1.“Харизматичното възраждане“ като личба на времената

Иеромонах Серафим (Роуз)

До самия край на този век (в смисъл на ера, епоха (бел. прев.) не ще има недостатък на пророци на Γоспода Бога, а също и слуги на дявола. В последните времена тези, които истинно ще служат на Бога, ще съумеят да се скрият от хората и няма да извършват сред тях личби и чудеса, както в настояще време, но те ще странстват по пътя на деянието и смирението, и в Царството небесно ще бъдат по-велики от отците, които са били прославяни от личби. Защото по това време никой няма да извършва пред очите на хората чудеса, които да възпламеняват в тях жаждата за аскетически подвиг… Мнозина, пребивавайки в невежество, ще паднат в бездната, заблудили се и отстъпили встрани по широкия и просторен път (Пророчество на св. Нифон от Констанция, Кипър. На руски език е публикувано в трудовете на св. Варсануфий Велики и Йоан, Москва, 1855, с. 645-655).

А.“Петдесетница без Христа“

За православните християни съвременното говорене на „езици“, като и новозаветното, е „личба“; но сега тази личба не е начало на Благовестието на спасението за всички хора, а неговия край. За трезвия православен християн няма да е трудно да се съгласи с апологетите на „харизматичното възраждане“, че това ново „изливане на духа“ може да означава наистина, че „краят на тази ера наближава“ (Отец Евсевий Стефану в The Logos, April, 1972, с. 3). Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на мамливи духове и бесовски учения (1 Тимотей 4:1). В последните дни ние ще видим бесовски духове, които вършат личби (Откровение 16:14).

Свещеното Писание и православните отци ясно свидетелстват, че в последните времена изобщо няма има велико духовно „възраждане,“ „изливане на Светия Дух“. Повсеместно ще бъде по-скоро отстъплението, а духовна измама ще е дотолкова неуловима, че и самите избрани, ако са останали такива, ще бъдат измамени и ще се стигне до фактическото изчезване на християнството от лицето на земята. Син Човечески кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лука 18:8). Именно в последните времена на сатаната е съдено да бъде освободен (вж. Откровение 20:3), за да направи последното и най-голямо изливане на зло по земята.„Харизматичното възраждане“, продуктът на света без тайнства, без благодат – един свят жадуващ за духовни „личби“, без да е в състояние да различава духовете, които дават личбите – самò по себе си е „личба“ за тези времена на отстъпление. Самото икуменическото движение остава винаги едно движение на „добрите намерения“ и милозливите хуманитарни „добри дела“; но, когато се съедини с движение, имащо „сила“, в действителност с всяка сила и поличби и лъжливи чудеса (2 Солуняни 2:9), тогава кой ще бъде в състояние да го спре? „Харизматичното възраждане“ идва на помощ на кретащия икуменизъм, и го подтиква към крайната му цел. А тази цел, както видяхме, не е особено „християнска“ по природа. „Възстановяването на Христовата Църква“, по богохулните думи на Константинополския патриарх Атинагор е само първата стъпка към една по-голяма цел, която лежи отвъд християнството: установяването на „духовното единство“ на всички религии, на цялото човечество.

Последователите на „харизматичното възраждане“ вярват, че техния опит е „християнски“. Те не желаят да имат нищо общо с окултизма и с източните религии и без съмнение категорично отричат всички сравнения на „харизматичното възраждане“ със спиритизма. Наистина можем да се съгласим, че от религиозна гледна точка „харизматичното възраждане“ е на по-високо ниво от спиритизма, който е продукт на твърде грубовато лековерие и суеверие; че харизматичните техники са по-фини, а резултатите са по-разнообразни и по-лесно постижими; че цялата „харизматична“ идеология е на вид „християнска“ – не православна, разбира се, но нещо подобно на протестантския фундаментализъм с допълнителна „икуменическа“ окраска. Но ние вече видяхме, че „харизматичният“ опит и по-специално неговият централен момент – „кръщение на Светия Дух“ – е в голяма степен, ако не изцяло едно езическо преживяване, по-близко до „демоничното обладаване“, отколкото до каквото и да било християнство. Знаем също, че петдесетничеството е родено в периферията на сектантското „християнство“, където е останало твърде малко от истинското християнско отношение и вяра, и че то фактически е било „открито“ в резултат на религиозен експеримент, в какъвто един християнин не би участвал. Наскоро се появи едно още по-ясно доказателство за нехристиянския характер на „харизматичното“ преживяване в думите на един апологет на „харизматизма“, според когото „кръщението в Светия Дух“ може да бъде придобито и без Христа.Този автор ни разказва историята на един човек, който бил „кръстен“ с говорене на езици и окуражавал всеки да се стреми към това. Той не смятал покаянието за необходима част от подобно преживяване и самият той не само, че не се освободил от греховните си навици, но нямал и намерението да се разделя с тях. В заключение авторът споделя: „една Петдесетница без покаяние – една Петдесетница без Христа – това е, което някои преживяват днес… Те са чували за говорене езици, и искат да изпитат това преживяване, затова търсят някой, който да положи върху тях ръце и да им осигури бързо, евтино, леко посвещение, заобикаляйки Христа и Неговия кръст“. Освен това авторът признава, че говоренето на езици, несъмнено е „първо следствие или потвърждение“ на „кръщението в Светия Дух“ (Harry Lunn, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, pp. 44, 47).

Тези, които свързват християнски идеи с преживяването, смятат, че „кръщението в Светия Дух“ е християнско преживяване. Но ако то може да бъде дадено на тези, които търсят просто едно евтино, лесно продобивано преживяване – тогава няма нужда от връзка между самото преживяване и Христос. Самата възможност за „Петдесетница без Христа“ означава, че преживяването самò по себе си изобщо не е християнско. „Християните“, често искрени и добронамерени, привнасят в това преживяване християнско съдържание, от което то само по себе си е лишено.

Не е ли това един общ знаменател на „духовния опит“, нужен на новата вселенска религия? Не е ли това сякаш ключът към „духовно единение“ на човечеството, който икуменическото движение, така настоятелно търси?

Б.“Новото християнство“

Могат да се намерят хора, които се съмняват, че „харизматичното възраждане“ е форма на медиумизма. Това всъщност е само един второстепенен въпрос, който засяга средствата или техниките, посредством които се дава „духа“ на „харизматичното възраждане“. Но че този дух няма нищо общо с православното християнство е абсолютно ясно. В действителност този „дух“ почти буквално следва „пророчествата“ на Николай Бердяев за „новото християнство“: не приема „монашеския аскетичен дух на историческото православие“, способен да изобличи неговия фалш; не се удовлетворява от „консервативното християнство, което направлява духовните усилия на човека само към покаяние и спасение“. Очевидно, вярвайки както Бердяев, че такова християнство е все още „непълно“, „духът“ добавя една втора степен на „духовни“ феномени, нито един от които не е християнски по характер (макар всеки да е способен да ги тълкува като „християнски“), към които е открит достъпът на хора от всяка деноминация с покаяние или без него, и всичко това без каквато и да било връзка със спасението. Той гледа към „една нова ера в християнството, една нова и по-дълбока духовност, което значи едно ново изливане на Светия Дух“ – в пълно противоречие с православната традиция и пророчество.

Това наистина е едно „ново християнство“, но специфично „новата“ съставна част в това „християнство“ не е нищо оригинално или „напредничаво“, а само една форма на дяволски старата религия на шаманското езичество. Православното „харизматично“ издание Logos препоръчва Николай Бердяев като „пророк“, като „най-великият богослов на духовното творчество“ (Logos, March, 1972, page 8). И наистина именно шаманите на всяко първобитно племе са тези, които знаят как да влязат в контакт със и да използват тези първобитни „творчески“ сили на вселената – тези „духове на небето и земята, и морето“, които Църквата Христова нарича демони и в служението на които наистина е възможно да се достигне до един „творчески“ екстаз и радост (Ницшеанският ентусиазъм и екстаз, към който Бердяев се чувства толкова близък), които са неизвестни за уморените и малосърдечни „християни“, изпадащи в „харизматичната“ заблуда. Но там го няма Христос. Бог е забранил контактите с тази „творческа“, окултна сфера, в която християните са се натъкнали посредством невежество и самозаблуда. „Харизматичното възраждане“ няма нужда да влиза в „диалог“ с нехристиянските религии, защото под името на „християнството“ то вече е в обятията на нехристиянските религии и самò е станало тази нова религия, която Бердяев предсказа, комбинирайки по странен начин „християнство“ и езичество.Странният „християнски“ дух на „харизматичното възраждане“ е ясно идентифициран в Свещеното Писание и православната светоотеческа традиция. Съгласно тези извори световната история ще кулминира в една почти свръхчовешка „християнска“ фигура, лъжемесията или антихриста. Той ще бъде „християнин“ в този смисъл, че всичките му функции и самото му съществуване ще бъде съсредоточено в Христа, Когото той ще имитира във всичко възможно. Той ще бъде не просто най-големият враг на Христос, но за да въведе в заблуждение християните, ще се показва като Христос, дошъл на земята за втори път и управляващ от възстановения храм в Иерусалим. Никой да не ви прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първо не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е Бог… чието явяване, под действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване, ония които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата (2 Солуняни 2:3-4, 9-12).

Православното учение за антихриста е една голяма тема, която не може да бъде представена изчерпателно тук. Но ако както вярват последователите на „харизматичното възраждане“, последните дни наистина настъпват, тогава от изключително значение за православния християнин е да бъде информиран за това учение, съгласно което този, за когото Сам Спасителят ни говори, заедно с „лъжепророците“ от това време, ще покаже големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). А „избраните“ съвсем не са тези тълпи от хора, които идват, за да приемат грубата и напълно чужда на Писанието идея, че „светът е на прага на едно голямо духовно пробуждане“, но по-скоро „малкото стадо“, за което Сам нашият Спасител обещава: вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32). Дори истински „избраните“ ще бъдат силно изкушени от „големите личби и чудеса“ на антихриста. Повечето „християни“ обаче ще го приемат безкритично, защото неговото „ново християнство“ е това, което те търсят.

В.“Иисус идва скоро“

През последните няколко години по забележителен начин фигурата на „Иисус“ бе изведена на преден план в Америка. На сцената и в киното бяха отменени дълго действащите забрани за изобразяване личността на Христа. Сензационно популярни мюзикъли представят богохулни пародии на Неговия живот. „Иисусовото движение“, което в основата си е „харизматично“ по ориентация се разпространява удивително бързо сред тийнейджърите и младите хора. Най-грубата форма на американската популярна музика е „християнизирана“ на масовите „Иисус-рокфестивали“, а „християнските“ мотиви за пръв път този век станаха най-популярните в страната. И подчертавайки целия този странен конгломерат от кощунство и абсолютно светска непросветеност постоянно се преповтаря израза на очевидно всеобщото очакване и надежда: „Иисус идва скоро“.В средата на това психическо и „религиозно“ опустошаване на американската земя, в живота на американците започна да се повтаря едно симптоматично „мистично“ явление. Издател на „харизматично“ списание споделя как за пръв път се е срещнал с това явление, за което някакъв човек разказвал на събрание: „Мой приятел и съпругата му карали към Бостън по път № 3, когато един млад човек ги спрял на автостоп. Той бил с брада, но не бил облечен като хипи. Мълчаливо седнал на задната седалка и те продължили по пътя. След малко той казал тихо: ‘Господ идва скоро’. Моят приятел и жена му били така стреснати, че се обърнали към него. Отзад обаче нямало никой. Ужасени, те спрели на първата бензиностанция. Искали да споделят с някой, без да се замислят за реакцията. Служителят на бензиностанцията ги изслушал, без да се засмее. Вместо това, единственото, което им казал, било: „Вие сте петата кола, която идва тук с тази история“.

„Когато чух този разказ, ме побиха студени тръпки, въпреки че денят бе горещ. Но това бе само началото. Присъстващите един след друг си припомниха и разказаха шест аналогични истории, случили се на различни места в страната за последните две години – в Лос Анджелис, Филаделфия, Дълат (тринайсет съобщения в полицията за една нощ), Ню Орлиънс. Стопаджията понякога бил мъж, а понякога – жена. По-късно един свещеник от епископалната църква разказа за подобен случай, станал лично с него в северната част на щата Ню-Йорк. Що се отнася до издателя, за него всичко това означавало, че в действителност „Иисус идва скоро“ (David Manuel, Jr.,: Logos Journal, Jan.-Feb., 1972, c. 3).

Внимателният наблюдател на съвременния религиозен живот – особено в Америка, където от повече от век възникват най- популярните религиозни движения – не може да не забележи тази твърде характерна атмосфера на хилиастично очакване. И това се отнася не само за „харизматичните“ кръгове, но дори и за традиционалистите и фундаменталистите, които отхвърлят „харизматично възраждане“. Така например много традиционалисти римокатолици вярват, че преди края на света ще дойде хилиастката „епоха на Мария“. Това е само вариант на по-разпространеното латинско заблуждение за опита да бъде „осветен“ светът или както архиепископ Томас Коноли от Сиатъл се изрази преди петнадесет години, това е опит за „трансформиране на съвремения свят в царство Божие, в подготовката за Неговото завръщане“. Протестантите-евангелисти, като Били Греъм, основавайки се на погрешните си тълкувания на части от Апокалипсиса, очакват „милениума“, когато „Христос“ ще царува на земята. Други евангелисти в Израел, считат, че под „хилядолетие“ и „Месия“ трябва да се разбира само необходимото за „подготовка“ на евреите за Неговото идване[1]. А архифундаменталистът Карл Мак’Интайър се кани да построи копие на Иерусалимския храм във Флорида близо до Дисниленд!, вярвайки, че е дошло времето, когато иудеите ще построят този „храм, в който Господ ще се върне, както е обещал“ (Christian Beacon, Nov. 11, 1971; Jan. 6, 1972). Така дори антиикуменистите се подготвят да приемат тълкуването на иудеите за посрещането на лъжемесията – антихриста, за разлика от верния остатък иудеи, които ще приемат Христа, след като пророк Илия се върне на земята, както учи Православната църква. Ето защо за трезвомислещия православен християнин, който познава пророчествата от Свещеното Писание за последните дни не е голямо утешение да слуша как някой „харизматичен“ протестантски пастор му казва, че „е чудесно това, което Иисус може да направи, щом той се отвори за Него. Няма нищо чудно, че хора от различни вери са в състояние да се молят заедно“ (Harold Bredesen, в Logos Journal, Jan.-Feb., 1972, c. 24); или как римокатолик-петдесетник казва, че сега членовете на всички деноминации „започват да се взират над стените на разделението само, за да разпознаят едни в други образа на Иисус Христос“ (Kevin Ranaghan, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, c. 21). Кой е този „Христос“ заради когото в световен мащаб е предприета такава програма на психологическа и дори физическа подготовка? Това ли е нашият истински Бог и Спасител, Иисус Христос, Който основа Църквата, в чието лоно хората могат да намерят спасение? Или това е лъжехриста, който ще дойде в свое име (Иоан 5:43) и ще обедини всички, които отхвърлят или изопачават учението на едната Църква Христова, Православната църква?Сам нашият Спасител ни предупреждава: Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето, казах ви отнапред. И тъй, ако ви кажат: ето, в пустинята е Той, не излизайте; ето, в скришните стаи е, не вярвайте; защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески (Матей 24:23-27).

Второто идване на Христос е неизбежно: то ще бъде внезапно, от небето (Деяния апостолски 1:11) и ще бележи края на този свят. Не може да има никаква „подготовка“ за него – освен православната християнска подготовка на покаяние, духовен живот и бдителност. Тези, които се „подготвят“ за това по друг начин и които казват, че Той е някъде „тук“ (особено, ако „тук“ означава в Иерусалимския храм) или тези, които проповядват, че „Иисус идва скоро“ без да предупреждават за голямата заблуда, предшестваща Неговото пришествие – това са явните пророци на антихриста, лъжехриста, който трябва да дойде пръв и да заблуди света, включително всички „християни“, които не са действително православни или са престанали да бъдат такива. Няма да има бъдещ „милениум“. За тези, които могат да го приемат, „милениумът“ от Откровението (Откровение 20:6) е сега; това е животът в благодатта на Православната църква за всички тези „хиляда години“ между първото идване на Христос и времето на антихриста[2]. Това, че протестантите очакват „милениумът“ да се сбъдне в бъдещето, само потвърждава, че те не живеят в него сега, тоест че са извън Църквата Христова и не са вкусили Божията благодат.

Г.Трябва ли православието да следва отстъплението?

Днес някои православни свещеници, водени от отец Евсевий Стефану, искат да ни убедят, че „харизматичното възраждане“ е „православно“, въпреки че се е зародило и се развива предимно извън Православната църква. Те дори ни подтикват: „Не стойте встрани.“ Но никой от изучавалите движението по трудовете на неговите водещи представители, много от които цитирахме по-горе, не може да се съмнява, че това „възраждане“ (в онези моменти, които могат да се приемат за „християнски“) е напълно протестантско – по своя произход, вдъхновение, направление, практика, „богословие“, и крайна цел. То е форма на протестантското „възрожденчество“ – явление, запазило само фрагмент от нещо наистина християнско, подменящо християнството с една емоционална, „религиозна“ истерия, чиито жертви изпадат във фаталната заблуда, че са „спасени“. Ако „харизматичното възраждане“ се отличава по нещо от протестантското възрожденчество, то е само по това, че прибавя ново измерение на крипто-спиритическите феномени, които са по-ефектни и по-обективни, отколкото чисто субективното възрожденчество.

Този очевиден факт се потвърждава още по-убедително, ако се изследва това, което отец Евсевий Стефану се опитва да представи като „православно пробуждане“ в своето издание „Логос“.Този православен свещеник съобщава на своите читатели, че „Православната църква не участва в съвременното християнско пробуждане“ (Feb., 1972, page 19). Самият той сега пътува навсякъде, като организира възрожденчески събрания подобни на протестантските, включващи типично протестантския „олтарен зов“, които обикновено се съпровождат от възрожденчески „ридания и сълзи“ (April 1972, page 4). Сам отец Евсевий с типично възрожденческа нескромност ни съобщава: „Аз благодаря на Бога, за това, че Той е излял част от светлината на Своя Дух в моята душа в отговор на непрестанните молитви, които възнасях и ден, и нощ“ (Feb., 1972, page 19). По-късно отец Евсевий открито се провъзгласява за „пророк“ (April 1972, page 3). Той не споменава нищо за православното тълкуване на събитията от Апокалипсиса, а повтаря тълкуването на протестанта фундаменталист Били Греъм за „възторга“, който трябва да предшества „милениума“: „Денят на Страшния съд приближава. Ако останем верни на Христа, ние със сигурност ще бъдем грабнати, за да бъдем с Него под радостните викове на възторг и ще избегнем ужасните скърби, които трябва да постигнат света[3]“ (April 1972, page 22). Но и сред фундаменталистите има такива, които не споделят това заблуждение[4]. То няма основание в Свещеното Писание[5] и последователите му губят бдителността си за козните на антихриста, тъй като ги кара да си въобразяват, че могат да ги избегнат.

Всичко това дори не е псевдоправославие. Това е чист вид протестантизъм и то не от най-добрия. Напразно бихме търсили в списанието на отец Евсевий Стефану намек, за това, че неговото „пробуждане“ е вдъхновето от изворите на православната аскетическа традиция: житията на светиите, произведенията на светите отци, църковния богослужебен кръг, православното тълкуване на Свещеното Писание. Вярно е, че някои православни „харизматици“ ползват тези източници, но, уви, те ги смесват с „много други книги, писани от благочестиви християни, въвлечени в харизматичното движение“ (Logos, March, 1972, page 16) и ги четат по „харизматичен“ начин – подобно на останалите сектанти те прочитат в право¬славните писания, това, което са научили от своето ново учение, идващо извън Църквата.

Разбира се, в наши дни, когато мнозина християни са изгубили солеността на истинското християнство, а ревностните православни християни са рядкост, православното пробуждане може само да се желае. Съвременният живот е станал твърде комфортен, светският – твърде привлекателен. За твърде много хора, православието е станало просто въпрос на членство в църковната организация или „коректно“ изпълнение на външни правила и обреди. Има наистина необходимост от едно истинско православно пробуждане, но то няма нищо общо с това, което виждаме при православните „харизматици“. Също както „харизматиците“ активисти сред протестанти и римокатолици, те са в пълна хармония с духа на времената. Тези хора са изгубили живата връзка с изворите на православната духовна традиция, предпочитайки съвременните техники на възрожденческия протестантизъм и се идентифицират напълно с водещото течение на съвременното отпаднало „християнство“ – икуменическото. В началото на 1978 година Иаков, архиепископ на Северо- и Южноамериканския архидиоцез на Вселенската патриаршия, даде официално одобрение на дейността на отец Евсевий Стефану, включително разрешение да проповядва навсякъде по темата за „даровете на Светия Дух“. Така църковната организация в лицето на своя най-модернистично и икуменически настроен представител протегна ръка на „харизматичното възраждане“, потвърждавайки дълбокото сходство, което ги съединява. Но там няма истинско християнство.

Когато стане дума за истинско православно „пробуждане“ в миналото, веднага си спомняме за св. Козма Аетолийски, който пътувал от село до село в Гърция през XVIII век и призовавал народа да се върне към истинното християнство на своите предци; или за св. Йоан Кронщадски в нашия век, пренесъл осветената от вековете традиция на православния духовен живот сред гражданството на Санкт-Петербург. След това трябва да си спомним за православните монаси наставници, които, истински „изпълнени Духом“, завещали своето учение както на монасите, така и на миряните от по-късни времена, като например св. Симеон Нови Богослов в X век и св. Серафим Саровски в XIX век. Св. Симеон е изкривяван по невероятен начин от православните „харизматици“ (той е говорел обаче за един Дух, различен от техния!). Св. Серафим винаги бива цитиран извън контекста, за да бъде сведено до минимум ударението, което той поставя на необходимостта от принадлежност към Православната църква за воденето на истински духовен живот. В „беседата“ на св. Серафим с мирянина Мотовилов за „придобиването на Светия Дух“ (която православните „харизматици“ цитират, пропускайки частите, които тук са отбелязани с курсив), този велик светец ни казва: „Тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез светото Миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от светата Църква, която е вековна пазителка на тази благодат.“ И по-нататък: „Той (Господ) еднакво чува и монаха, и простия мирянин. Стига те и двамата да са православни[6].“

В противовес на истинския православен духовен живот: „харизматичното възраждане“ е само емпиричната страна на разпространената „икуменическа“ мода – едно фалшиво християнство, което извършва предателство спрямо Христос и Неговата Църква. Нито един православен „харизматик“ не би помислил да се противи на „единението“ с тези протестанти и римокатолици, с които, както се пее в една интерденоминационна „харизматична“ песен, са вече „едно в Духа, едно в Господа“, които са му показвали пътя и са го вдъхновявали в „харизматичните“ му опити.„Духът“, вдъхновяващ „харизматичното възраждане“, е духът на антихриста, или по-скоро „бесовските духове“ на последните времена, чиито „чудеса“ ще подготвят света за лъжемесията.

Д.“Деца, последно време е“ (1 Иоан 2:18)

Неведомо за разпалените православни „възрожденци“ Господ Бог е запазил в света, както в дните на пророк Илия седем хиляди мъже, които не преклониха колене пред Ваала (Римляни 11:4). Незнаен е броят на истински православните християни, които не са нито духовно мъртви, каквито според оплакванията на „харизматиците“ са били техните паства, нито са самодоволно „изпълнени духом“, каквито са станали същите тези паства под влияние на „харизматичната“ сугестия. Те не се увличат от движението на отстъплението, нито от някое фалшиво „пробуждане“, но остават вкоренени в святата и спасителна православна вяра, в традицията на светите отци, която им е била завещана. Те наблюдават личбите на времената и вървят по тесния път на спасението. Много от тях следват епископи в някои православни църкви, заели непримирима позиция по отношение на отстъплението в наши дни. Но има също и такива в други църкви, които скърбят за все по-очевидното отстъпничество на своите иерарси и които се стараят да запазят своето православие. Има също и такива извън Православната църква, които по благодатта Божия, ще отворят сърцата си за Неговия зов и без съмнение ще се присъединят към истинното свето Православие. Тези „седем хиляди“ са опора на бъдещето и единствено православие в последните времена.

А извън истинното православие тъмнината все повече нараства. Възможно е, съдейки по последните „религиозни“ новини, „харизматичното възраждане“ да е само слабото начало на цяла една „епоха от чудеса“. Много протестанти, които са разкрили фалша на „харизматичното възраждане“, сега възприемат като „нещо истинско“ впечатляващото „възраждане“ в Индонезия, където действително се случват „същите неща, които срещаме в Деяния на се. апостоли.“В продължение на три години двеста хиляди езичници са били обърнати в протестантизма при постоянно извършване на чудеса: Никой не вършел нищо без указание от „гласовете и „ангелите“, които постоянно се появявали, цитирайки обикновено Писанието по глави и стихове; водата се превръщала във вино всеки път, когато се отслужвала протестантска причастна служба; ръце без тела се появявали от небитието и раздавали по чудесен начин храна на гладните; цяла тълпа демони били забелязвани да напускат едно езическо село, защото един „помощен“ („Иисус“) идвал, за да заеме тяхното място; „християни“ „отброявали“ над неразкаял се грешник и когато стигали до „нула“ той умирал; деца учели протестантски химни от гласове, които идвали незнайно откъде (и повтаряли песните по двадесет пъти, за да ги запомнят децата); „Божи магнитофон“ записал песен на един детски хор и я пуснал отново пред изумените деца; огън слизал от небето, за да погълне римокатолически религиозни изображения („Господ“ в Индонезия е твърде антиримокатолически); тридесет хиляди били изцелени; „Христос“ се появявал в небето и „падал“ върху събралите се хора, за да ги изцели; други хора били по чудесен начин пренасяни от едно място на друго и ходели по вода; светлини съпровождали евангелистите и ги водели през нощта, а през деня ги следвали облаци и им пазели сянка; мъртви възкръсвали[7].

Интересно е, че в някои аспекти на Индонезийското „възраждане“, елементът „говорене на езици“ напълно липсва и дори се забранява (макар да се появява на някои места), а елементът на медиумизъм очевидно понякога отстъпва място на директана интервинция на падналите духове. Напълно е възможно това ново „възраждане“, по-силно от претдесетничеството, да е по-развита степен на същия „духовен“ феномен (също както петдесетничеството е по-развито от спиритизма) и да предхожда близостта на този ужасен ден, когато „гласовете“ и „ангелите“ в Индонезия също ще започнат да обявяват, че „Господ идва“, защото знаем, антихристът ще доказва на света, че той е „Христос“ посредством именно такива „чудеса“.В епоха на почти всеобща духовна тъмнина и прелест, когато мнозина „християни“ приемат за Христос този, когото православното учение нарича антихрист, Православната Христова църква е единствената, която притежава и предава Божията благодат – безценното съкровище, за чието съществуване „християнският“ свят дори не подозира. Този свят протяга ръце към силите на тъмнината, като сляпо вярва, че „името Иисусово“ ще го спаси дори в неговото отстъпление и богохулство, пренебрегвайки предупреждението на Господа: Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Γосподи, Господи! Не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Матей 7:22-23).

Св. апостол Павел продължава своето предупреждение за идването на антихриста с думите: И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание (2 Солуняни 2:15). Има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Галатяни 1:7-8).

Православният отговор на всяко ново „възраждане“, както и на последното ужасно „възраждане“ на антихриста, е Христовият Завет, който единствено Православната църква пази неизменен в непрекъсваема приемственост от Христа и Неговите апостоли, и благодатта на Светия Дух. Тази благодат действа само в Православната църква и в нейните верни чеда, които са приели помазанието и пазят истинския печат дара Духа Светаго. Амин!

2.Религията на бъдещето

Твърде показателен за духовното състоние на съвременното човечество е фактът, че „харизматичният“ и „медитативният“ опит започват да намират почва сред „християните“. Несъмненно е влиянието на източните религии над подобни „християни“, но това е само следствие от нещо много по-фундаментално: загубата на самото усещане за вкуса на християнството. Ето какво е позволило на нещо толкова чуждо на християнството като източната медитация да се настани в „християнските“ души.

Егоцентричният и самодоволен живот, който водят повечето от днешните „християни“, е станал толкова повсеместен, че в резултат те се оказват далеч от каквото и да било разбиране за духовния живот. Дори когато подобни хора се ориентират към „духовен живот“, те вършат това само като друга форма на себезадоволяване. Достатъчно ясен пример за това видяхме във фалшивите религиозни идеали както на „харизматичното“ движение, така и на многобройните форми на „християнска медитация“, всички от които обещават (и твърде бързо осигуряват) преживяване на „удоволетворение“ и „мир“. Но това не е християнският идеал, който най-кратко може да бъде описан като невидима бран и усилие. Съвсем ясно е, че „удовлетворението“ и „мирът“, които се афишират в съвременните „духовни“ движения са продукт на духовна прелест, на духовно себезадоволяване – но това е абсолютната смърт на богоориентирания духовен живот. Всички тези форми на „християнска медитация“ действат само на психическо ниво и нямат нищо общо с християнската духовност. Християнската духовност се формира в ревностния стремеж за придобиване на вечното царство небесно, стремеж, чието начало се поставя с превъзмогването на този временен свят. Истинският християнски подвижник никога не намира отдих дори в предвкусването на вечното блаженство, което може да му бъде открито в този живот. Източните религии обаче, на които не е било открито Царството небесно, се стремят само да придобият психическо състояние, което започва и свършва в този живот.

В нашето време на отстъпничество, предшестващо явяването на антихриста, сатаната е освободен за известно време (Откровение 20:7) за да върши лъжливи чудеса, които той не би могъл да извършва през „хилядата години“ на благодат в Църквата Христова (Откровение 20:3) и за да пожъне в своята адска жътва онези души, които не са приели любовта на истината (2 Солуняни 2:10). Можем да кажем, че времето на антихриста наистина е близо, защото сега тази сатанинска жътва започва не просто сред езичниците, които не са чували за Христа, но и сред „християните“, които са изгубили вкуса на християнството. Това е самата природа на антихриста – да представя царството на дявола като царство на Христа. Днешното „харизматично“ движение, „християнската медитация“ и като цяло „новото религиозно съзнание“, към което тези „християни“ принадлежат, са предвестници на религията на бъдещето, религията на последното човечество, религията на антихриста. Тяхната главна „духовна“ функция е да направят демоничното посвещение, дотогава ограничавано само в езическия свят, възможно и за християните. Да допуснем, че тези „религиозни експерименти“ са само опипване на почвата; да допуснем също, че става дума за психическа самоизмама, а не за действително демонично посвещение; разбира се, не всеки, който успешно „медитира“ или смята, че е получил „кръщение с Духа“ в действителност е приел посвещение в царството на сатаната. Но това е целта на тези „експерименти“ и несъмнено техниките за посвещение ще се усъвършенстват все повече, тъй като човечеството ще бъде по-подготвено за тях посредством състоянията на пасивност и отвореност към новите „религиозни преживявания“, които са насадени от тези движения.

Какво е довело човечеството – и самото „християнство“ – до това отчайващо състояние. В действителност не става въпрос за някакво открито поклонение на дявола, което винаги се ограничава до един определен тесен кръг от хора; по-скоро, това е нещо много по-фино и за което е страшно да се мисли от православния християнин: това е загубата на Божията благодат, която следва загубата на вкуса на християнството.На Запад обаче благодатта Божия е била загубена преди много векове. Римокатолиците и протестантите днес не усещат в пълнота тази благодат, и затова не е чудно, че не са в състояние да разпознаят нейните демонични имитации. Но уви! Успехът на фалшивата духовност дори сред православните християни разкрива до колко те също са загубили вкуса на християнството и не са в състояние повече да различават истинското от псевдохристиянство. Православните християни твърде дълго са приемали като даденост ценното съкровище на своята вяра, без да използват чистото злато на нейното учение. Колко на брой православни християни подозират за съществуването на основополагащите писания на православния духовен живот, които учат именно за различаването между истинска и фалшива духовност, текстове, в които са описани житията и ученията на светите мъже и жени, сподобили се с пълната мяра Божия благодат в този живот? Колко са усвоили техните поучения от Лавсаика, Лествицата на св. Йоан, Беседите на св. Макарий, Житията на богоносните отци в пустинята, Невидимата бран, Моят живот в Христа на св. Йоан Кронщадски.

В житието на великия отец от египетската пустиня св. Паисий Велики (19 юни) ние можем да видим един потресаващ пример на това колко лесно е да се загуби Божията благодат. Веднъж един ученик вървял по пътя към града, за да продаде ръкоделието си. По пътя той срещнал един евреин, който, като видял наивността му, започнал да го мами, казвайки: „О, възлюблени, защо вярваш в един обикновен, разпнат човек, когато Той изобщо не е бил дългочакваният Месия? Ще дойде друг, но не Той.“ Ученикът, бидейки слаб по ум и прост по сърце, се заслушал в думите на евреина и допуснал да каже: „Може би си прав.“ Когато се върнал в пустинята, св. Паисий се отвърнал от него и не пожелал да му каже дори една дума. Накрая след дългите молби на ученика светецът го попитал: „Кой си ти? Аз не те познавам. Моят ученик беше християнин и имаше върху си благодатта на Кръщението, но ти не си същият; ако ти си наистина моят ученик, тогава благодатта на Кръщението те е напуснала и образът на християнина е взет от теб“. През сълзи ученикът разказал за разговора си с евреина. Като изслушал всичко, светецът му отговорил: „О, нещастнико! Какво може да бъде по-лошо и зловредно от тези думи, чрез които ти си се отрекъл от Христа и от Неговото божествено Кръщение? Сега върви и плачи за себе си както искаш, защото ти нямаш място при мен; твоето име е записано с тези, които са се отрекли от Христа, и заедно с тях ти ще получиш осъждане и мъки.“ Като чул тази присъда, ученикът се изпълнил с покаяние. По неговите неотстъпни молби светецът се усамотил и се помолил Господ да прости греха на ученика му. Господ чул молитвата на светеца и му дал знамение за това, че му прощава. Тогава светецът предупредил ученика си: „О, чедо, въздай слава и благодарност на Христа Бога заедно с мен, защото нечистият, богохулен дух си е отишъл от теб и на негово място Светия Дух се е върнал над теб, възстановявайки благодатта на Кръщението. И така, сега се пази, за да не би поради небрежност и безгрижие отново да те оплетат мрежите на врага и ти, веднъж съгрешил, да наследиш огъня на геената.“

Нека не забравяме, че и „харизматичното“, и „медитационното“ движения са проникнали сред „икуменическите християни“. Характерно за учението на икуменическата ерес е: Православната църква не е едната истинска Църква на Христа; благодатта Божия присъства също в други „християнски“ деноминации и дори в нехристиянските религии; тесният път на спасението съгласно учението на светите отци на Православната църква е само „един от многото пътища“ за спасение; и подробностите на вярата на човека в Христа са толкова незначителни, както и принадлежността към една или друга църква. Не всички православни участници в икуменическото движение споделят това мнение напълно (макар протестантите и римокатолиците несъмнено да го споделят); но чрез самото им участие в това движение, включително неизбеж¬ната обща молитва с тези, които вярват погрешно за Христа и Неговата Църква, те казват на еретиците, които стоят пред тях: „Може би сте прави“, така както и злощастният ученик на св. Паисий. Нищо повече не трябва от православният християнин за да загуби Божията благодат; а колко труд ще му коства връщането ѝ!Доколко тогава православните християни трябва да ходят в страха Божи, внимавайки да не загубят Неговата благодат. Тя в никакъв случай не се дава на всички без изключение, но само на тези, които пазят истинската вяра, водят живот на християнски подвиг и я пазят като съкровище, което ги води към небето. А колко повече трябва да бъдат внимателни православните християни днес, когато са заобиколени от едно фалшиво християнство, което им предлага своите собствени преживявания на „благодат“ и „Дух Свети“ и което може в изобилие да цитира Писанието и светите отци, за да „доказва“ своята правота! Наистина последните времена, когато духовната прелест ще стане толкова убедителна, че да прелъсти, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24) са близо.

Лъжепророците на съвремената епоха, включително тези, които официално са „православни“, дори още по-гръмогласно обявяват приближаването на „новата епоха на Светия Дух“, „новата Петдесетница“, „точката Омега“. Именно това в православните пророчества се нарича царство на антихриста. В наше време тези пророчества започват да се сбъдват с демонична сила. Цялата духовна атмосфера на съвременния свят е заразена от силата на бесовските опити за посвещения. „Тайна на беззаконието“ започва да овладява душите на хората, като се стреми да завладее и самата Църква Христова, ако това би било възможно.

Против този мощен „религиозен опит“ истински православните християни трябва сега да се въоръжат напълно сериозно, в пълна степен съзнавайки, какво е православното християнство и защо неговата крайна цел се отличава от всички други религии, „християнски“ или нехристиянски.

Православни християни! Пазете благодатта, която ви е дадена; никога не допускайте тя да се превърне във въпрос на навик; никога не я мерете с чисто човешките стандарти и не очаквайте тя да бъде разбрана от тези, които приемат само човешката логика и мислят, че могат да придобият благодатта на Светия Дух по начин, различен от този, който ни е предала Христовата Църква. Истинското православие по самата си природа изглежда абсолютно неуместно в тези демонични времена – като изчезващо малцинство от презрени и „глуповати“ сред религиозното „възраждане“ вдъхновено от друг дух. Но нека се утешаваме с думите на нашия Господ Иисус Христос: Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32).Нека всички истински православни християни да укрепват пред предстоящата битка, като не забравят, че в Христа победата винаги е наша. Той обещава, че портите адови няма да надделеят над Църква Му (Матей 16:18) и че заради избраните ще съкрати дните на тази последна голяма скръб (Матей 24:21-22). И наистина, ако Бог е за нас, кой ще е против нас? (Римляни 8:31). Дори в средата на най-силните изкущения, на нас ни е заповядано: дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33). Нека живеем, както са живели истинските християни от всички времена в очакване края на всички неща и идването на нашия скъп Спасител; защото който свидетелства за това, казва: Да, ида скоро! Амин, да, дойди, Γосподи Иисусе“ (Откровение 22:20).

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[1]. Виж за пример Gordon Lindsay, Israel’s Destiny and the Coming Deliv¬erer, Christ for the Nations Publ. Co., Dallas, Texas, p. 28-30.

[2]. Такова е учението на светите Василий Велики, Григорий Богослов, Андрей Кесарийски и много други отци. Вж. архиепископ Аверкий, „Руководство κ изучению Нового Завета“, ч. II, Jordanville, Ν. Υ., 1956, p. 434-438.

[3]. Вж. Billy Graham, World Aflame, Doubleday (Pocket Cardinal Ed.), New York, 1966, p. 178; C. H. Mackintosh, The Lord’s Comming, Moody Press, Chicago, pp.30-31, и много други фундаменталисти.

[4]. Вж. Kurt Koch, DayX, Kregel Publications, Gr. Rapids, Mich., pp.116-117.

[5]. 1 Солуняни 4:16-17 се отнася за Второто пришествие на Христа, което съгласно светите отци ще настъпи след „скърбите“ и царството на антихриста.

[6]. Цит. по българското издание: Архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, Тесал., 1991, сс. 246, 254(бел. прев.).

[7]. Вж. Kurt Koch, The Rivival in Indonesia, Kregel Publications, 1970; Mel Tari, Like a Mighty Wind. Creation House, Carol Strem, III., 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vN

Иеромонах Серафим (Роуз)

В отговор на въпроса дали е възможен „диалог“ между православното християнство и различните нехристиянски религии, читателят се запозна със свидетелствата на трима православни християни (вж. постинги №№ 606, 607, 608 и 610 – бележка от автора на блога). Те потвърждават въз основа на православното учение и собствения си опит всичко, на което Православната църква винаги е учила, а именно, че православните християни изобщо не се обръщат към „същия Бог“ като така наречените „монотеисти“, които отричат Св.Троица; че боговете на езичниците всъщност са демони и че преживяванията и способностите, които езическите богове дават, са сатанински по природа. Всичко това по никакъв начин не противоречи на думите на св. апостол Петър, който казва, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е (Деяния апостолски 10:34-35); или на казаното от св. апостол Павел, според който Бог в миналите поколения остави всички народи да вървят по своите пътища, макар че не преставаше да свидетелствува за Себе Си с благодеяния, като ни пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост (Деяния апостолски 14:16-17). Онези, които живеят в робството на сатаната, князът на тоя свят (Иоан 12:31), които живеят в тъмнината, неосветена от Христовото Евангелие, са съдими според естественото свидетелство за Бога, което е дадено на всеки човек въпреки робството.

За християните обаче, на които е дадено Божието откровение, не е възможен никакъв „диалог“ с тези, които са извън вярата. Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния? (2 Коринтяни 6:14-15). По-точно казано, християнинът е призван да направи светли¬ната на православието достояние на всички тези, които са извън вярата, така както св. апостол Петър постъпи със стотника Корнилий (Деяния апостолски 10:34-48) и с това просвети неговия дом и го присъедини към избраното стадо на Христовата Църква.Всичко това е напълно очевидно за православните християни, които чувстват и вярват в Истината на Божието откровение в Христовата Църква. Но мнозина, които се считат за християни, имат твърде малка представа за радикалното различие между християнството и всички други религии. Други пък, които познават това различие, притежават твърде слаба проницателност в областта на „духовните преживявания“. Става въпрос за проницателността, която е била практикувана близо две хиляди години и е предадена на поколенията в православните светоотечески произведения и житията на светиите.

При отсъствието на тази представа и проницателност, увеличаващото се присъствие на източни религиозни движения на Запад, особено в последните едно или две десетилетия, причинява огромен смут сред много псевдохристияни. Случаят с Томас Мертон е показателен: искрено приел римокатолицизма и монашеството преди около четиридесет години (много преди радикалните реформи на Втория ватикански събор), той завърши своя живот, провъзгласявайки тъждествеността на християнския религиозен опит с опита на дзен будизма и другите езически религии. Нещо се „носи във въздуха“ през последните две минали десетилетия и то ерозира християнския мироглед на протестантизма и римокатолицизма. Но в наши дни атаката е насочена към самата Църква, към св. православие. „Диалогът с нехристиянските религии“ е по-скоро следствие, отколкото причина на този нов „дух“.В тази глава ще разгледаме някои от източните религиозни движения, които имаха влияние през седемдесетте години. Ще се спрем специално и върху опитите да се развие синкретизмът на християнството и източните религии, особено в областта на „духовните практики“. Подобни опити много често се подкрепят с цитати от Добротолюбието и препратки към източната православна традиция на съзерцателна молитва, която се смята за по-сродна на източните духовни практики, отколкото всичко съшествуващо на Запад. Настъпило е времето, когато ясно трябва да изтъкнем огромната бездна, която съществува между християнския и нехристиянския „духовен опит“ и да дадем отговор на въпроса защо религиозната философия, която поддържа този нов синкретизъм, е фалшива и опасна.

1.“Християнска йога“

На Запад и особено в Америка индуистката йога е позната от много десетилетия. Тя е в основата на безбройни култове, а също така и на една популярна форма на психотерапия, за която се предполага, че не е религиозна. Преди близо двадесет години един френски бенедиктинтски монах описа своя опит за превръщането на йога в „християнско“ учение. Разказът, който следва по-долу, е взет от тази книга[1].

Индуистката йога е учение, което предполага твърде въздържан и дисциплиниран живот. Съчетава контрол върху дишането и известни физически пози, които водят до състояние на релаксация. В такова състояние човек медитира, обикновено при помощта на мантра или сакрален израз, който подпомага концентрацията. Самата същност на йога не представлява някакво учение, а медитация, която е и неговия край. Авторът на книгата изразява това много точно, когато пише: „Целите на индуистката йога са духовни. Равносилно на предателство е да се забравя това, като се помни само чисто физическата страна на древното учение и не се вижда в него нищо повече от способ за постигане на телесно здраве или красота“ (с. 54). Освен това трябва да добавим, че макар човек да използва йога само за физическо благополучие, той вече предразполага себе си към определени духовни възгледи и преживявания, за които със сигурност дори не се досеща. По-долу ще разгледаме отново този проблем”.След това авторът продължава така: „Изкуството на йога се състои в умението да се установиш в пълна тишина, да се освободиш от всички мисли и илюзии, да отхвърлиш и забравиш всичко, освен едно – идеята, че истинската същност на човека е божествена, че тя е Бог, а всичко останало е мълчание“ (с. 63).

Тази идея, разбира се, не е християнска, а езическа. Целта на „християнската йога“ обаче е да използва техниката на йога за постигане на едно по-различно духовно състояние – за „християнска“ медитация. От тази гледна точка предмет на йога-техниката е да направи така, че човек да се почувства отпочинал, доволен, немислещ и пасивен или възприемчив за духовни идеи и преживявания. „Щом заемете определената поза, вие ще почувствате как тялото ви се отпуска и във вас ще се установи чувство за цялостно благополучие“ (с. 158). Упражненията продуцират „извънредно чувство за спокойствие“ (с. 6). „Отначало се придобива чувството за общо отпускане, за благополучие, което постепенно обзема цялото същество на практикуващия йога. Това усещане се съпътства и от еуфория, която действително е завладяваща и остава трайна. Ако нервите на човек са обтегнати и изострени, упражненията ги успокояват и за кратко време умората изчезва“ (с. 49). „Цел на всички тези (йогийски) усилия е съзнанието да замлъкне като стане сляпо за всякакъв вид съблазън“ (с. 55). Еуфорията, която се постига посредством йогийските упражнения, „сполучливо може да се нарече ‘състояние на здраве’, което ни позволява да работим повече и по-добре като начало в човешки, а след това и в духовен план (тоест в плана на християнската религия). За да се опише това състояние, най-удачната дума е „удовлетвореност“ – удовлетвореност, която обитава както тялото, така и душата и ни предразполага… към духовен живот“ (с. 31). Описаното усещане може да промени цялата личност на човека: „Хатха йога влияе на характера, като го подобрява. Един човек признава, че след няколко седмици практикуване на йога-упражненията сам не може да се познае. Всички забелязали промяната в неговото поведение и реакции. Той станал по-благороден и по-разбиращ. Посрещал събитията от живота си спокойно. Бил доволен… Цялата му личност била изменена и той чувствал укрепване и устременост. От всичко това произтича почти постоянното състояние на еуфория, на „удовлетвореност” (с. 50).Но описаното дотук е само подготовка за „духовната“ цел, която се осъществява много скоро: „След няколко седмици молитвата ми стана съзерцателна и получи особена, нова форма“ (с. 7). Достигайки извънредно спокойствие, авторът отбелязва „колко лесно влиза в молитвата и се съсредоточава върху предмета“ (с. 6). Човек става „по-възприемчив за импулсите и съдействията от небето“ (с. 13). „Практикуването на йога допринася за увеличаване гъвкавостта на ума и възприемчивостта на сетивата, като по този начин се разкриват онези лични отношения между Бога и душата, които бележат пътя на мистичния живот“ (с. 31). Дори за „начинаещия йога“ молитвата става „сладостна“ и „поглъща цялото му същество“ (с. 183). Човек се отпуска и ето че става „готов да откликне при дòсега със Светия Дух – да приеме всичко, което Бог в Своята добрина е решил да изпитаме“ (с. 71). „Ние трябва да подготвим съществото си, за да бъде то взето, да бъде грабнато. Фактически това навярно е една от формите на най-висше християнско съзерцание“ (с. 72). „С всеки изминал ден моите упражнения и, разбира се, цялото аскетично учение на йога улесняват изливането на Христовата благодат в мен. Аз чувствам как се усилват гладът ми за Бога, жаждата ми за истина и жела¬нието ми да бъда християнин в пълния смисъл на думата“ (с. 11).

Всеки, който разбира същността на състоянието прелест или духовна заблуда (вж. по-долу, глава VII), ясно може да различи в описаното дотук преживяванията, характерни за изпадналите в духовно безпътие. Тези преживявания са характерни изобщо за езическите религии и „християнските“ секти. Налице е един и същ стремеж към „свети и божествени чувства“, същата отвореност и готовност на човека да бъде „уловен от духа“, същото търсене не на Бога, а на „духовна утеха“, същото самоопиянение, считано погрешно за „благодатно състояние“, същата невероятна леснота, с която човек постига „съзерцанието“, същите „тайнствени откровения“ и псевдодуховни състояния. Това са характерните състояния, общи за всички, които се намират в особеното състояние на духовна заблуда. Но авторът на книгата Християнска йога, бидейки бенедиктинтски монах, прибавя към всичко това и някакви особени „медитации“, които свидетелстват, че той напълно е възприел духа на римокатолическата „медитация“ от последните столетия. Присъщо за нея е свободната игра с фантазии на християнски теми. Така например, медитирайки на тема Рождественска вечерна меса, авторът започва да вижда Младенеца в ръцете на Своята майка: „Аз съзерцавам, нищо повече. Една след друга прииждат картини и идеи (асоциации за: Спасител – Цар – Светлина – Сияние – Пастир – Младенец – и отново Светлина)… Взети заедно, всички тези парчета сакрален пъзел будят в мен една идея… безмълвно видение за цялото тайнство на Рождеството“ (с. 161-162). Всеки, който, макар и слабо е запознат с православното духовно учение, ще види, че този достоен за съжаление „християнски йога“ се е хванал в капана на един от низшите демони, очакващи подобни търсачи на „духовни преживявания“. Медитиращият дори не е видял „светъл ангел“, а само е дал път на собствените си „религиозни фантазии“, които са продукт на сърце и разум, оказали се абсолютно неподготвени за духовна бран срещу измамите на демоните. В наши дни подобна „медитация“ се практикува в редица римокатолически манастири.Фактът, че книгата завършва със статия от преводача на Добротолюбието на френски език, заедно с извадки от него, само разкрива бездната, която стои между дилетантите и истинската православна духовност. Тя е съвършено недостъпна за съвременните „мъдреци“, неспособни да разбират нейния език. Достатъчно показателен за некомпетентността на автора по отношение на Добротолюбието е фактът, че той нарича „молитва на сърцето“ един лесен трик с произнасяне на срички в ритъма на сърцебиенето (с. 196). А в православната традиция сърдечната молитва е най-висшата молитва на ума, овладяна от малцина богоносни старци едва след много години на аскетична борба и смирение.

По-долу ние ще разгледаме по-обстойно опасността от тази „християнска йога“ и ще отбележим общото между нея и другите форми на „източна медитация“, които се предлагат на християните днес.

2. „Християнски дзен“

Една друга източна религиозна практика е представена на по-популярно ниво от ирландския римокатолически свещеник Уилям Джонстън в неговата книга Християнски дзен[2]. По същество авторът започва също като автора на Християнска йога с чувствството за неудовлетвореност от западното християнство и с желанието да му се придаде ново измерение на съзерцание или медитация. „Много хора, които са недоволни от старите форми на молитва и от старите обреди (някога служели толкова добре), търсят нещо, което да задоволи стремежите на съвременното сърце“ (с. 9). „Контактът с дзен… разкри пред мен нови перспективи, показвайки ми, че в християнството има такива възможности, за които никога дори не бих мечтал.“ Човек може „да практикува Дзен като начин за задълбочаване и разширяване на своята християнска вяра“ (с. 2).Техниката на японския Дзен е много сходна с техниката на индийската йога (от която всъщност произхожда), въпреки че е много по-проста. Тя има същата основна поза (без да използва разнообразни пози, както е при йога), включва дихателна техника и повтаряне на свещено име (при наличие на желание за това), а също така съдържа и други техники, свойствени на дзен. Целта на тези техники е същата като целта на йога – да се изключи рационалното мислене, като се постигне състояние на спокойствие и безмълвна медитация. Седящата поза „препятства свободните разсъждения“ и дава възможност на човек да се „вглъби в центъра на собствената си същност чрез съзерцание, лишено от образи и звуци“ (с. 5). Тогава практикуващият изпада „в дълбоката и красива сфера на физичния живот“ (с. 17), придобива „вътрешено безмълвие“ (с. 16). Опитът, постигнат по този начин, наподобява преживяванията на наркоманите. „Хората, които са употребявали наркотици, имат донякъде представа от дзен, доколкото у тях е пробудено разбирането, че в съзнанието има дълбочина, достойна за изследване“ (с. 35). Освен това този опит открива „един нов подход към Христос – подход, който е по-малко дуалистичен и повече източен“ (с. 48). Дори абсолютно начинаещите в практикуването на дзен могат да се приобщят към „чувството за единение и да усетят атмосферата на свръхестественото присъствие“ (с. 31), да опитат вкуса на „мистичното безмълвие“ (с. 30). Посредством дзен състоянието на съзерцание, което досега се ограничаваше до малцина „мистици“, може да бъде „разширено“ и „всички могат да имат видения, всички могат да достигнат самадхи“ (просвещение) (с. 46).

Авторът на книгата Християнски дзен говори за обновяване на християнството, но признава, че опитът, който дава дзен, е достъпен за всеки – християнин или нехристиянин. „Аз вярвам, че съществува основно просвещение, което не е нито християнско, нито будистко, нито каквото и да било друго. То е просто човешко“ (с. 97). И наистина на среща, посветена на медитацията, която била проведена в един дзен храм, близо до Киото, „било удивително, че липсва каквато и да е обща вяра. Никой не изглеждало поне малко да се интересува от това в какво вярва или не вярва някой друг и никой, доколкото си спомням, дори не спомена името на Бога“ (с. 69). Този агностичен характер на медитация се оказва особено пригоден за „мисионерски“ цели, защото „по този начин в медитацията могат да бъдат обучени и слабо вярващи хора, тези, които искрено се вълнуват или страхуват, че Бог е мъртъв. Такива хора винаги ще се съгласят да заемат седящата поза и да дишат по определения начин. За тях медитацията се превръща в търсене и аз открих, …че хората, които започват да търсят по този начин, в крайна сметка намират Бога. Те отхвърлят антропоморфния Бог, за да приемат висшето същество, в което ние живеем, движим се и пребиваваме“ (с. 70).Описаните от автора преживявания при „просвещението“ в Дзен разкриват тяхната основна идентичност с „космическия“ опит на шаманизма и на много езически религии. „Самият аз вярвам, че вътре в нас са затворени огромни потоци на радост, които могат да бъдат освободени чрез медитация – понякога те ще избухват с невероятна сила, изпълвайки личността с невероятно щастие, което никой не знае откъде идва“ (с. 88). Вероятно за читателите ще е интересно да узнаят, че когато след двадесет години, прекарани в Япония, авторът се връща в Америка, той намира дзен преживяванията за много близки до петдесетническите и на една „харизматична“ среща дори получава „кръщението от Духа“ (с. 100). Авторът заключава: „Що се отнася до петдесетническото събрание, струва ми се, че възлагането на ръце, молитвите на хората, милосърдието на общината – това могат да бъдат средствата, които да освободят физическата сила, носеща просвещение за личността, която последователно практикува дза-дзен“ (с. 92-93). В VII глава на тази книга ние ще изследваме природата на петдесетническия или „харизматичен“ опит.

Накратко като критика на предадените дотук възгледи трябва да кажем, че в основата си те съвпадат с тези на автора на книгата Християнска йога, само че са по-малко езотерични и по-общодостъпни. Всеки, който вярва, че агностичният езически опит на дзен може да се използва за „съзерцателно обновяване отвътре на християнството“ (с. 4), със сигурност не знае нищо за великата традиция на съзерцателен живот в православието, която предполага гореща вяра, истинско убеждение и интензивна аскетична борба. Освен това авторът на книгата Християнски дзен не се колебае да въвлече в своя разказ Добротолюбието и „великите православни школи“, като заявява, че те също водят до състояние на „съзерцателно безмълвие и мир“ и представляват един пример на „дзен в християнската традиция“ (с. 39). Авторът оправдава и използването на Иисусовата молитва по време на дзен медитация за този, който желае това (с. 28). Подобно невежество със сигурност е опасно, особено след като притежателят му приканва по време на своите лекции студентите да експериментират в „мистицизма“, като „всяка вечер в продължение на четиридесет минути практикуват дза-дзен“ (с. 30). Колко много искрено заблудени лъжепророци има днес в света и всеки от тях е уверен, че носи на последователите си благо, а не физическо и духовно бедствие! Но за това ще говорим повече по-долу.

З.Трансцендентална медитация

Техниката на източната медитация, позната като „трансцендентална медитация“ (ТМ), постигна през последните няколко години голяма популярност, особено в Америка. Нейните защитници използат толкова дързък тон, че всеки сериозен изследовател на съвремените религиозни течения в началото е склонен да погледне на този феномен просто като на поредния раздут продукт на американската реклама. Но това би било грешка, защото от гледна точка на сериозните си претенции ТМ не се различава особено от йога и дзен. Освен това, ако разгледаме внимателно техниките X ще открием, че ТМ вероятно е по-автентично „източна“ в сравнение с малко изкуствените синкретични движения „християнска йога“ и „християнски дзен“.Според едно стандартно описание[3], „трансценденталната медитация“ е пренесена в Америка (където има най-грандиозен успех) от твърде „неортодоксалния“ индийски йога Махариши Махеш Йоги, като първите признаци на забележително разпространение датират от 1961 година. През 1967 година „ТМ“ получава широка популярност, след като към нея се обръщат известните музиканти от „Бийтълс“, които по това време отказват наркотиците. Скоро обаче „Бийтълс“ изоставят движението (въпреки че продължили да медитират) и следващата година се оказва най-неуспешната за Махариши. Тогава му се налага да прекрати американското си турне, осъществявано съвместно с друга новообърната група („Бийч бойс“) поради финансов фалит. Самото движение обаче продължава да се развива: през 1971 година в него има около сто хиляди медитиращи последователи и две хиляди специално обучени инструктори. Според тези данни TM е най-голямото движение на „източна духовност“ в Америка. През 1975 година движението достига своя най-голям успех – учениците само за един месец наброяват около четиридесет хиляди, а общият брой на последователите надхвърля шестстотин хиляди. През този период TM се използва широко в армията, в някои обществени училища, затвори, болници и църковни групи, включително в енории на гръцкия архидиоцез в Америка. Всичко това се допускало от презумпцията, че TM е неутрална форма на „ментална терапия“, която е съвместима с всеки вид религиозна вяра или практика. Курсът по TM се оказва сякаш скроен точно според американския начин на живот. За това говори и начинът, по който той подходящо бива наричан: „Курс за това как да успеем духовно без да полагаме реални усилия“ (с. 17). Самият Махариши сравнява техниката на TM с „миенето на зъбите“ (с. 104). Другите индийски йоги силно критикуват Махариши затова, че опростява вековната традиция на йога, съществувала в Индия, и че срещу пари осигурява достъп на масите до тази езотерична практика (през 1975 година цената на един курс е сто двадесет и пет долара, за студенти – шестдесет и пет долара, а за гимназисти, ученици и съвсем малки деца е още по-евтино).

По отношение на поставените цели, предпоставките и получаваните резултати TM не се различава особено от „християнска йога“ или „християнски дзен“. Свойствена за нея е главно простотата на техниките и цялата философия, както и леснотата, с която се постигат резултатите. Също като йога и дзен, „ТМ не изисква никаква вяра, разбиране, морален кодекс или дори съгласие с идеите и философията“ (с. 104). ТМ представлява чиста техника, при това леснодостъпна, защото „е базирана върху естествения стремеж на съзнанието към по-голямо щастие и удоволствие… При трансцеденталната медитация се очаква разумът ви да следва онова, което е най-естествено и най-приятно за него“ (с. 13). „Преди всичко ТМ е практика, а след това – теория. В началото е най-важно човек изобще да не разсъждава“ (с. 22).Методът, създаден от Махариши, се прилага неизменно във всички ТМ центрове по света: след две въведителни лекции желаещият плаща такса и тогава се явява за „посвещение“, като носи странна комбинация от предмети, които винаги са едни и същи – три вида сладки плодове, не по-малко от шест свежи цветя и чиста носна кърпа (с. 39). Тези предмети се поставят в кошница и се отнасят в неголяма „стая за посвещения“, където се оставят върху маса пред портрет на гуруто, от когото Махариши е получил своето посвещение в йога. На същата маса горят свещ и благовония. В стаята стоят самият ученик и неговият учител, за когото се изисква да е получил посвещение и да е инструктиран лично от Махариши. Церемонията пред портрета продължава около по¬ловин час и включва тихо пеене на санскрит (значението остава неизвестно за посвещавания) и монотонно произнасяне имената на предишни „учители“ на йога. В края на церемонията посветеният получава „мантра“ – тайна санскритска дума, която е длъжен непрестанно да повтаря по време на медитация и която никой освен неговия учител не трябва да знае (с. 42). Английският превод на тази церемония никога не се разкрива на посвещаваните. Той е известен само на учителите и посвещаващите. Текстът се намира в непубликуван наръчник, известен под името „Светата Традиция“, а в наши дни той е отпечатан като отделна брошура от поредицата „Духовни фалшификации“ (Spiritual Counterfeits Project) в Бъркпи. Тази церемония не е нищо друго освен традиционен индуистки ритуал на поклонение пред боговете (пуджа), сред които е и обожественият гуру на Махариши (Шри Гуру Дев) заедно с цяла редица от учители“, чрез които самият той е получил посвещението. Церемонията завършва със серия от двадесет и две „приношения“ направени пред гуруто на Махариши, всяко завършващо с думите „Покланям се на Шри Гуру Дев“. В края на церемонията посвеща¬ващият се покланя пред портрета на Гуру Дев, а после приканва посветения да направи същото – едва след това той е окончателно посветен. (За разлика от приношенията поклоните не са абсолютно задължителни за посвещавания).

По такъв начин нищо неподозиращият съвременен агностик обикновено съвсем неочаквано се оказва въвлечен в сферата на индуистките религиозни практики. Той вече е извършил нещо, в сравнение с което неговият християнски праотец вероятно би предпочел мъченическа смърт: той е извършил жертвоприношение на езически богове. В духовен план по-скоро с този грях, отколкото със самата физическа техника се обяснява грандиозният успех на TM.След като бъде посветен, изучаващият TM медитира два пъти дневно по двадесет минути (точно толкова време се препоръчва и от автора на Християнска йога), като оставя съзнанието си свободно да странства и като повтаря мантрата винаги, когато се сети. Учителят често проверява как ученикът се справя с упражненията. Съвсем скоро, понякога и от първия опит, практикуващият започва да навлиза в ново ниво на съзнание, което не е нито сън, нито бодърстване. Това именно представлява „трансценденталната медитация“, която поражда състояние на съзнанието, различно от всичко досега познато на човека. Най-близко до това преживяване стои онова състояние на дзен, което се достига след много години интензивни усилия (с. 115). „Докато за овлядяването на другите религиозни учения, включително и йога, са необходими години, то според твърденията на учителите усвоя¬ването на ТМ е въпрос на минути. При това постиганите резултати са едни и същи“ (с. 110-111). Изпиталите това преживяване го описват като „състояние на пълно удоволетворение“, подобно на състоянието, което се предизвиква при употреба на наркотици (с. 85). Самият Махариши обаче описва това преживяване, като използва традиционни индуистки термини: „Това състояние стои над всичко виждано, чувано, докосвано, осезавано и вкусвано – над всички мисли и чувства. Това е състоянието на неизразимото, абсолютното, чисто съзнание на Съществото и представлява най-висшето състояние на живота“ (с. 23). „Когато човек развие в себе си способността да довежда това дълбоко състояние до съзнателно ниво, на една неизменна основа, тогава той е постигнал космическо съзнание – целта на всички, занимаващи се с медитация“ (с. 25). В напредналите етапи на ТМ се изучават базисните пози от йога, но те не са необходими за успеха на основната техника. За постигане на резултат не се изисква и някаква аскетическа подготовка. След като човек веднъж е достигнал „трансцеденталното състояние на съществуване“, от него се изисква двадесетминутна медитация по два пъти на ден. При това тази форма на медитация въобще не предполага обособен начин на живот, както е в Индия например, а се препоръчва по-скоро като дисциплина за всички, които водят активен живот. Характерно за учението на Махариши е, че то прави това състояние на съзнанието достъпно до всеки, а не само за избрано малцинство.

Съществуват множество рекламни истории за ТМ, според които тя е ефективна в почти всички случаи: побеждава пристрастеността към наркотиците, събира разделени семейства, прави човека здрав и щастлив; учителите по ТМ са постоянно усмихнати, преливащи от щастие. По принцип ТМ не претендира да замени другите религии, тя дори е в състояние да засили вярата в тях. „Християни“ – протестанти или римокатолици, също намират, че тя придава на тяхната вяра и живот повече смисъл и дълбочина (с. 105).Бързият и лесен успех на ТМ, който е симптоматичен за намаляващото влияние на християнството върху съвременното човечество, същевременно довежда до нейното бързо западане. Вероятно повече от всяко друго движение, базирано на „източната духовност“, ТМ има характера на „каприз“. Обявената от Махариши цел – да „посвети“ цялото човечество – очевидно е обречена на провал. След върховата 1975 година, записването в ТМ курсове намалява до такава степен, че през 1977 година организацията съобщава за откриването на цяла нова серия от курсове за „напреднали“, явно с цел да спечели отново обществения интерес и ентусиазъм. Тези курсове са предназначени да помогнат на посветените да достигнат до нивото на „сидхи“, тоест да придобият „свръхестествени сили“, за да минават през стени, да стават невидими, да левитират и летят във въздуха и други подобни. Курсовете, общо взето, са посрещнати с насмешка, въпреки че в една ТМ брошура е поместена и снимка на „левитиращ“ медитатор (вж. списание Time, 8 август, 1977, с. 75). Независимо от това дали тези курсове (чиято цена достига три хиляди долара) ще доведат до обещаните резултати – присъщи на индийските факири (вж. по-горе: Чудото на факира и Иисусовата молитва) или не, ТМ вече олицетворява една отминаваща фаза на окултния интерес през втората половина на XX век. Публикувани са много свидетелства за ТМ учители и ученици, засегнати от симптомите, присъщи на навлизащите в окултното: умствени и емоционални заболявания, самоубийства, опити за убийства, демонични обсебвания.

През 1978 година федералният съд на Съединените щати стигна до решението, че ТМ има религиозен характер и не може да бъде преподавана в обществените училища[4]. Това решение без съмнение ще съдейства за ограничаване влиянието на ТМ. Тя обаче вероятно ще продължи да съществува като една от многото форми на медитация, за мнозина съвместима с християнството – друг тъжен знак за времената.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. J. М. Dechanet, Christian Yoga, Harper & Row, Ν. Y., 1972; първият превод на английски език е публикуван през 1960 година.

[2]. Johnston W. Christian Zen. Harper & Row, Ν. Y., 1971.

[3]. Всички цитати в тази глава са от Jhan Robbins and David Fisher, Tranquillity Without Pills (All about Transcendental Meditation), Peter H. Wyden, Inc., N.Y., 1972.

[4]. Вж. ТМ in Court: Пълният текст на мнението на Федералния съд по случая: Malnak v. Maharishi Machesh Yogi; Spiritual Counterfeits Project, P. O. Box 4308, Berkeley, Ca., 94704; $ 2.00 такса пощенски разходи.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ua

Иеромонах Серафим (Роуз)

Авторът на това свидетелство – архимандрит Николай Дробязгин, един от новомъчениците на комунистическото иго – се радвал на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно обаче той бил дълбоко въвлечен в окултизма и се занимавал с редактирането на окултното списание Ребус. Но веднъж при инцидент в морето Дробязгин се спасил от почти сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимандрит Николай предприел поклонническо пътуване до Саров, като изоставил своята светска кариера и отхвърлил окултното бреме, за да стане монах. След като бил ръкоположен за свещеник, Дробязгин служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет, бил свещеник в църквите към различни посолства и игумен на няколко манастира. След 1914 година той живял в Киево-Печорската лавра, където беседвал с посещаващите го млади хора за влиянието на окултизма върху съвременните събития в Русия. През есента на 1924 година, един месец след като бил посетен от някой си Тухопкс (автор на книгата „Черна магия“), архимандрит Николай бил убит в килията си „от неизвестно лице“ (при явно болшевишко затваряне на очите), като бил пронизан с кама, чиято специална дръжка несъмнено имала окултистко значение.

Описаното по-долу събитие разкрива естеството на един от медиумичните „дарове“, които са общи за източните религии. Действието се развива в края на 1899 година, а разказът е записан около 1922 година от д-р А. П. Тимофеевич, който по-късно станал монах в Ново-Дивеевския манастир (Ню-Йорк). Руският текст е публикуван в брой първи на списанието „Православен живот“ от 1956 година.

„През една чудесна ранна тропическа утрин нашият кораб пореше водите на Индийския океан, приближавайки остров Цейлон. По-голямата част от пасажерите бяха англичани, пътуващи със своите семейства служебно или по работа в индийските си колонии. Веселите лица на хората жадно се взираха в далечината, търсейки с очи омайния остров, който още от детството си всички те свързваха с интересните и мистериозни разкази на пътешествениците.Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. На хоризонта се появи син облак, който нарастваше според скоростта на приближаващия се кораб. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветна тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Пасажерите, които бързо се опознаха по време на пътуването, бяха застанали на палубата, смееха се и говореха оживено помежду си. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Корабът бавно се поклащаше, готвейки се да акостира в дока на пристанищния град Коломбо.

Трябваше да се попълнят запасите от въглища и пасажерите имаха достатъчно време да слязат на брега. Денят бе толкова горещ, че много от пътниците решиха да не напускат кораба, преди да настъпи вечерта, носеща приятната прохлада. И така по-късно полковник Елиот, който вече бе посещавал Коломбо и добре познаваше града и неговите околности, поведе оформилата се малка група от осем души, към която се присъединих и аз. Полковникът направи едно съблазнително предложение: „Дами и господа! Не бихте ли желали да отидем няколко мили извън града и да посетим един от местните магьосници-факири? Може би ще видим нещо интересно.“ Всички с ентусиазъм приеха предложението.Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад себе си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Въпреки шумното ни пристигане старецът продължи да седи напълно неподвижно, без да ни обръща ни най-малко внимание. Някъде от тъмнината се появи млад човек, който се приближи до полковника и тихо го попита нещо. След това той бързо изнесе няколко столчета и групата ни се нареди в полукръг недалеч от огъня. Носеше се лек и ароматен мирис. Старецът стоеше в същото положение, като явно не забелязваше никого и нищо. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети придобиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.

„Вижте! Вижте там, на дървото!“ – възкликна госпожица Мери, като шептеше развълнувано. Всички обърнахме глави към посоченото място. И наистина огромната корона на дървото, под което седеше факирът сякаш бавно се преливаше в меката лунна светлина и самото дърво започна постепенно да губи своите очертания. Като че ли някаква невидима ръка хвърли върху него въздушна обвивка, която с всеки изминал момент ставаше все по-плътна и непроницаема. Скоро пред удивените ни погледи напълно ясно се появи вълнообразната повърхност на морето. Вълните прииждаха една след друга, образувайки пенливи гребени. Леки облаци плуваха в светлосиньото небе. Изумително! Никой от нас не можеше да откъсне очи от тази удивителна картина.И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия – същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза – това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно. Всеки от нас видя себе си на корабната палуба сред хора, които се смееха и разговаряха помежду си. Но най-удивително бе, че аз виждах не само себе си, но в същото време и цялата палуба на кораба до най-малките детайли – като от птичи поглед. Всичко това, разбира се, просто не можеше да бъде реално. В един и същ момент аз виждах себе си сред пасажерите, матросите, работещи на другия край на кораба, капитана, застанал в своята кабина, и дори виждах как маймунката Нели, нашата всеобща любимка, яде банани на главната мачта. Всички ние, всеки по своя собствен начин, бяхме силно развълнувани от това, което виждаме. Чуваха се тихи възклицания и развълнуван шепот.

Аз съвсем бях забравил, че съм свещеник и монах и би трябвало да нямам нищо общо с участието в подобен спектакъл. Магията бе толкова силна, че сърцето и разумът ми бяха замлъкнали. Но ето, че сърцето ми започна да бие болезнено, в тревога. Почувствах, че не съм на себе си. Страх обзе цялото ми същество.Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния!“ Веднага усетих облекчение. Сякаш започнаха да се разкъсват някакви мистериозни окови, които ме ограничаваха. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. След това не виждах нищо друго освен голямото дърво, осветявано от светлината на луната, а също и факира, който продължаваше да седи тихо до огъня. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.

Но тогава очевидно нещо се случи и с факира. Той се олюля встрани и младежът тревожно се завтече към него. Сеансът внезапно спря.

Дълбоко развълнувани от всичко, на което станаха свидетели, зрителите започнаха да стават, като оживено обсъждаха впечатленията си, без въобще да разбират защо всичко бе прекъснато така рязко и неочаквано. Младежът обясни, че това е следствие от изтощението на факира. Самият той стоеше както и преди, отпуснал глава и без да обръща ни най-малко внимание на присъстващите.След като чрез младежа нашата група щедро възнагради факира за предоставената възможност да участва в такъв изумителен спектакъл, всички бързо се приготвихме за обратния път. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментно блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбирах със силата на кого се извърши това „чудо“.

Източната „духовност“ не се ограничава само в практикуваните от факира медиумични „трикове“. В следващата глава ще се запознаем и с някои от по-свойствените ѝ аспекти. Все пак извор на цялата сила, която притежават практикуващите източни религии, е явлението медиумизъм. Пасивността пред „духовната“ реалност е основната му характерна черта, а подобно поведение позволява на човека да влезе в контакт с „боговете“ на нехристиянските религии. Това явление, макар и обявено за „християнско“, може да се наблюдава в източната „медитация“, а вероятно и в онези странни „дарове“, които в нашето време на духовен упадък са получили погрешния етикет „харизматични“…

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4u2