Иван Ж. Димитров

От втори век до края на Средновековието са писани много съчинения, които имат формата и носят имена на двадесет и седемте новозаветни канонични книги (евангелия, деяния, послания, откровения). Тяхното съдържание на дело e посветено на същите въпроси като каноничните книги – живота и дейността на Иисус Христос и Неговите апостоли. Тези извънбиблейски книги са новозаветните апокрифи (от гръцкото απόκρυφος – скрит, таен, съответно и неприет, неканоничен).

В неправославната богословска литература като апокрифи се определят така наречените неканонични или второканонични книги (libri deuterocanonici) на Стария Завет, които са били запазени в древния му гръцки превод, наречен Sеptuaginta („превода на седемдесетте“ преводачи), ползван от ранната Църква като нейно Свещено Писание. Но новозаветните апокрифи по правило никога не са имали място в канона на Новия Завет както на Изток, така и на Запад, макар някои от тях за известно време да са се радвали на внимание в някои църковни общини (например апокрифите Деяния на [апостол] Павел, Откровение на Петър).

Така имаме апокрифни евангелия, апокрифни деяния, апокрифни апостолски послания, апокрифни откровения, разделени според четирите групи канонични новозаветни книги.

Защо се появяват апокрифите?

Тези апокрифни книги дължат произхода си главно на следните две причини:

1)Някои от тях са написани, за да запълнят празнините, които действително съществуват в разказите за живота и дейността на Спасителя и апостолите. Наистина двадесет и седемте книги на Новия Завет не съдържат в подробности всичко онова, което благочестивата народна душа е желаела да знае за своя Господ и учениците Му. Особено се чувства липсата от сведения за детските години на Иисус Христос, за живота на св. Богородица, за дейността на повечето апостоли. От тях в новозаветните книги е отделено място само на апостолите Павел, Петър, съвсем малко намираме за дейността на Иоан, Яков, Варнава и това е всичко. Разбира се, в самите новозаветни книги изрично е написано, че те не съдържат всичко казано или сторено от Иисус Христос, както четем в Евангелието според Иоан: „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга“(20:30) и „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“(21:25). Така или иначе обикновените вярващи били изпълнени с благочестивото любопитство да узнаят повече за живота на Иисус Христос и на апостолите. И съставителите на апокрифи се постарали да запълнят тъкмо това естествено любопитство, като измислили с помощта на въображението си много „събития“ и чудеса, които понякога са по детски наивни, та дори и ужасяващи.

Разбира се, в тези повествования са влезли и редица истински предания, които авторите на апокрифи са почерпили или от устното предание в Църквата, или от съществували по тяхно време, но загубени по-късно съчинения. Някои учени[1] смятат, че тъкмо такива книги се подразбират от евангелист Лука в предговора на неговото евангелие, където пише: „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото“ (1:1-2). Тези разпръснати сред легендарния материал на апокрифите автентични сведения Църквата е отсяла, съхранила и използвала в богослужебните си текстове или в иконографските сюжети, за да служат за религиозното и нравствено изграждане на християните. Мнозина от древните църковни автори като св. Юстин Философ и Мъченик, Климент Александрийски, Ориген, Евсевий Кесарийски, блажени Иероним, св. Григорий Нисийски и други дават множество сведения за Иисус Христос, за апостолите и св. Богородица, които са почерпили критично от новозаветни апокрифи. От апокрифното Първоевангелие на Яков[2], например, научаваме, че родителите на светата Дева се казвали Иоаким и Анна и че тя на тригодишна възраст била посветена на Бога, като останала при храма в продължение на 12 години. Така са определени и празниците: Зачатие на св. Богородица от св. Анна – 9 декември, Рождество Богородично – 8 септември и Св. Иоаким и Анна – 9 септември, Въведение Богородично – 21 ноември. Необходимо е било само критично да се проверят сведенията на различните апокрифи, за да се подбере истинното в преданието от легендарното и фантастичното. Защото в апокрифните книги се намират много наивни разкази и чудеса, с които авторите им явно са мислели, че се извисява личността на Иисус Христос и апостолите. Апокрифното Евангелие на Тома например разказва, че Христос, когато бил малко дете, умъртвил с една само дума сина на книжника Анна, защото му изплискал водата, която Иисус, играейки си, бил събрал в една ямка; или пък, че когато случайно се счупила стомната, с която Иисус трябвало да занесе вода вкъщи, той пренесъл водата в полите на дрехата Си. Такива детински и фантастични „чудеса“ вместо да извисяват, унижават божествената личност на Спасителя и са в пълно противоречие с високото боговдъхновено равнище на каноничните книги на Новия Завет[3]. Чудесата в апокрифните книги не се извършват с някаква възвишена религиозна или нравствена цел, а за удовлетворяване на лични чувства или лично любопитство.

2)Повечето от апокрифите явно са написани от различни еретици – гностици, евионити, манихеи и други – с цел да прокарват по-лесно своите погрешни възгледи. И за да могат по-лесно и безпрепятствено да разпространяват книгите си, те ги надписвали с имената на авторите на новозаветните канонични книги или на други апостоли и техни сътрудници, като уж от тях написани. Затова тези книги са определяни от Църквата като ψευδεπίγραφα (лъжливо надписани) и νόθα (подправени, неистински). Според свидетелството на Евсевий Кесарийски (I-та половина на IV-ти век)[4] още църковният писател от II-ри век Хегезип „разказва за така наречените апокрифи и смята, че някои от тях са били съставени по негово време от някои еретици“. Тертулиан (починал около 225 година) в съчинението си Adversus Marcionеm[5] и св. Атанасий Велики (починал 373 година) в 39-то си пасхално послание (писано в 367 година) наричат апокрифи книгите за Иисус Христос, написани от еретици за заблуждаване на вярващите.

Санкцията на Църквата

Често пъти такива книги временно са били свободно разпространявани и спокойно четени от християните, но щом епископите, които имат учителната власт в Църквата, са се запознавали със съдържанието им, те строго са забранявали четенето им от вярващите. Така например Антиохийският епископ Серапион (192-211 година), като прегледал най-напред бегло апокрифа „Евангелие според Петър“ (Κατα Πέτρον ευαγγέλιον), разрешил четенето му от християните, които го запитали дали съдържанието му е православно. Но когато имал възможност внимателно да прочете книгата и се убедил, че тя е еретическо произведение, той забранил да се чете, като писал: „Ние, братя, приемаме и Петър, и останалите апостоли, както Христос, но лъжливо надписаните с техните имена книги отхвърляме като опитни, защото знаем, че такива не сме приемали“ (ημεις, αδελφοί, καί Πέτρον καί τους αλλουσ αποστόλους αποδεχόμεθα, ώς Χριστόν, τα δε ονόματι αυτϖν ψευδεπίγραφα ως εμπειροι παραιτούμεθα, γινώσκοντες, ότι τα τοιαυτα ου παρελάβομεν)[6].

Евсевий Кесарийски разделя съществуващата по негово време християнска книжнина на „общопризнати (ομολογόυμεναι)“, „оспорвани (αντιλεγόμεναι)” и „подправени (νόθαι)“, тоест неприемани от никого да бъдат включени в канона на Новия Завет, а писанията на еретиците нарича „неуместни (ατοποι)“ и „нечестиви (δυσσεβεις)“ по отношение на съдържанието им, затова те не трябвало да се причисляват дори към „подправените (νόθαι)“: „Затова те не трябва да се причисляват дори към подправените, но като напълно неуместни и нечестиви трябва да се отхвърлят (οθεν ουδέ εν νόθοις αυτα κατατακτέον, αλλ` ως ατοπα παντηη καί δυσσεβη παραιτητέον)”[7].

Качество на сведенията

Съдържанието на апокрифите е несравнимо по-ниско от възвишеното равнище на каноничните книги на Новия Завет и разликата е такава, че и днес дори след всички критични изследвания и анализи на апокрифите нищо от тях не се смята за неправилно отхвърлено и изключено от канона на Новия Завет. Църквата, ръководена и в това отношение от обитаващия в нея Свети Дух, правилно ги е изключила завинаги от канона на свещените си книги и съвременните изследвания напълно оправдаха становището ѝ за тях. Съвременната критика доказа тяхното по-ниско качество и в историческо, и в религиозно отношение, като приема само това, че чрез апокрифите опознаваме по-пълно средата, в която се разпространявала християнската вяра, борейки се за своята чистота срещу всякакви ереси и лъжеучения. От апокрифите нищо не е прибавено към знанията ни за Иисус Христос, получени от каноничните евангелия. И дори да приемем, че нещичко е прибавено, то е толкова незначително, че, както казва G. Ricciotti, е „капка в морето“. Така или иначе, определено отмина времето, когато западни учени се опитваха да посочат апокрифи като извори за каноничните новозаветни книги[8].

Видове новозаветни апокрифи

Апокрифите от новозаветната група, както стана дума по-горе, са започнали да се пишат от II-ри век нататък. На брой са твърде много, но явно само една малка част от тях са стигнали до нас, като на повечето от тях са запазени само имената или пък у древни автори са съхранени съвсем малки откъслеци. Особено много апокрифи са излезли наяве при разкопките в Наг Хаммади, Египет[9]. Недалеч от този град селяни изкопали през 1945-1946 година 13 папирусни кодекса (не свитъци, а ръкописи под формата на тетрадки), съхранени в каменни делви и съдържащи 49 различни съчинения на коптски език, за които се приема, че са били от библиотеката на някаква гностическа група. Смята се, че са писани най-късно около 400-та година след Христа, но повечето от тях вероятно са съставени още през II-ри век. Находките са помогнали както за изучаването на гностицизма, така и на новозаветните апокрифи и на новозаветния текст въобще. Тези папирусни ръкописи са запазени в Коптския музей в Кайро и са грижливо проучени.

Апокрифни евангелия: Първоевангелие на Яков, Евангелие на евреите, Евангелие на Петър, Евангелие на Тома, История на дърводелеца Йосиф, Евангелие на Псевдо-Матей, Деяния на Пилат (Acta Pilati)[10], Евангелие на Матия, Евангелие на Филип, Евангелие на Вартоломей, Евангелие на Андрей, Евангелие на Юда и така нататък (над 60 на брой).

Апокрифни деяния: Проповедта на Петър, Деяния на Петър, Деяния на Павел и Текла, Деяния на Павел, Деяния на Иоан, Деяния на Тома, Деяния на Андрей, Деяния на Филип, Деяния на Варнава, Деяния на Вартоломей, Деяния на Матия, Деяния на Тадей и други. Св. Фотий, Цариградски патриарх (IX-ти век) споменава за сборник Деяния под заглавие „Обиколки на апостолите“, като пише за него: „Съдържа безброй детински, невероятни, безвкусни, лъжливи, глупави, взаимно противоречащи си, нечестиви и безбожни неща; ако каже човек, че това е извор и майка на всяка ерес, няма да сбърка“[11].

Апокрифни послания: Послание до лаодикийци, Кореспонденция между Павел и коринтци (на сирийски език), Кореспонденция между Павел и Сенека, Апокрифно послание на Поплий Лентул, Апокрифна кореспонденция между Авгар и Спасителя, Послание на единайсетте апостоли.

Апокрифни откровения: Откровение на Петър, Откровение на Павел, Откровение на Тома, Откровение на Захария, Откровение на Мария, Откровение на Стефан и други.

Послание до лаодикийци

В Послание до колосяни (4:16) св. апостол Павел препоръчва на своите читатели в малоазийския град Колоса да се погрижат да прочетат и посланието, което било в близкия град Лаодикия. Изказани са различни мнения за това послание „от Лаодикия“: едни смятат, че е послание на апостола до християните в този град, но после загубено; други допущат, че може да става дума за послание на лаодикийските християни до апостол Павел и така нататък Във всеки случай споменатото в Колосяни 4:16 послание „от Лаодикия“ си остава една загадка. Според Тертулиан[12] последователите на Маркион смятали, че каноничното Послание до ефесяни е всъщност послание до лаодикийци. Мураториевият канон (около 190-та година) споменава Послание до лаодикийци като произведение на Маркионовата ерес[13].

Не е ясно какъв е бил текстът на това послание, което се споменава през II-ри век, и дали то е едно и също със запазеното в Западната църква Послание до лаодикийци на латински език. Последното се среща в множество ръкописи от V-ти до XV-ти век[14]. Независимо от мнението на Адолф фон Харнак за маркионитски произход на това послание, науката не е склонна да приеме тази хипотеза[15]. Всъщност текстът не съдържа нищо, което да е специфично маркионитско или да подкрепя интересите на тази секта. Това послание е само една компилация от апостол-Павлови изречения, която започва с Галатяни 1:1 и продължава с изречения, които почти дословно повтарят текста на каноничното Послание до филипяни. Прав е бил Еразъм Ротердамски, когато е писал: „Не може да се намери по-убедителен довод срещу авторството на апостол Павел освен самото послание!“[16]

Посланието е било преведено на редица европейски езици[17]. Смята се за сигурно, че оригиналът на това апокрифно послание е бил написан на гръцки език, но е бил рано отхвърлен, съответно изоставен, и нататък текстът се е предавал основно на латински език. От това следва, че произходът на апокрифа е твърде ранен[18]. Според други учени обаче е възможно апокрифът да е бил написан на латински език. Някои намират в латинския му език белези на северно-африканския латински език, близък до този, на който пишат Тертулиан и други африкански автори[19].

Началото на текста е в официален и полемичен тон, включително и изразите от Галатяни 1:3, но стилът на останалата част е различен. При сравнение с останалите послания на св. апостол Павел се вижда, че текстът на това Послание до лаодикийци е съставен от заемки от различни апостол-Павлови послания, предимно от така наречените затворнически и пастирски послания, но най-много са от Послание до филипяни. Авторът на апокрифа или не е имал какво свое да каже, или се е стремял да напише едно послание, което да изглежда като Павлово. Но безспорно не е постигнал нищо такова.

След началния поздрав и благословение (стих 1 и сл.) авторът изразява радостта си за верността и твърдостта на вярващите в Лаодикия, като насочва вниманието им към опасността от лъжеучители, без да ги определя какви и кои са (стих 3 сл.). Споменава, че е в окови и че търпи мъки заради напредъка на благовестието, а после дава наставления за единство на християните, за вярност към приетото учение, за страх от Бога, за радост в Христос и упражняване във всяка добродетел (стихове 9-17). След завършителните поздрави „естествено“ идва и препоръката по подобие на Колосяни 4:16 – „като се прочете това послание у вас, погрижете се да се прочете и в Колоса, а онова от Колоса да прочетете и вие“ (стихове 18-20). От този „огледален“ на Колосяни 4:16 текст е очевидно, че тъкмо това място в Послание до колосяни и недоуменията около него са станали повод авторът, когото бихме могли да наречем условно „Псевдо-Павел“, да се заеме с този явен фалшификат.

Значение на апокрифите

Дори повърхностното запознаване с текста на апокрифите е достатъчно, за да се убеди човек, че тези текстове не могат да се смятат за надеждни извори за исторически сведения относно живота и дейността на Иисус Христос и Неговите апостоли. Известно изключение правят някои от най-древните апокрифи, но пък техните текстове са дошли до нас в съвсем фрагментарен вид. Това естествено не означава, че апокрифите са съвсем без значение. Тяхната стойност се състои в това, че ни позволяват да надникнем в живота и възгледите на едно по-късно време (от II-ри век и до Средните векове) по начин, различен от онзи, по който тези сведения могат да се срещнат у ранните църковни отци. Ранното християнство не е било едно монолитно цяло, нито може да се раздели на „православно“ и „еретическо“. Апокрифите ни показват в различни степени как Църквата е развивала своето учение, отговаряйки на различните предизвикателства на съвременните философски учения и въобще идейни течения. Ясно може да се проследи как Църквата е съхранила своята идентичност, като е избягнала „разтварянето“ в идейното море на заобикалящия я свят. В апокрифите може да се види как християните са полагали повече или по-малко успешни усилия да използват елементи на съвременната им култура за целите на християнската проповед. И въпросът не е, дали въобще са използвани чужди елементи, а как именно те са оползотворявани. Защото едно нещо е да се възприемат мотиви, схващания, понятия и литературни форми и те да се включват, да се интегрират в християнската богословска и проповедническа дейност, и съвсем друго нещо е да се задушават същностни съставки на християнското учение от чужди влияния, за което Църквата е внимавала изключително много.

Апокрифите ни разкриват тъкмо пъстрото разнообразие на течения и направления в „народното“ християнство в ранните векове от живота на Църквата: юдеохристиянски, гностически, енкратитски и православни. Научаваме за развитието и разрастването на аскезата и на агиографията, за възгледите за небето и ада, за образа на св. Богородица в християнството и почитта към нея. Влиянието на апокрифите в областта на християнското изкуство и книжнина е почти толкова голямо, както и в областта на библейските знания.

От друга гледна точка, апокрифите имат значение за нас и с това, че те ни дават негативното мерило, за да можем да преценим трезвостта и надеждността на новозаветните канонически книги, особено на евангелията.

В обобщение трябва да се каже: значението на апокрифите не е в някакво пряко свидетелство за времето, за което всеки един от тях говори, а по-скоро във възможността чрез тях да надникнем в християнството на по-късното време, тоест на времето, когато те са били създадени.

Аграфа

Това е един друг вид кратки текстове (словосъчетания или изречения), представяни като думи на Иисус Христос. В този случай самите изследователи[20] се стремят да ги представят като „незаписани думи“[21] на Спасителя. Подразбира се, че тези думи или изречения стоят извън Христовите слова, които ни предават четирите канонични евангелия. При това те се отнасят само към периода до Неговата кръстна смърт, тоест не включват думи на възкръсналия Спасител.

По-горе бяха цитирани думите на св. Иоан Богослов, който сам свидетелства, че преобладаващата част от изреченото от Иисус Христос е останала незаписана (Иоан 20:30 и 21:25). Но става дума безспорно за количествен подбор. Колкото до качествения, той е направен по възможно най-добрия начин, така че да повярваме, „че Иисус е Христос, Син Божи“ (Иоан 20:31). И наистина първите християни са били убедени, че написаните скоро след Христовото възкресение канонични евангелия са били достатъчни за поддържане на вярата им, макар определено да не са задоволявали любопитството на любознателните[22].

Първото системно изследване на така наречената аграфа е било сравнително оптимистично, но постепенно текстовата критика е намалила многократно допустимия им брой. Така например A. Resch през 1889 година посочва 177 фрагмента, от които той приемал 74 за автентични думи на Иисус Христос. Днес обаче числото на приеманите за възможни Христови думи, останали засвидетелствани извън четирите евангелия, е смалено на 4-5[23], макар че междувременно бяха открити множество папируси с текстове от II-ри и III-ти век.

„Аграфа“ се отнасят към апокрифите по две причини. Преди всичко, както се спомена, те стоят извън каноничните евангелия (макар и не непременно извън Новия Завет като цяло) и, второ, тяхната автентичност в множеството случаи е твърде съмнителна, съответно те са без историческа стойност[24].

В текстовете на Новия Завет се сочат като възможни аграфа най-напред онези места, където апостолите цитират като че ли Христови думи: „Да помните думите на Господа Иисуса, защото Сам Той каза: по-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деяния на светите апостоли 20:35); „Прочее, това ви казваме чрез слово Господне, че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите, защото Сам Господ, с повеление, при глас на архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха“ (1 Солуняни 4:15-17); „А на женените заповядвам – не аз, а Господ – жена да не се разделя от мъж, – ако пък се и раздели, да остане неомъжена или да се примири с мъжа си, – и мъж да не оставя жена си“ (1 Коринтяни 7:10-11). На второ място са няколко текстови варианта в гръцките ръкописи на оригиналния евангелски текст и предимно в известния с пояснителните разширения на текста codex Cantabrigiensis (или D). Тук сe сочат Матей 20:28 и Лука 6:4 в кодекс D, както и Марк 16:14 в codex Washingtoniensis (означаван като W или „на Freer“)[25].

Редица аграфа се предполагат в текстове на ранни християнски автори, включително у така наречените апостолски мъже (например Послание на апостол Варнава 7:11)[26], както и в апокрифни евангелия (Евангелие според Тома, Евангелие на евреите). Смята се обаче, че те не представят нещо повече от варианти[27] на каноничните евангелски текстове с известни следи на устното предание.

Само мимоходом ще спомена, че „незаписани слова“ на Иисус Христос се сочат в Талмуда[28], у мохамедански автори и в археологически паметници

В заключение трябва да се каже, че в съвременната богословска литература въпросът за аграфа е загубил онзи интерес, с който учените започват да го изследват в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Защото днес науката е единодушна, че с аграфа не се добавя нещо ново към сведенията за учението на Иисус Христос, които имаме от каноническите евангелия[29]. А както се подчерта и по-горе при апокрифите, с аграфа само се осветляват допълнително добре известни положения от Неговото учение. Но безспорно с аграфа трябва да е запознат всеки, който изследва свещения текст на Новия Завет, неговата боговдъхновеност и автентичност.

Текстът на Послание до лаодикийци

1.Павел, апостол призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисус Христос, до братята, които са в Лаодикия:

2.благодат вам и мир от Бог Отец и от Господ Иисус Христос.

3.Благодаря на Христос във всяка своя молитва за това, че вие пребъдвате в Него и постоянствате в Неговите дела в очакване на обещанието за деня на съда.

4.И дано не ви измами празното бръщолевене на някои хора, които ви убеждават, за да ви отклонят от истината на благовестието, което аз благовестя.

5.И да даде Бог, така че тези, които произлизат от мене, да служат за подкрепа на истината на благовестието(…)[30] и да вършат добри дела за спасение в живот вечен.

6.И сега са известни моите окови, в които страдам заради Христос и заради които съм весел и радостен.

7.Това ми служи за вечното спасение, което се постига с вашите молитви и при съдействието на Светия Дух – било чрез живот, било чрез смърт.

8.Защото моят живот е в Христос и за мене е радост да умра.

9.И това ще направи действена Неговата милост към вас – ако имате същата любов и същите мисли.

10.И така, възлюбени, както сте чули от мене в мое присъствие, така устоявайте и работете със страх Божи, и ще ви се даде вечният живот.

11.Защото Бог е Този, Който действа във вас.

12. А каквото правите, правете го без да се съмнявате.

13.И така, възлюбени, радвайте се в Христос и се пазете от онези, които се стремят към нечиста печалба.

14.Нека всички ваши просби да са открити пред Бога и бъдете твърди в мисълта Христова.

15.А каквото е чисто, истинно, честно, справедливо и обично – него правете.

16.И каквото сте чули и получили, това запазете в сърцата си и ще имате мир.

17. Поздравете всички братя със свята целувка.

18.Поздравяват ви светиите.

19.Благодатта на Господ Иисус да бъде с вашия дух.

20.И се погрижете това послание да се прочете на колосяни, а онова от Колоса да се прочете у вас.

____________________________________________________________

(1) Галатяни 1:1 (2) Галатяни1:3; Филипяни 1:2 (3) Филипяни 1:3 (4) Колосяни 2:4; Г.алатяни1:11 (5) Филипяни 1:12 (6) Филипяни 1:13, 18 (7) Филипяни 1:19-20 (8) Филипяни1:21 (9) Филипяни 2:2 (10) Филипяни 2:12 (11) Филипяни 2:13 (12) Филипяни 2:14 (13) Филипяни 3:1; Тит 1:11 (14) Филипяни 4:6-7; 1 Коринтяни 15:58; 2:16 (15) Филипяни 4:8 (16) Филипяни 4:9 (17) 1 Солуняни 5:26 (18) Филипяни 4:22 (19) Филипяни 4:23; Галатяни 6:18 (20) Колосяни 4:16.

_____________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2001, кн. 8, с. 1-8.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Христо Гяуров,  Евангелие от Лука. Исагогическо изследване. С., 1941, с. 40-41. Βασίλειος Ιωαννίδης, Εισαγωγή εις την Καινήν Διαθήκην. Β΄εκδ. Αθήνα 1992, σ. 108.

[2]. Христо Гяуров, Протоевангелие на Якова, ГСУ (VI Богословски факултет), т. VII (1929/1930 г.), с. 125-140. Хр. Гяуров помества в ГСУ и пространно изследване върху апокрифа Евангелие на евреите (т. VIII, 1930/1931 г., с. 49-120).

[3]. Срв. и Robert McLachlan Wilson, Apokryphen II. – TRE, Bd. 3, S. 317.

[4]. Църковна история 4, 8.

[5].Тертулиаи в Adversus Marcionem, пишейки на латински, употребява думите аросrypha и falsa като синоними. Същото се среща и у св. Ириней Лионски (II пол. на II в.) за απόκρυφος и νόθος (R. Wilson, поc. съч., с. 318).

[6]. Сведението у Евсевий  Кесарийски,  Църк. история 6, 12, 3.

[7]. Пак там, 3, 25, 7.

[8]. А. Robert и А. Feuillet, Einleitung in  die Heiligen Schriften. Bd. II – Neues Testament. 2. Aufl. Wien-Freiburg-Basel, 1965, S. 666.

[9]. Nag Hammadi е град в близост до останките на Χηνοβόσκιον, древно селище на дeсния бряг на р. Нил в Горен Египет и епископско седалище през първите векове на християнството. В тази област св. Пахомий Велики е ocновал първия си манастир в началото на IV век.

[10].Числи се към евангелията, макар и да се нарича „деяния“, понеже разказва за събития около живота на Иисус Христос.

[11]. Μυριόβιβλος, 114.

[12]. Adversus Marcionem V, 11 и 17. Вж. за това и у св. Епифаний Кипърски, Haereses 42, 9, 4 и 42, 12, 3.

[13]. На ред 64 сл. четем, че два маркионитски фалшификата – едно послание до лаодикийци и едно до александрийци – „били подправени с името на Павел за сектата на Маркион“. Вж. превода на този раннохристиянски текст у Хр. Гяуров, Мураториевият канон, ГБф. т. IX (1931/1932), с. 61.

[14]. В известния латински кодекс Fuldensis, писан между 541-546 г. в Капуа по поръка на епископ Виктор и съдържащ целия Нов Завет, Послание до лаодикийци е поставено между Послание до колосяни и Първо послание до Тимотей (О. Bardеnhеwеr, Geschichte der altkirchlichen Literatur. Bd. 1. 2 Aufl., S. 599-600). Вж. още W. Schneemelcher, Neutestamentliche Apokryphen. II Bd., 6. Aufl. Tüebingen 1997, S. 41 ff.

[15]. W. Schneemelcher, поc. съч., c. 43.

[16]. R. Wilson, поc. съч., с. 349.

[17]. J. B. Lightfoot, St. Paul’s Episteles to the Colossians and to Philemon, 1879, p. 274.

[18]. Всъщност нe e запазен гръцки вариант на апокрифа. За съществуването му в древност се съди само по споменаването му от гръкоезични църковни писатели (срв. W. Schneemelcher, поc. съч., с. 42). От друга страна, споменаването в Мураториевия канон на Послание до лаодикийци не може да служи със сигурност за датиране на разглежданото тук послание, запазено на латински език, защото не е сигурно, че тъкмо то се има предвид в този раннохристиянски паметник (ок. 190 г.).

[19]. T. da Castel San Pietro, EC VII, р. 902.

[20]. Пръв е A. Resch, Agrapha. – Texte und Untersuchungen, 5, 4/1889. Второ издание пак в TU/NF 15, 3. 4/1906.

[21]. Това означава гръцкият термин αγραφα (мн. ч., подразбира се αγραφα λόγια). В употреба е и понятието λόγια (съответно на лат. logia=слова, думи).

[22]. А. Robert и А. Feuillet, пос. съч., с. 667-668.

[23]. L. Vaganay, Agrapha. – Dictionnaire de la Bible, Supl. I, 1928, c. 162.

[24]. J. Jeremias, Agrapha. – RGG, Bd. 1., 3. Aufl., Sp. 178.

[25]. Срв. и Dieter Luehrmann, Agrapha. – RGG, Bd. 1, 4. Aufl., Sp. 190.

[26]. Сочат се също места у Климент Александрийски, (Excеrpta ех Thеodoto 2,2), Ориген (In Jerеmiam, homilia lat. 3, 3), Тертулиан (De baptismо 20).

[27]. За някои дори се предполага, че са правени и с умисъл, вж. J. Schmid, Agrapha. – LThK, Bd. 1., 2. Aufl., Sp. 206.

[28]. B. b. Schabb. 116 a, b; Tos. Chullin 2, 24.

[29]. Otfried Hofius, Agrapha. – TRE, Bd. 2., S. 109.

[30]. Текстът не е запазен в цялост и се предава по възстановки на изследователите.

Изображение: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2yF