Димитър Киров

Философията зачита религията

Отношението на богословието към философията е положител­но, а от своя страна философията уважава религията. Дори фило­софите от предхристиянските векове не са допускали компромис с религията си заради философстването.

Първите гръцки философи не са нерелигиозни, и макар тяхното философстване да не съдържа култови действия, религията е осно­вен компонент на светогледа им. Известно е, че държавната религия и институцията на мистериите оказват влияние върху религиозността на хората от тази епоха. Чрез религиозни обреди, принадлежащи към задължителния религиозен култ за всички граждани на полиса, се цели да се извърши вътрешна промяна у отделни личности.

Сократ, който оказва голямо влияние върху морала на своите съвременници, е обвинен и осъден, защото „развращавал“ младежите и „въвеждал“ нови божества към определените от държавата. Не­съмнено той се отнася с предубеденост към племенните богове, на които приписвали човешки страсти, но остава набожен човек. Дори възгледът му за Бога клони към философски теизъм; той вярва в един върховен Бог, Който по природа е добър [24].

Най-задълбочените мислители на античната култура Платон, Аристотел и Плотин, след като се усъмняват в реалността на пле­менните божества, насочват вярата си към идеята за доброто като основа и цел на битието, към първопричинителя на движението на света, към Единия. Затова тук е важно (като имаме предвид християн­ското учение за Бога) да подчертаем връзката на християнството с постиженията на античните гърци. Техният копнеж за истинския Бог се изразява в търсенето на абсолютното битие и в създаването на изразни средства, с които може да се говори за Непознаваемия. В действителност те не достигат до Бога на християните, но откриват познавателния хоризонт, в който се разкрива религиозният опит, свързан с християнското откровение и с Благото (едно).

Обобщително можем да отбележим, че без пътищата, очертани от гърците, трудно може да се разбере християнската визия за фило­софията и религията. Античните философи, конструирайки своя инперсонален бог, не изоставят религията заради рационалния фило­софски синтез. Нещо повече, те се съобразяват с нея, защото тя задоволява потребности, които философията не може да удовлет­вори. Философстването не ги е превръщало във врагове на религията и дори софистите са приемали вярванията като елементи на общест­вения живот.

През този античен период религията (благодарение на домогванията на философията) стеснява своите компетенции, като става изразител само на религиозните чувства на хората. Това продължава до появата на християнството, когато философията се сблъсква с нови въпроси и трудни ситуации.

Тук възниква един много интересен въпрос, който е актуален както преди появата на християнството, така и днес: защо философ­ското знание за Бога не е убило религиозното чувство у езичниците? Въпреки това знанието за Бога, Който „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни“ (Матей 5:45), не може да се придобие без помощта на Иисус Христос. Отговорът на този въпрос е пряко свързан с отношението между християнството и философията.

Има ли същностни основания в нравствеността, които да обуславят връзката ѝ с религията?

Може би една от най-широките сфери на съприкосновение между християнството и философията е нравствеността, тъй като традиционно моралът на всеки народ се свързва с неговата религия. В какво се изразява тази връзка?

В религиозната общност нравствените задължения се възприе­мат като изисквания на Бога, които човек изпълнява както заради тяхната самоценност, така и от уважение (или страх) към Бога. Тра­дициите възникват също във връзка с религията и се санкционират от Бога или от религиозните институции. Често пъти религията оп­ределя формите на личния и обществения живот. Дори държавни учреждения, закони и обряди се изграждат според религиозните указания и се утвърждават с авторитета на божеството. В настоящата тема този исторически факт за връзката между морала и религията не ни интересува специално, защото може да е случаен; връзката между морала и религията е възможно да е временна, или пък да е характерна само за определени народи и през конкретни периоди от историята им. Тук бихме желали да установим нещо друго – дали в нравствеността се съдържат компоненти, които произлизат от същността на религията.

Този въпрос ни ориентира в профила на темата „Нравственост и религия“, чието развитие се илюстрира с няколко идейни направ­ления, зависими от духовни, културни или политически ситуации. Тук ще разгледаме три от тях.

Според представителите на първото направление моралът не е свързан с религията и автономната нравственост не се вмества в границите на християнския морал. Представителите на второто идейно направление редуцират нравственото съдържание на рели­гията в няколко морални принципа, а привържениците на третото не споделят крайните позиции на защитниците на първите две на­правления. Те не определят религията и морала като несъвместими, но също не ги възприемат и като съдържателно тъждествени облас­ти. Християнската етика поддържа сходна позиция, която обаче е строго специфична поради нейната обусловеност от самия характер на християнството и християнската философия.

В контекста на темата „Нравственост и религия“ ние разби­раме религията като средство за разкриване на основните аспекти на нравствено-възпитателните отношения между Бога и човека. Тук имаме предвид не само християнството, което изисква от човека да постигне лично съвършенство и благодатно го стимулира (Матей 5:48), но и по-нисшите форми на религиозност. Всяка религия говори за определени връзки между хората и божеството и предлага кодекс от нравствени норми, произтичащи от религиозната доктрина[25]. От своя страна моралът е система от нравствени принципи (чиято ус­тойчивост е различна в отделните системи), които се прилагат в обществения живот, и чрез които се регулират отношенията между хората. Добрият морал на човека е постижение, изразено в прилагане на етическите ценности и трансформиране на духовната енергия в нравствено съвършенство. С тези щрихи на религията и морала загатваме и за по-важните тенденции в техните отношения.

а) Опит да се откъсне моралът от религията

Представители на феноменологичната философия и на фило­софско-идеологическите течения се опитват да освободят морала от религията и да го защитят от влиянието на църковните просветни институции. Сред тях като ярък изразител на безрелигиозното на­правление във феноменологията, се откроява Николай Хартман, който разработва цялостна философско-етическа система.

Като убеден привърженик на безрелигиозната нравственост, той не формулира теоретични аргументи против съществуването на Бога, но изгражда тезата за несъществуването Му, която превръ­ща в основна предпоставка за свободните действия на човека и за накърняване на достойнството му. В центъра на изследователските му интереси е разположен човекът като свободно същество. Според Николай Хартман животът притежава нравствена ценност и разумните действия са реални, само когато човек мисли и постъпва свободно. Заплаха за свободните човешки действия, обаче философът съзира в способността на Бога да познава (във формата на предзнание) живота на човека от началото до края[26]. Този реален факт – Бог знае всичко и за всичко промисли, придава на неговата безрелигиозна етика постулативен характер. Тази е едната страна на възгледа му, който ни интересува.

Прочетете още „Богословие и философия (Етико-антропологичен профил) – продължение 1*“ →