Илко Димитров

докторант в Богословския факултет, СУ „Св. Климент Охридски“

Резюме

В доклада се представя информация за Охридската архиепископия и в част­ност относно нейното учредяване и унищожаване. Прави се преглед на публикация на Гаврил Кръстевич, виден български историк и юрист от Възраждането.                                                                                                                                                                       

Ключови думи: Охридската архиепископия, Гаврил Кръстевич

Ohrid Archbishopric (Establishment and Destruction)

Ilko Dimitrov

PhD student at Faculty of Theology, Sofia University „Kliment Ohridski“

Abstract

The report presents information on Ohrid Archbishopric and in particular its establishment and destruction. A review of a publication by Gavril Krustevich, a prominent Bulgarian historian and a lawyer from the Revival, is made.

Keywords: Ohrid Archbishopric, Gavril Krustevich

***

Гаврил Кръстевич е виден български възрожденец – историк и юрист. Генерал-губернатор на Източна Румелия по време на Съединението, 1885 година. Роден е през 1818 година в Котел под името Гандю Баев. Първоначално учи в род­ния си град, а след това – в Карлово, при известния елинист Райно Попович, който го насърчава да продължи образованието си. По молба на котленските първенци княз Стефан Богориди приема будния младеж в Цариград и е изпратен в известната елинска школа на Цариградската патриаршия в Куручешме, където е съученик с Раковски. Там освен гръцки и турски език изучава и френски, запознава се с богословските въпроси. През 1837 година Сте­фан Богориди изпраща Кръстевич в Париж да учи право в Сорбоната заедно с неговия син Никола. След завръщането му княз Богориди го назначава за свой личен секретар. За заслуги към турското правителство Богориди е от­личен за княз на остров Самос, но изпраща Гаврил Кръстевич като управи­тел. След петгодишна дейност, в която се проявяват неговата преданост и прецизност в работата, той се завръща в Цариград и започва кариерата му в съдебната система на империята, като се издига до член на Върхов­ния съд (Дивана). Кръстевич се занимава и с правотворческа дейност – ав­тор е на турския търговски закон. Същевременно е активен и в сферата на публицистиката, научната и обществената дейност; автор е на публикации по филологически теми, както и на изследвания по исторически проблеми; интересни са статиите му по актуални църковни въпроси, свързани с „бъл­гарския въпрос“. Кръстевич е автор на първия том от „История на българите, под името Хуни“. В българската църковна история името му се свързва с ак­тивното участие в учредяването на Българската екзархия в Цариград: автор е на проекта за Екзархийски устав на новоучредената Българска екзархия и взима участие в Първия църковно-народен събор през 1871 година, като е на страната на консервативното крило. Според професор Тончо Жечев Кръстевич е „един от най-изявените енциклопедисти“ на българското национално дви­жение в Цариград (Жечев 1980: 373). Затова, както и в контекста на цялото му творчество не е изненада за по-късните му изследователи, че той е автор на идеята за създаване (1869) на Българско книжовно дружество, предшест­веник на БАН, на което става първи почетен член през 1871 година.

В студията си „Исторически изследвания за Охридската и Ипекската архиепископии“ (Цариград, 1869, печатница Македония), която е предмет на изследването, Кръстевич разглежда подробно въпроса за възникването и унищожаването на двете архиепископии. Той изследва задълбочено исто­рията на двете църкви поради идеята, че те са съседни и близки не само географски и исторически – отделяне на едната от другата, „размяна“ на епархии, и на финала – като историческа съдба.

Настоящото изложение има за цел да проследи историята на Охрид­ската архиепископия – българска, нейното възникване и прекратяване, през погледа на Кръстевич.

В предговора на изследването Гаврил Кръстевич посочва, че статия на учен, подписан с инициала „К“, във вестник Neologos от ноември 1869 година, бр. 433, със заглавие „Някои мисли върху българския въпрос“ го прово­кирала да изясни на по-голям кръг читатели въпроса за възникването и унищожаването на Охридската архиепископия. В статията си анонимният автор твърди, че българите в своя стремеж за постигане на църковна са­мостоятелност предлагали на Патриаршията възстановяването на Охрид­ската архиепископия. В отговор, според Кръстевич, Вселенската църква е обвинявана несправедливо от българите като причина за липсата на независима архиепископия. Позицията си той излага най-вече по отношение на следните два пункта, залегнали в статията на анонимния гръцки автор: 1. Вселенската църква не признава съществуването на независима Охрид­ска архиепископия, защото не е била призната от никой Вселенски събор, нито ѝ е потвърдена независимостта, 2. Вселенската църква не е прекрати­ла дейността на архиепископията, а нейното подчинение на Патриаршията е станало по общо искане на духовенството и народа (Кръстевич 1867: 3). Гаврил Кръстевич обаче посочва, че в тези две твърдения се съдържат въ­трешни противоречия и са откровени неистини, защото, ако подчинение­то на архиепископията е станало по общо искане на народ и духовенство, ако самостоятелна архиепископия не е съществувала, тогава какво е било подчинено и на кого? Затова и твърди, че самостоятелната Охридска архиепископия е съществувала в продължение на 1232 години – от 535 до 1767 година.

Кръстевич отделя внимание на въпроса за учредяването на Охридската архиепископия, написвайки цяла глава (първа), озаглавена „За уреждането и признаването на Охридската архиепископия“. Той застъпва тезата, тя е учредена от император Юстиниан Велики през 535 година под името „Първа Юстиниана“ (Prima Justiniano): създаването ѝ се извършило не чрез подчинена Новела, а чрез императорски автентична под № 11, том II от Corpus juris civilis Romanorum. Той цитира и текста от новелата, преведен от латински, който гласи: „Самодържецът Юстиниан Август, Блаженнему Архиепископу Тервос Юстиниана, в стремежа си да се увеличи духовната власт в наше­то отечество, затова временният свещен епископ на Първа Юстиниана да бъде не само митрополия, но и Архиепископия, другите епархии да бъдат под негова власт, тоест както в Средиземна Дакия, така и в Дакия, Втора Мизия, и Дардания, епархията Превалитана и Втора Македония, още и Втора Панония, която е в Баченско окръжие…“ (Кръстевич 1867: 5). „Затова твое блаженство и всичките свещеници начело с Архиепископа на Първа Юстиниана да имат първото достойнство във всички гореспоменати епар­хии, висшето свещеноначалство, да бъдат под твоя пристан и тебе само да имат за Архиепископ…“ (Кръстевич 1867: 7). Кръстевич не пропуска и текста от новелата, който определя времето и мястото на издаването ѝ: „Издаде се на „Д“ календар в Майя, в Цариград, в консулството на Белизария (28 Април 535 година)“. Тъй като в текста на новелата се посочват географските граници на новата архиепископия, състояща се предимно от славянско население, което по-късно става част от новосформираната българска държава, според Кръстевич този факт е доказателство, че новоучреде­ната архиепископия ще бъде българска.

Българският възрожденски учен обръща внимание и на факта, че де­сет години след тази Новела, през март 545 година, император Юстиниан издава друга със заглавие „За църковните правила и за привилегиите на светейшите Църкви“ поместена в Corpus juris civilis под № 121. Именно третата глава от тази новела потвърждава според него привилегията на създаде­ната архиепископия: „А повременният Блажений Архиепископ на Юстиниана Първа, нашето отечество да има винаги под своя власт епископите и епархиите на Средиземна Дакия, прибрежна Дакия, на Превалитана, на Дардания, Горна Мизия и Панония, и те да се ръкополагат от него; а той да се ръкополага от своя Синод и в подвластните си епархии, той да заема мястото на апостолския Римски престол, според определението на св. Папа Нигелий“ (Кръстевич 1867: 9). Следователно за Кръстевич учредяването на Охридската архиепископия е било обнародвано в столицата от редовен консул, в епархиите на самия Юстиниан, без да протестират нито цариградският патриарх, нито римският папа, нито други от съвременните иерарси. Това означава според Кръстевич, че създаването на архиепископията от император Юстиниан е станало със съгласието на църквата. Признава­нето на нейното съществуване е извършено най-напред от страна на папа Вигилий, под духовната власт на който се намирал Илирик, после от Синода в Цариград, накрая и от цялата църква на Петия вселенски събор, проведен през 553 година (известен като Събора на Трите глави). Дока­зателство за нейната самостоятелност освен това е участието в събора и на епископа на Първа Юстиниана, който е приет наравно с останалите. След този събор според Кръстевич архиепископите на Първа Юстиниана следва­ло да се признават за самостоятелни и независими от цялата църква. Така Архиепископът се признава за първосвещеник на Първа Юстиниана както по времето на Византийската империя, така и по времето на Османската империя. Затова и цариградският патриарх се обръща към него със словесната по етикет формула „Архиепископ Блажений, Архиепископ на Първа Юстиниана Охридский и все Болгарии, „во святом духе возлюблений брате нашего смирен служителю, моли Бога…“ (Кръстевич 1867:14).

Прочетете още „Охридската архиепископия (учредяване и унищожаване)*“ →