Виктор Димитриевич Кудрявцев

За да познаем един реален пред­мет, е необходимо: 1) този предмет да действа върху нас; 2) да остави впе­чатление у нас, тоест да имаме усеща­не за него; и 3) да мислим за пред­мета съобразно законите на нашия познаващ дух. Действието на предмета върху нас и полученото от него впе­чатление ни уверяват в съществуването на предмета; мисленето за предмета, което подлага на процеса на своята законосъобразна дейност впечатлението, ни дава познание за предмета, което, разбира се, може да бъде твърде раз­лично по степен на ясност и верност, в зависимост от степента на яснотата и силата на впечатлението, и в зависи­мост от мярката, с която участва и се проявява мислителната сила на духа. Прилагайки към идеята за Божеството този способ за придобиване познания за реалните предмети, ние идваме до заключението, че първоначалното и единствено основание за признаване съществуването на Бога (или иначе казано – за вярата в Бога) е усе­щането, съзнаването на действието на Божеството върху нашия дух; що се отнася до дейността на познаващата сила на човешкия дух (представи, ми­слене), то тя съставлява по-нататъш­но условие за нашето богопознание и определя за нас не толкова самата увереност в съществуването на Боже­ството, колкото качеството и достой­нството на тези представи и понятия за Него, каквито човекът може да си състави.

Но при атеизма не става дума за качеството на понятието за Бога; атеизмът не е някакво едностранно или лъжливо понятие за Него; безбожието отрича самото съществуване на Божеството; оттук е ясно, че основ­ната причина за неверието ще да се заключава във второто условие от три­те, които способстват да се образува религиозната идея, а именно в извън­редното ослабване на усещането за Бога. Само този може да отрича би­тието на Бога, който не усеща или съвършено слабо усеща в собствения си дух Божието действие.

Но по какъв начин може да произ­лезе в душата на човека такава нечувствителност към божественото, стигаща до отричане на Божието съществуване? Ако в човека има способност да усеща и да познава божественото начало, ако признаваме, че Бог не само може, но и действително непосредствено се от­крива на нашия дух, тогава как да си обясним такова отсъствие на възприемчивост към божественото, което стига до отричане на Божието битие? Самото съществуване на атеизма се представ­лява невъзможно, тъй като това би означавало отричане на човека от соб­ствената си природа, изчезване в него на най-съществената принадлежност на духа му – способността да усеща и познава сръхчувственото.

Що се отнася до пълното изчез­ване в човека на всякакво усещане за действието на божественото начало, ние сме готови да се съгласим, че това явление е невъзможно, и че атеизъм в най-точното значение на тази дума не съществува. Откритото и решително отричане на истината за Божието битие, изказвано от така наречените атеисти, тук още нищо не значи. Твърде е въз­можно това отрицание да съществува само на думи, основано на недоразу­мение, и всъщност засяга само едно или друго определено понятие за Бога, а не докосва най-дълбоката, никога неизличима основа на това понятие, която и не може да бъде изкоренена. Че е възможно такова теоретическо мнимо отричане на неотрицаемите фак­тически и в живота основни истини на нашето съзнание, примери за това ни дава историята на човешката мисъл. Субективният идеалист например отрича истината, че съществува външният свят, но на практика живее и действа така, както е възможно да живее само при условието, че признава неговата реал­ност; в действителност признава това, което на теория отрича и с това си противоречи. Абсолютният скептик, от­ричайки достоверността на нашето поз­нание, при самото отричане на позна­нието той мисли и разсъждава според същите закони на мисленето, които теоретически признава за недостоверни. Така е и с атеиста, който на теория отрича истината за Божието битие: и той в практическия живот проявява някои неща, които са възможни само при признаването на тази истина, само при допускането, че идеята за Божест­вото е съществена и неотемлема при­надлежност на нашия ум. И действи­телно, ние виждаме, че и атеистите, като другите хора, не са лишени от стремежи към висши, идеални цели в живота: най-добрите между тях се грижат за благосъстоянието на човече­ството, за разпространяване на знания и добро; в наше време мнозина от тях със всичката си искреност про­повядват вместо служене Богу, служе­не на идеала. Но биха ли могли да имат някакъв смисъл всички тези стре­межи и убеждения, ако атеизмът бе последователен, ако той напълно беше уверен, че не съществува нищо извън сетивното? За да се стремиш към идеала, необходима е вяра в идеала, че той действително съществува, съще­ствува нещо такова съвършено, към което човек трябва да се стреми, трябва да го търси. Ако идеалът не беше нищо повече от една пуста мечта, то­гава всички идеални стремежи биха били празно самозалъгване; за да не бъде той мечта, за да бъдат стреме­жите към него разумни и оправдани, необходимо е да се признае, че има нещо реално съвършено, към което, като към цел, трябва да се приближава човекът; а това реално съвършено може да бъде само Същество абсо­лютно съвършено. Затова, ако човек сериозно се стреми към някакво съвър­шенство, подбуждан от увереността в неговото истинско съществуване, то извор на този стремеж всъщност може да бъде само несъзнаваната от него ясно идея за абсолютно съвър­шеното Божество. Също трябва да кажем и за стремежите на човека към истината, доброто и правдата, които не са чужди и на атеистите; ако истина, добро и правда не са празни думи, а реални сили, които движат човека и човечеството, то трябва да съществува и реална субстанциална основа на тези сили – абсолютна истина, абсо­лютно добро и абсолютна правда; и ако човек, независимо от това какви са неговите теоретически убеждения за религията, повече или по-малко се стреми към тях, то това е възможно пак по силата на тайната и подсъзна­телна увереност в съществуването на реалната последна цел на неговите стре­межи, а именно – абсолютната истина, абсолютното добро и абсолютната прав­да. При по-дълбок анализ на понятията съвършенство, истина, добро, правда, излиза, че техен център и основа, а заедно с това и последната гаранция за тяхната реалност и задължителност за нас е идеята за Божеството. Бог е абсолютното съвършенство и добро, абсолютната истина и правда; затова и стремежът към усъвършенстване, към знание, към добро всъщност е един ясно неосъзнат стремеж към Бога. И ако сега този стремеж срещаме и у атеиста също така, както и у всеки друг човек, то, така да се рече, може в известен смисъл да кажем, че всъщ­ност няма атеисти, че самият атеизъм не е нищо друго, а  съдбоносно недоразумение, понеже атеизмът, отричайки на думи истината за Бо­жието битие, в своя практически жи­вот не може да се отрече от онези принципи, които предполагат тази истина и получават смисъл само с нейното признание.

Прочетете още „Основната причина на неверието*“ →

Лука Миленкович

Проблемът с дейността на сектите повече от 100 години привлича вниманието на обществото в Сърбия. Нашата страна отдавна повежда дълга война срещу сектите. Още след освобождението от османско робство в Сърбия, която винаги е била християнска и православна държава, се наблюдава голямо влияние на различни секти и култове – най-напред западни, а от последното десетилетие на XX-ти век усилено се разпространяват и източни култове.

През XIX-ти век, след освобождението на Сърбия, се почувствала нуждата от образовани хора, които да работят в различни държавни институции, в образованието, промишлеността. Затова страната ни е привлякла мнозина образовани чужденци, главно от Германия, Австро-Унгария и Англия, които са заемали държавни постове и са упражнявали висши функции. Някои от тези чужденци донасят в Сърбия и различни нови религиозни учения. Така у нас се появяват и различни новосъздадени учения, които рязко са се различавали от традиционното православно вероизповедание на народа, от неговия дух и етос. В това време в Сърбия идват адвентисти, баптисти, назарени и мормони. Срещу тях между двете световни войни трудна, но успешна борба водиха Охридски и Жички епископ Николай (Велимирович) и неговите духовни чеда. Те са учредили така наречената „Народна християнска заедница“, която популярно е наречена „Богомолски покрет“ (Богомолско движение). Една от целите на движението е била и борбата срещу сектите, спиритизма, разни окултистки учения, врачки и магьосници.

След Втората световна война властта на новия комунистически режим гледа на религията като на нещо, което трябва да отмре и дори да се изкорени. Голяма част от сектите бяха забранени, макар и не напълно, а по-скоро беше силно ограничена дейността им. По това време системна работа срещу някои сектантски влияния и прояви сред народа води протоиерей Лазар Милин, професор по апологетика в Богословския факултет в Белград. Професор Милин е посветил шестия том на своята „Апологетика“ на проблема със сектите, техните учения и дейност.

В началото на 80-те години на XX-ти век в Сърбия дойдоха и нови религиозни движения. Това бяха преди всичко далекоизточни култове като Йога, Харе Кришна, Трансцедентална медитация, Ошо шри Раджниш, учението на Сай Баба и други. Тези нови секти в нашата страна се явиха под разни прикрития, например като разни курсове за здрав живот и изцеление от различни болести на нашето съвремие.

В начало на новото хилядолетие според публикациите на някои медии в Сърбия се появиха и най-новите секти – сатанинските. Сега в нашата страна съществуват: сатанински, псевдохристиянски, псевдохиндуистки, синкретически (смес от елементите на окултизъм и магия) и комерсиални секти и култове.

В момента се смята, че в Сърбия има няколко десетки хиляди души, които са последователи на някакво сектантско учение. Официално се знае, че съществуват около 60 секти и 150 различни окултни организации, които осъществяват влияние над около 21,000 членове. Съществуват и различни секти, които проповядват и са свързани с полигамия, педофилия, зоофилия, проституция, хомосексуализъм и наркомания. Особено лесно се поддават на влияние социално слаби хора, които се нуждаят от някаква помощ, роми с нисък жизнен стандарт на живота и млади хора – средношколци и студенти от 14 до 20 години.

Основната цел на сектантите е манипулиране на хората, за да станат те зависими и ръководителите на сектата да могат да злоупотребят с техните имоти, с контактите и връзките им с други хора, както и да се възползват от техните пари и накрая – от тях самите. Но преди всичко целта е да се унищожи душата на човека.

В нашето съвремие сектите много успешно действат чрез интернет, особено чрез социалните мрежи като „Фейсбук“, „Инстаграм“ и други, по които уж се пропагандира здравословен начин на живот, свързан с различни спортни умения за укрепване на тялото и на психиката. Във всички по-големи градове привърженици на разни секти безплатно раздават пъстри листовки и брошури, чрез които хората се канят на различни курсове по йога и медитация, масажи, на безплатни обеди и вечери в луксозни ресторанти, на които се правят всевъзможни промоции: на различни естествени медикаменти и добавки за здрав живот и хранене, продават се също и апарати за дома и стопанството, и всичко това – уж за здрав и лесен живот. Канят се хората и на безплатни курсове по различни чужди езици, обучение по рисуване и различни спортове. В крайна сметка зад всичко това се крият някои организирани групи, които искат да повлияят на духовно неукрепналите хора и да използват техните пари и имоти под различни прикрития. Обикновено зад всичко това стои някой ръководител, гуру, който проповядва някакво свое духовно учение.

Особено важно е да се спомене и дейността сред сръбския народ на различни популярни врачки и магьосници. Такива явления сред нашия народ са съществували още по времето на петвековното османско робство, когато Църквата е била в много затруднено състояние, свещениците са преследвани, мъчени и ликвидирани, а храмове и манастири са унищожавани. Отсъствието на системна просветна работа с народа е довело до разпространението на най-различни суеверия, а врачки и магьосници с магии и разни ритуали са обещавали „помощ“ на хората. Най-често това са възрастни жени сред селското население, които са се занимавали с различни магически обреди, особено с така наречена „черна“ и „бяла“ магия. И днес мнозина – за съжаление, и някои вярващи хора – ходят при тях, когато искат да си разрешат някои проблеми.

Според публикации в различни медии в Сърбия най-голяма вреда понастоящем нанасят сатанинските секти. У нас има няколко от тях:

– „Църква на сатаната“ („Сатанина црква“);

– „Вратите на ада“ („Врата ада“);

– „Черната роза“ („Црна ружа“);

– „Воините на сатаната“ („Сатанини витезови“);

– „Орден на източния храм“ („Ред источног храма“).

„Черната роза“ е сатанинската секта с най-много последователи у нас. Тях ги има във всички по-големи градове и места в Сърбия. Свързват ги с ритуали на жертвоприношения (на сатаната) и различни ритуални убийства.

„Църква на сатаната“ е първият с официално потвърдено съществуване сатанински култ, който при това ползва и името „църква“. Техните членове и последователи почитат сатаната и му се покланят. С техните ритуали са свързани убийства и блудство (в различни видове). Създател на тази секта е американецът Шандор Левей (или Лавей).

„Орден на източния храм“ – нейните последователи и членове служат така наречената „черна меса“ („черна литургия“) и се причестяват на нея, като взимат хляб, смесен с кръв от „принесено в жертва“ животно.

От 2000 година досега, а и преди това се е съобщавало за редица убийства, зад които се смята, че стоят секти и различни окултни организации. В Нишкия регион в народната памет още се помни убийството на едно момиче в град Алексинац през 2001 година. На челото на момичето след убийството полицията е намерила изрисувани с нож сатанински символи. Убиецът още не е намерен и осъден, но по свидетелството на родителите и близки приятели на убитото момиче се смята, че тя е станала жертва на някой сатанист.

През 1993 година в град Враня войникът Йожеф М. внезапно и безпричинно е убил шестима войници, след това са забелязани на краката му татуировки с датата на масовото убийство и обърнат кръст. По-късно медиите обявиха, че убиецът е признал, че е член на сектата „Черна роза“ и че от тях е получил директиви да извърши масовото убийство.

След всички тези събития полицията се е включила в борбата срещу сектите. Но тази битка още не е свършила. Борбата срещу сектите не е лека, а е нужно и всички ние да се включим в нея. Надяваме се, че и представителите на държавността по-скоро ще осъзнаят колко сериозен е проблемът и колко голяма е вредата, която сектите нанасят в душата на нашия народ, както и колко големи последици ще има, ако дейността на сектите не се следи редовно и не се води просветна работа срещу тях.

________________________________________

*Публикувано в Защитата на вярата, предизвикателства и проблеми днес. Сборник с доклади от международна конференция. Издава Софийска света митрополия, София, 2022 година, с. 74-77. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bsm