Между отците на Западната църква блажени Августин се отличава по своите необикновени дарби и способности. Ако той се бе родил в друг век, в условията на по-висока цивилизация и култура, неговият самобитен гений едва ли би се проявил по-рязко и по-разнообразно[1].
Августин знаел всичко, що можело да се знае в IV-ти век. Той бил най-солидно образованият човек на своето време: изучил в пълнота метафизика и история, владеел отлично философия, логика и психология, познавал добре астрология и астрономия, занимавал се с математика и геометрия, жънел успехи в областта на антропологията и археологията, интересувал се от геология и география, бил изряден професор по изкуствата и нравите; творил в областта на музиката, писал върху свободата на волята, разсъждавал за паметта, като явление на духа, а също и за причините за падането на Римската империя[2].
С една реч: цялата по онова време «университетска наука, поети, историци, оратори, Платон, Аристотел, Цицерон, неоплатоници, християнска литература на Западната църква, гръцко богословие, теософия на далечния Изток – всичко това минало през горнилото на неговата личност [3]».
Като имал остър и дълбок ум, блажени Августин проявявал при решението на въпросите за тайните на битието такава проницателна сила, която му помагала и при решението на най-трудните задачи на гносеологията[4].
Красноречието на Августин, понякога грубо и стихийно, се отличава въобще с оригиналност и простота; неговият суров морал не бил по вкуса на евтините мъдреци-казуисти. В многобройните му съчинения виждаме живо изобразено християнското общество в края на IV-ти век[5].
Къде блестеше този «религиозен гений[6]», по израза на Адолф Харнак, къде живееше и твореше този красноречив, дълбок и оригинален мислител, който съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, тактическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка[7]» и от когото най-сетне заимаха и заимат и до ден-днешен най-изтъкнати философи и богослови-проповедници[8].
Роден е в малкия градец Тагастé[9], в областта Нумидия, Северна Африка, недалеч от Картаген, на 13 ноември 354 година. Майката, Моника, била благочестива християнка; бащата, Патриций, декурион, бил катехумен. Августин отблъснал като юноша християнството, избрал «света» и попрището на ритор. Бил последователно професор по риторика в Картаген, Рим и Милано. Преминал през манихейството, скептическата философия и неоплатонизма и намерил най-сетне в Христовата църква покой в Милано, под впечатлението на проповедите на св. Амвросий и запознаването му с монашеството. На Великден 387 година той приел в Милано кръщение чрез св. Амвросий Медиолански. По-късно отново в Северна Африка, той станал епископ в Ипон Региус; на този малко изтъкнат пост той скоро станал ръководещ дух в Западната църква.
От неговите многобройни съчинения[10] най-популярни и въздействащи станали «Изповедите“[11], религиозни размишления и хваления във форма на молитви, ръководна нишка на собственото му религиозно развитие до неговото покръстване, една от най-завладяващите християнски назидателни книги на всички времена, и големия труд върху Божията държава (De Civitate Dei), една гениална апология на християнството срещу езическия упрек, че разлагало античната култура; световната история се схваща като огромна борба между два враждебни принципа, великото благодатно царство на Божията любов и царството на плътското чувстване. Многократно неразбрани в техния първоначален смисъл, мислите на тази книга са имали голямо влияние докъм 1700 година“[12].
Блажени Августин е «най-значителният и най-влиятелният богослов» на Западната църква[13]. Според Karl Heussi той е «най-изтъкнатият богослов между св. Павел и Лутер[14]»; Августин философът на християнството![15]»
Блажени Августин (354-430)
Влиянието на блажени Августин върху Западната църква и върху западноевропейската философска и богословска мисъл, по общо признание, няма равно на себе си в историята. Адолф Харнак, един от най-големите историци в ново време, с право пита: «къде може да се намери в Западната история човек, който по влияние би могъл да се сравни с блажени Августин?»[16]
Още неговите съвременници го признали за свой най-голям учител. Блажени Иероним се обръща към него с думите: «Catholcite conditorem antiquae cursus fidei venerantur». (Католиците те почитат като основател на насоката на древната вяра; Epist. 141 ad Aug. P. L. T. 22, col. 1180). А през следващите векове той бил единственият учител, даден от Бога на Църквата на Запад, за да научи хората в онези тъмни и варварски времена, как да схващат духовните работи подуховному и как да търсят истината в Бога. И той действително ги научил! Цялото средновековие в неговия най-голям триумф и блясък, в лицето на Тома Аквински, не е нищо друго освен един синтез на блажени Августин с Аристотел[17]. Затова, с пълно право по степен на влияние върху следващите поколения ние можем да го поставим на еднакъв пиедестал с Платон и Аристотел. Западната половина на Римската империя била щастлива, че получила от блажени Августин неговото богато литературно наследство. Средновековната схоластика и мистика в еднаква степен са черпели своите жизнени сокове из творенията му. В средновековната философия никога не е умирал августинизмът, но и противоположното негово направление, отдаващо решително предпочитание на Аристотел пред Платон, в значителна степен живеело в Августиновите традиции[18].
Още по-силно било влиянието на блажени Августин в областта на практическата религиозност; той дал завършен образ на западното християнство, положил крайъгълния камък, на който се опирала църковната и политическата система на средните векове. Със своите «Изповеди» той създал нов тип религиозност и станал властелин на сърцето, търсещо успокоение в Бога[19]. От една страна той вестѝ по нов начин мъдрост – но в духа на Църквата – за Бога и за божествените неща. Из най-съкровените глъбини на своята душа той свидетелства за греха и вината, за изповедта и вярата, за Божията сила и Божията любов. На мястото на един блед морал той поставя живото благочестие, живот в Бога чрез Христа. Той твърди, че естественият човек е обладан от егоизма, че егоизмът е спънатост и вина, и че всеки по природа е брънка в едно чудовищно сковаване на греха.Той учи също, че Бог е по-голям от нашето сърце и че в Христа Иисуса са разкрити всичките съкровища на премъдростта и знанието. Августин повежда борба с механичната набожност; с цялата своя съкровена същност се бори и насажда една интензивна, пламенна и жива вяра в Бога. Но, от друга страна, не е имало никой преди блажени Августин, който да е поставил така решително християнството върху авторитета на Църквата и върху свети личности[20].
Великите учители на Църквата са преживявали на дело истинския християнски подвиг. Всички те са се стремели към богообщение и са го постигали. През XIV в. с апологетична цел се наложило целият светоотечески опит за това богообщение да бъде изложен систематично. По този начин се дава право на учените да говорят за едно течение в християнската мисъл, наречено исихазъм. Но всъщност, това е самото християнско учение за вътрешния съзерцателен живот, съществувало през всички векове на християнската религия.
Един учен пише в този дух: Църковното учение за нетварността на божествените енергии се съдържа неотемлено в Свещеното Писание, в патристиката, в нашите богослужебни книги и частни молитвословия. Достатъчно е само да напомня, че с изрази за божествената светлина са наситени литургическите песнопения и текстове на Православната църква[1].
Исихасти били древните свети отци, исихасти били техните по-късни последователи, исихасти са и днешните християни, които достигат истинско богообщение в духовно-съзерцателен подвиг.
Исихазмът не е някакво езотерично учение или своеобразен вид магия. Още едно прекрасно доказателство за това е, че след като в уединението на разговора с Бога са постигнали духовна чистота, мнозина исихасти са изведени от Божествения промисъл на мисия за помощ на човешкото общество. Но не трябва да се изпада и в другата крайност – нека не забравяме, че външната дейност на исихастите е плод на вътрешния им подвиг. И вглеждайки се в съкровищницата на християнската литература, ние ще забележим, че там има такива съчинения, които се отнасят с особено голяма дълбочина към въпросите на този вътрешен подвиг. В тези слова е описана тежката духовна борба в стремежа към възможното за човека съвършенство. През XVIII в. в Гърция от преподобните Никодим Светогорец и Макарий Коринтски дори е съставен един изключително популярен сборник с части от тези съчинения, наречен Добротолюбие. И в него сияят такива имена, като преп. Антоний Велики, преп. Макарий Велики, преп. Ефрем и Исаак Сирийски, преп. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама.
Св. Григорий Синаит, св. Григорий Палама… Като споменахме техните имена нека се обърнем и към последователите им. Част от тях са българи. Кои са тези български последователи на великите исихасти от XIV в.? На първо място, разбира се, трябва да се посочи преп. Теодосий Търновски. След него идват св. патриарх Евтимий, преп. Ромил Бдински, преп. Роман Търновски, св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия…
За живота и личността на св. Киприан добре говори Григорий Цамблак в своето Похвално слово за Киприан. Ето какво казва той на своите руски слушатели: Защото, както в добродетелта беше неподражаем блаженият митрополит Киприан, така и в словесните поучения беше неповторим. Впрочем, него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте, ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме; и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни[2].
Животът на св. Киприан ни предлага една чудна небесна картина на велики личности, свързани с неразривните връзки на Христовата любов. И това, това именно е най-важното. Защото всичко земно като сянка бързо отминава – остават само добродетелите, които придружават своя славен притежател във вечността. И така, нека да проследим тези връзки на Христовата любов и по този начин да разкрием още по-добре светлозарния живот на исихаста св. Киприан.
Един изследовател пише: Средище на исихазма в България първоначално бил манастирът „Св. Богородица“, основан през 1335 г. в местността Парория, в Странджа, от Григорий Синаит. Между първите ученици е Теодосий Търновски.(…) През 1350 г. Синаитовата обител в Парория окончателно прекратила своето съществуване. Учениците на Григорий Синаит се пръснали из различни краища на Балканския полуостров. Синаитовият манастир послужил като модел за устройването и на други исихастки средища, в това число и на Килифаревския манастир[3].
Св. Киприан (1336-1406)
Предполага се, че в ранна възраст Киприан отишъл именно в Килифаревската обител, близо до столицата Търново. Знае се, че през 1363 г. преп. Теодосий Търновски отпътувал за Константинопол заедно с четирима свои ученици, сред които бил и Киприан. До смъртта на своя учител той живее в Студийския манастир, а след това заминава за Света гора. Не може да се каже със сигурност в кой от атонските манастири е пребивавал той, но съществува предположение, че това е манастирът Св. Павел, където по-късно живее и Григорий Цамблак. За живота на Киприан на Света гора много хубаво говори един от цитираните по-горе изследователи: Тук Киприан усвоява постиженията на християнската култура и усъвършенства своите знания за исихазма. Като монах в Света гора Киприан се отличава със своя свят начин на живот. Той се прочува със своята образованост, любознателност и познаване на свещените книги. Животът и ежедневието на бъдещия митрополит Киприан са изпълнени с активна дейност, характерна за подготовката на монаха. Ние, миряните, които не познаваме духовната същност на монашеството, не можем да си представим трудностите на духовното израстване…[4].
На Света гора започва прекрасната дружба на св. Киприан с бъдещия Константинополски патриарх и велик светец на Православната църква Филотей Кокин (1353-1355; 1364-1376).
Св. Киприан е преписал известната древна християнска книга Лествица на преп. Иоан Лествичник. Този препис е завършен на 24 април 1387 г. в Студийския манастир. Това е станало при второто пребиваване на св. Киприан в Константинопол. Относно ситуацията на преписването на Лествица-та, трябва да се спомене за усърдната литературна дейност, която е кипяла в Студийския манастир – изключително голямо книжовно средище още от началото на IX в., когато игумен е знаменитият преп. Теодор Студит. Може да се каже, че именно в Студийския манастир през IX в. богослужението в основните си черти е придобило облика, който познаваме днес. И така, пред очите на св. Киприан са мнозина монаси, които се занимават с книжовна дейност. Това наистина е бил голям стимул и той да се заеме с такава.
За нас, българите, важен момент в живота на св. Киприан несъмнено представлява неговото посещение през 1379 г. в град Търново и срещата му с българския патриарх Евтимий, предадени ни от Григорий Цамблак. Един прекрасен епизод от живота на две велики личности, които свързва Христовата любов!
От периода на споровете за митрополитската катедра в Русия историята е запазила за нас няколко много ценни писма на митрополит Киприан до известни църковни личности на Русия – игумените Сергий Радонежки и Феодор Симоновски. От древността до наши дни писмото е едно изключително разпространено средство за общуване. И християнската религия не прави изключение. Вглеждайки се в историята на християнската литература, ние неминуемо ще забележим, че голяма част от свещените книги на Новия Завет представляват сами по себе си именно писма. Сред съчиненията на църковните отци и писатели също ще открием толкова много писма. И най-удивително е, че тези писма са израз на устремения към небето човешки дух и стават оръдие на чистата и свята Христова любов, която свързва пишещия с неговия адресат. А по този начин и писмото, което е нещо преходно и земно, получава висш смисъл и непреходна стойност… Запазените писма (послания) на св. Киприан до преподобните Сергий Радонежки и Феодор Симоновски ни разкриват подкрепата, оказвана от страна на руските светци на него. В тях се вижда и голямата любов, която имал той към тях. Много пъти през време на споровете за митрополитската катедра предлагали мястото на великия руски светец Сергий Радонежки, но той посочвал като единствен законен архипастир Киприан.
Характерна за исихастите е любовта към книжовното дело. Св. Киприан не прави изключение. Какво е значението на неговото книжовно творчество? Най-напред трябва да се отбележи, че то не е главното дело в живота на св. Киприан. Всъщност, това е характерно за всички свети отци — те пишат тогава, когато нуждата изисква това. По този начин техните съчинения не са сухи философски трактати, лишени от дух и живот. И все пак имало е такива времена, когато необходимостта от тяхното слово ги е заставяла да хванат перото за месеци, години, и дори за целия остатък от своето временно странстване в долината на нашето изгнание – земята… В своето литературно творчество св.Киприан следва насоката на идеолога на Търновската книжовна школа св. патриарх Евтимий. Разбира се, неговите творения имат своя духовна страна. И като че ли именно тя е най-важната – особено за онази част от изследователите, която има богословско образование. Светите отци не са писали просто така, „за науката“. Както бе казано, техните съчинения не представляват някакви празни философски трактати, лишени от всякакъв смисъл. Дори и когато се докосват до философски теми, светите отци правят това само поради нуждата, касаеща духовния живот на самите тях и на останалите християни.
В творбите на св. Киприан присъства същият този дух, който намираме и в светоотеческите съчинения. Неговото слово е израз на чистите му сърдечни преживявания. В своето Похвално слово за митрополит Петър той казва: И ето, развълнувани, светло посрещаме тържеството на светителя и пречестното празненство: защото е ден на радост и веселие, когато мъж праведен и преподобен приеме своя жизнен край, когато види успокоение от трудовете свои, когато, скръбта оставил, към веселие върви, когато, земята и всички земни неща оставяйки, на небето отива, когато, изоставил хората, всред ангели се нарежда и да възприема Бога се удостоява[5]. В този цитат проличава и духовното възприятие на св. Киприан — странна е за невярващия или не дълбоко утвърдения във вярата човек мисълта, че смъртта може да бъде благо за онзи, който в тукашния живот е насадил небесните добродетели в душата си.
Във връзка с личността на св. Киприан като един от представителите на исихазма трябва да се кажат и няколко думи за неговите взаимоотношения със св. патриарх Евтимий. До нас е стигнало едно прекрасно Послание до Киприан, в което се вижда дълбокото приятелство, свързващо двамата велики светци. В посланията на св. патриарх Евтимий присъства риторизъм, но това не означава че в тях има някаква изкуственост. За доказателство може да видим какво пише той до Киприан: Винаги се придържай към днешното, а утрешното отпращай към Бога. Преди вечния покой не чакай покой и преди вечните блага земни не приемай. От Господа горе искай милост и скоро ще те обгърне невидимото застъпничество. Бъди син на светлината и деня, за да получиш бъдещото си наследство. Ежедневно се приготвяй за това, което те очаква, приемай скърбите с благодарност и се готви за други, по-големи. Постоянно заради твоето спасение се отдавай на крепък подвиг, а не [го]отлагай за утрешния ден. Затваряй очите си пред суетните неща, ясно, с очите на разума, съзерцавай бъдещето. Бъди постоянно печален поради греховете, а весел — поради надеждата за бъдещи блага.(…) На този свят си дошъл от небитието: затова не спирай дотук, ами се подвизавай чак докато минеш през портите на вечния град.(…) Бъди любезен към всички и твоята любезност ще се разнася върху езика на всички[6]. Това са слова, изпълнени с необикновена духовна сила, притежаващи едновременно и прекрасна възвишеност, и блажена простота. Тези слова са типични за исихазма и истинското християнство.
В творенията на св. Киприан се говори с езика на светоотеческите съчинения. Този език има своя красота и най-главното, с него се разказва за духовното, вечното, небесното. Един пример от Похвално слово за митрополит Петър: И какво стана после? Като се разпали веднага от божествена любов, отиде в пустинята, която се намираше там, в един от манастирите на Волинската земя; и там се подстрига и изцяло отхвърли мъдруването, което блазни към идола[7].
Похвално слово за митрополит Петър и Пространно житие на същия светец се отличават със стил и начин на изложение, характерен за Търновската книжовна школа. Трябва да се каже, че той е плод на исихастките възгледи, които е имал св. Киприан и които са били и у св. Евтимий. Да не забравяме, че техен общ учител е преп. Теодосий Търновски, ученик на великия св. Григорий Синаит. Разбира се, духовната насока на автора е определяща за всяка една литературна творба. Естествено – всеки има своя преценка за това, което се случва около него. Това важи с пълна сила и за богословската книжнина. И така, идеите, или по-скоро, истините на исихазма са тези, които оказват най-голямо влияние върху съчиненията на писателите от Търновската книжовна школа. Те, разбира се, са познавали творенията на старобългарските писатели Иоан Екзарх, Константин Преславски, св. Климент Охридски. И така в техните произведения се съчетава по прекрасен начин най-доброто от старобългарската и съвременната им византийска литература. Да, това, което пишат св. Киприан и св. Евтимий има своя аналог във Византия. Нека да припомним, че св. патриарси Калист и Филотей са тези, които написват жития и служби за своите учители – св. Григорий Палама, св. Теодосий Търновски. Можем с радост да кажем, че св. Киприан е първият писател в Русия, който създава литературни творби в този стил. След него вече идват Григорий Цамблак и Епифаний Премъдри (житиеписецът на преп. Сергий Радонежки).
Бележитият руски учен акад. Дмитрий Лихачов пише в една своя статия следното за стила на Търновската книжовна школа: Стилът „плетение словес“ изисквал лична, авторска изобретателност в много по-голяма степен, отколкото предшестващите го стилове на литературно изложение. „Плетение словес“ е било в известна степен традиционно само по общите прийоми на „плетение“, но то не изисквало повторение на изрази, „формули“[8].
Хубави разсъждения за стила на Търновската книжовна школа и връзката на св. патриарх Евтимий и св. Киприан изказва и Н. Дончева-Панайотова: Не може да не се отбележи тук находчивото сравнение на писателската работа с киченето на букет от благоуханни цветя, защото, макар отделните цветя и сами да ухаят, ако се подредят „въ лıпот1“, т.е. красиво, както подобава, техният мирис става много по-голям. Това сравнение, отнесено към работата на писателя-творец, означава, че ако той съумее също така красиво и по достойнство да свърже отделните епизоди от живота на избрания герой, неговият пример ще стане по-заразителен, по-действен. Подходящ повод е празнуването на паметта на светците, защото тъкмо тогава хората стават по-силни, отделят се от мирската суета и се извисяват духовно. Изискването на Киприан да се пише „въ лıпот1“, което означава да се пише художествено, литературно, веднага се асоциира с разбиранията на Евтимий Търновски за характера на писателската работа. Еднаквите критерии за литературно-художествените творби, които са резултат от по-високите естетически вкусове на епохата, също говорят, че двамата творят в духа на една и съща традиция, че принадлежат на една и съща литературна школа[9].
Творенията на св. Киприан, макар че имат огромно значение за литературата на славянската народност, са преди всичко духовни. Това означава, че те притежават една друга стойност, която нямат повечето днешни и голяма част от древните произведения. Само в такъв контекст те могат да бъдат правилно тълкувани и само така може да се оцени тяхното достойнство. Един пример е следният цитат, който има голяма духовна сила, поради това, че предава (напълно достоверно) величието на св. митрополит Петър: А той, като излезе в морето и го преплува благополучно, и стигна до Светейшата митрополия на руския престол, и даде на всички мир и благословия, започна да поучава стадото, дадено му от Бога, като странстваше от място на място с такова смирение, както някой би казал, и труд, и кротост, помнейки за оня, който казва: „В сърцата на кротките почива Бог“; и още: „Бог не ще унижи сърце сломено и смирено“ (Пс. 50:19)[10].
Н. Дончева-Панайотова пише: Митрополит Киприан има големи заслуги за сближаването на староруската книжнина със старобългарската не само с насочването на руските преписвачи към българските изводи (подложки), но и за пренасянето и разпространението в Русия на някои богословски съчинения в превод на български език и на оригинални произведения на български писатели[11].По-нататък същата изследователка говори за въпросните богословски произведения в превод на старобългарски, които св. Киприан популяризирал в Русия. Това са тълкуванията на Евангелието от бл. Теофилакт Охридски, съчиненията на Псведо-Дионисий Ареопагит с обясненията към тях на преп. Максим Изповедник.
Обобщавайки казаното за книжовното творчество на св. Киприан, митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия, и връзката на това творчество с исихасткото учение, можем да заявим следното: Като последователи на Евтимий Търновски Киприан и Григорий Цамблак не само прокарват в своите произведения религиозните, нравствени и философски възгледи на исихазма, но усвояват и свързаните с него принципи на така наречения висок, витиен стил в литературата. Езиковите и стилни особености на Евтимиевите, Киприановите и Цамблаковите похвални слова са в тясна зависимост от жанровата им специфика, от тяхното предназначение и художествена функция, от мирогледа на писателите и от техните творчески задачи[12].
През XIV в. особено много се засилило ревизирането на богослужебните книги на Света гора, във Византия и България. И св. Киприан не можел да не участва в това прекрасно и така необходимо дело. В едно руско съобщение от 1403 г. се казва, че той се отличил с изправянето на книгите и със своята ученост[13].
И за да не излезе, че всичко по-горе казано е пристрастно, един от цитираните изследователи пише: Ние не защитаваме митрополит Киприан. Той самият се е защитил, като е написал, казал и сторил достатъчно през своя живот. Нека критиците непризнателни и хулителите Киприанови се вгледат по-внимателно в неговите подвизи и творчество! И може би ще усетят тяхната сила, красота и светлина![14].
Славната история на исихазма… Една от страниците в нея несъмнено принадлежи на св. Киприан. И тя грее с неземната светлина, с която са изпълнени и всички други страници в тази чудна книга, изписана не с мастило, а с величието на извисения човешки дух. Бележитата 600-годишнина от блажената кончина на св. Киприан трябва да ни постави пред въпроса, къде е той сега. И не само това. Тя трябва да ни устреми към онези небеса, където той пребивава и ще бъде вечно. Какъв е пътят, който води там? Един цитиран по-горе изследовател на живота на св. Киприан пише с прекрасни слова: Тесен и скръбен е пътят, водещ към вечния живот – много са поканените, но е малко стадото Христово, за което Господ е обетовал царството на Отца Своего. Господ не ще допусне повече изкушения свръх нашите сили. Днес с печал ще ни посети Господ, а утре мъката в радост ще претвори и никой тази радост не ще ни отнеме[15]. Да, славната история на исихазма се пише и в момента! И най-важното е дали ще пожелаем и ние да влезем в нея и да последваме св. Киприан.
*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.
[1]. Марчевски, Иван, Исихазмът (Учението за несътворените божествени енергии и светлини). Велико Търново, 1996. С. 4.
[2]. Григорий Цамблак, Похвално слово за Киприан. — В: Стара българска литература, Т. II, Ораторска проза, София, 1982 (с. 209–215), С. 209.
[3]. Куцаров, Петър. Киприан Българин, митрополит Московски и на цяла Русия, София, 2001. С. 70–71.
[4]. Пак там, с. 74.
[5]. Киприан, Похвално слово за митрополит Петър. — В: Стара българска литература, Т. II, Ораторска проза, София, 1982 (с. 201–208). С. 201.
[6]. Евтимий Търновски. Послание до Киприан. — В: Евтимий, патриарх. Съчинения. София, 1990. С. 202–203.
[7]. Киприан. Похвално слово…, с. 202.
[8]. Лихачов, Дмитрий, Стилът на Търновската литературна школа и неговото значение в развитието на староруската литература. — В: Език и литература, 1976, кн. 5 (с. 9–26), С. 25.
[9].Дончева-Панайотова, Невяна. Неизвестно Похвално слово за митрополит Петър от Киприан Цамблак. — В: Сб. Старобългарска литература, кн. II. Българо-руски литературни връзки през Средновековието. София, 1977 (с. 136–157), С. 140–141.
[10].Киприан, митрополит, Пространно житие на митрополит Петър. — В: Стара българска литература. Т. IV. Житиеписни творби, София, 1986 (с. 109–120). С. 114.
[11].Дончева-Панайотова, Невяна, Киприан – старобългарски и староруски книжовник, София, 1981, С. 105.
[12]. Дончева-Панайотова, Невяна, Търновската книжовна школа и Русия в края на XIV и началото на XV век. Киприан и Григорий Цамблак. Автореферат на дисертация за присъждане на научната степен „кандидат на филологическите науки“, Велико Търново, 1974, С. 30–31.
[13]. Вж. текста в: Иванов, Йордан, Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан (1375-1406). – В: Известия на института за българска литература, кн. VI, 1958 (с. 25–79). С. 70.
[14]. Куцаров, П. Пос. съч., с. 158.
[15]. Пак там, с. 159.
Изображение: Авторът Росен Миланов и св. Киприан, Митрополит Киевски, Московски и на цяла Русия.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.