Виктор Димитриевич Кудрявцев

Съзнанието за реалността на идеята за Божеството обуславя от своя страна и друга, не по-малко рязка и съществена особеност, която я отличава от всички създания на творческата фанта­зия; тази особеност е живото отноше­ние на човека към предмета, изразя­ван чрез тая идея и могъщото ѝ вли­яние върху неговия живот и неговата дейност. Естетическите творения слу­жат само като предмет на художестве­на наслада, която има теоретически ха­рактер; убеден в тяхната нереалност, човек не може да встъпва с тях в живи отношения; тяхното влияние върху жи­вота не е по-голямо от влиянието, кое­то може да има ясното и нагледно по­нятие за предмета при определяне на­шите действия. Ако естетическите пред­стави действат по-силно върху чув­ствата, отколкото разсъдъчните поня­тия, то в замяна на това на тях пък не­достига силата на разумното убежде­ние, свойствено на понятията. Напротив религиозната идея има такава жива сила, способна да определи нашата дей­ност, която сила не могат да имат най-ясните понятия на разсъдъка, да не го­ворим вече за представите на фанта­зията. От онова време, откак история­та помни за съществуването на човеш­кия род, религията се явява могъщ деятел в нравствения и обществен жи­вот на хората; тя направлява тяхната дейност, подтиква човека към лише­ния, подвизи, самопожертвания, към които не може да го подтикне не само която и да е мечта на фантазията, но и най-дълбокото убеждение на разсъ­дъка; религията често определя същи­ната на гражданските учреждения и променя формите на обществения жи­вот; изобщо тя представлява такава сила, с която едва ли могат да се срав­нят всички останали мотиви на човеш­ките действия. Естествено ли е да се допусне, че простото създание на не­доволната от действителността фанта­зия е придобило такова значение, кое­то не е могла да има никаква дори истинска представа? Влиянието на ре­лигията върху живота не показва ли, че в нея се заключава истинска, а не фантастична сила? А тази сила, разби­ра се, може да ѝ даде не капризът на нашата фантазия, но вътрешната само­стоятелна нейна истина.

Разглежданата от нас теория за ре­лигията съвсем забравя изтъкнатите дотук две характерни особености на религиозната идея, които така я отли­чават от произведенията на нашата фантазия. Като забелязал в религиоз­ните представи на различните народи антропоморфически черти, образували се по пътя на преувеличаване действи­телните черти на човешката природа, Фойербах едностранчиво спира внима­ние само на тази форма на религиоз­ната идея и, като не вижда зад тази форма вътрешно съдържание, предпо­лага, че тя именно съставя цялото съ­държание на религията, че „тайната на цялото богословие, както той се изразява, е антропология, а тайната на Абсолютния Дух е така нареченият огра­ничен, субективен дух“.

Но такова понятие за религията да­леч не изчерпва нито а) външните фор­ми на религиозното съзнание, нито б) неговото вътрешно съдържание, в каквато степен то се проявява дори във формата на антропоморфизъм.

а)преди всичко, ако обърнем вни­мание на цялата съвкупност от съ­ществуващи прояви на религиозното съзнание, лесно ще забележим, че така нареченият антропоморфизъм съвсем не представлява съществена, още повече единствена, форма на религията. На ниските степени на религията ние виж­даме не само представата за Божест­вото под формата на съвършен човек, но не по-малко разпространеното Му почитане под вида на неодушевени предмети на природата (фетишизъм), на небесните светила (сабеизъм), на животни (зоолатрия). По-нататък ние виждаме сравнително висши форми на религиозното съзнание, гдето Божест­вото се отъждествява със силите и проявите на неодушевената природа, например в персийската и египетската ре­лигия. Макар тук да се явяват и антро­поморфически представи, те служат не за изобразяване на Божеството, като идеален човек, но за символическо обозначаване на силите на неодуше­вената природа. Тук фантазията оче­видно мисли да изрази в човешки чер­ти не човека в неговото идеално съ­вършенство, но силите на природата, които нямат нищо общо с човека; така например в египетската религия се олицетворяват във вид на човекообразни богове и богини отвлечени понятия за духа и материята, за пространството и времето, емпирически представи за слънцето, луната, небесния свод, река Нил и прочее. Всички тези форми на ре­лигиозното съзнание са решително нео­бясними от гледището на Фойербах; какво отношение към плътско-егоистическите стремежи на нашето аз и към идеализирането на собственото ни съ­щество може да има например пространст­вото или времето, слънцето или лу­ната, мракът или светлината?

Очевидно е, че в религиозните стре­межи, чиято външна покривка са тези представи, човекът търси не себе си, а нещо такова, което му се струва по-високо от самия него.

Ако от нисшите форми на рели­гиозното съзнание преминем към вис­шите и по-съвършени, пак ще видим, че религията не се изчерпва с антропоморфизма и не се ограничава само с фантазията. Ще намерим, че в нея взе­мат участие и други познавателни сили на човешкия дух, и най-висшата между тях – умът. Тук религията ни се явя­ва не във вид на сбор на едни само фантастически представи, но като зна­ние, основано на изискванията на ра­зума и по възможност съгласувано с неговите закони, като система от ре­лигиозни истини. На тази степен на ре­лигиозното съзнание антропоморфизмът ясно се представя на човека като не­задоволителна форма на религиозната истина, и той се стреми да познае Бо­жеството с помощта на чистите понятия на разума. Ако сега антропоморфизмът е същината на религията, а фантазията е неин орган, то щом като нашият ра­зум е стигнал до признанието за неудовлетворителността на антропоморфическите представи за Бога и от обла­стта на фантазията е преминал в обла­стта на понятията, религията сама по себе си трябваше да се унищожи. Но на практика не е така; щом като разумът встъпи в своите права, религията се очистя, възвисява се, но не се унищо­жава. Гръцките мислители, които ясно съзнавали нелепостта на антропоморфизма в народната религия, не отхвър­лили заедно с него и самите основни истини на религията. Християнската ре­лигия, която съобщи на хората истин­ското понятие за Бога, като съвършено Същество, различно от всичко сътво­рено, е висшата и най-съвършена ре­лигия. Мислителите от християнския свят, които са подложили на дълбок анализ всички понятия на нашия ра­зум, нима те са могли да се излъжат относно действителното съдържание на идеята за Бога и до Фойербах не са могли да се досетят, че понятието за Бога и понятието за човека са в същ­ност тъждествени? Мнозина от тях направо са отричали у Божеството всичко, което донякъде е напомняло за ограничените черти на ограничения дух и на природата, все пак не отри­чали заедно с това значението и исти­ната на понятието за Бога.

Всичко това показва, че религията в действителност не се ограничава с оно­ва бедно съдържание, което ѝ дава Фойербах; тя излиза далеч зад преде­лите на фантазията и антропоморфизма, което ясно показва, че последният съ­ставя не същността, а една от формите на религиозната идея, фантазията не е единствената, а само преходната спо­собност, която взема участие в създа­ването на субективните форми на ре­лигията.

Прочетете още „Илюзия ли е религията? – продължение и край*“ →

Виктор Димитриевич Кудрявцев

Теорията на немския философ Фойер­бах за произхода и същината на рели­гията е изложена главно в неговите две съчинения: Das Wesen des Christentums и Vorlesungen über das Wesen der Religion, Aufl. 1850.

Според тоя философ, освен приро­дата и човека не съществува нищо реално; само сетивното е действително и истинско[1]. Но ако в ума на човека съществуват различни представи и по­нятия за някакви предмети, за които неговите сетива не знаят нищо и които той нарича свърхсетивни, то тези поня­тия разбира се не могат да бъдат отображение на нещо реално; за тяхна основа служат някакви свойства или качества на сетивните предмети, които единствено съществуват и единствено са достъпни за нашето съзнание, свой­ства, които само по недоразумение мо­гат да бъдат отнасяни към нещо, което лежи извън и по-високо от природата и човека.

Такова е понятието за Бога, което образува основата на религията. Като не говорим вече за нравствените предикати на Божеството, каквито са например могъщество, благост, правосъдие, мъд­рост и други, които вече по своето сход­ство с действителните психически ка­чества на човека издават своя произ­ход, най-отвлечените наглед свойства на Съществото, наричано от нас абсолютно, имат своя извор в същия човешки дух. Например, имайки съзнание за безконечност, ние всъщност съзнаваме само безконечността на нашето съзнание; чувствайки нещо като безконечно ние само чувстваме и удостоверяваме без­конечността на нашата способност на чувстването; мислейки за безконечното, ние мислим и удостоверяваме само без­конечността на нашата мислителна сила; накратко казано: каквото високо и съ­вършено да си помислим, ние ще го намерим като съставен елемент в соб­ственото ни човешко същество[2].

Затуй онова същество, което чове­кът нарича Бог, в действителност не е нищо друго освен неговият собствен дух, който се представя като същест­вуващ извън него и по-високо от него. „Съзнаваното от нас Божество не е нищо друго освен самосъзнанието на човека, а познанието за Бога – самопознание на човека[3]. Свойствата на Божеството са идеализирани свойства на самия човек, и Бог въобще е днев­ник на човека за неговите най-висши чувства и мисли[4].

Какво ще бъде религията при та­кова понятие за Бога? – Религията не е някакво отношение на човека към реално същество, което се намира из­вън и по-високо от него, но е негово отношение към собственото му съще­ство, обаче като към друг, противопо­ложен нему обект[5]. В религията човек олицетворява и противополага на себе си своето собствено същество и влиза в различни отношения към него като към реален предмет[6]. Съдържанието и предметът на религията са напълно човешки; мъдростта на Божеството е човешка мъдрост; тайната на богословието е антропология, а тайната на та­ка наречения абсолютен дух е тайна на ограничения субективен дух[7]. В зависимост от това в каква степен чо­векът съзнава тази тайна, религията се явява пред него като „тържествена изява на най-скритите съкровища на собствения му дух“, А доколкото тя е скрита за него, религията се явява гибелно заблуждение. „Религията е отношение на човека към собствено­то му същество – в това се крие нейната истина и нравствена сила; но в същото време тя е негово отноше­ние към самия него, но не като към себе си, а като към друго, различно от него, дори противоположно същество; и в това се забелязва нейната неисти­на, нейното противоречие на разума и нравствеността; тук е злокобният извор на фанатизма, тук е висшето метафизическо начало на всички кървави чо­вешки жертви, накратко казано, тук е изворът на всички ужаси в историята на религиите[8].“

А коя е причината на това толкова гибелно за човека явление – религията? Где е изворът на този странен наглед стремеж да олицетворява човек себе си и да влиза в мечтателно отношение със своето собствено създание?

Причината на това се крие в чув­ството и фантазията. Основата на рели­гията е сърцето и фантазията. Нашето отношение към предметите, в частност и към самите нас, може да бъде или теоретическо, гдето главен деятел се явява умът, или практическо, гдето главното място принадлежи на сърцето. Теоретически ние се отнасяме хладно­кръвно към предмета, заради самия предмет и неговото опознаване; тук на­шите лични интереси не са намесени и не повреждат предмета на нашето поз­нание. Практическото отношение към предметите, по своята същност, е егоистическо; ние искаме предметът да бъде не такъв, какъвто е, а какъвто ние го желаем да бъде. Религията е именно такова практическо, егоистическо отношение на нашето аз към себе си; в нея ние си представяме нашето същество не такова, каквото е, но такова, каквото ние го искаме да бъде; върху него пренасяме желанията, нуждите, стреме­жите на нашето нисше, сетивно, егои­стическо аз[9].

Оттук се вижда, че религията не е плод на нормалната дейност на сърцето, понеже сърцето не е извор само на егоизма, но и на много възвишени и благородни чувства и стремежи. Затова Фойербах различава сърце (Gemüth), кое­то служи за начало на религията, от съ­щинското така наречено сърце (Herz). Последното е сбор от достойни, разум­ни, основани върху действителността, стремежи. Първото е болно, скъсало с природата сърце, пълно не с истински, а с мечтателни стремежи. Сърцето изобщо (Herz) е областта на всичко фи­лософско, рационално, светло, открито за света; сърцето като извор на рели­гията е областта на всичко мистическо, тъмно, което бяга от светлината и дей­ствителността[10].

Но сърцето самò по себе си може да бъде само извор на тъмни, неопре­делени стремежи; необходима е сила, която би давала живот, облик и предметност на тези стремежи. Такава сила е фантазията; ако сърцето е субективното начало на религията, то фантазията е нейният орган и същност[11]. Фантазията е послушна слугиня на сърцето и дава облик на всички негови желания, тя е собствено творческата сила на религията, виновницата на нейното предметно съ­държание. Недоволно от окръжаващата го действителност, нашето сърце се стре­ми към по-хубав, според неговия егоистически възглед, ред на нещата; фанта­зията бърза на помощ на тоя стремеж и създава идеалите на този по-добър ред – небе и висш свят. Недоволно от окръжаващото го човечество, нашето сърце желае съвършенство на хората, и нашата фантазия създава идеалите на съвършени хора, създава богове[12]. Така възниква религията, която всъщност, е идеализация на нашето собствено аз, като се развива и видоизменя заедно със самопознанието на човека и с про­мяната на неговите понятия за своето съвършенство.

Прочетете още „Илюзия ли е религията?*“ →