae, p. 296, Илия Иерусалимски още не бил изпълнил втората си година в катедрата, когато Евфимий бил заточен. Предшественикът на Илия починал на 23 юли 494 година, ibid., p. 262, тоест изпращането на Евфимий на заточение следва да се отнесе към края на юни или началото на юли 496 г.
[528]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 8; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.
[529]. Theophanes, op. cit., p. 212.
[530]. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151.
[531]. Ibid.
[532]. Ibid.; Theophanes, op. cit., p. 217; 229; 250; Evagrius, op. cit., III, cap. 23.
[533]. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theodorus Lector, Fragmenta (ed. Miller), p. 587.
[534]. Theophanes, op. cit., p. 206.
[535]. Ibidеm.
[536]. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.
[537]. По този въпрос има разногласие между историците. Theophanes, op. cit., p. 215, утвърждава, че императорът „със сила отнел” от Евфимий своето изповедание на вярата. На същото мнение е и Cedrenus, op. cit., 1, p. 627. Theodorus Lector, op. cit., III, cap. 8, се изразява по-меко, че императорът само „усилено изисквал” от Евфимий своето изповедание на вярата. Evagrius, op. cit., III, р. 32, говори, че скоро след възкачването на Македоний на патриаршеския престол Анастасий поискал от него да получи обратно своето изповедание на вярата като унижаващо достойнството му. Но „Македоний доста смело се възпротивил” на императора и утвърждавал, че няма да предаде вярата. Оттук и от следващите редове на Евагрий е видно, че Македоний отказал да предаде на императора неговото изповедание, бидейки вече патриарх, от което пък следва, че Евфимий не върнал на Анастасий искания документ.
[538]. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.
[539]. Специално отделение до олтара в храма, откъдето влизали и си тръгвали патриарсите и епископите при богослужение.
[540]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 11.
[541]. Theophanes, op. cit., p. 215.
[542]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 9; 10; 12; Theophanes, op. cit., p. 215-216; Cedrenus, op. cit., 1, p. 627; Evagrius, op. cit., III, cap. 30; Malalas, op. cit., p. 400.
[543]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 14; Theophanes, op. cit., p. 217; 230-231; Cedrenus, op. cit., 1, p. 630.
[544]. Ibidem.
[545]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 15; Theophanes, op. cit., p. 217.
[546]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 13; ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped., p. 77.
[547]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32.
[548]. Theophanes, op. cit., p. 218-219.
[549]. Ibid.
[550]. Ibid., р. 141, взето от Theodorus Lector. Един фрагмент от същото съобщение с помощта на който обърканият разказ на Теофан може да бъде възстановен правилно, е запазен и у Victor Tunnunensis, op. cit., p. 192.
[551]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 19-20.
[552]. Theophanes, op. cit., 237-238; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 26-27; Evagrius, op. cit., III, cap. 44. Тук Евагрий смесва два различни бунта: първият – от 511 година, а вторият – от 512 година, вече след това събитие. Като цяло хронологията на летописците по този въпрос е доста объркана. Ние следваме общоприетата такава.
[553]. Ibid., Zacharias, Vie de Severe, p. 109; Severus, Coll. Letters, p. 207.
[554]. Miller, Melanges 1, p. 62; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[555]. Zacharias, KG, VII, cap. 7-8, S. 119-128; Miller, Melanges 1, p. 62; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.
[556]. Evagrius, op. cit., III, cap. 31; Theophanes, op. cit., p. 238-239.
[557]. Най-подробното свидетелство за падането на патриарха е писмото на презвитер Симеон и другите монаси от Антиохия до техния архимандрит Самуил, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 8, S. 121-123. Разказаното в него за военните мерки на императора и за акламациите в църквата на 7 август, е важно с оглед на това, че и в константинополския клир са се намерили хора, които, след като патриархът изпаднал в немилост, побързали да изпратят доноси срещу него. Изразите, които били приписвани на императора, са безобидни измислици в сравнение със свидетелстващите за мръсна фантазия опити на Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 63, Македоний да бъде представен като жалък оклеветен наивник, на които попаднал и Evagrius, op. cit., III, cap. 32. Авит, епископ на Виен, развива своя разказ на базата на слуховете, достигнали до него, че непоследователността на патриарха и размириците около Трисагиона били причина за неговото падане, ср. Avitus, Contra eutychianam haeresim, lib. 2, p. 22.
[558]. За това има две противоречиви съобщения – едното на Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 26-27, което следва да се коригира според Cramer, Anecd., Paris, vol. 2, p. 107, и Miller, Melanges, 1, p. 62, а другото е в цитираното от Evagrius, op. cit., III, cap. 44, писмо на Севир до Сотирих.
[559]. Ср. Zacharias, KG, VII, cap. 7-8, 119-128.
[560]. Ср. Zacharias, KG, VII, cap. 8, р. 123.
[561]. Ibidem.
[562]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28.
[563]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 36; Theophanes, op. cit., p. 249; Cedrenus, op. cit., 1, p. 633.
Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.