Ангел Н. Ангелов

XI. Фикх и шариат

1. Фикх

Ал-Фикх (дълбоко разбиране, знание) е ислямската доктрина за правилата на поведение на мюсюлманите (юриспруденция) и за ислямския комплекс от социални норми (мюсюлманското право в широк смисъл).

И в двете значения ал-Фикх не се оформил веднага с възникването на исляма и на първата мюсюлманска държава – халифата. До първата половина на VIII век системата от социални норми (в това число и юридически) на халифата, като цяло не се определяла от положенията на исляма, а се състояла от норми, които имали предислямски произход и продължавали да действат в новите исторически условия. По това време правната система на халифата възприела отделни елементи от византийското, сасанидското, талмудическото и каноническото (на източните християнски църкви) право, а така също и немалко местни обичаи, много от които впоследствие били ислямизирани и включени в ал-Фикх.

Създаването на ал-Фикх-юриспруденцията протичало заедно със записването на хадисите за пророка Мохамед по думите на неговите сподвижници. Затова първите трудове по ал-Фикх представлявали всъщност сборници с тематично подбрани хадиси, а не правни изследвания. Систематизацията на хадисите способствала за оформянето на ал-Фикх като самостоятелна дисциплина.

През VIII-ми и първата половина на IX-ти век в ал-Фикх-юриспруденцията се създавали свои понятия, формирали се специфичен език и методология. Бил направен изводът, че Коранът и суната имплицитно съдържат отговорите на всички въпроси, които факихите (законоведите) трябва „да извлекат“ от тях. Постепенно били намерени начините „за извличане“ (ал-истинбат) на правни решения от основните източници. За самостоятелен източник факихите признали също така единодушното мнение (иджма) на мюсюлманската община (ума), разбирано като консенсус на сподвижниците на пророка Мохамед. Появило се понятието ал-кийас (по аналогия), чието признаване на източник за ал-Фикх, заедно с Корана, суната и иджма поставило началото на особено направление в ал-Фикх – Усул ал-Фикх, занимаващо се с източниците, методите за тяхното тълкуване и използването им при решаването на конкретни правни въпроси. Голяма заслуга за създаването на ал-Фикх-юриспруденцията има аш-Шафии (починал в 820 година), който в трактата „ар-Рисала“ за първи път формулирал точни определения на нейните основни категории.

Ал-Фикх-юриспруденцията започнала да включва в себе си изучаването на две категории норми:

1) определящи отношенията на мюсюлманите с Аллах – правилата на култа и изпълняването на религиозните задължения (ал-ибадат);

2) регулиращи отношенията между хората, а така също отношенията на мюсюлманската власт (държавата) с поданиците, с другите религии и държави (ал-муамалат). Основните усилия на факихите (законоведите) се насочили към разработката на втората категория норми.

От средата на IX век в сунитската ал-Фикх-юриспруденция постепенно се утвърдила идеята, че само крупните законоведи от миналото са имали право да изучават и решават въпроси от богословско-правния комплекс, а в средата на Х век бил постигнат мълчалив консенсус, в съответствие с който появите на нови школи и направления със своя система от начини за формулиране на правни решения, занапред ставало невъзможно.

Най-развитата част от ал-Фикх – правото представлява правото на личния статус (ал-ахвал аш-шахсийа) – съвкупността от нормите, регламентиращи брачно-семейните, наследствените и някои други близки до тях отношения. Прилагани били и норми на европейското право, което било допустимо в Османската империя, през XIX век, по време на „режима на капитулациите“. Освен това, личният статус на немюсюлманите се определял с правила, признати от една или друга религиозна община, което също така ограничавало сферата на действие на ал-Фикх – правото. В резултат на всичко това, то съхранило своите позиции главно при урегулиране отношенията на личния статус и на практика престанало да се прилага в държавното, административното, наказателното, търговското, а в значителна степен и в гражданското право. Заедно с това, обаче, тогава била извършена първата официална кодификация на нормите на ал-фикх – правото чрез приемането в 1869-1877 година на Маджаллат ал-ахкам ал-адлийа, която играела ролята на граждански кодекс на Османската империя (до днешно време този акт продължава частично да се прилага в Кувейт).

В сегашно време конституциите на много ислямски страни признават основните и смятани за неизменни норми на ал-Фикх за главен източник на тяхното законодателство. Затова при подготовката на съответните закони широко се използват класическите трудове по ал-Фикх – юриспруденция, а в отделни страни (Египет, Йеменската арабска република и други) се създават даже специални комисии за систематизация нормите на ал-Фикх – право по отделните отрасли. От петдесетте години на ХХ век се предприемат опити да се подготви енциклопедия на ал-Фикх (в частност в Египет, Сирия и Кувейт). Най-авторитетното издание от подобен тип е енциклопедията на ал-Фикх, носеща името на Гамал Абдел Насър и излизаща в Египет от 1966 година.

2. Разклонения на фикха

Фуру ал-Фикх или „разклоненията“ на фикха представлява ислямското позитивно право. Самото понятие “разклонения“ (фуру) за пръв път е зафиксирано в съчинението „Китаб ал-асл фи-л-фуру“ (по-известно като ал-Мабсут) на Мохамед аш-Шайбани. За разлика от източниците на фикха (усул ал-фикх), които ясно и точно били формулирани от Мохамед ал-Шафии, частите на позитивното право не били разграничени помежду си и един и същи въпрос можело да бъде разглеждан като принадлежащ към различни раздели. Обаче, във фикха се открояват няколко големи теми, обединяващи близки правни въпроси:

1) въпроси, отнасящи се към вярата и ритуала: молитва, пост, очистване, поклонничество и така нататък;

2) въпроси, отнасящи се към данъчното облагане;

3) въпроси, отнасящи се до различни договорни задължения: търговски и трудови съглашения, наем, аренда и други;

4) въпроси, касаещи семейно-брачните отношения, завещания, наследства и други;

5) въпроси, засягащи престъпленията и наказанията налагани при тях;

6) въпроси, отнасящи се до държавното устройство и управлението на държавата;

7) въпроси, отнасящи се до начина на водене на войните и междудържавните отношения;

8) въпроси, касаещи делопроизводството и съдопроизводството и

9)въпроси, отнасящи се до оценката на човешките постъпки и помисли в пет категории: задължителни, желателни, неутрални, нежелателни и забранени.

На практика, да се отнася всеки правен случай към една от посочените теми не било задължително, защото всеки от тях можело да се разглежда  в няколко аспекта. Тези теми, обаче, отразяват специализацията на правните знания, която се получила в съответствие с изискванията на живота.

3. Шариат

Иш-Шариа (прав, правилен път; закон, предписания) е комплекс от предписания, посочени в Корана и суната, които определят убежденията, формират нравствените ценности и религиозната съвест на мюсюлманите, а така също са източници на конкретни норми, регулиращи тяхното поведение.

Затова шариатът често се възприема в масовото съзнание като ислямския начин на живот, като комплекс от правила за поведение, включващи най-разнообразни норми – религиозни, нравствени, битови, правни и други. И действително от позициите на историческия и социологическия подход шариатът може да се разбира като общо учение за ислямския начин на живот, като сбор от предписания, обезателни за изпълнение от мюсюлманите и съдържащи се в Корана и суната. В тях преди всичко се засягат въпроси на вероучението и етиката, определящи убежденията и религиозната съвест на вярващите. Що се касае до постъпките на човека, до неговото външно поведение, положенията на шариата ги регламентират не сами по себе си, а по пътя на конкретизацията в определени норми. Тази функция изпълнява ал-фикх – юриспруденцията, която е дисциплина, занимаваща се с извличането на конкретни правила на поведение от шариата. Може да се каже, че на нивото на нормативната регламентация на отношенията между хората шариатът не може да мине без ал-фикх – правото, а знанието на нормативната страна на шариата съществува реално само в конкретната форма на ученията на различните школи на ал-фикх – юриспруденцията. Само посредством фикха се извършва прехвърляне на положенията на шариата в плоскостта на действащите и съблюдавани от мюсюлманите правила на поведение. Другояче казано, положенията на Корана и суната съставляват съдържанието на шариата, който, от своя страна, играе ролята на общ идеен източник, на религиозно-етична основа на ал-фикха (право и юриспруденция).

4. Школи в ислямското право

Мазхаб (мн. ч. мазахиб, път) е термин, широко използван във всички области на исляма – в богословието, фикха, философията и други. В най-разпространеното значение мазхаб означава богословско-правна школа, направление. С оформянето на сунитския фикх мазхаби започнали да наричат преди всичко четири основни богословско-правни школи – на ханафитите, на маликитите, на шафиитите и на ханбалитите. По-късно към тях бил добавен пети (шиитски) мазхаб – богословско-правната школа на имамитите-джафарити (ал-фикх ал-джафари), която днес представлява държавната правна ситема на Иран.

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 6*“ →

Ангел Н. Ангелов

III. Направления в исляма – сунити, шиити и хариджити

В тази глава ще се опитаме да разгледаме по-подробно и да посочим отликите между сунити, шиити и хариджити.

1.Сунитите или „Хора на суната и на съгласието в общината“ (Ахл ас-Суна ва-л-Джамаа) са едно от основните течения в исляма.

Първата част от името произлиза от думата суна, примерът на живота на Мохамед като образец и ръководство за цялата мюсюлманска община и за всеки мюсюлманин при решаването на проблемите в живота. Този пример е зафиксиран в хадисите, съобщенията за неговите постъпки и изказвания. Доколкото ислямът признава, че Мохамед непосредствено е общувал с Аллах, то и изказванията му се смятат за боговдъхновени. Затова, заедно с Корана, суната се възприема от мюсюлманите като основа на исляма. Шиитите също почитат суната, но имат свои сборници с хадиси, тъй като смятат, че сунитите са променили в техните сборници всичко онова, което потвърждава особената роля на Али в мюсюлманската община.

Втората част от името – „съгласно мнението на общината“ – отразява втората много важна идея на традиционния ислям – идеята за особената роля на общината при решаването на основните религиозни и обществени проблеми, възникващи пред мюсюлманите. След смъртта на Мохамед животът в общината (ума) трябвало да се гради върху строгото изпълнение на заветите на Корана и суната, чието правилно тълкуване се осигурявало чрез съгласието на общината, представлявана от своите авторитетни учени-богослови (иджма – съгласие). Съгласно мнението на общината политическата и духовната власт трябва да принадлежи на халифа – човек, избиран от общината и най-подходящ, според личните си качества и знания, за претворяване в живота заповедите на Корана. Шиитите смятат, че родството с Мохамед, пророка на Аллах, дава на членовете на рода на Али Божия благодат и само те могат да ръководят мюсюлманите.

Основните формални признаци за принадлежност към Ахл ас-Суна ва-л-Джамаа са: признаване законността на първите четирима халифи (Абу Бакр, Омар, Осман и Али), признаване достоверността на шестте сборника с хадиси (ал-Бухари, Муслим, ат-Тирмизи, Абу Дауд, ан-Насаи и Ибн Маджи) и принадлежността към една от четирите богословско-правни школи (мазхаб) – маликитска, ханафитска, ханбалитска и шафиитска.

Сунитите представляват болшинството от населението на всички страни от ислямския свят, с изключение на Иран и Ирак, където те отстъпват по численост на шиитите[20].

2.Шиити (аш-Шиа – привърженици на; партията на [Али]) е общото название на различни групировки, признаващи Али б. Аби Талиб и неговите потомци за единствено законни наследници и духовни приемници на пророка Мохамед. Тези групи се оформили в хода на борбата за власт в началото на втората половина на VII век и станали ядро на движението, което нарушило първоначалното религиозно единство на мюсюлманската община и по-късно довело до нейното разделяне на две основни части – сунити и шиити. По своето значение този разкол излязъл от рамките на династийното съперничество за власт вътре в халифата, като оказал огромно влияние върху съдбата на ислямския свят.

След убийството на Али неговите привърженици повели борба за връщането на върховната власт (имамата) в „семейството на Пророка“, под което те разбирали изключително Алидите – потомците на Али. Военно-политическите поражения на шиитите (гибелта на Хюсеин, по-малкия син на Али) съдействали за това тяхната дейност да се насочва все повече в областта на религиозните идеи. Шиитската пропаганда помогнала за свалянето на Омейядите, обаче, от плодовете на многогодишната борба се възползвал друг клон на хашимитите – Абасидите. Алидите не прекратили борбата за власт, но тяхното разграничаване от Абасидите стеснило значително тяхната социална база. Освен това и в самото шиитско движение нямало единство. Разногласия и разколи сред тях предизвиквал преди всичко въпроса за предаване правата върху имамата на съответния потомък на Али. Още през VIII век шиитското движение се разпаднало на две основни течения – умерено и крайно. Към умерените шиити се отнасят зайдитите (днес по-голямата част от тях се намират в Северен Йемен) и имамитите (днес те представляват най-многочисления клон на шиитите, над 80% от тях). Тяхното учение е държавно вероизповедание в Иран, а в Ирак те са половината от населението. Освен това имамитски общини има в Ливан, Кувейт, Бахрейн, Йордания, Афганистан и в други страни.

Имамитското вероучение се свежда до пет принципа или основи на вярата (Усул ад-Дин):

1) Учение за единобожието (ат-таухид);

2) Вяра в божествената справедливост (ал-адл);

3) Признаване пророческата мисия на Мохамед и предишните пророци (ан-нубува);

4) Вяра във възкресението на мъртвите, Съдния ден и задгробния живот (ал-маад или ал-кийама) и

5) Учение за имамата.

Първият, третият и четвъртият догмати са общи за шиитите-имамити и за сунитите. В разбирането на божествената справедливост между тях има известни различия, но само учението за имамата, което станало основен догмат на имамитите, се разминава радикално със сунитската доктрина за върховната власт.

В правото шиитите-имамити имат отделна школа (мазхаб). Нейни отличителни особености са допустимостта на временен брак (мута) и „благоразумното скриване на вярата“ (ат-такийа). Те имат свои сборници (Ахбар) с предания (хабар) за думите и делата на Мохамед. Освен всичко това, за тях е характерен култа към мъчениците, за каквито те обявяват всички свои имами и на първо място Хюсеин. Затова поклонничеството до техните гробници (в Неджеф, Кербела и другаде) има голямо значение в тяхната религиозна практика.

Крайното течение било оглавено от онези шиити, които обожествявали имамите от рода на Али и от исмаилитите, чието учение толкова се отдалечило от основните положения на исляма, че фактически се превърнало в нова религия. От своя страна тези клонове се разпаднали на многочислени общини.

През цялата история на исляма шиитите водели с променлив успех борбата за връщане на властта на потомците на Али. Най-енергично водели тази борба зайдитите и исмаилитите, на които се отдало да създадат алидски държави (имамати) в различни краища на мюсюлманския свят (Табаристан, Йемен, Египет).

В сегашно време към шиитското вероучение се придържа абсолютното болшинство от населението на Иран, повече от половината от населението на Ирак, значителна част от мюсюлманите на Ливан, Йемен и Бахрейн, а шиитски общини има почти във всички мюсюлмански страни[21].

3.Хариджитите (ал-Хаваридж – излезлите) са последователи на най-ранната в историята на исляма религиозно-политическа групировка, която се образувала в хода на борбата за власт в халифата между привържениците на Али и Муавия. В битката при Сифин (657 година) Али се съгласил на арбитражен съд, което предизвикало негодувание в неговия лагер. След като се разочаровали от Али като вожд и заявявайки, че „решението принадлежи на Аллах“, 12 хиляди воини напуснали неговия, лагер, който се намирал край Куфа и се преместили край селището Харура, поради което в началото били наричани харурити. Така възникнало хариджитското движение. То е било наречено с това име поради „излизането от Куфа“ на бившите привърженици на Али. В литературата те се споменават и под други имена: ал-мухакима; аннавасиб; аш-шурат, ал-марикун (отстъпници). Впоследствие хариджити наричали всички онези, които се противопоставяли на законния глава на общината.

Те водили въоръжена борба срещу Али, докато той не бил убит в 661 година. С не по-малко ожесточение те се борили и срещу Муавия, увеличавайки списъка на падналите мъченици за вярата, за чието отмъщение призовавали. Хариджитите изработили своя тактика – неочаквани набези с конни отряди, които в случай на опасност бързо отстъпвали към основната база в ал-Батаих – блатиста местност недалеч от Басра.

Обаче, още в началото на втората половина на VII век всред хариджитите се образували няколко групировки, наричани по имената на техните вождове – азракити, ибадити и суфрити. Тяхното съперничество отслабвало хариджитското движение като цяло, всяка от тях водела борбата без да разчита на помощта на останалите. Независимо от това мощните движения на азракити и ибадити държали в постоянно напрежение централната власт. Освен в Ирак и Иран хариджитите развили широка дейност в Арабския полуостров (Хадрамаут, Йемен) и Оман и в Северна Африка, където и днес съществуват общини на ибадитите (в Алжир и Либия). Те имат значителен принос при разработването на въпросите, свързани с идеята за халифата. По въпроса за върховната власт в халифата хариджитите се противопоставяли както на сунитите с техния принцип на изборност на халифа, така също и на шиитите с техните представи за наследственост и святост на имамата. Те признавали изборността на водача на религиозната община, но произхода на кандидата за тях нямал значение. Халифът можел да бъде „роб или свободен, набатей или курейшит“, според мюсюлманския богослов от XII век аш-Шахрастани[22]. Необходимите качества за претендента били: да следва Корана и суната, справедливо да се отнася с хората и да е способен с оръжие в ръка да се противопостави на владетеля-тиранин. Всяка община, според хариджитите, може да си избере свой имам-халиф, както и да го отстрани, ако той се окаже недостоен. По същество суверенната власт, съгласно тяхното учение, принадлежи на мюсюлманската община, а имамът-халиф е неин пълномощник.

Във въпросите на вярата хариджитите били поборници за чистотата на исляма и се отличавали със строго изпълнение на религиозните предписания. Изхождайки от положението, че истинската вяра се определя от действията, те правели извода, че извършилите тежки грехове стават вероотстъпници, с които трябва да се води свещена война (джихад).

Обаче, тяхната нетърпимост към всичките им политически и религиозни противници, както и към другоячемислещите мюсюлмани стеснявала социалната база на движението им[23].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 2*“ →