Архимандрит Горазд

От основаването на Църквата Христова църковният пастир е деец на безсмъртното дело за спасение на човека чрез познание на Единия Истински Бог и пратения от Него Иисуса Христа (Иоан. 17:3). Постигането на това спасение се е извоювало с много нравствени напрежения, твърдост и борба срещу злото в света.Св. апостол Павел като оприличава Църквата Христова на организъм – тяло Христово, в което всичко е стройно сглобено, посочва, че всеки член на този жив организъм получава според своите дарби предназначение, за да се постигнат високите цели на църковната мисия в света. «И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението»… (Ефес 4:11-12). Следователно, в строителството на една нова духовна и религиозно-нравствена действителност в света църковният пастир е посочен от Самия Господ като пастир – ръководител и учител на хората за тяхното утвърждаване върху твърдата основа на вярата. Тези работници в зданието Божие (1 Кор. 3:9) черпят от съкровищницата Божия на земята – Църквата – запазената в нея истина и благодатно я преподават на просветени и непросветени във вярата в Господа Иисуса; затова и великият апостол Павел казва: «От Когото цялото тяло… нараства, за да се съзижда в любов» (Ефес. 4:16).

Малкото синапово зърно на царството Божие, посято от Самия Пастиреначалник Христа, е вече клонесто дърво, пръснато по всички континенти от дейни и предани на Бога църковни пастири. Този огромен успех доказва какво може да постигне човек с Божията благодат и когато съзнава силата на своето призвание, към което е прибавил личната си пламенност, труд и воля.

В организацията на Църквата и нейното мисионерско дело на пастира принадлежи ръководството на църковната единица, наречена енорийска църква или енория. Тук, в енорията, се поставят в едно и също време всички въпроси, които вълнуват пастира като духовен ръководител на едно енорийско общество с разнородни подбуди към дейност, настроения и разбирания. Тук пастирът изгражда своя престиж или копае пропастите, в които погребва пастирското си име и личното си дело. Тук, за успеха на светото дело, към което е призван, е потребно сърце, цяло облъчено от небесната истина, за да свети на всички страни и към всички души, и разум, който да прилага апостол-Павловите думи: «Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри…, недейте бива неразсъдливи» (Ефес. 5:15, 17).Ние, човеците, проникваме в сърцата на хората и разбираме тяхното дело само когато споделяме чувствата им. Любовта на църковния пастир към Иисуса и мисията на Църквата Христова на земята не всички хора споделят или я споделят с различна сила на чувствата си. Затова мъчно е попрището на пастира и само който е прегърнал светия Кръст, той разбира и болките на пастира. Затова сърцеведецът Господ, като е знаел немощите на човека, е обещал на Своите избраници утешението и благодатта на Св. Дух, които възпълват недостига от естествените сили. Тази благодат съпровожда всяко усилие на пастира да придобива души за Господа: с нея той понася товара на бедите; тя усилва опита му. Упованието в благодатта изпълва с радостни чувства пастирското сърце. Служението на пастира е изключително служение на благодатта, чрез което се постига съвършенството на повярвалите в Христа. Във веригата на апостолското приемство църковният пастир е пълномощник Христов на земята. С това съзнание, той, «избраният съсъд», върши своята спасителна мисия в света и очаква нейните сладки плодове като резултат и на личните си усилия и дарби, и на божествената благодат.

Трудностите на пастирската задача и висотата на пастирската цел, от една страна, и психологическата нагласа на хората, сред които се работи, от друга страна, е тъй разнообразна, мъчно овладяема, че никой не би се решил да върши с естествени сили и дарби това велико, божествено дело в света. Повишена сила за това дело обикновеният човек придобива в деня на своята Петдесетница: деня, когато приема осенението на тайнството Свещенство, когато става пълномощник Христов на земята. За подвига на пастира благодатта на Св. Дух е абсолютно необходима. Кръщението, чрез което ставаме членове на Църквата Христова, не е достатъчно, за да се върши изключителното пастирско служение. Протестантското учение, че всеки член на Църквата по божествено право може да бъде свещеник, е несъстоятелно и противоречи на новозаветното учение за пастирското служение, прерогативи и дълг. Огнените езици над апостолите на Петдесетница бяха знакът на Божието избраничество на апостолите и още, че върху тях почива Дух Светий. Огнени езици над други вярващи не се явиха. Явно е, че апостолите, първите приемници на пастирството в Църквата Христова, получават това отличие и стават от обикновени, немощни човеци, силни и смели вестители на Словото. Действието на благодатта се проявило. 3000 души приели свето кръщене. Те дали и обществения облик на Църквата от първите дни. Ето и дееписателят св. евангелист Лука какво ни казва за първата Църква: «А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа… Апостолите пък свидетелствуваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа, и голяма благодат беше върху тях всички» (Деян. 4:32-33).Служението на църковния пастир има своето фактическо начало в божествената воля на Пастиреначалника Христа, както е казал великият апостол Павел за себе си: «Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който го възкреси от мъртвите» (Гал. 1:1). Затова, колкото и трудно да изглежда служението на пастира поради редица условности: младост, старост, немощ, ограниченост, скрити двигатели на пастирската дейност, призванието и благодатта хвърлят светлина над собственото му сърце, за да добие кураж да внедри в другите една истина за Бога и едно чувство към ближния, които решават успеха на неговата пастирска задача. Любовта и духовната сила осветляват пастирския път. И как ли другояче, без тези добродетели, той би могъл да води поверените му души? Какъв би изглеждал и как би вършил своята мисия един пастир без внушението на своята духовна сила; без смелостта на своето убеждение и без благостта на своята любов? С тези могъщи сили на пастирския дух той ще оправдава смисъла на думите Господни: «Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил» (Лук. 10:16). Това велико и свето съзнание за пастирското звание може да подхранва и засилва почитта на пасомите към пастира.

Убеждението на пастира, че Евангелието, което проповядва, служи на живота, му дава вдъхновение да изпълнява дълга си на благовестител. Предан на Господа, пастирът намира пълното си лично щастие в развитието и приложението на своите дарби, т. е. в увеличаване талантите, които Бог му е дал, възгрян от дара на свещенството — благодатта на Св. Дух, както св. апостол Павел пише на Тимотея: «Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане. Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие… не се срамувай от страданията на Господа… Който ни спаси и повика към свето звание»… (2 Тим. 1:6-9). Протестантският възглед, че не е необходимо специално пастирско ръководство в Църквата и че такава благодатна степен не е установена, решително се опровергава от ясните и повелителни думи на св. апостол Павла: «Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв» (Деян. 20:28). Не остава никакво съмнение, че тези, които трябва да внимават над себе си и над стадото, са отговорнн пастири на Църквата, а стадото — това са духовните питомци на пастира в определената му енория. Това божествено повикване към свето звание е укрепващият силите момент в съзнанието на пастири и пасоми. Вълнуващата сила на мъченичеството през вековете увенчава с духовно величие и слава това свето звание. Отгде черпи църковният пастир внушителното величие на своето служение? От душата си, докосната от небесна искра, избрана за този свет дял от Самия Господ. Съзнанието за собствена ценност у пастира идва от съзнанието за достойнството на изкупителната жертва на Онзи, Които го е изкупил и призвал да бъде избран съсъд на Неговата благодат. В това чувство на пастира няма никаква суета. Той знае, че негов върховен дълг е да пази името на своя Спасител неопетнено чрез собственото си поведение, чрез любов, която вдъхва уважение и у другите.Църковният пастир е избран, за да извежда човека от слабост към сила, като знае, че всяка негова слабост може да влияе гибелно върху повереното му паство. Затова са казаните думи на великия пастир апостол Павел: «Внимавайте над себе си»… Историята на Църквата Христова е поставила и изпитания по пътя на пастира още от времето на Господа Иисуса Христа. Победа над тях е нанасял силният във вярата и търпението пастир. Църковният пастир, който се е подчинил на волята Божия, се доверява на Божието милосърдие, както казва св. апостол Павел: «Благословен да бъде Бог… Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас!» (2 Кор. 1:3—4). Пастир, който чувствува, че е избраник Божий, не може да не се труди с Павловско усърдие и такт в града Божий, знаейки как бързо е склонно човешкото сърце към земни примамки. Пастирът е участник в скръбта, стремежите, радостите и копнежите на своите пасоми, след като е опознал дълбоките основи на човешкото битие и всеки конкретен случай, който пастирската работа му предоставя да разреши.

Но църковният пастир всякога трябва да има будно съзнанието си за предмета на своята вяра и с целия си духовен и религиозен опит, с всички познания, с които борави, и при всяка конкретна обстановка, трябва да може да насочи полезно и душеспасително мислите на своите събеседници или слушатели. Когато св. апостол Павел бил в Атина и се възмущавал, гледайки тоя град, пълен с идоли (Деян. 17:16), някои от филсофите стоици и епикурейци го отвели в ареопага, казвайки: «Можем ли да знаем какво е това ново учение, което проповядваш?» (Деян. 17:19). Като се съобразил с всичко видено и преценил с какъв отговор би насочил най-правилно духовния поглед на любопитните атиняни, св. апостол Павел отговорил: «Като минавах и разгледвах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам» (Деян. 17:23). Ето как постъпва един пастир на Църквата, който живее със своята вяра навсякъде и я изявява винаги в живота си. Колко души би спечелил църковният пастир, ако би постъпвал като Аполоса, за когото ни дава сведения дееписателят св. евангелист Лука: Аполос, родом от Александрия, мъж красноречив и силен в писанията, бил наставен в пътя Господен, разпален духом, говорил и поучавал правилно за Господа. Речта му била тъй убедителна, че когато замисля да отиде в Ахайя, християните от гр. Ефес пишат писмо до братята на Ахайя да го приемат. И казва дееписателят: «И той, като стигна там, спомогна много на повярвалите,… като доказваше чрез Писанията, че Иисус е Христос» (Деян. 18:27—28). Такъв успех не е трудно да се постигне от църковния пастир, ако обича наистина тъй Църквата Христова, че насъщна жизнена потреба му е станало делото за нейния растеж и прослава.

Църковният пастир в своето високо духовно-строително дело не може да не срещне препятствие и да избегне укорите и скърбите, изкушенията и съмненията. Може да му се случат кризи и изпитания и в собствената му душа, и в семейството му, и на улицата, и в светското, и в църковното общество. При такива кризи наранената пастирска душа може да възстанови вътрешния си мир, като пробуди живо образа за истинския пастир, разкрит в писанията. Вътрешното израстване на този идеален пастирски образ ще възстанови самочувствието му и той ще стъпи отново на скалата на своята здрава вяра. Затова св. ап. Иаков, като предвиждал тези моменти на изкушения, е препоръчал: «Смятайте го за голяма радост… кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък. Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога… и ще му се даде. Но да проси с вяра и никак да не се съмнява; защото който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра… човек двоедушен във всичките си пътища и неуреден» (Иак 1:2—8). Търпението за църковния пастир е голяма сила и възпитаваща добродетел в трудното му поприще. Чрез търпението църковният пастир господствува над своите естествени страсти като човек и над породените лоши желания. Търпението води към умереност в характера на църковния пастир: умереност в житейските радости и при появилите се скърби и предоставените му удоволствия. Умереността пък изключва всяка прекаленост, която поставя в неблагоприятна светлина църковния пастир. Търпеливият и умерен църковен пастир не се увлича, не се отчайва от трудности; той не се изморява в работата си за постигане на своята пастирска задача. И когато се весели, и когато плаче, и когато работи, той прави всичко това с мярка, с приличие.Ако църковният пастир усвои такова поведение – да господства над себе си, той вече е придобил своята душа и нейните сили за високото равнище на една хармония, която ще го прави щастлив и независим. Защото той знае, че всички суетни желания, които вълнуват човека непрестанно, властвуват и в него, разпалват се, но не могат да бъдат удовлетворени. Всички тях, вместо да се опитваме да ги задоволим, нека правим опит да ги победим! Бог ни е дал вяра и разум, за да властваме над нашето сърце. Вярата и разумът Христов трябва да царуват в нас.

Какво е положението и мястото на църковния пастир в Божието домостроителство, в изграждането на Царството Божие на земята? На този въпрос отговаря св. апостол Павел: «Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание» (1 Кор. 3:9). Това положение на пастира на съработник Божий определя и неговия дълг към нивата Божия, към града Божий, а именно: да върши това, което Сам Господ е вършил през Своя земен живот, както е казано от св. евангелист Матея: «И ходеше Иисус по всички градове и села, като поучаваше… проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа. Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир» (Мат. 9:35-36).

Църковният пастир, каквато и да е иерархическата му степен, има определена област, в която работи, и каквото и да е мястото му в организацията на Църквата, първият му и безспорен дълг е: «да проповядва Евангелието на Царството», да лекува немощите; да привежда като пастир душите в Господнята кошара; да се труди за увеличаването на работниците на Божията нива; да се моли на Господаря на жетвата за такива работници (Мат. 9:37-38).Дългът на пастира е: да действа чрез слово и дело за въвеждане дейно в живота на Църквата Христова и тези, които са равнодушни, и колебливите във вярата си, и недостатъчно просветените в нейните истини. Всичко това църковният пастир върши по дадената му благодат на пастирство – дара на свещенството, като помни и прилага думите на апостола: «Имаш ли служба, пребъдвай в службата;… наставник ли си, — наставлявай;… предстоятел ли си, – предстоявай с усърдие;… в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни; Господу служете; бъдете радостни в надеждата; в скръбта бивайте търпеливи, в молитвата постоянни» (Римл. 12:7-12). При такова изпълнение на дълга си, трудещият се пастир ще има достатъчно сила и искрено съчувствие навсякъде, за да може да върши своето дело със средствата, които сам Пастиреначалникът Христос му завещава. Всяка инициатива и всяко действие на църковния пастир трябва да изхождат по подбуди, които идеалното пастирско служение на Добрия Пастир Христа Иисуса извиква у него. Всякога трябва да има предвид, че човешката душа е чувствителна към доброто и лесно схваща онези, които подхождат с обич към нея. Той трябва да приласкава с Христова топлота душите, за да бъдат насочени към евангелската истина. Тоя дълг на църковния пастир не е лек, дори ако той е научно-богословски подготвен и лесно си служи с всички обрати на речта, за да бъде интересен събеседник и проповедник. Но нищо не може да бъде от такава полза за пастира и да го подпомогне тъй много, както свещеният огън, наречен любов към Бога, човека и доброто.

Дълг на пастира е да поддържа на голяма висота сърцето си, като знае, че доброто и злото се зараждат лесно в него; да преценява подбудите и намеренията си, като се запитва при всяка постъпка: защо върша това? Който познава основно нашето сърце, не може да излъже. Никога пастирът не трябва да изпада в самовнушена гордост, т. е. че е достатъчно добродетелен и без недостатъци. Моментът на едно такова самовнушение е вече извоюван успех за лукавия. Нужни са постоянни усилия за придобиване на добродетели и желание доброто да стане искрена пастирска цел. Иначе църковният пастир не може да бъде образ за подражание с претворяващата духовно и превъзпитаваща човека сила на въздействие. Нужно е редовно и внимателно самоизпитване. Всеки ден трябва да завършва неминуемо с тези важни въпроси: в молитвените часове душата му действително ли се е издигала до Бога или той формално е извършвал своя ритуален дълг? Молил ли се е с усърдие и с пълно доверие в Бога? Слушал ли е гласа на Добрия Пастир с уважение и без раздвоение? Изпълнил ли е дълга си към всеки свой енориаш, като започне от дълга към своята домашна църква — семейството си? Бил ли е добър, почтен, почтителен и добросъвестен към своите събратя — съслужители Божии? Не е ли пренебрегнал някого и това пренебрежение дали не е от естество да смути пренебрегнатия и да го отклони или най-малко изстуди от Христа и св. Му Църква? Въпросите трябва да продължат: не е ли допуснал някакво злословие или клевета? Бил ли е съвършено искрен?Проявил ли е жажда за истината? Бил ли е трезвен, скромен, милостив и смел, колкото се изисква за един пастир? Не е ли дал белези на малодушие? Сторил ли е най-после всичкото онова добро, което е можел да стори? Бил ли е достатъчно търпелив? Указвал ли е дължимото внимание към хората, които е срещнал и към които е дължал любов, уважение и признателност? Направил ли е опит да очисти всички свои чувства, отнасяйки ги към Бога?Църковният пастир трябва да превърне в правило това строго запитване към себе си и да си отговаря искрено, без да се извинява. А Бог ще награди чистотата на неговите подбуди и усилията на неговата ревност. «Защото нашата похвала е тая: свидетелството на съвестта ни, че в простота и искреност пред Бога, не с плътско мъдруване, а с благодат Божия, живяхме на света» (2 Кор. 1:12). Като се отнася критично към себе си, църковният пастир не ще изпадне в изкушението да мисли високо за себе си. Така в него ще заговори по-силно съзнанието за дълг към личното му усъвършенстване и това на своите поверени духовни чеда, които е задължен да поведе към Господа. Имайки пред очи примера на великото пастирско служение на св. апостол Павел и думите, отправени от него към презвитерите църковни в Милит: «Вие знаете… служейки Господу с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни. … как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и в къщите… и… да ви известя всичката воля Божия» (Деян. 20:18—20, 22, 27), той не ще занемари своя дълг. За такава усърдна служба на църковния пастир, според думите на св. апостол Петър, той ще получи неувяхващия венец на славата» (1 Петр. 5:4), но ако се пасе Божието стадо от усърдие (1 Петр. 5:2). Доколкото е по силите на църковния пастир, в името на безсмъртното дело, за което е призван, като следва примера на Самия Господ Иисус Христос, трябва да отхвърля всяка земна привързаност и страст, които биха могли да се превърнат в пречка за неговото благовестие.

Служението на истинския Бог е било всякога трудно нещо, затова то е подвиг, затова е отречение от много удобства, които земята съблазнително ни предлага. Това като имаме предвид, нека молим Вечния Пастир, Христа Господа, Чийто кръст сме прегърнали, да ни постави в числото на Своите предани чеда, да ни помогне да придобием чистота на съзнанието за нашия дълг към Него и нашите пасоми, да даде простота на сърцето ни, която най-добре украсява Неговите служители и която е вечна слава за тези, на които Той е станал Живот.

________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 8, с. 8-13. Същата статия е възпроизведена  тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2ub

Доцент протоиерей  Васил Николов

През първите три века на християнството, времето на тежките гонения, религиозният огън буйно горял в душите на християните, а животът им стоял на такава висота, че основателно извиквал удивление у разумните езичници. На завидна висота стояли и пастирите, които достойно водели паството чрез слово и личен пример. В IV в. обаче, когато християнството се радвало на свобода, в живота на Църквата настъпили не особено радостни явления. В нея навлизали масово нови членове, които приемали християнството не толкова от убеждение в неговата истинност, от съзнание, че то превъзхожда старите религиозни учения, не толкова и от стремеж за по-съвършен религиозен, нравствен и социален живот, отколкото да се възползват от предимствата, които давала признатата вече религия в обществения живот.Това обстоятелство дало своето отрицателно отражение в живота на Църквата. Намалял религиозният ентусиазъм, понизило се нивото на тъй високия преди нравствен живот. Заедно с това се появили и ереси, които внесли смут във вярата, разстроили църковния живот и още повече понизили морала. Пастирските проблеми се увеличили и усложнили. За съжаление и самото пастирство в целостта си не се задържало на предишната си висота. През време на гоненията, както се изразява св. Иоан Златоуст, да бъде някой пастир, значело предварително да се обрече на страдания и смърт. Поради това в клира постъпвали само най-издигнатите в религиозно-нравствено отношение лица, смятащи за най-висока чест страданието за Христа. Но в IV век, когато пастирското служение не било вече свързано с изповедничество и мъченичество, мнозина, блазнени от честта и изгодите, които би им донесъл санът, приемали това служение без да притежават необходимите качества и подготовка, като често си служели и с непозволени от Църквата средства.

Но тогава по Божи промисъл високо изпъкващи личности измежду клириците на Църквата вярно преценили грешките и отстъплението на епохата и усърдно се заели за изправянето им. Те правилно разбирали, че не е достатъчно да се разрешат само парливите въпроси на вярата, а трябва да се обнови и практическия живот на Църквата. За това обаче било нужно преди всичко да се издигнат на подобаващата им висота пастирите като светилници и образци, добре съзнаващи възвишеността и отговорността на служението си като дело за спасяване на изкупените чрез пречистата Христова кръв човешки души.

Въпросите за пастирското служение занимавали много св. отци. Някои от тях написали по тези проблеми и специални съчинения, които послужили както на съвременниците им, така и на бъдещите поколения. На първо място между тях стои св. Григорий Богослов. Той е роден в малоазийския град Назианз през 330 г. в семейство, отличаващо се с рядко благочестие. Баща му Григорий, мъж с пламенни чувства и възвишени мисли, с високо благочестие и морал, в продължение на 45 години бил свещеник и епископ на Назианз. А майка му Нона, жена със силен характер и дълбока вяра, успяла да закърми с тази вяра любимото си чедо и да му предаде мистичното си настроение. От нея той още от детинство усвоил Св. Писание. Средното си образование св. Григорий получил в Кесария Кападокийска, Кесария Палестинска и Александрия. В Кесария Кападокийска той се запознал със св. Василий Велики, а в Александрия — по всяка вероятност със св. Атанасий Велики. Незадоволен от получените в тези градове знания, св. Григорий заминал за града на древните мъдреци Атина, гдето изучавал граматика, история, поезия, геометрия, астрономия, математика, медицина, риторика и философия. Но научните занятия никак не намалили интереса му към християнството и копнежа му за съвършен духовен живот.

През цялото време на следването си в Атина св. Григорий имал за другар св. Василий. Двамата се свързали с най-искрено приятелство, което продължило през целия им живот и което се оказало важен фактор в живота на св. Григорий. За изключителните му способности и познания светителят бил удостоен с катедра по словесност в Атина. Но понеже не се блазнел от славата на светския живот, той отклонил поканата и се върнал при родителите си. В Назианз св. Григорий приел св. кръщение. Вярващите от града начело с епископа, като знаели неговата дълбока вяра и необикновените му научни и богословски знания и способността му да разбира хитростите на еретиците и да отбива нападенията им, в 361 г. го принудили да приеме свещенически сан. Св. Григорий не се противопоставил на искането на Църквата, но като смятал себе си недостоен за високото и отговорно пастирско служение, избягал при св. Василий в Понт. Тук при усърдни молитви и при полезна обмяна на мисли с мъдрия си приятел новоръкоположеният имал възможност задълбочено да обсъди всички въпроси свързани с пастирството. От една страна св. Григорий се страхувал да не се окаже непокорен на Църквата, ако отбегне пастирското служение, а от друга съзнавал каква голяма отговорност носи пред Господа за поверените му вече души, ако го приеме недостойно. Но окуражен от мисълта, че „Бог по благостта си възнаграждава вярата и прави съвършен началник този, който се уповава на Него”[1], завинаги се простил с желанието си за отшелничество и се завърнал при паството.

След завръщането си св. Григорий, желаейки да посочи причините за отбягването на пастирското служение, държал своето забележително „Защитно слово поради бягството в Понт”. С високо съзнание за трудността на пастирското служение и чувство на отговорност той се отдал на това служение и станал истински помощник на епископа в грижите му за паството и по-специално за за опазването му в православието. Двамата оказали несъкрушимо противодействие на императора Валент, който искал да им наложи арианството.

В 372 г. св. Григорий бил ръкоположен за Сасимски епископ, но по ред обективни причини не приел епископията, а останал в Назианз като викарий на престарелия си баща. Това си служение той вършел с голямо усърдие и бащинска любов към пасомите си. Със своето красноречиво слово той хранел паството си, бащински го назидавал, а в дни на страдания го утешавал и защитавал от императорския гняв. Пак с него той скланял богатите към жертви, за да облекчава съдбата на бедните. В 379 г. св. Григорий бил поканен да застане начело на православните в Цариград, за да защитава застрашената никейска вяра. Това ставало със знанието и съчувствието на православните епископи. Притежавайки дълбоки и всестранни богословски познания и изключително красноречие, той излагал православното учение ясно и убедително и основателно опровергавал възраженията на еретиците. Тук той произнесъл своите пет слова против евномианите. В тях светителят напълно разкрил учението за Св. Троица, заради което бил наречен богослов. С искрената си бащинска любов, с голямото си търпение, с непосилния си труд и с необикновеното си красноречие св. Григорий възстановил православието в Цариград. Много усилия той полагал и за мира между православните. И днес неговите думи за мира не са загубили силата си: „Ние, които се покланяме на Оногова, Който е любов, как можем да се мразим помежду си? Ние, които проповядваме мир, как можем да водим война?”[2]

На Втория вселенски събор, свикан през 381 г. в Цариград, св. Григорий бил избран за Цариградски архиепископ, а след смъртта на Мелетий, и за председател на събора. Той имал желанието на събора заедно с разрешаването на догматическите въпроси да бъде възстановен и мирът в Църквата, нарушен от разкола между източните и западните епископи по въпроса за възглавяването на антиохийската катедра. Той внесъл предложение да не се избира приемник на Мелетий до смъртта на втория епископ Павлин. Съборът обаче не приел предложението му. Това много огорчило светителя. Към туй се прибавило и обвинението, че незаконно е избран на цариградската катедра. Като не желаел да стане причина за нов раздор, св. Григорий в интереса на мира в Църквата се отказал на събора от катедрата си, простил се с паството си и се върнал в Назианз, за да прекара останалата част от живота си в усамотение и съзерцание. През 390 г. той спокойно напуснал този свет, за да влезе в радостта на Господа.

През целия си живот, независимо от това какво служение изпълнявал, св. Григорий останал верен на убежденията си, оформени още в бащиния му дом. Силата на вярата и чистотата на живота му поразявали всеки, който влизал в контакт с него. Наистина той бил премного чувствителен, нямал твърдостта на св. Атанасий и св. Василий в борбата. Но в замяна на това пълната му преданост на вярата, любовта му към Бога и човека, милосърдието, търпението и готовността му да прощава били неизмерими. Целият негов живот бил посветен на размисъл за божествените неща и на служение на ближните.

Главният извор, от който черпим сведения за пасторологическите възгледи на св. Григорий Богослов, е неговото „Защитно слово поради бягството в Понт”. Както бе вече споменато, то е произнесено след връщането му от Понт и съдържа причините за неговото отбягване да изпълнява възложеното му чрез ръкоположение пастирско служение. Макар и да е произнесено във връзка с конкретен случай, в него ни е дадено добре обосновано библейски и психологически учение за пастира и неговото служение. То носи отпечатъка както на голямата научно-богословска ерудиция на св. Григорий, така и на неговата способност да вниква в човешката душа и да познава и най-съкровените ѝ движения. Според Барденхевер дошлото до нас слово, е по-късно разширено от св. Григорий[3]. Това ни дава основание да мислим, че той ще е използвал пастирския си опит, за да обогати с нови елементи първоначалното му съдържание и да даде на съвременниците си тъй необходимото тогава учение за пастирското служение.

На второ място може да се поставят: „Похвално слово за св. Атанасий Велики” и „Надгробно слово за св. Василий Велики”. Макар че в тях се говори за добродетелите и подвизите на двамата високо прославени архипастири, то и тук св. Григорий изказва и свои принципни схващания. Пасторологически елементи се намират както в други слова, така н в някои от писмата му до известни църковни пастири.

Възгледите си за пастирското служение св. Григорий изгражда върху непоколебимите принципи на Св. Писание. В Стария Завет той намира идеята за истинското пастирско служение като непрестанна и всестранна грижа за пасомите и за отговорността на пастирите пред Бога за стадото, Който ще изисква овците Си от ръцете им (Иез. 34:10), идея особено ясно изразена у пророците Иезекиил и Иеремия. Но главният извор за пасторологията на св. Григорий е Св. Писание на Новия Завет. В него той намира преди всичко вече ясно н напълно оформен образа на добрия пастир. В наставленията, които Пастиреначалникът дава на апостолите, когато ги изпраща на проповед и в изобличенията, които отправя към книжниците и фарисеите, св. Григорий вижда вечно валидни изисквания, които във висша степен определят пастирското служение не само на апостолите, но и на продължаващите през вековете това служение. Но когато определя качествата на пастира и начините за провеждането на неговото служение, той използва главно посланията на св. апостол Павел[4], Св. Григорий се придържа здраво към древната практика и традиция, но същевременно се съобразява и с изискванията, които времето поставя пред Църквата и пастирите й, като широко използва своите богати познания и опит.

Пастирското служение, според св. Григорий, се различава от другите служения в човешкото общество както по своя произход, така и по своята същност. То е установено от Бога, „основава се на Божия закон”[5]. Като излиза от разбирането на св. апостол Павел за Църквата като тяло Христово, св. Григорий учи, че както в тялото не всички органи изпълняват една и съща служба (едни стоят над другите и ги управляват, а други са подчинени и изпълняват наредби), така и в Църквата Бог е наредил едни, които по своя духовен н добродетелен живот стоят по-горе от другите, да бъдат пастири и учители на останалите, за да ги ръководят със слово и дело, та да могат те достойно да изпълняват религиозно-нравствените си задължения. По този начин се постига общото усъвършенстване на Църквата[6]. Поради това си служение пастирите имат такова отношение към пасомите, каквото има душата към тялото и умът към душата. Те обаче се поставят в това положение не за господство, а за да бъдат съединени и съвпрегнати в един състав нуждаещите се от помощ и ония, които поради съвършения си духовен живот могат да им помогнат, та като бъдат съединени и свързани със съюза на Св. Дух, да представляват „едно тяло, съвършено и истински достойно за Самия Христос — нашия Глава”[7].

Св. Григорий разбира пастирското служение в неговата същност като двустранно. То е на първо място служение на Бога. Пастирът, който е посредник между Бога и поверените му човеци[8], преди всичко трябва да извършва тайнственото и издигащото нагоре — към Бога —- душата богослужение[9]. Негово първо задължение е да извършва редовно св. Евхаристия, „да стои с ангелите, да славослови с архангелите, да възнася жертви на горния жертвеник, да свещенодейства с Христа, да възсъздава създанието, да възобновява Божия образ да твори за горния свят”[10]. Това служение св. Григорий поставя на много голяма висота, като го сравнява с неповторимото първосвещеническо служение на Господа Иисуса. Както Той принесе Себе Си жертва, за да изкупи човечеството от първородния грях, така и служението на пастира в този аспект е непрестанно принасяне на безкръвната жертва, която е възобновяване на Христовата кръвна жертва за прощаване на греховете. А понеже те обезобразяват и повреждат прекрасното Божие творение, то пастирът, като измолва прощение на греховете, прави много за възстановяването на Божия образ, за обновяването на творението. Затова, когато извършва това велико тайнство, той бива подкрепян и от съслужението на небесните сили, за да може с благоговеен трепет да издига душата си към Бога.

Но служението на пастира има и друг аспект. На второ мястото е служение на пасомите. Наред с божествената помощ за възсъздаването на Божия образ у човека, която измолва свещеникът, св. Григорий поставя и човешката помощ, която пастирът трябва да оказва. Тя е пастирско служение в тесен смисъл на думата, на което св. Григорий обръща особено внимание. И в това си служение пастирът следва своя божествен Пастиреначалник, Който през времето на земното Си служение с непозната за света любов се посвети да служи на боледуващите и страдащи Свои по-малки братя. Пастирът подобно на Спасителя трябва да служи на човеците. Той трябва да просвещава пасомите си, да лекува душевните им рани и облекчава страданията им, за да възсияе отново в душата им в първоначалната чистота и светлина обновеният чрез кръщението Божи образ. В постоянната грижа на пастира за душите на пасомите св. Григорий вижда същността на пастирското служение в тесен смисъл.

За да разкрие по-добре същността и значението на пастирското служение, св. Григорий сполучливо прави сравнение между това служение и лекарското. Ако лекарят има за обект на своята дейност човешкото тяло, което е материално и което макар и да бъде излекувано от налична болест, все пак ще бъде разрушено от друга болест или от времето, то пастирът има за обект на своето служение човешката „душа, която е произлязла от Бога и е божествена” и безсмъртна. Ако лекарят грижливо изследва болния, за да установи точно болестта и съобразно с това „дава лекарства, предписва начин на живот, предпазва от вредното…, а някога, когато и за когото е нужно, изгаря и изрязва”, само да възстанови здравето на човешкото тяло, то пастирът наблюдава и цери нравите, страстите, поведението, отстранява появилото се зверско и диво в душата на човека, а на негово място внедрява и укрепва кроткото и благородното и установява необходимото правилно отношение между душата и тялото. Той подчинява по-нисшето на по-висшето и зорко следи да не би да се допусне по-лошото да почне да управлява по-доброто. Понеже душата принадлежи на по-висока степен на битието и е причастна на вечността, то св. Григорий смята пастирското служение по-достойно и по-ценно oт лекарското[11].

Пастирското служение, което има за обект душата, цели да пробуди или ако е буден да засили у нея копнежа по висините, “да я окрили”, както се изразява св. Григорий, да ѝ съдейства да се освободи от злото в света и да я приведе към Бога[12]. Пастирското служение има за цел да направи душата наследница на небесната слава. Това наследство обаче тя трябва да получи не даром от Бога, а в резултат на борбата с телесните влечения, заради подвига[13]. Тук е необходимо да отбележим, че св. Григорий, който тъй добре е познавал човешката природа в нейната двусъставност и отношението между двете ѝ съставни части, не смятал тялото недостойно за пастирските грижи. Наистина душата е образ Божи, но и тялото е Божие творение и то „твърде добро” (Бит. 1:31). Ако то тегли душата надолу, това прави поради греха, а не по своята природа. То също може да бъде издигнато, когато душата стане негова ръководителка. Поради това св. Григорий поставя и втора цел на пастирското служение — да подпомага душата, за да може тя „да привлече към себе си и издигне във висините” и по-малоценното и „като е станала ръководителка на служебната материя и като я превърнала в служебна на Бога, да бъде за тялото също това, което е Бог за душата”[14]. Той е имал разбирането, че човек може да прославя Бога в душата си и в тялото си, както иска св. апостол Павел (срв. 1 Кор. 6:20), само когато възвиси телесния си живот.

С оглед на целта, която преследва пастирското служение, св. Григорий вижда да стоят пред него три главни задачи, които са в зависимост от религиозно-нравственото състояние, в което се намират пасомите. Едни от тях водят постоянна борба с греховните влечения и изкушенията и не допускат да бъдат изкривени или повредени характерните черти на душевния им живот. У тях остава неповреден Божият образ. По отношение на такива пасоми пастирът има задачата да ги подпомага, та те завинаги да запазят неповреден този образ. Други не успяват напълно в борбата си със злото, поради което този образ у тях е изложен на опасността да бъде повреден. В такъв случай задачата на пастира е да прави всичко за поддържането му. (Св. Григорий сигурно е имал предвид както естествените, така и благодатните средства, които трябва да бъдат използвани при изпълнението на тази задача). Трети обаче не успяват да устоят в борбата. Злото взема надмощие, грехът ги поразява и те падат. Божият образ у тях е повреден. Тук пастирът стои пред най-трудната, но в същото време най-високата и благородна задача — да обновява този повреден образ[15]. При изпълнението на така трудната задача пастирът трябва да прояви своите творчески способности, които той притежава като образ на Великия Творец. Човек е призован да твори в света, но никое човешко творчество не е толкова възвишено както пастирското. Пастирът, казва св. Григорий, “трябва да възсъздава създанието, да възстановява Божия образ, да твори за горния свят… и ще кажа повече — да бъде бог и да твори богове”[16]. Последните много силни думи св. Григорий е употребил, за да подчертае добре благодатно-творческия характер на пастирското служение и неговата тъй възвишена задача. Доколкото пастирът успешно възстановява повреденото Божие творение, той твърде много наподобява Твореца. Тези, които в резултат на пастирското въздействие са отново обновили Божия образ, също стават подобни на Бога.

За да изтъкне по-добре трудността на тези пастирски задачи, св. Григорий пак използва сравнението между пастирското служение и лекарското. Лекуването на тялото е трудно дело. Трудността е в обстойното изследване на болния, в точното определение на болестта, в провеждането на правилно лечение. Много по-трудно обаче е да се изследват дълбините на душата, да се откриват в тайниците ѝ  греховни помисли и страсти, „да се лекуват нравите, страстите, поведението”[17] да се изтръгва вкорененото в душата зло и да се насажда в нея добро. Трудността се увеличава още повече от това,че човек не е склонен да приема чужда намеса във вътрешния си живот. Докато телесно страдащият свободно и подробно описва болките си, страдащият грешник поради честолюбието си прикрива греховете си, блазнейки се от измамната надежда, като че ли ще може да ги скрие и от Божието всезнание и от Божия съд. Когато се касае за телесните страдания човек търси лекаря и най-ревностно приема лекарствата, а когато се касае до страданието на душата, той се стреми да избегне и лекаря, и лекуването. Под различни предлози човек често извинява греховете си. Има и случаи, когато явно се противопоставя на желанието на пастира да му помогне или пък, изгубил чувството на срам от греха, спокойно и упорито върви по пътя на беззаконието[18].

Като изтъква по този начин трудността на пастирското служение, св. Григорий иска да покаже колко много духовни сили, какви богати познания и какво учение са необходими за успешното му извършване. Това служение той с пълно основание нарича „изкуство на изкуствата и наука на науките”[19]. Да се възсъздава Божия образ у човека, да се извайва душата му по образа на Господа Иисуса е наистина голямо изкуство, което трябва да бъде добре овладяно от пастира. Както всяко изкуство има своя теория, така и изкуството на душегрижието се изгражда върху своя теория. Тя е наука, която пастирът трябва да усвои.

Във всички аспекти на трудното си служение пастирът бива подкрепян от Божията благодат. Тя изпълва душата му с любов и я възпламенява за жертвено служение на паството. Тя го прави способен да търси не своята полза, а ползата на другите[20]. Първоначално благодатта поражда у пастира известен страх, но когато Св. Дух победи, когато преобрази целия вътрешен живот, Той употребява посветения „за Свое служение… за усъвършенстване на хората, за управление на душите, за научаване чрез слово, дело и пример”[21]. Св. апостоли Петър и Павел, казва св. Григорий, са вършили с такъв голям успех пастирското служение, защото са притежавали „дара на благодатта да управляват с власт чрез слово и дело и да бъдат всичко за всички, за да придобият всички”[22].

Но за преодоляване трудностите на пастирското служение св. Григорий мисли, че освен Божията благодат е необходима и специална подготовка. Той строго осъжда ония, които, без да са проверили и преценили добре себе си и без да са в състояние да изпълняват пастирството, приемат това служение. Поемащият пастирското служение преди всичко трябва да бъде светла религиозно-нравствена личност. Пасомите се взират с най-голямо внимание в живота на своите ръководители и наставници и им подражават. При това доброто се усвоява трудно, а лошото — много лесно и то от мнозина. С оглед на това св. Григорий изисква пастирът да бъде чист от всякакъв порок, за да не се окаже „негоден оригинал на другите живописци” – пасомите си, да не се залови, според пословицата, да лекува други, когато сам е покрит със струпи[23]. Личността на пастира трябва да бъде съвършено чиста, без никакъв порок. Той “не бива да звучи като фалшива монета, не бива да съдържа в себе си лошо вещество“[24]. Това обаче са негативни изисквания. Св. Григорий, основавайки се на думите на Псалмопевеца, че трябва не само да се избягва злото, но и да се върши добро, (Пс. 36:27), смята за необходимо пастирът не само да е очистил душата си от тъмни петна, но да отпечата върху нея прекрасни образи, “за да превъзхожда по добродетел другите повече, отколкото той е по-горе от тяхното достойнство… да не знае мярка в доброто и във възхода към съвършенството… изминатото винаги да обръща в стъпало към по-висшето”[25]. От добродетелите, които трябва да украсяват душата на пастира, св. Григорий се спира предимно на неговата непоколебима вяра и безгранична любов. Вярата на пастира трябва да бъде така висока, че той със своята близост до Бога далеч да превъзхожда другите[26]. Ако пък Божият служител няма любов, в която да представи себе си жива и света жертва на Бога, той не би бил достоен за Него.“[27]

От по-специалните пастирски качества св. Григорий поставя любовта на пастира към паството. Тя трябва да бъде безпределна и жертвена, стигаща до разпъване себе си за света[28]. Като образец на такава жертвена любов св. Григорий посочва любовта на св. апостол Павел към всички християни, която е пораждала у него необикновена ревност както в наставничеството и грижата му, така и в изключителното му състрадание и братолюбие[29].

Св. Григорий обаче мисли, че опасности дебнат пастира и когато той се намира във висините на религиозно-нравствения живот. Тук го застрашава славата. Ако той се подаде на изкушението ѝ, то високият му добродетелен живот ще изгуби силата на своето положително въздействие. За да предпази от тази опасност, св. Григорий съветва пастира да не мисли „високо за себе си, макар и да превъзхожда мнозина, но да признава загубата, ако в нещо не отговаря на сана…  да измерва успехите си със заповедта, а не с примера на ближните[30]. А заповедта гласи: «Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец» (Мат. 5:48). Когато пастирът измерва с тази мярка своите постижения, той винаги ще констатира колко малко е постигнатото в сравнение с това, което трябва да се постига и ще бъде смирен. Истинско смирение пастирът проявява тогава, когато, стоейки по-високо от пасомите си по живот, е по-смирен от всички в своето мнение за себе си[31].

Друго качество, което св. Григорий смята от голямо значение за успешното служение на пастира, е снизходителността. Който притежава това качество, може не само по-успешно да назидава и поправя пасомите си, но и по-лесно да обуздава своите противници. Като събужда у тях чувството на срам и любов, той по-лесно може да ги разположи към Църквата и нейния пастир[32].

Като цени високо скромността, смирението и снизходителността у пастира, св. Григорий смята, че те не биха имали своето положително значение, ако не се придружават с активност. Той изтъква активността на баща си, който никому не отстъпвал „в изкуството да ръководи работите и дейността” и съединявал кротостта с дейността[33]. Като още по-ярък пример на активен пастир той ни сочи св. Василий, който „при едни отива сам, при други изпраща, трети вика при себе си, дава съвети, „изобличава, запрещава” (2 Тим. 4:2), заплашва, укорява, защитава народи, градове, частни хора”[34]. Сам св. Григорий, който бил съзерцателна натура, проявявал похвална активност, когато нуждите на Църквата изисквали това.

С оглед на многото трудности и пречки, които трябва да преодолява пастирът в служението си, на многото заплетени и деликатни въпроси, които пасомите му поставят за разрешение, св. Григорий мисли, че заедно с другите качества той трябва да притежава и мъдрост[35].  В борбата със злото мъдрият пастир ще използва само законни средства[36], а при разрешаването на религиозните спорове по-лесно ще постига съгласие, както е правил това св. Атанасий[37].

Но като придава такова голямо значение на личността на пастира в делото на служението, св. Григорий не мисли, че това е достатъчно за успешното му провеждане. „Да предположим, казва той, че някой е без порок и се е изкачил на самия връх на добродетелта; все още не виждам с какви знания се е запасил и на каква сила се надява, за да се реши на такова пастирско началство“[38]. Той основателно изисква от пастира научно-богословска подготовка. Пастирът е учител. Той трябва да просвещава пасомите си със словото Божие, да ги храни с небесния хляб. Това дело, както се изразява св. Григорий, “съставлява първото наше задължение”[39]. То обаче не е достатъчно за всеки ум и към него не трябва да се пристъпва с неразумна дързост. Пастирът, който ще запознава пасомите си с християнското си учение за света, за материята, за душата, за промисъла, за първото и второ Христово пришествие, за въплотяването, за св. Троица и с другите истини на вярата[40], трябва сам предварително добре да го е усвоил. Не без болка св. Григорий осъжда ония пастири, които, като усвоили нещичко от благочестието, се смятали вече за мъдри, за учители[41]. За такива неподготвени той казва: “Който не знае нито това, което трябва да говори, нито това, което трябва да върши, по-добре е да се учи, отколкото, като не знае, да учи”[42].

Освен добрата теоретическа подготовка св. Григорий мисли, че пастирът се нуждае твърде много и от практическа.Тя се получава в процеса на самото служение в Църквата. Нуждата от такава подготовка св. Григорий обосновава по аналогия с други служения. Ръководещият кораба не получава изведнъж кормилото. Най- напред той е обикновен моряк. Когато се прояви добре, поставят го на корабния нос и ако умее добре да наблюдава ветровете, тогава му поверяват кормилото. Командващият армията също така е преминал по-нисшите степени във войската, за да стигне до най-високия пост. По същия начин, чрез постепенно преминаване от по-нисшите към по-висшите степени пастирът може и трябва да получи своята практическа подготовка.

Св. Григорий се спира и на начините за провеждането на душегрижието. То трябва да става не само общо и по един и същ начин за всички пасоми, а съобразно с нуждите и душевните особености на отделната личност. Изкуството на доброто пастирствуване се състои в това, да се възстановява Божият образ у отделния човек съобразно с неговото душевно състояние. Св. Григорий изтъква различието в нуждите, стремежите и разбиранията у различните категории хора – мъже и жени, стари и млади, бедни и богати, весели и опечалени, болни и здрави, началници и подчинени, мъдри и невежи и др.[43], за да докаже нуждата от индивидуален подход при пастирското хранене, пазене, лекуване и ръководене на душите. Основания за нуждата от такъв подход той привежда от медицината и от пастирския опит.

Св. Григорий смята, че пастирското въздействие върху душите на пасомите трябва да бъде само доброволно. Той решително се противопоставя на употребяването на каквито и да е принудителни средства. Те биха били в пълен разрез с характера на това служение, което, както той се изразява, “не е толкова началство, колкото педагогия”[44]. Пастирът “трябва да привлича народа чрез превъзходството на своята добродетел” и да устройва религиозно нравствения живот на пасомите си чрез убеждение. Насилственото въздействие не само че “не е похвално, но не е и здраво”[45]. Младото растение, което насила сме извили, щом го оставим свободно, обикновено се връща в предишното си положение. Така става и с човека, когато бива насилван да върши добри дела. А онова, което се върши свободно, се затвърдява чрез връзките на сърдечното разположение и е законно и надеждно[46]. Своето разбиране за доброволното пастирско въздействие св. Григорий обосновава библейски. “Нашият закон и самият законоположник, казва той, заповядва да пасем стадото не принудено, а доброволно” (1 Петр. 5:2)[47].

В словото светителят вижда главното средство за провеждането на пастирското служение. Чрез него пастирът храни пасомите си с божествените нстини, защитава вярата, наставлява, предпазва и лекува. Но за да бъде резултатно пастирското слово, най-напред трябва да бъде наситено с “голяма и съвършена вяра’’, да бъде подкрепено от “Божието съдействие”, а освен това да бъде вършено с голяма пастирска ревност. За да бъде то напълно действено, трябва да бъде потвърждавано с делата, с живота на пастира[48]. За да бъде добре разбрано, трябва винаги да бъде съобразявано с умственото развитие на тези, към които е отправено. Едни по способностите си св. Григорий оприличава на още неукрепнали деца, които се нуждаят от млечна храна, “от прости и първоначални уроци”, а други са доста обучени и имат нужда от “мъдрост, проповядвана между съвършените” (1 Кор. 2:6)[49]. Когато словото се употребява за наставляване и изправяне, също така трябва да бъде съобразявано с индивидуалността на пасомите. Пастирът по думите на св. Григорий трябва да бъде “способен за прилична беседа с всеки“.

Както се вижда, при изграждането на своите пасторологически възгледи св. Григорий е имал предвид предимно нуждите на душата. Той сравнително малко говори за пастирските грижи за тялото. Това обаче не значи, че той е подценявал последните. Като познавал добре отношението между двете естества у човека и като учел, че телесната му природа трябва да бъде преобразявана и издигана, също така е имал разбирането, че пастирската дейност трябва да обхваща и телесните човешки нужди. Грижата за тези нужди дава своето положително отражение и върху душата. “Тя, както казва св. Григорий, покорявайки хората с доброто разположение, нерядко ползва душата”[50]. Той не одобрявал съществуващите в тогавашното общество социални и имотни различия между хората, несъответстващи на правдата. „Отначало, казва той, не бе така. Този, Който сътвори човека в началото, направи го свободен… направи го богат сред сладостите на рая, а заедно с това благоволи да дари тези предимства и на целия човешки род… Но после се появиха и завистта, и раздорите… после се разкъса родството между хората…”[51]. Пастирът трябва да се противопоставя на социалното неравенство и да го изглажда. Mощно средство за тази цел се явява дейността на християнската любов. Св. Григорий говори с необикновен възторг за тази дейност на св. Василий, който не само създал цял град на християнското милосърдие, но и подобно на Господа Иисуса вземал лично участие в обслужването и „удовлетворявал телесните потребности на нуждаещите се“[52].

Учението на св. Григорий Богослов за пастирското служение, изложено просто и ясно, макар и не в някаква система, напълно е отговорило на нуждите на Църквата, през времето, когато особено силно се чувствала необходимостта от подбор и подготовка на пастирите, за да застанат отново на висотата на своето високо и отговорно служение. Неговите правилни и възвишени възгледи били достойно оценени от Църквата. Те легнали в основата на известното съчинение «За свещенството» на св. Иоан Златоуст и на ценната «Книга за пастирското правило» на св. Григорий Двоеслов. Тези възгледи и днес не са загубили нищо от своята ценност и значение не само за Православната Църква, но и за целия християнски свят. В наше време, когато сред богословите не е заглъхнал призивът за връщане към светоотеческата традиция, тяхната стойност е много по-висока.
________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1968, кн. 2, с. 20-30.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Григорий Богослов, Творения, Спб, т. I, с. 63.

[2]. Пак там, т. I, с. 338.

[3]. O. Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, Freiburg, 1923, Bd. III, S. 171.

[4]. Творения, т. I, c. 40-50.

[5]. Пак там, с. 27.

[6]. Пак там, с. 24.

[7]. Пак там.

[8]. Пак там, с. 56.

[9]. Пак там, с. 24.

[10]. Пак там, с. 51.

[11]. Пак там, c. 29-30.

[12]. Пак там, c. 32.

[13]. Пак там, c. 30.

[14]. Пак там, c. 30.

[15]. Пак там, c. 32.

[16]. Пак там, c. 51.

[17]. Пак там, c. 30.

[18]. Пак там, c. 31.

[19]. Пак там, c. 29.

[20]. Пак там, c. 201.

[21]. Пак там, c. 190.

[22]. Пак там, c. 43.

[23]. Пак там, c. 28.

[24]. Пак там, c. 27.

[25]. Пак там, c. 28.

[26]. Пак там, c. 56.

[27]. Пак там, c. 57.

[28]. Пак там, c. 45.

[29]. Пак там, c. 44.

[30]. Пак там, c. 28.

[31]. Пак там, c. 274.

[32]. Пак там, c. 276.

[33]. Пак там, c. 277.

[34]. Пак там, c. 630.

[35]. Пак там, c. 50.

[36]. Пак там, c. 54-55.

[37]. Пак там, c. 326.

[38]. Пак там, c. 29.

[39]. Пак там, c. 36.

[40]. Пак там, c. 36.

[41]. Пак там, c. 41-42.

[42]. Пак там, c. 40-41.

[43]. Пак там, c. 34.

[44]. Пак там, c. 202.

[45]. Пак там, c. 29.

[46]. Пак там, c. 29.

[47]. Пак там, c. 29.

[48]. Пак там, c. 31.

[49]. Пак там, c. 40.

[50]. Пак там, c. 40.

[51]. Творения, М., 1889, т. II, с. 25.

[52]. Творения, т. II, с.6.

Изображение: Св. Григорий Богослов (329-390). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2kf