Георги Бакалов

В началото на IV-ти век положението на християнската Църква рязко се проме­нило. Само за няколко десетилетия от преследвана и нелегална тя се превръща в триумфираща и официална. Причини­те за този поврат в отношението на рим­ската държава могат да се групират око­ло три основни пункта:

1.Безрезултатно­стта от гоненията и историческата обреченост на езическата религия и филосо­фия;

2.Естествената еволюция в разви­тието на религиозните култове, дала пре­димство на мистичните монотеистични религии, и

3.Необходимостта от ре­лигиозна консолидация на Римската им­перия посредством единна за всички уни­версална монотеистична религия, съо­тветстваща на централистичната поли­тика на късноримските императори.

Несъмнено идеята за смяна на рели­гиозната политика назрява много преди издаването на Медиоланския едикт. Пря­ко доказателство за това е споменатият едикт на Галерий от 311 година. По косвен път той доказва фактическата победа на хри­стиянството и несъстоятелността на ре­пресивните мерки спрямо него.

Независимо от споменатите по-горе обективни причини за официализацията на християнството, несъмнена заслуга има и император Константин Велики (306-337). В този случай субективният фактор става изразител на обективни об­стоятелства, които в началото на IV-ти век налагат бързи промени.

Според един от добрите познавачи на епохата – Шаф – „Константин Велики е човек на своето време, но и времето – продължава Шаф,  – е съответно на Конс­тантин”. Голямата фамилия на Констанций Хлор притежавала странен афини­тет към религията. Докато самият той бил подчертан еклектик, съпругата му Елена била между първите поклонници на светите места, а синът му Константин Велики превърнал християнството в дър­жавна религия. Констанций II, който на­следява баща си на престола, се изявява като фанатичен привърженик на арианството, докато племенникът му Юлиан полага огромни усилия да възстанови езическите култове.

Биографът на Константин Велики, епископ Евсевий Кесарийски, представя Констанций Хлор като толерантен човек с неоплатонически възгледи и пристра­стия към култа на Слънцето. Спрямо християните се отнасял с уважение, но не споделял възгледите им. В тази атмосфе­ра е възпитан синът му Константин, кой­то в края на 90-те години на III-ти век бил изпратен в двора на император Диоклециан в Никомидия. Десетгодишният пре­стой в императорската резиденция се оказал изключително полезен за бъде­щия едноличен управник на Римската империя. В близост до Диоклециан Кон­стантин се убедил в невъзможността чрез насилия да се предотврати разпростра­нението на християнството, а от собстве­ни наблюдения доловил силата на хрис­тиянския епископат и централизирана­та структура на Църквата.

Дарбите на младия държавник преди­звикали завистта и съперничеството на могъщия императорски зет – цезарят Галерий. За да избегне ненужни усложнения, Константин почти тайно напуснал Никомидия. Малко след това била обя­вена доброволната абдикация на Диоклециан, последвана от предаването на властта на двамата наследили го августи, единият от които бил бащата на Кон­стантин – Констанций Хлор.

Година по-късно (306 година) Констанций се разболял и едва успял в предсмъртния си час да предаде властта на сина си над западната половина на империята.

Още в самото начало новият август се изявил като военачалник и спечелил сим­патиите на легионите. По отношение на християните наследил толерантността на баща си. Имало и още една причина за неговото предразположение. Константин бил убеден почитател на монотеизма, за който смятал, че отговаря на държавни­ческите му намерения за създаване на силна императорска власт.

През 310 година Константин посетил храма на Аполон в Трир и му поднася богати дарове, което предизвикало възхитата на ретора Евмений. Година по-късно под­писът му стои под „Едикта на толерант­ността“ на Галерий, което кара някои изследователи да смятат, че той е причи­на за публикуването му.

След смъртта на Галерий, последния от най-близките сътрудници на Диоклециан, Константин сключил съюз с августа на Изтока Лициний, а Максимиан Даза с Максенций. Конфликтът между четиримата става неизбежен. Констан­тин решил да изпревари противника си и предприел поход срещу Рим. Съдейки по логиката на събитията, причините са оче­видно политически, въпреки че христи­янските историографи им придават ре­лигиозен характер. Основание за това е твърде странното съотношение на про­тивостоящите сили. Константин имал под свое командване 25 хиляди души, докато Максенций разполагал със 170 хи­ляди пехотинци, 18 хиляди конници и яките стени на Рим. При това съотноше­ние на силите повече от ясно било, че походът на Константин Велики изглеж­дал лекомислена авантюра. Гадателите по вътрешностите на жертвените живот­ни (харуспициите) предвещавали пора­жение. Оставен без всякаква надежда за помощ от езическите божества, импера­торът се обърнал към християнския Бог. Години по-късно под клетва сам Конс­тантин Велики заявява, че в онзи реша­ващ момент от живота си видял на небе­то изписан кръст и надпис „С него побе­ждавай!“. Този знак, твърди Евсевий, бил видян и от войниците му, което дало кураж на военачалника да ги прехвърли от Галия в Италия. Лактанций пък има друга версия. Според него вечерта преди битката Христос се явил в съня на импе­ратора и му обещал победа, ако постави на войнишките щитове знака на Христо­вия монограм.

Изключителността на събитието, предшествало знаменития Медиолански едикт, е причината за подчертания интерес на историците. Всъщност разказът за небе­сния кръст принадлежи на Евсевий Кесарийски, а за монограма на щитовете – на Лактанций. Друг по-късен историк – Руфин – съединява двата разказа и ги поста­вя в едно и също време – вечерта преди битката при Мулвийския мост до Рим на 28 октомври 312 година.

Въпреки очебийното несъответствие на силите, Константин спечелил битка­та.

Поражението на Максенций направи­ло силно впечатление на езичниците, защото от всяка гледна точка то било невъзможно. Още от Евсевий Кесарийски цялата християнска историография сочи като единствена причина за блестя­щата победа на Константин личната на­меса на християнския Бог.

Едва ли е необходимо да гадаем за причините, довели до вземането на това изключително по своите последици ре­шение. Ако версията на римовизантийската историография за чудодейния небе­сен знак не удовлетворява по-рационал­но мислещите, то безспорно остава обя­снението за отдавна замислената от Кон­стантин религиозна реформа.

След кратък престой в Рим Констан­тин се отправил за Медиолан (днешния град Милано), където трябвало да се срещне с източния август Лициний, комуто предс­тоял брак със сестрата на победителя. Тогава бил съставен и текстът на Медиоланския едикт.

Според него християнството се приз­навало за официална религия, наравно с всички други изповедания в Римската империя. Основната част от текста гла­си: „Когато ние пристигнахме в Медиолан, аз, Константин Август, и аз, Лициний Август, и подложихме на обсъждане всичко, което се отнася до обществената полза и благополучието…, решихме да издадем постановление, насочено към поддържане страха и благоволението на Божеството, именно да дадем на христи­яните и всички – да следват тази религия, която пожелаят, за да може намира­щото се на небесата Божество да бъде милостиво и благосклонно към всичко стоящо под наша власт.

…И така ние решихме на никого да не се отказва възможността да отдава своя ум на християнското богопочитание или на тази религия, която всеки за себе си смята за най-подходяща.

…Ние предоставяме на християните свобода и пълна възможност да почитат своята религия. Тъй като това е предоставено от нас на християните, то и други­те имат пълната възможност да почитат този, когото изберат. Това установихме, за да се знае, че ние не се унижаваме с някаква религия“.

Прочетете още „Медиоланският едикт от 313 година и неговите последици – продължение от публикация № 1427*“ →