Опит за изворова интерпретация на съдържанието на открития реликварий в старата църква на манастира „Св. Иоан Предтеча“ на едноименния остров срещу Созопол

Венцислав Каравълчев

Тази година ще се навършат пет години от едно значимо за църковно-духовния живот у нас събитие – откриването на частици от предполагаемите мощи на св. Иоан Предтеча и Кръстител. На 28 юли 2010 година екип от археолози под ръководството на професор Казимир Попконстантинов при разкопки на манастирския комплекс „Св. Иоан Предтеча”, разположен на едноименния остров срещу Созопол, откри реликварий с шест човешки и три животински костици (sic!). На базата на открития в близост друг малък реликварий с надписи „Господи, помагай на своя раб Тома”, „на св. Иоан” и „24 юни” беше направено предположението, че частиците във втория реликварий са именно на св. Иоан Предтеча[1]. Реликварият с частиците е открит под олтара на по-стария храм на острова. Направеният впоследствие въглероден анализ на една от костиците в Оксфорд, както и ДНК анализът на три от костиците, направен в Копенхаген, показаха, че се касае за човек, живял през I век от рождество Христово, което подкрепя хипотезата, че това наистина са частици от мощите на св. Иоан Предтеча[2]. Събитието беше широко отразено както от българската, така и от международната преса, името на Созопол и България влезе в световните новини, но пет години по-късно много от въпросите, свързани с това откритие, остават и търсят своите отговори, най-вече поради прекъснатото предание и липсата на памет за принадлежността на мощите в олтара на островния храм, както и поради липсата на преки писмени указания за техния произход.

Настоящата статия, в която с помощта на историческите извори се проследява накратко съдбата на мощите на св. Иоан Предтеча през вековете, предлага една нова интерпретация на откритието. И по-конкретно се изказва хипотезата, че освен мощи на св. Иоан Предтеча реликварият от Созопол вероятно съдържа и мощи на св. пророк Елисей (ІХ век преди Христа). Надяваме се статията да послужи за основа и да подпомогне бъдещи изследвания по въпроса.

Св. Иоан е последният старозаветен пророк, наречен Предтеча и Кръстител заради това, че открива на избрания израилски народ Иисус Христос като Месия – Спасител, и след това Го кръщава във водите на река Иордан. Води изключително строг аскетичен живот, като непрекъснато призовава еврейския народ към покаяние, подобно на всички старозаветни пророци: „покайте се, защото се приближи Царството Небесно” (Матей 3:2). Същевременно той непрекъснато изобличава греха, като изобличението му е насочено към всички слоеве на населението и най-вече към управляващите. На такива изобличения е подложен и самият цар Ирод Антипа и неговата незаконна съпруга Иродиада, с която го свърза кръвна родствена връзка. Заради тези свои изобличения св. Иоан е хвърлен в тъмница. Сам Господ Иисус Христос казва за св. Иоан, „че няма по-голям от него между родените от жена” (Лука 7:28). Неговата праведност става жертва на интригите и прищевките на Иродиада и на нейната дъщеря Саломе. На един пир Саломе, подучена от майка си, иска от Ирод, който неблагоразумно обещава да изпълни едно нейно желание, да отсече главата на св. Иоан Предтеча и да ѝ я поднесе. Ирод изпълнява желанието на Саломе и св. Иоан Предтеча е посечен в тъмницата, а пречестната му глава е поднесена на блюдо на Саломе, която я предава на майка си[3]. Учениците на св. Иоан отнасят тялото му и го погребват (Марк 6:29). От евангелския текст се вижда, че главата на светеца остава у Иродиада (вж. Матей 14:1-12). Според Преданието главата на св. Иоан и след отсичането ѝ продължила да изобличава Иродиада, което я принудило да се разпореди тя да бъде заровена на тайно място.

Прочетете още „Св. Иоан Предтеча – по следите на неговите свети мощи*“ →

Архимандрит Методий

В Божия план за спасението на падналия човешки род св. Иоан Предтеча заема едно от първите две места. В Писанието той е предсказан като „рог“ и „светило“ на Помазаника (Псалом 131:17), като „глас на викащия в пустинята: пригответе път Господу“ (Исаия 40:3) и като ангел-вестител на Христа при Неговото първо пришествие (Малахия 3:1) и Негов непосредствен предтеча, който „ще върви пред Него в духа и силата на Илия“ (Лука 1:17). Поради тази изключителна мисия, която е трябвало да изпълни, неговата личност е била надарена с извънредни качества, които го правят най-голям измежду родените от жена пророци (Матей 11:11; Лука 7:28). И преди всичко,съгласно предсказанието на архангел Гавриил, той е бил изпълнен с Дух Свети още от утробата на майка си, праведната св. Елисавета (Лука 1:15). Това е преимущество, с което са били удостоени само той и пречистата Дева Мария (съгласно богослужебните песнопения за нея). Имало е пророци и апостоли избрани от майчина утроба (Иеремия 1:5; Галатяни 1:15), пък и всички вярващи в Христа са избрани и благословени в Него „преди свят да се създаде“ (Ефесяни 1:4), но, като изключим св. Богородица единствен Иоан е бил изпълнен с Дух Свети в утробата на майка си. Тогава именно той е изпитал своята първа, велика и дивна радост. Според Писанието, освен него, никой друг не е изпитал подобна радост при подобни обстоятелства. Очевидно, промислителните мотиви за това чудно събитие се крият именно в мисията на Иоан като непосредствен и единствен предтеча, на Помазаника.

За това събитие подробно повествува св. евангелист Лука. То станало тогава, когато пречистата Дева Мария, веднага след Благовещението, носейки в утробата си Божествения Плод, побързала да отиде в град Хеврон, за да сподели с леля си Елисавета своята велика радост и също така на свой ред да я поздрави с нейната чудна радост — зачеването на стари години, за което тя узнала, от същия архангел Гавриил. Нека чуем думите на евангелиста:

„И като стана Мариам през тия дни, отиде набързо в планинската страна в град Иудин, и влезе в дома Захариев и поздрави Елисавета. Когато Елисавета чу поздрава Мариин, проигра младенецът в утробата ѝ: и Елисавета се изпълни с Духа Светаго, извика с висок глас и рече: благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба! И откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми!“ (Лука 1:39-44).

Особената важност на това дивно събитие се вижда от факта, че то има своя предобраз в свещената история: както Давид радостно скачал пред ковчега на Завета, когато го пренасяли в Иерусалим (2 Царства 6:14-15), така сега мъничкият Иоан се разиграл от радост в утробата на майка си при гласа на Девицата-Майка – живия ковчег на живия Господ. Гласът на Мариам сега е глас на Иисус, тъй като те двамата сега са едно, както са едно Иоан и Елисавета. Според единодушното разбиране на светите отци тук станала среща не само на племенницата с лелята, но преди всичко на Господа с Неговия Предтеча. Затова поздравът на Мариам към Елисавета е едновремено и преди всичко поздрав на Иисус към Иоан. Иоан сега бе изпълнен с Дух Свети и веднага започва своето служение – да свидетелства за Иисус. Защото това е най-първото служение на всеки, който бъде изпълнен с Дух Свети – да свидетелства за Иисус, както ни уверява самото ипостасно Слово Божие: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене“ (Иоан 15:26); „но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий; и ще Ми бъдете свидетели в Иерусалим и в цяла Иудея и Самария, и дори до край-земя“ (Деяния апостолски 1:4-8). И така, редът на Иоан сега бе дошъл и той започна да свидетелства за Иисус, за което светата Църква не напразно в своите богослужби за него го нарича „апостол преди апостолите“. Анализирайки това дивно чудо, св. Иоан Златоуст възклицава: „О чудо! Иоан в утробата на майка си е вече евангелист, из утробата той благовести и чудотвори… Захарий още мълчи, а Иоан вече играе; щом само безплодната (тоест Елисавета) вижда Девицата и чува гласа ѝ, щом Зорницата (тоест Иоан) съзира Слънцето (Иисус) в девствения Ковчег (тоест Мария), Иоан се разиграва в утробата, сякаш няма търпение да дочака раждането си. „Аз – сякаш казва той – съм пратен за проповедник пред Господа, затуй заговорвам за Него преди раждането си, с което казвам, че познах Присъстващия и не мога да мълча, аз познах Този, Който ме изпрати пред Себе Си да Му приготвя пътя. Затова превъзмогвам връзките на природата и бързам да проповядвам“. Виждайки из утробата на майка си (продължава св. Иоан Златоуст) и чувайки гласа на Жениха да поздравява Своя приятел, Иоан с играенето си сякаш така говори: „как искам да изляза от това утробно ограничение, та блестящо да приветствам доброволно самоограничилия се Господ…, да обявя великото значение на Неговото дивно пришествие и да стана гръмогласна тръба на въплътилия се Бог-Слово!“ (Похвала на зачатие св. Иоанна Крестителя“, Творения в русском переводе, т. II. с. 849. Също: „Слово на рождение св. И. Крестителя“, т. X, 922. Също: „Слово на святое Богоявление“, т. X, 928. Последното слово е поместено в „Житията на светиите“ от св. Д. Ростовски (и в българския превод) на 6 януари).И така, макар и двамата да са още в утробите на своите блажени майки: Иоан в шестия, Иисус в първия месец, но, поради пълнотата на Светия Дух, те имат широтата и дълбочината на преживяванията на своите майки. Затова не само изпълнената с Дух Свети Елисавета благовести за благословения Плод на майката на Господа, но и сам Иоан, по свой начин, благовести за своя Господ. Първенствуваща роля в това чудно събитие играе изпълнената с благодат Мариам, а чрез нея сам Господ. Изпълнена с Дух Свети и водена от Него, тя побързала да види Елисавета, не само за да ѝ каже, че е научила за нейната радост и не само за да сподели с нея своята, но за да стане именно срещата между тях двамата – благословените два плода на благословените две утроби. Без съмнение, в това е имало една велика цел, именно: да се изпълни Иоан с Дух Свети, та като бъде укрепен духовно, да се подготви за предстоящите му изпитания, чрез които да стане напълно годен за своето изключително велико служение. А тази подготовка трябвало да стане в пустинята. Скоро след раждането си, бидейки още на около две години, Иоан е трябвало да бяга от гнева на изиграния Ирод. При това бягство той загубил баща си, убит от хората на Ирод в двора на храма (Матей 23:35; Лука 11:51), а малко след това и майка си, която все пак успяла да го отведе и укрие в пустинята. Тук той останал до навършване на пророческата си 30-годишна възраст. Евангелистът е кратък, но ясен: „А младенецът растеше и крепнеше духом, и остана в пустинята до деня, когато се яви на Израиля“ (Лука 1:80).

Тук в пустинята той води един наистина равноангелски живот, „расте и крепне духом“, ръководен не само невидимо от Светия Дух, но – съгласно преданието – и видимо от своя Ангел-Пазител. Това предание, записано по-късно от мнозина отци и учители на Църквата, като: Методий Патарски, Ориген, Климент Александрийски, Григорий Нисийски, Иоан Златоуст, Амвросий Медиолански, Григорий Двоеслов, Августин, Иероним и други, е отразено и в иконографията: в някои атонски манастири и в катедралата „Св. Марк“ в град Венеция малкият Иоан още като невръстно дете, е изобразен сред скалите на пустинята, воден за ръка от своя Ангел. И както Иисус по-късно ще бъде „отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола“(Матей 4:1; Лука 4:1), така също Иоан е бил отведен от Божия промисъл в пустинята, за да бъде там, след като порастне, специално изпитан. Така са били изпитани в пустинята Моисей, Илия, Елисей и мнозина други. Според думите на пророк Осия Бог отвежда любимите Си избранници в пустинята и там им говори по сърце (Осия 2:14; 13:5), тоест издига ги духовно чрез изпитания. Такъв път отредил Божият промисъл и за Предтечата. Още от ранна детска възраст той е бил обучен на строг постнически режим, който е спазвал до края на живота си (Матей 11:18). В своята детска и юношеска възраст той е бил под ръководството на своя Ангел. Но по-нататък, за да бъде изпитан, той е бил оставен както от Светия Дух, така и от Ангела си. Сега той е бил подложен на най-големи изпитания. „Заселен в пустинята от пелени и надминал законите на природата“ с равноангелския си живот („Слава“ на хвалитни на 7 януари и I канон на Усекновение, 1, 2), сега му предстояли неимоверни за човешките разбирания изпитания, включително и най-страшното: богооставеността. Защото великите подвижници се срещат в пустинята не с обикновени съблазни, а със самия сатана, или с най-зли негови бесове. Но с Божията благодат Предтечата преминал благополучно през суровата школа на пустинята и станал един истински великан, чийто мощен глас властно прозвучал: „пригответе пътя Господен!“ Така Бог го отделил от света още от майчина гръд и го запазил само за Себе Си, та като порасне духом, да не бъде „тръстика, люлеена от вятъра“ (Матей 11:7, Лука 7:24), но да стане истински херолд на Господа словом и делом.

И когато най-после Иоан посочил Иисус с думите: „Ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света“ (Иоан 1:29) и най-вндните му ученици Андрей, Иоан, Симон, Филип и Натанаил станали първите ученици на Христа (Иоан 1:36-51), с това неговата мисия успешно отива към щастлив завършек, а заедно с това се изпълнила и втората радост на Предтечата – радостта му на приятел на Жениха на Църквата. Някога пророк Исаия беше предсказал за пострадалия и победилия чрез страданията Месия: „С доволство Той ще гледа подвига на душата Си“ (Исаия 53:11). Тези думи бихме могли сега да кажем и за Кръстителя: той беше вече кръстил Богочовека, вместо сам да бъде кръстен от Него; беше видял Светия Дух да слиза като гълъб върху Него, беше чул дивния глас на Небесния Отец: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:16-17), с което беше посветен в тайната на Св. Троица; той беше вече засвидетелствал, че не е той Месия, че след Него иде Друг, Който го изпреварва, защото съществува по-напред от него (Иоан 1:30), че Иисус безмерно го превъзхожда, Комуто той не е достоен да развърже ремъка на обущата Му, и че Той ще кръщава с Дух Свети и с огън (Матей 3:11; Марк 1:7-8; Лука 3:16; Иоан 1:27). След всичко това Иоан сега можеше да засвидетелства и за своята втора велика радост:

„Който има невяста, младоженец е; а приятелят на младеженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни“ (Иоан 3:29). И така, на какво се радва този път Кръстителят? „На гласа на Младоженеца“! Но това е същата първа радост от същия божествен глас, от който той, преди тридесет години, радостно се бе разиграл в утробата на майка си и който сега отново чува край бреговете на свещената река кротко да му казва: „остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“! (Матей 3:15); този глас, от който той бе прозрял в тайната на боговъплъщението, в саможертвата на Божия Агнец и в тайната на мистичната Невяста Христова – Църквата. Да, чудна радост от достойно изпълнен дълг, радост на този, който всичко бе дал за Жениха и нищо за себе си, и комуто сега оставаше да изпита още една трета голяма радост, именно: да претърпи за Него и мъченическа смърт и чрез нея да слезе в ада, за да бъде и там предтеча на Господа, да благовести и там, че тази чудна радост скоро ще имат и адските узници, както казва светата Църква в тропара на Предтечата: „И като пострада за Истината радвайки се, ти благовести и на ония в ада, че Бог е дошъл в плът, за да вземе греховете на света и да подари нам велика милост“. Така той донесе и в преизподнята голямата светлина на благовестието за Христа, с което подготви адските затворници да чуят и да приемат още по-величествената и всерадостна проповед на самия Господ Иисус Христос в благословения час на Неговата изкупителна смърт на Голгота, когато „скалите се разпукаха; и гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха“ (Матей 27:51-52). Защото необходимо е било „и на мъртвите“ да бъде „благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом“ (1 Петр. 4:6). Велика е била тази радост за измъчените адски пленници, но още по-велика е била тя за Предтечата, защото този, който носи радост на другите, и сам се радва от това; и колкото повече страдания е понесъл и трудности преодолял, за да достави на другите радост, толкова по-голяма е и неговата.Но с това не е изчерпана всичката любов и беззаветна преданост на Предтечата към Младоженеца Христа. Защото преди да слезе в ада, на Кръстителя предстояли още изпитания на земята. Няколко пъти той ще прояви чудно смирение и благодатна мъдрост, за да доведе повече души пред Божествения Жених. Работата била там, че една голяма част от Иоановите ученици не приели свидетелството му, че Иисус е обещаният Месия. Нещо повече: някои от тях изпитвали завист и омраза към Него и те тръгнали подире Му с цел да Го следят и да Го хванат в някоя грешка; солидаризирайки се с книжниците и фарисеите, те даже дръзнали да Го обвиняват в това, че Неговите ученици не постели, като веднъж Го попитали: „защо ние и фарисеите много постим, а Твоите ученици не постят?“ (Матей 9:14; Марк 2:18; Лука 5:3). Този Иисус от Назарет Галилейски, мислели те, откъдето, според грубото твърдение на многознаещите книжници, не могло да излезе нищо добро (Иоан 1:46), Този Иисус – син на прост дърводелец (Марк 6:3; Лука 4:2), не. Той не може да се сравнява с Кръстителя, син на свещеник, заченат по Божие чудо от родители на стари години, с Иоан – суровия пустинник, равен на Илия, Иоан, при когото отиват многобройни тълпи народ да изповядват греховете си и да се кръщават от него, от когото и сам Иисус се е кръстил като обикновен грешник, — не, Той не може да бъде Месия, царят Израилев. Така мислели и от това се ръководели в своето поведение към Иисус повечето от Иоановите ученици (св. Иоан Златоуст).

Напразно Кръстителят, за да не порасне славата му пред учениците му още повече, не извършил никакво чудо (Иоан 10:41), напразно той уверявал тези твърдоглавци за Иисуса: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“, тоест че Иисус още не е започнал и далеч още не е показал това, което е, именно, че Той иде отгоре, от небето: „Който иде отгоре, Той е над всички; а който е от земята“, какъвто съм аз, „земен е и като земен говори; Който иде от небето, Той е над всички. И каквото е Той видял и чул там на небето, „за него и свидетелствува“ (Иоан 3:30-32). Въпреки това категорично свидетелство на Предтечата, тези негови упорити ученици, по всичко изглежда, смятали, че Иисус е по-малък от Кръстителя (Матей 11:11) и поради това не можел да се сравнява с него и не подхождал на общоприетата представа на евреите за Месия – земен цар.

Но изведнъж настъпва неочаквана промяна: Иоан е сложен в затвор и дните му са прочетени. Иисус пък веднага (Матей 4:12; Марк 1:14) започва служението Си с дивни проповеди и славни чудеса. Възкресяването сина на наинската вдовица поразило всички, но най-много вървящите след Иисус и невярващи в Него Иоановн ученици. Тогава някои от тях идват при Кръстителя в затвора и му разказват за тези чудеса, търсейки от него някакво обяснение (Лука 7:18). Той пък веднага изпраща двама от тях да попитат Иисус, уж от Иоаново име (Златоуст): „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ (Матей 11:3, Лука 7:19). Божественият Пома-заник не отговорил веднага с думи, но първо извършил пред тях и пред народа много чудеса и чак след това им казва: „идете и разкажете Иоану, каквото чувате и виждате: слепи прогледват и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват и на бедни се благовествува; и блажен е оня, който се не съблазни поради Мене“ (Матей 11:4-6; Лука 7:21-23). Отговор наистина божествен, какъвто може да даде само Иисус – Премъдростта Божия (1 Коринтяни 1:24). И особено последните думи: „и блажен е оня, който се не съблазни поради Мене“ – трябва да са стреснали пратениците на Кръстителя, които сигурно са били от най-упоритите, съблазнени от смирената външност на смрилия се заради нас Син Човешки. Но сега най-после и те били окончателно спечелени за Него. Кръстителят пък непременно е изпитал от това нова голяма радост, преди да слезе да я занесе в ада.След като двамата пратеници заминали да предадат на Иоан какво са видели и чули, Спасителят казал Своето знаменито свидетелство за Своя Предтеча. То имало важна цел: някои от народа са могли да помислят, че и сам Иоан може би не е уверен дали наистина Иисус е Месия, та затова е изпратил тези свои ученици нарочно да Го запитат. За да предотврати подобна неправилна мисъл, Иисус се обърнал към народа с такива думи: „Какво излязохте в пустинята да видите“, преди известно време, когато чухте за проповедта на Иоан Кръстителя? „Тръстика ли, люлеена от вятъра?“ Дали е такъв Иоан Кръстител? Може ли някой да каже за него, че той вчера е бил едно, а днес друго? „Но какво излязохте да видите? Човек ли, облечен в меки дрехи? Ето, ония, които се обличат богато и живеят разкошно, са в царските палати. Но какво тогава излязохте да видите? Пророк ли? Да, казвам ви, и повече от пророк. Този е, за когото е писано: „ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе“ (Малахия 3:1). Защото казвам ви: между родените от жени няма нито един пророк по-голям от Иоана Кръстителя; ала по-малкият в царството Небесно е по-голям от него. И целият народ и митарите, като чуха това, въздадоха Богу слава, задето се бяха кръстили с кръщението на Иоана“ (Лука 7:24-29; Матей 11:7-11). Така Господ Иисус въздал на Своя Предтеча тази превъзходна похвала за неговото превъзходно изпълнено служение.

Нека сега спрем вниманието си на думите с които Спасителят свидетелства за Предтечата: „Между родените от жени няма нито един пророк по-голям от Иоана Кръстителя; ала по-малкият в царството Небесно е по-голям от него“. Какво значат тези думи, за кого става дума тук? Както вече се спомена, някои мислят, че тук Спасителят има пред вид Себе Си. Те предполагат, че онези Иоанови ученици, които не приемали, че Иисус е обещаният Месия, били казвали, че Иисус е по-малък от Иоан, и че сега Иисус с тези думи уж опровергавал това и заявявал, че „по-малкият“, тоест Иисус е по-голям от Иоан. Но едно такова разбиране е трудно за приемане, поради следните съображения. Ако допуснем, че в този текст Иисус подразбира Себе Си, това би означавало, че Той включва Себе Си в числото на пророците. Но сам Той казва, че „всички пророци… бяха пророкували до Иоан“ (Матей 11:13), че всички те са предсказвали за Иисуса, докато Иоан не предсказва, а Го посочва. Иисус казва, че Иоан е „повече от пророк“ и че следователно той е вън от числото на пророците. Толкова повече това трябва да се каже за самия Иисус, „Който е над всички Бог, благословен во-веки“ (Римляни 9:5). Ако приемем, че Спасителят поставя Себе Си в числото на пророците, в такъв случай трябва да приемем, че Иоан, като „по-голям от пророците“, е по-голям и от Иисус, което е абсурд. Ако с тези думи Иисус би желал да каже на Иоановите ученици, че Той, смятан от тях за по-малък, е по-голям от Иоан, Той щеше да каже това, когато те бяха още там пред Него, а не след като си заминаха обратно, за да предадат на Кръстителя какво са видели и чули. Впрочем Спасителят им бе казал това, обаче не с думи, а с дивни дела.

Поради всички тези съображения ние трябва да приемем, че тук се касае за някой друг. За кого именно, ще ни стане ясно от думите: „по-малкият в царството Небесно е по-голям от него“, тоест от Иоан. Следователно, касае се за всички нас, вярващите в Иисус, касае за за християните и то за тяхната съдба в бъдещия век. Тук трябва да имаме предвид, че в оригинала на гръцки език наистина стои изразът „по-малкият“, микрòтерос, сравнителна степен от „микрòс“ – малък. Наред с това в някои ръкописни варианти стои изразът „микрòтатос“, най-малкият, вместо по-малкият. Поради това в най-новите преводи на Библията е възприето именно „най-малкият“. Така в превода на френски език в така наречената Иерусалимска Библия стои: „le plus petit“, в Лутеровия превод на немски „der Kleinste”, а в английския превод „the least in the kingdom of heaven” – сиреч последният в царството Небесно ще бъде повече от това, което Иоан Кръстителят е бил на земята. А той е бил изпълнен с Дух Свети още в утробата на майка си. Следователно можем приблизително да си представим какво е богатството на славата, която очаква вярващите в Иисус в бъдещия век. Право е казал великият пророк Исаия, повторено после от великия апостол Павел: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (Исаия 64:4; 1 Коринтяни 2:9).

Сега за нас възниква твърде важният въпрос: обичаме ли ние Господа? Сиреч обичаме ли Го така, че да бъдем поне между последните в царството Небесно? Защото, за да бъдем удостоени с такова велико щастие, ние трябва да си заминем оттук изпълнени с Дух Свети, както беше изпълнен Предтечата; ние трябва да бъдем новородени свише от вода и Дух, без което не само няма да влезем в царството Небесно, но не можем дори и отдалеч да го видим, съгласно казаното от Спасителя на Никодим: „ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие“ (Иоан 3:3).

Без съмнение, ние всички сме кръстени с вода и Дух Свети, поради което всички сме новородени. Но знаем ли какво значи това? И знаем ли дали пребъдваме в новорожденото си състояние? Що е кръщение и какво изисква то от нас, какво трябва да знаем и какво да вършим ние, които сме кръстени? Това е най-великият проблем за хритияните. Да се пазим да не занемарим великия дар на Светия Дух, получен в кръщението. Св. апостол Павел поръчва: „Духа не угасяйте!“ (1 Солуняни 5:19). Духът може да бъде съвсем угасен и прогонен, благодатта на кръщението може да бъде загубена. Веднъж един монах, ученик на преподобни Паисий се отлъчил от манастира по някаква работа. По пътя го срещнал един евреин. Започнали разговор и спор, евреинът доказвал на монаха, че Иисус не е Месия и съвсем не е Син Божи. Монахът почти се убедил в това и казал само тези думи: „Може би и да е така.“ Когато се завърнал и се представил на игумена, преподобни Паисий като го погледнал, просто се ужасѝл, защото видял че душата му е празна, лишена от образа Божи и разбрал че благодатта на кръщението го е оставила. И започнал той да го разпитва какво се е случило. Монахът пък даже и не подозирал нищо особено и едва накрая си припомнил и разказал случая с евреина. Ето, това се нарича лекомислено отношение към най-важния проблем от живота на християнина, на кръстения и новородения веднъж от вода и Дух Свети. В колко много случаи ние се отнасяме лекомислено, равнодушно, или даже съзнателно против волята Божия, за която сме дали обещание в кръщението, че ще я слушаме. Какво внимание, какво съзнание се иска от нас за всички наши мисли, думи и постъпки! Великият псалмопевец Давид, след като бе извършил смъртни грехове, се разкайва от дълбочините на душата си и сърцераздирателно вика: „Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене“ (Псалом 50:13). Колко по-силно и по-сърцераздирателно трябва да викаме ние, които наистина сме приели Светия Дух в момента на кръщението си! Защото кръщението далеч не е единичният акт на потапянето в купела. То се извършва един-единствен път и в този му вид е неповторимо, но това е само основата, върху която трябва да се гради по-нататък духовният растеж. Това е само началото, което трябва да продължи по-нататък до последната минута на нашия земен живот, за да може щастливо да продължи още по-нататък в безкрайната вечност. Кръщението е целожизнен подвиг, то е носене на кръста, който сме поели в купела на кръщението, носене на кръста през цял живот, след като сме се погребали в кръщението с Христа (Римляни 6:3-4), Св. апостол Петър свидетелства: кръщението не е измиване на телесна нечистота, а е обещаване Богу добра съвест (1 Петр. 3:21), сиреч кръщението е валидно при условие, че ще запазим ризата на кръщението неопетнена до последно издихание. Само така кръстеният веднъж, след като се е родил свише, ще разкрива и увеличава благодатта на кръщението все повече и повече, докато синаповото зрънце на царството Божие порастне в него като многоклонесто дърво, докато с кръстения стане това, което се нарича кръщение с Дух Свети, сиреч докато той наистина бъде изпълнен с Дух Свети. По този път са минали всички, които са достигнали царството Небесно и са успели да влязат в него. По този път трябва да вървим неотклонно и ние. Това е цяла наука за християнския живот, в която човекът научава всичко онова, което словото Божие, тоест Свещеното Писание или Библията ни предлага като непогрешимо божествено свидетелство за истинския спасителен духовен живот. При това ни са крайно необходими опитни ръководители, свещеници и пастири, които сами вървят по този път и познават тази материя и които с голяма любов могат да привличат и да водят поверенето им от Светия Дух духовно стадо. Такъв именно е бил великият Предтеча и Кръстител Иоан, който е светъл пример на всички служители на Христовата Църква. Такъв е и св. апостол Павел, който по този въпрос пише на ефесяните: „Затова прекланям колене пред Отеца на Господа нашего Иисуса Христа… да ви даде, по богатството на славата Си, крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Ефесяни 3:14-19).

Ето защо ние трябва постоянно да се молим Господ Бог да ни изпраща повече такива богопросветени ръководители в Христа, за да ни учат как да живеем по-пълно в благодатта, та да бъде нашата християнска надежда наистина непосрамваща. В това отношение и днес още Кръстителят Иоан е Христов Предтеча за всички, които търсят Бога и желаят да узнават Неговата воля. И той ще бъде такъв чак до Второто пришествие, защото чрез Евангелието той и сега продължава да проповядва на всички грешници:

„Покайте се. Сторете плод достоен за покаяние. Секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Матей 3:2, 8, 10).

След блажената кончина на Предтечата, Господ Иисус Христос е казал за него: „Той беше светилото (Псалом 131:17), което гори и свети“ (Иоан 5:35). Господ не е казал „което гореше и светеше“, защото след като бе горял и светил с духа и силата на Илия на земята, в този момент той продължаваше да гори и свети в преизподнята. И той вечно ще гори и свети в пълнотата на Светия Дух, а заедно с това и неизказано ще се радва там, в царството Небесно, където заедно с пречистата Божия Майка той заема второто от двете първи места от двете страни на Господа Иисуса Христа (разбирано не в пространствен смисъл). Знаем, че в дните преди спасителните страдания на Спасителя, когато Той бързал към Иерусалим, жадувайки по-скоро да извърши спасението на човешкия род (Лука 12:49-50), всички били убедени, че сега най-после „тоз-час ще се открие царството Божие“ (Лука 19:11), желано от всички, но погрешно разбирано в земен смисъл. Под влияние на тези именно очаквания майката на двамата апостоли Яков и Иоан побързала да ги „осигури“, като помолила Иисус да им даде първите две места до Себе Си, когато стане цар. Но на това Той отговорил, че да се седне Нему отдясно и отляво, не зависи от Него, защото тези две места са за онези, за които са приготвени от самия Небесен Отец (Матей 20:23; Марк 10:40). А тези две места са били предвечно предназначени: първото – за преблагословената Царица Небесна – св. Богородица, както е предсказано в месианския псалом 44 (стих десети): „Застана царица Теб отдесно в офирско злато“, и второто – за приятеля на Жениха, Предтечата Господен Иоан, нещо което светата Църква е засвидетелствала в своя живот по много начини и особено в своето богослужение.

А на преславния и преблагословен Жених на светата Църква – дивната и вечна радост на всички верни християни, на Господа Иисуса Христа, „Който ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници, – слава и владичество во-веки веков! Амин“ (Откровение 1:6).
_____________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.