Клара Тонева

През 1976 година австралийският професор Ч. Бърч, оприличавайки съвременния му свят на кораба „Титаник“, заявява следното: „От видимата част на гибелния айсберг, в който би катастрофирала съвременната цивилизация, се виждат пет върха – пет физически заплахи за по-нататъшното съществуване на човечеството: демографският взрив, липсата на суровини, неподлежащи на възстановяване, унищожаването на околната среда, недостатъкът от хранителни продукти и евентуалната ядрена война… Културно-историческата, екологическата и човешката цена, заплатена за науката и техниката, е огромна, като в същото време нейните благодеяния се разпределят неравномерно. Има нещо неправилно в корена на начина на живот, който ние водим сега на Земята[1].“

От разстоянието на близо три десетилетия с тревога установяваме, че направените прогнози и посочените опасности са поразително точни. Дори не е необходимо да ги парафразираме (можем да ги допълним), защото и днес те са аналогични: „наука, но не и мъдрост“; „технология, но не и духовна енергия“; „демокрация, но не и морал“; „индустрия, но не и екология“ и други[2].

В тази тема се поставят две цели: първата е за насочване на вниманието към един от най-съществените проблеми, пред които е изправена съвременната цивилизация – екологичната криза, а втората – да изрази православната християнска позиция, която категорично се противопоставя на процеса на хоминизация. Този процес, по думите на професор протопрезвитер Радован Бигович, „предполага, че човекът е самодостатъчно битие, което е потопено само в този свят и с това осъществява своите възможности. На него не му е необходим никакъв трансцендентен Бог, нито вечността. С помощта на науката и техниката човекът ще завладее природата, като я управлява, и така ще осъществи някакво земно царство на изобилието и благосъстоянието; ще създаде нов вавилонски пазар и ще се наслаждава на неговите плодове… Това е нова вяра в човекобога, вместо православната вяра в Богочовека[3].“

За пораженията от днешната ни безотговорност

Неоспоримо е, че през изминалия ХХ век са постигнати значими успехи, свързани с подобряване на условията за живот на човечеството. От друга страна обаче, този грандиозен прогрес се насочва срещу човека. В съвременното измерение на въпроса „да бъдеш или да не бъдеш“ залогът се оказва самата модерност, защото нечовешките последици от „модерния“ стремеж към „напълно човешки“ ред на земята стават все повече и все по-видими. Нараства и разбирането, че действия, които подлежат например на техническа или икономическа оценка, всъщност не са нравствено неутрални, а предполагат задълбочено нравствено осмисляне. В този смисъл, разглеждайки отношението “нравственост–модернизация“, изследователите с основание посочват, че скáлата на моралните последици от човешките действия отдавна е надскочила моралното въображение на действащите лица[4]. Родителската отговорност например задължава нашите деца да бъдат нахранени, обути, облечени, да получат добро образование и други, но тя следва да се проявява и тогава, когато се сблъска с разтърсващата картина на една изчерпваща се, пресъхваща и прекалено топла планета, с отровена земя, замърсена атмосфера и изчезващи популации. Тази планета, която нашите деца и децата на нашите деца ще наследят и ще трябва да обитават, ще носи пораженията от нашата днешна безотговорност.Разбира се, отвръщане от идеологията на прогреса, върху която се основава научно-техническата цивилизация, не е необходимо. Става въпрос за промяна „със“, която включва съвместяване на науката, технологията и индустрията с правилното разбиране за човека като ипостас на творението, за човека като „свещеник и цар[5]“ в света. Защото, както ще посочим по-нататък, отношението към света като Божи дар за нас, хората, е огледало, което отразява и отношението ни към Твореца. Именно в проявяваната човечност към заобикалящата ни природна среда се съдържа и надеждата както за нашето оцеляване, така и за оцеляването на цялото творение.

Не е пресилена позицията на някои изследователи, че екологичната криза е показател за противоречието между така наречените „две култури“ – научно-техническата и хуманитарната[6], но по-същественото е, че тя е пряко свързана с духовната криза, която човечеството преживява. Сякаш сме загубили съзнанието, че сме част от глобална екологична система и разбирането, че от това произтичат не само технически и технологически задължения, но и сериозни отговорности. Защото и недалечното минало, и настоящето доказват нашето разчовечаване: живеем във време на `потребителя хомо сапиенс`, на `егоиста хомо сапиенс`, на `завоевателя хомо сапиенс`, на `хищника хомо сапиенс[7]`, на `машината хомо сапиенс[8]`и други. Забравихме ли, че човекът е образ Божи[9]?

В какво се изразява нашата отговорност?

Екологичната отговорност се изразява в разумното ползване на природата и нейните богатства, в превръщането ни от нейни врагове в нейни пазители. Най-наболелите проблеми на екологичната етика са обект на много изследвания. Според най-новите тя съсредоточава своите действия в три по-важни направления: обществото, живите същества на планетата и нашата физическа жизнена среда[10]. Във връзка с отношението ни към животните в света съществуват различни организации за тяхната защита. Животните, които ние колим, с които експериментираме, които ядем, обличаме се, обуваме се, превръщаме в тапицерия или, простичко казано, отнасяме се към тях като към средства, а не като цели сами по себе си[11].

Разбира се, тук не става въпрос за някакви снобски или префинени грижи, които собствениците на домашни любимци щедро демонстрират, а за неподправени и искрени прояви на човечност и отговорност към животните.

Като се разграничаваме категорично от възгледа за общата одушевеност на света, можем да приведем текстове от Свещеното Писание, които ни учат на добро отношение към животните заради самите тях, извън полезността им за хората: „Праведният се грижи и за живота на добитъка си, а сърцето на нечестивците е жестоко“ (Притчи Соломонови 12:10). Добре е и да се поучим от трудолюбието на животните: „Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър. Тя няма нито началник, ни настойник, нито заповедник; но приготвя храната си лете, събира през жътва храната си. (Или иди при пчелата и се научи, как е трудолюбива, каква похвална работа върши; труда ѝ употребяват за здраве и царе, и прости човеци; нея всички обичат, и тя е славна; макар по сила да е слаба, но по мъдрост е почтена)“ (Притчи Соломонови 6:6–8, срв. също Иеремия 8:7). Подобно на господарите си, и животните имат право на седмична почивка: „Шест дни върши работите си, а в седмия почивай, за да си отдъхне волът ти, и оселът ти…“ (Изход 23:12); предвиждат се някои мерки за облекчаване на живота им: „Не вързвай устата на вол, кога вършее“ (Второзаконие 25:4); за помощ на изпадналите в беда животни: „Ако намериш заблуден вол, или осел на неприятеля си, закарай му го; ако видиш на неприятеля си осела, паднал под товара си, не го отминавай, а го разтовари заедно с него“ (Изход 23:4-5); за зачитане на майчината привързаност сред животните: „… но не колете нито крава, нито овца в един ден заедно с рожбата ѝ “ (Левит 22:28, срв. Изход 23:19) и други.Екологичната ни отговорност се изразява не само в хуманно отношение към животните, но и към цялото творение. Достатъчно е да насочим вниманието си към Псалом 103, в който се подчертава, че високото назначение на човека е във връзка с общността от всички създания, които като Божи творения трябва да уважаваме: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения“ (Псалом 103:24).

Приведените библейски цитати са достатъчни, за да разберем, че за Бога е от значение не само човекът, но и цялостното творение, всичко, което Творецът е извикал от небитие към битие. Сред величието на вселената човешката дейност има космогоническо значение, защото именно в „творческия подвиг на човека – за усъвършенстване на творението, а не за неговото разрушаване – се разкрива отговорът на „венеца на творението“ в изпълнение на съкровената роля на Твореца[12]“.

Човекът – свещеник, цар и пророк в света

Човекът-творец съвместява и изразява най-цялостно ролята и призванието на човешкото същество да бъде свещеник, цар и пророк в света[13].

Свещеник, защото творчеството е и вид свещенодействие, което чрез благодатната помощ на Светия Дух озарява действителността. Човекът е призван към творчество и това е една от основните постановки на православната антропология.

Цар, защото Бог ни постави да бъдем господари на всичко живо и неживо: „… Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:28). Именно тази дадена ни от Бога власт ни прави Негови съработници (1 Коринтяни 3:8). Различието между Божието и човешкото творчество обаче е категорично. Бог твори ex nihilo, докато ние използваме сътвореното вече от Него. Човешкият ни стремеж към творчество следва свободно да изразява нашия стремеж към богоуподобяване.

Човекът е и пророк на творението, но не в смисъл на способност за предсказване на бъдещето, а на познаване, разбиране и изразяване на Божия промисъл за света: всичко, което съществува чрез човека, да бъде съединено с Твореца, а заедно с това – спасено и запазено.

Какво ни дава основание да определяме човека като свещеник, цар и пророк в света на творението и какво следва от това негово високо назначение?

Основанието се съдържа в християнската истина, че човекът е Божи образ и потенциално Негово подобие, а въпросът във връзка с настоящата тема е как да съвместим представата за човека, който се стреми към богоуподобяване, с онзи ненаситен консуматор на природни блага, който е отчужден от творението.

Според християнското учение за човека той е не само венец на Божието творение, но и средоточие, смисъл на цялото битие. Нещо повече – без човека величествената и хармонично устроена Вселена губи своя смисъл. Защото светът не е създаден сам за себе си, той следва определена посока в плана на Божието домостроителство. Правилното разбиране на това световно устройство е възможно само ако го възприемаме като Божи дар за нас, хората, израз на Божията любов. В този смисъл са и размислите на светите отци кападокийци, според които в цялото битие всяко сътворено нещо има своето логосно начало. В живота си то следва определена цел, каквато материалният свят сам по себе си не показва. Следователно той не е случайно създаден и не сам за себе си, а за някаква друга, много по-значима цел. Това особено назначение на сетивно възприеманото битие намира своето пълно обяснение със създаването на човека. Той по съставните елементи на своята природа принадлежи и на двата свята, обединява тяхното различие и в действителност осъществява стройното единство и целесъобразност на цялото творение[14]. Колкото и малък да изглежда на фона на грандиозния космос, колкото и самотен да се чувства сред огромната вселена, в своето достойнство, в истината, че е създаден по Божи образ и подобие, човекът е над всичко в света. По думите на св. Василий Велики той е „небесно растение“, което се отличава от животните както по формата на телесното си устройство, така и по ценността на душата си. „Твоята глава, обръща се светителят към човека, се извисява към небето, очите ти гледат нагоре… Според образа, който си получил, подреди съответно и житейския си път[15].“Светоотеческата мисъл изразява съществената постановка, че човечеството и останалото творение са неотделими от Бога. От една страна, защото Той ги е извикал към битие, а от друга – защото върху тях е поставен божественият Му отпечатък. Макар и човекът да е физически сроден със света, поради своята богообразност и богосиновство той притежава ценност, която е материално несъизмерима. Положен в средоточието, на границата между умозрителното и емпиричното, в човека, според св. Григорий Богослов, Бог „премъдро съчета тварта[16]“.

Следователно човекът, който е в „малкия свят – свят велик[17]“, средоточие на вселената, пълнота на природата, микрокосмос, отразява и включва в себе си цялото творение[18].

Именно тук се корени голямата ни отговорност – нашето високо назначение в плана на Божието домостроителство предполага ние, по думите на Спасителя, да бъдем богове по благодат: „Аз рекох: богове сте“ (Иоан 10:34). Именно в нашата личност, която е и земна, и небесна, се съдържа и дългът ни пред Твореца да бъдем посредници, царе и свещеници в света.

След грехопадението нашите прародители загубиха много блага. Проникналият чрез тях грях се отразява и върху екологичната картина в света, защото те внесоха греха не само у себе си и в човешкото общество, но и в цялата органична и неорганична природа. Заради гордостта на човека Бог прокле земята да ражда тръне и бодили (Битие 3:17-18); цялото творение отслабва и с надежда очаква да се освободи от робството на тлението. Защото вселената се спасява чрез нас, хората: „Па и тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:19-22). „Тварите стенат“ по наша вина, но те имат и надеждата, че ще „бъдат освободени от тлението на робството“. Именно в християнската надежда отношението ни към природата, над която Бог ни е поставил владетели (Битие 9:1), придобива нов смисъл[19]. „Когато човек започне да се отнася разумно с природата, тогава ще възникне „втора природа“, която ще отразява новото качество на отношенията човек-природа. В тази перспектива ние съзнаваме природата като модел на бъдещето. Пряко то се отразява на човешкото духовно-нравствено поведение, а в бъдещето – на християнската надежда[20].“

Преднамерено насочихме вниманието си към величието на човека като венец на творението, защото в светлината на християнската онтологическа схема „Бог-човек-свят“ именно този възглед заема централно място. Правилното разбиране за човека и неговото назначение като обитател и стопанин предполага и правилно отношение към света, даруван ни от Твореца.Необходимо е да се напомни, че християнският антропоцентризъм се изгражда върху вярата в Триединния Бог. Наистина ние имаме господстваща позиция в творението, но следва да не забравяме, че властваме над твърдта, която „възвестява за делата на ръцете Му“ (Псалом 18, срв. и Псалом 103). Именно поради това нашето положение в света трябва да се възприема като поръчение за превръщане на земята в рай, като служение във вярност към завета с Твореца. Чрез своята творческа дейност ние утвърждаваме и вярата си в Спасителя, защото възприемаме Неговия призив – да бъдем съработници на Бога в усъвършенстването на света, който Господ Иисус Христос изкупи. Според Божия промисъл човекът трябваше да бъде посредник между Твореца и природата, да обедини творението и да го принесе обратно на Бога.

Екзистенциалната връзка между човека и природата

Спасителят, „в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете“ (Колосяни 1:14), дойде като човек на земята, за да извърши онова посредничество, което ние не изпълнихме. Митрополит А. Блум с основание напомня, че „често се забравя дълбокото значение на Божието въплъщение за цялостното творение, чрез което цялата материя е въвлечена в тайнството Божие[21]“. Божието слово стана плът (Иоан 1:14) и това събитие е с космическо измерение, защото чрез него Богочовекът Иисус освещава екзистенциалната връзка между човека и природата. Чрез Своята смърт и възкресение пък Спасителят преодолява породеното като последица от грехопадението разделение между рая и вселената. Той отваря за нас, хората, вратата към рая, а идването Му на земята след Неговото възкресение сочи, че в Спасителя раят и светът са едно. „Чрез Своето възнесение, посочва протоиерей Д. Станилоае, Той обединява небето и земята, възвисявайки човешкото тяло, което е приел, едно тяло от същата природа и субстанция като нашите. Издигнал тялото и душата над ангелския сонм, Той възстановява единството на видимия и на духовния свят, и осъществява хармонията на цялото творение[22].“ Следователно ако искаме да живеем като християни, трябва да се отнасяме към творението така, както Бог се отнася към него.

Дори и земният рай да е непосилен, ние трябва да положим усилия да имаме рая в себе си и чрез творческата си дейност да не допускаме животът тук, на земята, да се превърне в ад. Бог ни е дарувал света, за да ни служи и ние трябва да го съхраняваме и облагородяваме, а не да го водим към гибел. Именно в запазването с любов и благодарност на този дар се изразява и нашата екологична отговорност.

Написаното дотук ни помага да изложим няколко постановки, които е добре да имаме предвид, когато размисляме върху отношението ни към творението:

Ние се намираме във връзка с творението и не е възможно да бъдем отделени и разглеждани извън него. Още в първите страници на Библията се посочва всеобщността между човечеството и цялото творение.

Сътворени сме заедно с видимия свят, но едновременно с това Творецът ни заповядва да подчиним земята и да властваме над нея (Битие 1:28). Макар и тясно свързани с видимия свят, библейското повествование не разказва за приликата ни с останалите създания, а само с Бога – „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27). Творецът избра нас, хората, за Свои представители, а постепенното овладяване на творението разкрива онова, което трябва да бъдем: нещо повече от природата – нейни стопани и уредници.

Ние имаме господстваща позиция в творението, но не трябва да забравяме, че властваме „над делата на Божиите ръце“ (Псалом 103). Притежавайки тази власт, следва правилно да я използваме за служението си във вярност към завета с Твореца.

Творческото ни утвърждаване над природните сили е в пряка връзка с нравственото ни поведение. В такъв смисъл и св. апостол Павел казва, че всички твари се намират в зависимост от нравственото състояние на човека, „те заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:22) и „с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии“ (Римляни 8:19[23]).Всичко, което Бог е сътворил, е предназначено за нас. „Няма нито едно живо същество, нито пък растение, пише св. Иоан Дамаскин, в което Творецът да не е вложил полезна за човека сила. Защото Онзи, Който знаеше всичко преди неговото битие, предвидя доброволното грехопадение, осъдило човека на гибел, и създаде всичко, що бе върху твърдта, на земята и във водата, да му бъде в помощ[24].“ Ние сме зависими от природата – от нея получаваме прехраната си, и в този смисъл от нас се изисква да не се превръщаме в паразитна система, която бавно, но сигурно изтощава и убива организма, който я храни, защото в обратния случай ще погинем заедно с нея.

Цялото творение, така както е създадено от Твореца, не е завършено, а е с възможности за развитие. Природата очаква от нас да бъде разумно устройвана и насочвана по пътя на доусъвършенстването. „Бог не е сътворил света съвършено готов, пише професор архимандрит Евтимий, … в плана на Божеството, който е легнал в основата на творението, лежи не стремежът да се даде нещо окончателно, готово и съвършено, а да се даде нещо, което да се развива и самò да вземе участие в своето развитие… Той е оставил да се явят същества, които, почувствали искрата на Божеството в себе си, имат за задача да я разпалят в буйна светлина на истината и доброто и да ги осъществят в битието[25].“

Необходимо е научно-техническият прогрес да бъде в хармония с духовния стремеж към общочовешко съзидание и към запазване на човечеството. Защото ако не бъде постигната справедливост чрез демократизирането на световната икономика, ние ще бъдем изправени както пред икономическа, така и пред екологична катастрофа[26]. Икономическите права трябва да бъдат съобразени с космическите условия на земната природа, което по думите на Ю. Молтман означава, че „екологическите правомерни отношения между човешката цивилизация и природата трябва да отговарят на икономическите правомерни отношения между хората в едно общество, между човешките общества и между различните поколения на човешката раса… Това е не само морално изискване, а и мъдър съвет, защото днес техническите средства за експлоатация са достигнали такова количество, че могат изцяло да разрушат природните основи на човешкия живот[27]“.

Отговорността ни като посредници между Бога и света се изразява и в стремежа ни целият свят да бъде запазен, всички и всичко да бъдат едно в Господ Иисус Христос. Основанията ни за това са във Възнесението Господне, чрез което Спасителят осъществи хармонията на цялото творение.

Макар и да няма готови отговори на много от съществените световни проблеми, Православната църква подкрепя и окуражава екологичните движения в света, защото тя има ясна представа за бъдещето на човечеството.

Какъв ще бъде векът, в който живеем – време на привидна хуманност и екологична криза или на действително предусещане на Царството Божие сега и тук, на земята?

Макар отговорът да съдържа известна несигурност, защото е свързан с избора на човека, бъдещият живот на нашата планета със сигурност ще зависи и от действията на нас, християните.
___________________________________

*Източник – http://www.bg-bogoslovi.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Цит. по Хубанчев, А., Човекът като Божие създание и мястото му в творението, ГДА, т. ХХVІІ. С., 1982, с. 228-229.

[2]. Кюнг, Х., Проект за световен етос, б. м., 2003, с. 27.

[3]. Бигович, Р., Църква и Общество, С., 2003, с. 185-186.

[4]. Бауман, З., Постмодерната етика, С., 2001, с. 298.

[5]. Уеар, К., Единството на човешката личност според източните отци. – В: Изтокът и Западът за личността и обществото. Богословски перспективи, В. Т., 2001, с. 93.

[6]. Snow, Ch., Two Cultures. – New Statesman and Nation. L., 1956, vol. 52, No 1334, р. 413-414.

[7]. Срв. архим. Методий, Петата планета от нашата слънчева система и проблемите на мира и войната, списание „Духовна култура“, 4/1963, с. 11.

[8]. Бигович, Р., пос. съч., с 19.

[9]. Пак там, с. 22, 33.

[10]. Вж. Киров, Д., Богословие на обществения живот (Очерци по християнска социология), С., 2002, с. 30-31.

[11]. Срв. Молтман, Ю., Правата на човека, правата на човечеството и правата на природата. – В: Изтокът и Западът за…, с. 300, където авторът посочва, че „в САЩ поне 17 милиона животни биват „изразходвани“ при лабораторни експерименти всяка година; в Европа само в химическия център в Базел се използват един милион“; по въпроса за защита правата на животните вж. Singer, P., S. Reich., Animal Liberation, New York: New York Review Books, 1990; Singer, P., P. Cavalieri, The Great Ape Project: Equality Beyond Humanity, New York: St. Martin`s Press, 1995; Singer, P., All Animals Are Equal. A New Etics for Our Treatment of Animals, L., 1976.

[12]. Хубанчев, А., Аз съм пътят и истината, и животът (телевизионни изповеди). С., 1997, с. 17.

[13]. Мерджанова, И., Есхатологична антроподицея. Човекът и историята в съвременното Православие, В. Т., 2000, с. 124.

[14]. Петев, Ив., Гносеологическите възгледи на кападокийските светители: Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски. – Във: Вяра и живот (Сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), В. Т., 1994, с. 20.

[15]. Св. Василий Велики, Шестоднев и други беседи, С., 1999, Бес. ІХ, 2.

[16]. Цит. по протоиерей Георги Флоровски, Източните отци от ІV век. Изд. „Тавор“, б. г., б. м., с. 153.

[17]. Пак там.

[18]. Срв. Флоренски, П., Макрокосмос и микрокосмос. Списание „Философия“, 3/1992, с. 41 сл.; Уеър, К., пос. съч., с. 91 сл.; Лосский, Вл., Очерк мистического богословия Восточной Церкви. Догматическое богословие, М., 1991, с. 182.

[19].Хубанчев, А., Човекът като Божие създание…, с. 223-224.

[20]. Киров, Д., пос. съч., с. 28.

[21]. Блум, А., Богословие на материята. Списание „Богословска мисъл“, 1-4/2001, с. 54.

[22]. Прот. Д. Станилоае, Православното учение за спасението и неговото значение за християнското служение в света. – В: Изтокът и Западът за…, с. 155.

[23]. Повечето от изследователите с основание отбелязват, че усилията за подобряване на човешкия живот трябва да бъдат дълбоко обвързани с разгръщане на духовното богатство на личността. Срв. Хубанчев, А., Качеството на живота в системата на християнските ценности, списание „Богословска мисъл“, 1-2/1999, с. 25, където авторът, посочвайки опасността от нарушаване на съотношението между нравственото, интелектуалното и биологичното развитие на човечеството, пише: „Като разбере, че нарушаването на равновесието в това съотношение е стигнало до застрашителни битийни размери, човечеството е в състояние да стигне до съзнанието, че е тръгнало по пътя на собственото си самоунищожение… Няма еднотипен модел на отношенията в системата „човек-свят“… има обаче вечни нравствени идеали, ценности и норми. Вечният човек – този, който поставя ценностите на живота под този знаменател и е обърнат с лице към Бога и безкрайността – е вечна и необозрима задача, като заедно с това той е и вечно новият, творчески възхождащ в своята богообразност човек.“

[24]. Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, С., 1996, с. 98.

[25]. Професор архимандрит Евтимий, Защо Бог не ни принуждава да вярваме, списание „Зов“, 4/1932, № 2, с. 34; срв. също Хубанчев, А., Човекът като Божие…, с. 222.

[26]. Повече у Leiss, W., Under Technology`s Thumb, Montreal: McGill – Queens University Press, 1990, p. 80-95, където авторът анализира една от неприятните последици от модерността, а именно неразумното изразходване на природни богатства.

[27]. Молтман, Ю., пос. съч., с. 298.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4oK

Изображения: авторът на статията, Клара Тонева. Източник – Гугъл БГ

Иоан Корнаракис

Разривът във връзката между човека и Бога

Престъпването на дадената от Бога заповед в рая означавала отхвърляне на Бога от страна на Адамовия човек. Това е първият акт на отхвърляне от Адам на авторитета на божествената власт, първият аксиологичен избор на Адам, който поради своята тежест го отдалечава от този авторитет. Но не само постъпката на престъпилия Божията заповед бележи разрива на неговата връзка с Твореца. Разривът на тази връзка предизвикал верижни последици в такова отдалечаване от Бога, което показва височината и дълбочината на едно демонично самообожествяване.

Кои са характерните елементи на този Адамов себетеизъм?

Отричане на вината на престъпника за неговия безумен акт

Адам, с потенциалните харизми на богообразността и богоподобието, и с всички други харизми, които Бог му е дарил: да властва над одушевените твари, да се множи и да завладява земята, но особено с неговата способност да мисли, преценява и действа свободно, след престъплението, което извършил, веднага осъзнал, че е виновен. Още неговият отговор към Бога „Ева ме подмами“ предполага косвено, но ясно, че той е разбрал личната си вина. Удивителният „служител“ на рая и на творението обаче не могъл да признае своята лична отговорност и това било неугасим белег на негово унизително оскъдняване. Той приписал отговорността за своите дела на Бога.Адамовото приписване на отговорността за престъплението на Бога

Това приписване също има неизмерима нравствена тежест, тъй като главната негова характеристика е агресивността (срв. Битие 3:12). Подобно поведение към неговия Създател носи най-тежкия смисъл не само на отхвърляне на връзката с Бога, но и на обвинение в провал на Бога в това да позволи взаимодействието между змията и жената, така че Адам да бъде заблуден и „да се окаже подведен„.

Чрез това враждебно поведение на Адам на повърхността на неговото съзнание за себе си изплуват престъпните белези на неговия демоничен себетеизъм. Адам се обръща към Бога като към негов „съучастник“, подобен на него, което е показателно за неговото враждебно поведение. Следователно, разривът във връзката между Адам и Бога е много по-интензивно отдалечаване от обикновено несъгласие на ноетично равнище.

Последици от падението на Адам върху неговата духовна и телесна природа

Тоталното отчуждаване на Адам от неговата връзка с Бога утвърждават и последиците от неговото падение в греха върху духовното му и телесно състояние. След това свое падение Адамовият човек е мъртъв! Той вече няма никаква възможност за живот. Нито неговата душа, нито тялото му запазват своята жизнеспособност. Предупреждението към последиците от престъплението било ясно: в деня, в който ядете от забранения плод, ще умрете! Тази смърт умъртвила богообразността и осуетила богоподобието. Това събитие означавало пълна богооставеност. Бог не е Бог на мъртви, а на живи!

Душата на Адам била в действие и движение, но не проявявала признаци на живот. Неговото смущение вследствие от вкусването на забранения плод, обезсилването и помрачаването на Божия образ държали Адам в режима на смъртта без граници и край. Живият Бог не би могъл да има никаква връзка с умъртвения престъпник на заповедта, до време, съгласно „протоевангелието“ в трета глава, Битие. Бледа надежда за едно далечно бъдеще. Дотогава потомците на Адам ще бъдат „живи мъртъвци“ („…остави мъртвите да погребат своите мъртъвци “ Матей 8:22).Пленяването на Адам под властта на дявола

С престъпването на райската заповед Адам се вслушал в предложението на дявола и станал „послушен“ нему „до смърт“. Това също означавало отхвърляне на божествения авторитет и разрив в отношенията между Адам и Бога. От друга страна, известието на дявола, че отхапването от забранения плод ще ги издигне в равнобожие „и ще бъдете като богове“, освободило Адам от този авторитет и му дало усещането за завоюване на една „небесна“ перспектива. Перспективата на себетеизма. Факт, който потвърждава и Божието слово: „...ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло… „(Битие 3:22). Адам стъпил върху пиедестала на „равнобожието“, който дяволът му издигнал. Разкъсвайки връзката с Бога, той не останал без бог, доколкото неговото равнобожие се разбира преди всичко като себетеизъм – Адам почувствал вече себе си като бог.

„Локалното“ измерение на развива във връзката между Адам и Бога

Адам е изгонен от рая. Изгонен е там, където съгласно антропоморфната картина за мястото на негово изгнание не съществува пространство за Бога. Неговото изгонване от рая в земята на мъките допълва описателно картината за неговото отстъпление от Бога. Дали споменът за Божието лице е оставил някаква бегла следа в неговия вътрешен свят – това не знаем. Въпреки това утешителното слово на протоевангелието за далечната, но сигурна Божия милост спрямо падналия Адамов човек, в моменти на горчиви мъки би оставило да блещука нещо в неговия изтерзан душевен свят. Кой знае обаче!

Отпадане от бащинското осиновление

Наред с другите дарове, които загубил чрез престъпването на Божията заповед, Адамовият човек в своето падение се лишил и от дара на осиновлението, тоест на Божието бащинство. Според св. Максим Изповедник[1], когато Бог създал човека, Той насадил в него семето на осиновлението като предпоставка и възможност за придобиването на богоподобие. Бащинство и осиновление, в духовната украса с даровете на Божия образ били белези на Божието създание, за да може то боголюбиво да върви към обожението по благодат.

Чрез своя противобожествен избор Адам обаче се оказал в капана на новия си начин на живот, в който властвала похотта към насладата. Душевният му свят се изпълвал с тази похот на вкусването на забранения плод. Този начин на „живот в наслада“ обаче породил тлението и смъртта в човешката душа. Според св. Максим „животът в наслада“ се превърнал за Адам в „майка на смъртта и тлението[2]„.Потенциалният дар на осиновление от Бога бил загубен, вместо това падението на Адам в греха го довело до майчинството на тлението и смъртта.

Адам носел в себе си силата за Божието осиновление, но той я обезсилил чрез падението в греха, тъй като неговата воля не желаела повече да използва тази сила. Той имал произволение, но след падението то вече било непроизволимо произволение. Воля, която не искала да иска. Така първосъздаденият нарушител на заповедта не активирал силата на осиновлението за осъществяване на богоподобието. Намесата на демоничната змия обърнала неговото произволение от божественото богоподобие към демоничното „и ще бъдете като богове„, тук и сега.

Демоничната змия не атакувала пряко възможността за богоподобие в човека, а косвено, предлагайки друго „равнобожие“, което щяло да настъпи по-бързо в сравнение с времето, което изисквало постигането на богоподобието по благодат. Змията преобърнала харизматичната динамика на божественото обещание за обожение по благодат в демонична „истина“, разкрита в думите: „Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Битиe 3:4-5). Така от „участ“ на Бога, какъвто бил предгреховният човек, тоест участник във вечността на Бога, той се отчуждил напълно от божествената природа и останал лишен откъм Бащинския авторитет, поради загубата чрез престъплението на насаденото в него божествено осиновление.

Колко ли е струвало на Адам това преживяване – на отчуждаване от Бащинския авторитет? Как ли би могъл да издържи своето съществуване без една толкова силна подкрепа в трудното пътуване на своя живот, сред „тръни“ и „бодили“ и много други изпитания? От друга страна, колко вгорчен и наскърбен би се чувствал сред тези изпитания, дори с беглия спомен за любещото към него величие на Бога в рая! Скръбно допълнение!

Адам загубил своето божествено осиновление и се оказал в земята на мъките без Бащинския авторитет. Без Баща! Той обаче не загубил само своя Баща. В хода на своите мъки той загубил и бащинството на своите деца: неговото собствено бащинско осиновление. Неговият първороден син Каин убил своя брат Авел. Така и самият Адам се лишил от своя бащински авторитет като родител на своите деца.

Осуетяване на пътуването към богоподобието

Падението на Адамовия човек в греха на престъпването на Божията заповед означавало осуетяване на неговото пътуване към богоподобието. Вратите на рая се затворили за престъпника, за да не може да яде от плода на дървото за познаване на добро и зло. От друга страна, това затваряне на рая вече било равносилно с осуетяването на пътуването на Адам към богоподобието, тоест със смъртта.

От първия момент, в който Адам трябвало да избере между дадения от Бога съвет и неговото лично желание, той реално се оказал пред дилемата: живот или смърт! С избора си той щял или да затвърди нозете си в пътя към обожението по благодат, или да се затвори в капана на смъртта.

За смъртта Адам не знаел нищо. Той не познавал вкуса на смъртта, познавал само райското качество на живот. При това Бог за първи път му говорил за смъртта в опит да предотврати опасността да избере нея вместо живота.

„Бездруго ще умерете“! Какви ли мисли предизвикал в духа на Адам този последен израз от Бога? Какво ли е помислил Адам като смърт? Какво ли е помислил, че би загубил, ако не приеме Божия съвет? Въпреки че дотогава нямал вкус от смъртта, Адам вече имал достатъчно опит от живота, тоест бил е дарен с елементи от богоподобието. Разбира се, това било бегъл опит от висотата на неговото обожаващо възвисяване в сравнение с реалното обожаващо величие на обожението по благодат, но те били достатъчно осъзнати в неговия дух. Кои са били тези елементи? Нека си ги припомним…

Даденото от Бога право на собственост на Адам върху животинското царство чрез даването на имената на живите твари, отговорност и способност за поддържане и обгрижване на рая („да я обработва и да я пази“ (Битие 2:15), но и възможност за завладяване на цялата земя и нейното изпълване с многобройни потомци.Тези райски дарове и „звания“ били именно изображения на богоуподобяването. С други думи, блажен живот в Бога.

Адам обаче избрал – под влиянието на демоничната змия – това, което не познавал: смъртта. Той отхвърлил предложението на Бога, Когото познавал и от Когото бил облагодетелстван, и вместо него предпочел увещанието на дявола, когото не познавал. Така чрез своя абсурден избор Адам предал на смъртта пространството на своя живот.

От онзи момент Адам бил поробен от властта на дявола. Тази власт, естествено, не била проста зависимост на свободата му от демоничната власт. Това вече било цялостно демонизиране[3] на неговия живот, тяло и душа. Това означавало, че Адам се е демонизирал в измеренията на природата и на съществуването на своя властник, на дявола. Следователно, „по образ и подобие на Бога“ се е трансформирало по демоничен начин в по образ и подобие на дявола. В момента на своето падение в греха, Адам се преобразил по образа на измамилия го и се демонизирал по подобие на неговата зла природа. Той вече станал „вехтият човек на греха“. Падението в греха го овехтило. То обезсилило и потъмнило богообразността и я трансформирало в качество на вехтостта на природата на дявола – началника на тъмнината и на ужаса на смъртта.

* * *

Как този вехт човек на греха би могъл да се върне в своята първоначална слава и божествена прозрачност на своята първосъздадена ипостас? Би ли могло да се осъществи такова завръщане? Едно ново пресъздаване и обновяване на неговата демонична природа? И кой би бил толкова силен и мощен да осъществи благата промяна на човека в „нова твар“? Да направи вехтия човек на греха нов човек? Кой?…

Превод Константин Константинов

_______________________

Източник – http://pravoslavie.bg.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Към Таласий, PG 90, 218B.

[2]. Св. Максим Изповедник, Богословски и домостроителни глави, Четвърта стотица, PG, 90, 1325B.

[3]. Св. Макарий Египетски, Духовни омилии, Втора омилия, ΒΕΠΕΣ, τόμ. 42, σ. 153.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.