До самия край на този век (в смисъл на ера, епоха (бел. прев.) не ще има недостатък на пророци на Γоспода Бога, а също и слуги на дявола. В последните времена тези, които истинно ще служат на Бога, ще съумеят да се скрият от хората и няма да извършват сред тях личби и чудеса, както в настояще време, но те ще странстват по пътя на деянието и смирението, и в Царството небесно ще бъдат по-велики от отците, които са били прославяни от личби. Защото по това време никой няма да извършва пред очите на хората чудеса, които да възпламеняват в тях жаждата за аскетически подвиг… Мнозина, пребивавайки в невежество, ще паднат в бездната, заблудили се и отстъпили встрани по широкия и просторен път (Пророчество на св. Нифон от Констанция, Кипър. На руски език е публикувано в трудовете на св. Варсануфий Велики и Йоан, Москва, 1855, с. 645-655).
„Харизматичното възраждане“, продуктът на света без тайнства, без благодат – един свят жадуващ за духовни „личби“, без да е в състояние да различава духовете, които дават личбите – самò по себе си е „личба“ за тези времена на отстъпление. Самото икуменическото движение остава винаги едно движение на „добрите намерения“ и милозливите хуманитарни „добри дела“; но, когато се съедини с движение, имащо „сила“, в действителност с всяка сила и поличби и лъжливи чудеса (2 Солуняни 2:9), тогава кой ще бъде в състояние да го спре? „Харизматичното възраждане“ идва на помощ на кретащия икуменизъм, и го подтиква към крайната му цел. А тази цел, както видяхме, не е особено „християнска“ по природа. „Възстановяването на Христовата Църква“, по богохулните думи на Константинополския патриарх Атинагор е само първата стъпка към една по-голяма цел, която лежи отвъд християнството: установяването на „духовното единство“ на всички религии, на цялото човечество.
Този автор ни разказва историята на един човек, който бил „кръстен“ с говорене на езици и окуражавал всеки да се стреми към това. Той не смятал покаянието за необходима част от подобно преживяване и самият той не само, че не се освободил от греховните си навици, но нямал и намерението да се разделя с тях. В заключение авторът споделя: „една Петдесетница без покаяние – една Петдесетница без Христа – това е, което някои преживяват днес… Те са чували за говорене езици, и искат да изпитат това преживяване, затова търсят някой, който да положи върху тях ръце и да им осигури бързо, евтино, леко посвещение, заобикаляйки Христа и Неговия кръст“. Освен това авторът признава, че говоренето на езици, несъмнено е „първо следствие или потвърждение“ на „кръщението в Светия Дух“ (Harry Lunn, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, pp. 44, 47).
Странният „християнски“ дух на „харизматичното възраждане“ е ясно идентифициран в Свещеното Писание и православната светоотеческа традиция. Съгласно тези извори световната история ще кулминира в една почти свръхчовешка „християнска“ фигура, лъжемесията или антихриста. Той ще бъде „християнин“ в този смисъл, че всичките му функции и самото му съществуване ще бъде съсредоточено в Христа, Когото той ще имитира във всичко възможно. Той ще бъде не просто най-големият враг на Христос, но за да въведе в заблуждение християните, ще се показва като Христос, дошъл на земята за втори път и управляващ от възстановения храм в Иерусалим. Никой да не ви прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първо не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е Бог… чието явяване, под действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване, ония които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата (2 Солуняни 2:3-4, 9-12).
В средата на това психическо и „религиозно“ опустошаване на американската земя, в живота на американците започна да се повтаря едно симптоматично „мистично“ явление. Издател на „харизматично“ списание споделя как за пръв път се е срещнал с това явление, за което някакъв човек разказвал на събрание: „Мой приятел и съпругата му карали към Бостън по път № 3, когато един млад човек ги спрял на автостоп. Той бил с брада, но не бил облечен като хипи. Мълчаливо седнал на задната седалка и те продължили по пътя. След малко той казал тихо: ‘Господ идва скоро’. Моят приятел и жена му били така стреснати, че се обърнали към него. Отзад обаче нямало никой. Ужасени, те спрели на първата бензиностанция. Искали да споделят с някой, без да се замислят за реакцията. Служителят на бензиностанцията ги изслушал, без да се засмее. Вместо това, единственото, което им казал, било: „Вие сте петата кола, която идва тук с тази история“.
Сам нашият Спасител ни предупреждава: Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето, казах ви отнапред. И тъй, ако ви кажат: ето, в пустинята е Той, не излизайте; ето, в скришните стаи е, не вярвайте; защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески (Матей 24:23-27).
Този православен свещеник съобщава на своите читатели, че „Православната църква не участва в съвременното християнско пробуждане“ (Feb., 1972, page 19). Самият той сега пътува навсякъде, като организира възрожденчески събрания подобни на протестантските, включващи типично протестантския „олтарен зов“, които обикновено се съпровождат от възрожденчески „ридания и сълзи“ (April 1972, page 4). Сам отец Евсевий с типично възрожденческа нескромност ни съобщава: „Аз благодаря на Бога, за това, че Той е излял част от светлината на Своя Дух в моята душа в отговор на непрестанните молитви, които възнасях и ден, и нощ“ (Feb., 1972, page 19). По-късно отец Евсевий открито се провъзгласява за „пророк“ (April 1972, page 3). Той не споменава нищо за православното тълкуване на събитията от Апокалипсиса, а повтаря тълкуването на протестанта фундаменталист Били Греъм за „възторга“, който трябва да предшества „милениума“: „Денят на Страшния съд приближава. Ако останем верни на Христа, ние със сигурност ще бъдем грабнати, за да бъдем с Него под радостните викове на възторг и ще избегнем ужасните скърби, които трябва да постигнат света[3]“ (April 1972, page 22). Но и сред фундаменталистите има такива, които не споделят това заблуждение[4]. То няма основание в Свещеното Писание[5] и последователите му губят бдителността си за козните на антихриста, тъй като ги кара да си въобразяват, че могат да ги избегнат.
„Духът“, вдъхновяващ „харизматичното възраждане“, е духът на антихриста, или по-скоро „бесовските духове“ на последните времена, чиито „чудеса“ ще подготвят света за лъжемесията.
В епоха на почти всеобща духовна тъмнина и прелест, когато мнозина „християни“ приемат за Христос този, когото православното учение нарича антихрист, Православната Христова църква е единствената, която притежава и предава Божията благодат – безценното съкровище, за чието съществуване „християнският“ свят дори не подозира. Този свят протяга ръце към силите на тъмнината, като сляпо вярва, че „името Иисусово“ ще го спаси дори в неговото отстъпление и богохулство, пренебрегвайки предупреждението на Господа: Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Γосподи, Господи! Не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Матей 7:22-23).
На Запад обаче благодатта Божия е била загубена преди много векове. Римокатолиците и протестантите днес не усещат в пълнота тази благодат, и затова не е чудно, че не са в състояние да разпознаят нейните демонични имитации. Но уви! Успехът на фалшивата духовност дори сред православните християни разкрива до колко те също са загубили вкуса на християнството и не са в състояние повече да различават истинското от псевдохристиянство. Православните християни твърде дълго са приемали като даденост ценното съкровище на своята вяра, без да използват чистото злато на нейното учение. Колко на брой православни християни подозират за съществуването на основополагащите писания на православния духовен живот, които учат именно за различаването между истинска и фалшива духовност, текстове, в които са описани житията и ученията на светите мъже и жени, сподобили се с пълната мяра Божия благодат в този живот? Колко са усвоили техните поучения от Лавсаика, Лествицата на св. Йоан, Беседите на св. Макарий, Житията на богоносните отци в пустинята, Невидимата бран, Моят живот в Христа на св. Йоан Кронщадски.
Доколко тогава православните християни трябва да ходят в страха Божи, внимавайки да не загубят Неговата благодат. Тя в никакъв случай не се дава на всички без изключение, но само на тези, които пазят истинската вяра, водят живот на християнски подвиг и я пазят като съкровище, което ги води към небето. А колко повече трябва да бъдат внимателни православните християни днес, когато са заобиколени от едно фалшиво християнство, което им предлага своите собствени преживявания на „благодат“ и „Дух Свети“ и което може в изобилие да цитира Писанието и светите отци, за да „доказва“ своята правота! Наистина последните времена, когато духовната прелест ще стане толкова убедителна, че да прелъсти, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24) са близо.
Нека всички истински православни християни да укрепват пред предстоящата битка, като не забравят, че в Христа победата винаги е наша. Той обещава, че портите адови няма да надделеят над Църква Му (Матей 16:18) и че заради избраните ще съкрати дните на тази последна голяма скръб (Матей 24:21-22). И наистина, ако Бог е за нас, кой ще е против нас? (Римляни 8:31). Дори в средата на най-силните изкущения, на нас ни е заповядано: дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33). Нека живеем, както са живели истинските християни от всички времена в очакване края на всички неща и идването на нашия скъп Спасител; защото който свидетелства за това, казва: Да, ида скоро! Амин, да, дойди, Γосподи Иисусе“ (Откровение 22:20).
В отговор на въпроса дали е възможен „диалог“ между православното християнство и различните нехристиянски религии, читателят се запозна със свидетелствата на трима православни християни (вж. постинги №№ 606, 607, 608 и 610 – бележка от автора на блога). Те потвърждават въз основа на православното учение и собствения си опит всичко, на което Православната църква винаги е учила, а именно, че православните християни изобщо не се обръщат към „същия Бог“ като така наречените „монотеисти“, които отричат Св.Троица; че боговете на езичниците всъщност са демони и че преживяванията и способностите, които езическите богове дават, са сатанински по природа. Всичко това по никакъв начин не противоречи на думите на св. апостол Петър, който казва, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е (Деяния апостолски 10:34-35); или на казаното от св. апостол Павел, според който Бог в миналите поколения остави всички народи да вървят по своите пътища, макар че не преставаше да свидетелствува за Себе Си с благодеяния, като ни пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост (Деяния апостолски 14:16-17). Онези, които живеят в робството на сатаната, князът на тоя свят (Иоан 12:31), които живеят в тъмнината, неосветена от Христовото Евангелие, са съдими според естественото свидетелство за Бога, което е дадено на всеки човек въпреки робството.
Всичко това е напълно очевидно за православните християни, които чувстват и вярват в Истината на Божието откровение в Христовата Църква. Но мнозина, които се считат за християни, имат твърде малка представа за радикалното различие между християнството и всички други религии. Други пък, които познават това различие, притежават твърде слаба проницателност в областта на „духовните преживявания“. Става въпрос за проницателността, която е била практикувана близо две хиляди години и е предадена на поколенията в православните светоотечески произведения и житията на светиите.
В тази глава ще разгледаме някои от източните религиозни движения, които имаха влияние през седемдесетте години. Ще се спрем специално и върху опитите да се развие синкретизмът на християнството и източните религии, особено в областта на „духовните практики“. Подобни опити много често се подкрепят с цитати от Добротолюбието и препратки към източната православна традиция на съзерцателна молитва, която се смята за по-сродна на източните духовни практики, отколкото всичко съшествуващо на Запад. Настъпило е времето, когато ясно трябва да изтъкнем огромната бездна, която съществува между християнския и нехристиянския „духовен опит“ и да дадем отговор на въпроса защо религиозната философия, която поддържа този нов синкретизъм, е фалшива и опасна.
След това авторът продължава така: „Изкуството на йога се състои в умението да се установиш в пълна тишина, да се освободиш от всички мисли и илюзии, да отхвърлиш и забравиш всичко, освен едно – идеята, че истинската същност на човека е божествена, че тя е Бог, а всичко останало е мълчание“ (с. 63).
Но описаното дотук е само подготовка за „духовната“ цел, която се осъществява много скоро: „След няколко седмици молитвата ми стана съзерцателна и получи особена, нова форма“ (с. 7). Достигайки извънредно спокойствие, авторът отбелязва „колко лесно влиза в молитвата и се съсредоточава върху предмета“ (с. 6). Човек става „по-възприемчив за импулсите и съдействията от небето“ (с. 13). „Практикуването на йога допринася за увеличаване гъвкавостта на ума и възприемчивостта на сетивата, като по този начин се разкриват онези лични отношения между Бога и душата, които бележат пътя на мистичния живот“ (с. 31). Дори за „начинаещия йога“ молитвата става „сладостна“ и „поглъща цялото му същество“ (с. 183). Човек се отпуска и ето че става „готов да откликне при дòсега със Светия Дух – да приеме всичко, което Бог в Своята добрина е решил да изпитаме“ (с. 71). „Ние трябва да подготвим съществото си, за да бъде то взето, да бъде грабнато. Фактически това навярно е една от формите на най-висше християнско съзерцание“ (с. 72). „С всеки изминал ден моите упражнения и, разбира се, цялото аскетично учение на йога улесняват изливането на Христовата благодат в мен. Аз чувствам как се усилват гладът ми за Бога, жаждата ми за истина и жела¬нието ми да бъда християнин в пълния смисъл на думата“ (с. 11).
Фактът, че книгата завършва със статия от преводача на Добротолюбието на френски език, заедно с извадки от него, само разкрива бездната, която стои между дилетантите и истинската православна духовност. Тя е съвършено недостъпна за съвременните „мъдреци“, неспособни да разбират нейния език. Достатъчно показателен за некомпетентността на автора по отношение на Добротолюбието е фактът, че той нарича „молитва на сърцето“ един лесен трик с произнасяне на срички в ритъма на сърцебиенето (с. 196). А в православната традиция сърдечната молитва е най-висшата молитва на ума, овладяна от малцина богоносни старци едва след много години на аскетична борба и смирение.
Техниката на японския Дзен е много сходна с техниката на индийската йога (от която всъщност произхожда), въпреки че е много по-проста. Тя има същата основна поза (без да използва разнообразни пози, както е при йога), включва дихателна техника и повтаряне на свещено име (при наличие на желание за това), а също така съдържа и други техники, свойствени на дзен. Целта на тези техники е същата като целта на йога – да се изключи рационалното мислене, като се постигне състояние на спокойствие и безмълвна медитация. Седящата поза „препятства свободните разсъждения“ и дава възможност на човек да се „вглъби в центъра на собствената си същност чрез съзерцание, лишено от образи и звуци“ (с. 5). Тогава практикуващият изпада „в дълбоката и красива сфера на физичния живот“ (с. 17), придобива „вътрешено безмълвие“ (с. 16). Опитът, постигнат по този начин, наподобява преживяванията на наркоманите. „Хората, които са употребявали наркотици, имат донякъде представа от дзен, доколкото у тях е пробудено разбирането, че в съзнанието има дълбочина, достойна за изследване“ (с. 35). Освен това този опит открива „един нов подход към Христос – подход, който е по-малко дуалистичен и повече източен“ (с. 48). Дори абсолютно начинаещите в практикуването на дзен могат да се приобщят към „чувството за единение и да усетят атмосферата на свръхестественото присъствие“ (с. 31), да опитат вкуса на „мистичното безмълвие“ (с. 30). Посредством дзен състоянието на съзерцание, което досега се ограничаваше до малцина „мистици“, може да бъде „разширено“ и „всички могат да имат видения, всички могат да достигнат самадхи“ (просвещение) (с. 46).
Описаните от автора преживявания при „просвещението“ в Дзен разкриват тяхната основна идентичност с „космическия“ опит на шаманизма и на много езически религии. „Самият аз вярвам, че вътре в нас са затворени огромни потоци на радост, които могат да бъдат освободени чрез медитация – понякога те ще избухват с невероятна сила, изпълвайки личността с невероятно щастие, което никой не знае откъде идва“ (с. 88). Вероятно за читателите ще е интересно да узнаят, че когато след двадесет години, прекарани в Япония, авторът се връща в Америка, той намира дзен преживяванията за много близки до петдесетническите и на една „харизматична“ среща дори получава „кръщението от Духа“ (с. 100). Авторът заключава: „Що се отнася до петдесетническото събрание, струва ми се, че възлагането на ръце, молитвите на хората, милосърдието на общината – това могат да бъдат средствата, които да освободят физическата сила, носеща просвещение за личността, която последователно практикува дза-дзен“ (с. 92-93). В VII глава на тази книга ние ще изследваме природата на петдесетническия или „харизматичен“ опит.
Според едно стандартно описание[3], „трансценденталната медитация“ е пренесена в Америка (където има най-грандиозен успех) от твърде „неортодоксалния“ индийски йога Махариши Махеш Йоги, като първите признаци на забележително разпространение датират от 1961 година. През 1967 година „ТМ“ получава широка популярност, след като към нея се обръщат известните музиканти от „Бийтълс“, които по това време отказват наркотиците. Скоро обаче „Бийтълс“ изоставят движението (въпреки че продължили да медитират) и следващата година се оказва най-неуспешната за Махариши. Тогава му се налага да прекрати американското си турне, осъществявано съвместно с друга новообърната група („Бийч бойс“) поради финансов фалит. Самото движение обаче продължава да се развива: през 1971 година в него има около сто хиляди медитиращи последователи и две хиляди специално обучени инструктори. Според тези данни TM е най-голямото движение на „източна духовност“ в Америка. През 1975 година движението достига своя най-голям успех – учениците само за един месец наброяват около четиридесет хиляди, а общият брой на последователите надхвърля шестстотин хиляди. През този период TM се използва широко в армията, в някои обществени училища, затвори, болници и църковни групи, включително в енории на гръцкия архидиоцез в Америка. Всичко това се допускало от презумпцията, че TM е неутрална форма на „ментална терапия“, която е съвместима с всеки вид религиозна вяра или практика. Курсът по TM се оказва сякаш скроен точно според американския начин на живот. За това говори и начинът, по който той подходящо бива наричан: „Курс за това как да успеем духовно без да полагаме реални усилия“ (с. 17). Самият Махариши сравнява техниката на TM с „миенето на зъбите“ (с. 104). Другите индийски йоги силно критикуват Махариши затова, че опростява вековната традиция на йога, съществувала в Индия, и че срещу пари осигурява достъп на масите до тази езотерична практика (през 1975 година цената на един курс е сто двадесет и пет долара, за студенти – шестдесет и пет долара, а за гимназисти, ученици и съвсем малки деца е още по-евтино).
Методът, създаден от Махариши, се прилага неизменно във всички ТМ центрове по света: след две въведителни лекции желаещият плаща такса и тогава се явява за „посвещение“, като носи странна комбинация от предмети, които винаги са едни и същи – три вида сладки плодове, не по-малко от шест свежи цветя и чиста носна кърпа (с. 39). Тези предмети се поставят в кошница и се отнасят в неголяма „стая за посвещения“, където се оставят върху маса пред портрет на гуруто, от когото Махариши е получил своето посвещение в йога. На същата маса горят свещ и благовония. В стаята стоят самият ученик и неговият учител, за когото се изисква да е получил посвещение и да е инструктиран лично от Махариши. Церемонията пред портрета продължава около по¬ловин час и включва тихо пеене на санскрит (значението остава неизвестно за посвещавания) и монотонно произнасяне имената на предишни „учители“ на йога. В края на церемонията посветеният получава „мантра“ – тайна санскритска дума, която е длъжен непрестанно да повтаря по време на медитация и която никой освен неговия учител не трябва да знае (с. 42). Английският превод на тази церемония никога не се разкрива на посвещаваните. Той е известен само на учителите и посвещаващите. Текстът се намира в непубликуван наръчник, известен под името „Светата Традиция“, а в наши дни той е отпечатан като отделна брошура от поредицата „Духовни фалшификации“ (Spiritual Counterfeits Project) в Бъркпи. Тази церемония не е нищо друго освен традиционен индуистки ритуал на поклонение пред боговете (пуджа), сред които е и обожественият гуру на Махариши (Шри Гуру Дев) заедно с цяла редица от учители“, чрез които самият той е получил посвещението. Церемонията завършва със серия от двадесет и две „приношения“ направени пред гуруто на Махариши, всяко завършващо с думите „Покланям се на Шри Гуру Дев“. В края на церемонията посвеща¬ващият се покланя пред портрета на Гуру Дев, а после приканва посветения да направи същото – едва след това той е окончателно посветен. (За разлика от приношенията поклоните не са абсолютно задължителни за посвещавания).
След като бъде посветен, изучаващият TM медитира два пъти дневно по двадесет минути (точно толкова време се препоръчва и от автора на Християнска йога), като оставя съзнанието си свободно да странства и като повтаря мантрата винаги, когато се сети. Учителят често проверява как ученикът се справя с упражненията. Съвсем скоро, понякога и от първия опит, практикуващият започва да навлиза в ново ниво на съзнание, което не е нито сън, нито бодърстване. Това именно представлява „трансценденталната медитация“, която поражда състояние на съзнанието, различно от всичко досега познато на човека. Най-близко до това преживяване стои онова състояние на дзен, което се достига след много години интензивни усилия (с. 115). „Докато за овлядяването на другите религиозни учения, включително и йога, са необходими години, то според твърденията на учителите усвоя¬ването на ТМ е въпрос на минути. При това постиганите резултати са едни и същи“ (с. 110-111). Изпиталите това преживяване го описват като „състояние на пълно удоволетворение“, подобно на състоянието, което се предизвиква при употреба на наркотици (с. 85). Самият Махариши обаче описва това преживяване, като използва традиционни индуистки термини: „Това състояние стои над всичко виждано, чувано, докосвано, осезавано и вкусвано – над всички мисли и чувства. Това е състоянието на неизразимото, абсолютното, чисто съзнание на Съществото и представлява най-висшето състояние на живота“ (с. 23). „Когато човек развие в себе си способността да довежда това дълбоко състояние до съзнателно ниво, на една неизменна основа, тогава той е постигнал космическо съзнание – целта на всички, занимаващи се с медитация“ (с. 25). В напредналите етапи на ТМ се изучават базисните пози от йога, но те не са необходими за успеха на основната техника. За постигане на резултат не се изисква и някаква аскетическа подготовка. След като човек веднъж е достигнал „трансцеденталното състояние на съществуване“, от него се изисква двадесетминутна медитация по два пъти на ден. При това тази форма на медитация въобще не предполага обособен начин на живот, както е в Индия например, а се препоръчва по-скоро като дисциплина за всички, които водят активен живот. Характерно за учението на Махариши е, че то прави това състояние на съзнанието достъпно до всеки, а не само за избрано малцинство.
Бързият и лесен успех на ТМ, който е симптоматичен за намаляващото влияние на християнството върху съвременното човечество, същевременно довежда до нейното бързо западане. Вероятно повече от всяко друго движение, базирано на „източната духовност“, ТМ има характера на „каприз“. Обявената от Махариши цел – да „посвети“ цялото човечество – очевидно е обречена на провал. След върховата 1975 година, записването в ТМ курсове намалява до такава степен, че през 1977 година организацията съобщава за откриването на цяла нова серия от курсове за „напреднали“, явно с цел да спечели отново обществения интерес и ентусиазъм. Тези курсове са предназначени да помогнат на посветените да достигнат до нивото на „сидхи“, тоест да придобият „свръхестествени сили“, за да минават през стени, да стават невидими, да левитират и летят във въздуха и други подобни. Курсовете, общо взето, са посрещнати с насмешка, въпреки че в една ТМ брошура е поместена и снимка на „левитиращ“ медитатор (вж. списание Time, 8 август, 1977, с. 75). Независимо от това дали тези курсове (чиято цена достига три хиляди долара) ще доведат до обещаните резултати – присъщи на индийските факири (вж. по-горе: Чудото на факира и Иисусовата молитва) или не, ТМ вече олицетворява една отминаваща фаза на окултния интерес през втората половина на XX век. Публикувани са много свидетелства за ТМ учители и ученици, засегнати от симптомите, присъщи на навлизащите в окултното: умствени и емоционални заболявания, самоубийства, опити за убийства, демонични обсебвания.
Авторът на това свидетелство – архимандрит Николай Дробязгин, един от новомъчениците на комунистическото иго – се радвал на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно обаче той бил дълбоко въвлечен в окултизма и се занимавал с редактирането на окултното списание Ребус. Но веднъж при инцидент в морето Дробязгин се спасил от почти сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимандрит Николай предприел поклонническо пътуване до Саров, като изоставил своята светска кариера и отхвърлил окултното бреме, за да стане монах. След като бил ръкоположен за свещеник, Дробязгин служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет, бил свещеник в църквите към различни посолства и игумен на няколко манастира. След 1914 година той живял в Киево-Печорската лавра, където беседвал с посещаващите го млади хора за влиянието на окултизма върху съвременните събития в Русия. През есента на 1924 година, един месец след като бил посетен от някой си Тухопкс (автор на книгата „Черна магия“), архимандрит Николай бил убит в килията си „от неизвестно лице“ (при явно болшевишко затваряне на очите), като бил пронизан с кама, чиято специална дръжка несъмнено имала окултистко значение.
Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. На хоризонта се появи син облак, който нарастваше според скоростта на приближаващия се кораб. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветна тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Пасажерите, които бързо се опознаха по време на пътуването, бяха застанали на палубата, смееха се и говореха оживено помежду си. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Корабът бавно се поклащаше, готвейки се да акостира в дока на пристанищния град Коломбо.
Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад себе си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Въпреки шумното ни пристигане старецът продължи да седи напълно неподвижно, без да ни обръща ни най-малко внимание. Някъде от тъмнината се появи млад човек, който се приближи до полковника и тихо го попита нещо. След това той бързо изнесе няколко столчета и групата ни се нареди в полукръг недалеч от огъня. Носеше се лек и ароматен мирис. Старецът стоеше в същото положение, като явно не забелязваше никого и нищо. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети придобиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.
И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия – същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза – това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно. Всеки от нас видя себе си на корабната палуба сред хора, които се смееха и разговаряха помежду си. Но най-удивително бе, че аз виждах не само себе си, но в същото време и цялата палуба на кораба до най-малките детайли – като от птичи поглед. Всичко това, разбира се, просто не можеше да бъде реално. В един и същ момент аз виждах себе си сред пасажерите, матросите, работещи на другия край на кораба, капитана, застанал в своята кабина, и дори виждах как маймунката Нели, нашата всеобща любимка, яде банани на главната мачта. Всички ние, всеки по своя собствен начин, бяхме силно развълнувани от това, което виждаме. Чуваха се тихи възклицания и развълнуван шепот.
Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния!“ Веднага усетих облекчение. Сякаш започнаха да се разкъсват някакви мистериозни окови, които ме ограничаваха. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. След това не виждах нищо друго освен голямото дърво, осветявано от светлината на луната, а също и факира, който продължаваше да седи тихо до огъня. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.
След като чрез младежа нашата група щедро възнагради факира за предоставената възможност да участва в такъв изумителен спектакъл, всички бързо се приготвихме за обратния път. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментно блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбирах със силата на кого се извърши това „чудо“.
Трябва да влезете, за да коментирате.