1.“Харизматичното възраждане“ като личба на времената

Иеромонах Серафим (Роуз)

До самия край на този век (в смисъл на ера, епоха (бел. прев.) не ще има недостатък на пророци на Γоспода Бога, а също и слуги на дявола. В последните времена тези, които истинно ще служат на Бога, ще съумеят да се скрият от хората и няма да извършват сред тях личби и чудеса, както в настояще време, но те ще странстват по пътя на деянието и смирението, и в Царството небесно ще бъдат по-велики от отците, които са били прославяни от личби. Защото по това време никой няма да извършва пред очите на хората чудеса, които да възпламеняват в тях жаждата за аскетически подвиг… Мнозина, пребивавайки в невежество, ще паднат в бездната, заблудили се и отстъпили встрани по широкия и просторен път (Пророчество на св. Нифон от Констанция, Кипър. На руски език е публикувано в трудовете на св. Варсануфий Велики и Йоан, Москва, 1855, с. 645-655).

А.“Петдесетница без Христа“

За православните християни съвременното говорене на „езици“, като и новозаветното, е „личба“; но сега тази личба не е начало на Благовестието на спасението за всички хора, а неговия край. За трезвия православен християн няма да е трудно да се съгласи с апологетите на „харизматичното възраждане“, че това ново „изливане на духа“ може да означава наистина, че „краят на тази ера наближава“ (Отец Евсевий Стефану в The Logos, April, 1972, с. 3). Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на мамливи духове и бесовски учения (1 Тимотей 4:1). В последните дни ние ще видим бесовски духове, които вършат личби (Откровение 16:14).

Свещеното Писание и православните отци ясно свидетелстват, че в последните времена изобщо няма има велико духовно „възраждане,“ „изливане на Светия Дух“. Повсеместно ще бъде по-скоро отстъплението, а духовна измама ще е дотолкова неуловима, че и самите избрани, ако са останали такива, ще бъдат измамени и ще се стигне до фактическото изчезване на християнството от лицето на земята. Син Човечески кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лука 18:8). Именно в последните времена на сатаната е съдено да бъде освободен (вж. Откровение 20:3), за да направи последното и най-голямо изливане на зло по земята.„Харизматичното възраждане“, продуктът на света без тайнства, без благодат – един свят жадуващ за духовни „личби“, без да е в състояние да различава духовете, които дават личбите – самò по себе си е „личба“ за тези времена на отстъпление. Самото икуменическото движение остава винаги едно движение на „добрите намерения“ и милозливите хуманитарни „добри дела“; но, когато се съедини с движение, имащо „сила“, в действителност с всяка сила и поличби и лъжливи чудеса (2 Солуняни 2:9), тогава кой ще бъде в състояние да го спре? „Харизматичното възраждане“ идва на помощ на кретащия икуменизъм, и го подтиква към крайната му цел. А тази цел, както видяхме, не е особено „християнска“ по природа. „Възстановяването на Христовата Църква“, по богохулните думи на Константинополския патриарх Атинагор е само първата стъпка към една по-голяма цел, която лежи отвъд християнството: установяването на „духовното единство“ на всички религии, на цялото човечество.

Последователите на „харизматичното възраждане“ вярват, че техния опит е „християнски“. Те не желаят да имат нищо общо с окултизма и с източните религии и без съмнение категорично отричат всички сравнения на „харизматичното възраждане“ със спиритизма. Наистина можем да се съгласим, че от религиозна гледна точка „харизматичното възраждане“ е на по-високо ниво от спиритизма, който е продукт на твърде грубовато лековерие и суеверие; че харизматичните техники са по-фини, а резултатите са по-разнообразни и по-лесно постижими; че цялата „харизматична“ идеология е на вид „християнска“ – не православна, разбира се, но нещо подобно на протестантския фундаментализъм с допълнителна „икуменическа“ окраска. Но ние вече видяхме, че „харизматичният“ опит и по-специално неговият централен момент – „кръщение на Светия Дух“ – е в голяма степен, ако не изцяло едно езическо преживяване, по-близко до „демоничното обладаване“, отколкото до каквото и да било християнство. Знаем също, че петдесетничеството е родено в периферията на сектантското „християнство“, където е останало твърде малко от истинското християнско отношение и вяра, и че то фактически е било „открито“ в резултат на религиозен експеримент, в какъвто един християнин не би участвал. Наскоро се появи едно още по-ясно доказателство за нехристиянския характер на „харизматичното“ преживяване в думите на един апологет на „харизматизма“, според когото „кръщението в Светия Дух“ може да бъде придобито и без Христа.Този автор ни разказва историята на един човек, който бил „кръстен“ с говорене на езици и окуражавал всеки да се стреми към това. Той не смятал покаянието за необходима част от подобно преживяване и самият той не само, че не се освободил от греховните си навици, но нямал и намерението да се разделя с тях. В заключение авторът споделя: „една Петдесетница без покаяние – една Петдесетница без Христа – това е, което някои преживяват днес… Те са чували за говорене езици, и искат да изпитат това преживяване, затова търсят някой, който да положи върху тях ръце и да им осигури бързо, евтино, леко посвещение, заобикаляйки Христа и Неговия кръст“. Освен това авторът признава, че говоренето на езици, несъмнено е „първо следствие или потвърждение“ на „кръщението в Светия Дух“ (Harry Lunn, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, pp. 44, 47).

Тези, които свързват християнски идеи с преживяването, смятат, че „кръщението в Светия Дух“ е християнско преживяване. Но ако то може да бъде дадено на тези, които търсят просто едно евтино, лесно продобивано преживяване – тогава няма нужда от връзка между самото преживяване и Христос. Самата възможност за „Петдесетница без Христа“ означава, че преживяването самò по себе си изобщо не е християнско. „Християните“, често искрени и добронамерени, привнасят в това преживяване християнско съдържание, от което то само по себе си е лишено.

Не е ли това един общ знаменател на „духовния опит“, нужен на новата вселенска религия? Не е ли това сякаш ключът към „духовно единение“ на човечеството, който икуменическото движение, така настоятелно търси?

Б.“Новото християнство“

Могат да се намерят хора, които се съмняват, че „харизматичното възраждане“ е форма на медиумизма. Това всъщност е само един второстепенен въпрос, който засяга средствата или техниките, посредством които се дава „духа“ на „харизматичното възраждане“. Но че този дух няма нищо общо с православното християнство е абсолютно ясно. В действителност този „дух“ почти буквално следва „пророчествата“ на Николай Бердяев за „новото християнство“: не приема „монашеския аскетичен дух на историческото православие“, способен да изобличи неговия фалш; не се удовлетворява от „консервативното християнство, което направлява духовните усилия на човека само към покаяние и спасение“. Очевидно, вярвайки както Бердяев, че такова християнство е все още „непълно“, „духът“ добавя една втора степен на „духовни“ феномени, нито един от които не е християнски по характер (макар всеки да е способен да ги тълкува като „християнски“), към които е открит достъпът на хора от всяка деноминация с покаяние или без него, и всичко това без каквато и да било връзка със спасението. Той гледа към „една нова ера в християнството, една нова и по-дълбока духовност, което значи едно ново изливане на Светия Дух“ – в пълно противоречие с православната традиция и пророчество.

Това наистина е едно „ново християнство“, но специфично „новата“ съставна част в това „християнство“ не е нищо оригинално или „напредничаво“, а само една форма на дяволски старата религия на шаманското езичество. Православното „харизматично“ издание Logos препоръчва Николай Бердяев като „пророк“, като „най-великият богослов на духовното творчество“ (Logos, March, 1972, page 8). И наистина именно шаманите на всяко първобитно племе са тези, които знаят как да влязат в контакт със и да използват тези първобитни „творчески“ сили на вселената – тези „духове на небето и земята, и морето“, които Църквата Христова нарича демони и в служението на които наистина е възможно да се достигне до един „творчески“ екстаз и радост (Ницшеанският ентусиазъм и екстаз, към който Бердяев се чувства толкова близък), които са неизвестни за уморените и малосърдечни „християни“, изпадащи в „харизматичната“ заблуда. Но там го няма Христос. Бог е забранил контактите с тази „творческа“, окултна сфера, в която християните са се натъкнали посредством невежество и самозаблуда. „Харизматичното възраждане“ няма нужда да влиза в „диалог“ с нехристиянските религии, защото под името на „християнството“ то вече е в обятията на нехристиянските религии и самò е станало тази нова религия, която Бердяев предсказа, комбинирайки по странен начин „християнство“ и езичество.Странният „християнски“ дух на „харизматичното възраждане“ е ясно идентифициран в Свещеното Писание и православната светоотеческа традиция. Съгласно тези извори световната история ще кулминира в една почти свръхчовешка „християнска“ фигура, лъжемесията или антихриста. Той ще бъде „християнин“ в този смисъл, че всичките му функции и самото му съществуване ще бъде съсредоточено в Христа, Когото той ще имитира във всичко възможно. Той ще бъде не просто най-големият враг на Христос, но за да въведе в заблуждение християните, ще се показва като Христос, дошъл на земята за втори път и управляващ от възстановения храм в Иерусалим. Никой да не ви прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първо не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е Бог… чието явяване, под действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване, ония които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата (2 Солуняни 2:3-4, 9-12).

Православното учение за антихриста е една голяма тема, която не може да бъде представена изчерпателно тук. Но ако както вярват последователите на „харизматичното възраждане“, последните дни наистина настъпват, тогава от изключително значение за православния християнин е да бъде информиран за това учение, съгласно което този, за когото Сам Спасителят ни говори, заедно с „лъжепророците“ от това време, ще покаже големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). А „избраните“ съвсем не са тези тълпи от хора, които идват, за да приемат грубата и напълно чужда на Писанието идея, че „светът е на прага на едно голямо духовно пробуждане“, но по-скоро „малкото стадо“, за което Сам нашият Спасител обещава: вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32). Дори истински „избраните“ ще бъдат силно изкушени от „големите личби и чудеса“ на антихриста. Повечето „християни“ обаче ще го приемат безкритично, защото неговото „ново християнство“ е това, което те търсят.

В.“Иисус идва скоро“

През последните няколко години по забележителен начин фигурата на „Иисус“ бе изведена на преден план в Америка. На сцената и в киното бяха отменени дълго действащите забрани за изобразяване личността на Христа. Сензационно популярни мюзикъли представят богохулни пародии на Неговия живот. „Иисусовото движение“, което в основата си е „харизматично“ по ориентация се разпространява удивително бързо сред тийнейджърите и младите хора. Най-грубата форма на американската популярна музика е „християнизирана“ на масовите „Иисус-рокфестивали“, а „християнските“ мотиви за пръв път този век станаха най-популярните в страната. И подчертавайки целия този странен конгломерат от кощунство и абсолютно светска непросветеност постоянно се преповтаря израза на очевидно всеобщото очакване и надежда: „Иисус идва скоро“.В средата на това психическо и „религиозно“ опустошаване на американската земя, в живота на американците започна да се повтаря едно симптоматично „мистично“ явление. Издател на „харизматично“ списание споделя как за пръв път се е срещнал с това явление, за което някакъв човек разказвал на събрание: „Мой приятел и съпругата му карали към Бостън по път № 3, когато един млад човек ги спрял на автостоп. Той бил с брада, но не бил облечен като хипи. Мълчаливо седнал на задната седалка и те продължили по пътя. След малко той казал тихо: ‘Господ идва скоро’. Моят приятел и жена му били така стреснати, че се обърнали към него. Отзад обаче нямало никой. Ужасени, те спрели на първата бензиностанция. Искали да споделят с някой, без да се замислят за реакцията. Служителят на бензиностанцията ги изслушал, без да се засмее. Вместо това, единственото, което им казал, било: „Вие сте петата кола, която идва тук с тази история“.

„Когато чух този разказ, ме побиха студени тръпки, въпреки че денят бе горещ. Но това бе само началото. Присъстващите един след друг си припомниха и разказаха шест аналогични истории, случили се на различни места в страната за последните две години – в Лос Анджелис, Филаделфия, Дълат (тринайсет съобщения в полицията за една нощ), Ню Орлиънс. Стопаджията понякога бил мъж, а понякога – жена. По-късно един свещеник от епископалната църква разказа за подобен случай, станал лично с него в северната част на щата Ню-Йорк. Що се отнася до издателя, за него всичко това означавало, че в действителност „Иисус идва скоро“ (David Manuel, Jr.,: Logos Journal, Jan.-Feb., 1972, c. 3).

Внимателният наблюдател на съвременния религиозен живот – особено в Америка, където от повече от век възникват най- популярните религиозни движения – не може да не забележи тази твърде характерна атмосфера на хилиастично очакване. И това се отнася не само за „харизматичните“ кръгове, но дори и за традиционалистите и фундаменталистите, които отхвърлят „харизматично възраждане“. Така например много традиционалисти римокатолици вярват, че преди края на света ще дойде хилиастката „епоха на Мария“. Това е само вариант на по-разпространеното латинско заблуждение за опита да бъде „осветен“ светът или както архиепископ Томас Коноли от Сиатъл се изрази преди петнадесет години, това е опит за „трансформиране на съвремения свят в царство Божие, в подготовката за Неговото завръщане“. Протестантите-евангелисти, като Били Греъм, основавайки се на погрешните си тълкувания на части от Апокалипсиса, очакват „милениума“, когато „Христос“ ще царува на земята. Други евангелисти в Израел, считат, че под „хилядолетие“ и „Месия“ трябва да се разбира само необходимото за „подготовка“ на евреите за Неговото идване[1]. А архифундаменталистът Карл Мак’Интайър се кани да построи копие на Иерусалимския храм във Флорида близо до Дисниленд!, вярвайки, че е дошло времето, когато иудеите ще построят този „храм, в който Господ ще се върне, както е обещал“ (Christian Beacon, Nov. 11, 1971; Jan. 6, 1972). Така дори антиикуменистите се подготвят да приемат тълкуването на иудеите за посрещането на лъжемесията – антихриста, за разлика от верния остатък иудеи, които ще приемат Христа, след като пророк Илия се върне на земята, както учи Православната църква. Ето защо за трезвомислещия православен християнин, който познава пророчествата от Свещеното Писание за последните дни не е голямо утешение да слуша как някой „харизматичен“ протестантски пастор му казва, че „е чудесно това, което Иисус може да направи, щом той се отвори за Него. Няма нищо чудно, че хора от различни вери са в състояние да се молят заедно“ (Harold Bredesen, в Logos Journal, Jan.-Feb., 1972, c. 24); или как римокатолик-петдесетник казва, че сега членовете на всички деноминации „започват да се взират над стените на разделението само, за да разпознаят едни в други образа на Иисус Христос“ (Kevin Ranaghan, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, c. 21). Кой е този „Христос“ заради когото в световен мащаб е предприета такава програма на психологическа и дори физическа подготовка? Това ли е нашият истински Бог и Спасител, Иисус Христос, Който основа Църквата, в чието лоно хората могат да намерят спасение? Или това е лъжехриста, който ще дойде в свое име (Иоан 5:43) и ще обедини всички, които отхвърлят или изопачават учението на едната Църква Христова, Православната църква?Сам нашият Спасител ни предупреждава: Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето, казах ви отнапред. И тъй, ако ви кажат: ето, в пустинята е Той, не излизайте; ето, в скришните стаи е, не вярвайте; защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески (Матей 24:23-27).

Второто идване на Христос е неизбежно: то ще бъде внезапно, от небето (Деяния апостолски 1:11) и ще бележи края на този свят. Не може да има никаква „подготовка“ за него – освен православната християнска подготовка на покаяние, духовен живот и бдителност. Тези, които се „подготвят“ за това по друг начин и които казват, че Той е някъде „тук“ (особено, ако „тук“ означава в Иерусалимския храм) или тези, които проповядват, че „Иисус идва скоро“ без да предупреждават за голямата заблуда, предшестваща Неговото пришествие – това са явните пророци на антихриста, лъжехриста, който трябва да дойде пръв и да заблуди света, включително всички „християни“, които не са действително православни или са престанали да бъдат такива. Няма да има бъдещ „милениум“. За тези, които могат да го приемат, „милениумът“ от Откровението (Откровение 20:6) е сега; това е животът в благодатта на Православната църква за всички тези „хиляда години“ между първото идване на Христос и времето на антихриста[2]. Това, че протестантите очакват „милениумът“ да се сбъдне в бъдещето, само потвърждава, че те не живеят в него сега, тоест че са извън Църквата Христова и не са вкусили Божията благодат.

Г.Трябва ли православието да следва отстъплението?

Днес някои православни свещеници, водени от отец Евсевий Стефану, искат да ни убедят, че „харизматичното възраждане“ е „православно“, въпреки че се е зародило и се развива предимно извън Православната църква. Те дори ни подтикват: „Не стойте встрани.“ Но никой от изучавалите движението по трудовете на неговите водещи представители, много от които цитирахме по-горе, не може да се съмнява, че това „възраждане“ (в онези моменти, които могат да се приемат за „християнски“) е напълно протестантско – по своя произход, вдъхновение, направление, практика, „богословие“, и крайна цел. То е форма на протестантското „възрожденчество“ – явление, запазило само фрагмент от нещо наистина християнско, подменящо християнството с една емоционална, „религиозна“ истерия, чиито жертви изпадат във фаталната заблуда, че са „спасени“. Ако „харизматичното възраждане“ се отличава по нещо от протестантското възрожденчество, то е само по това, че прибавя ново измерение на крипто-спиритическите феномени, които са по-ефектни и по-обективни, отколкото чисто субективното възрожденчество.

Този очевиден факт се потвърждава още по-убедително, ако се изследва това, което отец Евсевий Стефану се опитва да представи като „православно пробуждане“ в своето издание „Логос“.Този православен свещеник съобщава на своите читатели, че „Православната църква не участва в съвременното християнско пробуждане“ (Feb., 1972, page 19). Самият той сега пътува навсякъде, като организира възрожденчески събрания подобни на протестантските, включващи типично протестантския „олтарен зов“, които обикновено се съпровождат от възрожденчески „ридания и сълзи“ (April 1972, page 4). Сам отец Евсевий с типично възрожденческа нескромност ни съобщава: „Аз благодаря на Бога, за това, че Той е излял част от светлината на Своя Дух в моята душа в отговор на непрестанните молитви, които възнасях и ден, и нощ“ (Feb., 1972, page 19). По-късно отец Евсевий открито се провъзгласява за „пророк“ (April 1972, page 3). Той не споменава нищо за православното тълкуване на събитията от Апокалипсиса, а повтаря тълкуването на протестанта фундаменталист Били Греъм за „възторга“, който трябва да предшества „милениума“: „Денят на Страшния съд приближава. Ако останем верни на Христа, ние със сигурност ще бъдем грабнати, за да бъдем с Него под радостните викове на възторг и ще избегнем ужасните скърби, които трябва да постигнат света[3]“ (April 1972, page 22). Но и сред фундаменталистите има такива, които не споделят това заблуждение[4]. То няма основание в Свещеното Писание[5] и последователите му губят бдителността си за козните на антихриста, тъй като ги кара да си въобразяват, че могат да ги избегнат.

Всичко това дори не е псевдоправославие. Това е чист вид протестантизъм и то не от най-добрия. Напразно бихме търсили в списанието на отец Евсевий Стефану намек, за това, че неговото „пробуждане“ е вдъхновето от изворите на православната аскетическа традиция: житията на светиите, произведенията на светите отци, църковния богослужебен кръг, православното тълкуване на Свещеното Писание. Вярно е, че някои православни „харизматици“ ползват тези източници, но, уви, те ги смесват с „много други книги, писани от благочестиви християни, въвлечени в харизматичното движение“ (Logos, March, 1972, page 16) и ги четат по „харизматичен“ начин – подобно на останалите сектанти те прочитат в право¬славните писания, това, което са научили от своето ново учение, идващо извън Църквата.

Разбира се, в наши дни, когато мнозина християни са изгубили солеността на истинското християнство, а ревностните православни християни са рядкост, православното пробуждане може само да се желае. Съвременният живот е станал твърде комфортен, светският – твърде привлекателен. За твърде много хора, православието е станало просто въпрос на членство в църковната организация или „коректно“ изпълнение на външни правила и обреди. Има наистина необходимост от едно истинско православно пробуждане, но то няма нищо общо с това, което виждаме при православните „харизматици“. Също както „харизматиците“ активисти сред протестанти и римокатолици, те са в пълна хармония с духа на времената. Тези хора са изгубили живата връзка с изворите на православната духовна традиция, предпочитайки съвременните техники на възрожденческия протестантизъм и се идентифицират напълно с водещото течение на съвременното отпаднало „християнство“ – икуменическото. В началото на 1978 година Иаков, архиепископ на Северо- и Южноамериканския архидиоцез на Вселенската патриаршия, даде официално одобрение на дейността на отец Евсевий Стефану, включително разрешение да проповядва навсякъде по темата за „даровете на Светия Дух“. Така църковната организация в лицето на своя най-модернистично и икуменически настроен представител протегна ръка на „харизматичното възраждане“, потвърждавайки дълбокото сходство, което ги съединява. Но там няма истинско християнство.

Когато стане дума за истинско православно „пробуждане“ в миналото, веднага си спомняме за св. Козма Аетолийски, който пътувал от село до село в Гърция през XVIII век и призовавал народа да се върне към истинното християнство на своите предци; или за св. Йоан Кронщадски в нашия век, пренесъл осветената от вековете традиция на православния духовен живот сред гражданството на Санкт-Петербург. След това трябва да си спомним за православните монаси наставници, които, истински „изпълнени Духом“, завещали своето учение както на монасите, така и на миряните от по-късни времена, като например св. Симеон Нови Богослов в X век и св. Серафим Саровски в XIX век. Св. Симеон е изкривяван по невероятен начин от православните „харизматици“ (той е говорел обаче за един Дух, различен от техния!). Св. Серафим винаги бива цитиран извън контекста, за да бъде сведено до минимум ударението, което той поставя на необходимостта от принадлежност към Православната църква за воденето на истински духовен живот. В „беседата“ на св. Серафим с мирянина Мотовилов за „придобиването на Светия Дух“ (която православните „харизматици“ цитират, пропускайки частите, които тук са отбелязани с курсив), този велик светец ни казва: „Тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез светото Миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от светата Църква, която е вековна пазителка на тази благодат.“ И по-нататък: „Той (Господ) еднакво чува и монаха, и простия мирянин. Стига те и двамата да са православни[6].“

В противовес на истинския православен духовен живот: „харизматичното възраждане“ е само емпиричната страна на разпространената „икуменическа“ мода – едно фалшиво християнство, което извършва предателство спрямо Христос и Неговата Църква. Нито един православен „харизматик“ не би помислил да се противи на „единението“ с тези протестанти и римокатолици, с които, както се пее в една интерденоминационна „харизматична“ песен, са вече „едно в Духа, едно в Господа“, които са му показвали пътя и са го вдъхновявали в „харизматичните“ му опити.„Духът“, вдъхновяващ „харизматичното възраждане“, е духът на антихриста, или по-скоро „бесовските духове“ на последните времена, чиито „чудеса“ ще подготвят света за лъжемесията.

Д.“Деца, последно време е“ (1 Иоан 2:18)

Неведомо за разпалените православни „възрожденци“ Господ Бог е запазил в света, както в дните на пророк Илия седем хиляди мъже, които не преклониха колене пред Ваала (Римляни 11:4). Незнаен е броят на истински православните християни, които не са нито духовно мъртви, каквито според оплакванията на „харизматиците“ са били техните паства, нито са самодоволно „изпълнени духом“, каквито са станали същите тези паства под влияние на „харизматичната“ сугестия. Те не се увличат от движението на отстъплението, нито от някое фалшиво „пробуждане“, но остават вкоренени в святата и спасителна православна вяра, в традицията на светите отци, която им е била завещана. Те наблюдават личбите на времената и вървят по тесния път на спасението. Много от тях следват епископи в някои православни църкви, заели непримирима позиция по отношение на отстъплението в наши дни. Но има също и такива в други църкви, които скърбят за все по-очевидното отстъпничество на своите иерарси и които се стараят да запазят своето православие. Има също и такива извън Православната църква, които по благодатта Божия, ще отворят сърцата си за Неговия зов и без съмнение ще се присъединят към истинното свето Православие. Тези „седем хиляди“ са опора на бъдещето и единствено православие в последните времена.

А извън истинното православие тъмнината все повече нараства. Възможно е, съдейки по последните „религиозни“ новини, „харизматичното възраждане“ да е само слабото начало на цяла една „епоха от чудеса“. Много протестанти, които са разкрили фалша на „харизматичното възраждане“, сега възприемат като „нещо истинско“ впечатляващото „възраждане“ в Индонезия, където действително се случват „същите неща, които срещаме в Деяния на се. апостоли.“В продължение на три години двеста хиляди езичници са били обърнати в протестантизма при постоянно извършване на чудеса: Никой не вършел нищо без указание от „гласовете и „ангелите“, които постоянно се появявали, цитирайки обикновено Писанието по глави и стихове; водата се превръщала във вино всеки път, когато се отслужвала протестантска причастна служба; ръце без тела се появявали от небитието и раздавали по чудесен начин храна на гладните; цяла тълпа демони били забелязвани да напускат едно езическо село, защото един „помощен“ („Иисус“) идвал, за да заеме тяхното място; „християни“ „отброявали“ над неразкаял се грешник и когато стигали до „нула“ той умирал; деца учели протестантски химни от гласове, които идвали незнайно откъде (и повтаряли песните по двадесет пъти, за да ги запомнят децата); „Божи магнитофон“ записал песен на един детски хор и я пуснал отново пред изумените деца; огън слизал от небето, за да погълне римокатолически религиозни изображения („Господ“ в Индонезия е твърде антиримокатолически); тридесет хиляди били изцелени; „Христос“ се появявал в небето и „падал“ върху събралите се хора, за да ги изцели; други хора били по чудесен начин пренасяни от едно място на друго и ходели по вода; светлини съпровождали евангелистите и ги водели през нощта, а през деня ги следвали облаци и им пазели сянка; мъртви възкръсвали[7].

Интересно е, че в някои аспекти на Индонезийското „възраждане“, елементът „говорене на езици“ напълно липсва и дори се забранява (макар да се появява на някои места), а елементът на медиумизъм очевидно понякога отстъпва място на директана интервинция на падналите духове. Напълно е възможно това ново „възраждане“, по-силно от претдесетничеството, да е по-развита степен на същия „духовен“ феномен (също както петдесетничеството е по-развито от спиритизма) и да предхожда близостта на този ужасен ден, когато „гласовете“ и „ангелите“ в Индонезия също ще започнат да обявяват, че „Господ идва“, защото знаем, антихристът ще доказва на света, че той е „Христос“ посредством именно такива „чудеса“.В епоха на почти всеобща духовна тъмнина и прелест, когато мнозина „християни“ приемат за Христос този, когото православното учение нарича антихрист, Православната Христова църква е единствената, която притежава и предава Божията благодат – безценното съкровище, за чието съществуване „християнският“ свят дори не подозира. Този свят протяга ръце към силите на тъмнината, като сляпо вярва, че „името Иисусово“ ще го спаси дори в неговото отстъпление и богохулство, пренебрегвайки предупреждението на Господа: Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Γосподи, Господи! Не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Матей 7:22-23).

Св. апостол Павел продължава своето предупреждение за идването на антихриста с думите: И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание (2 Солуняни 2:15). Има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Галатяни 1:7-8).

Православният отговор на всяко ново „възраждане“, както и на последното ужасно „възраждане“ на антихриста, е Христовият Завет, който единствено Православната църква пази неизменен в непрекъсваема приемственост от Христа и Неговите апостоли, и благодатта на Светия Дух. Тази благодат действа само в Православната църква и в нейните верни чеда, които са приели помазанието и пазят истинския печат дара Духа Светаго. Амин!

2.Религията на бъдещето

Твърде показателен за духовното състоние на съвременното човечество е фактът, че „харизматичният“ и „медитативният“ опит започват да намират почва сред „християните“. Несъмненно е влиянието на източните религии над подобни „християни“, но това е само следствие от нещо много по-фундаментално: загубата на самото усещане за вкуса на християнството. Ето какво е позволило на нещо толкова чуждо на християнството като източната медитация да се настани в „християнските“ души.

Егоцентричният и самодоволен живот, който водят повечето от днешните „християни“, е станал толкова повсеместен, че в резултат те се оказват далеч от каквото и да било разбиране за духовния живот. Дори когато подобни хора се ориентират към „духовен живот“, те вършат това само като друга форма на себезадоволяване. Достатъчно ясен пример за това видяхме във фалшивите религиозни идеали както на „харизматичното“ движение, така и на многобройните форми на „християнска медитация“, всички от които обещават (и твърде бързо осигуряват) преживяване на „удоволетворение“ и „мир“. Но това не е християнският идеал, който най-кратко може да бъде описан като невидима бран и усилие. Съвсем ясно е, че „удовлетворението“ и „мирът“, които се афишират в съвременните „духовни“ движения са продукт на духовна прелест, на духовно себезадоволяване – но това е абсолютната смърт на богоориентирания духовен живот. Всички тези форми на „християнска медитация“ действат само на психическо ниво и нямат нищо общо с християнската духовност. Християнската духовност се формира в ревностния стремеж за придобиване на вечното царство небесно, стремеж, чието начало се поставя с превъзмогването на този временен свят. Истинският християнски подвижник никога не намира отдих дори в предвкусването на вечното блаженство, което може да му бъде открито в този живот. Източните религии обаче, на които не е било открито Царството небесно, се стремят само да придобият психическо състояние, което започва и свършва в този живот.

В нашето време на отстъпничество, предшестващо явяването на антихриста, сатаната е освободен за известно време (Откровение 20:7) за да върши лъжливи чудеса, които той не би могъл да извършва през „хилядата години“ на благодат в Църквата Христова (Откровение 20:3) и за да пожъне в своята адска жътва онези души, които не са приели любовта на истината (2 Солуняни 2:10). Можем да кажем, че времето на антихриста наистина е близо, защото сега тази сатанинска жътва започва не просто сред езичниците, които не са чували за Христа, но и сред „християните“, които са изгубили вкуса на християнството. Това е самата природа на антихриста – да представя царството на дявола като царство на Христа. Днешното „харизматично“ движение, „християнската медитация“ и като цяло „новото религиозно съзнание“, към което тези „християни“ принадлежат, са предвестници на религията на бъдещето, религията на последното човечество, религията на антихриста. Тяхната главна „духовна“ функция е да направят демоничното посвещение, дотогава ограничавано само в езическия свят, възможно и за християните. Да допуснем, че тези „религиозни експерименти“ са само опипване на почвата; да допуснем също, че става дума за психическа самоизмама, а не за действително демонично посвещение; разбира се, не всеки, който успешно „медитира“ или смята, че е получил „кръщение с Духа“ в действителност е приел посвещение в царството на сатаната. Но това е целта на тези „експерименти“ и несъмнено техниките за посвещение ще се усъвършенстват все повече, тъй като човечеството ще бъде по-подготвено за тях посредством състоянията на пасивност и отвореност към новите „религиозни преживявания“, които са насадени от тези движения.

Какво е довело човечеството – и самото „християнство“ – до това отчайващо състояние. В действителност не става въпрос за някакво открито поклонение на дявола, което винаги се ограничава до един определен тесен кръг от хора; по-скоро, това е нещо много по-фино и за което е страшно да се мисли от православния християнин: това е загубата на Божията благодат, която следва загубата на вкуса на християнството.На Запад обаче благодатта Божия е била загубена преди много векове. Римокатолиците и протестантите днес не усещат в пълнота тази благодат, и затова не е чудно, че не са в състояние да разпознаят нейните демонични имитации. Но уви! Успехът на фалшивата духовност дори сред православните християни разкрива до колко те също са загубили вкуса на християнството и не са в състояние повече да различават истинското от псевдохристиянство. Православните християни твърде дълго са приемали като даденост ценното съкровище на своята вяра, без да използват чистото злато на нейното учение. Колко на брой православни християни подозират за съществуването на основополагащите писания на православния духовен живот, които учат именно за различаването между истинска и фалшива духовност, текстове, в които са описани житията и ученията на светите мъже и жени, сподобили се с пълната мяра Божия благодат в този живот? Колко са усвоили техните поучения от Лавсаика, Лествицата на св. Йоан, Беседите на св. Макарий, Житията на богоносните отци в пустинята, Невидимата бран, Моят живот в Христа на св. Йоан Кронщадски.

В житието на великия отец от египетската пустиня св. Паисий Велики (19 юни) ние можем да видим един потресаващ пример на това колко лесно е да се загуби Божията благодат. Веднъж един ученик вървял по пътя към града, за да продаде ръкоделието си. По пътя той срещнал един евреин, който, като видял наивността му, започнал да го мами, казвайки: „О, възлюблени, защо вярваш в един обикновен, разпнат човек, когато Той изобщо не е бил дългочакваният Месия? Ще дойде друг, но не Той.“ Ученикът, бидейки слаб по ум и прост по сърце, се заслушал в думите на евреина и допуснал да каже: „Може би си прав.“ Когато се върнал в пустинята, св. Паисий се отвърнал от него и не пожелал да му каже дори една дума. Накрая след дългите молби на ученика светецът го попитал: „Кой си ти? Аз не те познавам. Моят ученик беше християнин и имаше върху си благодатта на Кръщението, но ти не си същият; ако ти си наистина моят ученик, тогава благодатта на Кръщението те е напуснала и образът на християнина е взет от теб“. През сълзи ученикът разказал за разговора си с евреина. Като изслушал всичко, светецът му отговорил: „О, нещастнико! Какво може да бъде по-лошо и зловредно от тези думи, чрез които ти си се отрекъл от Христа и от Неговото божествено Кръщение? Сега върви и плачи за себе си както искаш, защото ти нямаш място при мен; твоето име е записано с тези, които са се отрекли от Христа, и заедно с тях ти ще получиш осъждане и мъки.“ Като чул тази присъда, ученикът се изпълнил с покаяние. По неговите неотстъпни молби светецът се усамотил и се помолил Господ да прости греха на ученика му. Господ чул молитвата на светеца и му дал знамение за това, че му прощава. Тогава светецът предупредил ученика си: „О, чедо, въздай слава и благодарност на Христа Бога заедно с мен, защото нечистият, богохулен дух си е отишъл от теб и на негово място Светия Дух се е върнал над теб, възстановявайки благодатта на Кръщението. И така, сега се пази, за да не би поради небрежност и безгрижие отново да те оплетат мрежите на врага и ти, веднъж съгрешил, да наследиш огъня на геената.“

Нека не забравяме, че и „харизматичното“, и „медитационното“ движения са проникнали сред „икуменическите християни“. Характерно за учението на икуменическата ерес е: Православната църква не е едната истинска Църква на Христа; благодатта Божия присъства също в други „християнски“ деноминации и дори в нехристиянските религии; тесният път на спасението съгласно учението на светите отци на Православната църква е само „един от многото пътища“ за спасение; и подробностите на вярата на човека в Христа са толкова незначителни, както и принадлежността към една или друга църква. Не всички православни участници в икуменическото движение споделят това мнение напълно (макар протестантите и римокатолиците несъмнено да го споделят); но чрез самото им участие в това движение, включително неизбеж¬ната обща молитва с тези, които вярват погрешно за Христа и Неговата Църква, те казват на еретиците, които стоят пред тях: „Може би сте прави“, така както и злощастният ученик на св. Паисий. Нищо повече не трябва от православният християнин за да загуби Божията благодат; а колко труд ще му коства връщането ѝ!Доколко тогава православните християни трябва да ходят в страха Божи, внимавайки да не загубят Неговата благодат. Тя в никакъв случай не се дава на всички без изключение, но само на тези, които пазят истинската вяра, водят живот на християнски подвиг и я пазят като съкровище, което ги води към небето. А колко повече трябва да бъдат внимателни православните християни днес, когато са заобиколени от едно фалшиво християнство, което им предлага своите собствени преживявания на „благодат“ и „Дух Свети“ и което може в изобилие да цитира Писанието и светите отци, за да „доказва“ своята правота! Наистина последните времена, когато духовната прелест ще стане толкова убедителна, че да прелъсти, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24) са близо.

Лъжепророците на съвремената епоха, включително тези, които официално са „православни“, дори още по-гръмогласно обявяват приближаването на „новата епоха на Светия Дух“, „новата Петдесетница“, „точката Омега“. Именно това в православните пророчества се нарича царство на антихриста. В наше време тези пророчества започват да се сбъдват с демонична сила. Цялата духовна атмосфера на съвременния свят е заразена от силата на бесовските опити за посвещения. „Тайна на беззаконието“ започва да овладява душите на хората, като се стреми да завладее и самата Църква Христова, ако това би било възможно.

Против този мощен „религиозен опит“ истински православните християни трябва сега да се въоръжат напълно сериозно, в пълна степен съзнавайки, какво е православното християнство и защо неговата крайна цел се отличава от всички други религии, „християнски“ или нехристиянски.

Православни християни! Пазете благодатта, която ви е дадена; никога не допускайте тя да се превърне във въпрос на навик; никога не я мерете с чисто човешките стандарти и не очаквайте тя да бъде разбрана от тези, които приемат само човешката логика и мислят, че могат да придобият благодатта на Светия Дух по начин, различен от този, който ни е предала Христовата Църква. Истинското православие по самата си природа изглежда абсолютно неуместно в тези демонични времена – като изчезващо малцинство от презрени и „глуповати“ сред религиозното „възраждане“ вдъхновено от друг дух. Но нека се утешаваме с думите на нашия Господ Иисус Христос: Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32).Нека всички истински православни християни да укрепват пред предстоящата битка, като не забравят, че в Христа победата винаги е наша. Той обещава, че портите адови няма да надделеят над Църква Му (Матей 16:18) и че заради избраните ще съкрати дните на тази последна голяма скръб (Матей 24:21-22). И наистина, ако Бог е за нас, кой ще е против нас? (Римляни 8:31). Дори в средата на най-силните изкущения, на нас ни е заповядано: дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33). Нека живеем, както са живели истинските християни от всички времена в очакване края на всички неща и идването на нашия скъп Спасител; защото който свидетелства за това, казва: Да, ида скоро! Амин, да, дойди, Γосподи Иисусе“ (Откровение 22:20).

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[1]. Виж за пример Gordon Lindsay, Israel’s Destiny and the Coming Deliv¬erer, Christ for the Nations Publ. Co., Dallas, Texas, p. 28-30.

[2]. Такова е учението на светите Василий Велики, Григорий Богослов, Андрей Кесарийски и много други отци. Вж. архиепископ Аверкий, „Руководство κ изучению Нового Завета“, ч. II, Jordanville, Ν. Υ., 1956, p. 434-438.

[3]. Вж. Billy Graham, World Aflame, Doubleday (Pocket Cardinal Ed.), New York, 1966, p. 178; C. H. Mackintosh, The Lord’s Comming, Moody Press, Chicago, pp.30-31, и много други фундаменталисти.

[4]. Вж. Kurt Koch, DayX, Kregel Publications, Gr. Rapids, Mich., pp.116-117.

[5]. 1 Солуняни 4:16-17 се отнася за Второто пришествие на Христа, което съгласно светите отци ще настъпи след „скърбите“ и царството на антихриста.

[6]. Цит. по българското издание: Архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, Тесал., 1991, сс. 246, 254(бел. прев.).

[7]. Вж. Kurt Koch, The Rivival in Indonesia, Kregel Publications, 1970; Mel Tari, Like a Mighty Wind. Creation House, Carol Strem, III., 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vN

Иеромонах Серафим (Роуз)

5. Духовната заблуда

Концепцията за прелест е ключова в православната аскетическа традиция и е напълно непозната на протестантско-римокатолическия свят, който създаде „харизматичното“ движение. Този факт обяснява защо една толкова явна заблуда може до такава степен да завладее кръгове, номинално „християнски“. С това се обяснява също и защо „пророк“ като Николай Бердяев, който е православен по произход, отхвърля необходимостта от това понятие, след като в „новата ера на Светия Дух“ „повече няма да съществува аскетически мироглед“. Причината е очевидна: православният аскетически мироглед дава единственото средство, чрез което хората, получили Светия Дух в своето Кръщение и Миропомазване, могат действително да запазят общението със Светия Дух в своя живот. То учи как да различаваме и как да се предпазваме от духовната измама. „Новата духовност“, за която мечтае Бердяев и която „харизматичното възраждане“ всъщност практикува, има една изцяло различна основа и нейната измамност се вижда в светлината на православното аскетическо учение. Следователно за двете концепции няма място в една и съща духовна вселена. За да приеме „новата духовност“ на „харизматичното възраждане“, човек трябва да отхвърли православното християнство и обратно, за да остане православен християнин, той трябва да отхвърли „харизматичното възраждане“ като една фалшификация на православието.

За да стане това съвсем ясно, по-нататък ще изложим учението на Православната църква за духовната прелест. То е сумирано през XIX век в том първи от събраните съчинения на епископ Игнатий Брянчанинов – православния отец на модерните времена.Има две основни форми на прелест или духовна измама. Първата и по-често наблюдавана форма се среща, когато човек се стреми към високо духовно състояние или духовни видения, без да бъде прочистен от страстите, осланящ се на собственото си мнение. На такъв човек дяволът дава велики „видения.“ В Житията на светиите – един от първостепенните наръчници на православното аскетично учение – има много такива примери. Св. Никита, епископ на Новгород (31-ви януари), влязъл в уединения живот неподготвен и против съвета на своя духовен отец. Скоро той чул глас, който се молел заедно с него. Тогава „Господ“ му проговорил и му изпратил „ангел“, който да се моли вместо него. Ангелът го наставлявал да чете книги, вместо да се моли, и да учи тези, които го посещават. Никита изпълнявал всичко и постоянно виждал „ангела“ да се моли край него. Хората били удивени от духовната мъдрост на Никита и от „даровете на Светия Дух“, които на пръв поглед той притежавал, защото „пророчествата“ му винаги се сбъдвали. Заблудата му била разкрита едва когато отците от манастира разбрали за непоносимостта му към Новия Завет (за разлика от Стария Завет, който той цитирал наизуст, без някога да го е чел). По техните молитви Никита се покаял и тогава „чудесата“ му престанали. След време той постигнал истинска святост. По подобен начин св. Исаак Киево-Печорски (14-ти февруари) видял силна светлина и „Христос“, който се появил пред него, заобиколен от „ангели“. Когато Исаак, без да се прекръсти, се поклонил пред „Христос“, демоните добили власт над него и след като дълго го въртели в своя танц, те го изоставили полумъртъв. По-късно той също достигнал до истинска святост. Съществуват много подобни случаи, когато „Христос и ангели“ се явявали пред аскетите и им давали удивителна сила, „дарове на Светия Дух“, които често водели заблудения до безумие или самоубийство. Но съществува и друга, по-малко ефектна форма на духовната заблуда, която не предлага на своите жертви големи видения, а само екзалтирани „религиозни чувства“. Това се случва, както пише епископ Игнатий, „когато сърцето жадува и се стреми към свети, духовни, божествени усещания, докато самото е напълно неподготвено. Всеки, който няма дух съкрушен, който открива в себе си каквато и да било добродетел или достойнство, който не се придържа непоколебимо към учението на Православната църква, а се ръководи само от своето собствено мнение, или следва неправославно учение – е в състояние на заблуда“. Римокатолическата църква има цели наръчници за духовен живот, написани от хора в подобно състояние. Такава е например книгата Подражание на Христа на Тома Кемпийски, за която епископ Игнатий казва следното: „В тази книга цари и от страниците ѝ диша помазанието на злия дух, прелъстяващо и опияняващо… Книгата кани читателя директно към общение с Бога, без предварително очистване с покаяние… Тя привежда плътските хора в екстатичен възторг и опиянение достигнати без труд, без себеотрицание, без разкаяние, без разпъване на плътта с нейните страсти и похоти (Галатяни 5:24), в прелъстта на тяхното паднало състояние.“ В резултат, както пише известният популяризатор на светоотеческото учение И. М. Концевич[11], „аскетът, който се стреми да разгори в сърцето си любов към Бога, да достигне чувство на блаженство, на екстаз, но пренебрегва покаянието, постига точно обратното: ‘той влиза в общение със сатаната и се заразява с ненавист към Светия Дух’ (Епископ Игнатий)“.Това именно е състоянието, в което се намират, без да подозират, привържениците на „харизматичното възраждане“. Това може да бъде видяно най-ясно чрез сравняването на техните преживявания и възгледи, точка по точка с учението на православните отци, както е изложено от епископ Игнатий.

А. Отношението към „духовния“ опит

Като не черпят от истинните извори на християнския духовен опит – св. тайнства на Църквата и духовното учение предадено на светите отци от Христос и Неговите апостоли, – последователите на „харизматичното“ движение нямат никакви критерии за различаване на Божията благодат от нейната имитация. Всички „харизматични“ автори в различна степен проявяват тази липса на критерий относно своите преживявания. Някои петдесетници-римокатолици за по-сигурно „гонели сатаната“, преди да молят за „кръщение в Духа“. Ефектът обаче, както става ясно от тяхното собствено свидетелсто, бил подобен на случилото се с евреите в Деяния апостолски (19: 15), на чието „прогонване“ злият дух отговорил: Иисуса познавам и Павла зная; но вие кои сте? Великият православен отец на Запада от V век, св. Иоан Касиан, който с проницателност пише за действията на Светия Дух в своята беседа „За божествените дарове“, посочва, че „понякога демоните [правят чудеса], за да подтикнат към гордост човека. Той започва да вярва, че притежава дара на чудотворство и така те го приготвят за още по-голямо падение. Демоните се преструват, че са прогонени от телата, които са били тяхно жилище, от светостта на хора, които всъщност, не са свети… В Евангелието четем: ще дойдат лъже-Христи и лъжепророци… [12]„

Шведският „визионер“ от XVIII век Емануел Сведенборг – предтечата на съвременото окултно и „духовно“ възраждане – имал голям опит с духовни същества, с които често общувал. Той различавал два вида духове – „добри“ и „зли“. Неотдавна опитът му бил потвърден от заключенията на един клиничен психолог, който изследвал „халюциниращи“ пациенти в държавната психиатрична болница в Юкая, Калифорния. Този психолог се отнесъл напълно сериозно към гласовете, които чували неговите пациенти, и провел серия „диалози“ с тях (с посредничеството на самите пациенти). Така и той стигнал до извода, както Сведенборг, че има два твърде различни по вид „същества“, които влизали в контакт с пациентите: „висши“ и „нисши“. По неговите собствени думи: „нисшите гласове са подобни на пияни безделници в бар, които обичат да се карат и дразнят само заради удоволствието от това. Те внушават похотливи действия и после се карат на пациентите, задето са ги послушали. Тези „същества“ намират слаба точка на съвестта и работят върху нея постоянно… Запасът от думи и наборът от идеи на по-нисшия ранг са ограничени, но те имат упорита воля да разрушават… Те работят върху всяка слабост или убеждение, внушават страх, лъжат, обещават и подкопават волята на пациентите… Всичко, свързано с този по-нисш вид, е или нерелигиозно, или антирелигиозно… На един човек обаче те се появили като обикновени дяволи и сами нарекли себе си бесове…“.„В пряк контраст стоят по-редките халюционации, свързани с по-висшия ранг „същества“… Този контраст може да бъде илюстриран чрез опита на един човек. Той чул гласове от по-нисшия тип да спорят дълго за това как да го убият. През нощта при него дошла светлина, ярка като слънцето. Той осъзнал, че това е нещо различно. Светлината уважавала неговата свобода и била готова да се оттегли само за да не го изплаши… Когато човекът се окуражил да се приближи до това приятелско слънце, той попаднал в един свят на силни сияйни преживявания… [Изведнъж] се появила някаква много силна и величествена, подобна на Христос фигура…

Някои от пациентите имат опит с двата вида – и с по-висшите, и с по-нисшите в различно време, и се чувствали раздирани между рая и ада. Мнозинството познават само атаките на по-нисшите видове. По-висшите смятат, че имат власт над по-нисшите и наистина понякога я проявяват, но не в такава степен, че да успокоят съзнанието на пациентите… По-висшите „същества“ се проявяват като удивително надарени, чувствителни, мъдри и религиозни[13].“

Всеки, който е чел житията на православни светци и друга духовна литература, знае, че всички тези духове – както „добрите“, така и „злите“, „по-нисшите“ и „по-висшите“ – са демони и че различаването между наистина добрите духове (ангелите) и тези зли духове не може да бъде направено въз основата на човешките чувства или впечатления. Широко разпространената в „харизматичните“ кръгове практика за „прогонване на духове“ не дава каквато и да било гаранция, че злите духове действително са изгонени. Прогонвания на духове се практикуват (сравнително успешно) и от първобитните шамани[14]. Те също признават, че има различни видове духове, които обаче в еднаква степен са демони независимо дали бягат привидно, когато ги прогонват, или се явяват, когато биват призовавани от шаманите.

Никой не отрича, че „харизматичното“ движение като цяло е категорично ориентирано срещу съвременния окултизъм и сатанизъм. Но по-неуловимите зли духове се появяват като ангели на светлината (2 Коринтяни 11:14). За да не бъде измамен, човек трябва да притежава великия дар на проницателността и едновременно с това е нужно да подхожда с основателно недоверие към всички свои свръхестествени „духовни“ преживявания. Пред лицето на неуловимите врагове, водещи невидима битка срещу човешкия род, наивността и доверието, с които повечето хора, въвлечени в „харизматичното“ движение се отнасят към своите преживявания, са своеобразна покана за духовна измама. Един пастор например съветва да се медитира върху духовни пасажи и след това да се записва всяка мисъл, „спуснала се“ по време на четенето: „Това е личното послание на Светия Дух до вас“ (Christenson, с. 139). Но всеки сериозен ученик на християнската духовност знае, че, например, „Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват Божествените Писания. Обикновено те правят това в сърцата на тщеславните и още повече, у обучените във външните науки, та, съблазнявайки ги малко по малко, накрая да ги хвърлят в ереси и хули“ (Лествица, св. Йоан Лествичник, стъпало 26:151 – Текстът от Лествица е от българското издание, превод Ню-Йоркски митрополит Йосиф, Синодално издателство, С., 1982 ).За съжаление позицията на православните участници в „харизматичното възраждане“ изглежда не по-разумна, отколкото на римокатолиците или протестантите. Те очевидно не познават добре светите отци или житията на светиите и когато цитират, както рядко им се случва, някой отец, това винаги е извън контекста (вж. по-долу относно св. Серафим). „Харизматиците“ се позовават предимно на опита. Един православен свещеник пише: „Някои дръзват да наричат това преживяване ‘прелест’ – духовна гордост. Никой, който се среща с Бога по такъв начин, не може да изпадне в подобна заблуда (Logos, Apr., 1972, с. 10). Но рядко дори един истински православен християнин би бил способен да различи тънките форми на духовната заблуда (където „гордостта“ например може да възприеме формата на смирение), ако се опира само на собствените си чувства, без да се позовава на светоотеческата традиция. Може да се справи само този, който вече напълно е облякъл своята собствена мисъл и практика в светоотеческата традиция и сам е достигнал до висока степен на святост.

Как православният християнин може да се подготви, за да противостои на заблудата? Той разполага с богоозарените светоотечески писания, които заедно със Свещеното Писание са мерилото на Христовата Църква за 1900 години по отношение всеки възможен духовен или псевдодуховен опит. По-късно ще видим, че тази традиция има конкретно становище по главния въпрос, повдиган от „харизматическото“ движение: относно възможността за ново и повсеместно „изливане на Светия Дух“ в последните дни. Но дори преди да се консултира с отците по съответните въпроси, православният християнин е предпазен от заблудата от самото знание, че такава заблуда не само съществува, но и е навсякъде, включително и в самия него (като състояние на естеството след грехопадението – бел. пр.). Епископ Игнатий пише: „Всички ние сме в заблуда. Съзнанието за това е най-голямата защита от заблудата, а най-голямата заблуда е да се смяташ за незаблудим.“ Той цитира св. Григорий Синаит, който предупреждава: „Не е лесно достигането на истината и очистването от всичко, противно на благодатта. За дявола е свойствено да представя заблудата, особено за начинаещите като истина, представяйки за духовно това, което е зло.“ И „Бог не се гневи на този, който, като се пази от заблудата и се наблюдава внимателно, не приеме дори нещо, пратено от Бога… Напротив, Бог го хвали заради здравия разум.“

И така напълно неподготвен за духовната борба, без съзнание за съществуването на духовна заблуда от особено фин вид (за разлика от явните форми на окултизъм), римокатоликът или протестантът, или неграмотният православен християнин отива на молитвено събрание, за да бъде „кръстен (или изпълнен) със Светия Дух“. Атмосферата на събранието е крайно непринудена, съзнателно „отворена“ за активността на някакъв „дух“. Ето как римокатолици (които твърдят, че са по-внимателни от протестантите) описват някои от своите петдесетнически събрания: „Изглеждаше, че няма никакви бариери, никакви задръжки… те седяха на пода със скръстени нозе, жени в панталони. Монах в бяло расо. Пушеха цигари. Пиеха кафе. Молеха се свободно… Аз осъзнах, че тези хора си прекарват приятно с молитвата! И това те наричат пребиваване на Светия Дух сред тях?“ А едно друго римокатолическо петдесетническо събрание, „като изключим факта, че никой не пиеше, приличаше по всичко на коктейл-парти“ (Ranaghan, pp. 209, 157). На интерденоминационните „харизматически“ събрания атмосферата е дотолкова неформална, че никой не се изненадва, когато „духът“ вдъхнови някоя възрастна жена по време на всеобщите ридания да стане и да „изтанцува една малка джига“ (Sherrill, page 118). За здравомислещия православен християнин главното, което прави впечатление в подобна атмосфера, е пълната липса на присъщото за православното богослужение благочестие и преклонение, раждащо се от страха Божи. И това първо впечатление е толкова по-поразително, когато се потвърди и от наблюденията на наистина странните ефекти, които петдесетният „дух“ провокира, слизайки в подобна атмосфера. Сега ще изследваме някои от тези ефекти, поставяйки ги пред съда на свeтите отци на Христовата Църква.

Б. Физически съпровод на „харизматичния“ опит

Една от най-разпространените реакции на преживяването в „кръщението със Светия Дух“ е смехът. Един римокатолик свидетелства: „Аз бях толкова радостен, че единственото, което можех да правя, бе да се смея легнал на пода“ (Ranaghan, page 28). Друг римокатолик: „Усещането за Божието присъствие и любов бе толкова силно, че седях в църквата половин час просто смеейки се от радост заради Божията любов“ (Ranaghan, page 64). Един протестант свидетелства, за своето „кръщение“ следното: „Започнах да се смея… исках само да се смея и се смеех така, както правите и вие, когато ви е толкова хубаво, че не можете да говорите за това. Държах се за бузите и се превивах от смях“ (Sherrill, с. 113). Друг протестант: „Новият език, с който бях дарен се смеси с вълни от веселие в което всеки страх, който изпитвах, просто изчезна. Това бе език на смях“ (Sherrill, с. 115). Един православен свещеник, отец Евсевий Стефану, пише: „Не можех да скрия широката усмивка на лицето си, която във всеки момент можеше да прерастне в смях – смях на Светия Дух, пробудил в мен животворящото чувство за свобода (Logos, Apr., 1972, с. 4).За тази наистина странна реакция на „духовното“ преживяване могат да бъдат посочени твърде много примери. В стремежа си да я обяснят някои „харизматични“ апологети са създали дори цяла философия на „духовната радост“ и „шегите на Бога“. Но тази философия съвсем не е християнска. В цялата история на християнската мисъл и опит никой не е чувал за понятие като „смях на Св. Дух“. Тук може би по-ясно, отколкото където и да било, „харизматичното възраждане“ разкрива своята напълно нехристиянска религиозна ориентация. Това преживяване е напълно светско и езическо, и там, където то не може да бъде обяснено с термините на емоционалната истерия (според отец Евсевий, смехът „успокоява“ и „освобождава“ от „интензивното усещане за стеснителност, обърканост“ и „емоционална опусто- шеност“), то може да бъде само следствие от известна степен на „обладаност“ от едно или повече езически божества, които Православната църква нарича демони. Да вземем за сравнение преживяването на „посвещение“ от един езически ескимоски шаман: „Като виждах, че нищо не се получава, аз започнах да плача. Чувствах се нещастен, без да зная защо. Тогава без никаква причина всичко се промени внезапно. Почувствах една голяма, необяснима радост, една радост толкова силна, че не можех да се сдържа, и от гърлото ми излизаше песен, силна песен, в която имаше място само за една дума: радост, радост! Трябваше да ползвам цялата сила на гласа си и тогава в средата на този тайнствен и завладяващ възторг аз станах шаман… Аз вече виждах и чувах по коренно различен начин. Бях достигнал своето озарение… И не само можех да виждам през мрака на живота, но и от мен струеше ярка светлина… И всички духове на земята и небето, и морето дойдоха при мен и станаха мои духове-помощници“ (Lewis, Ecstatic Religion, с. 37).

Не е чудно, че неподготвени „християни“, съзнателно предоставили себе си отворени за подобно езическо преживяване, все още продължават да го тълкуват като „християнско“ и докато психологически те все още са християни, духовно те вече са влезли в реалността на напълно нехристиянските отношения и практики. Каква е присъдата на православната аскетитчиска традиция относно неща като „смехът на Светия Дух“? Светите Варсануфий и Иоан, отшелници от VI век, дават недвусмисления православен отговор на този въпрос, зададен им от един монах (отговор 451): „В страха Божи няма място за смях. В Писанието е казано за неразумните кога глупав се смее, издига гласа си (Сирах 21:23); а думата на неразумния е винаги неясна и лишена от благодат.“ Св. Ефрем Сирин също ясно учи: „Смехът и своеволието са началото на развращението в монаха. Когато го забележиш в себе си, знай, че си достигнал дълбините на злото. Не преставай да молиш Бога, за да те избави от тази смърт… Смехът лишава човека от блаженствата, обещани на плачещите (Матей 5:4) и разрушава постигнатото. Смехът се противи на Светия Дух, не носи никаква полза на душата, безчести тялото. Смехът прогонва нашите добродетели, изтрива спомена за смъртта и мисълта за мъките“ (Добротолюбие, М., 1913, том 2, с. 448). Не е ли очевидно колко встрани може да отиде незнанието на основите на християнството?Освен това също толкова често, както и смехът, в резултат на харизматично „кръщение“ се появяват и сълзи – психологически родствената на смеха реакция. Това се случва на отделни участници, а твърде често и на цели групи изведнъж (в тези случаи се отличава от преживяването на „кръщение“) и без видима причина, заразява всички присъстващи (вж. Sherrill, pp. 109, 117). „Харизматичните“ автори не смятат, че причина за тези резултати от протестантското възраждане е „осъзнаването на греховете“. Те не дават никакви обяснения. Такива, изглежда, не могат и да се дадат, освен ако не се приеме, че това е просто реакция на влиянието, което оказва „харизматичната“ атмосфера. Православните отци, както отбелязва епископ Игнатий, учат, че сълзите често съпровождат втората форма на духовна залуда. Като говори за многото различни причини на сълзите, едните добри, а другите не, св. Йоан Лествичник преудпреждава: „Не вярвай на твоите сълзи преди пълното си очистване от страстите“ (Стъпало 7:35), а за един вид сълзи определено казва: „Сълзите без мисъл са свойствени на безсловесното естество, а не на разумното“ (7:17).

Често заедно със смеха и сълзите се наблюдават много други психически реакции на „кръщението на Светия Дух“, като например топлина, различни форми на треперене, гърчове и падане на пода. Всички приведени по-долу примери, следва да се подчертае, се отнасят към обикновените протестанти и римокатолици, а не към крайните петдесетници, чиито преживявания са много по-ефектни и несдържани.

„В момента, в който положиха ръце върху мен, имах чувството, че гърдите ми се опитват да влязат в главата. Устните ми започнаха да треперят, а умът ми да пулсира. Тогава започнах да се хиля“ (Ranaghan, page 67). В друг случай участникът „следял това, което става, без емоции, но чувствал силна топлина в тялото и облекчение“ (Ranaghan, page 91), а ето свидетелствата и на други: „В момента, в който паднах на колене, започнах да треперя… Внезапно бях изпълнен от Светия Дух и разбрах: „Бог съществува.“ Започнах едновременно да се смея и да плача. Следващото нещо, което осъзнах, бе, че съм паднал пред олтара, изпълнен с мира Христов“ (Ranaghan, page 34); „Докато бях коленичил и тихо благодарях на Бога, Д. лежеше проснат на пода. Изведнъж той започна да се издига, като от някаква невидима сила… С прозрение, вдъхновено от Бога, разбрах, че Д. беше движен осезателно от Светия Дух“ (Ranaghan, page 29); „Ръцете ми (обикновено студени заради слабото ми кръвообращение) станаха топли и влажни. Обхвана ме топлина.“ (Ranaghan, page 30); „Аз знаех, че Бог работи в мен. Усещах едно осезателно парене в ръцете и в един миг бях облят в гореща пот“ (Ranaghan, page 102). Един член на „Иисусовото движение“ казва: „Чувствах, че нещо избликва в мен и внезапно започнах да говоря на езици“ (Ortega, page 49). Според един „харизматичен“ апологет подобни типични за „кръщението със Светия Дух“ преживявания „често се съпровождат от субективни преживявания, които дават на участника едно чудесно ново чувство за близост с Господа. Това понякога изисква израз на поклонение и почитание, който излиза от рамките на етиката на нашето западно общество! В такова време някои биват обхванати от силен гърч, издигат ръце към Господа, крещят, или падат на пода“ (Lillie, page 17).Човек не знае на какво да се чуди повече: на пълната несъвместимост на тези истерични чувства с каквато и да била духовност или на невероятното лекомислие, което кара тези заблудени хора да приписват своите конвулсии на „Светия Дух“, „божественото вдъхновение“, „мира Христов“. На това са способни хора, които не само че са напълно неопитни и без водачество в духовната и религиозна сфера, но са и абсолютно неграмотни. Цялата история на православното християнство не познава подобни, провокирани от Светия Дух, екстатични преживявания. Само с глупост, можем да си обясним, опитите на някои „харизматични“ апологети да сравняват тези масови детински и истрични преживявания с божествините откровения, като тези към св. апостол Павел по пътя към Дамаск или към св. апостол и евангелист Иоан Богослов на остров Патмос. Тези светци падали ничком пред истинския Бог (без гърчове и със сигурност без смях), докато псевдохристияните просто реагират на присъствието на един влизащ дух, и служат на себе си. Старецът Макарий Оптински, пише на едно лице в подобно състояние: „Като мислите, че намирате Божията любов в тези утешителни чувства, вие търсите не Бога, а себе си, тоест своето собствено утешение. В същото време, като избягвате пътя на скърбите, вие осъзнавате, че сте останали без духовно утешение[15].“ Ако тези „харизматични преживявания са религиозни преживявания изобщо, то те са езически религиозни преживявания. В действителност те съвпадат точно с преживяването на духовно обладаване по време на медиумична инициация, когато „една вътрешна сила, избликва като фонтан, и се опитва да установи контрол“ (Koch, Occult Bondage, с. 44). Разбира се, не всички „кръщения на Светия Дух“ са така екстатични като някои от приведените примери (както съществуват и такива, които са по-екстатични), но въпреки това те остават в съгласие с практиката в спиритизма: „Когато духовете намерят медиум, който е настроен приятелски и е предразположен към подчинение и пасивност, те влизат спокойно, като в свой дом; напротив, когато медиумът е по-малко предразположен и оказва някаква съпротива или съзнанието му е недостатъчно пасивно, духът влиза с по-голямо или по-малко усилие и това често се изразява в гримасите на лицето и в конвулсиите на крайниците му“ (Blackmore, Spiritism, с. 97).

Това усещане на „духовно обладаване“ обаче не бива да бъде обърквано с демоничното обсебване, което е състояние, когато един нечист дух намира постоянно убежище в някого и се проявява в психически и физически разстройства, за което няма да открием информация в „харизматичните“ извори. Медиумичното „обладаване“ е временно и частично. Медиумът се съгласява да бъде използван за една определена функция от влезлия дух. Но самите „харизматични“ текстове показат напълно ясно, че в тези преживявания присъства – когато те са истински, а не просто продукт на внушение – не просто някаква медиумична способност, а действително присъствие на дух. Изглежда, че тези хора са коректни, когато се наричат „изпълнени с духа“ – но това със сигурност не е Светия Дух.Епископ Игнатий дава няколко примера на подобни физически явления, съпровождащи духовната прелест. Той споменава за един монах, който треперел и издавал странни звуци, като смятал това си състояние за „плод на молитвата“; друг монах, когото епископът срещнал, чувствал такава горещина в своето тяло, следствие от екстатичния му метод на молитва, че не се нуждаел от топло облекло през зимата. Тази топлина можела дори да се почувства от околните. Като основен принцип, както пише епископ Игнатий, вторият вид на духовна измама е съпроводен от „страстна разгорещеност на кръвта“. „Поведението на латинските аскети, обхванати от прелест, винаги било екстатично, поради тяхната извънредна, веществена, страстна разгорещеност.“ В такова състояние изпадали и латински „светци“ като Франциск Асизки и Игнатий Лойола. Тази веществена топлина на кръвта, белег за духовната измама, трябва да бъде различавана от духов¬ната топлина, чувствана от подвижници като св. Серафим Саровски, които наистина имали Светия Дух. Светият Дух не се придобива чрез екстатичните „харизматични“ опити, а чрез дълъг и труден път на аскеза, „пътят на скърбите“, за който говори старецът Макарий, в лоното на Църквата Христова.

В.“Духовни дарове“, съпровождащи „харизматичния“ опит

Основният аргумент на последователите на „харизматичното възраждане“ е, че са придобили „духовни“ дарове. Един от първите такива „дарове“, който става забележим в тези „кръстени със Светия Дух“ е новата „духовна“ сила и смелост. Тя е резултат от определени преживявания, в чиято реалност никой не може да се съмнява, но безспорно човек може да се усъмни в интерпретацията им. Ето някои типични примери: „Аз нямам нужда да вярвам в Петдесетница, защото я видях“ (Ranaghan, page 40). „Започнах да чувствам, че зная точно какво да кажа на другите и какво те трябва да чуят… открих, че Свeтия Дух ми дава реална сила да кажа това и то имаше ефект“ (Ranaghan, page 64). „Аз бях така уверен, че Духът ще спази думата си и се молих, без да казвам „ако“. Молех се, като казвах ще бъде и трябва да бъде и изобщо говорех в повелително наклонение“ (Ranaghan, page 67). Ето един пример и от православен: „Ние се молим за мъдрост и в същия момент ставаме мъдри в Господа. Ние се молим за любов и ни изпълва истинна любов към всички хора. Ние се молим за изцерение и здравето се възстановява. Ние се молим за чудеса и виждаме как чудесата се случват. Ние се молим за песни и ги получаваме. Ние се молим на езици знайни и на езици незнайни“ (Logos, Apr., 1972, с. 13).

Тук отново виждаме стремежа посредством „харизматичния“ опит мигновено да бъде получено едно качество, което се придобива и изпитва през дълги години на аскетичен труд и усъвършенстване във вярата. Вярно е, разбира се, че апостолите и мъчениците са получавали велико дръзновение по благодатта Божия, но е нелепо когато „християнин харизматик“ дори без да има представа за това какво е Божията благодат, иска да се сравнява с великите светци. Основа на на духовна прелест „харизматичната“ смелост не е нищо друго освен трескаво, „възрожденческо“ подражание на истинската християнска смелост и служи само като отличителен белег на „харизматичната“ заблуда. Епископ Игнатий пише, че определена „самоувереност и дръзновение обикновено се забелязват у хора, които се намират в състояние на себезаблуда, като предполагат, че са свети и духовно израснали“. „В изпадналите в тази прелест се проявява извънредна надменност: те се опияняват от себе си, от своето състояние на самоизмама, смятайки го за благодатно. Те са пропити, пре¬изпълнени с високомерие и гордост, макар да изглеждат смирени за мнозина, които съдят по външния вид, а не по плодовете“.След говоренето на езици най-разпространеният „свръхестествен“ дар на „кръстените в Духа“ е директното получаване на „послание от Бога“ под формата на „пророчество“ и „тълкуване“. Едно момиче-римокатоличка разказва следното за своите приятели „харизматици“: „Някои от тях говореха на езици в мое присъствие и отчасти можех да тълкувам казваното. Съобщенията винаги носеха велико утешение и радост от Господа“ (Ranaghan, page 32). Едно от тълкуванията изглежда така: „Той говореше думи от Бога, послание за утешение“ (Ranaghan, page 181). Дързостта на тези послания е очевидна. На друго събрание „една млада жена обяви, че има „послание от Бога“ и започна да говори в първо лице единствено число (Ranaghan, page 2). Един „харизматик“ протестант пише, че в тези послания „Божието“ слово се предава директно!… Словото може изненадващо да бъде изказано от всеки присъстващ и освен това разнообразено с думи като: Така каза Господ. Обикновено (но не винаги) се говори в първо лице, например: „Аз съм с вас, за да ви благословя” (Williams, page 27).

Ето няколко специфични текста на „пророчества“ и „тълкувания“, дадени в апологетичните книги на „харизматическото“ движение:

1.“Бъди като дърво, превиващо се по Неговата воля, коренящо се в Неговата сила, израстващо към Неговата любов и топлина“ (Ford, page 35).

2.Както Светия Дух слязъл над Мария и Иисус се оформил в нея, така Светия Дух ще дойде над теб и Иисус в теб“ – това послание било дадено на езици от римокатолик и „изтълкувано“ от протестант (Ford, page 35).

3.“Стъпките на този, Който е преминал по улиците на Иерусалим са пред теб. Неговият поглед изцерява тези, които пристъпват близо, но носи смърт за тези, които Го отбягват“ – това било специално предназначено за един от членовете на молитвена група“ (Ford, page 35).

4.“Аз ти протягам своята ръка. Ти трябва само да я вземеш и Аз ще те водя“ – това послание било дадено няколко минути по-рано на един римокатолически свещеник, който стоял отделно в друга стая. Той го записал и влязъл в молитвената стая точно в момента, когато присъстващите произнасяли същото послание (Ranaghan, page 54).

5.“Не се вълнувай, аз съм доволен от позицията, която си заел. Това е трудно за теб, но ще донесе много благодат другиму“ – това донесло окончателно поощрение на човек, който неотдавна взел трудно решение“ (Sherrill, page 88).

6.“Съпругата ми влезе и започна да свири на орган. Внезапно Божият Дух слезе над нея и тя започна да говори на езици и да пророчества: „Сине мой, аз съм стеб. Понеже ми беше верен в малките неща, аз ще те използвам по по-велик начин. Аз те водя за ръка. Аз те ръководя, не се страхувай. Ти си в центъра на Моята воля. Не гледай нито вляво, нито вдясно, но продължавай напред“ – това „пророчество“ било „съпроводено“ с „видение“ и се превърнало в пряк повод за организирането на крупното и влиятелно обединение на петдесетниците от „Международното братство на бизнесмените от Пълния Завет“ (Logos Journal, sept, oct. 1971, c. 14).

Можем да се доверим напълно на свидетелствата, че в тези съобщения има нещо свръхестествено и че не са просто „измислени“. Но използва ли Светия Дух подобни изкуствени методи, за да общува с човека? („Духовете“ по време на сеансите безусловно използват!). Защо езикът е толкова монотонен и стереотипен и понякога може да се оприличи на езика, с който говорят машините за предсказване в американските кафенета? Защо посланията са така неясни, приличат на бълнуване и звучат като крясъци в транс? Защо винаги носят „утешение“, „успокоение“ и „радост“, и в тях напълно отстъства пророческо или верово съдържание – сякаш „духът“, по-точно „духовете“, по време на сеансите особено се радват на интерконфесионалните аудитории? Кое в крайна сметка е това странно, безлично „аз“, което говори чрез „харизматиците“? И грешим ли, като отнасяме към това явление думите на истинския Божи пророк: Да не ви мамят вашите пророци, които са между вас… лъжливо ви пророкуват в Мое име; Аз не съм ги пращал, казва Господ (Иеремия 29:8-9)?

„Кръстеният в Светия Дух“ обикновено запазва способността да говори на езици в молитвите си насаме и изобщо е сигурен, че „Бог“ е винаги с него. Също така дори извън атмосферата на молитвените събрания той често получава свои лични „откровения“, чува гласове или физически осезава нечие „присъствие“. Ето как „пророкът“ на „харизматичното възраждане“ описва едно от своите преживявания: „Един глас, който бе силен и ясен, ме пробуди от дълбок и спокоен сън… като отчетливо ми казва: ‘Бог няма внуци’… След това ми се стори, че в стаята ми има някой и това присъствие ме караше да се чувствам добре. Внезапно разбрах, че това е Светия Дух и че Той ми говори“ (Du Plessis, с. 61).Какво обяснение може да се даде на подобно преживяване? Епископ Игнатий пише: „Обладаният от такъв вид духовна прелест има мнение за себе си (втората форма на прелест се нарича „мнение“), че в него изобилстват даровете на Светия Дух. Това мнение се подхранва от лъжливи представи и лъжливи чувства и като такова то изцяло принадлежи към царството на бащата на лъжата – дявола. Този, който по време на молитва се стреми да открие сърцето си за усещанията на новия човек, но все още не е готов за това, заменя тези усещания със собствените си изобретения, със сурогати, към които падналите духове не закъсняват да присъединят своите действия. Смятайки погрешните си представи, както и внушенията на демоните за истинни и благодатни, той получава и съответните на усещанията мнения“.

Точно такъв процес наблюдавали и изследователите на спиритизма. За този, който сериозно се занимава със спиритизъм (не само за медиумите), настъпва момент, когато цялата лъжлива духовност, която възпитава пасивност на духа и откритост спрямо действията на „духовете“, проявяваща се даже в такива на вид невинни развлечения като използването на дъската с азбука и цифри (Oulja-board), преминава в обладаване от един нахлул в него дух, след което „свръхестествените“ способности започват да се проявяват[16]. В „харизматичното възраждане“, моментът на качествен преход се нарича „кръщение със Светия Дух“, което, ако не е имитация, съвпада с прехода от самоизмама към бесовска прелест. От този момент „харизматикът“-жертва е твърдо убеден, че „Духът“ ще отговори на неговите „религиозни чувства“ и че го очаква „живот на чудеса“.

Г. Новото „изливане на Светия Дух“

По правило последователите на „харизматичното възраждане“ имат чувството, че са (както те постоянно повтарят) „изпълнени духом“. Ето техните свидетелства: „Аз се почувствах свободен, чиста и нова личност, изпълнен докрай със Светия Дух“ (Ranaghan, с. 98). „След кръщението ми с Духа, добих по-ясна представа за живота в Духа. Това е живот, състоящ се от чудеса… да бъдеш изпълван повече и повече с животворящата любов на Духа Божи“ (Ranaghan, с. 65). Те неизменно характеризират своето „духовно“ състояние с едни и същи думи; един римокатолически свещеник пише: „независимо от страничните ефекти, почти всички, без изключение, които са били докоснати от Духа, получават мир и радост“ (Ranaghan, page 185). Една интерденоминационна „харизматична“ група заявява, че целта на нейните членове е да „проявяват и разпространяват любовта, радостта и мира на Иисус Христос навсякъде, където се намират“ (Inter-Church Renewal). В това „духовно“ състояние (в което твърде рядко се споменава за покаяние и спасение) някои достигат до големи висоти. Ето какво казва например един римокатолик: „Дарът на „Духа“ се усилваше в мен за дълги периоди (до няколко часа), в които бях близо до екстаза и можех да се закълна, съм в предверието на Царството Небесно“ (Ranaghan, с. 103). В обръщение са и впечатляващи истории за освобождаване от наркотична зависимост и тем подобни. Гръцкият свещеник Евсевий Стефану характеризира тази „духовност“, цитирайки един римокатолически свещеник, който твърди, че „харизматичното“ движение поражда „ново усещане за Божието присъствие, ново разбиране за Христа, по-силно желание за молитва, възможност за славене на Бога, ново желание за четене на Писанието. Писанието оживява като слово Божие, и човек усеща нов стремеж да предаде на другите знание за Христа, ново съчувствие към другите и усещане за техните нужди, ново чувство на мир и радост…“ И отец Евсевий привежда най-главния аргумент в полза на движението: „Дървото се познава по плодовете му… присъствието на дявола ли демонстрират тези плодове или на освещаващия Христов Дух? Нито един православен със здрав разум, който е видял плодовете на Духа с очите си, не може да даде грешен отговор на този въпрос“ (Logos, Jan., 1972, с. 13).Няма причина да се съмняваме във всички тези свидетелства. Наистина има много други противоположни свидетелства – ние приведохме няколко примера – които твърдят категорично, че „духът“ на „харизматичното възраждане“ е нещо тъмно и зловещо. Въпреки това не бива да се съмняваме, че много привърженици на „харизматическото възраждане“ действително смятат, че в него има нещо „християнско“ и „духовно“. Докато тези хора са извън Православната църква, ние можем да оставим техните мнения без коментар. Но когато един православен свещеник ни казва, че тези сектантски „феномени“ се пораждат от Светия Дух и дори ни увещава: „Не стойте настрана. Отворете сърцата си за съдействието на Светия Дух и станете частица от растящото харизматично възраждане“ (пак там) – тогава ние имаме правото и задължението да изследваме по-внимателно приведените доводи и да съдим за тях не по нормите на мъглявото хуманистично „християнство“, доминиращо на Запад и готово да нарече „християнин“ всеки, който просто се „чувства“ такъв, но по напълно различните норми на православното християнство. Според тези норми в по-горе приведения списък „духовни плодове“, няма нито един пункт, който да не присъствал в сектантските и еретически движения от миналото. Всички те са предизвикани от дявола, който се явява като „светъл ангел“, с целта да отклони хората от Христовата Църква в някакъв друг вид „християнство“. Ако „духът“ на „харизматичното възраждане“ не е Светия Дух, тогава тези „духовни плодове“ също не са от Бога.

Съгласно епископ Игнатий прелестта, известна като мнение „бива задоволявана с измислянето на фалшиви „благодатни“ усещания и състояния, от които се поражда една измамна и неправилна представа за целия духовен подвиг… Постоянно се установява едно псевдодуховно състояние на интимно приятелство с Иисус, вътрешни разговори с Него, мистически откро¬вения, гласове, наслаждения… От това действие кръвта добива едно греховно, измамно движение, което се приема като благодатно-дадено наслаждение… То се скрива под маската на смирението, благочестието, мъдростта.“ За разлика от по-силните форми на духовна заблуда мнението, „въвеждайки духа в ужасна грешка, не го води до делириум“. Така това състояние може дълго време да остане скрито и да продължи много години и дори цял живот. Човек, който е изпаднал в това топло, удобно, трескаво състояние на прелест, фактически извършва духовно самоубийство, оставайки сляп за своето истинско духовно състояние. Епископ Игнатий пише: „Като мисли за себе си … че е изпълнен с благодат, той никога няма да получи благодат… Този, който си приписва благодатни дарове пречи чрез своето ‘мнение’ на божествената благодат да влезе в него и отваря широко вратите за заразата на греха и демоните.“ Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол (Откровение 3:17).Тези, които са заразени с „харизматичната“ измама са не само „изпълнени с духа;“ те също говорят за началото на „нова епоха“ на „изливане на Светия Дух“, вярвайки, както прави отец Евсевий Стефану, че „светът се намира на прага на голямо духовно пробуждане“ (Logos, Feb., 1972, page 18). Затова те постоянно повтарят думите на пророк Иоил – Ще излея от Моя Дух върху всяка плът (Иоил 2:28). Православният християнин знае, че това пророчество се отнася изобщо към последното време, което започва с идването на нашия Господ и по-точно към деня Петдесетница (Деяния апостолски 2) и към всеки православен светец, който наистина притежава в изобилие даровете на Светия Дух – такива като св. Йоан Кронщадски и св. Нектарий от Пентаполис, които са извършили хиляди чудеса, дори и през нашия покварен XX век. Но според днешните „харизматици“, даровете на чудотворството са за всеки; почти всеки желаещ може да се научи да говори на езеци, а съществуват и наръчници, обясняващи как да се постигне това.

Но какво ни учат светите отци на Православната църква? Според епископ Игнатий, даровете на Светия Дух „присъстват само в право¬славните християни, които са достигнали християнското съвършенство, очистили се и подготвили се с покаяние“. Те „се дават на Божиите светци само по воля Божия и чрез Негово действие, а не по волята на човека и не благодарение на нечия собствена сила. Те се дават неочаквано, крайно рядко, в случаи на крайна нужда, по чудесния Божи промисъл, а не просто по случайност“ (св. Исаак Сирин). „Трябва да се отбележи, че в настояще време, духовните дарове се дават с голяма умереност, съответно на оскъдняването, обхванало цялото християнство като цяло. Тези дарове служат изцяло на нуждата от спасение. Напротив, „мнението“ щедро изсипва своите дарове в безгранично изобилие и с голяма скорост”.

С други думи, „духът“, който внезапно изсипва своите „дарове“ над това прелюбодейно поколение – което, покварено и заблуждавано векове от лъжливи вярвания и псевдоблагочестие, иска само „личби“ – не е Светия Дух Божи. Тези хора никога не са познавали Светия Дух и никога не са Му служили. Истинската духовност е толкова далеч от тях, че според всеки здравомислещ наблюдател, те само я имитират посредством своите психически и емоционални – а понякога демонични – феномени и богохулни крайности. За истинските духовни усещания, пише епископ Игнатий, „плътският човек няма никаква представа: защото представата за усещането винаги се базира на известните вече на сърцето усещания. Духовните усещания са напълно чужди за сърцето, запознато само с плътските и емоционални усещания. Такова сърце дори и не подозира за съществуването на духовни усещания.“
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Вж. The Orthodox Word, 1965, no. 4, pp. 155-158.

[12]. Conference XV, 2: Owen Chadwick, Western Asceticism, Philadelphia, Westminster Press, 1958, p. 258.

[13]. Wilson Van Dusen, The Presence of Other Worlds, Harper & Row, New York, 1974, pp. 120-125.

[14]. Вж. I. Н. Lewis, Ecstatic Religion, An Anthropological Study of Spirit Possession and Shamanism, Penguin Books, Baltimore, 1971, pp. 45,88,156, etc., and illustration 9.

[15]. Старец Макарий из Оптиной, Харбин, 1940.

[16]. вж. Blackmore, Spiritism, cc. 144-175 където е разказано за римокатолически свещеник, който бил физически преследван от дъска с написани на нея азбука и цифри (движима, разбира се, от демон), когато се опитвал да спре опитите с нея.

ИЗВОРИ, ЦИТИРАНИ В ТЕКСТА НА ТАЗИ ГЛАВА
Burdick, Donald W., Tongues – To Speak or not to Speak, Moody Press, 1969.

Christenson, Larry, Speaking in Tongues, Dimension Books, Minne¬apolis, 1968.

Du Plessis, David J., The Spirit Bade Me Go, Logos International, Plainfield, New Jersy, 1970.

Ford, J. Massingberd, The Pentecostal Experience, Paulist Press, N.Y. 1970.

Gelpi, Donald L., S.J., Pentecostalism, A Theological Viewpoint, Paulist Press, N.Y. 1971.

Herper, Michael, Life in the Holy Spirit, Logos Books, Plainfield, N.J. 1966

Koch, D.G., The Strife of Tongues. Kregel Publications, Grand Rap¬ids, 1969.

Lillie, D.G., Tongues under Fire, Fountain Trust, London, 1966. Ortega, Ruben, compiler, The Jesus People Speak Out, David C. Cook Publishing Co., Elgin, III.,1972.

Ranagan, Kevin and Dorothy, Catolic Pentecostals, Paulist Press, 1969.

Sherrill, John L. They Speak with Other Tongues, Spire Books, Old Tappan, N.J., 1965.

Williams, J. Rodman, The Era of the Spirit, Logos International, 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vz

Иеромонах Серафим (Роуз)

Коста Деир взе микрофона и ни разказа как неговото сърце било разтревожено заради Γръцката православна църква. Той помоли свещеника в епископалната църква, отец Дрискол, да се помоли Светия Дух да обхване и тази църква така, както е обхванал Римокатолическата. Докато отец Дрискол се молеше, Коста Деир плачеше на микрофона. След молитвата имаше дълго послание на езици и също толкова дълго тълкуване на казаното, според което молитвите са чути и Свeтия Дух ще избликне и ще съживи Γръцката православна църква… Около мен хората толкова много ридаеха и викаха, че емоционално не издържах и избягах навън далеч от всичко това… Но ето че се чух да казвам: „Някой ден, когато ще четем как Духът се е излял в Γръцката православна църква, нека си спомним, че в момента, когато това започна, ние бяхме тук[1]”.

Шест месеца след описаното по-горе събитие, състояло се по време на една интерденоминационна „харизматична“ среща в Сиатъл, православни християни наистина започнали да научават, че „харизматичният дух“ се е излял в Гръцката православна църква. От януари 1972 година издаваното от отец Евсевий Стефану списание Логос започва да информира за изявите на това движение, началото на което било положено по-рано в няколко гръцки и сирийски енории в Америка. Сега то се разпростанява и в други енории с активното съдействие на отец Евсевий. След като читателят се запознае в следващите страници с описанието на този „дух“ от думите на неговите водещи представители, няма да е трудно да повярва, че „духът“ в действителност се появява в православния свят благодарение на точно такива настоятелни моления на „интерденоминационните християни“. Ето защо, ако от подобно описание може да се направи някакво заключение, то със сигурност трябва да бъде, че ефектното „харизматично възраждане“ в наши дни не е просто феномен на хиперемоционалност и протестантско възрожденчество – въпреки че тези елементи също присъстват силно, – но е всъщност действие на един „дух“, който може да бъде призован и който върши „чудеса“. Въпросът, на който ще се опитаме да отговорим на тези страници, е следният: какво или кой е този дух? Като православни християни ние знаем, че не само Бог върши чудеса; дяволът също има своите собствени „чудеса“ и действително е способен да имитира почти всяко истинско чудо, извършено от Бога. Ето защо в тези страници ние ще се постараем внимателно да изпитваме духовете дали са от Бога (1 Иоан 4:1).Ще започнем с кратък исторически преглед, тъй като никой не може да отрече, че „харизматичното възраждане“ идва в православния свят от протестантските деноминации и римокатолицизма, които на свой ред са го приели от петдесетническите секти.

1.Петдесетническото движение през XX век

Съвременното петдесетническо движение, въпреки че има зачатъци през XIX век, датира своя произход точно в 19.00 часа на Новогодишната нощ срещу новата 1901 година. Известно време преди този момент методисткият пастор в Топика, Канзас – Чарлз Пархам, търсейки отговор за осъзнаваната слабост на своето служение, съсредоточено изучавал Новия Завет с група от учениците си. Това занимание целяло да открие каква е тайната на силата, която притежавало апостолското християнство. В крайна сметка учениците стигнали до извода, че тази тайна лежи в „говоренето на езици“, които според тях винаги съпровождали приемането на Светия Дух в Деяния на св. апостоли. С нарастващо вълнение и напрежение, Пархам и неговите ученици твърдо решили да се молят докато сами не получат „кръщение на Светия Дух“, придружено с говорене на езици. На 31 декември 1900 година те се молели от сутринта до вечерта безуспешно, докато едно младо момиче не подсказало, че в този експеримент липсва една съставна част – „възлагането на ръце“. Пархам положил ръцете си върху главата на момичето и тя незабавно започнала да говори на „непознат език“. В продължение на няколко дни имало много такива „кръщения“, включително на самия Пархам и на още дванадесет други пастори от различни деноминации, като всички те били съпроводени от говорене на езици. Скоро това явление се разпространило в Тексас, а впоследствие имало впечатляващ успех в една малка негърска църква в Лос Анджелис. Оттогава движението се разпространява по света и наброява около десет милиона последователи.

Половин век петдесетническото движение оставало сектантско и официално установените деноминации навсякъде го посрещали с враждебност. По-късно обаче говоренето на езици постепенно започнало да се появява в самите тези деноминации. Отначало това се пазело в тайна, докато през 1960 година един свещеник от Епископалната църква в района на Лос Анджелис не обявил публично, че е получил „кръщение със Светия Дух“ и че говори на езици. След известна първоначална враждебност „харизматичното възраждане“ спечелило официалното или неофициалното одобрение на всички главни деноминации и бързо се разпространило както в Америка, така и в чужбина. Дори някога непреклонната и недостъпна Римокатолическа църква в края на шейсетте години била увлечена с ентусиазъм в това движение. Римокатолическите епископи в Америка признали движението през 1969 година. По това време в него били увлечени няколко хиляди римокатолици, а днес те са стотици хиляди. Последователите на движението се събират периодично на местни и национални „харизматични“ конференции, чиито участници понякога наброяват десетки хиляди. Римокатолическите страни в Европа също с ентусиазъм стават „харизматични“, за което свидетелства проведената през лятото на 1978 година в Ирландия „харизматична“ конференция, на която присъствали хиляди ирландски свещеници. Малко преди смъртта си папа Павел VI се срещнал с делегация на „харизматици“ и заявил, че той също е петдесетник.Каква може да бъде причината за такъв впечатляващ успех на „християнското“ възраждане в привидно „постхристиянския“ свят? Несъмнено отговорът на този въпрос се основава на два фактора: първо – възприемчивата почва, която представляват онези милиони „християни“, чувстващи, че религията им е суха, прекалено рационална, повърхностна, лишена от плам и сила; и второ – силата на „духа“, който очевидно стои зад феномена и е способен при определени условия да поражда множество разнообразни „харизматични“ явления, включително изцеления, говорене на езици, пророчества и тълкувания. В основата на всичко това лежи един изумителен опит, който се нарича „кръщение на (в, със) Светия Дух“.

Но какво точно е този „дух“? Знаменателно е, че този въпрос се задава рядко, ако изобщо някога се обсъжда от последователите на „харизматичното възраждане“. Техният „кръщелен“ опит е толкова силен и е предшестван от такава въздействаща подготовка под формата на съсредоточена молитва и очакване, че в умовете им никога не възниква съмнение относно приемането на Светия Дух. Те са сигурни, че феноменът, който преживяват, е точно този, който е описан в Деяния на св. апостоли. Освен това самата психологическа атмосфера на движението често е толкова пристрастна и напрегната, че таенето на всякакво съмнение спрямо него се разглежда като хула срещу Светия Дух. От стотиците книги, които вече са се появили за движението, само няколко изразяват известно, макар и слабо съмнение относно духовната му стойност.

За да получим по-добра представа за отличителните характеристики на „харизматичното възраждане“, нека изследваме някои от свидетелствата и практиките на участниците в него, оценявайки ги според нормите на св. православие. Тези свидетелства освен няколко определени изключения, са взети от апологетични книги, чиито автори са благосклонни към движението или от списания, публикуващи само материали, които подкрепят позицията му. По-нататък ще употребяваме в минимална степен петдесетнически извори, като ще се ограничим главно до свидетелствата на протестантските, римокатолическите и православните участници в съвременото „харизматично възраждане“.

2.“Икуменическият“ дух на „харизматичното възраждане“

Преди да цитираме съответните свидетелства, трябва да отбележим характерния признак, лежащ в основата на движението, който рядко се споменава от харизматичните автори. Това е удивителната многобройност и разнообразност на петдесетническите секти, всяка със своите доктринални особености, а много от тях нямат никакви братски отношения с останалите. Известни са различни „Асамблеи на Бога“, „Божии църкви“, „Петдесетнически“ и „Светийски“ общности, групи на „Пълното Евангелие“ и така нататък, като повечето също се подразделят на по-малки секти. Първото, което човек би казал за „духа“, вдъхновяващ подобна анархия, е, че той със сигурност на е дух на единство и е в пълен контраст с духа на апостолската Църква от I век, връщане към която проповядва това движение. Въпреки това сред деноминациите участващи в „харизматичното възраждане“ през последното десетилетие се говори много за „единството“, което „духът“ внушава. Но какво единство е това? Истинското единство на Църквата, което православните християни от първото и от двадесетото столетие познават еднакво добре, или псевдоединството на икуменическото движение, което отрича самото съществуване на Христовата Църква?На този въпрос напълно недвусмислено отговаря може би водещият „пророк“ на петдесетничеството през XX век – Дейвид дю Плеси. Последните двадесет години той активно разпространява вестта за „кръщението на Светия Дух“ сред деноминациите, участващи в Световния съвет на църквите, по поръка на един „глас“, който му наредил да върши това през 1951 година. „Петдесетническото възраждане в църквите набира сила и скорост. Най-забележителното е, че това възраждане се открива в така наречените либерални общности, много по-рядко се среща в евангелските и съвсем не е засегнало протестантите-фундаменталисти. Последните са най-явните врагове на нашето славно възраждане, защото то се наблюдава в петдесетническото движение и защото именно в модернистките движения на Световния съвет ние намираме най-мощните проявления на Духа“ (Du Plessis, page 28[2]). В Римокатолическата църква „харизматичното възраждане“ също възниква именно в „либералните“ кръгове и един от неговите резултати е, че вдъхновява още повече техния икуменизъм и литургичните им експерименти („китарни меси“ и други подобни). В същото време римокатолиците-традиционалисти са настроени против това движение също както протестантите-фундаменталисти. Без съмнение ориентацията на „харизматичното възраждане“ е икуменическа. „Харизматическият“ лутерански пастор Кларенс Финсаас пише: „Мнозина са учудени, че Светия Дух може да действа също и в различните традиции на историческата Църква… независимо от това дали църковното учение се основава на калвинизма или арминианизма. Това няма значение и така се доказва, че Бог е над нашите вярвания и че нито едно вероизповедание не притежава монопол върху Него“ (Christenson, page 99). Един епископален пастор, говорейки за „харизматичното възраждане“, отбелязва, че „в икуменически план то води до забележително възсъединяване на християни от различни традиции, предимно на местно църковно ниво“ (Harper, page 17). Калифорнийското „харизматично“ периодично издание Междуцърковно обновление (Inter-Church Renewal) изобилства с примери за „единство“ като този например: „Тъмнината на вековете е разпръсната и ето че римокатолическа монахиня и протестант могат да се обичат един друг с невиждана, нова по характер любов“, което доказва, че „старите деноминационни бариери се разпадат. Повърхностните доктринални различия се отхвърлят встрани, за да могат вярващите да достигнат до единството на Светия Дух.“ Православният свещеник отец Евсевий Стефану вярва, че „това изливане на Светия Дух преодолява границите на деноминациите… Божият Дух действа… както вътре, така и извън Православната църква“ (Logos, Jan., 1972, page 12).

Тук православният християнин, който внимателно „изпитва духовете“, се оказва на позната, засята с обичайните икуменически клишета почва. Трябва да отбележим, преди всичко, че това ново „изливане на Свeтия Дух“ също както и самото икуменическо движение възникват извън Православната църква. Няколкото православни енории, които го възприемат сега явно следват една временна мода, зародила се извън границите на Христовата Църква.Но на какво могат да научат православните християни тези, които са извън Църквата на Христа? Разбира се (нито един съвестен православен човек няма да отрече), православните християни понякога могат да бъдат засрамени от ревността и усърдието на някои римокатолици или протестанти за ходене на църква, мисионерска дейност, обща молитва, четене на Свещеното Писание и прочее. Ревностните неправославни вярващи могат да засрамят православните, въпреки грешките в своите вярвания, когато полагат повече усилия да угодят на Бога, отколкото много православни на които е дадена цялата пълнота на апостолското християнство. Православните ще постъпят добре, ако се поучат от тях и се събудят, за да открият духовните богатства в своята собствена Църква, които пропускат да забележат заради духовната си леност или лоши навици. Всичко това се отнася към човешката страна на вярата, към човешките усилия, които се прилагат в религиозните дейности независимо от това дали вярването е правилно, или погрешно.

„Харизматичното“ движение обаче претендира за непосредствена връзка с Бога, за това, че е открило начин за приемане на Светия Дух и за изливането на Божията благодат. Но нали Господ Иисус Христос е основал именно Църквата като средство за изпращане на благодатта към хората? Трябва ли да повярваме, че съществува някакво „ново откровение“, което в наши дни ще замени Църквата, уж способно да предава благодатта извън нея? Да приемем ли, че благодатта се дава на всяка група вярващи по някакъв начин в Христа, без тези хора да знаят или да са пристъпвали към основаните от Него тайнства и без да имат връзка с апостолите и техните приемници, на които Той е заповядал да извършват тайнствата? Не: също толкова сигурно е днес, както е било и през I век, че даровете на Светия Дух не се разкриват в тези, извън Църквата. Великият православен отец на XIX век епископ Теофан Затворник пише, че дарът на Светия Дух се дава „изключително чрез тайнството Миропомазване, което е било установено от апостолите вместо ръкополагането (форма на тайнството известна ни от Деянията на св. апостоли)“. „Всички ние – които сме били кръстени и миропомазани – имаме дара на Светия Дух… макар Той да не действа във всеки от нас.“ Православната църква дава възможност да направим този дар действен и „не съществува друг начин“… „Без тайнството на Миропомазването, както по-рано без възлагането на ръце от апостолите, Светия Дух не идва и никога няма да дойде[3]„.

С други думи, ориентацията на „харизматичното възраждане“ може да се определи като форма на един нов и по-малко повърхностен – „духовен“ икуменизъм: всеки християнин се „обновява“ в своята собствена традиция и в същото време по странен начин се обединява (тъй като изпитва същото преживяване) с други също „обновени“ в техните собствени, съдържащи различни нива на ереси и неблагочестие, традиции! Този релативизъм води също до допускането на съвършено нови религиозни практики, като в случая, когато православен свещеник разрешава на мирянин да „положи ръце“ върху него пред царските двери (Logos, Apr., 1972, с. 4). И като логичен завършек на всичко това идва свръхикуменическата представа на водещия петдесетнически „пророк“, според когото мнозина петдесетници „са започнали да визуализират възможността движението да стане Църква Христова в края на времената. Но за последните десет години ситуацията напълно се е променила. Много от моите братя са уверени, че Господ Иисус Христос, главата на Църквата, ще излее Своя Дух над всяка плът и че историческите църкви ще бъдат възродени или обновени, за да бъдат накрая в това обновление обединени от Светия Дух“ (Du Plessis, page 33). Ясно е, че в „харизматичното възраждане“ няма място за тези, които вярват, че Православната църква е Църквата Христова. Не е чудно, че според признанията на някои православни петдесетници, в началото те „изпитвали съмнения в православността“ на това движение (Logos, Apr., 1972, page 9).Но нека сега погледнем отвъд икуменическите теории и практики на петдесетничеството към това, което наистина вдъхновява и дава сили на „харизматичното възраждане“: реалното проявление на силата на „духа“.

3.Говорене на езици“

Ако внимателно се запознаем с написаното за „харизматичното възраждане“, ще видим, че това движение твърде много напомня сектантските движения от миналото. Характерното за тях е основаването им предимно и дори изцяло на произволни части от вероучението или обреда. Единственото отличие е в това, че сега ударението се поставя на един фрагмент, който никой от сектантите в миналото не е издигал като централен: говоренето на езици.

Съгласно учението на много петдесетнически секти „кръщението на вярващите в Светия Дух се засвидетелства от първоначалния физически знак на говорене с други езици“ (Sherrill, page 79). Това не е само първият знак за встъпване в петдесетническа секта или подобна ориентация. Съгласно най-изявените им авторитети тази практика трябва да продължи, в противен случай „духът” може да бъде загубен. Дейвид Дю Плеси пише: „Практиката на молене с езици трябва да продължи и да се усилва в живота на кръстените в Духа, иначе те могат да открият, че проявленията на Духа са станали редки или съвсем са спрели“ (Du Plessis, page 89). Мнозина свидетелстват, както прави това и един протестант, че езиците „са станали съществен съпровод на молитвения живот“ (Lillie, page 50). По този въпрос в една римокатолическа книга по-предпазливо е казано, че от „даровете на Светия Дух“ езиците „често, макар и невинаги, се получават първи. За мнозина това е един праг, през който човек влиза в царството на даровете и плодовете на Светия Дух“ (Ranaghan, page 19).

Тук вече може да се забележи прекаленото изтъкване, което разбира се липсва в Новия Завет. В него говоренето на езици безспорно има второстепенно значение и служи като знак за слизането на Светия Дух в деня Петдесетница (Деяния апостолски, втора глава) и в други два случая (Деяния апостолски, десета и деветнадесета глави). След първи или може би втори век подобно явление не е документирано в нито един православен извор. Няма свидетелства такъв дар да се е проявявал дори сред великите отци от Египетската пустиня, които били толкова изпълнени с Духа Божи, че извършвали редица удивителни чудеса, включително възкресяване на мъртви. Православното отношение към истинското говорене на езици може да бъде обощено в думите на блажени Августин (Омилия по Иоан VI, 10): „В най-ранните времена Светия Дух се е изливал над онези, които вярвали и те говорели с езици, които не са изучавали, тъй като Духът влагал думите им. Това било знамение, приспособено към времето. Подходящо било свидетелството за Светия Дух да се изрази на различни езици за да покаже, че Евангелието ще се проповядва на всички народи по цялата земя. Това се е случило, за да се даде знак и после е отминало.“ И сякаш в отговор на съвременните петдесетници, които по странен начин придават на това явление особено значение, Августин продължава: „Да очакваме ли сега, че тези, над които се възложат ръце, ще говорят на езици? Или когато възложим ръце върху тези деца чакаме ли да видим дали те ще говорят с езици? И когато видим, че не говорят с езици, ще бъде ли някой от вас толкова лош по сърце, че да каже: Тези не са получили Светия Дух?“За да оправдаят използването на езици, съвременните петдесетници цитират преди всичко Първото послание на св. апостол Павел до Коринтяните (12-14 гл.). Но св. апостол Павел пише този пасаж именно защото „езици“ са станали извор на безредие в коринтската църква и макар, че не ги забранява, той категорично омаловажава тяхната значимост. Ето защо написаното от апостол Павел е далеч от насърчаване на каквото и да е съвременно възраждане на „дара за езици“. Напротив, той не го препоръчва, особено след като е ясно (както признават самите петдесетници), че освен Светия Дух има и други извори за говорене на езици! Като православни християни ние вече знаем, че говоренето на езици като истински дар на Светия Дух не може да се появи сред тези, които са извън Христовата Църква. Нека обаче разгледаме по-отблизо този съвременен феномен, за да разберем дали той не притежава характеристики, които биха могли да разкрият неговия произход?

Ако преувеличената от съвременните петдесетници важност на „езиците“ вече е предизвикала у нас подозрение, то запознаването с обстоятелствата, при които се проявяват „езиците“, би трябвало окончателно да ни отвори очите.

За разлика от истинските дарове на Светия Дух, които се дават свободно и спонтанно, без човешка намеса, съвременното говорене на езици може да бъде причинено напълно предсказуемо с помощта на редовно прилагана техника. Тя представлява съсредоточена групова „молитва“ в съпровод на протестантски химни, които имат силата на психологическо внушение („Той идва! Той идва!“). „Молитвата“ достига кулминационната си точка във „възлагането на ръце“ и понякога включва такива чисто физически техники като многократно повтаряне на дадена фраза (Koch, с. 24) или просто издаване на звуци с уста.

По повод говоренето на езици един човек признава, че както много други „в усилието си да започне молитвата на езици често издава с уста безсмислени срички“ (Sherrill, с. 127). Подобни усилия съвсем не се оспорват и дори биват насърчавани от петдесетниците. „Издаването на звуци с уста не е ‘говорене на езици’, но то може да бъде един честен акт на вяра, който Светият Дух ще възнагради, като даде на този човек силата да говори на друг език“ (Harper, с. 11).Друг протестантски пастор казва: „Първоначалната преграда за говоренето на езици, струва ми се, е просто осъзнаването, че ти трябва ‘да проговориш веднага’… Първите срички и думи могат да звучат странно за твоя слух. Те могат да бъдат придружени от заекване и да са неразбираеми. Може да решите, че просто си измисляте. Но когато продължите да говорите с вяра… Духът ще оформи за вас език на молитва и похвала“ (Christenson, с. 130). Един иезуитски „богослов“ разказва как прилага на практика този съвет: „След закуска почувствах почти физическо притегляне към параклиса, където сядах за молитва. Следвайки описанието на Джим за неговото собствено приемане на дара за езици, аз започнах да си казвам тихо ‘ла, ла, ла, ла’. За мое огромно учудване последва бързо движение на езика и устните, съпроводено от силно чувство за вътрешна молитва“ (Gelpi, c. 1).Възможно ли е някой сериозен православен християнин да обърка тези опасни психични игри с даровете на Светия Дух? Тук просто няма нищо християнско, нищо духовно. Това е сферата, по-скоро на психическите механизми, които могат да бъдат приведени в действие чрез способите на определени психологически или физически техники и „говоренето на езици“, изглежда, заема ключова роля като един вид „спусък“ в тази сфера. Във всеки случай това със сигурност няма нищо общо с духовния дар, засвидетелстван в Новия Завет. Много по-близко до харизматичното „говорене на езици“ е „говоренето“, практикувано в примитивните религии, където шаманите или знахарите използват съответна техника за изпадане в транс и след това изпращат или получават послание от „бога“ на език, който не са изучавали[4]. В следващите страници ние ще се срещнем с такива странни „харизматични“ преживявания, че сравнението с шаманизма няма да изглежда никак пресилено, особено ако вземем предвид, че примитивният шаманизъм не е нищо друго освен частен израз на един „религиозен“ феномен, който съвсем не е чужд на съвременния Запад. Този феномен, който всъщност играе знаменателна роля в живота на някои съвремени „християни“, е медиумизмът.

4.“Християнският“ медиумизъм

Немският лутерански пастор д-р Курт Кох е автор на едно прецизно и обективно изследване на „говоренето на езици“ (Борбата на езиците). След като изследвал стотици примери на този „дар“ от последните няколко години, той стигнал до заключението въз основа на Свещеното Писание, че само четири случая могат да бъдат оприличени на описания в Деянията на св. апостоли дар, но дори и за тях не бил сигурен. Православният християнин, който се опира на цялата светоотеческа традиция в Христовата Църква би бил по-строг в своята присъда. Освен няколкото възможни положителни примери обаче д-р Кох открива редица случаи на несъмнено демонично обсебване – „говоренето на езици“ всъщност е един присъщ на обладаните от зъл дух „дар“. Но ние откриваме ключа към цялото движение във финалните изводи на д-р Кох. Той заключава, че движението на „езиците“ изобщо не може да се нарече „възраждане“. В основата му е не покаянието или признаването на греха, а търсенето на сила и преживявания. Феноменът на езиците не е описаният в Деяния на св. апостоли дар, нито е (в повечето случаи) действително демонично обсебване. „Все повече и повече става ясно, че вероятно над деветдесет и пет процента от цялото движение на езиците е медиумично по характер“ (Koch, с. 35).

Какво е „медиумът“? Това е човек с известна психическа сензитивност, която му дава възможност да бъде проводник или средство за проявата на невидими сили или същества. При това, както подчертава оптинският старец Амвросий[5], там, където са замесени реално осезаеми същества, почти винаги става дума за паднали духове, а не за „духове на починали“, както си въобразяват спиритистите. Почти всички нехристиянски религии използват широко медиумични способности, като ясновидство, хипноза, „чудесно изцерение“, появяване и изчезване на предмети, както и преместване на предмети от едно място на друго и така нататък.

Трябва да се отбележи, че подобни дарове са владеели също и православни светци, но има огромна разлика между истинския християнски дар и неговата медиумична имитация. Истинският християнски дар на лечение например се дава от Бога директно в отговор на усърдна молитва и особено при молитва на човек, който е особено угоден на Бога, праведник или светец (Иаков 5:16), и също чрез докосване с вяра до предмети, осветени от Бога (осветена вода, мощи на светци и други; вж. Деяния апостолски 19:12; 2 Царства 13:21). Но медиумичното лечителство като всеки друг медиумичен дар се извършва чрез способите на определена техника и психично състояние, които могат да се развият и прилагат в употреба чрез практика и които нямат каквато и да било връзка нито със светостта, нито с дейността на Бога. Медиумичната способност може да бъде придобита по наследство или да бъде възприета при контакт с някой, който притежава този дар, или дори чрез четене на окултна литература[6].

Много медиуми твърдят, че техните сили изобщо не са свръхестествени, а са част от природата, за която се знае твърде малко. До известна степен това е истина; но също така е вярно, че сферата, от която идват тези дарове, е сфера на падналите духове. Последните не се колебаят да използват възможността, предоставена им от навлизащите в тази област хора, за да ги въвлекат в своите мрежи и дарявайки ги със своите демонични сили и прояви, да разрушат душите им. Каквото и да е обяснението на различните медиумични явления, Бог в Своето Откровение към човечеството строго забранява всякакъв контакт с тази окултна сфера: не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Γоспода (Второзаконие 18:10-12; вж. също Левит 20:6).На практика е невъзможно да се съчетае медиумизмът с истинското християнство. Желанието за медиумично преживяване е несъвместимо с основния християнския стремеж за спасение на душата. Разбира се, не може да се каже, че няма „християни“, въвлечени в медиумизма, често несъзнателно (както ще видим), но можем да кажем, че те не са истински християни, че тяхното християнство е само едно „ново християнство“, такова, за каквото говори Николай Бердяев и което ще бъде дискутирано отново по-долу. Дори от своята протестантска изходна позиция д-р Кох прави една сериозна забележка, като отбелязва:“Религиозният живот на човека не се накърнява от окултизма или спиритизма. Спиритизмът до голяма степен е ‘религиозно’ движение. Дяволът не отнема нашата ‘религиозност’… [Но] има огромна разлика между това да бъдеш религиозен и да бъдеш роден отново чрез Духа Божи. За съжаление в нашите християнски деноминации има повече ‘религиозни’ хора, отколкото истински християни[7]„.

Най-добре познатата форма на медиумизъм в съвременния Запад е спиритическият сеанс, където контакт се осъществява с определени сили, предизвикващи видими резултати, като почуквания, гласове, автоматично писане или говорене на непознати езици, преместване на обекти и появяване на ръце и „човешки“ фигури, които понякога могат да бъдат фотографирани. Тези резултати се предизвикват с помощта на определени положения на тялото и техники от страна на присъстващите. Ще се спрем на тях, цитирайки един от стандартните наръчници по въпроса[8].

1.Пасивност:“Активността на духа е зависима от степента на пасивност или покорство, които той намира в екстрасенса или медиума“. „Медиумизмът… посредством усърдни занимания може да бъде овладян от всеки, който съзнателно предостави тялото си, своята свободна воля, своите сетивни и интелектуални способности на един проникващ в него и ръководещ го дух“.

2.Солидарност във вярата: Всички присъстващи трябва „мислено да симпатизират на медиума, за да го поддържат“. Спиритичните явления се улесняват при определено съчувствие, което следва от хармонията на идеите, възгледите и чувствата, съществуващи между участниците и медиума. Когато в членовете на ‘кръга’ липсват симпатия, хармония и пасивността на волята, сеансът излиза несполучлив. Също така „голямо значение има броят на участниците. Ако са повече, резултатът се постига по-трудно, защото те забавят или пречат на толкова необходимата за успеха хармония“.

3.Магнетичен кръг: Всички присъстващи „се хващат за ръце, образувайки по този начин така наречения магнетичен кръг. Чрез тази затворена верига всеки участник влива своята част от енергията, която сумарно се получава от медиума“. „Магнетичният кръг“ обаче е необходим само на по-слабо развитите медиуми. Госпожа Блаватска, основателката на съвременната „теософия“, която сама е била медиум, се присмивала на недодяланите техники на спиритизма след срещите си с много по-силни медиуми на Изток (в тази категория влиза и факирът, описан в трета глава).

4.Атмосфера: „Необходимата спиритическа атмосфера се създава чрез прилагането на изкуствени методи, като пеене на химни, слушане на тиха музика и дори, молитва.“Със сигурност може да се каже, че спиритическият сеанс е една груба форма на медиумизма. Това е причината техниките му да бъдат явни и да се стига до ефективни резултати само в редки случаи. Има и по-фини форми, някои от които се разпространяват под името „християнски“. За да разбере това, човек има нужда само от един поглед към техниките на „целителя с вяра“ Орал Робъртс (който, преди да се присъедини към Методистката църква, е бил пастор в сектата „Свята Петдесетница“). Робъртс извършва „чудесни“ изцеления с помощта на „магнетичен кръг“, съставен от хора, притежаващи нужната солидарност, пасивност и хармония на „вярата“. Всички те полагат ръце върху телевизора, докато той е на екрана; изцеленията могат да бъдат осъществени дори чрез изпиване на чаша вода, стояла върху телевизора по време на сеанса и по този начин абсорбирала действащия поток от медиумични сили. Но подобни изцеления, както и тези, предизвиквани от спиритизма и магията, могат да имат тежки психологически последици, а да не говорим за духовните разстройства[9].

В тази област човек трябва да бъде много внимателен, защото дяволът постоянно имитира делата на Бога и много хора с медиумични способности продължават да мислят, че са християни и че даровете им идват от Светия Дух. Но можем ли да кажем, че „харизматичното възраждане“ всъщност е, както казват някои, форма на медиумизма?

Когато към „харизматичното възраждане“ приложим обичайните тестове, ще останем поразени преди всичко от факта, че необходимите условия за спиритическия сеанс, описани по-горе, неизменно присъстват при „харизматичните“ молитвени събрания. В същото време нито една от тези характеристики не може да се забележи под същата форма или степен в истинското християнско богослужение на Православната църква.

1.Пасивността на спиритическия сеанс съответства на това, което „харизматичните“ писатели наричат „един вид отпускане… което е нещо повече от обикновено подчиняване на съзнанието чрез волеви акт; става дума за огромната скрита област на човешкия несъзнателен живот… Това означава да предоставиш цялото си същество – тялото, разума и дори езика си – в пълно владение на Духа Божи… При такива хора бариерите са свалени и Бог могъщо снизхожда и пронизва цялото им същество“ (Williams, pp. 62-63; курсив в оригинала). Подобен „духовен“ начин на мислене е чужд на християнството. Това по-скоро е начинът на мислене при Дзен будизма, „източния“ мистицизъм, хипнозата и спиритизма. Такава преувеличена пасивност е абсолютно несвойствена на православната духовност и представлява само открита покана към измамните духове да действат. Един благосклонен наблюдател отбелязва, че на петдесетническите събрания хората, които говорят на езици или ги тълкуват, „изглеждат изцяло изпаднали в транс“ (Sherrill, с. 87). Тази пасивност дотолкова е завладяла някои „харизматични“ общности, че те напълно са се отказали от църковната организация и от всякакъв ред в богослужението, като вършат всичко така, както „духът“ им заповяда.

2.Съществува известна солидарност във вярата, но за разлика от единодушната вяра и надежда за спасение на християните, тук виждаме особено единодушие в желанието и очакването на „харизматичния“ феномен. Това се отнася до всички „харизматични“ молитвени събрания. Но за преживяването на „кръщение със Светия Дух“ е необходима много по-силно изразена солидарност. Обикновено то се извършва в отделна малка стая, в присъствието само на неколцина, вече запознати с този опит. Присъствието дори на един човек, който има отрицателно отношение към предстоящото, често е достатъчна причина „кръщението“ да не се състои (както съмненията и молитвата на православния свещеник в описания по-горе случай са били достатъчни, за да прекъснат внушителната илюзия, предизвикана от цейлонския факир)

3.Спиритическият магнетичен кръг съответства на петдесетническото „възлагане на ръце“, което винаги се извършва от онези, които сами вече са преживели „кръщението“ с говорене на езици и които служат по думите на самите петдесетници като „канали на Светия Дух“ (Williams, с. 64). Това определение се използва и от спиритистите по отношение на медиумите.

4.“Харизматичната“, както и спиритическата атмосфера се създават с помощта на химни, молитви, а често и с ръкопляскане. Всички тези средства предизвикват „ефект на усилващо се вълнение и опиянение“ (Sherrill, с. 23).

Разбира се, някой може да възрази, че всички тези сходства между медиумизма и петдесетничеството са само съвпадение. И наистина, за да докажем, че „харизматичното възраждане“ действително е медиумично явление, нека определим характера на „духа“, който комуникира чрез петдесетническите „канали“. Множеството свидетелства на хората, които са изпитали неговото въздействие и които вярват, че това е Светия Дух, ясно разкриват неговата истинска природа. Ето някои от тези свидетелства: Трупата се приближи по-близо до мен. С телата си присъстващите сякаш оформиха фуния, която обхващаше потока на пулсиращия в стаята Дух. Аз стоях в центъра на тази фуния и Духът се вливаше в мен“ (Sherrill, с. 122). „Когато човек влиза в стая, в която се провеждат“ молитвени събрания на римокатолици-петдесетници, той „може да бъде повален на земята от силното усещане за Божието присъствие“ (Ranaghan, с. 79). (Нека читателят сравни това свидетелство с описанието на „вибриращата“ атмосфера при някои езически и индуистки обреди; вж. по-горе глава II.) Ето какво разказва друг човек за своя „кръщелен“ опит: „Започнах да чувствам, че Господ е в стаята и че се доближава до мен. Не можех да Го видя, но усещах как нещо ме притиска назад и сякаш плавно се носех към пода…“ (Logos Journal, November-December 1971, page 47). По-нататък при разглеждането на физическите елементи, съпровождащи „харизматичните“ преживявания, ще бъдат посочени и други подобни свидетелства. Този „пулсиращ“, „чувстващ се“ и „притискащ“ дух, който се „приближава“ и „излива“, изглежда, че потвърждава медиумичния характер на „харизматичното“ движение. Във всеки случай е ясно, че действията на Светия Дух никога не биха могли да бъдат описани по подобен начин!

Нека сега припомним една странна характеристика на „харизматичното“ говорене на езици, за която вече стана дума, а именно, че говоренето на езици се разглежда не само като начален и еднократен признак за „кръщение със Светия Дух“. Напротив, предполага се, че говоренето на езици трябва да продължи (както насаме, така и публично) и да се превърне в „съществен съпровождащ елемент“ на религиозния живот. В противен случай „даровете на Духа“ могат да бъдат загубени. Ето какво казва един презвитериански автор „харизматик“ за специфичната функция на тази практика при „подготовката“ на „харизматичните“ събрания: „Често се случва… няколко души да прекарват времето преди началото на събранието, молейки се в Духа [тоест на езици]. По този начин неимоверно нараства чувството им за Божието присъствие и сила, което след това се предава на събранието“. По-нататък авторът продължава така: „Ние разбираме, че тихата молитва в Духа по време на събранието помага да се поддържа чувството за Божието присъствие…“ защото „, след като човек свикне да се моли на езици гласно… скоро той придобива способността да предава волята на Духа посредством дишането, гласните струни и езика. Така молитвата става по-дълбока и съкровена“ (Williams, page 31). Нека припомним също, че говоренето на езици може да бъде провокирано от такива изкуствени средства като „издаване на звуци с уста“. Следователно можем да направим неизбежното заключение, че „харизматичното“ говорене на езици изобщо не е „дар“, а техника. Самата тя се овладява чрез други техники и на свой ред осигурява още „дарове на Духа“, ако човек продължава да я практикува и развива. Не е ли това ключът към разгадаването на главното действително постижение на съвременното петдесетническо движение, а именно, че то е открило някаква нова медиумична техника, даваща възможност за достигане и запазване на психическо състояние, при което чудесните „дарове“ стават лесно достъпни? Ако това е така, то „харизматичното“ определение за „възлагането на ръце“ като „просто служение на едно или повече лица за проводници на Светия Дух, към други лица, все още неблагословени“, при което „е важно служещите сами да са изпитали действието на Светия Дух“ (Williams, page 64) точно описва предаването на медиумичния дар от тези, които вече го притежават, тоест сами са медиуми. По този начин „кръщението със Светия Дух“ става медиумично посвещение.И наистина, ако „харизматичното възраждане“ е всъщност медиумично движение, тогава неяснотите при разглеждането му като християнско движение, се изясняват. „Харизматичното възраждане“ е възникнало в Америка, която петдесет години преди това е родила спиритизма при идентична психологическа обстановка – мъртъв, рационализиран протестантизъм, внезапно завладян от действително преживяване на невидима „сила“, която не може да бъде обяснена рационално или научно. Движението се е разпространило най-успешно в онези страни, които вече са притежавали солидната предистория на спиритизма или медиумизма – преди всичко в Америка и Англия, а след това в Бразилия, Япония, Филипините и черна Африка. За повече от хиляда и шестстотин години след времето на св. апостол Павел едва ли може да се открие пример за „говорене на езици“ в какъвто и да е, макар и номинално християнски контекст. Дори и да се намери, той се оказва изолирано и краткотрайно, истерично явление. Такова е било положението до появата през XX век на петдесетническото движение. Това се потвърждава и от учените, занимаващи се с историята на религиозния „ентусиазъм[10]„. Освен това подобен „дар“ са притежавали редица шамани и знахари от примитивните религии, а също така съвременните медиуми спиритисти и бесноватите. „Пророчествата“ и „тълкуванията“, които могат да се чуят на „харизматичните“ събрания, както ще видим, са странно мъгляви и стереотипни по отношение начина на изразяване и не носят специфичното християнско или пророческо съдържание. Учението се подчинява на практиката и както „харизматичните“ ентусиасти често повтарят, девиз на двете движения може да бъде: „Това действа“. Ето същия капан, в който индуизмът, както видяхме по-горе, улавя своите жертви. Едва ли може да има някакво съмнение, че „харизматичното възраждане“, доколкото може да се съди по явленията, свързани с него, повече си прилича със спиритизма и общо казано с всяка нехристиянска религия, отколкото с православното християнство. И ние ще приведем още много примери, доказващи правотата на това твърдение.

Досега с изключение изявленията на доктор Кох, ние цитирахме свидетелства, направени само от поклонници на „харизматичното възраждане“ относно това как те разбират действията на Светия Дух. Нека представим и свидетелствата на няколко души, които са напуснали или въобще са отказали да се присъединят към „харизматичното“ движение, след като са осъзнали, че „духът“, който го оживява, не е Светия Дух.

1.“Един млад човек от Лийсистър (Англия) разказа следното: той и негов приятел от няколко години били вярващи. Веднъж се случило така, че ги поканили да посетят събрание на група, практикуваща говоренето на езици. Атмосферата на срещата ги завладяла и скоро те започнали да се молят за получаване на нова благодат и за кръщение със Светия Дух. След напрегната молитва и двамата почувствали, че ги облива някаква топлина и че са обхванати от силно вълнение. В продължение на няколко седмици те се отдали на новото опияняващо преживяване, но постепенно тези чувства стихнали.

Човекът, който ми разказа това, призна, че тогава изобщо бил загубил всякакво желание да чете Библията и да се моли. Но той анализирал своя опит в светлината на Свещеното Писание и разбрал, че преживяното не е от Бога. Покаял се и го отхвърлил… А неговият приятел напротив, продължил заниманията с ‘езиците’ и това го погубило. Днес той дори не обсъжда въпроса за това как трябва да живее като християнин“ (Koch, с. 28).

2.Ето какво разказват двама протестантски пастори, посетили „харизматично“ молитвено събрание в презвитерианската църква на Холивуд: „Двамата предварително се уговорихме щом първият човек започне да говори на езици да се молим приблизително така: ‘Господи, ако този дар е от Теб, благослови този брат, но ако не е от Теб, тогава го възпри и нека никой друг не се моли на езици в наше присъствие…’ Един млад човек откри събранието с кратко хваление, след което всеки можеше да се моли. Някаква жена започна да се моли свободно на друг език, като говореше без всякакво заекване или колебание. Тълкуване на думите ѝ не бе дадено. Преподобният Б. и аз започнахме тихо да се молим, така както се бяхме разбрали по-рано. Какво се случи след това? Никой друг не проговори на езици, въпреки че на тези срещи обикновено всички, освен ръководителя се молят на непознати езици“ (Koch, с. 15).

Забележете, че този феномен не се проявява при отсъствие на медиумичната солидарност във вярата.

3.“В Сан Диего (Калифорния) една жена дойде при мен за съвет. Тя ми разказа за едно кошмарно преживяване, което имала по време на съвместната си мисионерска работа с един привърженик на говоренето на езици. Посещавала ‘харизматичните’ събрания, на които я убеждавали в необходимостта от дара на езиците. Веднъж позволила върху нея да възложат ръце, за да получи кръщение със Светия Дух. Когато това станало, жената изгубила съзнание. След като се съвзела, тя усетила, че лежи на пода и че устата ѝ се отваря и затваря автоматично, без да изговаря думи. Ужасно се изплашила, а стоящите около нея последователи на познатия ѝ евангелист възклицавали: Ό, сестро, вие наистина прекрасно говорите на езици. Вече получихте Светия Дух’. Но жертвата на това така наречено кръщение със Светия Дух се излекувала. Тя никога повече не се върнала при говорещите на езици. Когато жената дойде при мен за съвет, все още страдаше от лошите последствия на това ‘духовно кръщение'“ (Koch, с. 26).4.Ето какво разказва една православна християнка от Калифорния за своята среща с „изпълнен от духа“ пастор, който споделял разбиранията на водещите римокатолически, протестантски и петдесетнически представители на „харизматичното възраждане“: „В продължение на пет часа той говореше на езици и пробваше всевъзможни хитрини (психологически, хипнотични и „възлагане на ръце“), за да накара присъстващите да получат „кръщение със Светия Дух“. Сцената беше наистина ужасна. Когато положи ръце върху главата на една наша приятелка, тя започна да издава гърлени звуци, да стене, да плаче и да крещи. Той явно остана доволен от това и ни каза, че тя страда за другите и ходатайства за тях. Когато ‘възложи ръце’ върху моята глава, аз имах предчувствие, че ще се случи нещо наистина зло. Неговите ‘езици’ се редуваха и с английски фрази: „ти имаш дар на пророчество, чувствам го“; „само отворѝ устните си и той ще се излее“; „ти пречиш на Светия Дух“. Слава Богу, че не отворих уста, но бях сигурна, че ако бях проговорила, някой друг щеше да „изтълкува“ казаното“ (В лична беседа).

5.Читателите на списание Православно слово навярно ще си спомнят описанието на „молитвеното бдение“, организирано от Сирийската Антиохийска архиепископия, по време на конгреса, проведен в Чикаго през месец август, 1970 година. В една драматична и емоционална атмосфера младите хора започнали да „свидетелстват“ как „духът“ ги движи. Някои от присъстващите по-късно разказали, че атмосферата била „мрачна и зловеща“, „задушаваща“, „тъмна и зла“. Само благодарение застъпничеството на св. Герман Аляскински, чиято икона се намирала в помещението, събранието било прекратено и атмосферата се разведрила (The Orthodox Word, 1970, № 45, page 196-199).

Известни са много други случаи, в които хората са губели интерес към молитвата, четенето на Свещеното Писание и към християнството като цяло. Един студент дори започнал да вярва, че „няма нужда повече от четене на Библията. Бог Отец Сам щял да му се яви и да говори с него“ (Coch, page 29).

Ние ще имаме повод да цитираме и свидетелствата на много хора, които не са открили нещо негативно или зло в своя „харизматичен“ опит, и ще анализираме смисъла на техните свидетелства. Но без да правим окончателни изводи за истинската природа на „духа“, който предизвиква „харизматичния“ феномен, въз основа на приведените свидетелства ние вече можем да се съгласим с доктор Кох: „Говоренето на език изразява едно състояние на делириум, чрез което демоничните сили се освобождават и демонстрират своите възможности“ (Coch, page 47). „Харизматичното“ движение е определено „делириумично“ в своето отдаване на един „дух“, който не е Свeтия Дух. Самото то не е демонично в смисъла, в който без съмнение са съвремените окултизъм и сатанизъм, но поради естеството си то е отворено за проявленията на явно демонични сили, което понякога е очевидно.

Много хора, които са участвали в „харизматическото възраждане“, са чели тази книга. Мнозина след това са излезли от движението, осъзнавайки, че духът, който са почувствали в „харизматичните“ феномени, не е Светия Дух. На участниците в „харизматичното“ движение обаче, които сега четат тази книга, ние бихме искали да кажем: Вие можете да чувствате, че вашите усещания в „харизматичното“ движение в голямата си част са били все пак нещо хубаво (дори ако понякога сте изпитвали съмнения относно това, което сте видели или почувствали); вие можете да се съмнявате, че в тях има нещо демонично. Като казваме, че „харизматичното“ движение се базира на медиумизма, ние не възнамеряваме да отричаме всички ваши преживявания, свързани с участието ви в него. Ако сте стигнали до покаяние за своите грехове, до осъзнаването, че Господ Иисус Христос е Спасител на човечеството, до искрена любов към Бога и ближния – всичко това е наистина хубаво и няма да ви напусне с излизането от „харизматичното“ движение. Но ако смятате, че вашият опит на „говорене на езици“ или „пророчество“ или каквото и да било друго „свръхестествено“, което сте почувствали, е от Бога – тогава тази книга е една покана към вас да откриете, че областта на истинския християнски духовен опит е много по-дълбока, отколкото досега сте смятали. Козните на дявола са много по-фини и неуловими, отколкото сте допускали. Способността на нашето паднало човешко естество да приема илюзията за истина и емоционалния конфорт за духовно преживяване е много по-голяма, отколкото сте могли да си представите. По-надолу в тази глава, ще се спрем на това в детайли.Относно природата на съвременните „езици“ не би могло да се даде прост отговор. Ние със сигурност знаем, че в петдесетничеството, точно както в спиритизма, двата елемента – заблудата и внушението играят немалка роля, особено ако се отчете и възможността за интензивно въздействие на атмосферата в харизматичната аудитория, която подпомага проявата на тези феномени. Така един от участниците в петдесетническото „Иисусово движение“ (Jesus Movement) свидетелства за своето говорене на езици като за емоционален взрив: „Аз бърборех някакъв набор от думи.“ Друг един простодушно признава: „Когато за пръв път станах християнин, ми казаха: трябва да правиш това и това. Аз започнах да се моля, за да постигна необходимото, и накрая стигнах дотам, че ги имитирах, за да си мислят, че и аз имам дара“ (Ortega, page 49). По този начин голяма част от предполагаемите „езици“ се оказват фалшификат или в най-добрия случай резултат на внушение в емоционално състояние, близко до истерията. Документирани са обаче случаи на петдесетници, говорещи на неизучаван преди език (Sherrill, page 90-95); известни са и много свидетелства за това, че те могат леко, уверено и спокойно, без каквато и да било истерия да влязат в състояние „говорене на езици“. Сходното явление „пеене на езици“ безусловно носи в себе си свръхестествен характер. В този случай „духът“ диктува не само думите, но и мелодията. Всички запяват едновременно, като общото впечатление е описвано като „едновременно страшно и изключително красиво“ (Sherrill, page 118), „невъобразимо, свръхчовешко“ (Williams,page 33). Затова очевидно психологическите или емоционални обяснения не са достатъчни, за да се обхване това съвременно явление. И ако то не е следствие от действието на Светия Дух – а това вече в най-висша степен е ясно, – то съвременото „говорене на езици“, доколкото е свръхестествено, може да бъде обяснено само като дар от някой друг дух.

За да идентифицираме по-прецизно този „дух“ и за да разберем още по-цялостно „харизматичното“ движение, не само в неговите видими прояви, но и неговата „духовност“, ние трябва да почерпим по-дълбоко от източниците на православната традиция. Преди всичко трябва да се спрем на едно от понятията в православната аскетическа традиция, за което вече стана дума в предишните глави (във връзка с властта, която индуизмът упражнява върху своите последователи). Това е понятието за прелест, или духовна заблуда.
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Pat King, в Logos Journal, Sept.-Oct., 1971, p. 50. Това „международно харизматично списание“ не трябва да бъде бъркано със списанието The Logos на отец Евсевий Стефану.

[2]. В тази глава цитатите са снабдени с посочка само за автора и номера на страницата; пълни бибпиографски сведения са приведени в края на главата.

[3]. Bishop Theophan the Recluse, What is the Spiritual Life, Jordanville, N. Y., 1962, p. 247-248 (на руски език). Отец Евсевий Стефану (Logos, Jan., 1972, с. 13) се опитва да оправдае сегашното „приемане на Светия Дух“ извън Църквата, цитирайки разказа за дома на стотника Корнилий (Деяния апостолски, глава десета), който получил Светия Дух преди кръщението. Но различието между двата случая е принципно: получаването на Светия Дух от Корнилий и неговото семейство е било свидетелство за това, че те трябва да се присъединят към Църквата посредством кръщение, докато съвремените петдесетници чрез своя опит само утвърждават заблудата, че Църквата Христова не спасява никого.

[4]. Вж. Burdick, p. 66-67.

[5]. Быков В. П., Тихие приюты, М., 1913, с. 168-170.

[6]. Вж. Kurt Koch, Occult Bondage and Deliverance, Kregel Publications, Grand Rapids, Mich., 1970, p. 168-170.

[7]. Kurt Koch, Between Christ and Satan, Kregel Publications, 1962, p. 124. Тази книга и книгата на д-р Кох Occult Bondage убедително потвърждават, базирано на двадесетвековния опит на християнството, че фактически всички прояви на медиумизъм, магия, чародейство и така нататък са описани в Свещеното Писание и православните жития на светиите и че извор на всички е дяволът. Само по няколко въпроси православният читател трябва да коригира интерпретацията на д-р Кох.

[8]. Simon A. Blackmore, S. J., Spiritism Facts and Frauds, Benziger Bros., New York, 1924: Chapter IV, „Mediums“, pp. 89-105 passim.

[9]. За Орал Робъртс вж. Kurt Koch, Occult Bondage, cc. 52-55.

[10]. Вж. Ronald A. Knox, Enthusiasm, A Chapter in the History of Religion, Oxford (Galaxy Book), 1961, pp. 550-551.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vi

Следва…

Иеромонах Серафим (Роуз)

3. Шестте вида срещи с НЛО

Д-р Хайник, който в сравнение с останалите сериозни учени най-детайлно е изследвал този въпрос, разделя за удобство НЛО-феномена на шест основни категории[9]. Първата, наричана от него „нощни светлини“, е най-често отбелязвана и най-малко странна от всички. Повечето подобни явления лесно се обясняват като небесни тела, метеорити и други, и не се възприемат като НЛО. Истински загадъчните „нощни светлини“ (тези, които остават „неидентифицирани“) изглеждат свързани с разумна дейност, но не могат да бъдат идентифицирани като обикновен самолет. Този вид явления често са забелязвани от много свидетели, включително полицаи, летци, авиодиспечери.

Втората категория НЛО са така наречените „дневни дискове“, чието поведение е сходно с това на „нощните светлини“. Това в действителност са „летящите чинии“ и почти всички от неидентифицираните обекти в тази категория представляват дискове, които по форма варират от кръгли до пурообразни. Те обикновено са метални на вид и според съобщенията са способни невероятно бързо да стартират или да спират на висока скорост. Тези дискове са високо маневрени (могат например внезапно да променят посоката на движение или да остават неподвижни). Всичко това е технически невъзможно за известните в наше време самолети и летателни тела. Съществуват множество документални снимки на подобни дискове, но нито една от тях не е достатъчно убедителна поради отдалечеността на обектите, а освен това са възможни и фалшификации. Също като „нощните светлини“ НЛО от тази категория са почти винаги напълно безшумни и често са забелязвани по два или повече едновременно.Третата категория е тази на „радарно-визуалните“ съобщения – това са радарни наблюдения, потвърдени от непосредствени визуални наблюдения (самият радар може да даде различни лъжливи изображения). Повечето от тези наблюдения са нощни, а най-добрите случаи включват паралелно наблюдение от самолети (понякога специално вдигнати във въздуха заради преследването на НЛО), които се движат на достатъчно близко разстояние; в такива случаи НЛО винаги маневрират по-бързо от самолета, понякога го преследват и най-накрая изчезват с невероятна скорост (до четири хиляди мили и повече в час). Понякога, както и в първите две категории, обектът се разделя на два или повече самостоятелни обекта; а понякога се случва и така, че обекти, ясно видими от летците във въздуха, не биват изобщо засичани от радарите. Наблюденията от тази категория, както и от първите две са с продължителност от броени минути до няколко часа.Множество случаи от първите три категории са добре документирани, с голям брой надеждни и независими свидетели. Въпреки това всеки отделен случай, както отбелязва д-р Хайник, може да е следствие от рядко необичайно стечение на обстоятелствата, а не от какъвто и да било нов и неизвестен дотогава феномен. Но когато се съберат много добре документирани и сходни помежду си показания, вероятността да става дума за познати обекти, изкривени от възприятията, става твърде малка (The UFO Experience, page 92). Ето защо сериозни изследователи на НЛО днес концентрират своите усилия в събирането на добре документирани случаи и сравнителното изучаване на надеждните свидетелства вече започва да дефинира параметрите на НЛО активността.

Емоционалната реакция на тези, които са свидетелствали за НЛО от първите три категории, е винаги озадачение и недоумение; те са видели нещо, чието поведение изглежда напълно необяснимо и в тях е останало мъчителното желание да го зърнат „от малко по-близко“. Само в отделни случаи – най-вече при летци, които са се опитвали да преследват неидентифицираните обекти – е възниквало нещо подобно на истински страх, изпитван при среща с нещо, което изглежда разумно управлявано и притежава технология много по-развита от каквато и да било известна днес. В случаите с „близки срещи“, от друга страна, човешката реакция бива още по-дълбока и „психическата“ страна на феномена – по-изявена.

„Близките срещи от първия вид“ (БС-1) са наблюдения на светещ обект от близко разстояние (около петстотин фута или по-малко). Светлината бива понякога много ярка и се отразява от близката земна повърхност. Формата на обекта бива оприличавана на овал, понякога с купол на върха, като светлините често са описвани като въртящи се в посока обратна на часовниковата стрелка. Обектите обикновено кръжат във въздуха близо до земята, без да вдигат шум или със слаб звук. Те обикновено се движат близо до земята, изминавайки така значителни разстояния и накрая изчезват, като по правило винаги излитат вертикално, извънредно бързо и безшумно. Има редица свидетелства, понякога от повече очевидци, описващи такива „близки срещи“. Тези свидетелства са доста сходни помежду си, сякаш във всички добре документирани случаи е бил наблюдаван един и същ обект (или най-малкото идентични обекти). Типично за тези контакти е, че се случват през нощта в рядко населени места и са с малко на брой свидетели (средно по трима или четирима в случаите, изследвани от д-р Хайник).„Близките контакти от първия вид“ винаги внушават страх и често са ужасяващи, но не оставят никакви видими белези; свидетелите обикновено са така изумени от преживяното, че забравят да фотографират обекта дори когато апаратът им е подръка. Типичен за оказаното въздействие върху свидетелите е следният коментар в едно съобщение за НЛО от 1955 година: „Мога да ви уверя, че всеки, който веднъж е видял обект като този отблизо, дори за една минута, ще го носи отпечатан в паметта си за цял живот“ (The Нупек Report, page 145). Преживяното е толкова необикновено, че свидетелите често не вярват, когато разказват за видяното – факт, който е причина мнозина да говорят за това само поверително, след много години или въобще да не го разкриват. Случилото се е твърде реално за тези, които са го преживели и твърде невероятно за останалите.

Типичен „близък контакт от първия вид“ през 1966 година преживели двама заместник-шерифи от окръг Портадж, Охайо. Около пет часа сутринта на 16-ти април, след като спрели, за да проверят една паркирана на междуградски път кола, те видели нещо „голямо колкото къща“, което се спускало до върховете на дърветата (около сто фута). Като се приближил до заместник-шерифите, обектът станал извънредно ярък и осветявал цялото пространство наоколо; след това спрял и останал във въздуха над тях с леко бръмчене. Когато започнал да се отдалечава, те го преследвали на около седемдесет мили в Пенсилвания, със скорост около сто и пет мили в час. Призори други двама полицейски служители видели обекта ясно на голяма височина, преди той да излети вертикално и да изчезне. Парламентарен натиск принудил „Проект Синя книга“ да изследва този случай; но той бил „обяснен“ като „наблюдение на Венера“, а полицаите, които го описали, били подложени на осмиване в пресата. Това довело до разпадането на семейството на единия от тях, до погубването на здравето и кариерата му (The UFO Experience, pp. 114-124). Лични трагедии от този вид сред хора, които са имали „близки срещи“ с НЛО, са толкова чести, че би трябвало отделно да бъдат прибавени към „типичните характеристики“ за този феномен.„Близките срещи от втория вид“ (БС-2) по същество не се различават от БС-1, с тази разлика, че предизвикват поразителен физически и психологичен ефект. Сред ефектите са: белези по земята; обгаране или повреда на растения и дървета; намеса в електрическите вериги, от което следват радиосмущения и спиране на автомобилни двигатели; дискомфорт в животните, изразяващ се в странно поведение; въздействие върху хората, като временна парализа или вцепеняване, чувство за горещина, гадене или друго неразположение, временна безтегловност (понякога причиняваща левитация), внезапни излекувания на болни места и травми, различни психологически и физически ефекти, включително странни белези по тялото. Този вид контакти с НЛО дава най-голяма възможност за научно изследване, тъй като в добавка на човешкото свидетелство има и физическо доказателство, което може да бъде разгледано. Понастоящем обаче са направени твърде малко изследвания, защото повечето учени се страхуват от въвличане в проблема за НЛО и защото самото доказателство обикновено е недостатъчно убедително. Един каталог е събрал над осемстотин случая от този тип от двадесет и четири страни (The Нупек UFO Report, page 30). В действителност не е открита нито една „частица“ от НЛО, която да послужи в разкриването на истината, а белезите, оставени на земята, са често толкова объркващи, колкото и самите наблюдения на НЛО. Най-честият белег, оставян на земята след наблюдение (самото НЛО се намира на земята или точно над нея), е изгорено, изсушено или издълбано пространство във формата на пръстен, което обикновено достига от двадесет до тридесет фута в диаметър и с ширина от един до три фута; тези „пръстени“ се запазват в продължение на седмици или месеци и според съобщенията вътрешността на пръстена (а понякога целият кръг) остава безплодна за един или два сезона след наблюдението. Химическите анализа на почвата в такива пръстени не са дали никакви определени заключения за възможната причина на това състояние.

„Близките контакти от втория вид“ често се случват с хората през нощта, в изолирани участъци от пътя. В много подобни случаи светещият обект кацва наблизо в полето или на пътя срещу даден автомобил или камион. Двигателят и фаровете изгасват, а водачите остават ужасени, докато НЛО се оттегли, често излитайки внезапно право нагоре, без да издава звук. Тогава двигателят на превозното средство отново заработва.

Най-странни от всички съобщения за НЛО са тези, които спадат към „близките срещи от третия вид“ (БС-3) – това са появяванията на НЛО, в които участват „одушевени същества“ („пришълци“ или „хуманоиди“). Първата мисъл на мнозина, когато чуят за такива съобщения, е да си представят „малко зелено човече“ и да отхвърлят явлението като невероятно – плод на измама или халюцинация. Но успехът на съвременния американски научно-фантастичен филм, наречен точно по името на тази категория НЛО-феномени Близки срещи от третия вид (в който д-р Хайник бе привлечен за технически консултант) заедно с указанието от сведенията на Gallop през 1974 година, че петдесет и четири процента от слушалите за НЛО вярват, че те съществуват, и четиридесет и шест процента от всички тези интервюирани вярват в разумен живот на други планети[10] (днес процентът сигурно би бил по-голям) – сочи бързо нарастващото възприемане от съвременния човек на възможността за действителни срещи с „нечовешки“ интелект. Научната фантастика даде образите, „еволюцията“ продуцира философията, а технологията на „космическата ера“ осигури правдоподобността на подобни контакти.Учудващо е, че тези контакти изглеждат действителни днес, тъй като са потвърдени от показанията на много заслужаващи доверие свидетели. Следователно от решителна важност се явява интерпретацията на тези случаи – дали реалността, която седи зад тях, е един действителен контакт с „посетители от космоса“, или това е само обяснение, дадено от „духа на времето“ на контакт от съвсем друг вид? Днешните учени – изследователи на НЛО, както ще видим по-долу, вече са задали тези въпроси.

Д-р Хайник признава собственото си нежелание да коментира преживяванията от БС-3 със следните думи: „Откровено казано, ако не държах на принципа за научната добросъвестност, с радост бих пропуснал този въпрос“ (The UFO Experience, page 158). Все пак, ако се изхожда от научната обективност, според д-р Хайник не е възможно да се игнорира този странен феномен в случаите, които са добре документирани и информацията е от заслужаващи доверие свидетели. От близо хиляда двеста и петдесет „близки срещи“, регистрирани в каталога на д-р Жак Вали, в седемстотин и петдесет се говори за кацане на летателни апарати и в повече от триста се съобщава за „хуманоиди“ вътре или в близост до корабите. Една трета от всички тези случаи са засвидетелствани от по няколко човека (Ibid., page 161).

Един такъв случай е и следният, регистриран през ноември 1961 година в един от северните равнинни щати на Америка. Четирима мъже се връщали от лов късно през нощта, когато един от тях забелязал падащ като след самолетна катастрофа пламтящ обект на около половин миля от тях по пътя. Когато доближили мястото на „катастрофата“, те видели в полето някакъв цилиндричен летателен апарат, забит в земята под ъгъл и четири наподобяващи хора фигури, които стоели край него (това било на разстояние около сто и петдесет ярда). Ловците осветили една от фигурите. Тя била висока около четири и половина фута и носела нещо, наподобяващо бял гащеризон. Фигурата направила знак на хората да не се приближават. След известно колебание (тъй като мислели, че това е самолетна катастрофа), четиримата отишли до близкия град, известили полицията, но когато се върнали, видели само някакви малки червени светлини, подобни на автомобилните. Заедно с полицая те последвали светлините, но изведнъж открили, че са изчезнали, без да оставят каквито и да било следи, въпреки че полето било разкаляно. След като недоумяващият полицай си тръгнал, мъжете отново видели „цилиндъра“ да се спуска към земята, като изпускал червеникав пламък. Веднага след като обектът „кацнал“, до него се появили две фигури. В този момент прозвучал изстрел (въпреки че никой от ловците не си спомнял да е стрелял) и една от фигурите била „улучена“ в рамото. Чул се тъп звук, фигурата се олюляла и паднала на колене. В паника мъжете се втурнали към колата си и отпътували, като се договорили помежду си да не споменават пред никого за случилото се. Те се прибрали по домовете си със странното чувство, че им се „губи“ известен период от време в тази нощ. На следващия ден единият от мъжете бил посетен на работното си място от няколко добре изглеждащи „официално облечени“ мъже, които започнали да му задават въпроси за инцидента (без да споменават стрелбата). След това го откарали с колата си до дома му, където го разпитали за дрехите и обувките, с които е бил облечен. След всичко това си тръгнали, като му наредили да не казва никому за случилото се. Ловецът предположил, че тези мъже са от Военновъздушните сили на САЩ, вероятно изследователи, опитващи се да укрият някакъв нов „таен план“, но никой от тях не се легитимирал и след това никога не го потърсили отново. И четиримата ловци били крайно потресени от инцидента и след шест години един от тях се почувствал принуден да разкаже цялата история на един финансов агент (Edge of Reality, pp. 129-141).Основните събития в тази история са типични за много „близки срещи от третия вид“. Малко по-различен случай от този вид е известното НЛО „кацане“ в градчето Кели, близо до Хопкинсвил, Кентъки, което било разследвано обстойно от полицията, Военновъздушните сили и независими изследователи. През нощта на 21 август 1955 година седем възрастни и четири деца в едно фермерско домакинство имали продължителен контакт с „хуманоиди“. Инцидентът започнал в седем часа, когато синът в семейството видял някакъв летящ обект да „каца“ зад къщата. Никой не му повярвал, но един час по-късно едно „малко човече“, излъчващо „странна червена светлина“ се запътило към къщата с вдигнати ръце. Двама от мъжете в този дом, извън себе си от страх, стреляли по това същество, когато било на двадесет фута; то се преметнало през глава и изчезнало в тъмнината. Скоро друго подобно създание се появило на прозореца; те отново открили огън и то отново изчезнало. Когато излезли навън, мъжете стреляли по друго създание с ръце, подобни на клещи, което забелязали на покрива; още едно от близко дърво се спуснало към земята, когато било улучено. Те стреляли и по други същества (или може би по същите, които се появявали отново), но видели, че куршумите сякаш рикоширали от тях без да ги засегнат, а звукът бил като при стрелба в кофа. След като изстреляли четири кутии патрони без никакъв ефект, всичките единадесет души, уплашени до смърт, се отправили с кола към полицията в Хопкинсвил. Полицаите пристигнали във фермата след полунощ и претърсили основно цялото стопанство. Те открили няколко странни следи и видели странни „метеори“, които прелетели над фермата, но не намерили никакви „същества“. След като полицията си тръгнала, съществата се появили отново, причинявайки още повече ужас в домакинството.

„Хуманоидите“ в този случай били описани като високи около три и половина до четири фута, с огромни длани и очи (без зеници или клепачи), с големи остри уши и ръце, които висели до земята. Те изглежда нямали облекло, но били като „бронирани с никел“. Приближавали къщата винаги от най-тъмната страна и не се доближавали, когато отвън светлините били включени[11].Д-р Хайник прави голяма разлика между „близките контакти от третия вид“ и случаите на свързване с „контактьори“. „Контактьорите често се срещат с НЛО-същества, като често получават от тях псевдорелигиозни послания за „високоразвити“ същества на други планети, които се канят да дойдат и да донесат „мир на земята“. Това е нещо типично за НЛО религиозните култове. Обикновено БС-3 преживяванията са много подобни на другите „близки срещи“; те се случват на хора със сходни професии и на които може да се има доверие. Те са също така неочаквани и предизвикват шок, естествен при наблюдаване на нещо толкова невероятно. В съобщенията често се посочва, че наблюдаваните (обикновено от близко разстояние) „пришълци“, вземат проби от земята или камъни, проявяват подчертан интерес към човешките съоръжения и превозни средства или „поправят“ собствения си кораб. „Хуманоидите“ са описвани като същества с големи глави с до голяма степен нечовешки черти (без очи или с големи очи разположени раздалечено, с малки носове или без носове, с цепнатини наместо уста), с тънки крака, без врат; за някои се казва, че са с човешки ръст, други, че са високи около три и половина фута, като случая в Кели, Хопкинсвил. Неотдавна бе съставен нов каталог с над хиляда случая на БС-3 (Hynek, The UFO, Experience, page 31).

Има редица случаи, съобщавани от хора, на които, изглежда, може да се вярва, за „отвличане“ от НЛО-пришълци, обикновено с цел „опознаване“. Почти всички доказателства по тези случаи (ако изключим „контактьорите“) са получени чрез регресивна хипноза (връщане в миналото под хипноза). Преживяното се оказва толкова травмиращо за свидетелите, че съзнанието им отказва да го запомни. Едва след като измине известно време от инцидента, те се съгласяват да бъдат хипнотизирани и в това състояние да обяснят мистериозно „изгубеното време“ в преживения „близък контакт“, от който помнят само началото.Един от най-добре изследваните случаи на „отвличане“ е този от нощта на 19 септември, 1961 година. Той се превърнал в повод за написването на книгата Прекъснатото пътешествие от Джон Фалър, която списание Поглед (Look) публикувало в съкратена форма. През въпросната нощ Барни и Бети Фил се връщали от ваканционно пътуване. Около полунощ близо до Уитфийлд, Ню Хемпшир, те видели спускащо се НЛО, което се приземило точно пред тяхната кола. Няколко „хуманоида“ ги доближили и когато се опомнили, вече било два часа по-късно, а те били на тридесет и пет мили отдалечени от това място по пътя. Тази амнезия не ги оставяла на мира. Те постоянно чувствали физическо и умствено неразположение и най-накрая отишли при психиатър. Под хипноза двамата независимо един от друг разказали какво се е случило през липсващото време.Те описали как били взети от „хуманоидите“ на борда на „кораба“ и били подложени на физически изследвания. Вземали и проби от кожата и ноктите им. След това им било направено хипнотично внушение, за да не помнят нищо от преживяното, и те били освободени. По време на хипнозата техните думи за случилото се издавали много силно емоционално безпокойство (The UFO Experience, pp. 178-184).

При подобен случай от 3 декември 1967 година един полицай от Ашланд, Небраска, видял на пътя обект с трепкащи светлини. Било около два и тридесет часа през нощта. Когато полицаят се приближил, обектът се издигнал във въздуха. Свидетелят докладвал за „летящата чиния“ на своите началници и се прибрал у дома си. Той почувствал силно главоболие, бучене в ушите, а под лявото ухо имал червена подутина. По-късно се изяснило, че за период около двадесет минути от онази нощ полицаят не помнел нищо. Под хипноза той разказал, че последвал странния обект, който отново се появил. Пришълците го заслепили с ярка светлина и след това го взели на борда на своя „кораб“. Там полицаят видял контролни табла и машини, подобни на компютри. (За подобни неща говорел и един инженер във Франция, който бил „отвлечен“ за осемнадесет дена). „Хуманоидите“, облечени в гащеризони с емблема, изобразяваща крилата змия, казали на полицая, че са дошли от близка галактика, че имат бази в САЩ и че управляват своя кораб чрез „обратно електромагнитно поле“. Те контактували със случайни хора и им „харесвало да наблюдават техните реакции“. Пришълците освободили човека, като му казали „да не разсъждава много за тази нощ“ (The Invisible College, pp. 57-59).На пръв поглед такива инциденти изглеждат просто невероятни, като някакви странни халюцинации, плод на разстроено въображение. Но са се случили твърде много подобни неща, за да ги пренебрегнем. Съобщенията за срещи с действителни летателни апарати със сигурност не са много убедителни. Освен това самите психиатри предупреждават, че резултатите от „регресивната хипноза“ не са достатъчно сигурни. Личността под хипноза често не е способна да прави разлика между действителните преживявания и „внушенията“, направени или от хипнотизатора, или от някой друг по време на предполагаемия „близък контакт“. Но дори ако тези преживявания не са напълно „истински“ (като обективен феномен в пространството и времето) самият факт, че толкова много от тях са били „имплантирани“ в съзнанията на различни хора през последните години, е вече достатъчно знаменателен. Без съмнение има нещо зад преживяванията при „отвличането“. Съвременните НЛО-изследователи също започнаха да търсят обяснение в друга посока.

Подобни преживявания и особено „близките контакти“ през седемдесетте години са забележимо тясно свързани с някакъв „паранормален“ или окултен феномен. Хора понякога имат странни сънища точно преди да видят НЛО, или чуват хлопане по вратата, когато отвън няма никой. Понякога имат странни посетители, а някои свидетели получават телепатични послания от НЛО-пришълци. В отделни случаи НЛО просто се материализира и дематериализира, вместо да идва или да заминава с висока скорост. Понякога в присъствие на НЛО или при облъчване с тяхна светлина се случват „чудни изцеления[12]„. Но „близките контакти“ с НЛО могат да предизвикат също така левкемия или радиационни болести. Те често имат трагични последици за човешката психика: деградация на личността, умопомрачение, самоубийство[13]. Увеличаването на „физическия компонент“ в НЛО наблюденията подсказва на изследователите за приликите между НЛО преживяванията и окултните феномени и ги кара да търсят ключа за разбирането на НЛО в предизвиканите от него психични въздействия (The Invisible College, page 29). Много изследователи отчитат сходството между явлението НЛО и спиритизма на XIX век, който също съчетава едно психично явление със странни физически ефекти, но последните са с по-примитивна „технология“. Общо взето, през седемдесетте години разликата между „нормалния“ НЛО-феномен от миналото и НЛО-култовете е намаляла в съответствие с нарасналата възприемчивост на човечеството към окултните практики през това десетилетие.

4. Обяснение на феномена НЛО

Най-новата книга на д-р Жак Вале за НЛО Невидимата колегия (The Invisible College) разкрива, че в наши дни уважавани научни изследователи насочват вниманието си към това явление. Той вярва, че вече сме „много близо“ до обяснението на този феномен. Д-р Вале отбелязва, че през последните години идеята за съществуването на „извънземен“ разумен живот е станала удивително модна сред учените, а също така сред предсказващите бъдещето. Това е в резултат от „голямата жажда за контакт с по-висш разум, който ще бъде способен да управлява нашата бедна, неспокойна и трескава планета“ (с. 195). Забележително е прозрението на д-р Вале, че идеята за посетители от друг космос се е превърнала в голям мит или „чудесна лъжа“ за нашето време: „За голяма група хора очакването на посетители от друг космос става извънредно важно нещо“ (с. 207, курсивът е от оригинала).

Но според д-р Вале да се вярва в този мит е наивно: „Това обяснение е твърде простодушно, за да обясни разнообразното поведение на пришълците и въздействието, което оказват върху свидетелите“ (с. 27). Д-р Хайник отбелязва, че за да осмислим многообразните последици, предизвикани от НЛО, трябва да приемем, че те са „феномен, който без съмнение е способен на физическо въздействие, но освен това притежава и свойствата, характерни за психичния свят“ (The Edge of Reality, page 259). Д-р Вале смята, че „те са както физически летателни апарати (факт, който дълго време приемах за безспорен), така и устройства за психическо въздействие, точните свойства на които предстои да бъдат определени“ (The Invisible College, p. 202, курсивът е от оригинала). В действителност теорията, че НЛО въобще не са физически кораби, а някакъв вид „парафизично“ или психично явление, се лансира от редица изледователи в началото на петдесетте години. По-късно това мнение е отхвърлено както от почитателите на НЛО, които защитавали техния „извънземен“ произход, така и от официалните правителствени органи, според чиито обяснения, съгласно широко разпространеното мнение, феноменът бил въображаем (Keel, UFOs: Operation Trojan Horse, pp. 38-41). Едва по-късно се появили сериозни изследователи, които започнали да се съгласяват, че макар НЛО безспорно да притежава „физически“ характеристики, то този феномен въобще не може да бъде обяснен като нечии „космически кораби“, а несъмнено представлява част от парафизичната или окултната област.И наистина защо има толкова много „приземявания“ на НЛО точно по пътищата? Защо такива фантастично „съвършени“ летателни апарати толкова често се нуждаят от „ремонт“? Защо „пришълците“ толкова често трябва да взимат камъни и пръчки (отново и отново вече двадесет и пет години!) и да „провеждат изследвания“, ако действително са разузнавателни екипажи от друга планета, както „хуманоидите“ обикновено твърдят? Във връзка с идеята за „посетители от друга вселена“ д-р Вале задава следния въпрос: тази теория не „изпълнява ли отклоняваща роля в прикриването на някаква реална, безкрайно по-сложна технология, която поражда наблюденията?“ (The Invisible College, с. 28). Според него „ние се сблъскваме не с последователни вълни на посетители от космоса, а пред нас стои система за контрол“ (с. 195). „Това, което се случва при близките контакти с НЛО, представлява контрол върху човешките вярвания“ (с. 3). „С всяка нова вълна на НЛО неговото обществено влияние става по-силно. Все повече млади хора са омаяни от космоса, от психичния феномен, от новите граници на съзнанието. Появяват се повече книги и статии, които променят нашата култура“ (с. 197-198). В друга книга д-р Вале отбелязва, че „ако пред дадено общество се разиграват няколко внимателно разработени сцени, в които детайлите са адаптирани към неговата култура и към суеверията на съответното време и място, то е възможно голяма част от хората да повярват в съществуването на свръхестествени раси, във възможностите на чудати летателни апарати, в други обитавани светове[14].“

Важен ключ към разкриване значението на тези „разработени сцени“ може да се окаже един факт, който често се констатира от внимателните наблюдатели на феномена НЛО, особено от преживелите БС-3 и „контактьорите“, а именно, че всички сцени са изключително „абсурдни“ или поне са толкова нелепи, колкото разумни (Vallee, The Invisible College, c. 196). В личните „близки срещи“ има нелепи детайли, като например четирите палачинки, дадени от НЛО-пришълец на птицефермер от Уискънсин през 1961 година[15]. Още по-знаменателно е, че самите срещи са странно безсмислени, нямат ясна цел или определено значение. Един психиатър от Пенсилвания предположил, че нелепостта, присъстваща в почти всички близки срещи с НЛО, всъщност е хипнотична техника. „Когато човек е смутен от нелепостта или противоречивостта на това, което преживява, и съзнанието му търси смисъла, той е извънредно отворен за предаване на мисли, за получаване на психично лечение и така нататък“ (The Invisible College, p. 115). Д-р Вале сравнява тази техника с ирационалните коани на дзен учителите (с. 27) и отбелязва приликата между контактите с НЛО и окултните посветителни ритуали, които „отварят съзнанието“ за „нова група символи“ (с. 117). Според д-р Вале всичко това сочи към „следващата форма на религия“ (с. 202).

И така контактите с НЛО не са нищо друго освен съвременна форма на съществуващия от векове окултен феномен. Хората са изоставили Спасителя и търсят „спасители“ от друг космос, а феноменът доставя образи на космически кораби и космически същества. Но какъв е този феномен? Кой „разработва сцените“ и каква е неговата цел?Днес изследователите вече са дали отговор поне на първите два въпроса. Но тъй като не са компетентни в областта на религиозния феномен, те не разбират напълно значимостта на това, което са открили. Брад Стейгър – изследовател, професор от университета в Айова, който е написал няколко книги по въпроса – неотдавна детайлно изучил документацията от „Синята книга“ на въздушните сили и направил следното заключение: „Ние сме изправени пред многоизмерим парафизичен феномен, който до голяма степен е исконно присъщ на планетата Земя“ (Canadian UFO Report, Summer, 1977). В обяснение на феномена НЛО д-р Хайник и д-р Вале развиват хипотезата за „произхождащи от земята чуждоземци“, които преди всичко са „зли духове“ и идват от „взаимно проникващи се вселени“ точно тук на Земята. Тези същества могат да се явяват като „полтъргайсти“, причинявайки физически ефекти, докато самите те остават невидими. Джон Кил, агностик по отношение на религията, който започнал да разследва НЛО като скептик, пише следното: „Истинската история на НЛО… е история за призраци и фантоми, за странни умствени разстройства; за невидимия свят, който ни заобикаля и понякога ни поглъща… Това е свят на измами… в който самата реалност е изопачена от странни сили. Явно тези сили могат да манипулират пространството, времето и физическата материя, така, че нямаме почти никаква възможност да ги разберем… По всичко личи, че проявленията на НЛО в по-голяма или по-малка степен представляват разновидности на известния от векове демонологичен феномен“ (UFOs: Operation Trojan Horse, c. 46, 299). Неотдавна бе публикувана библиографията по въпроса за НЛО, съставена от Конгресната библиотека за научно-изследователския отдел към Американските военновъздушни сили. В нейното въведение се отбелязва, че „много от съобщенията за НЛО, сега публикувани и в обществения печат, се отнасят до случаи, които удивително наподобяват демоничните обсебвания и психичните феномени, отдавна познати на богослови и парапсихолози[16]„. Днес по-голямата част от изследователите на НЛО се обръщат към окултната област и към демонологията за да разберат феномена, който изучават.

Неотдавна евангелисти протестанти изследвали феномена НЛО, обобщили всички резултати и достигнали до заключението, че той несъмнено е демоничен по произход[17]. Православният християнски изследовател едва ли би направил различен извод. Малка или голяма част от преживяванията може би са резултат от шеговити измами или от халюцинации, но просто е невъзможно по тази причина да пренебрегнем всички хиляди съобщения за НЛО. Много от съвременните медиуми и техните спиритически умения също са мошеничества, но самият спиритизъм, когато е истински, безспорно продуцира действителни „паранормални“ явления под въздействие на демоните. Феноменът НЛО има същия извор и е не по-малко реален.

Онези случаи, при които хора са били въвлечени в контакт с НЛО, разкриват стандартните характеристики, които съпътстват замесването с демони в сферата на окултното. Един полицай в Южна Калифорния например започнал да вижда НЛО през юни 1966 година. Това продължило да се случва често, почти винаги през нощта. След едно „приземяване“ той и съпругата му видели върху земята ясни следи от НЛО. „През тези седмици на мъчителни наблюдения, аз бях тотално завладян от идеята за НЛО и бях убеден, че ще се случи нещо велико. Прекратих ежедневните си занимания с Библията и обърнах гръб на Бога. Започнах да чета всяка попаднала в ръцете ми книга за НЛО… Много нощи се взирах напразно, като се опитвах мислено да общувам с това, което тогава смятах за извънземни същества. Почти им се молех да се появят и да установят някакъв контакт с мен.“ Най-накрая полицаят имал „близък контакт“ с един „кораб“. Той достигал около осемдесет фута в диаметър, имал въртящи се бели, червени и зелени светлини. След като се появил, обектът се отдалечил с огромна скорост, като оставил наблюдателя в очакване все пак да се случи нещо „велико“. Но нищо повече не се случило. НЛО-то престанало да се появява и разочарован, човекът се отдал на алкохола, изпаднал в депресия и мислел за самоубийство, докато обръщането му към Христос не прекратило този период от неговия живот. Хора, които в действителност са имали контакти със същества от НЛО, са преживели много по-лоши неща. Понякога съществата буквално ги „обсебват“ и се опитват да ги убият, ако жертвите им се съпротивляват (UFOs: A Better Explanation, page 298-305). Всъщност подобни случаи ни напомнят, че съвсем отделно от значението на НЛО-феномена като цяло, всеки „близък контакт“ с НЛО има специфична цел. А тя е да измами човека и да го доведе, ако не до бъдещи „контакти“ и разпространение на НЛО „посланието“, то поне до личностен духовен смут и дезориентация.За повечето изследователи най-озадачаващият аспект на НЛО-феномена е неговата странна смесица от физически и психически характеристики. Това обаче въобще не е озадачаващо за читателите на православна духовна литература и особено на житията на светиите. Демоните също имат „физически тела“, макар „материята“ в тях да е толкова ефирна, че не може да бъде доловена от хората, ако техните духовни „врати за възприемане“ не са отворени или по Божия воля (както е при светците) или противно на нея (както е при магьосниците и медиумите[18]).

Православната литература съдържа редица примери за демонични прояви, които точно съответстват на дадения от НЛО образец: видения на „телесни“ същества и обекти (самите демони или техните илюзорни творения), които внезапно се „материализират“ и „дематериализират“, винаги с цел да внушат страх и да смутят хората, а накрая да ги доведат до гибел. Житията на св. Антоний Велики от IV век (Eastern Orthodox Books, 1976) и на св. Киприан от III век, който преди е бил магьосник (The Orthodox Word, 1976, № 5), са изпълнени с такива случаи.

В житието на св. Мартин от Тур (починал 397), написано от неговия ученик Сулпиций Север, има интересен пример за действие на демонична сила. Нейното странно „физично“ проявление твърде много прилича на съвременните „близки срещи“ с НЛО. Един младеж на име Анатолий заживял като монах близо до манастира, в който пребивавал св. Мартин, но от фалшиво смирение станал жертва на демонична измама – въобразил си, че беседва с „ангели“. За да се убедят и другите в неговата святост, „ангелите“ се съгласили да облекат младежа в „сияйна небесна роба“ като знак на „Божията сила“, обитаваща в него. Веднъж около полунощ от отшелническата килия се чуло ужасен шум като от танцуващи крака и многогласно мърморене. Килията на Анатолий била озарена от ослепителна светлина, а след това настъпила тишина. Тогава монахът излязъл от своята килия, облечен в „небесната“ дреха. „Всички внимателно разгледали дрехата. Тя била много мека и изненадващо сияйна. Имала прекрасен ален цвят, но било невъзможно да се определи естеството на материята, от която е направена. Едновременно с това и най-подробното вглеждане в нея и докосването ѝ доказвали, че това е просто дреха и нищо повече.“ На следващата сутрин духовният отец на Анатолий го хванал за ръка, за да го отведе при св. Мартин, който да разкрие дали това всъщност не е дяволска измама. От страх Анатолий отказвал да отиде „и когато против волята си бил заставен да отиде, между ръцете на тези, които го влачели, дрехата изчезнала“. Авторът на описанието (който сам е бил свидетел на случилото се или го е научил от очевидец) заключава, че „дяволът не е бил способен да поддържа тази илюзия или да укрие нейната природа, когато бъде представена тя пред очите на св. Мартин“. „До такава степен той бил изпълнен от силата да вижда дявола, че би го познал под всяка форма, независимо дали е в собствения си вид, или е приел някоя от различните форми на ‘духовното зло’ – включително вида на езически богове или на самия Христос в царски одежди, с корона, озарен от ярка червена светлина[19].

Ясно е, че явяванията на днешните „летящи чинии“ съответстват на „технологията“ на демоните – и наистина, нищо друго не може да ги обясни така добре. Разнообразните демонични измами, известни от православната литература са били приспособени към митологията на друг свят, нищо повече. Днес бихме определили споменатият по-горе Анатолий просто като „контактьор.“ И целта на „неидентифицирания“ обект в подобни контакти е ясна: да внуши страх, чувство за „мистериозност“ и да даде „доказателство“ за съществуване на „по-висш разум“ („ангели“, ако жертвата вярва в ангели или „посетители от космоса“, ако това е съвременен човек) и по този начин да се спечели вяра в посланието, което по-късно ще бъде предадено. По-долу ще разгледаме какво представлява това послание.Един случай на „отвличане“ от демони, който много наподобява „отвличанията“ от НЛО, е описан в житието на св. Нил Сорски (XV век), основоположник на живота по скитове в Русия. Известно време след смъртта на светеца в неговия манастир живял някакъв свещеник със сина си. Веднъж, когато момчето било изпратено да изпълни някаква поръчка, „пред него внезапно се появил странен мъж, който го вързал и отнесъл като на ветрени криле в непроходима гора. Там той го внесъл в своето жилище и го оставил в една стая пред прозореца.“ Когато свещеникът и монасите се помолили на св. Нил да им помогне в откриването на изгубеното момче, светецът „се притекъл на помощ, като застанал пред стаята, където момчето било оставено. Той ударил с тоягата си по рамката на прозореца, сградата се разтресла и всички нечисти духове паднали на земята.“ Светецът заповядал на демона да върне момчето там, откъдето го е взел, и станал невидим. Известно време демоните виели, а след това „същият странен човек хванал момчето и го отнесъл в скита като вятър… хвърлил го върху една купа сено и станал невидим“. След като монасите го намерили, „момчето им разказало за всичко случило се с него, за това, което видяло и чуло, като от този момент то станало много мълчаливо и смирено, сякаш не било на себе си. Свещеникът бил ужасен и по-късно напуснал скита заедно със сина си[20].“ Друг подобен пример за демонично „отвличане“ имаме в Русия от XIX век: млад човек, след като бил проклет от майка си, станал за дванадесет години роб на демон, когото наричал „дядо“. Той можел да се появява невидим сред хората и така помагал на демона да смущава душите им[21].

Подобни случаи на демонични въздействия били често срещани в древността. Символ за духовната криза днес е, че съвременните хора, при цялата им „просветеност“ и „мъдрост“ отново обръщат внимание на такива неща, но вече без да имат християнската основа, чрез която да ги обясняват. В търсене обяснение за феномена, станал твърде забележим, за да бъде пренебрегван повече, НЛО-изследователите се доближават до съвременните психолози в техния стремеж да формулират една „единна теория на полето“, която да обхване психическите и физическите феномени. В тези си опити обаче учените напълно споделят подхода на съвременния „просветен“ човек, надявайки се научните наблюдения да дадат отговори в една духовна сфера, към която изобщо не може да се подходи обективно, а само с вяра. Физическият свят е морално неутрален и може да бъде изследван и познаван сравнително добре от обективния наблюдател. Невидимият духовен свят обаче е населен със същества както добри, така и зли, и „обективният“ наблюдател не е в състояние да отличи едните от другите, ако не приеме откровението за тях, което невидимият Бог е дал на човека. Затова днешните НЛО-изследователи поставят на едно и също ниво боговдъхновеното Свещено Писание и вдъхновените от сатаната автоматични писания на спиритистите, като не правят разлика между действията на ангелите и действията на демоните. Учените днес знаят (след дългия период на материалистически предразсъдъци), че съществува една нематериална сфера на битието, която е реална. Те виждат нейните проявления в НЛО-феномена, но доколкото подходът им към тази сфера е „научен“ изследователите могат да бъдат също така лесно заблудени от невидимите сили, както и най-наивния „контактьор“. Когато се опитват да определят кой или какво стои зад феномена НЛО, и каква може да бъде целта на този феномен, учените са принудени да изказват възможно най-странни и лишени от здрав разум предположения. Д-р Вале сам признава, че е озадачен и не може да прецени дали НЛО са морално неутрални „самоуправляеми механизми“ или са добронамерено „събрание на мъдреци“ (както ни внушават „извънземните“ митове), или пък – „ужасни свръхчудовища, мисълта за които може да подлуди човека“ (The Invisible College, p. 206).

Истинската оценка на феномена НЛО може да бъде дадена само въз основа на християнското откровение и опит. Само смиреният християнин, който вярва на тези източници е в състояние е да разбере значението на това явление. Разбира се, на човека не е дадено напълно да „обясни“ невидимия свят на ангелите и демоните. Християнската традиция обаче ни дава достатъчно знания, за да разберем как действат тези същества в нашия свят, как трябва да се отнасяме към техните действия и особено как да избягваме демонските мрежи. Изследователите на НЛО са стигнали до заключението, че този феномен е идентичен с феномените, наричани „демонични“. Но единствено християните – православните християни, просветени от светоотеческите тълкувания на Свещеното Писание и 2000-годишния опит от контактите на светците с невидимите същества, са способни да разберат пълния смисъл на направените изводи.

5.Значението на НЛО

Какво е тогава значението на НЛО за нашето време? Защо те се появяват точно в този период от историята? Какво е тяхното послание? Какво бъдеще сочат те?Първо, феноменът НЛО не е нищо друго освен част от бума на „паранормални“ събития, които само преди няколко години повечето хора биха разглеждали като „чудеса“. В книгата си Невидимата колегия (The Invisible College) д-р Вале изразява секуларното разбиране на този факт: „Наблюденията на необикновени събития в нашето обкръжение изведнъж станаха хиляди“ (с. 187). Те причиняват „основна промяна във веровите образци на човека, в цялото му отношение към понятието за невидимото“ (с. 114). „Нещо се случва в човешкото съзнание“ (с. 34); същата „мощна сила [която] в миналото е влияла на човешката раса сега отново ѝ въздейства“ (с. 14). Изразено на християнски език това означава, че ново демонично нашествие е връхлетяло човечеството. Изхождайки от християнското разбиране за апокалипсиса (вж. края на тази книга), ние можем да видим, че силата, която досега е възпирала крайните и най-ужасни прояви на демонична активност на земята, се е отдръпнала (2 Солуняни 2:7). Като цяло вече не съществуват православно християнско управление, обществен ред (чийто главен представител е бил православният император) и православен християнски светоглед. Сатаната е пуснат от тъмницата си, където е бил държан от благодатта на Христовата Църква, и е излязъл да прелъсти народите (Откровение 20:7-8) и да ги приготви за поклонението на антихриста в края на времената. Вероятно никога от началото на християнската ера демоните не са се появявали така открито и повсеместно като днес. Теорията за „посетителите от друга планета“ е само един претекст, който демоничните сили използват, за да спечелят привърженици на идеята, че „по-висшите същества“ са отговорни за съдбата на човечеството[22].

На второ място, НЛО е най-новата медиумична техника, чрез които дяволът печели последователи в своята окултна сфера. Това явление е един ужасен знак за това, че човекът днес е податлив на демоничните влияния, както никога преди в християнската ера. През XIX век, за да се влезе в контакт с демоните е била необходима тъмна стая, където да се проведе сеанса, а днес човек трябва само да погледне към небето (обикновено нощем, наистина). Съвременното човечество е загубило и малкото, останало му от основите на християнския мироглед и сега пасивно предоставя себе си на разположение на всякакви „сили“, слизащи от небето. Новият филм, Близки срещи от третия вид шокиращо разкрива до каква степен суеверният „постхристиянски“ човек е готов моментално и безкритично да повярва и последва почти невидоизменените демони където и да го поведат[23].

Трето, „посланието“ на НЛО се състои в следното: пригответе се за антихриста; „спасителят“ на отпадналия свят идва, за да го управлява. Може би той сам ще дойде по въздуха, за да се уподоби напълно на Христос (Матей 24:30, Деяния апостолски 1:11); може би „посетители от друга планета“ ще се приземят публично, за да окажат „космическо“ поклонение на своя повелител; може би „огънят от небето“ (Откровение 13:13) ще бъде само част от големите демонични спектакли в последните времена. Така или иначе, посланието към съвременното човечество е: очаквайте освобождение, не чрез християнското откровение и вяра в невидимия Бог, а от космическите пришълци.

Това е един от знаците за последните времена, когато на места ще има „и страхотии, и големи поличби от небето“ (Лука 21:11). Още преди сто години епископ Игнатий Брянчанинов, в своята книга За чудесата и знаменията (Ярославль, 1870, преиздадена от манастира „Св. Троица“, Jordanville, N. Y., 1960) обръща внимание на „стремежа, забелязван в съвременното християнско общество, да се виждат чудеса и дори да се вършат чудеса… Такива усилия свидетелстват за самозаблудата, която живее в душата, владее я и се основава върху самомнението и тщеславието“ (стр. 32). Истински чудотворци се срещат все по-рядко и дори съвсем изчезват, но хората „жадуват чудеса много повече отпреди… Ние се приближаваме постепенно към времето, в което ще трябва да се отвори огромното тържище за многобройни и изумителни чудеса, за да увлече в погибел безбройните питомци на плътското мъдруване, прелъстени и измамени от чудесата“ (с. 48-49).Изследователите на НЛО трябва да обърнат особено внимание на факта, че „чудесата на антихриста ще се явяват предимно във въздушните сфери: там предимно господства сатаната. Знаменията ще действат най-вече на зрението, като го очароват и мамят. Св. Иоан Богослов, съзерцавайки в откровение събитията, предшестващи края на света, казва, че антихристът ще извърши велики дела – „та дори и огън сваляше от небето на земята пред човеците“ (Откровение 13:13). Това е личба, отбелязана в Свещеното Писание като най-голяма от белезите на антихриста. Мястото на действието ще бъде въздухът: това ще бъде впечатляващо и всяващо страх зрелище“ (с. 13). По този повод св. Симеон Нови Богослов споменава, че „на подвижника не подобава да се взира в небето, поради злите духове във въздуха, които предизвикват много и различни измами“ (Philocalia, „The Three Forms of Heedfulness“). „Хората няма да разберат, че чудесата на антихриста не носят добро и не притежават разумна цел, че са чужди на истината и са изпълнени с лъжи, че са чудовищни и злобни, че представляват едно лишено от смисъл позьорство. Тези чудеса се усилват все повече, за да впечатляват, да учудват, да причинят обърканост и забрава, да мамят, прелъстяват и привличат с обаянието на помпозни, празни и глупави ефекти“ (с. 11). „Характерно за всички демонични проявления е, че дори нищожното внимание към тях е опасно. От подобно внимание, допуснато дори без симпатия към явлението, може да се отпечата изключително вредно впечатление и свидетелят да бъде подложен на сериозно изпитание“ (с. 50). Хиляди „контактьори“ с НЛО и даже обикновени свидетели са изпитали върху себе си истинността на тези думи и на малцина се е удало да се спасят, след като са били въвлечени сериозно в подобни контакти.

Дори сериозни изследователи на НЛО са счели за свой дълг да предупредят хората за опасността, която крият контактите. Джон Кийл например пише: „Шегите с НЛО могат да бъдат също толкова опасни, колкото и шегите с черната магия“. Този феномен прави от своите жертви невротизирани, лековерни и незрели хора. Контактите могат да причинят параноидна шизофрения, демономания и дори самоубийство, което се потвърждава в много от случаите. Лековатото любопитство към НЛО може да се превърне в разрушителна мания. По тази причина аз настоятелно препоръчвам на родителите да предпазват децата си от подобни увлечения. Учителите и другите възрастни не трябва да поощряват подрастващите в техните увлечения към тази област“ (UFOs: Operation Trojan Horse, c. 220).

На друго място епископ Игнатий Брянчанинов разказва с вълнение и лошо предчувствие за видението на един обикновен руски ковач. Това се случило в едно селце близо до Петербург в навечерието на нашия век на неверие и революции. Около обяд ковачът внезапно видял множество демони в човешки вид, които седели по клоните на дърветата, облечени в странни дрехи и островърхи шапки. Те пеели под акомпанимента на невиждани и диви музикални инструменти: „Нашето време дойде! Нашата воля ще бъде[24]!“Ние живеем в края на този страшен век на демоничен триумф и ликуване, когато ужасяващите „хуманоиди“ (една от маските на демоните) стават видими за хиляди хора и овладяват душите на тези, от които е отстъпила Божията благодат. Явлението НЛО е знак за нас, православните християни, да следваме по-внимателно и трезво пътя на спасението, съзнавайки, че можем да бъдем изкушавани и съблазнявани не само от фалшивите религии, но дори и от привидно напълно материални предмети, попадащи пред очите ни. В ранните векове християните са се отнасяли с голямо внимание към странните и нови феномени, помнейки предупрежденията за козните на дявола. След настъпването на новото време на „просвещението“ обаче повечето от хората започват да се отнасят към тези феномени с любопитство, и дори да ги търсят, отпращайки дявола в областта на полувъображаемото. Разбирането на истинската природа на НЛО следователно може да подпомогне пробуждането на православните християни за съзнателен духовен живот и осъзнат православен светоглед, чието следване е по-трудно в сравнение с модните идеи на времето.

Съзнателният православен християнин живее в един изцяло паднал свят – от земята под нас, до звездите над нас – всяко същество е еднакво далеч от изгубения рай, към който той се стреми. Той е част от страдащото човечество, произлязло от Адам, първия човек. Всички еднакво се нуждаят от изкуплението, предложено щедро от Сина Божи, чрез неговата спасителна жертва на кръста. Православният християнин знае, че човек не може да се „развие“ в нещо „по-висше“, нито пък има каквато и да е причина, за да вярва, че на други планети съществуват „високоразвити“ същества. Но той добре знае, че във вселената освен него наистина има „напреднали разумни същества“ и че те са два вида. Затова той се стреми да живее така, че да остане с тези, които служат на Бога (ангелите), и да отбягва контакта с другите (демоните), които са отхвърлили Бога и в своята завист и злоба се стремят да въвлекат човека в нещастието си.Православният християнин разбира, че поради своето самолюбие и слабост човек лесно може да бъде измамен и да повярва в „красиви приказки“, обещаващи достигане на „по-висше състояние“ или контакт с „по-висши същества“ без борбата на християнския живот. Фактически тези обещания са именно бягство от тази борба. Той не се доверява на своята способност да различава измамите на демоните и затова се придържа строго към ръководните принципи на Свещеното Писание и светоотеческите произведения, които са му дадени за цял живот от Христовата Църква.

Такъв човек има възможността да устои на религията на бъдещето, религията на антихриста в каквато и форма да бъде представена тя; останалата част от човечеството е загубена.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[9]. The Нуnек UFO Report, Dell Publishing Co., New York, 1977, chs. 4-9; The UFO Experience, chs. 5-10.

[10]. Allen Hynek and Jacques Vallee, The Edge of Reality: A Progress Re¬port on Unidentified Flying Objects, Henry Regnery Co., Chicago, 1975, pp. 289-290.

[11]. Vallee, UFOs in Space, pp. 187-191; Hynek, The UFO Experience, cc. 172-177.

[12]. Jacques Vallee, The Invisible College, Е. P. Dutton, Inc., New York, 1975, cc. 17,21.

[13]. John A. Keel, UFOs: Operation Trojan Horse, G. P. Putnam’s Sons, New York, 1970, cc. 303.

[14]. Vallee, Passport to Magonia, Henry Regnery Co., Chicago, 1969, pp. 150-151.

[15]. Vallee, Passport to Magonia, pp. 23-25. Действително една от палачинките била подложена на анализ в Лабораторията за храна и лекарства към американския департамент на здравето, образованието и благосъстоянието. В резултат на проведените изследвания било открито, че палачинката е от „земен произход“.

[16]. Lynn G. Catoe, UFOs and Related Subjects: An Annotated Bibliography, U. S. Government Printing Office, Washington, D. C., 1969.

[17]. Clifford Wilson and John Weldon, Close Encounters: A Better Explanation, Master Books, San Diego, 1978; Spiritual Counterfeits Project Journal, Berke¬ley, Calif., August, 1977: „UFOs: Is Science Fiction Coming True?“

[18]. Православното учение за демоните и ангелите, за техните проявления и начина, по който човек ги възприема е резюмирано от великият православен отец на XIX век, епископ Игнатий Брянчанинов и е изложено в книгата The Soul After Death, St. Herman Brotherhood, Platina, California, 1979.

[19]. F. R. Hoare tr., The Western Fathers, Harper Torchbacks, New York, 1965, cc. 36-41.

[20]. The Northern Thebaic!, St. Herman of Alaska Brotherhood, 1975, pp. 91 -92.

[21]. S. Nilus, The Power of God and Man’s Weakness (in Russian), St. Sergius’ Lavra, 1908, St. Herman Brotherhood, 1976, pp. 279-98.

[22]. Много от съобщенията за „многокраки“ и други „чудовища“ показват същите окултни характеристики като НЛО наблюденията и често те се случват във връзка с такива наблюдения.

[23]. Наскоро бяха открити други два „паранормални“ феномена, които показват колко нагло демоните използват физически средства (в частност, съвременни технически средства), за да влязат в контакт с човека. (1) Един латвийски изследовател (днес последван и от други) открил феномена на тайнствените гласове, които се появявали по необясним начин на магнетофонна лента. Дори записът да бил направен в лабораторни условия, в абсолютно безшумна среда, получените резултати били идентични с тези от медиумичните сеанси. Отчетено било, че присъствието на медиум или „екстрасенс“ в стаята усилвало феномена (Konstantine Raudive, Breakthrough: An Amazing Experiment in Electronic Communications with the Dead, Tapilinger Publishing Co., New York, 1971). (2) „Хора от космоса“ c метални гласове за известно време използвали телефонната връзка, за да влизат в контакт както с „контактьори“, така и с изследователи на НЛО. Разбира се, възможността за мистификация в подобни случаи е голяма. Но в последните години имало и случаи, в които гласове на мъртви, в разговори по телефона с техни близки звучали напълно убедително. Трудно може да се отрече, както отбелязва авторът на това съобщение, че „демоните от древността отново сноват между нас“ – до степен нечувана в миналото (Keel, UFOs: Operation Trojan Horse, p. 306).

[24]. С. Нилус, Святиня под спидом, Сергиев Посад, 1911, с. 122.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4uU

Иеромонах Серафим (Роуз)

През десетилетията след Втората световна война ние сме свидетели на изненадващо разпространение на източните религиозни култове и тяхното влияние на Запад. Едновременно с това се увеличават и наблюденията на един феномен, който на пръв поглед няма нищо общо с религията. Внимателното изследване обаче доказва, че аналогично на източните култове то е още една личба на „постхристиянската“ ера и „новото религиозно съзнание“. Става дума за „неидентифицираните летящи обекти“ (НЛО), които след 1947 година, когато бе забелязана първата „летяща чиния“, изненадващо се появяват в почти всички части на света.Човешката доверчивост и суеверие, които са не по-малко присъщи на хората днес, отколкото във всяко друго историческо време, правят от този феномен до известна степен „чудато допълнение“ към света на култовете. Но благодарение на интереса, проявен към него от сериозни и отговорни хора, впоследствие са реализирани редица държавни изследвания. На тази тема са се появили книги и от редица известни учени. Изследванията не са достигнали до положителен резултат в идентифицирането на обектите. Но за разлика от предлаганите в миналото теории най-новите хипотези за обяснение на феномена, които се защитават от редица изследователи, наистина се приближават до едно задоволително обяснение. В същото време тези най-нови хипотези насочват към „границата на реалността“ (така се нарича и една от научните студии, посветени на тази тема), към границите на една психическа и духовна сфера, към която изследователите не са готови да пристъпят. Съществуващото богатство от духовно и светоотеческо знание за тази сфера поставя православния християнин в уникална по своето преимущество позиция, от която той може да съди както за хипотезите, така и за явлението НЛО като цяло.

Православният християнин обаче не се интересува толкова от самите феномени, колкото от влиянието, което те оказват върху мисленето на човека, тоест как хората най-често възприемат НЛО и защо? Сред първите, които сериозно изследват именно по този начин проблема НЛО, е швейцарският психолог Карл Густав Юнг. В своята книга Летящите чинии: един модерен мит за нещата, виждани в небето, издадена през 1959 година, Юнг разглежда НЛО като явление, което притежава предимно психологически и религиозен смисъл. И въпреки че не се опитва да отъждествява феномена НЛО с „обективната реалност“, Юнг успешно разкрива онази област от човешкото знание, към която този феномен в действителност принадлежи. Днешните наблюдатели, които започват от „обективната“, а не от психологическата страна на въпроса, също стигат до необходимостта да използват „психологическите“ хипотези за обяснение на този феномен.Когато подхождаме към феномена НЛО от религиозна и психологическа страна, за нас е важно на първо място да разберем смисъла, влаган в термините, използвани при интерпретирането на „летящите чинии“ (от тези, които вярват в тяхното съществуване) още от времето на първото им появяване през четиридесетте години. Какво са били готови да видят хората в небето? Отговор на този въпрос можем да намерим след кратък преглед на популярната научнофантастична литература.

1. Духът на научната фантастика

Историците на научната фантастика обикновено отнасят нейния произход към началото на XIX век. Някои предпочитат да виждат нейното начало в кратките разкази на Едгар Алън По, който успява да съчетае убедителния реализъм на стила с винаги „мистериозно“ и окултно обагряне на изложения проблем. Други смятат за пръв научен фантаст съвременничката на По, английската писателка Мери Уолстоункрафт Шели (жената на известния поет). Нейният Франкенщайн или модерният Прометей съединява фантастична наука и окултизъм по начин, който впоследствие става характерен за много научнофантастични творби.

Типичната научна фантастика обаче започва да се създава от края на XIX и началото на XX век от Жул Верн и Хърбърт Уелс, чиито произведения продължават да се издават и до наши дни. От второстепенна литература, публикувана само в американската периодика през трийсетте и четиридесетте години, научната фантастика се превръща през последните десетилетия в уважавана литературна форма. Освен това много кинотворби, ползвали се с небивал успех, разкриват до каква степен духът на научната фантастика е завладял въображението на хората. Евтините и предимно сензационни научнофантастични продукции от петдесетте години в последните десетилетия отстъпиха място на „идейните“ филми като 2001: Космическа одисея, Междузвездни войни и Близки срещи от третия вид; да не говорим и за един от най-популярните и продължителни американски телевизионни сериали Стартрек.

Духът на научната фантастика произтича от една философия или идеология, която по-скоро се подразбира, отколкото се обяснява и по един или друг начин практически се споделя от всички, които творят в областта. Тази философия може да бъде резюмирана в няколко основни пункта:1.В този жанр религия, разбирана в традиционния смисъл, липсва. Ако все пак я има, тя бива представена твърде инцидентно и по изкуствен начин. Самата литературна форма очевидно е продукт на „постхристиянската“ епоха (което се забелязва още в историите на По и Шели). Вселената според научната фантастика е изцяло секуларна, макар и често с „мистични“ обертонове от окултен и източен характер. „Бог“, ако изобщо се споменава, е някаква неопределена и безлична сила, а не личностно същество (например „Силата“ в Междузвездни войни представлява космическа енергия, която има както своята зла, така и своята добра страна). Нарастващото увлечение на съвременния човек по научно-фантастични теми е пряко следствие от загубата на традиционните религиозни ценности.

2.В центъра на вселената (на мястото на липсващия Бог) научната фантастика поставя човека – не обикновения човек, такъв какъвто е той днес, а човека, такъв какъвто „ще бъде“ в бъдещето съгласно съвременната митология на еволюцията. И макар че героите на научнофантастичните истории може да се нарекат хора, интересното в повествованието обикновено се определя от техните срещи с всевъзможни „супермени“ от „високоразвити“ раси на бъдещето (понякога на миналото) или от далечни галактики. Идеята за наличието на „високоразвит“ разумен живот и на други планети е дотолкова вкоренена в съвременното мислене, че дори уважавани научни (и полунаучни) теории я преподнасят като нещо разбиращо се от само себе си. В популярната серийна литература (например Колесниците на боговете и Богове от други вселени с автор Ерих Фон Даникен) се дават предполагаеми свидетелства за „извънземни“ същества или „богове“ и на присъствието им в древната история се приписва внезапната поява на интелигентността в човека, иначе трудно обяснима с теорията за еволюцията. Сериозни учени в Съветския съюз излагат хипотези за унищожение на Содом и Гомор вследствие на ядрен взрив, за посещения на Земята от „извънземни“ същества преди много векове, за вероятността Иисус Христос да е бил „космонавт“ и за това, че днес „ние може би стоим на прага на ‘второ пришествие’ на интелигентни същества от други планети[1]„.Сериозни учени и на Запад също дотолкова вярват в съществуването на „извънземни“ разумни същества, че се опитват – почти от осемнадесет години – да установят с тях контакт посредством радиотелескопи. Понастоящем астрономите поне на шест места в света се опитват да засекат разумни радиосигнали от космоса. Съвремени римокатолически и протестантски „богослови“ – които по традиция следват науката, където и да отиде тя – на свой ред разсъждават за новото в областта на „екзотеологията“ („богословие на космическото пространство“), относно вероятната природа на „извънземните“ раси (вж. списание Time, April 24, 1978). Трудно може да се отрече, че митът, създаден от научната фантастика, има непреодолима притегателна сила дори за много образовани хора днес.

В научнофантастичната литература бъдещите еволюирали същества неизменно се представят като „превъзмогнали“ ограниченията на днешното човечество въобще и в частност ограниченията на „персоналността“. „Човекът“ на научната фантастика, също като нейния „Бог“ е странно безличен. В книгата на Артър Кларк Краят на детството описаните нови представители на човешката раса приличат на деца, но лицата им са лишени от признаци на индивидуалност. Те се стремят към по-висша „еволюционна“ трансформация, за да могат в края на краищата да бъдат абсорбирани от безличния „Свръх разум“. Като цяло научнофантастичната литература в директна противоположност на християнството и в пълно съгласие с някои школи на източната мисъл разглежда „еволюционното развитие“ и „духовността“ като прогресиращо обезличаване.3.Научната фантастика представя бъдещия свят и човечеството като „проекция“ на днешните научни открития. В действителност обаче тези „проекции“ удивително съответстват на преживяванията, характерни за окултната и открито демонична реалност, засвидетелствани през вековете. На „високоеволюиралите“ същества от бъдещето са присъщи: телепатия, способност за летене, за материализиране и дематериализиране. Те са способни да трансформират видимата форма на нещата или да създават илюзорни сцени и същества чрез силата на „чистата мисъл“; да се придвижват със скорости далеч превишаващи възможностите на съвремената техника; да обсебват телата на земните обитатели. Освен това тези „хора на бъдещето“ се ръководят от една „духовна“ надрелигиозна философия, според която може да се достигне до състояние, в което „развитите интелигентни същества“ вече няма да зависят от материята. Всичко това са стандартни практики и познати обещания на магьосниците и демоните. Една съвременна история на научната фантастика посочва, че „постоянен аспект във визията на научната фантастика е желанието да се преодолее нормалната опитност… посредством представяне на лица и събития, които преодоляват известните ни граници на пространството и времето[2]„. В сценариите на „Стартрек“ и в други научно-фантастични истории се описват такива футуристични „научни“ изобретения, които не рядко напомнят за споменаваните в житията на древните православни светци действия на магьосници от вρeмето, когато магьосничеството все още е било основна част от езическия живот. Обикновено научната фантастика съвсем не е научна и дори не е футуристична. По-скоро тя представлява едно връщане към „мистичните“ извори на съвременната наука, към науката предшествала епохата на Просвещението (XVII-XVIII вв.), която е твърде близка с окултизма. В цитираната по-горе история на научната фантастика се отбелязва: „Корените на научната фантастика, както и корените на самата наука, се намират в магията и митологията“ (Scholes & Rabkin, page 183). Съвременните изследвания и експерименти в областта на „парапсихологията“ също са показателни за бъдещото сближаване между „науката“ и окултизма, а това е тенденция, намираща се в пълна хармония с научната фантастика.Научната фантастика в Съветския съюз (където тя е също толкова популярна, колкото и на Запад, въпреки че се е развивала по различен начин) разработва същите теми. Изобщо „метафизичните“ теми в съветската научна фантастика се разработват (при зорко наблюдение от страна на „материалистическата“ цензура) под въздействие на западните автори или са повлияни пряко от индуизма, както е в случая с писателя Иван Ефремов. Читателят на съветска научна фантастика по думите на един критик „придобива твърде смътна способност за критично оценяване на различията между наука и магия, между учен и магьосник, между бъдеще и фантазия“. Според този критик научната фантастика както на Изток, така и на Запад също като всички други аспекти на съвременната култура „изцяло потвърждава факта, че висшата степен на хуманизма е окултизмът[3]„.

4.Поради самата си природа като „футуристичен“ жанр научната фантастика клони към утопичност. Някои романи или разкази наистина описват бъдещото съвършено общество, но повечето от тях се занимават с „еволюцията“ на съвременното човечество в нещо по-висше. Понякога повествуват за среща с развита цивилизация от друга планета, внушавайки надеждата, че по този начин ще се разрешат настоящите проблеми и ще се преодолее изобщо човешката ограниченост. В произведенията на Ефремов и на други съветски фантасти комунизмът става „космически“ и „започва да придобива нематериалистически качества“, а „постиндустриалната цивилизация наподобява индуистката“ (Grebens, pp. 109-110). „Високо развитите извънземни същества“ често изпълняват ролята на „спасители“, а приземяването на космически кораб на Земята често предвещава „апокалиптични“ събития. Благосклонните същества обикновено пристигат с цел да управляват хората в тяхното „еволюционно израстване“.С други думи, научнофантастичната литература от XX век сама по себе си е ясен знак за това, че християнските ценности и християнското разбиране на света са загубени. Този вид литература се превръща в мощно средство за разпространение на нехристиянска философия и на нехристиянски възглед за живота и историята, които в действителност са създадени под неприкритото или завоалирано влияние на окултизма и източните религии. В едно критично време на преход в човешката цивилизация научнофантастичната литература става водеща сила във формирането на надеждата и реалното очакване на „посетители от космоса“, които ще разрешат проблемите на човечеството и ще поведат човека към нова „космическа“ епоха в неговата история. И макар на пръв поглед научната фантастика да е научна и нерелигиозна, в действителност тя е водещият пропагандатор (в секуларна форма) на „новото религиозно съзнание“, което завладява отстъпилото от християнството човечество.

Всичко това трябва да се има предвид, когато се дискутират появяванията на „неидентифицирани летящи обекти“, които по странен начин съответстват на псевдорелигиозните очаквания, характерни за съвременния“постхристиянски“ човек.

2. Наблюдения на НЛО и тяхното научно изследване

Въпреки че фантастиката явно е подготвила хората за появата на НЛО, нашето разбиране за тяхната „обективна“ реалност очевидно не може да бъде откъснато от литературата или човешките очаквания и фантазии. Преди да разберем какво в действителност представляват НЛО, ние трябва да знаем нещо повече за характера и достоверността на извършените наблюдения. Наистина ли съществува нещо „там“ в небето? Не е ли феноменът резултат от погрешно възприятие или психологическа и псевдорелигиозна нагласа да се приеме желаното за действително?Д-р Жак Вале, френски учен, който живее сега в Калифорния, е автор на едно заслужаващо доверие описание на феномена НЛО. Д-р Вале притежава висока научна степен в областта на астрофизиката и кибернетиката и от доста години се е посветил на научния анализ на съобщенията за НЛО. Неговото свидетелство е още по-ценно за нас, защото той детайлно е изучил срещите с НЛО извън САЩ, особено във Франция, и по този начин може да ни даде една обективна интернационална картина за разпространението на това явление. Д-р Вале счита[4], че макар необикновени летящи обекти да са били наблюдавани от време на време в миналите векове, тяхната „съвременна история“ като масов феномен започва в годините по време и непосредствено след Втората световна война. Интересът в Америка се поражда след наблюденията през 1947 година. Преди това в Европа вече е имало регистрирани наблюдения на НЛО. През Втората световна война много пилоти докладвали за странни светлини, които изглеждали управляеми от разумни същества (с. 47), а през 1946 година, особено през месец юли, била регистрирана цяла серия от подобни наблюдения в Швеция и други страни от Северна Европа (с. 47-53). Обектите от тази „скандинавска вълна“ били смятани отначало за метеорити, по-късно за „ракети“ (или „ракети-призраци“) или „бомби“, а най-накрая за „въздушни кораби от нов тип“. Те били способни на необикновени маневри в небето, но не оставяли следа на Земята, дори когато изглеждало, че се приземяват. В европейската преса изобилствали репортажи за тази вълна от наблюдавани обекти, а в Швеция всички говорели за тях. Регистрирани били близо хиляда наблюдения, но нито веднъж не била издигната хипотезата, че те имат „извънземен“ или „междупланетен“ произход. В заключение д-р Вале отбелязва, че тази „вълна“ била предизвикана от действително съществуващи, но неидентифицирани обекти. В случая не ставало дума за предварително разпространени „слухове за НЛО“ или за очакване на „посетители от космоса“ (с. 53). В тази и в последвалите „вълни на летящи чинии“ той открива тоталната липса на каквото и да е било съвпадение между широко разпространения интерес към научната фантастика и апогея в активността на НЛО. По-рано също не е имало „вълни на летящи чинии“, макар всеобщата паника в Америка да започнала след радиопиесата на Орсън Уелс по романа на Хърбърт Уелс „Война на световете“ през 1938 година. Д-р Вале стига до извода, че „зараждането, нарастването и експанзията на НЛО-вълната е обективен феномен, независещ от съзнателното или несъзнателно влияние на свидетелите и реакцията им по отношение на обектите“ (с. 31).

Първото наблюдение, което станало достояние на обществеността в САЩ, било извършено през юни 1947 година, когато търговският агент Кенет Арнолд, забелязал от борда на своя самолет девет дискообразни предмета във формата на „чинии“, които летели близо до планината Рейниър в щата Вашингтон. Вестниците публикували неговия разказ и това положило начало на ерата на „летящите чинии“. Трябва да отбележим, че това съвсем не било първото наблюдение в Америка. Преди него имало и други, които обаче останали неогласени. В началото на юни вълна от НЛО (с петдесет регистрирани съобщения) имало в Унгария. Следователно наблюденията, направени през 1947 година, не може да бъдат обяснени единствено с истерия, предизвикана от разказа на Арнолд. По-голямата част от наблюденията при американската вълна от 1947 година били направени особено през месеците юни, юли и август. И макар че някои вестници започнали да разпространяват хипотезата за „чуждопланетни посетители“, учените се отнесли сериозно към тези явления и ги възприели като продукт на високо развита човешка технология с предполагаем американски или руски произход (с. 54-57).През месец юли 1948 година била отчетена втората вълна от наблюдения на НЛО в Америка и Франция. В САЩ по време на полет през нощта, пилотите от самолет DC-3 на Ийстърн еърлайнс забелязали торпедовиден въздушен кораб с два реда „илюминатори“, който бил окръжен от синя светлина и имал опашка от оранжев пламък. Корабът извършил маневра, за да избегне сблъсъка с американския самолет, и след това изчезнал. През месец август същата година в Сайгон и други райони на Югоизточна Азия били регистрирани много наблюдения на „дълъг рибообразен обект“ (с. 57-59).

Съобщения за странни дискове и сфери изобилствали през 1949 година в Швеция. В Америка били регистрирани още редица наблюдения на НЛО, в това число и две наблюдения, направени от астрономически обсерватории (с. 60-62). По-малки вълни от НЛО и някои изолирани наблюдения продължили през 1950 и 1951 година най-вече в САЩ, но също така и в Европа (с. 62-65).

През 1952 година била забелязана първата истинска международна вълна от наблюдения на НЛО. Тогава били осъществени множество наблюдения в САЩ, Франция и Северна Африка. Кулминация на тази вълна представлявали две сензационни наблюдения, направени над Капитолия и Белия дом във Вашингтон (в пространство, което постоянно се контролира от радари). През месец септември вълната преминала над Дания, Швеция, Северна Германия и Полша. По същото време във Франция било съобщено за първото „приземяване“ на НЛО, съпроводено с описание на „малки човечета“ (с. 65-69).

През 1953 година подобни вълни не били наблюдавани, но за сметка на това били описвани множество отделни случаи. Най-забележителният от тях бил регистриран в Бисмарк, Северна Дакота. Тогава в продължение на три часа четири обекта се реели и маневрирали през нощта над въздушно-пречиствателна станция. Официалният рапорт за това произшествие обхващал неколкостотин страници и включвал показания на множество свидетели, предимно пилоти и военнослужещи (с. 69-70).През 1954 година била регистрирана най-обширната досега международна вълна. Франция била буквално наводнена от НЛО, като всеки ден през месеците септември, октомври и ноември имало по дузина съобщения. В тази френска вълна ясно изпъкнали проблемите, пред които се изправя всяко сериозно научно изследване на НЛО: „феноменът бил толкова интензивен, въздействието върху общественото мнение – толкова силно и реакцията на вестниците – така емоционална, че апетитът на учените бил притъпен далеч преди още да бъде организирано сериозно нучно изследване. В резултат от това нито един учен не искал да излага на риск своята репутация, като открито изучава този толкова емоционално обагрен феномен. Френските учени запазили мълчание, а междувременно вълната отминала и изчезнала“ (с. 71).

По време на френската вълна често били отбелязвани някои характерни особености, типични за по-късните срещи с НЛО: „приземявания“ (детайлното им описание доказвало правдивостта на свидетелството); насочване на светлинни лъчи от НЛО към свидетелите; изключване на моторите в близост до мястото на среща; появяване на малки странни същества в „скафандри“; причиняване на сериозни психологически и физически травми на свидетелите. От 1954 год. насам в редица страни ежегодно са били наблюдавани множество явления. Най-забележителни международни вълни били регистрирани през 1965, 1967 и 1972-73 година. През този период особено многобройни и необикновено силни по своето въздействие били наблюденията, направени в страните от Южна Америка.

Най-известното правителствено изследване на НЛО било предприето от Военновъздушните сили на САЩ скоро след като през 1947 година се появили първите съобщения. Това изследване, известно ни от 1951 година като „Проект Синя книга“, продължило до 1969 година, когато бива прекратено по препоръка на известния „Доклад Кондон“, съставен през 1968 година, от научен комитет под ръководството на един от водещите физици от университета в Колорадо. Но хора, които са имали възможност отблизо да наблюдават работата на участниците в проекта „Синя книга“ и на комитета Кондон, споделят, че никой от тях не възприемал феномена НЛО насериозно. „Връзките с обществеността“ били водещи в дейността им, а основна цел – по някакъв начин да се даде задоволително обяснение на загадъчните феномени, за да се неутрализира страхът на хората. Привърженици на „летящите чинии“ твърдели, че правителството на Съединените щати използва тези изследвания, за да „прикрие“ и запази за себе си информацията за „действителната природа“ на НЛО. Очевидно било, че щом към феномена не се подхожда сериозно, изследванията са безсмислени. Освен това някои странни разкази за НЛО направили този предмет особено антипатичен за учените. Първият ръководител на проекта „Синя книга“ капитан Едуард Ръпелт признава, че „ако военновъздушните сили се бяха опитали да издигнат параван около своята дейност, като по този начин замъглят информацията, те не биха свършили по-добра работа… Към проблема бе подходено с организирано объркване… Всичко бе оценявано от презумцията, че НЛО не съществува[5]„. Докладът Кондон съдържа някои класически „обяснения“ за НЛО. Едно от тях например гласи, че „необичайните явления трябва да се отнесат към категорията на някои напълно безспорни феномени, които са толкова редки, че не се е случвало да бъдат наблюдавани нито преди, нито след отбелязаните случаи“. Главният научен консултант на „Синя книга“ в течение на всичките двадесет и две години от съществуването на този проект – астроном от Северозападния университет Дж. Алън Хайник открито нарича всичко това „един псевдонаучен проект[6]„.Каквито и да са били изследванията през тези двадесет и две години, проектът „Синя книга“ е събрал информация за повече от дванадесет хиляди случая на загадъчни небесни явления, двадесет и пет процента от които са останали „неидентифицирани“ дори след всички, понякога пресилени, „обяснения“. Хиляди други случаи са събрани и изследвани от частни сдружения в Съединените щати и в други страни, макар почти всички правителствени организации да се въздържат от коментари по тази тема. В Съветския съюз проблемът е бил засегнат публично (тоест с одобрението на властите) през 1967 година, когато в статия, публикувана в списание Смена, д-р Феликс У. Зигел от Московския авиационен институт отбелязва, че „вече двадесет години съветски радари наблюдават неидентифицирани летящи обекти[7]„. По същото време се провела научна конференция на тема „За космическите цивилизации“, водена от арменския астроном Виктор Амбарцумян, на която се препоръчвало предварително да се изучават научните и технически проблеми на комуникирането с такива „цивилизации“. Тяхното съществуване не се подлагало на съмнение. Но на следващата година темата за НЛО в Съветския съюз била отново забранена и оттогава съветските учени споделяли пред западните си колеги за своите изследвания и хипотези само в частни разговори.

В САЩ за военните и учените НЛО остава „извън полезрението“, но в последните години все повече учени, особено сред по-младите, започват да се отнасят сериозно към този проблем и обсъждат методите за неговото изучаване. Д-р Хайник и д-р Вале говорят за една „невидима колегия“ от учени, които активно се интересуват от феномена НЛО, макар че мнозинството от тях не желаят имената им да бъдат публично свързвани с тази тема.

Има, разбира се, и такива учени, които категорично про¬дължават да отхвърлят теориите за реално съществуване на този феномен и го обясняват като погрешно възприемане на естествени обекти, аеростати, самолети и прочее, а да не говорим за мошеничествата и психологическите „проекции“. Един от тях е Филип Клас, за когото „развенчаването“ на НЛО е удоволствие. Той разследвал някои от наблюденията и открил в тях естествени явления или лъжи. Работата му го е убедила, че „идеята за чудните космически кораби, пристигнали от далечни цивилизации, всъщност е красива приказка, пригодена за възрастните[8]„. Подобни твърдоглави изследователи обаче се ограничават до случаите, в които има веществено доказателство за НЛО (така наречените „близки срещи от втория вид“, както ще видим по-долу); но дори упоритите защитници на истинността на НЛО са принудени да признаят, че тези доказателства са твърде малко и в най-убедителните съобщения за НЛО. Единственото, което кара много учени в последните години да възприемат феномена сериозно, съвсем не са веществените доказателства за тяхното съществуване, а факта, че много сериозни и заслужаващи доверие хора са видели нещо, което не може да бъде обяснено и което им е направило силно впечатление. Д-р Хайник пише за своите изследвания следното: „Аз винаги имах чувството, че говоря с човек, който описва реално събитие. За него или нея това представляваше едно изключително преживяване, живо и ни най-малко не приличащо на сън събитие. За него наблюдаващият като правило е бил напълно неподготвен – но бързо е разбирал, че това явление не може да се сравни с нищо друго“ (The UFO Experience, p. 14).Тази комбинация от неподправена истинност на впечатленията от среща с НЛО (особено в „близките контакти“) и почти пълното отсъствие на веществени доказателства за това – правят изследването на НЛО по същество изучаване не на физически феномен, а на човешките свидетелства за него, на тяхната достоверност, последователност и прочее. Това вече пренася изследването по-скоро в областта на психологията и е достатъчно, за да ни убеди, че упоритото търсене на „веществено доказателство“ е погрешен подход. Но и мнението на г-н Клас, че „чудните космически кораби“ са само „красива приказка за възрастни“ може би не е толкова далеч от истината. Едно са наблюденията на НЛО, а нещо съвсем различно е интерпретацията, която хората дават на своите (или чужди) наблюдения – първото може да бъде напълно реално, а второто да се превърне в „красива приказка“ или мит на нашето време.

Доктор Хайник е направил много, за да отстрани някои от всеобщите заблуждения относно появите на НЛО. Така например той подчертава ясно, че по-голямата част от наблюденията не са извършени от последователи на секти, от неустойчиви или необразовани хора. Малкото свидетелства, направени от подобни лица, винага са били определени като незаслужаващи доверие и не са влизали в материалите за изследване. В действителност най-подробни и детайлни съобщения дават нормални, отговорни за своите думи хора (често с академично образование), които са искрено изненадани или шокирани от преживяното и просто не знаят как да го обяснят (The UFO Experience, pp. 10-11). Колкото по-силно е преживяното и колкото по-близо до НЛО е бил свидетелят, толкова по-малко той е склонен да говори за това. Наборът съобщения за НЛО, както отбелязва един генерал от Военновъздушните сили, е една колекция от „невероятни истории, разказвани от заслужаващи доверие хора“. Не може да има съмнение, че съществува нещо зад хилядите сериозни съобщения за НЛО.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. Sheila Ostrander and Lynn Schroeder, Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain, Bantam Books, 1977, cc. 98-99. Погледни статиите от д-р Вячеслав Зайцев, „Гости из космоса“, в Спутник, ян., 1967 и „Храмы и космические корабли“, Спутник, ян. 1968.

[2]. Robert Scholes and Eric S. Rabkin, Science Fiction: History, Science, Vision, Oxford University Press, 1977, p. 175.

[3]. G.V. Grebens, Ivan Efremov’s Theory of Soviet Science Fiction, Vantage Press, New York, 1978, cc. 108, 110.

[4]. UFOs in Space: Anatomy of a Phenomen, Ballantine Books, N. Y., 1977 (първо издание от Henry Regnery Company, 1965), номерата на страниците в скобите съответстват на посоченото издание.

[5]. Ruppelt, Report on Unidentified Filling Objects, Ace Books, New York, 1956, cc. 80, 83.

[6]. Hynek, The UFO Experience: A Scientific Inquiery, Balantine Books, New York, 1977, pp. 215, 219.

[7]. „НЛО, что это такое?“, Смена, 7 апр. 1967. Вж. също неговата статия „Неопознаннью летающие обьекты в Советской жизни, февр. 1968; Ostrander and Schroeder, Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain, pp. 94-103.

[8]. Philip J. Klass, UFOs Explained, Random House, New York, 1974, p. 360. Вж. също: Зигел Φ. „Ο возможном обмене информацией с внеземными цивилизациями“ – доклад, изнесен пред Всесюзния инженерен институт в Москва 13 март 1967 год. – Psychic Discoveries, p. 96.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4uF

Следва…

Иеромонах Серафим (Роуз)

В отговор на въпроса дали е възможен „диалог“ между православното християнство и различните нехристиянски религии, читателят се запозна със свидетелствата на трима православни християни (вж. постинги №№ 606, 607, 608 и 610 – бележка от автора на блога). Те потвърждават въз основа на православното учение и собствения си опит всичко, на което Православната църква винаги е учила, а именно, че православните християни изобщо не се обръщат към „същия Бог“ като така наречените „монотеисти“, които отричат Св.Троица; че боговете на езичниците всъщност са демони и че преживяванията и способностите, които езическите богове дават, са сатанински по природа. Всичко това по никакъв начин не противоречи на думите на св. апостол Петър, който казва, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е (Деяния апостолски 10:34-35); или на казаното от св. апостол Павел, според който Бог в миналите поколения остави всички народи да вървят по своите пътища, макар че не преставаше да свидетелствува за Себе Си с благодеяния, като ни пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост (Деяния апостолски 14:16-17). Онези, които живеят в робството на сатаната, князът на тоя свят (Иоан 12:31), които живеят в тъмнината, неосветена от Христовото Евангелие, са съдими според естественото свидетелство за Бога, което е дадено на всеки човек въпреки робството.

За християните обаче, на които е дадено Божието откровение, не е възможен никакъв „диалог“ с тези, които са извън вярата. Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния? (2 Коринтяни 6:14-15). По-точно казано, християнинът е призван да направи светли¬ната на православието достояние на всички тези, които са извън вярата, така както св. апостол Петър постъпи със стотника Корнилий (Деяния апостолски 10:34-48) и с това просвети неговия дом и го присъедини към избраното стадо на Христовата Църква.Всичко това е напълно очевидно за православните християни, които чувстват и вярват в Истината на Божието откровение в Христовата Църква. Но мнозина, които се считат за християни, имат твърде малка представа за радикалното различие между християнството и всички други религии. Други пък, които познават това различие, притежават твърде слаба проницателност в областта на „духовните преживявания“. Става въпрос за проницателността, която е била практикувана близо две хиляди години и е предадена на поколенията в православните светоотечески произведения и житията на светиите.

При отсъствието на тази представа и проницателност, увеличаващото се присъствие на източни религиозни движения на Запад, особено в последните едно или две десетилетия, причинява огромен смут сред много псевдохристияни. Случаят с Томас Мертон е показателен: искрено приел римокатолицизма и монашеството преди около четиридесет години (много преди радикалните реформи на Втория ватикански събор), той завърши своя живот, провъзгласявайки тъждествеността на християнския религиозен опит с опита на дзен будизма и другите езически религии. Нещо се „носи във въздуха“ през последните две минали десетилетия и то ерозира християнския мироглед на протестантизма и римокатолицизма. Но в наши дни атаката е насочена към самата Църква, към св. православие. „Диалогът с нехристиянските религии“ е по-скоро следствие, отколкото причина на този нов „дух“.В тази глава ще разгледаме някои от източните религиозни движения, които имаха влияние през седемдесетте години. Ще се спрем специално и върху опитите да се развие синкретизмът на християнството и източните религии, особено в областта на „духовните практики“. Подобни опити много често се подкрепят с цитати от Добротолюбието и препратки към източната православна традиция на съзерцателна молитва, която се смята за по-сродна на източните духовни практики, отколкото всичко съшествуващо на Запад. Настъпило е времето, когато ясно трябва да изтъкнем огромната бездна, която съществува между християнския и нехристиянския „духовен опит“ и да дадем отговор на въпроса защо религиозната философия, която поддържа този нов синкретизъм, е фалшива и опасна.

1.“Християнска йога“

На Запад и особено в Америка индуистката йога е позната от много десетилетия. Тя е в основата на безбройни култове, а също така и на една популярна форма на психотерапия, за която се предполага, че не е религиозна. Преди близо двадесет години един френски бенедиктинтски монах описа своя опит за превръщането на йога в „християнско“ учение. Разказът, който следва по-долу, е взет от тази книга[1].

Индуистката йога е учение, което предполага твърде въздържан и дисциплиниран живот. Съчетава контрол върху дишането и известни физически пози, които водят до състояние на релаксация. В такова състояние човек медитира, обикновено при помощта на мантра или сакрален израз, който подпомага концентрацията. Самата същност на йога не представлява някакво учение, а медитация, която е и неговия край. Авторът на книгата изразява това много точно, когато пише: „Целите на индуистката йога са духовни. Равносилно на предателство е да се забравя това, като се помни само чисто физическата страна на древното учение и не се вижда в него нищо повече от способ за постигане на телесно здраве или красота“ (с. 54). Освен това трябва да добавим, че макар човек да използва йога само за физическо благополучие, той вече предразполага себе си към определени духовни възгледи и преживявания, за които със сигурност дори не се досеща. По-долу ще разгледаме отново този проблем”.След това авторът продължава така: „Изкуството на йога се състои в умението да се установиш в пълна тишина, да се освободиш от всички мисли и илюзии, да отхвърлиш и забравиш всичко, освен едно – идеята, че истинската същност на човека е божествена, че тя е Бог, а всичко останало е мълчание“ (с. 63).

Тази идея, разбира се, не е християнска, а езическа. Целта на „християнската йога“ обаче е да използва техниката на йога за постигане на едно по-различно духовно състояние – за „християнска“ медитация. От тази гледна точка предмет на йога-техниката е да направи така, че човек да се почувства отпочинал, доволен, немислещ и пасивен или възприемчив за духовни идеи и преживявания. „Щом заемете определената поза, вие ще почувствате как тялото ви се отпуска и във вас ще се установи чувство за цялостно благополучие“ (с. 158). Упражненията продуцират „извънредно чувство за спокойствие“ (с. 6). „Отначало се придобива чувството за общо отпускане, за благополучие, което постепенно обзема цялото същество на практикуващия йога. Това усещане се съпътства и от еуфория, която действително е завладяваща и остава трайна. Ако нервите на човек са обтегнати и изострени, упражненията ги успокояват и за кратко време умората изчезва“ (с. 49). „Цел на всички тези (йогийски) усилия е съзнанието да замлъкне като стане сляпо за всякакъв вид съблазън“ (с. 55). Еуфорията, която се постига посредством йогийските упражнения, „сполучливо може да се нарече ‘състояние на здраве’, което ни позволява да работим повече и по-добре като начало в човешки, а след това и в духовен план (тоест в плана на християнската религия). За да се опише това състояние, най-удачната дума е „удовлетвореност“ – удовлетвореност, която обитава както тялото, така и душата и ни предразполага… към духовен живот“ (с. 31). Описаното усещане може да промени цялата личност на човека: „Хатха йога влияе на характера, като го подобрява. Един човек признава, че след няколко седмици практикуване на йога-упражненията сам не може да се познае. Всички забелязали промяната в неговото поведение и реакции. Той станал по-благороден и по-разбиращ. Посрещал събитията от живота си спокойно. Бил доволен… Цялата му личност била изменена и той чувствал укрепване и устременост. От всичко това произтича почти постоянното състояние на еуфория, на „удовлетвореност” (с. 50).Но описаното дотук е само подготовка за „духовната“ цел, която се осъществява много скоро: „След няколко седмици молитвата ми стана съзерцателна и получи особена, нова форма“ (с. 7). Достигайки извънредно спокойствие, авторът отбелязва „колко лесно влиза в молитвата и се съсредоточава върху предмета“ (с. 6). Човек става „по-възприемчив за импулсите и съдействията от небето“ (с. 13). „Практикуването на йога допринася за увеличаване гъвкавостта на ума и възприемчивостта на сетивата, като по този начин се разкриват онези лични отношения между Бога и душата, които бележат пътя на мистичния живот“ (с. 31). Дори за „начинаещия йога“ молитвата става „сладостна“ и „поглъща цялото му същество“ (с. 183). Човек се отпуска и ето че става „готов да откликне при дòсега със Светия Дух – да приеме всичко, което Бог в Своята добрина е решил да изпитаме“ (с. 71). „Ние трябва да подготвим съществото си, за да бъде то взето, да бъде грабнато. Фактически това навярно е една от формите на най-висше християнско съзерцание“ (с. 72). „С всеки изминал ден моите упражнения и, разбира се, цялото аскетично учение на йога улесняват изливането на Христовата благодат в мен. Аз чувствам как се усилват гладът ми за Бога, жаждата ми за истина и жела¬нието ми да бъда християнин в пълния смисъл на думата“ (с. 11).

Всеки, който разбира същността на състоянието прелест или духовна заблуда (вж. по-долу, глава VII), ясно може да различи в описаното дотук преживяванията, характерни за изпадналите в духовно безпътие. Тези преживявания са характерни изобщо за езическите религии и „християнските“ секти. Налице е един и същ стремеж към „свети и божествени чувства“, същата отвореност и готовност на човека да бъде „уловен от духа“, същото търсене не на Бога, а на „духовна утеха“, същото самоопиянение, считано погрешно за „благодатно състояние“, същата невероятна леснота, с която човек постига „съзерцанието“, същите „тайнствени откровения“ и псевдодуховни състояния. Това са характерните състояния, общи за всички, които се намират в особеното състояние на духовна заблуда. Но авторът на книгата Християнска йога, бидейки бенедиктинтски монах, прибавя към всичко това и някакви особени „медитации“, които свидетелстват, че той напълно е възприел духа на римокатолическата „медитация“ от последните столетия. Присъщо за нея е свободната игра с фантазии на християнски теми. Така например, медитирайки на тема Рождественска вечерна меса, авторът започва да вижда Младенеца в ръцете на Своята майка: „Аз съзерцавам, нищо повече. Една след друга прииждат картини и идеи (асоциации за: Спасител – Цар – Светлина – Сияние – Пастир – Младенец – и отново Светлина)… Взети заедно, всички тези парчета сакрален пъзел будят в мен една идея… безмълвно видение за цялото тайнство на Рождеството“ (с. 161-162). Всеки, който, макар и слабо е запознат с православното духовно учение, ще види, че този достоен за съжаление „християнски йога“ се е хванал в капана на един от низшите демони, очакващи подобни търсачи на „духовни преживявания“. Медитиращият дори не е видял „светъл ангел“, а само е дал път на собствените си „религиозни фантазии“, които са продукт на сърце и разум, оказали се абсолютно неподготвени за духовна бран срещу измамите на демоните. В наши дни подобна „медитация“ се практикува в редица римокатолически манастири.Фактът, че книгата завършва със статия от преводача на Добротолюбието на френски език, заедно с извадки от него, само разкрива бездната, която стои между дилетантите и истинската православна духовност. Тя е съвършено недостъпна за съвременните „мъдреци“, неспособни да разбират нейния език. Достатъчно показателен за некомпетентността на автора по отношение на Добротолюбието е фактът, че той нарича „молитва на сърцето“ един лесен трик с произнасяне на срички в ритъма на сърцебиенето (с. 196). А в православната традиция сърдечната молитва е най-висшата молитва на ума, овладяна от малцина богоносни старци едва след много години на аскетична борба и смирение.

По-долу ние ще разгледаме по-обстойно опасността от тази „християнска йога“ и ще отбележим общото между нея и другите форми на „източна медитация“, които се предлагат на християните днес.

2. „Християнски дзен“

Една друга източна религиозна практика е представена на по-популярно ниво от ирландския римокатолически свещеник Уилям Джонстън в неговата книга Християнски дзен[2]. По същество авторът започва също като автора на Християнска йога с чувствството за неудовлетвореност от западното християнство и с желанието да му се придаде ново измерение на съзерцание или медитация. „Много хора, които са недоволни от старите форми на молитва и от старите обреди (някога служели толкова добре), търсят нещо, което да задоволи стремежите на съвременното сърце“ (с. 9). „Контактът с дзен… разкри пред мен нови перспективи, показвайки ми, че в християнството има такива възможности, за които никога дори не бих мечтал.“ Човек може „да практикува Дзен като начин за задълбочаване и разширяване на своята християнска вяра“ (с. 2).Техниката на японския Дзен е много сходна с техниката на индийската йога (от която всъщност произхожда), въпреки че е много по-проста. Тя има същата основна поза (без да използва разнообразни пози, както е при йога), включва дихателна техника и повтаряне на свещено име (при наличие на желание за това), а също така съдържа и други техники, свойствени на дзен. Целта на тези техники е същата като целта на йога – да се изключи рационалното мислене, като се постигне състояние на спокойствие и безмълвна медитация. Седящата поза „препятства свободните разсъждения“ и дава възможност на човек да се „вглъби в центъра на собствената си същност чрез съзерцание, лишено от образи и звуци“ (с. 5). Тогава практикуващият изпада „в дълбоката и красива сфера на физичния живот“ (с. 17), придобива „вътрешено безмълвие“ (с. 16). Опитът, постигнат по този начин, наподобява преживяванията на наркоманите. „Хората, които са употребявали наркотици, имат донякъде представа от дзен, доколкото у тях е пробудено разбирането, че в съзнанието има дълбочина, достойна за изследване“ (с. 35). Освен това този опит открива „един нов подход към Христос – подход, който е по-малко дуалистичен и повече източен“ (с. 48). Дори абсолютно начинаещите в практикуването на дзен могат да се приобщят към „чувството за единение и да усетят атмосферата на свръхестественото присъствие“ (с. 31), да опитат вкуса на „мистичното безмълвие“ (с. 30). Посредством дзен състоянието на съзерцание, което досега се ограничаваше до малцина „мистици“, може да бъде „разширено“ и „всички могат да имат видения, всички могат да достигнат самадхи“ (просвещение) (с. 46).

Авторът на книгата Християнски дзен говори за обновяване на християнството, но признава, че опитът, който дава дзен, е достъпен за всеки – християнин или нехристиянин. „Аз вярвам, че съществува основно просвещение, което не е нито християнско, нито будистко, нито каквото и да било друго. То е просто човешко“ (с. 97). И наистина на среща, посветена на медитацията, която била проведена в един дзен храм, близо до Киото, „било удивително, че липсва каквато и да е обща вяра. Никой не изглеждало поне малко да се интересува от това в какво вярва или не вярва някой друг и никой, доколкото си спомням, дори не спомена името на Бога“ (с. 69). Този агностичен характер на медитация се оказва особено пригоден за „мисионерски“ цели, защото „по този начин в медитацията могат да бъдат обучени и слабо вярващи хора, тези, които искрено се вълнуват или страхуват, че Бог е мъртъв. Такива хора винаги ще се съгласят да заемат седящата поза и да дишат по определения начин. За тях медитацията се превръща в търсене и аз открих, …че хората, които започват да търсят по този начин, в крайна сметка намират Бога. Те отхвърлят антропоморфния Бог, за да приемат висшето същество, в което ние живеем, движим се и пребиваваме“ (с. 70).Описаните от автора преживявания при „просвещението“ в Дзен разкриват тяхната основна идентичност с „космическия“ опит на шаманизма и на много езически религии. „Самият аз вярвам, че вътре в нас са затворени огромни потоци на радост, които могат да бъдат освободени чрез медитация – понякога те ще избухват с невероятна сила, изпълвайки личността с невероятно щастие, което никой не знае откъде идва“ (с. 88). Вероятно за читателите ще е интересно да узнаят, че когато след двадесет години, прекарани в Япония, авторът се връща в Америка, той намира дзен преживяванията за много близки до петдесетническите и на една „харизматична“ среща дори получава „кръщението от Духа“ (с. 100). Авторът заключава: „Що се отнася до петдесетническото събрание, струва ми се, че възлагането на ръце, молитвите на хората, милосърдието на общината – това могат да бъдат средствата, които да освободят физическата сила, носеща просвещение за личността, която последователно практикува дза-дзен“ (с. 92-93). В VII глава на тази книга ние ще изследваме природата на петдесетническия или „харизматичен“ опит.

Накратко като критика на предадените дотук възгледи трябва да кажем, че в основата си те съвпадат с тези на автора на книгата Християнска йога, само че са по-малко езотерични и по-общодостъпни. Всеки, който вярва, че агностичният езически опит на дзен може да се използва за „съзерцателно обновяване отвътре на християнството“ (с. 4), със сигурност не знае нищо за великата традиция на съзерцателен живот в православието, която предполага гореща вяра, истинско убеждение и интензивна аскетична борба. Освен това авторът на книгата Християнски дзен не се колебае да въвлече в своя разказ Добротолюбието и „великите православни школи“, като заявява, че те също водят до състояние на „съзерцателно безмълвие и мир“ и представляват един пример на „дзен в християнската традиция“ (с. 39). Авторът оправдава и използването на Иисусовата молитва по време на дзен медитация за този, който желае това (с. 28). Подобно невежество със сигурност е опасно, особено след като притежателят му приканва по време на своите лекции студентите да експериментират в „мистицизма“, като „всяка вечер в продължение на четиридесет минути практикуват дза-дзен“ (с. 30). Колко много искрено заблудени лъжепророци има днес в света и всеки от тях е уверен, че носи на последователите си благо, а не физическо и духовно бедствие! Но за това ще говорим повече по-долу.

З.Трансцендентална медитация

Техниката на източната медитация, позната като „трансцендентална медитация“ (ТМ), постигна през последните няколко години голяма популярност, особено в Америка. Нейните защитници използат толкова дързък тон, че всеки сериозен изследовател на съвремените религиозни течения в началото е склонен да погледне на този феномен просто като на поредния раздут продукт на американската реклама. Но това би било грешка, защото от гледна точка на сериозните си претенции ТМ не се различава особено от йога и дзен. Освен това, ако разгледаме внимателно техниките X ще открием, че ТМ вероятно е по-автентично „източна“ в сравнение с малко изкуствените синкретични движения „християнска йога“ и „християнски дзен“.Според едно стандартно описание[3], „трансценденталната медитация“ е пренесена в Америка (където има най-грандиозен успех) от твърде „неортодоксалния“ индийски йога Махариши Махеш Йоги, като първите признаци на забележително разпространение датират от 1961 година. През 1967 година „ТМ“ получава широка популярност, след като към нея се обръщат известните музиканти от „Бийтълс“, които по това време отказват наркотиците. Скоро обаче „Бийтълс“ изоставят движението (въпреки че продължили да медитират) и следващата година се оказва най-неуспешната за Махариши. Тогава му се налага да прекрати американското си турне, осъществявано съвместно с друга новообърната група („Бийч бойс“) поради финансов фалит. Самото движение обаче продължава да се развива: през 1971 година в него има около сто хиляди медитиращи последователи и две хиляди специално обучени инструктори. Според тези данни TM е най-голямото движение на „източна духовност“ в Америка. През 1975 година движението достига своя най-голям успех – учениците само за един месец наброяват около четиридесет хиляди, а общият брой на последователите надхвърля шестстотин хиляди. През този период TM се използва широко в армията, в някои обществени училища, затвори, болници и църковни групи, включително в енории на гръцкия архидиоцез в Америка. Всичко това се допускало от презумпцията, че TM е неутрална форма на „ментална терапия“, която е съвместима с всеки вид религиозна вяра или практика. Курсът по TM се оказва сякаш скроен точно според американския начин на живот. За това говори и начинът, по който той подходящо бива наричан: „Курс за това как да успеем духовно без да полагаме реални усилия“ (с. 17). Самият Махариши сравнява техниката на TM с „миенето на зъбите“ (с. 104). Другите индийски йоги силно критикуват Махариши затова, че опростява вековната традиция на йога, съществувала в Индия, и че срещу пари осигурява достъп на масите до тази езотерична практика (през 1975 година цената на един курс е сто двадесет и пет долара, за студенти – шестдесет и пет долара, а за гимназисти, ученици и съвсем малки деца е още по-евтино).

По отношение на поставените цели, предпоставките и получаваните резултати TM не се различава особено от „християнска йога“ или „християнски дзен“. Свойствена за нея е главно простотата на техниките и цялата философия, както и леснотата, с която се постигат резултатите. Също като йога и дзен, „ТМ не изисква никаква вяра, разбиране, морален кодекс или дори съгласие с идеите и философията“ (с. 104). ТМ представлява чиста техника, при това леснодостъпна, защото „е базирана върху естествения стремеж на съзнанието към по-голямо щастие и удоволствие… При трансцеденталната медитация се очаква разумът ви да следва онова, което е най-естествено и най-приятно за него“ (с. 13). „Преди всичко ТМ е практика, а след това – теория. В началото е най-важно човек изобще да не разсъждава“ (с. 22).Методът, създаден от Махариши, се прилага неизменно във всички ТМ центрове по света: след две въведителни лекции желаещият плаща такса и тогава се явява за „посвещение“, като носи странна комбинация от предмети, които винаги са едни и същи – три вида сладки плодове, не по-малко от шест свежи цветя и чиста носна кърпа (с. 39). Тези предмети се поставят в кошница и се отнасят в неголяма „стая за посвещения“, където се оставят върху маса пред портрет на гуруто, от когото Махариши е получил своето посвещение в йога. На същата маса горят свещ и благовония. В стаята стоят самият ученик и неговият учител, за когото се изисква да е получил посвещение и да е инструктиран лично от Махариши. Церемонията пред портрета продължава около по¬ловин час и включва тихо пеене на санскрит (значението остава неизвестно за посвещавания) и монотонно произнасяне имената на предишни „учители“ на йога. В края на церемонията посветеният получава „мантра“ – тайна санскритска дума, която е длъжен непрестанно да повтаря по време на медитация и която никой освен неговия учител не трябва да знае (с. 42). Английският превод на тази церемония никога не се разкрива на посвещаваните. Той е известен само на учителите и посвещаващите. Текстът се намира в непубликуван наръчник, известен под името „Светата Традиция“, а в наши дни той е отпечатан като отделна брошура от поредицата „Духовни фалшификации“ (Spiritual Counterfeits Project) в Бъркпи. Тази церемония не е нищо друго освен традиционен индуистки ритуал на поклонение пред боговете (пуджа), сред които е и обожественият гуру на Махариши (Шри Гуру Дев) заедно с цяла редица от учители“, чрез които самият той е получил посвещението. Церемонията завършва със серия от двадесет и две „приношения“ направени пред гуруто на Махариши, всяко завършващо с думите „Покланям се на Шри Гуру Дев“. В края на церемонията посвеща¬ващият се покланя пред портрета на Гуру Дев, а после приканва посветения да направи същото – едва след това той е окончателно посветен. (За разлика от приношенията поклоните не са абсолютно задължителни за посвещавания).

По такъв начин нищо неподозиращият съвременен агностик обикновено съвсем неочаквано се оказва въвлечен в сферата на индуистките религиозни практики. Той вече е извършил нещо, в сравнение с което неговият християнски праотец вероятно би предпочел мъченическа смърт: той е извършил жертвоприношение на езически богове. В духовен план по-скоро с този грях, отколкото със самата физическа техника се обяснява грандиозният успех на TM.След като бъде посветен, изучаващият TM медитира два пъти дневно по двадесет минути (точно толкова време се препоръчва и от автора на Християнска йога), като оставя съзнанието си свободно да странства и като повтаря мантрата винаги, когато се сети. Учителят често проверява как ученикът се справя с упражненията. Съвсем скоро, понякога и от първия опит, практикуващият започва да навлиза в ново ниво на съзнание, което не е нито сън, нито бодърстване. Това именно представлява „трансценденталната медитация“, която поражда състояние на съзнанието, различно от всичко досега познато на човека. Най-близко до това преживяване стои онова състояние на дзен, което се достига след много години интензивни усилия (с. 115). „Докато за овлядяването на другите религиозни учения, включително и йога, са необходими години, то според твърденията на учителите усвоя¬ването на ТМ е въпрос на минути. При това постиганите резултати са едни и същи“ (с. 110-111). Изпиталите това преживяване го описват като „състояние на пълно удоволетворение“, подобно на състоянието, което се предизвиква при употреба на наркотици (с. 85). Самият Махариши обаче описва това преживяване, като използва традиционни индуистки термини: „Това състояние стои над всичко виждано, чувано, докосвано, осезавано и вкусвано – над всички мисли и чувства. Това е състоянието на неизразимото, абсолютното, чисто съзнание на Съществото и представлява най-висшето състояние на живота“ (с. 23). „Когато човек развие в себе си способността да довежда това дълбоко състояние до съзнателно ниво, на една неизменна основа, тогава той е постигнал космическо съзнание – целта на всички, занимаващи се с медитация“ (с. 25). В напредналите етапи на ТМ се изучават базисните пози от йога, но те не са необходими за успеха на основната техника. За постигане на резултат не се изисква и някаква аскетическа подготовка. След като човек веднъж е достигнал „трансцеденталното състояние на съществуване“, от него се изисква двадесетминутна медитация по два пъти на ден. При това тази форма на медитация въобще не предполага обособен начин на живот, както е в Индия например, а се препоръчва по-скоро като дисциплина за всички, които водят активен живот. Характерно за учението на Махариши е, че то прави това състояние на съзнанието достъпно до всеки, а не само за избрано малцинство.

Съществуват множество рекламни истории за ТМ, според които тя е ефективна в почти всички случаи: побеждава пристрастеността към наркотиците, събира разделени семейства, прави човека здрав и щастлив; учителите по ТМ са постоянно усмихнати, преливащи от щастие. По принцип ТМ не претендира да замени другите религии, тя дори е в състояние да засили вярата в тях. „Християни“ – протестанти или римокатолици, също намират, че тя придава на тяхната вяра и живот повече смисъл и дълбочина (с. 105).Бързият и лесен успех на ТМ, който е симптоматичен за намаляващото влияние на християнството върху съвременното човечество, същевременно довежда до нейното бързо западане. Вероятно повече от всяко друго движение, базирано на „източната духовност“, ТМ има характера на „каприз“. Обявената от Махариши цел – да „посвети“ цялото човечество – очевидно е обречена на провал. След върховата 1975 година, записването в ТМ курсове намалява до такава степен, че през 1977 година организацията съобщава за откриването на цяла нова серия от курсове за „напреднали“, явно с цел да спечели отново обществения интерес и ентусиазъм. Тези курсове са предназначени да помогнат на посветените да достигнат до нивото на „сидхи“, тоест да придобият „свръхестествени сили“, за да минават през стени, да стават невидими, да левитират и летят във въздуха и други подобни. Курсовете, общо взето, са посрещнати с насмешка, въпреки че в една ТМ брошура е поместена и снимка на „левитиращ“ медитатор (вж. списание Time, 8 август, 1977, с. 75). Независимо от това дали тези курсове (чиято цена достига три хиляди долара) ще доведат до обещаните резултати – присъщи на индийските факири (вж. по-горе: Чудото на факира и Иисусовата молитва) или не, ТМ вече олицетворява една отминаваща фаза на окултния интерес през втората половина на XX век. Публикувани са много свидетелства за ТМ учители и ученици, засегнати от симптомите, присъщи на навлизащите в окултното: умствени и емоционални заболявания, самоубийства, опити за убийства, демонични обсебвания.

През 1978 година федералният съд на Съединените щати стигна до решението, че ТМ има религиозен характер и не може да бъде преподавана в обществените училища[4]. Това решение без съмнение ще съдейства за ограничаване влиянието на ТМ. Тя обаче вероятно ще продължи да съществува като една от многото форми на медитация, за мнозина съвместима с християнството – друг тъжен знак за времената.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. J. М. Dechanet, Christian Yoga, Harper & Row, Ν. Y., 1972; първият превод на английски език е публикуван през 1960 година.

[2]. Johnston W. Christian Zen. Harper & Row, Ν. Y., 1971.

[3]. Всички цитати в тази глава са от Jhan Robbins and David Fisher, Tranquillity Without Pills (All about Transcendental Meditation), Peter H. Wyden, Inc., N.Y., 1972.

[4]. Вж. ТМ in Court: Пълният текст на мнението на Федералния съд по случая: Malnak v. Maharishi Machesh Yogi; Spiritual Counterfeits Project, P. O. Box 4308, Berkeley, Ca., 94704; $ 2.00 такса пощенски разходи.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ua

Иеромонах Серафим (Роуз)

Авторът на това свидетелство – архимандрит Николай Дробязгин, един от новомъчениците на комунистическото иго – се радвал на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно обаче той бил дълбоко въвлечен в окултизма и се занимавал с редактирането на окултното списание Ребус. Но веднъж при инцидент в морето Дробязгин се спасил от почти сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимандрит Николай предприел поклонническо пътуване до Саров, като изоставил своята светска кариера и отхвърлил окултното бреме, за да стане монах. След като бил ръкоположен за свещеник, Дробязгин служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет, бил свещеник в църквите към различни посолства и игумен на няколко манастира. След 1914 година той живял в Киево-Печорската лавра, където беседвал с посещаващите го млади хора за влиянието на окултизма върху съвременните събития в Русия. През есента на 1924 година, един месец след като бил посетен от някой си Тухопкс (автор на книгата „Черна магия“), архимандрит Николай бил убит в килията си „от неизвестно лице“ (при явно болшевишко затваряне на очите), като бил пронизан с кама, чиято специална дръжка несъмнено имала окултистко значение.

Описаното по-долу събитие разкрива естеството на един от медиумичните „дарове“, които са общи за източните религии. Действието се развива в края на 1899 година, а разказът е записан около 1922 година от д-р А. П. Тимофеевич, който по-късно станал монах в Ново-Дивеевския манастир (Ню-Йорк). Руският текст е публикуван в брой първи на списанието „Православен живот“ от 1956 година.

„През една чудесна ранна тропическа утрин нашият кораб пореше водите на Индийския океан, приближавайки остров Цейлон. По-голямата част от пасажерите бяха англичани, пътуващи със своите семейства служебно или по работа в индийските си колонии. Веселите лица на хората жадно се взираха в далечината, търсейки с очи омайния остров, който още от детството си всички те свързваха с интересните и мистериозни разкази на пътешествениците.Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. На хоризонта се появи син облак, който нарастваше според скоростта на приближаващия се кораб. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветна тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Пасажерите, които бързо се опознаха по време на пътуването, бяха застанали на палубата, смееха се и говореха оживено помежду си. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Корабът бавно се поклащаше, готвейки се да акостира в дока на пристанищния град Коломбо.

Трябваше да се попълнят запасите от въглища и пасажерите имаха достатъчно време да слязат на брега. Денят бе толкова горещ, че много от пътниците решиха да не напускат кораба, преди да настъпи вечерта, носеща приятната прохлада. И така по-късно полковник Елиот, който вече бе посещавал Коломбо и добре познаваше града и неговите околности, поведе оформилата се малка група от осем души, към която се присъединих и аз. Полковникът направи едно съблазнително предложение: „Дами и господа! Не бихте ли желали да отидем няколко мили извън града и да посетим един от местните магьосници-факири? Може би ще видим нещо интересно.“ Всички с ентусиазъм приеха предложението.Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад себе си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Въпреки шумното ни пристигане старецът продължи да седи напълно неподвижно, без да ни обръща ни най-малко внимание. Някъде от тъмнината се появи млад човек, който се приближи до полковника и тихо го попита нещо. След това той бързо изнесе няколко столчета и групата ни се нареди в полукръг недалеч от огъня. Носеше се лек и ароматен мирис. Старецът стоеше в същото положение, като явно не забелязваше никого и нищо. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети придобиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.

„Вижте! Вижте там, на дървото!“ – възкликна госпожица Мери, като шептеше развълнувано. Всички обърнахме глави към посоченото място. И наистина огромната корона на дървото, под което седеше факирът сякаш бавно се преливаше в меката лунна светлина и самото дърво започна постепенно да губи своите очертания. Като че ли някаква невидима ръка хвърли върху него въздушна обвивка, която с всеки изминал момент ставаше все по-плътна и непроницаема. Скоро пред удивените ни погледи напълно ясно се появи вълнообразната повърхност на морето. Вълните прииждаха една след друга, образувайки пенливи гребени. Леки облаци плуваха в светлосиньото небе. Изумително! Никой от нас не можеше да откъсне очи от тази удивителна картина.И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия – същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза – това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно. Всеки от нас видя себе си на корабната палуба сред хора, които се смееха и разговаряха помежду си. Но най-удивително бе, че аз виждах не само себе си, но в същото време и цялата палуба на кораба до най-малките детайли – като от птичи поглед. Всичко това, разбира се, просто не можеше да бъде реално. В един и същ момент аз виждах себе си сред пасажерите, матросите, работещи на другия край на кораба, капитана, застанал в своята кабина, и дори виждах как маймунката Нели, нашата всеобща любимка, яде банани на главната мачта. Всички ние, всеки по своя собствен начин, бяхме силно развълнувани от това, което виждаме. Чуваха се тихи възклицания и развълнуван шепот.

Аз съвсем бях забравил, че съм свещеник и монах и би трябвало да нямам нищо общо с участието в подобен спектакъл. Магията бе толкова силна, че сърцето и разумът ми бяха замлъкнали. Но ето, че сърцето ми започна да бие болезнено, в тревога. Почувствах, че не съм на себе си. Страх обзе цялото ми същество.Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния!“ Веднага усетих облекчение. Сякаш започнаха да се разкъсват някакви мистериозни окови, които ме ограничаваха. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. След това не виждах нищо друго освен голямото дърво, осветявано от светлината на луната, а също и факира, който продължаваше да седи тихо до огъня. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.

Но тогава очевидно нещо се случи и с факира. Той се олюля встрани и младежът тревожно се завтече към него. Сеансът внезапно спря.

Дълбоко развълнувани от всичко, на което станаха свидетели, зрителите започнаха да стават, като оживено обсъждаха впечатленията си, без въобще да разбират защо всичко бе прекъснато така рязко и неочаквано. Младежът обясни, че това е следствие от изтощението на факира. Самият той стоеше както и преди, отпуснал глава и без да обръща ни най-малко внимание на присъстващите.След като чрез младежа нашата група щедро възнагради факира за предоставената възможност да участва в такъв изумителен спектакъл, всички бързо се приготвихме за обратния път. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментно блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбирах със силата на кого се извърши това „чудо“.

Източната „духовност“ не се ограничава само в практикуваните от факира медиумични „трикове“. В следващата глава ще се запознаем и с някои от по-свойствените ѝ аспекти. Все пак извор на цялата сила, която притежават практикуващите източни религии, е явлението медиумизъм. Пасивността пред „духовната“ реалност е основната му характерна черта, а подобно поведение позволява на човека да влезе в контакт с „боговете“ на нехристиянските религии. Това явление, макар и обявено за „християнско“, може да се наблюдава в източната „медитация“, а вероятно и в онези странни „дарове“, които в нашето време на духовен упадък са получили погрешния етикет „харизматични“…

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4u2