Иисус Христос като идеален човек и като идеал на човечеството*

Д-р И. К.

Да можех само един час да вървя с Него, само един час!… Бих желал да се заслушам в звука на Неговия глас, както са го слушали апостолите! Ис­кам да се вгледам в дълбоките Му очи, както св. Йоан Го е гледал често! Бленувам да поговоря един или два часа с Него, както Никодим говорѝ нощем! Ах, да мога да бъда при Него, както бях при майка си като дете и се притисках до нейното сърце или до коленете ѝ! В кого ли не са въз­никвали всички тези желания, обле­чени в светлите „сватбени“ одеяния на копнежа? Кой от нас не би раз­крил пред Него стотици свои мъчи­телни загадки на живота, разрешение на които може да даде само Той, Кой­то всичко знае, ако бихме имали въз­можност да прекараме поне една-един­ствена блажена вечер в Неговото учи­лище?!

Но уви! Той е вече недостъпен в Своя земнотелесен вид за нашите смъртни очи! Нямат възможност сети­вата ни да почувстват цялото – неиз­разимо обаяние, което се е излъчвало от Него и за което съдим от някои евангелски места!

Трябва да е било действително дивно това очарование, което е заставяло с непреодолима сила човеците да Го след­ват. Ние знаем малко или собствено почти нищо не знаем за външния вид на Иисус от Назарет. Не знам дали слънцето е обгорило лицето Му при Неговите дълги пътешествия, дали вя­търът е развявал светли или тъмни къдрици по челото Му, дали Неговите очи са били озарени от тиха светлина или са изразявали скрита меланхолия. Свещеното Писание ни дава само ня­колко кратки намеци за осанката на Иисус. Но от тях се вижда, че в ця­лото Му същество се е криело нещо, пленително. Той поглежда само един-единствен път в очите и през очите – в душата прости люде, които поради своята професия са чужди на всяка склонност към мечтания, произнася само три малки думи: „Вървете след Мене!“ – и тези, които не са Го виж­дали никога преди това, тръгват с Него и не се грижат вече за нищо от онуй, което досега е било съдържание на техния живот. — Но тази пленителна сила била съединена с царствена не­зависимост и величие. Когато тълпа от Негови гонители застава пред вра­тата на Гетсимания, за да улови голе­мия „Противник“ на синагогата и да Го заведе на съд, тогава Иисус излиза от сянката на маслинените дървета и пита: „Кого търсите ?“ И Неговото явя­ване действа в тоя момент така ве­личествено, че враговете Му падат на земята, като че ли някой изплющява с невидим камшик над главите им, и те се сгромолясват. Още стоеше по ли­цето на Иисус дълбоката бледнина от смъртния ужас пред настъпващите стра­дания; още не бе се свърнал напълно Неговият поглед из далечината на предстоящата кръстна смърт, която зърна, – и все пак човеците залитат и падат пред Него, като че ли са оза­рени от прекомерно ослепителна свет­лина. Предава им беззащитните Си ръце, за да Го вържат, – и все пак Той стои пред тях „стопроцентов цар“, и никой не се осмелява за известно време да сложи ръка върху тази цар­ствена осанка. – Обаче аз предполагам, че очите на Спасителя ще да са из­пускали съвсем особена сила. Изглеж­да те са излъчвали всезнанието на Не­говата душа, когато са се спирали на някой човек. Един поглед на тези очи, един-единствен поглед, непридружен от никаква дума из богочовешките уста, е бил достатъчен, за да превърне Петър от отрицател на Христа в разкаял се грешник, който с горчиви сълзи умива греховния позор от своята душа. Погледът на Иисус трябва да е притежавал истинска слънчева сила, която изнася на показ всичко, що се крие в най-тайните дипли на човеш­кото сърце.

И в Сина Човечески е кипял душе­вен живот, но – най-идеалният, който земята е видяла. Иисус е имал истин­ска, действителна човешка душа, – което не бива никога да забравяме за­ради вярата в Неговото Божество. И който се вдълбочи в главните черти на този душевен живот на Иисус, срещу него блясва съвършеният идеал на това, към което може и трябва да се стреми една човешка душа с вът­решно нравствено величие.

Той беше преди всичко вътрешно свободен. Не тегнеха върху Му никакви душевни бремена, под които ние греш­ните човеци пъшкаме. Никакви вериги, не Го обвързваха, които дрънкат тихо или шумно – при всяка наша стъпка. Не го теглеше копнежът, който ни принуждава да гледаме назад, назад към детството, към родния край, към блажените отминали дни. Той е бил в най-широкия смисъл на думата свобо­ден от родина и дом. Тук ми идва на ум една малка подробност из живота на Наполеон I. В деня, когато бил ко­ронясан за император, той, който се изкачил на най-високото стъпало на живота, бил блед като мрамор. Като полубог крачел бавно в коронното ше­ствие, горд, недостъпен, почти мрачен. Обаче душата на властелина, когато вървял видимо твърдо, се намирала под закона, който бил по-силен от почти стихийно силния подем на този властен дух, под закона за копнежа по миналото, който напада почти всеки велик човек, когато се намира на ви­сотата на своя живот. През време на коронното шествие Наполеон се обър­нал към своя брат Йосиф с думите: „Йосифе, ако беше жив сега баща ни!“ По-добре може да се почувства, от- колкото с думи да се изрази онова, което се крие в туй единствено изре­чение. В него се таи звук от песента: „О, блажено, блажено е да бъдеш още дете!“ В него се таи звук от песента:. „Помогни ми да забравя бремето на живота, и нека отново да стана като дете!“ Това чувство е толкова човеш­ко, толкова понятно, но Синът Чове­чески бе издигнат над него. Той изрече думи, които бяха резултат на продъл­жително самовъзпитание на един ис­тински човешки волев живот, макар никога не поддаващ се на слабости „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за Царството Божие“. Този, Който постави стоманеното изискване: „Не поглеждай назад, когато твоят дълг изисква настойчиво да вървиш на­пред!“,- Той сам изпълни това искане. Когато се повдигнаха първите преследвания против Него, тогава майка Му и роднините Му искаха да Го върнат отново вкъщи в тишината на град Назарет, обаче Той им отговори, че не познава родно място, и майка и братя, ако любовта към тях би Го спряла да върши волята на Своя Отец. Какво ве­личие се крие в това! Всеки от нас, който има родно място и дом, знае какво обаяние те притежават. Той знае как от всички техни уютни кътчета и скрити пътеки пеят сладките гласове на приказното минало и викат и при­мамват: „Твоето щастие лежи само във възможността да се върнеш към дет­ството, а в света и в твоята дейност се крие само твоето, никога не прекра­тявашо се, разочарование!“ Кое родно място и кой дом не са говорили така на човека, който след раздяла отново ги е виждал?

И към Марииния Син от Назарет родният край и дом отправи своя зов; това напълно трябва да го вярваме. Полските лилии Му викаха: „Остани, остани; Ти като дете почиваше в нас сякаш върху мека благоуханна коприна! Остани тук и не отивай при човеците, които не Те разбират!“ Но да остане там, това би значело да остави неиз­пълнена волята на Отца… И Той не остана: сложи ръката върху ралото и вече не погледна назад.

Но въпреки това Синът Човечески не беше беглец от родина и дом. Тъкмо поради Своята вътрешна свобода не биваше да стане такъв. Буда нощем и в мъгла избяга от жена и дете, за да не бъде победен от чара на родното място и домашното щастие. Обаче Иисус, Който каза: „Който изпълни волята на Моя Отец небесен, той Ми е брат и… майка“, въпреки това ос­тана и добър брат, и добър син. Тъ­жеше за сънародниците Си и плака за Иерусалим, а едно от последните Му слова, висейки на кръста, беше из­раз на грижа за Майка Му.

И тази възвишена свобода, която стои над всяка сантименталност, Гос­под притежаваше по отношение на всички човешки обстоятелства. Той ня­маше дом и чувстваше това, – че няма. Затуй и каза: „Лисиците имат леговище, и птиците небесни – гнезда, а Син Човечески няма где глава да подслони“. Има една картина към тоя текст: Спасителят върви в пороен дъжд из безлюдна степ. Една лисица префу­чава пред самотния пътник през друма и търси своята дупка, птиченцата се скриват от проливния дъжд в клоните на дърветата, обаче Синът Човечески трябва да върви нататък, без да на­мери закрилящ покрив. И тази картина несъмнено някога е била действител­ност. Но Синът Човечески никога не се оплаквал, че е бил лишен от удоб­ствата на живота. Във всичката Своя бедност Той е бил приятел на враб­четата и на полските лилии. В душата Му не е имало място за онова на­строение, на което Ницше е дал кла­сически израз в своята песен „Самот­ният“, в която скърби: „Враните гра­чат и отлитат в шумен полет към града: скоро ще завали сняг – горко томува, който няма покрив!“

Господ Иисус Христос

И това е великото и свръхвеликото в Него, че Този, Който никога не по­чувства като горчива оскъдица ли­шението, което понасяше заради Своето призвание на Спасител, не отблъсна и никоя невинна и благородна радост, която нетърсена се приближаваше до Него. Неговите притчи са взети почти из всички области на природата и чо­вешкия живот, и доказват, че Той е показвал извънредно наблюдателно око за всички реалности. Имаше бо­жествено велика любов към всичко съществуващо. Той гладува и жадува и се задоволяваше с рибите, които Не­говите ученици печеха на въглени, и с чаша вода от Якововия кладенец; но той прие и поканата за сватба или за гощавка, щом можеше там да послужи на Своята велика задача, и не отхвърли при това виното и гостбите, които Му поднасяха като на високопочтен Гост, приготвени сигурно не по ежедневните рецепти. И все пак от друга страна Той настави Своите ученици да ядат и да пият, каквото им предложат. Дре­хата, която Господ носеше, изглежда да е била тъкана с особена любвеобилна старателност, може би от ръката на Неговата майка, която добре е по­знавала високия естетически усет на Своя Син. Той не презираше сивия прах на обгорелите от слънцето дру­мове на Палестина, който покриваше сандалите и краката Му, – обаче също позволи да потече по Неговите нозе и нардовото миро със своето рядко благоухание и не отритна обичта на бедната, каеща се жена, която по тоя начин искаше да Му засвидетелства своята смирена и благоговейна пре­даност.

*

Но всичко туй още не е най-вътреш­ното светилище на човешката душа на Иисус. Той стоеше над нещата и чо­веците на тази земя. Ако се вдълбочим в съзерцание на Спасителевия образ, винаги имаме чувството, че тук един Цар се е унизил до човеците не само, за да бъде приет от тях, но и да им даде от Своето изобилие; че тук дойде Един, Който остава еднакво в мир и величие, безразлично дали чо­веците идват при Него или се отдале­чават от Него.

Казах: еднакво в мир и величие. Туй е една от най-характерните черти в живота на Иисус, че Той живееше винаги в чуден мир и вътрешна съсре­доточеност, безразлично дали ликуването на масите Го заливаше от всички страни, или пък разочаровани Го оста­вяха самотен. Обаче и като аплодиран, и като самотник, неразбран, зле раз­бран, той оставаше вътрешно еднакво в мир и величие.

Иисус остана такъв при Своите успехи. Никога не смесваше буйно пламналото въодушевление с изправлението на онези, които са били въодушевени от Него. Два пъти Му предлагаха царска корона: след чудесното умножаване на хлебовете и при последния Му вход в Иерусалим. Той, Божият Син, несъм­нено би могъл да насочи всяко на­родно движение според Своите пла­нове, – обаче се отказа от всякакъв блясък, който би бил само външен… Той остана точно тъй в мир и величие и спрямо Своите неуспехи. Съветваше, предпазваше, заплашваше; обаче ни­кога не стана дребнав и обезсърчен. Често дълбоко въздишаше, че се на­тъкваше на толкова тъмни души, които не бяха способни да разберат светли­ната, на толкова жестоки сърца, които не искаха да се отворят за Него, обаче вървеше винаги изпълнен в мир по Своя трънлив път.

Синът Човечески имаше приятели. Мнозина се привързваха към Него с дълбоко и въодушевено почитание. Обаче и спрямо тях остана всякога несмутим и непоколебим. Не се мамеше в това, че те бяха грешни човеци. Той ги прозираше чак в дълбините на ду­шата им и – бих желал, коленичейки,- да напиша тези думи: въпреки това Иисус ги обичаше. Знаеше, че нито един от Неговите ученици не Го раз­бираше напълно, и все пак не ги от­прати от Себе Си. Знаеше предвари­телно, че Петър ще се отрече от Него, че Юда ще Го предаде, и въпреки туй не се отвърна с презрение от тях. Той знаеше, че цялата Негова трудна, в буквалния смисъл кървава, спасителна дейност е напразна за мнозина човеци, и все пак я извърши, извърши я в не­поколебим душевен мир, дори до най-последната въздишка на живота Си, най-тежката, която изобщо някога чо­век е изтръгвал: „Свърши се!“

Прочетете още „Иисус Христос като идеален човек и като идеал на човечеството*“