Р. С.

Някои учени хора твърдят, че в учението за сътворение на света и, главно, по въпроса за произхода на човека между науката и Библията имало противоречия. Това не е вярно.

Като се прави съпоставяне между Библията и резултатите на естествената наука, с библейския разказ трябва да бъдат сравнявани само достоверните, неопровержими факти на науката, а не недоказаните хипотези и предположения. И само в такъв случай между Библията и науката ще изчезне и последната сянка от противоречие. Не се ли държим твърдо в това становище, вземем ли да сравняваме библейските данни с разни непроверени научно и недоказани предположения – ние винаги ще забелязваме между Библията и науката несъгласие, често ще гледаме първата оборена, осмивана, унизена, повалена. За ясност ето и примери:

1.Битиеписателят Моисей в началото на своята кратка космогония и геогония, след като говори, че всемогъщият Бог от нищо създал първоначалната материя-хаос, буквално пише така: „Рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един.“

– „Е, може ли да има по-голямо невежество от това? Слънцето било създадено чак в четвъртия ден, а светлината се появила още в първия ден! Ден и нощ имало, без да има слънце! Та и децата знаят, че само слънцето е извор на светлина. И не е ли унижение за естествената наука да прави разбор на такава басня за сътворението на света, да сравнява своите научни изводи – резултат на продължителни научни занятия, свързани с голям труд – с някакви библейски измислици?“ – тъй се провикват днес мнозина quasi-учени, тъй се глумели над Библията повечето естествоизпитатели в миналите столетия, тъй саркастично се е смеел над библейския разказ за сътворението и остроумният волнодумец Волтер. И безмерна, неописуема била тъгата на всички онези, които на Библията гледали като на Божествена книга, когато виждали как остро е нападана тя от враговете, как е охулвана и осмивана още на първите си страници. Ученият Ориген искал да разбира създаването на светлината в алегоричен смисъл. Също и блажени Августин се намирал в недоумение относно това място и съгласен бил да го тълкува алегорично. И всъщност какво се оказва?

Оказва се, че най-новите научни изследвания напълно потвърждават истинността на библейския разказ. Най-новата естествена наука напълно и ясно доказва, че светлината, по своята природа, е съвършено независима от слънцето. Тя е резултат, следствие, от колебанието на ефира, което сега се произвежда главно от слънцето, но което може да бъде произведено и от много други причини. Както обтегната струна трепти не само от допиране на приспособения към нея лък, но и вследствие на много други причини, например от простото движение на въздуха, така също и ефирът, който сега правилно идва в колебание вследствие периодичните влияния на слънцето, е могъл да разпространява своите светлинни вълни без слънцето и преди то да съществува. По такъв начин Моисей, хиляди години преди науката, положително установил тоя научен факт; правейки разлика между светлината и нейния извор – слънцето, той възвестил такава истина, която се потвърждава от физиката, но която станала известна на науката едва във втората половина на миналото столетие.

Още по-поразителна е предполаганата от него последователна смяна на деня и нощта преди появяване на слънцето. Но и в това отношение най-новата наука също така удовлетворително обяснява това явление. Ако първобитната светлина могла да се яви преди слънцето и могла да бъде, както например светлината на сегашното северно сияние, резултат от съединение на две противоположни електрически течения, то, очевидно, трябвало да има и моменти, когато тази светлина почвала, достигала най-силен блясък и след това пак намалявала и се прекратявала. И по такъв начин, по библейския израз, имало дни и нощи, могло да има вечер и утро преди да се яви слънцето, което служи, именно, мерило за определяне тези части от времето. А създаването на слънцето и другите светила в четвъртия ден, не е било нищо друго, освен това, че тези тела били устроени като вместилища, като светилници, в които се е съсредоточила първосъздадената светлина.

Пак и тук неволно се явява въпрос: по какъв начин Моисей могъл да знае тия чисто научни факти преди науката? И едничък отговор на това може да бъде: той е писал по вдъхновение свише.

2.Моисей говори, че в третия ден на творението земята, по Божия повеля, произвела злак, всякаква зеленина, треви със семе и плодовити дървета. На науката са известни остатъци от тая растителност, която поразява със своя величествен размер. Онова, което сега се явява нищожна билка, като например, нашият папрат, в първобитно време представлявало от себе си величествено дърво. Конците на сегашния мъх в първобитно време били около три аршина в окръжност. Но как могла да се яви тая мощна растителност без силата на слънчевите лъчи, които озарили земята чак в следващия четвърти ден? Такъв въпрос задават хората, които търсят всякакъв повод, за да посочат някакво противоречие между Моисеевото Битие и данните на науката. Но научните изследвания тук, както и в много други случаи, с цялата неотразимост на непреложната истина, потвърждават библейския разказ. Сега е доказано, че за растенията е нужна само светлина изобщо, а не изключително слънчева; а светлината, както казахме, съществувала вече от първия ден на творението. Правени са опити с електрическа светлина и в нея са намерени всички свойства, необходими за развитие на злака. Един учен постигнал важни резултати в туй отношение дори при помощта на силна светлина от проста газена лампа. По такъв начин, представеното възражение, предвид на новите научни изследвания, е изгубило всяка сила. По-сериозно в дадения случай се явява друго едно възражение, именно: в оня същия пласт земя, в който само за пръв път се появяват следи от органически живот и в който, споредъ разказа на Моисей, земята произвеждала само злак и изобщо растителност, заедно с растенията се срещат вече и животински организми: корали, мекотели и пихтийни животни от най-прости форми. Но и това възражение не е неотстранимо: земните пластове не се отделят един от друг с някаква непроницаема стена; напротив, в течение на преживените от земята хиляди години ставали всевъзможни колебания и изменения в тяхното разположение, от което те се смесват често и минават един в друг. Макар растителността и да могла да се развива под влияние на първобитната светлина, но нейното развитие при такива условия не могло да става с такава правилност и целесъобразност, каквато се забелязва в нея сега. Величествена по размери, тя била бедна по форми и краски. Тя, очевидно, се е нуждаела от правилно размерената светлина на сегашните светила.

3.Моисей в книга Битие говори, че Бог сътворил целия свят в шест дни, а в седмия ден си починал. Мнозина естествоизпитатели се смеят на този факт и казват, че светът по никой начин не е могъл да бъде създаден в шест дни от по 24 часа. Земята, за да достигнела настоящето си развитие, имала необходимост от много по-дълго, неизчислимо дълго време. Според изчисленията на немския физиолог Бишов, само растенията, които са дали въглените залежи в Саарбрюкенските области, са имали нужда от 1 милион и 4177 години за израстването им.

На това би могло да се отговори много просто, че всемогъщият Бог не в шест дни, но, ако е искал, и в един едничък миг би могъл да създаде света. Ала естествената наука иска да убеди всекиго, че Той не е тъй бързал, а е оставил да мине дълъг период време, докато земята и животът върху ѝ са приели днешната си форма.

Преди да видим дали тези научни резултати не са в противоречие с библейските данни, нека определим това: научно установено и напълно доказан факт ли е твърденето, че светът съществува от стотици хиляди и милиони години? Самото това обстоятелство, че различните геолози дават твърде различни числа, красноречиво доказва, че в основата на техните изчисления няма неопровержими данни и факти. Така например, споредъ Кантлапласовата теория, периодът от процеса за образуване на земята от нейното първоначално газоформено състояние до необходимото ѝ за органически същества замръзване се смята от 350 милиона години, а периодът от първото появяване на органически същества – 1280 милиона години. Бишов говори, че за да премине земята от течно състояние в твърдо (да се изстуди от 2000° до 200°) потребни са били 300 милиона години; а пъкъ Фурие казва, че за да премине земята от огненотечното си състояние в твърдо и да изстине дотолкова, че да могат на нея да живеят органически същества (т. е. температурата ѝ да стане много по-ниска отъ 200°), нужни били само 49 милиона години. С други думи, разликата въ изчислението между него и Бишов е на цели 251 милиона. Фламарион изброява, че, откакто започнали да живеят организми на земята досега, са изминали 10 милиона години; а знаменитият геолог Глаубрехт говори, че изобщо за образуването на земята били потребни не повече от 12 хиляди години. Против допускането на големи периоди, каквито искат Лайел и Дарвиновата школа за обясняване образувалите се долни пластове, немският естественик Гьоперт доказа чрез опити, че при висока топлина растенията и други неща в кратко време се обръщат във въглища за горене. Върху внезапните изменения, произведени чрез висока температура, са обърнали внимание немският натуралист Еренберг, както и френският геолог Добрé. Тъй че милионите и билионите години според по-предишните изчисления се намаляват съществено. Изобщо против господстващата за известно време школа на „квиетистите“, тоест защитниците на мирно и постепенно действащи закони в света, в последно време се яви и расте постоянно числото на тъй наречените „катастрофисти“, тоест защитници на повторителните и внезапни преврати и изменения в природата. За съмнителността на изчисленията у квиетистите се изказва дори и такъв решителен с дарвинистично направление изследовател, какъвто е Шафаузен, който буквално казва така: „Ние нямаме верен хронометър за измерване геологичните времена. Показването, че намерените в тинята на река Нил, в дълбочина от 72 фута, глинени буци имат 24000-годишна възраст, както и изчислението, че каменният период в Скандинавия има 4000 години, всичко това се основава на неточни и неверни предположения“.

Така че и тук имаме работа с необосновани предположения, с недоказани хипотези. Не е научно доказан факт твърдението, че светът съществува от стотици хиляди и милиони години. Науката не е установила колко време е изминало, докато земята от газоформено състояние получи настоящата си форма. А казахме, че недостоверни, недоказани научни факти не бива да се сравняват с библейските данни.

Но и да бе доказано от науката, че светът се е образувал в продължение на стотици хиляди и милиони години, и в такъв случай библейският разказ за сътворението на света в шест дни няма да е в противоречие с научните данни. Нищо не пречи библейските дни на творението да разбираме в смисъл на неопределени периоди от време. Според библейското повествование за творението, слънцето и луната, назначени да отделят деня от нощта, били сътворени в четвъртия ден. Следователно, ако не всички, то поне първите три дни на творението, когато още нямало обикновена и правилна смяна на дни и нощи, когато нямало залез и изгрев на слънце, не можем да разбираме в смисъл на нашите денонощия, състоящи се от ден и нощ и заключаващи в себе си 24 часа време. А това дава основание да се мисли, че и всички изобщо дни на творението и самата дума „ден“ в библейския разказ за творението се употребява не в строго буквален смисъл и не за означаване денонощен промеждутък от време. И еврейската дума jom (ден) в Библията нерядко се употребява в смисъл на време с неопределена продължителност. Така например, сам Моисей, след като свършва разказа за шестдневното творение, всички дни на творението подвежда под общо понятие време, което означава с думата „ден“ (Бит. 2:4). Цялото време от идването на Иисуса Христа до свършека на света св. апостол Павел нарича „ден“ (2 Кор. 6:5). При това трябва да се има предвид, че дните на творението не са дни човешки, а божествени; денят Божи или „денят Господен“ в Свещеното Писание така се отличава от кратковременните човешки дни, както времето от вечността. Така например, в 89 псалом, който е толкова по-важен, че съставянето му се приписва на автора на библейския разказ за творението – Моисей, се говори, че „пред очите на Бога хиляди години са като вчерашният ден“ (Псалом 89:5). Освен това, седмият ден, в който Бог починал от делата на творението, се нарича от битиеписателя също така ден, но очевидно е, че тоя ден вече в никакъв случай не можем да разбираме в смисъл на обикновен ден или денонощие. Тук с думата „ден“ очевидно се означава изобщо цялото време след творението, от момента когато било завършено делото на творението и почнала промислителната божествена дейност за света. За първите шест дни на творението се говори, че те имали начало и край („и биде вечер, и биде утро: ден един… И биде вечер и биде утро: ден втори“), а за седмия ден това не е казано, тоест трябва да се разбира, че седмият ден, тоест времето след създаването на човека, което се е продължило повече от 7 хиляди години, продължава и сега.

От тези три примера се вижда ясно, че между истинската наука и Библията няма и не може да има противоречие. Когато става дума за съпоставяне на научни изводи с библейски данни, трябва често и настойчиво да се повтаря тази истина, че Библията не е учебник по астрономия или геология, но е акт или документ за религията, че нейното предназначение не е да отговаря на възбужданите от естествоизпитателите въпроси, нито да спира или само да облекчава изследването на тези въпроси, а има за цел да удовлетвори само нашите религиозни нужди. „Не за по-учени да ни направи – говори св. Василий Велики – Моисей написал разказа за сътворението на света, а за да ни направи по-религиозни“. Трябва да не се забравя и това, че библейското битиеописание ни говори с езика на своето време и приоритетно към тогавашния възглед, а не с езика на точните научни изследвания, известни в настояще време. Вече бл. Иероним изтъквал това обстоятелство, а след него и Тома Аквински повтаря, че библейското изложение има значение популярно, феноменологично и антропоморфично, но неастрономично, геологично, или философско-физическо. Моисей никъде не говори, че земята се върти около слънцето. Другите библейски писатели буквално се изразяват, че слънцето е което се движи, а не земята. Но това никак не дава право на някои учени да се присмиват на Библията и да наричат библейските писатели прости и невежи, защото самите тези учени днес се изразяват не по-иначе от Моисей и другите библейски писатели. Макар да знаят и да са убедени, че земята се движи около слънцето, а не слънцето около земята, те никога не се изразяват: „земята отиваше на изток“, а казват: „слънцето отиваше на запад“; когато се съмне или се стъмни, не казват: „възлезе земята“ или „залезе земята“, а се изразяват за това нещо така, както то им се представя на очите: „възлезе слънцето“, „залезе слънцето.“ „Св. Писание – говори великият астроном Кеплер, – като учи на високи неща, се ползва от обикновения способ на речта, за да бъде вразумително, и при това говори за естествените неща само между другото и така, както те се явяват”.

Да видим сега дали Библията в учението си за произхода на човека не противоречи на истинската наука. Малко въпроси възбуждат в човека толкова висок интерес, както въпросът за неговия произход. Този въпрос вече сам по себе си представя твърде обширно поприще за умозрението. Той придобива, обаче, още по-голямо значение от това, че в зависимост от смисъла, в който той намира своето разрешение, изменя се и цялото миросъзерцание на човека.

Свещеното Писание ни учи, че светът е сътворен от Бога, че той е свободно дело на Божието всемогъщество, на Божията мъдрост и на Божията любов, и че, при сътворението на света, Бог е имал предвид човека. Не растения и животни е искал Бог да създаде, а човека. Той е особената, главната мисъл Божия, той е божествената идея, която господарува над цялото творение в целия свят, той е осъществението на същинската воля Божия. Тази мисъл Св. Писание изказва по такъв начин, че то представя Бога като в съвещание Сам с Себе Си, от което съвещание резултат е сътворението на човека. В това всичко се крие мисълта, че с човека се започва в света нещо ново, че той съществено се различава от окръжаващите го други телесни твари, че тия последните не са друго, а просто по-долни стъпала, които водят към него, че той е целта и венецът на творението, а с това наедно и край, завършек на това творение, че той, както по телесната, така и по духовната си природа, излязъл от ръцете на Твореца в най-съвършен вид не само като най-съвършен телесен организъм, но и като най-чиста разумна нравствена личност. Такъв се явява човекът в Свещеното Писание.

Но в науката съвсем не такъв се явява човекът. Учените са създали немалък брой хипотези, теории и учения за „естествения“ произход на човека. Ще се ограничим с критичен разбор само на онова учение, което, благодарение на своята научна маска, е успяло в последно време да спечели значителен брой привърженици – именно на учението на Дарвин. Дарвинизмът отрича необходимостта от особен творчески акт в сьздаването на човека и обяснява произхода му посредством естественото прераждане на нисшите форми животински живот във висши, а най-вече – маймуновите форми в човешка форма. Ясно казано, привържениците на дарвинизма учат, че човек е произлязъл от маймуната, или, както някои по-предпазливо казват – и маймуната, и човекът имат един и същ прадед. Библията учи, че Бог създал човека по Свой образ и подобие, а теорията, която е облякла мантията на науката ни говори, че човек не е падналият Адам, а е едно развито животно, произлязло от маймуната. Вместо богоподобието на човека, дарвинизмът прокламира маймуноподобието. Това странно учение ни уверява, че в телесната форма на човека, дори и в самия организъм на мозъка му, не се намира никаква съществена разлика между човека и животното; дори и художествените наклонности у човека били едни и същи с ония на животните, едничката разлика се състояла само в една по-голяма способност на мозъка за развитие, със силата на която човек могъл да съзнава себе си и, тъй да се каже, могъл да обладава себе си.

Да, това е прогресът на модерния дух. Природата е всичко, тази реална, чувствена, веществена природа. Вън от нея няма нищо. Нищо няма отвъд облаците, никакъв Бог и никакъв задгробен и бъдещ живот. Всичко е материя и вечна промяна и вечно кръгообръщане на материята. По-нататък няма възможност да се слезе. Триумфът на модерния дух се състои в това, че той снижи себе си до степен на животно и ограничи живота изключително в чувствеността. Естествено, Бог и човек стоят и падат наедно. Такъв е неизбежният, постоянно повтарящ се закон. Престане ли Бог да бъде Бог, престава и човекът да бъде човек. Превърне ли се Бог в материя, преобръща се и човекът в плът, животно, маймуна, изчезва и разликата между него и маймуната.

Но наистина ли ние сме стигнали дотам, та с пълна сериозност да обсъждаме въпроса, дали има съществена разлика между човека и животното? Не самият ли този факт, че ние можем да поставим този въпрос, е сам по себе си поразително доказателство за тая разлика? Тази голяма заблуда на човешкия дух не щеше да бъде възможна, ако този човешки дух не бе тъй високо поставен и тъй свободен в своя мислителен живот, за да може да слезе и до такава една ниска нелепост.

И действително, дарвинизъмът не издържа критика. Най-главният недостатък на тази теория се състои в това, че за нея няма твърда фактическа опорна точка, че тази хипотеза е лишена от поддръжка в необходимите факти на опита и в исторически известните данни. Сами дарвинистите, поне по-безпристрастните от тях, съзнават, че „разликата между най-висшата маймуна и най-нисшия дивак е голяма“, че „свързващото звено между човека и маймуната и досега не е открито“, че „няма нито една маймуна, която бихме могли дори да сравним с човека, и няма нито едно племе диваци, които бихме могли да считаме, че стоят на едно равнище с маймуните“, че „тази празнина в органическата верига не може да бъде заместена с никакви угаснали или живеещи видове“. А без това цялата история за произхода на човека, изобразявана от Дарвин, колкото и да е остроумна, все пак се оказва съвършено измислена от начало до край. Благодарение на всестранната критика, убежденията на Дарвин в последните дни на живота му претърпели някои изменения. Сам Дарвин си признава, че той „твърде много прибързал в изводите, силно ги е преувеличил и дал твърде голямо значение на действието на естествения подбор“.

Дарвинизмът казва, че човек е произлязъл от маймуна. Но от коя маймуна е произлязъл, това не се посочва. Предполаганите от Дарвиновата теория родоначалници на човешкия род от животинското царство съществуват изключително в съчиненията на дарвинистите, но никъде в природата, в земните пластове не са намерени. Да признаят за непосредствен прадед на хората някоя от сега съществуващите породи маймуни, не се решават и самите дарвинисти, предвид на голямата разлика между човека и маймуната. Достатъчно е, например, да обърнем внимание на разликата между обема на мозъка у маймуните и човека. Според изследванията на Фохте, средната величина на мозъка у мъжката горила – най-голямата и най-развита порода маймуни – едва достига до 500 кубически сантиметра (у женската той е по-малък); у породата шимпанзе и орангутан е още по-малък обемът на мозъка; а средната величина на мозъка у най-нисшата човешка раса, която има най-малък мозък в сравнение с другите човешки раси, – именно у австралийските негри, излиза на 1628 куб. сантиметра. Обемът на мозъка у новородено дете е два пъти по-голям от мозъка на голяма възрастна горила. Ако вземем под внимание разликата на мозъчния обем у различните човешки раси, то тази разлика не ще ни изненада със своята грамадност. Американският физиолог Дейвис намерил, че средният обем на мозъка у европейците се равнява на 1845 куб. сантиметра; средният обем на мозъка у австралийците на 1638 куб. сантиметра. Разликата тук значи е само на 207 куб. сантиметра, тогава когато разликата между обема на мозъка у горилата и австралиеца е на 1128 куб. сантиметра. Последователите на Дарвин и досега, при всичките им издирвания, не са успели да открият в органическата природа брънки, които да посредничат при прехода от животни към човек. „Между човеците и маймуните – казва Ренке, – няма лествица от стъпала, и негърът не е никак пò животно от европееца. Зеещата между човека и маймуната голяма яма не може да се попълни и според днешното състояние на науката“. Според немския геолог Пфаф, най-старите от намерените досега следи от човека в геологичните пластове на земята представят неговата организация на същата степен развитие, на каквато тя сега се намира. От многобройната маса намерени досега човешки черепи не са намерени такива, които да указват на особена раса, която е стояла на прехода от маймуна към човек. Указват понякога на така наречените микроцефали (малоглави) човеци, че те са остатъци от една измряла човешка раса, която е стояла на пътя към по-усъвършенстваните раси; но това е все също, ако някой вземе да доказва, че в минали времена е съществувала цяла раса джуджета, понеже и сега има джуджета. Това са само аномалии, които никак не доказват Дарвиновата хипотеза. Ясно е, че това учение само тогава ще бъде научно доказано, когато се намерят подобни преходни форми. Но сега, когато земята, тъй основно изследвана, отказа да даде какви що-годе следи от нещо подобно, надеждата да се намери един среден член между маймуната и човека е спаднала на нула. Вирхов, безспорно най-велик в тази област, казва: „Твърдо стоейки върху почвата на факта, ние трябва положително да признаем, че между човека и маймуната съществува рязка черта на разделение. Нямаме никакво право да учим и провъзгласяваме като научно откритие, че човек произлиза от маймуната или от някакво друго животно. Това можем да представяме само като хипотеза. За произхода на човека от животно фактически няма никакви останки, които все пак трябваше да съществуват, ако действително са живели. Търсеният прачовек именно го няма налице“. И сам Хекел, най-горещият привърженик на Дарвин в Германия, казва, че роднинството на човека с маймуната не е нищо друго, освен една недоказана хипотеза.

Хипотезата на Дарвин за произхода на човека от маймуната се основава на друга по-обща негова хипотеза за произхода на видовете чрез трансформация, преобразуването, прераждането. Според тази хипотеза, от една или няколко основни форми, от първобитната клетка се развива, с течение на времето, цялото богато разнообразие на органическото творение. Това, което ние наричаме видове и ни се показва като разнообразие във видовете, това са просто стъпалата на постепенното развитие и изменение. Различните степени са се образували чрез различието на външните условия на битието, чрез постепенните преходи и наследствеността по измененията. Ако те се виждат на нас постоянни и устойчиви, това зависи единствено от малкото време, с което ние разполагаме за наблюдение. Самò по себе си всичко, и днес още, се намира в постоянно движение. Много форми са измрели, притиснати от други по-добре организирани, по-силни в борбата за съществуване. Така, целият свят на органическия живот образува една голяма свързана линия на прогресирващи постепенно, саморазвиващи се образования. Всичко е сродно помежду си, дори и най-разнородното наглед, тъй също и човекът с всичко друго. Той има произход еднакъв с най-нискостоящите животински форми, различни са само роднинските степени. В най-близко сродство човекът се намира с близкостоящите до него животни – маймуните. Наистина, най-близките роднини, на които той дължи преди всичко своето съществуване, са изчезнали. Те може да са загинали заедно със земята, на която са обитавали и която, наверно, е потънала в морето; те, може би, и се намират още някъде, без да се знае.

Това е хипотезата на Дарвин. Тя стои по-долу от всяка критика. Здрав разум не може да я приеме. Всички „съществуващи организми се развили от една форма“. Добре, но откъде се е взела най-първата органическа форма? „Световни сили чрез една точно пресметната, строго планомерна, непрекъсната и безкрайно целесъобразна дейност произвели от първоначалната органическа форма висши и по-висши форми на живот – от най-малките растения до човека включително“. Но това не е ли доказателство за един творчески план, предварително съставен за целесъобразното развитие на организмите? Не тук ли именно ни се налага да признаем действието на един мъдър творчески гений, който от няколко само началà прави хиляди най-сложни приложения, най-велики изобретения? Химията не е в състояние да създаде нито животно, нито човешки зародиш, който в семето играе такава чудна роля; но със своите безуспешни опити да постигне този резултат химията доказва едно, че тук се иска велик ум, без който никакви опити не могат да се предприемат. Е, можем ли да допуснем, че там, дето опитът за произвеждане живи същества и в това число човека, се е оказал в най-висока степен сполучлив, работата се е свършила без ум, без разумна сила, която отнапред знаела какво трябва да се направи, за да излезе опитът сполучлив? Ако творението представя една постоянна прогресираща по стъпала серия на постоянно развиващи се форми, то как се достига изобщо до развитието? Може ли простият случай, може ли простото различие на външни условия в съществуването да предизвика развитие? Как се започва, как се постига движението на напред? Може ли да съществува напредък без цел? Възможно ли е да има цел без предварително да има мисъл за тази цел, без най-напред да съществува целта в мисълта? „Последното е първото“ – казва Аристотел. Целесъобразните действия и неща непременно трябва да имат и целеполагащ разум. И ако дори развитие би било възможно без такъв разум, то как е възможно, изобщо, по-възвишеното да произхожда от по-ниското? Ако, при това, органическият живот на животното стои по-високо отколкото животът на растението, чувството – по-високо от безчувствеността и т. н. – то, как е възможно по-възвишеното да произхожда от по-долното, ако, следователно, по-възвишеното не е първото? Известно е старото логическо положение, че следствието не може да съдържа повече отколкото съдържа в себе си причината. И безспорно е това положение. То намира тук пълно приложение. Как е възможно човек да произхожда от животното, ако животното не носи предварително в себе си човека, тоест не е именно животно? Никога съзнание не може да произлезе от безсъзнателното, никога светът на нравственото и духовното не може да произлезе от простата материя. Казват, че за човека било по-достолепно да се мисли, че той е едно развито животно, отколкото да се мисли, че е изпаднал Адам. Да, но действителността какво говори! Действителността говори, че човеци могат да слизат до степен на животно, могат да се оскотят; никога обаче, животни не могат се възвисят до човека и ако дори живеят в човешко общество. Те могат да бъдат дресирани така, че да имат човешки обноски, както едно време бяха дресирали една маймуна в една европейска столица и бяха я направили предмет на един вид култ, защото тя беше се научила да си служи със салфетка и да пуши цигари. Но ако цялата човечност се състои в това само, то без съмнение, не една маймуна само може да стане човек.

Дарвиновата хипотеза учи, че всички видове растения и животни постепенно се образували един от друг, и всички са произлезли от един първичен вид. А битиеписателят Моисей говори, че растенията и животните са създадени от Бога „по свой род“, тоест създадена е не една растителна или животинска форма, а много растения и много животни. Наблюдението всеки ден потвърждава библейския разказ. Доколкото се простират нашите знания, видовете са постоянно едни и същи. Никой още не е наблюдавал никога, че един съвършено нов основен вид да е произлязъл от друг по-стар. Възразява се, че това е невъзможно, защото за това били нужни хиляди години. Но тогава трябваше да се намерят поне в старите земни пластове преходни форми. От такива преходни форми обаче никъде не е открито. В Египет 4000-годишните мумии на фараоновите мишки и диви нубийски котки са съвършено такива, каквито са и днес тия животни. Камилите и дромадерите по развалините на Ниневия са тъкмо като тия, които живеят и до ден-днешен. Лястовицата вие гнездото си, пчелата гради медната пита, паякът плете своята мрежа съвсем така, както и преди 3000 години. Овцата е блеела във времето на Херодот също тъй, както и днес. Нещо повече – в земните пластове, които според дарвинистите ще да са от много и много стотици хиляди години, се намират брестови и липови листа, които напълно приличат на днешните и в кехлибари от по-стари пластове се намират такива паяци, както ги виждаме и днес.

Чрез дарвинизма може наистина да се обясни, че някои органи на растенията и животните, които вследствие промяната на жизнените условия са станали излишни, все повече и повече са изчезвали, и че по-слабите органи чрез упражняване в борбата за съществуване са ставали по-силни и по-важни, но не и че постепенно са се образували нови органи. Според дарвинизма птиците, например, са се развили от влечугите (рептилите), като се превърнали предните членове на тези животни в крила. Но ако размисли човек по това, ще види, че то е неприемливо. За такава една промяна ще са били необходими дълги и много дълги периоди от време. През това време, обаче членовете не биха били вече пригодни за тичане, нито пък още за летене.  В този дълъг период тези животни биха били съвсем безпомощни същества, които ще е трябвало без друго да загинат в борбата за съществуване. Същото би станало и с човека, ако той бе произлязъл и се развил от маймуната.

Но има друго нещо, което съвсем не ни позволява да се съгласим с Дарвин, че човек произлиза от маймуната или от друго някое животно. Това е духовно-нравствената природа на човека, която най-много го отличава от животните. Тая природа най-напред се проявява в способността на човека да говори. Нито едно животно не е надарено с тази способност. Вярно е, че много от висшите породи животни, в това число и маймуните, при опасност издават крясъци, с които предупреждават сродните на тях животни, или пък чрез различни звуци изразяват пред тях разните свои афекти. Но всичко това не е език, както мисли Дарвин, а са само възклицания. А лингвистите отдавна са доказали, че съществува голяма разлика между крясъка или възклицанието, чрез което се изказва само известно усещане, и думата, чрез която се изразява известна мисъл. Макс Мюлер изрично казва, че „езикът се започва там, дето се свършва междуметието; понеже очевидно е, че съществува голяма разлика, например, между думата „смея се“ и възклицанието „Ха!-ха!-ха!“ или между думата „страдам“ и „ах!“ или „ох!“ В анатомичните условия животното няма никакви пречки да говори. Животното би могло да се научи да говори, само ако би се превърнало в мислещо разумно същество. Човекът говори – и ние не знаем, кога той не е говорил; между това нито едно животно нито веднъж не е произнесло ни една дума. Езикът е нашият рубикон, и нито едно животно не ще дръзне да го премине. Ето нашият фактически отговор на всички онези, които разсъждават за развитието на животните, които вярват, че те поне първичните зародиши от всички човешки способности са открили в маймуните, че човек е само благородно животно, възтържествувал победител в борбата за съществуване“. Животното не говори не затова, че не може да говори, а затова, че не може да мисли и, следователно, няма какво да говори. Думата служи за израз на мисълта и се явява не по-рано от формирането на известна мисъл. В това е същественото различие на думата от членоразделния звук. Папагалът, например, може да бъде научен да произнася членоразделни звукове, което показва, че той физически има тази способност. Но папагалите в гората не говорят помежду си, не си изказват чрез думи своите усещания. Това е затова, че те нямат мисли, които са съществено предварително условие за говорене.

Освен в дара на словото, духовната природа на човека се проявява още и в интелектуалните и нравствените му способности. Нито едно животно няма такива способности. На нищо не се основава мнението на Дарвин, че у животните се забелязвали умствени способности и нравствени чувства, и че тия способности у човека се различавали само по степен, а не по род. Духовната разлика, която съществува между животните и човека, частно – между маймуната и човека, не е в степента на развитието, а в самата природа. Човек има дар на слово, развива се умствено, разсъждава, усъвършенства се духовно. Потрябвал му огън, изнамерил го; потрябвали му сечива и оръдия, открил ги. Нищо подобно не виждаме в света на най-развитите маймуни. Колкото и да мръзнат, на тях няма да дойде наум и огън да си накладят, макар да са видели това стотици пъти от хората; няма да се сетят да търсят средства за прехрана, за отбрана. Ако у животните се предполага разум, то чудно е, защо у тях не забелязваме способности към интелектуално, морално развитие, защо те нямат свой род култура, наука, най-после религия? Ако човек е произлязъл от животно, то откъде и как са се появили у него умствените способности и нравственото чувство? Отговорът е само един: човекът не е произлязъл от животно. Бог е създал човека, създал го е по Свой образ и подобие – с умствени способности и с нравствено чувство.

От казаното дотук всеки може да си представи, какво безчинство е, дето често пъти в книги, статии и сказки учението на Дарвин се представя като да е доказано от естествената наука и възприетo едва ли не от всички естествоизпитатели. Не. Дарвинизъмът отдавна е научно оборен. И ако той днес има привърженици сред някои учени-материалисти, то е сред такива, които още се надяват чрез него да обосноват и оправдаят своя атеизъм.

_____________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 3, с. 69-78.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Текстът е съставен от автор, подписал се като Р. С., по апологиите на Фр. Гетингер, Хр. Лютард, Н. П. Рождественски, В. Щудемунд и други.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2vW