Тотю Коев
Тази тема е изключително голяма и по период (обхваща пет века) и по динамика на събитията през него. Тук тя ще бъде ограничена: ще се разгледат само някои събития, свързани с папския институт, които до голяма степен имат отношение към Реформацията от началото на XVI-ти век.
Опитите за сближение между Изтока и Запада след печалната 1054 година не дали необходимия резултат, защото подбудите за това сближение не били лишени от субективен елемент и политически причини и преследвали користни цели. Всяка от двете църкви тръгнала по свой път на развитие: Източната останала вярна на древната традиция и чужда на новаторството; Западната продължила да утвърждава идеята за господство над целия християнски свят. На следващите страници ще бъде направен опит да се потвърди с конкретни факти току-що казаното за Западната църква.
Независимо от направените на Запад до средата на XI-ти век нововъведения от веров и устройствен характер, Изтокът ги търпял в името на единството и любовта. До XI-ти век на Изток говорели за десет до двадесет и две отстъпления на западните християни, в началото на XII-ти век – до тридесет и две, през XIV-ти век – до шестдесет и четири, а през XV-ти век вече говорели за „безброй латински ереси“. „Филиокве“ било смятано на Изток за най-нетърпимо нововъведение и за главна причина на случилото се през 1054 година.
Основната причина за различния начин на развитие на религиозния живот на Изток и на Запад е нееднаквото разбиране същността на Църквата. За източния християнин Църквата е жив богочовешки организъм, тяло Христово, чийто невидим Глава е Сам Иисус Христос. За западния тя е общество от вярващи, обединени около папата, който е видим глава на Църквата и наместник Христов на земята. На него са подчинени всички миряни и духовници. Именно тази теза била лансирана и утвърждавана в съзнанието на западните християни векове наред, като били използвани всички възможни средства.
Като се оставят настрана папските домогвания до 1054 година, които все пак са били по-сдържани, трябва да се посочат конкретни случаи след тази година.
В живота на Западната църква трайна следа е оставил папа Григорий VII Хилдебранд (1073-1085). Той пръв и без колебание изразил всичко онова, което по-рано било проповядвано предпазливо и в по-мека форма. Имайки за база Лъжеисидоровите декреталии, папа Григорий се стремял през целия си живот да добие пълна и неограничена власт над целия свят – власт и църковна, и светска. Той лансирал също идеята за папската незаблудимост, защото пълната власт изисква такава незаблудимост. Негови са думите: „Правилно избраният папа е свят и незаблудим. На неговата воля, на неговите решения и на неговия съд са подчинени всички царства на тоя свят. Той има власт да отлъчва царете от Църквата и да ги сваля от престола. Той може да освобождава поданиците от всякакви клетви и повинности към безчестните и порочни царе и господари. По негово нареждане народите са длъжни да въстават против отлъчените от папата царе и да се опълчват против тях. Само той може с право да бъде наричан вселенски епископ. Без негово съизволение никой събор не може да се смята за вселенски. Никаква книга не може да бъде издадена без негово знание. Никой не може да отхвърли неговата присъда, а той сам може да отхвърли всяка присъда. Него самия никой не може да съди. Той разрешава всички по-важни църковни дела. Може да сваля епископите, да ги възстановява и да ги мести от един град в друг без никакъв събор. Престолът на свети апостол Петър е единствен средоточен и изходен пункт на църковното законодателство. Само папата има право да издава нови закони, ако това изискват нуждите на времето“.
Продължител на идеите на Григорий VII бил папа Инокентий III (1198-1216). В едно от своите писма той заявява категорично: „Апостолският престол е всеобща майка на всички вярващи. Папата е приемник на апостол Петър, но на земята е не негов наместник, а на Христа. Как може да има съмнение в това, че той именно трябва да разрешава всички важни църковни дела. Не е срамно, а е славно да се прекланят и унижават пред заместника на Този, Който е Владетел на владетелите и Цар на царете“.
През времето на Инокентий III двете идеи – за върховенството на папската власт и за непогрешимостта на папата, били включени като съставна част в училищната програма и добили отчасти догматическо значение. Идеен защитник на теориите на двамата папи Григорий VII и Инокентий III бил Тома Аквински (1225-1274).
В религиозния живот на Западна Европа XIII-ти век е ознаменуван като окончателна победа на папството над светската власт. По волята на папата цели народи вземали меча и кръста и тръгвали да се сражават срещу всекиго, когото папата считал за враг. През XIII-ти век папите раздавали кралски корони, решавали спорове между крале, възбуждали или прекратявали войни между тях, назначавали или сваляли владетели, с други думи, разполагали с пълна власт.